БЪЛГАРСКИЯТ ВЪЗРОЖДЕНСКИ ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ (Характеристики на националната журналистика и културния феномен Браила)

Източник: shu.bg/tadmin/upload/storage/491.doc

Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”

Факултет по хуманитарни науки

УЧЕБНО ПОМАГАЛО

по

История на българската журналистика и книгоиздаване

БЪЛГАРСКИЯТ ВЪЗРОЖДЕНСКИ ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ

(Характеристики на националната журналистика

и културния феномен Браила)

доц. д-р Юрий Петров Проданов

Шумен

2012

Съдържание

Увод ...................................................................................................................... 2

1. Емигрантската и вътрешната преса през Възраждането –

паралели с два европейски модела на журналистиката ............................ 4

2. Значението на Браила като културно средище

на Българското възраждане .............................................................................15

3. Мястото на Браила във формирането на българския емигрантски

периодичен печат (Общ преглед на заглавията) ......................................... 24

4. Браилската преса и националното движение

за независима църква ....................................................................................... 44

5. Публицистичните образи на политическата автономност ................... 69

Заключение ........................................................................................................100

Литература ....................................................................................................... 102

Увод

Във всички периодизации на българското Възраждане от пръв поглед е видим един впечатляващ хронологичен дисбаланс. Първият период, свършващ с подписването на Парижкия мирен договор и края на Кримската война 1853 – 1856 г., продължава повече от столетие. Вторият период е малко по-дълъг от две десетилетия, но интензивността на случващите се събития, лавинообразното натрупване на факти, имена, социални, културни и политически събития оформят представата за обществен живот, цялостно променен от някакъв важен фактор. Разликата между двата периода не е само в количествен аспект. Тя е и в още нещо – в променената представа за хода и темповете на времето^. Двете десетилетия след Кримската война и поколенията българи, реализирали идеите за църковната и политическа независимост, сякаш са се вслушали в стиха-препоръка от отпечатаната през 1857 г. поема “Горски пътник” на Г. Раковски: “Време иде, време бежи, векове са крилати! Полза има кой може с разум да ся захвати”. Като се има предвид програмният характер на тази поема по отношение на втория период, то в него сякаш наистина се е наложила представата за динамичното “бягащо” време на модерния свят – свят на състезание на идеи, народи, технологии, производства и т.н.

Катализатор на тази динамика, един от решаващите фактори, предизвикали модернизацията на българското общество, е появилият се в навечерието на Кримската война периодичен печат.^ Една от важните колективни представи, която периодичният печат носи на българите, е свързана с усещането, че стават част от голямото семейство на народите и излизат от своята регионална откъснатост. Втората, също така важна представа, е изграждането на чувство за общност на етноса – точно периодичният печат първи определя демографските граници на българите, изписвайки по страниците на вестниците числото от 7 милиона българи. Чувството за общност на територията също е дело на вестниците – дори и с наличието на заглавия като “Македония”, “България”, “Отечество”.

Още в началните си стъпки българската периодика знаково демонстрира двата възможни пътя на развитие – първият вестник се печата в Лайпциг от един емигрант, търсещ високото европейско образование. Две години след като с “Български орел” е поставил началото на линията на емигрантската периодика, Иван Богоров създава и вътрешната преса с първия брой на “Цариградски вестник”. От този момент историците на българския периодичен печат ще отчитат специфичните пътища, по които вървят задграничните (извън Османската империя) и вътрешните вестници. Различните условия (най-вече по въпроса за взаимоотношенията с цензурата и турската администрация), свързани с най-важната характеристика на медията – свободата на словото – формират различен тип редакционна политика, трансформираща се чрез публикациите в различни представи за социалните перспективи пред българите. Оттук може да се твърди, че периодичният печат не само официализира и изгражда авторитета на българската интелигенция, станала по-късно национален политически елит. Възрожденските вестници формират социални модели, както и представи за стилистиката на публичния език, които ще се окажат изключително устойчиви, за да се проявят дори в посттоталитарна България след 1989 г. Важно е и нещо друго – разграничителната линия между емигрантска и вътрешна преса ще положи началото на публицистичните дебати и полемики в историята на българската журналистика, очертавайки пътищата на либералното и консервативното политическо поведение.

Изтеглянето на българската икономическа и културна предприемчивост извън границите на Османската империя и оформянето на български колонии в големи градове на Балканите и в Русия може да се разглежда като предпоставка за “зони на свободното слово”, в които се появяват българските емигрантски вестници. Такива условия се създават в румънския град Браила, за да се стигне до заслужаващия анализ феномен там да се появят 20 % от всички заглавия, описани в историята на българската журналистика през Възраждането.

1. Емигрантската и вътрешната преса

през Възраждането –

паралели с два европейски модела на журналистиката

Когато през 1620 г. Френсис Бейкън произнася прословутата фраза :”Пресата, барутът и компасът измениха същността на света”, той неслучайно поставя на първо място в посочената триада типографския механизъм. Една от същинските и вече осъществени в края на XVII век промени на света обаче е в човешката представа, че той е станал по-малък и познаваем, че може да бъде радикално променян посредством нови технологии и тяхното практическо приложение. Всъщност една от главните трансформации в усещането за мащабите на света като овладяемо пространство е в онова “преодоляване на далечината чрез писмото”, за което говори Освалд Шпенглер. Това е принципът, че чрез съхраненото посредством печатната машина слово, човек осъществява контакт с хора, които никога не е виждал, а и едва ли ще види.¹ В същността си тази констатация пряко предполага и разсъждения, демонстриращи връзката между идеите на модерния европейски национализъм и книгопечатането. Представата за нацията като “въобразена общност”², събрала в себе си многомилионните членове на голямото етническо семейство, е свързана с факта, че подобно усещане за емоционална, историческа, езикова и т.н. близост може да бъде поддържано, а и развивано главно чрез наложилото се присъствие на културните феномени – книга и вестник. Необходимата устойчивост на общуването при този процес се постига по две линии – репродуктивност и преносимост. Книжното тяло или страниците на вестника са свидетелство за технически улеснената възпроизводимост на стандартизирания чрез пресата текст - уеднаквен и нетърпящ вторични редакторски намеси. На второ място взаимностимулираното развитие на периодичния печат и системата за разпространение чрез куриерските служби³, пък свидетелства за повишената мобилност на текста, достигащ и до най-отдалечените точки на една територия, която скоро ще се превърне в национална държава. Подобна, неподозирана до този момент достъпност на писаното слово преминава в качествено нова демократизация на акта на четене⁴. Тя ще създаде на първо място милионните читателски аудитории, а чрез тях и най-важната придобивка на обществата след навлизането на книгопечатането – общественото мнение.

През XIX в. българските параметри на идеята, че една потенциална читателска аудитория може да бъде преобразявана в духовен аспект чрез влиянието на писаното слово, може би най-добре метафорично е изразена в многозначителната фраза на Иван Богоров: “Преди да направим България, трябва да направим българи”. Създаването на националната държава като модерен проект е логично следствие от набелязаната и обговаряна по-рано обществена и публицистична визия за това, как трябва да изглежда държавата в колективните представи. Показателно е, че подобно прозрение е изречено от първия български вестникар.^ То носи в себе си идеята, че изграждането на обществената представа (мнение) за наличието на национална идентичност⁵ е първата и най-необходима стъпка към възможната национална държава. И това трябва и може да стане чрез периодичния печат.

Във връзка с това трябва да се отбележи,че в културната история на Българското възраждане началото на периодичния печат е поставено с един привиден абсурд: първият български вестник “Български орел” се появява през 1846 г. в Лайпциг – отдалечено от родната територия място, което едва ли е най-удобно по отношение на оперативността при събиране и обработка на фактите и събитията във вестникарски хроники и статии. Извън чисто прагматичните житейски предпоставки именно в Лайпциг д-р Иван Богоров да осъществи българския дебют в полето на журналистиката, може да се говори за няколко многозначителни закономерности. Именно в Лайпциг се печата един от първите европейски седмични вестници (1632 г.), а този град отдавна се е превърнал в авторитетен европейски център на книгопечатането и книгоразпространението⁶. Той безспорно е на път да се превърне в център и за книгоиздаването по българските земи. Когато през 1861 г. П. Кисимов прави повторен опит да открие печатница в Търново, той получава уверения от везира Къбръзлъ Мехмед паша, че ще получи разрешение за начинанието си. Така при едно пътуване до Лайпциг той купува ръчна преса, печатарски материали и хартия.⁷ Тези факти свидетелстват за така добре усвоения от представители на българската интелигенция “внос” (в буквален и в преносен смисъл) на модерна култура. И наистина, големите културни постижения на Българското възраждане много често са осъществени далеч от земите, населени с българи – Нови сад, Москва, Прага и т.н., или пък в градове с големи български колонии, но също така далеч извън територията на хинтерланда – Болград, Цариград, Одеса и т.н. Освен всичко друго, това е свидетелство и за характерната за времето мобилност в реализацията на формиращата се българска интелигенция. Промяната на местоживеенето и средата, усвояването на чуждия културен, икономически и социален опит (житейско поведение, което може да бъде охарактеризирано като “културно номадство” – същностна проява на модерния европейски свят) катализират бързите промени на обществото.⁸

В този смисъл едва ли трите издадени броя от “Български орел” оказват някакво отчетливо влияние върху колективното съзнание на формиращата се българска нация. Но сам по себе си този факт е повод за самочувствие, дори и поради това, че българите имат вестник на собствен език само 15 години след появата на първото подобно издание в Османската империя – Istanbul Moniteur, който пък се списва на френски – езикът на модернизацията и реформите. Показателно е, че издаваният в следващите години на турски, гръцки, арменски и персийски Takwimi Vakayi⁹ не разпознава в българите потенциални читатели. Това пък от своя страна е добре, защото доста преди да се появят списваните на български официози “Турция”, “Дунав”, “Едирне” и т.н., които могат да бъдат определени като “вестници в ливреи”, излизащият на български “Цариградски вестник” се е превърнал в едно от най-авторитетните периодични издания за цялото Възраждане.

На второ място разностранната личност на д-р Иван Богоров като основоположник на българската журналистика ще потвърди развитието на българската култура в един напълно европейски контекст, за който е валидно твърдението: “Журналистите са политици и писатели, които се занимават с журналистиката като с втора професия – към нея са достигнали, носени от вълната на националното си възраждане. Това е някаква допълнителна активност, която има задача да популяризира и разширява основното им занимание – политическо или културно”¹⁰. Може да се добави, че творческите биографии на другите големи редактори, публицисти и издатели на това време – Г. С. Раковски, Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Д. Войников и т.н., не правят изключение, а напълно потвърждават тази закономерност.¹¹ Неслучайна е принадлежността на Богоров към Одеския литературен кръг с ключовия принос на тази група от млади представители на българската интелигенция към формирането на жанровата картина на възрожденската литература. В този смисъл възрожденският вестник като резултат от усилията на личност, принадлежаща към този литературен кръг, потвърждава твърдението на Б. Андерсън, че “вестникът всъщност е книга – с огромен тираж и с мимолетна популярност”. Разбирането през XIX в. за книгата, учебника и вестника като различни прояви на синкретичния статус на текста като образователен, развлекателен и информационен личи в думите на Жак Пиер Брисо – редактор на Le patriote francais: “Трябва да се изнамери ефикасно средство, което се различава от книгата и с помощта на което французите биха се образовали на ниска цена, а и формата да е лека и развлекателна. Такова средство са политическите вестници.”

Сигурно подобна мотивация ръководи и Иван Богоров, след като под главата на “Български орел” е отбелязал: “известник граждански, търговски и книжовен”¹². Тук трябва да се отбележи, че езиковият пуризъм на Богоров поставя началото на една интересна традиция в българската журналистика – налагането на понятието “граждански”, разбирано именно като “политически” – сиреч, вестник за политика. Отчетливата тенденция за отграничаване от чуждите езици и “изчистването” на българския език като част от характерната за времето на национализма езикова нетърпимост не позволява първите ни вестници да се назоват политически, въпреки наложеното присъствие на термина в европейската културна традиция.^ Само две години по-късно обаче в характеристиката на второто си периодично издание – “Цариградски вестник” – Богоров специално ще подчертае и ще вкара в обращение определението “политически”¹³

След дебюта на българския периодичен печат в средата на XIX в. следват десетилетия на изключително интензивно развитие. Още тук обаче се наблюдава една изключително интересна закономерност. Различните пътища, които чертае издателската политика на вестниците, издавани във вътрешността на империята, и другите, отпечатвани зад граница, очертават и разделянето на българския периодичен печат на вътрешен и външен (емигрантски). Фактите, свързани с появата, развитието и спецификата на периодични издания, дават дори и основание за самостоятелна периодизация в развитието на вътрешния печат:¹⁴

Първи период – Това е времето на поява на първите периодични издания до годините на Кримската война. В ситуация, при която много от вестниците се издават извън границите на Османската империя, те все още се разпространяват легално във вътрешността й. Това дава основание печатът все още да не се разчленява тематично на вътрешен и външен (емигрантски).

Втори период – Във времето след Кримската война до Балканската криза от 1875 г. българското общество търпи процес на модернизация, стимулиран изключително чрез навлизането на вестниците във всекидневното общуване. Вътрешният печат е центриран основно върху движението за независима българска църква, формирането на Българската екзархия, диспутите около националното представителство при създаването на екзархията. При външния печат ситуацията е напълно различна и периодизацията на принадлежащите към него издания не може да бъде налагана върху българската журналистика в цялост.

Трети период – В краткото време след Априлското въстание до края на Руско-турската война вътрешният печат се радикализира до такава степен, че на практика тази проява слага край на съществуването му. Това обаче всъщност отъждествява функциите му с емигрантския печат.

Извън тази същностна характеристика в развитието на българската журналистика, предопределена от предимно политически обстоятелства, не може да се подмине и обстоятелството, че в своите пътища на развитие вътрешните и емигрантските вестници усвояват европейския опит в това отношение по два различни канала. Подобно усвояване на висок опит пък от своя страна е свързано с факта, че в развитието на европейската журналистика още от XVI в. се забелязват две тенденции.¹⁵ Едната може да се определи като “англосаксонска”, и тя според Джовани Гоцини трябва да се анализира като “особен случай в историята на журналистиката, поради два фактора – първият е английската буржоазна, антиабсолютистична революция, която намалява силата на короната.”¹⁶ При това положение вестникарството може свободно да се развива, въпреки че е постоянен предмет на сблъсък на интереси между монархическите институции, правителството, парламента и съда. Всъщност именно тук трябва да се припомни произволната и грешна етимология, популярна и днес при разбирането на понятието “четвърта власт”. Този образен синоним на журналистическата професия е разбиран главно като допълнение към трите основни власти на парламентарните демокрации – законодателна, изпълнителна и съдебна. Всъщност понятието “четвърта власт” е родено от историческата реч на английския парламентарист Томас Карлайл през 1840 г., произнесена по повод на споровете трябва ли журналистите да присъстват и да отразяват хода на парламентарните диспути.¹⁷ Коментирайки изказване на свой опонент, че в английския парламентаризъм има три сили (власти), Карлайл казва: “Но там, в дъното, в журналистическата галерия, седи четвъртата сила (власт) – много по-важна от всички останали, взети заедно.” Трябва да се направи уточнението, че прословутите три власти, които има предвид Карлайл, са Монархията, Долната и Горната камара на английския парламент.

Втора важна особеност на англосаксонския път на развитие на журналистиката е общественият двупартиен модел (виги и тори). При това положение вестниците стават инструмент в политическата борба и така сериозно допринасят за формирането на общественото мнение. Пренасянето на този модел в развитието на американската журналистика е съвсем естествено поради исторически сложилото се отсъствие на авторитарно управление в политическото конституиране на Новия свят.

За разлика от развитието на английската и на американската журналистика, които много по-бързо достигат обществено-демократичния модел на професията, журналистиката на европейския континент се формира на базата на други фактори. До Френската революция тя е дейност и професия, пряко контролирана от монархическите институции (положение, валидно за Франция, Австрия, Русия). След драматичните събития от XVIII в. и последвалите войни на Наполеон Бонапарт, играещи ролята на буржоазни революции в редица европейски държави, журналистиката рязко сменя своя профил. По този повод Зигфрид Щайнберг, един от най-известните историци на технологията на книгопечатането, пише: “Предимството на книгите е нарушено. Тяхното място се заема от периодичните издания и вестниците. Или като френско подражание (основаване на локални якобински клубове), или като знак на противопоставяне (съпротива на Наполеоновите войски) в Европа получава размах революционна вълна, която намира във вестниците главно средство за своето разширяване. Наблюдава се настъпателен процес за формиране на обществено мнение в модерния смисъл на понятието, който започва от Париж”¹⁸.

Това дава именно дава основание да се говори за два модела на развитие на европейската журналистика.

Първият е либералният модел на английската и впоследствие на американската журналистика. Той е генетично свързан с демократичния политически живот, базиран на партийния плурализъм и сериозния фактор на частната инициатива и предприемачеството, които бързо превръщат вестника и новината в търговска стока, а оттам и самият вестник в добре продаван търговски продукт.

Вторият модел е характерен за държави и народи, изживяващи национален ренесанс (възраждане) във времето на криза на големите европейски империи или на общества, преодоляващи авторитарния държавен модел на управление. Главна характеристика на този вид журналистика е т. нар. политическа педагогика.^ Нейната същност е осъществяването на една първостепенна задача – формирането на обществено мислене и ангажираност в социална среда, за която това е нещо качествено непознато.

Ясно е, че по стечение на историческите обстоятелства в своята поява и развитие българската журналистика ще е много по-близо до втория модел. В това отношение тя силно напомня етапите, през които минава италианската журналистика след революционната 1848 г. (“Пролетта на народите). Неслучайно имената на най-изявените италиански журналисти от навечерието на това решително за целия европейски континент време – Силвио Пелико и Джузепе Мацини - са безспорен авторитет за техните български последователи – Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов. Сигурно и затова българските вестници в годините след Кримската война придобиват характеристики, за които могат да бъдат произнесени констатации, направени по повод италианската преса: “Първа последица е трайната склонност на печата към политическата тематика, която маргинализира и пренебрегва процесите на превръщането на новината в стока (нещо, което е много характерно за други държави – Англия, САЩ). Закъснява появата на популярни, развлекателни вестници, разчитащи на хроникиране на събития и високи тиражи. Това е симптом на едно общо закъсняване на развитието както на масовата хомогенна култура, така и на средната класа”¹⁹. Прагматичната връзка между периодичния печат и предприемаческия дух при българската журналистика на моменти е доста разколебана. Неслучайно констатация, направена в едно от най-комплексните изследвания по този въпрос, гласи: “Въпросите за финансирането на българския възрожденски печат също не са изследвани”.²⁰ Един от изводите, до които стига авторът Иван Илчев е, че системата на абонамента в никакъв случай не обезпечава финансово възрожденските издания. Дори и най-успешните възрожденски вестници не набират повече от 200-300 редовно плащащи си абонамента читатели. При това положение евентуалната полза от търговската реклама не би трябвало да бъде пренебрегвана, но тя си пробива път в печата изключително бавно и трудно. Показателно в това отношение е, че в един от най-модерно списваните вестници на това време - “Македония” - ценоразпис за рекламите е публикуван едва в тридесет и втория брой.

Разбира се пряко влияние върху трудностите пред навлизането на рекламата във възрожденските вестници имат и техните ограничени тиражи. Налага се изводът, че те варират между 500-1500 броя. Най-високите тиражи достигат “Македония” (3000 до 3600) и двете протестански “Зорница” – (съвместна циркулация от 3900 броя)²¹.

Като оставим настрани въпроса за финансирането, от друга страна обаче в българската журналистика от времето на националното възраждане има една особеност, която по странен начин я доближава и до характеристиките на англосаксонския модел. Става дума за развиващите се под знака на различни външни обстоятелства две линии в българското вестникарство, оприличаващи общия тон на звучене на българския периодичен печат в отношението му към текущите събития на споменатия английски бипартизъм. Една от предпоставките е споменатото по-горе отчетливо разделяне на вестниците на вътрешни и емигрантски. Издаваните в границите на Османската империя български вестници наред с по-умерения си тон при отразяването и коментара на вътрешните и международните събития са под контрола на официалната цензура към Министерството на общественото просвещение и Канцеларията на вестниците. Съвсем естествен пък е по-радикалният тон на емигрантската преса при българските вестници, издавани главно в Румъния, Сърбия, Австрия, Русия. Закономерно тези две новинарски и публицистични практики оформят два типа обществени представи за политическите перспективи пред българския народ. Всъщност българският либерализъм и българският консерватизъм – и като идеология, и като популярна представа, и като личности, изповядващи тази идеология – до голяма степен се оформят под знака на емигрантската (либерализъм) и вътрешната (консерватизъм) журналистика. Това в някаква степен напомня английския двупартиен модел, при който вестниците много повече са ангажирани и много по-силно формират обществено мнение.^ Непримиримите полемики, които се водят в българския печат през Възраждането, са почти винаги (без да се абсолютизира този извод) между вътрешен и емигрантски вестник. Еволюционисти и революционери, русофили и русофоби, млади и стари, привърженици на политическия дуализъм и радикални националисти – тези понятия са многобройните лица на обществена бипартизация, проявяваща се в рамките на нация, която по принцип търси обединение. Точно тази същностна проява на модерния политически живот ще бъде създадена чрез пресата и ще бъде пренесена в периодичния печат на следосвобожденското време.

2. Значението на Браила

като културно средище на Българското възраждане

Една от важните особености, съпътстваща процесите на формиране на модерните нации, е изключителната динамика на демографските характеристики. Извън чисто количествения аспект на явлението, свързан с бързото нарастване на етническата общност, други промени в демографски аспект се обясняват с явления като емиграция и имиграция. В българската история през XVIII и XIX в. колебанията в броя на българското население са в пряка връзка с политическата дестабилизация на Османската империя (кърджалийско време) както и протичащите през същото това време за период от около 80-100 г. руско-турски войни. Най-компактни групи българско население главно от източните територии на днешна България се преселват през първата половина на XIX в. (след войната 1828 - 1829 г.) в румънските княжества Влахия и Молдова. Точно тогава започват да се оформят и големите български поселения в Гюргево, Галац, Браила. Този исторически процес ще се превърне в една от главните публицистични теми и на българската журналистика (Г. С. Раковски), а самата история на създаването на българските колонии ще бъде разказана по страниците на издавания в Браила в. “Дунавска зора” (бр. 20, 29. 03. 1869 г.) : “Тук у Влашко и Богданско има много наши българи, преселени тадес по разни обстоятелства. Но най-много и по-голямо число домородства преминували Дунава, колчем Русия е имала война с турчина, а още повече и ония злочести времена, когато свирепите и необуздани кърджалии върлували в Българско, та опустошавали Европейска Турция с грабежи, огън и убийства. Тогава всякой свободолюбив българин напуснал отечеството си и давал мило за драго да прибегне в княжествата, дето е намирал своето спасение.”

Така оформилата се българска диаспора в Румъния ще се окаже един от ключовите фактори в цялостния процес на националното възраждане. Икономическата инициативност и стопански просперитет, предопределят приноса на българската общност зад граница към културните, литературните и обществено-политическите процеси, засягащи формиращата се нация.²² Благоприятните условия на икономическа и относителна политическа свобода, които дават възможност българската емиграция да реализира своя потенциал, са отбелязани и от наблюдаващите внимателно процесите руски дипломатически представители. В един от служебните си доклади руският консул в Румъния барон Офенберг изтъква, че съществуващата в румънското княжество свобода за печатане и удобствата за разпространение на изданията чрез търговските пътища по река Дунав спомагали за разгръщането на политическия живот сред българите. От друга страна, либерално настроените румънски политически среди се отнасят със съчувствие и уважение към обществено-политическите тежнения на българите. Ето как това личи в реч, произнесена на 28 ноември 1868 г. пред румънския парламент от депутата Михаил Когълничану по повод сформирането на български чети в Румъния: “Ние сме в конституционна държава с пълна свобода на събранията, с пълна свобода на словото, с пълна свобода на печата, следователно не може румънската администрация да наложи на българите, намиращи се у нас, гробно мълчание, не може да заглуши вика на сърцето разпространението на словото, сътрудничеството.”²³

По стечение на историческите обстоятелства е напълно закономерно, когато става дума за културно-просветните начинания на българската емиграция в Румъния, на първо място да се поставя Браила. В този град се оформя една от най-активните и авторитентни български колонии. Дейността на българските преселници в този град го нарежда сред поселищата, най-непосредствено свързани с постиженията на Българското възраждане. Наред с Одеса, Цариград и Букурещ, Браила заема едно от първите места в духовния живот на българите. Но ако Одеса е средище, оказало изключително силно влияние върху процесите във вътрешността на българските земи през 40-те години на XIX в., ако Цариград е “най-големият български град” (според точната метафора на проф. Тончо Жечев) по отношение на политическите борби около борбата за независима църква, ако Букурещ е центърът на обществено-политическите прояви на емиграцията, то през втората половина на същия този век Браила се е превърнала в културна столица на многобройната българска емиграция във Влашко и Молдова. Повечето от проявите на браилските българи по отношение на просветата и културата имат общонационално значение.

Със своето разположение по долното течение на Дунав, към средата на XIX в. Браила се оформя като един от големите търговски центрове по поречието на голямата европейска река. Той се разраства като характерния за многонационалната империя космополитен град, в който си дават среща култури и религии. Важен момент в развитието на града е Руско-турската война от 1828-29 г., когато се създават изключително добри предпоставки за превръщането му в сериозно търговско средище. Тъй като по силата на Одринския мирен договор отпада статутът на подчиненост по отношение на Високата порта на големите пристанищни градове по левия бряг на Дунав, Браила става съставна част от Влашкото княжество. Това обстоятелство съвпада с едно от най-сериозните български преселения през целия този век. Голяма част от емигрантите, последвали руските войски при оттеглянето им отвъд Дунав, се установяват тук.

След замяната на имперската администрация с румънска градът се променя с бързи темпове. Нововъведенията, главно в благустройството, го оформят като типичен източноевропейски пристанищен град от долното поречие на Дунав. Промените засягат и населението на града – то бързо достига до около 30 000 човека. При това заселниците се ползват с данъчни облекчения и административна подкрепа при осъществяваната от тях стопанска дейност. По този начин през 40-те години на XIX век Браила бързо се превръща в град с многонационално и стопански инициативно население, сред което изключително важна роля играе установилата се тук българска колония.

Българите в Браила излъчват преди всичко своя стопански елит. В града има свое представителство фирмата на големите български търговци и банкери Христо и Евлоги Георгиеви. В града изключително добре е представено и социалното съсловие, което всъщност е икономическият фундамент на Възраждането – представителите на различните занаятчийски еснафи. Като се има предвид, че българският елемент присъства и в социалното равнище на градската беднота (чираци, калфи, слуги в канторите, хамали), то определено може да се говори за една многочислена и социално диференцирана колония. Тя обаче е обединена от характерните за времето центростремителни идеи на национализма. Точно те предполагат формирането на процеси и събития, свързани с културно-просветна, издателска и научна дейност, оформили Браила като негласна културна столица на многобройната ни емиграция в Румъния. Един от първите въпроси, който търси разрешение в тази насока, е основаването на българско училище. Логично е данни за основаването му да не се откриват през 30-те години на века, за разлика от вътрешността на империята. След появяването на Габровското училище във вътрешността на страната интензивността, с която се откриват взаимоучителни училища, е респектираща. За българските емигранти в Румъния обаче все още е твърде рано. Първите години след заселването им в чуждата държава уреждането на стопанската дейност и укрепването на материалното им състояние е първоначално средоточие на житейските им усилия. В тези години децата на емигрантите посещават чуждоезични учебни заведения – румънски и гръцки.

Първото частно българско училище в Браила се свързва с името на Г. С. Раковски. След Браилските бунтове от 1841-1843 г. то обаче прекратява по обясними причини съществуването си. Показателно за важната роля на това първо училище е, че неговият възпитаник Н. Стефанов през 1842 г. също създава частно училище – пансион.

За най-сериозна стъпка във формирането на българско образователно средище в Браила може да се говори в началото на 60-те години. През 1861 г. е открито ново българско училище, а според данни от периодичния печат²⁴ само две години след своето основаване в него се обучават над 130 ученици. Вниманието, което оказват на училището и представители на румънската държавна администрация (също според сведения от периодичния печат), свидетелства за неговия безспорен авторитет.

Най-важни за уреждането на българското училище в Браила са годините, когато тук учител е Добри Войников. Характерната за времето свързаност на училището (като първообраз на задължителната стандартизирана и регулирана държавна образователна система) и театъра (като културна институция) най-добре се проявява в биографията на този бележит възрожденец. Съсъществуването на училището и театъра като културни феномени, проектиращи идеологията на национализма, е подчертано европейска практика. При задаването на езикова или пък на ценностна норма посредством високия културен език чрез примера на учителската катедра или сцената необичайно предимство имат актьорите – поне по отношение на факта, че въздействат върху много по-големи и неограничени във възрастово отношение аудитории. По този повод Ерик Хобсбом отбелязва: “ Тези начала се осъществяват от много по-малък брой хора, които действително са говорили “високия” или културния език. Това са най-вече актьорите, които са изпълнявали новите произведения, станали езикова класика (норма – б.м., Ю.П.). Защото при отсъствието на държавен стандарт за това, кое е правилно в Германия, стандартите за правилност са се създавали в театрите (подч.м, – Ю.П.).”²⁵ Този извод може да бъде допълнен с тълкуване в българския контекст на проявата по отношение на “стандартите за правилност” от гледна точка на разбирането и възприемането на националната история, след като драматургията на Добри Войников е преимуществено историческа в сюжетите си.

С името на Войников се свързват първите драматични опити и първите театрални прояви в Браила – ученическите диалози и кратки сценки, представяни по време на традиционните изпити в края на учебната година. Това начало естествено преминава в оживена театрална дейност. На базата на авторското драматургично творчество на Добри Войников българският театър реално прави първите си наистина сериозни стъпки в Румъния, а любопитни и показателни факти от това време са театралният дебют на Христо Ботев и присъствието на първите жени актриси Аника Костович и Екатерина Василева.

В Браила българските емигранти създават и други две важни за възраждането на националната идея институции – читалище и женско дружество. Ролята на читалищата като необичайно и компенсаторно в същността си културно пространство през XIX в. е многократно коментирана. Важното е, че чрез появата им съответното населено място показва потенциалната си готовност за формиране на колективен модерен живот, създаване на обществено мнение, първообраз на гражданско поведение при общуването и решаването на проблемите пред общността: “Хората не само четяли или слушали четенето на друг, но се и опитвали да тълкуват това, което са прочели или чули, дискутирайки и така създавайки собствено мнение по теми и въпроси от местно и национално значение. Така читалищата надминали чисто образователните си начални цели и се превърнали в истински клубове за гражданственост.”²⁶ Отделно стои и въпросът (за това ще стане дума по-нататък в настоящата работа), че читалищата на практика формират ангажирано отношение на своите посетители към периодичния печат и като медийно пространство на директния контакт подготвят бъдещото общуване с модерната медия на отсъствието – вестника.^

По-активна дейност българското читалище в Браила започва да развива през втората половина на 1869 г. Своите обществени ангажименти то изпълнява чрез една често практикувана за времето форма – уреждане на популярни беседи и сказки. За лектори са привличани уважавани представители на българската интелигенция – най-често от града. Сведенията от периодичния печат за тези събития говорят, че в читалището се събирали много любопитни, които оставали “всякога задоволни от тия публични лекции”. Тук съществува още една важна връзка между беседата и вестника. Оказва се, че практика през възраждането е при подготовката на беседите и словата голяма роля да играе публикуването на техни образци в периодични издания. В своите мемоари Илия Р. Блъсков разказва, че при подготовката на словата си често е прибягвал до помощта на вестника.²⁷

Колкото до създаденото през 1870 г. женско дружество, то свидетелства за налагащото се и естествено за градската среда еманципирано присъствие на жената в публичния живот. Тук интересен факт, свързан отново с периодичния печат е, че точно една година преди основаването на женското дружество в. “Дунавска зора” публикува реклама за откриването на “възпитателно заведение за госпожиците в Браила”. От текста на рекламата може да се разбере какъв е идеалът на младата жена от онова време, а в това отношение знаенето на чужди езици е първостепенна величина. Според обявата се изучават шест чужди езика плюс ръкоделие и пиано.²⁸ Задачите на женското дружество в Браила са повишаване на културното равнище на българските жени и включването им в обществена и благотворителна дейност – една все още спорна практика, щом в съобщението за откриването на женското дружество в града става дума, че съпругата на българин с фамилията Гудович не е получила неговото разрешение да се включи в събранията му.²⁹ Много по-подробна информация за събитието помества в. “Македония”. В кореспонденцията се посочва, че при откриването речи произнасят Ив. Ценова и Ст. Берон. Подчертава се участието на Аника Костович и Екатерина Василева в представянето на историческата драма “Велислава” по повод празнуването на деня на Кирил и Методий и учредяването на дружеството.³⁰

От изключително значение за културния развой на града е и оживената издателска дейност на браилските българи. В разстояние на четири десетилетия до навечерието на Априлското въстание от 1876 г. българската общност в Браила фигурира чрез различни свои представители като спомоществувател на 42 български заглавия, записани чрез общо около 3 400 бройки. Сериозна е подкрепата, оказана на Васил Чолаков, който издава сборник с народни песни, а между заглавията на издадените в Браила български автори присъстват Христо Ваклидов с неговия “Буквар на французкий язик”, преводът му на “Скитникът евреин” на Йожен Сю, част от драматургичното творчество на Добри Войников, “Иванко убиецът на Асеня I-ви” на Васил Друмев и т.н.^

Изключително важна роля по отношение на основния проблем на настоящата работа играе фактът, че в Браила в началото на 60-те години е създадена първата българска печатница в този град. Тя е резултат от усилията на Хр. Ваклидов, който пристига тук, след като до този момент е бил в Цариград, където участва в издаването на в. “България”. Христо Ваклидов създава акционерно печатно дружество “Гутенберг”, което включва около 80 акционери от Браила, но така също и от Болград, Букурещ, Галац, Виена, Измаил, Одеса. Със събраните пари е закупена печатарска техника, която е включена в производствените мощности на Румъно-българската печатница на Ст. Расидеску. В началото печатницата издава в. “Българска пчела” (1863-64) и сп. “Зорница” (1864). Недоразумения със съакционерите принуждават Хр. Ваклидов да разпродаде печатницата и да напусне Браила. Но така или иначе техниката продължава да бъде използвана, тъй като част от нея закупува Д. Войников, който вече е назначен за директор на българското училище. През 1867 г. дейността на печатницата е възстановена от пристигналия в града Д. Паничков. За период от около десет години тук са оптечатани около 30 книги и десетина периодични издания. Определено може да се твърди, че сериозното присъствие на Браила в историята на възрожденската журналистика и периодичния печат са резултат именно от наличието на тази печатница.³¹

Важно събитие, с което Браила остава в българската културна и научна история, е основаването на Българското книжовно дружество. Основано през 1869 г., това средище на българската научна мисъл има за свое седалище точно този град. Всъщност българите от Браила са сред най-ревностните радетели на идеята за учредяване на дружеството, което в техните виждания трябва да се превърне в обединителен център на националната научна мисъл, литература и фолклористични проучвания. За тази цел още в средата на 1868 г. те изработват проектоустав на бъдещото дружество. Според текстовете на този проект основна цел е: “да разпространява всеобщо просвещение между българския народ и по възможности да показва пътя за неговото веществено обогатяване”. Тази цел трябва да бъде постигана по различни пътища, които включват обработване и усъвършенстване на езика, историята и фолклора. Обръща се внимание върху уреждането на училищата и подобряването на тяхното състояние, откриването на девически учебни заведения, систематизирането на изследвания в областта на народното творчество и т.н. Повече от ясно е, че програмата, а и бъдещата дейност на Българското книжовно дружество е много повече от първоначално замислената. Неслучайно една от първите публикации във възрожденския периодичен печат по повод на книжовното дружество е съобщението във в. “Македония” от 18. 04. 1870 г. за телеграмата, която членовете му изпращат до великия везир с молба за съдействие и за разрешаване на българския черковен въпрос.

Като към всичко това се прибавят и факти, свързани с музикалната култура на Възраждането. На базата на сведения за концертите на филхармоническото дружество “Муза”, може да се каже, че културната, литературната и научна деятелност на българската емиграция в Браила определено представя града като едно от главните средища на българското духовно възмогване. Съвсем естествен акцент в тази картина е и решаващият принос на града във формирането на българската журналистика и историята на възрожденския периодичен печат.

3. Мястото на Браила

във формирането на българския емигрантски периодичен печат

(Общ преглед на заглавията)

Важно значение не само за отразяването и документирането, но в сериозна степен и за стимулирането на процесите на модернизация, обхванали българската общност в Румъния от това време, има укрепването и развитието на периодичния печат. Показателен в този аспект е фактът, че първият български вестник, излязъл в Румъния, е появилият се през 1863 г. в Браила в. “Българска пчела”^. От този момент нататък приносът на браилската българска общност в развитието на възрожденската журналистика и възрожденския печат е безспорен. Разпространяването и списването на български вестници и списания в Браила от една страна стимулира културните и образователните потребности на етническата общност, но от друга е и първостепенен фактор в изграждането на национално съзнание и политическа ангажираност.

В края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в. Браила вече се е оформила като един от най-големите центрове на българския периодичен печат. В рамките на около 14 години там са се появили 21 заглавия на периодични издания – списания и вестници. В това отношение по-напред остават единствено безспорната културна и политическа столица на възраждането – Цариград - и Букурещ. Освен това в града чрез системата на абонаментите се получават и над 20 периодични издания като “Любословие”, “Дунавски лебед”, “Български книжици”, “Македония”, “Свобода”, “Читалище” и т.н. Показателно е, че общността в Браила оказва сериозна подкрепа в началото на 50-те години на “Цариградски вестник” (всъщност първото издание, което дава трайност и устойчивост на идеята за българско периодично издание след неуспеха с “Български орел”). Друг вестник, който в определен момент също се радва на доверието на българите в Браила, е доста оспорваният като редакторска политика вестник на Драган Цанков “България”.

Една от най-важните предпоставки, оказали влияние върху общата оценка за мястото и специфичното присъствие на Браила в историята на българската журналистика, така или иначе си остава “емигрантският фактор”. Тук става дума вече не за онази първа преселническа вълна, която на практика основава българската колония в града. Във времето след Кримската война (1853-56 г.), в което процесите на национално осъзнаване водят до радикализиране на националната идеология и популяризиране на идеята за политическо разрешение на борбата за независима църква, емигрантските среди в Румъния започват да променят своя (доскоро устойчив) социално-политически профил. Съществува становище, че поляризацията в българското общество в навечерието на 70-те години по отношение на политическите перспективи на желаната бъдеща държавност оказват отрицателно влияние – особено в емигрантските среди, където по обясними причини взаимните нападки са доста остри и явни за обществото. От друга страна обаче този полемичен тон на публично общуване се оказва изключително важен стимул за изграждането на модерната българска публицистика в авторските публикации на Л. Каравелов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Т. Икономов, Н. Бончев и др.

Първият български вестник в Браила, а и в Румъния, е “Българска пчела”. Сигналният му брой излиза на 31. 05. 1863 г. Подготовката за издаването му започва много по-рано. Всъщност акционерното дружество, свързано с печатницата на Хр. Ваклидов, е създадено и с цел издаването на вестник. За настоятели на бъдещото периодично издание са избрани д-р Иван Селимински, Ив. Лазарович, М. Попович, Н. Ценов, К. Попович, Д. С. Налбантов, а за редактор на вестника е посочен Хр. Ваклидов. Най-важни аргументи за този избор са изключително сериозната му ерудиция и подготовка – той е завършил Френския (Бебек) колеж в Цариград и е бил редактор на в. “България”. Ваклидов има разностранни интереси, за което свидетелства и фактът, че между неговите издателски проекти е и преведената и отпечатана в Цариград през 1858 г. книга “Електрически телеграф” – нововъведение, което променя облика на световната журналистика през първата половина на века.^

Според титулната страница и обяснението под главата на в. “Българска пчела” той е “вестник политически, любословен и търговски” – един задължителен за времето публицистичен формат. В програмата му е записано, че: “Тъй да насърчи всичко, което са съединява, за да спомогне на умственото и нравственото развитие на народат и да прогони и унищожи сичко, което чрез зломислена система клони да вспре това развитие – ето в малко думи програмата й.” Тази доста неопределена в същността си програма е по-интересна в частта, където се коментира бъдещото отношение на вестника към Високата порта: “Колкото за положението на “Българска пчела” към правителството на провинциите, които населяват българи, то ще бъде искрено, чисто и решително”. В декларираната решителност не може да не се отбележи нормалното чувство за редакторска свобода, така характерно за периодичните издания, печатани извън границите на империята.

В заявената периодичност “Българска пчела” така или иначе няма амбицията да надмогне формата на “седмичник” (надминат единствено през 1877 г. от в. “Секидневний новинар”) – тя излиза всеки петък. Размерите са на таблоид – 31 на 41 см., а между сътрудниците на вестника са Н. Геров, Л. Каравелов, Нат. Зографски, П. Оджаков, Т. Шишков, Р. Блъсков.

Интерес при списването на вестника представлява това, че първата страница е посветена на “политически изглед на международното положение и по-специално на Балканите”. Подобна редакторска подредба свидетелства за една устойчива представа в българското общество – решенията на националния въпрос са фрагменти от голямата европейска политика. В това отношение неслучайно уводните си статии в “Дунавски лебед” Г. С. Раковски ще пише на български и френски, търсейки чрез авторитетния език на европейските политически взаимоотношения международно внимание и съчувствие. Тази пък редакторска политика дава основание той да бъде разпознат като “първия ни журналист международник”³².

Списъкът с настоятелите на в. “Българска пчела”, които гарантират получаването и разпространяването му, свидетелства, че той е насочен предимно към големите български градове колонии извън пределите на империята и предимно в Румъния. Освен това е обезпечено получаването на изданието в Одеса, а така също и в Цариград. За сериозната като потенциал аудитория на вестника свидетелства и фактът, че, планирайки издаването на в. “Гайда”, П. Р. Славейков отпечатва реклама за предстоящото събитие именно в “Българска пчела” и едновременно разпраща отделни обяви до по-известните възрожденци.³³

Във времето, в което “Българска пчела” се печата без някакви затруднения, на 28 януари в Браила се появява и първият брой на литературното списание “Зорница”, отново с издател Христо Ваклидов. Според титулната страница това е също седмичник. Важна подробност е, че списанието е представено като бъдещ проект чрез нарочно “Обявление”, издадено два месеца преди отпечатването на първия брой. Като се има предвид, че издателската концепция на това литературно списание е “да избирам (за списанието) най-добрите романи и любопитни работи, за да мога сякога да задоволя читателите”, то съвсем естествено е по това време във възрожденския периодичен печат да се появи литературният феномен “четиво с продължение” или “подлистник”. В случая става дума за първата публикация на един от най-популярните романи през XIX век сред българите - “Скитникът евреин” на Йожен Сю, а на базата на този факт може да се твърди, че чрез появата на “Зорница” българският периодичен печат почти се изравнява във времето с процеси, характерни за европейската журналистика. Тук става дума за обстоятелството, че дебютът на “Скитникът евреин” става в периода от юни 1844 г. до юли 1845 г. във френския вестник “Le Constitutionel” под формата на подлистник (четиво с продължение). Всъщност с написания само две години по-рано роман “Парижките мистерии” Йожен Сю създава един нов литературен жанр, който ще се радва на изключителен успех в цяла Европа. Но това е жанр³⁴, роден от динамиката и ограничеността на вестникарската страница, откъдето пък идват и острите сюжетни обрати и внезапни прекъсвания на литературния текст. Истинска слава на Сю обаче носи “Скитникът евреин”, който е откупен от автора за сумата от 100 000 франка. Така всъщност се ражда фейлетонът (от “фолио” – подлистник), което първоначално означава роман с продължение, започващ от първа страница.^

Съществуват преки предпоставки да се смята, че Христо Ваклидов е първият и единствен преводач и издател на “Скитникът евреин” през Възраждането. Това става през 1860 г. в Браила. Именно поради обстоятелствата, че разполага с готовия преведен текст, може да се предполага, че Ваклидов създава литературното списание “Зорница”, разчитайки да го популяризира и закрепи на трудния и ограничен български книжен пазар главно чрез един от първите литературни европейски бестселъри. Тук трябва да се има предвид, че в европейската култура романът с продължение все още представлява ново явление, което илюстрира промените, предизвикани от периодичните издания като средство за масова комуникация.³⁵ От друга страна неговата насоченост към масовата публика изключително сериозно допринася за раждането на популярната литература – мощен стимул за езиково, културно и обществено обединяване.

Изводът, който може да бъде направен е, че появата на “Зорница” е културен факт, поставящ българската периодика в почти синхронен етап на развитие с европейския печат^. Неслучайно и белетристичният дебют на българската литература – повестта “Нещастна фамилия” от В. Друмев - е изключително повлиян от европейски литературни образци (Йожен Сю, Кристофор Шмит)³⁶ и отново се появява като четиво с продължение в сп. “Български книжици” в същата тази 1960 г., за която стана дума по-горе.

Освен романа, който главно запълва страниците на списание “Зорница”, в него са поместени разказите “Нещастията на една възкръснала”, “Историята на Теленева” статии с научно-популярен характер - “Остров Ява”, “Бисерът”, стихотворения от Р. Жинзифов, Т. Боровски и др. Списанието се разпространява по подобие на “Българска пчела” сред емигрантските центрове в Румъния и Бесарабия. Прави впечатление доброто присъствие на “Зорница” и във вътрешността на империята – в почти всички големи градове. Естествено е настоятели на списанието да са изявени възрожденци като Кръстю Пишурка, Йоаким Груев, П. Оджаков и т.н.

Във времето, в което Ваклидов осъществява издаването на “Зорница”, в Болград се появява друго списание - “Духовни книжки за поучение на всяк християнин”. Негов редактор и издател е Рашко Блъсков. От книжка трета списанието започва да се печата в Браила (от март 1864 до март 1967 г), за да достигне две пълни годишнини – до юли 1868 г (последните броеве се издават отново в Болград), съставени от общо 20 книжки. В съзвучие с житейския консерватизъм (в буквалния жизнен и политически^ смисъл на това понятие) списанието си поставя за цел да укрепва “прадедовата вяра”, но и “развитието и просвещение народно”. То включва нравоучителни разкази, стихове, религиозни слова, а от втората годишнина и календар. В него сътрудничат Добри Войников, Н. Жеков, а така също и синовете на редактора му - Илия и Димитър Блъскови (присъствие, родило прословутото Ботево определение “съзвездието Блъскови”). Приносният характер на “Духовни книжки” като посредник между високи образци на европейската култура и българите е в преводът на песен първа от “Изгубеният рай” на Джон Милтън (въпреки негативната оценка за необходимостта от подобен тип четива на Хр. Ботев). Характерно за списанието е, че по отношение на религията то остава в контекста на нравствено-религиозната проблематика (което личи и от названието му), а не се ангажира с политическите параметри на църковната борба. Всъщност точно оттук идва и острият тон на оценките от страна на радикалните среди в българската интелигенция.

Любопитна е картата на разпространение на списанието, която очертава един напълно различен социокултурен профил на читателите му в сравнение с аудиторията на “Зорница”. В по-голямата си част те са жители на малки градове и села, много често свещеници. Този факт говори, че възрожденската литература и книжовност вече имат своя фрагментирана читателска публика, което предполага наличието и на висока, и на масова култура.

През 1867 г. в Браила се създава вестник, който, така или иначе, остава сред най-доброто, създадено от българската журналистика в този град. Това е редактирания от Добри Войников в. “Дунавска зора”. Важен факт, свързан с присъствието на “Дунавска зора” в полето на възрожденския периодичен печат е, че този вестник става част от една политическа тенденция в средите на българската емиграция. Става дума за стремежа на националните представителства “под формата на политически организации да се легитимират с печатана реч”.³⁷ Пример за това е търсеният публичен авторитет чрез прословутата, напечатана на френски език брошура “България пред Европа” от декември 1866 г., както и чрез известния “Мемоар до султана” от март 1867 г. В контекста на тези действия са и две периодични издания, появили се почти едновременно – в. “Народност” (21. 10. 1867 г.) и в. “Дунавска зора” (13. 11. 1867 г.^). В оценката на програмните обръщения на редакторите на двата вестника прави впечатление, че периодичният печат има неприкритата амбиция компенсаторно да изразява националното представителство при липсата на същестуващо национално правителство. От своя страна чрез подкрепата на Мемоара до султана на практика “Дунавска зора” също дава своя принос за утвърждаването на Тайния централен български комитет, основан през май 1866 г. в публичните представи.

Интересна приемственост с едни други политически и публицистични амбиции може да се търси и в посоката на избор на название на вестника. Прилагателното “дунавска” логично свързва вестника на Д. Войников с първия наистина политически радикален емигрантски вестник на възраждането – “Дунавски лебед” на Г. С. Раковски, а най-важната приемственост е в представата, че българският национален въпрос трябва да търси своите решения чрез политическото му обговаряне по страниците на периодичния печат и чрез формираното по този начин обществено мнение не само в емигрантските среди, но и във вътрешността на страната.

Полиграфическата практика на “Дунавска зора” е свързана с една особена и не твърде често прилагана по това време практика. Редакторът приема страниците да бъдат номерирани от брой в брой без прекъсване – от първа нагоре. Така последната страница на първата годишнина (13. 11. 1867 г. – 4. 11. 1868 г.) на вестника е 202, а през втората (11. 11. 1868 г. – 29. 03. 1870 г.) е до 208 страница. Това отбелязване на страницата свидетелства за предварителния замисъл на редактора да се правят отделни обложки (свезки) на вестника, които да бъдат удобни за четене в рамките на едно книжно тяло. Подобна практика е свързана с презумцията за изготвяне на годишно течение на периодичното издание и съхранението му в обществена библиотека или читалище.

Подготовката за издаването на вестника Д. Войников започва точно два месеца преди появата на първия брой. На 12. 09. 1967 е отпечатано и разпространено Обявление, в което е оставено място за запълването на бъдещи спомоществуватели. В краткия анонс редакторът обяснява, че вестникът ще говори: “само за онова, що се касае до интересите на българите било в политическо, било в морално, било във веществено отношение”. Подчертава се, че печатането на подобен вестник точно в този момент е изключително важно, защото той ще се появи при “днешните обстоятелства, дето става дума и за участта на българския народ.”³⁸

Програмата на вестника представлява интерес по отношение на важното за всяко периодично издание съотношение между факт и коментар, изразяващо същността на редакционната политика. В програмата се казва: “Дунавска зора ще гляда колкото може да достави новини, собствени да занимаят любопитството на нашите съотечественици в странство, които желаят да се известят за онова, що ся говори и върши в полза или вреда на народът ни, тя ще се старае да бъде искрений язик на болките и страданията и на неговите законни правдини. В политическо отношение Дунавската зора ще ся занимава само с онова, що ся отнася до моралните и веществени интереси на народа ни; всичко онова, що ся касае до всеобщата политика, ще бъде изключено за нея...” По отношение на паралелите, които могат да бъдат проследени с периодични издания с подобни амбиции в други европейски страни, интересно сравнение може да бъде направено с програмната статия на Джузепе Мацини, издавал също в емиграция в. “Млада Италия” ( Giovine Italia). Там Мацини пише: “Нациите са гладни за истината. Италия няма глас, който може да изрече тази истина сега.” Разбирането на вестника като “искрен език” (глас), изричащ цялата истина за болките и страданията на угнетения народ, компенсиращ нейната липса, а така също и “любопитството на нашите съотечественици” е обща редакторска практика за периодичния печат в Южна и Източна Европа – новите нации, които търсят своя политически и културен ренесанс в рамките на Австрийската и Османската империя. Друг характерен момент е отношението към “голямата” политика на европейските държави. Националната центростремителност и себедостатъчност, вглеждането в собствената съдба предполага разказ и коментар за международната политика единствено ако тя по някакъв начин засяга националната кауза – “всичко онова, що засяга всеобщата политика ще бъде изключено за нея”. Всъщност това е и един от белезите, които доста различават емигрантската и вътрешната преса – вътрешната е много “по-международна”.

Между сътрудниците на вестника личат имената на Д. Великсин, П. Кисимов, Хр. Ботев, Ив. Мънзов, Р. Жинзифов, Л. Каравелов и др. В бр.14, год I от 12. 02. 1968 г. е публикувано за първи път Ботевото стихотворение “Към брата си”.

Показателни трансформации претърпява жанровият определител под главата на вестника. След като първоначално е било “Вестник за волните българи”, през втората годишнина то претърпява редакция, която до известна степен тушира заявената радикална позиция чрез понятието “волни” (свободни). От бр. 35 на 3. 04. 1869 на втората годишнина вестникът излиза като “Вестник за български работи”, а от 12. 06. 1870 г. “Вестник за гражданствени, книжевни и забавителни работи”. През четвъртата годишнина (1878 г.) то става “Лист, отворен за сякой дописник”, а на следващата е вече с неутралното “Лист за политика и книжевност”.

В края на 60-те години на XIX в. известният печатар Димитър Паничков поставя началото на една публицистична практика, която в статистически аспект наистина спомага Браила да бъде онзи културен и емигрантски център, в който са се появили около 20 % от всички заглавия на периодични издания през Възраждането. Става дума за издаването на редица вестници предимно със сатирично-хумористичен характер и с мимолетно присъствие на книжния пазар, с недобре издържана полиграфическа форма. В европейски контекст подобна тенденция е по-характерна за XVI-XVII в. (времето на Реформацията), когато за пръв път се появява първообразът на модерния вестник – сатиричният лист, запълнен с карикатури или стихотворения по злободневни теми. Показателно е нещо друго – тази публицистична практика представя силна свързаност с народната култура, фолклорното словесно творчество. Може би оттам идва онзи в същността си нарушен принцип на устойчива периодичност, задължителна за журналистиката на модерното време. Това е и причината един от най-пунктуалните изследователи на периодичния печат през Възраждането Г. Боршуков да каже, че описването, установяването, систематизирането на библиографските данни за вестниците на Димитър Паничков е “истинска мъка” за библиографи и историци на печата. Свързаността с народната смехова култура, за която стана дума по-горе, личи и в избора на название на първия от тази поредица вестници – “Хитър Петър”. Неустановеността на редакторската политика е и в честата смяна на текстът под главата – почти във всеки запазен брой той е различен – “Малък лист за люде без работа”, “Малък лист за млого работи”, “За народност и гражданство” и т.н..

От вестника са съхранени девет броя от 1870-1871 г. (I и II год.), но при номерация, от която трудно може да се разбере подредбата. В редактирането на вестника са участвали Д. Войников (с псевдонима си Див Дядо), а по-късно Ангелаки Савич. По отношение на очакваната периодичност в първия брой може да се отбележи самоиронията, че българското общество все още няма своя всекидневник – “излиза секи 7 без 6 деня в неделята”. Подобно отношение към трудното поприще на възрожденския журналист и редактор има и в уточнението: “Ще излиза на разход кога ще, когато може и кога е хубаво времето и когато някои родолюбец не вземе ключовете от стаята му.” Вестникът включва статии, диалози, сатирични строфи – най-често по църковната борба и други обществени въпроси в хумористичен стил.

В съвременната оценъчност на това явление силно впечатление прави изключително острото отрицание от страна на големия сатирик на тези години – Хр. Ботев. Той определено разбира важното значение на сатирата в списването на един вестник. Неслучайно в отзива, публикуван във в. “Знаме” (г. 1, бр. 19 от 22. 06. 1975 г.) по повод повторното издаване на в. “Тъпан”, Ботев пише: “С една дума – ние не сме имали досега юмористически вестник в пълното значение на думата”. Във връзка с опитите в това отношение на Димитър Паничков Хр. Ботев е показателно краен: “Боже мой, и г. Паничков захванал да блее^, а ние сме имали слабост да мислим, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за “чревочист” по касапниците. Но както е да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появат още един “Хитър Петър”, още един “Гражданин” и още един “Напредок”, то българският народ ще да отнеме Баламук и лудите ще да останат без столнина.”³⁹

С този вестник започва излизането на цяла една серия от периодични издания, предимно хумористични, без високи публицистични качества. За съществуването на повечето от тях сведения може да се черпят от други вестници, критични бележки и съобщения, тъй като не са намерени съхранени броеве. Изреждането на тези вестници, издавани в Браила, започва с в. “Кукуригу”, появил се през 1870 г. с редактор Божидар Запрянов. Това е хумористичен лист, печатан в печатницата на Димитър Паничков, от който излизат пет броя. Няма запазени екземпляри, а първите сведения за съществуването му дава румънският учен Василе Христу (сп. “Балкански преглед” 1946 г., кн. 6, с. 36).

В края на 1869 г. Божидар Запрянов подготвя издаването на вестник “Читалище”, но се отказва от избраното име, заради замисленото вече и готово за реализация в Цариград сп. “Читалище”. Той се спира на името “Пътник” (асоциациите с поемата “Горски пътник” на Г. Раковски имат логика), “Лист за книжевност, полезна забава и търговия”. Този вестник се издава в Болград и Браила (след осми брой), а за периода 15. 02. – 4. 09. 1870 г. са отпечатани десет броя.

Иронизираният от Хр. Ботев в. “Гражданин” е редактиран от А. Савич през 1871 г. Това трябва да бъде вестник със злободневен и сатиричен характер, от който са излезли един или два броя, но екземпляри от тях не са открити. Според замисъла вестникът излиза и на румънски с название “Urbanul”.

През 1871 г. съществуват сведения за появата на в. “Кърлеж”, редактиран от Д. Войников. Предполага се, че мимолетното съществуване на вестника както и неговата публицистична цел са предопределени от личностни конфликти на редактора му и Българското книжовно дружество. Показателно е, че и времето на поява съвпада със споровете между В. Друмев и Д. Войников по отношение на драматургичното майсторство на втория. От този вестник са излезли два броя, но също няма запазени екземпляри.

На 5. 09. 1871 г. в Браила излиза първи брой на в. “Оса”. Един екземпляр от вестника е открит в архива на Никола Обретенов от Георги Боршуков. Това е също хумористичен и сатиричен лист с най-вероятен редактор Д. Войников, но също така може да е и едно от изданията на Д. Паничков.

За печатания в Браила, вероятно през 1871 г., в. “Комар” сведения дава единствено Г. Боршуков (вестникът не е упоменат в описа на периодичните издания от М. Стоянов). Предполага се, че е редактиран от Н. Живков.

В. “Петел” излиза през 1872 г. в Браила под редакцията на Б. Запрянов. Това е хумористичен вестник, от който са издадени около 10 броя. Няма запазени екземпляри, а сведенията са отново на Василе Христу в поменатата по-горе статия.

В поредицата от малки вестници има и едно любопитно явление. Повече от три десетилетия след издаването на първия вестник се появяват и ръкописни вестници. Пръв от изследователите на възрожденския периодичен печат сведения за това дава Йордан Иванов. Според Д. Иванчев такъв ръкописен вестник е появилият се през 1872 г. в Браила в. “Клепало” – “жлъчен и саркастичен лист”, от който са излезли само два броя.

Няма запазени подробности и във връзка с издадения през 1874 г. в Браила в. “Жаба”. Редактор на този вестник е или А. Савич, или Костаки Търновски. За същността ва изданието може единствено да се съди от отзив във в. “Независимост” (бр. 41 от 27. 07. 1874 г.), където е отбелязано, че “Жаба” се е появил, за да докаже, че глупостта е безгранична.

Следващ вестник от групата на изданията еднодневки е “Браилски телеграф”, появил се вероятно също през 1874 г. Това е хумористичен лист и в същността си най-вероятно е една от метаморфозите на “Хитър Петър”. М. Стоянов отбелязва, че може би този вестник е един и същ с “Философски камък”, споменат от Н. Начов в изследването му “Новобългарската книга и печатното дело у нас”.

“Михал” е също хумористичен вестник, излизал през 1875 г. под редакцията на Ст. Заимов. Отпечатани са 12 поредни броя, но екземпляри от тях не са намерени. Сведения за този вестник се срещат във в. “Знаме” (бр. 19, от 22. 06. 1875 г.), както и в “Писмо от отговорниците на в. “Михал” до Стоян Заимов” в Български исторически архив при Народната библиотека “Св.св. Кирил и Методий”

“Юнак” – лист за българските интереси. Излиза веднъж през седмицата в неделя през 1876 г. в Браила. Отговорник на вестника е Ив. Н. Попович и се печата при Х.Д. Паничков. Екземпляр от вестника се съхранява в Народната библиотека в Пловдив. Броят съдържа уводна статия за турския фанатизъм, политически преглед, революцията на Балканския полуостров, разни новини. Вероятно е редактиран от Иван Драсов и Тодор Пеев. Сведения за него има във в. “Независимост” (г. IV. бр. 5, 17. 11. 1873 г., г IV. бр. 15, 27. 01. 1873 г.).

“Момче” – издава се вероятно под редакцията на Д. Великсин през 1876 г. Също се печата при Д. Паничков. Излиза в няколко броя, а екземпляри не са запазени. Сведения за него се срещат във в. “Български глас” (бр. 33, 1. 05. 1876 г.).

“Български лъв” – издаван в Браила през 1876 г. с неизвестен редактор, излязъл в няколко броя. Няма запазени екземпляри, а сведения за него се намират във в. “Стара планина” (бр. 33, 4. 12. 1876 г.).

“Хъш” – Запазени са два броя от 1877 г., които са намерени в архива на Н. Обретенов. Фактът, че те са излезли почти последователно – на 25 и 27 февруари 1877 г. – и са от по две страници, говори, че изданието е повече бюлетин, отколкото класически вестник. За това свидетелства и съдържанието, което е насочено към външнополитическите събития около въстанието в Херцеговина и Черна гора, както и очакваната намеса на Русия във война на Балканите. Предположенията са, че е редактиран от Св. Миларов.

Интересен случай представлява появилият се в резултат на Априлското въстание в. “Възраждане”. Първият му брой е от 5. 06. 1876 г. в голям формат 44 по 55 см. на две страници по пет колони. Негови редактори са Св. Миларов, Ив. Драсов и Т. Пеев. Вестникът се печата при Д. Паничков. Интерес представлява програмата, която свидетелства за пълната радикализация на периодичния печат от това време и в която е записано: “Ние ще приносяме на своите читатели верни сведения и точни оценения върху движенията на въстанията на Балканския полуостров, а особено върху българското въстание; ще следваме с бодро око групирането на разните европейски сили в отношение на източния въпрос и ще бележим всичките стъпки, които те предприемат по тая работа. Една от главните ни грижи ще бъде да съобщаваме статии, чрез които да се запознае европейското явно мнение с нашите разположения и интереси. После ние ще работим за премахването на всеки неспоразумения със Сърбия и Черна гора и ще се трудим щото нашето съюзничество с тие братски земи да си остане оздравено върху международното ни спогождение и съгласие, както и трайно за всички времена.” Програмата, а и самото съдържание на вестника свидетелстват за революционните настроения сред българската емиграция, която е била само наблюдател на трагичните събития отвъд Дунав. Точно поради тази причина би трябвало да направят впечатление революционният патос и приповдигнатият тон от първата статия във време, в което въстанието е вече трагично потушено. В нея обаче се поставят задачите, които стоят пред емиграцията – да оказва помощ на пострадалите, да пропагандира националните интереси, да запознава със същността на случващото се чуждите правителства и народи. В следващите броеве вестникът описва хода на въстанието и зверствата над мирното население.

В контекста на идеята за интернационализиране на българския въпрос след драматичните събития е и отпечатването на статии на френски език, писани от Св. Миларов и Т. Пеев, в които се отправя апел за помощ към европейските сили.

Извън хронологическата подредба, спазвана за всички изброени до този момент периодични издания, отпечатани и разпространявани от Браила, можем да поставим две – в. “Дума на българските емигранти” на Хр. Ботев и сп. “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”. Подобен анализаторски подход определено е ценностно аргументиран – сигурно поради факта, че двете заглавия са гранични, бележат важни моменти от историята на българската култура и обществена мисъл. Вестникът поставя началото на самостоятелната редакторска, авторска и журналистическа практика на Христо Ботев. Точно това насочване през 1871 г. на Ботев към редакторското поприще припомня видимото дисбалансно съотношение между поезия и публицистика – отчетливо забележимо, особено при събраните съчинения с творчеството на Христо Ботев^, при които за поезия са отделени около 20-30 стр. Този творчески дисбаланс може да бъде видян в оценката на Никола Георгиев: ”Защото основната част от писмовната му енергия е погълнала публицистиката.”⁴⁰ Но посоките на индивидуални енергии през Възраждането са канализирани винаги от представата за обществената значимост на извършваното и неговата полезност. Редакторската практика на Христо Ботев е изцяло под знака на възрожденската компенсаторика - с други думи, публичното действие или жест винаги са насочени към запълването на общественозначима липса и в този смисъл са обществено полезни. Това твърдение се подкрепя от сигналните броеве на издаваните от него вестници. Издателят аргументира появата на “Дума на българските емигранти” така:

“Една от най-главните причини за неуспеха на нашите вестници<...>Но “Народност” и “Дунавска Зора” умряха и погребаха се в самите си идеи, а “Отечество”, ако и да не е още погребано, за кое трябва да благодари на влиятелните си агенти<...>но и то е отдавна вече умряло и неговата смърт е мъчителна категория, в коя се намират “Право” и “Турция”(II, 33-34).

Ето по този начин, със “смъртта” на българските вестници, редакторът на “Дума на българските емигранти” обяснява в “Наместо програма” “раждането” на български вестник. Такава аргументация ще срещнем и при втория Ботев вестник “Будилник”:

“Неговата програма ще бъде да гуди сяко нещо на мястото му и сичко да краси с боите му.”

Проява на тази представа се вижда и в програмата на третия Ботев вестник “Знаме:

“И така после преставането на “Независимост” на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да са изказват болките и страданията на нашия народ, не остана почти никакво средство, за да са поддържи онзи революционен дух<...>с една дума, ние ще служим на оная съща идея, на която е служила и “Независимост” (II, 89).

Ето как е и при първия и последен в живота на Ботев брой на “Нова България”:

“Нашата емиграционна журналистика онеме<...>Освен с физическата сила, народът трябва да излезе и със своето морално оружие. (Журналистиката е едно от първите средства за революцията.) Подбудени от този принцип, ние, няколко души емигранти<...>са решихме да уредим настоящият седмичен вестник и с това да изпълним една от първите свои обязаности към своето отечество” (II, 211).

Когато нещо в българската журналистика умре, онемее, престане, обърка се, то тогава се появява поредният Ботев вестник, за да се роди, проговори, започне и подреди нещо ново и важно. Това е и едно от обясненията за “писмовната енергия, погълната от публицистиката”.

Въпреки че излиза само в няколко броя (според Маньо Стоянов те са 5), в. “Дума на българските емигранти” е ново явление за българската журналистика в Браила и бележи особен връх в нейната история. Във вестника са публикувани станали по-късно христоматийни образци на Ботевата публицистика като “Народът. Вчера, днес и утре”, “Петрушан”, “Злото”, “Смешен плач”, стихотворенията “Елегия”, “Борба”, поемите “На прощаване” и “Хайдути”. Обществената, а и публицистична позиция на младия (само на 23 години) автор и издател намира израз в мотото на вестника: “Истината е свята – свободата е мила”^.

Приносният характер на Браила във формирането на модерната българска култура, факт, който е своеобразен мост между изграждането на обществени начинания, превърнали се в следосвобожденското време в авторитетни държавни институции, е основаването на Българското книжовно дружество. Този първообраз на Българската академия на науките създава своя печатен орган – “Периодическо списание на българското книжовно дружество”. Основните задачи, поставени в програмата на списанието, са две: “Обработванието и усъвършенствованието: а) на българский език и народната наша словесност въобще и б) на българската история”.

Ценностното подценяване допреди две десетилетия в българската историография (по-точно в популярнообразователните представи за историята на Възраждането) на т. нар. просветителски или еволюционистки начинания, свързани с обществени процеси, вече в голяма степен е преодоляно. В този смисъл присъствието на “Периодическо списание на Българското книжовно дружество” в българската обществена мисъл в един изключително драматичен за Българското възраждане период е многозначително. Времето от 1870 – 1876 г., когато излиза списанието, всъщност е емоционалният връх на онова “барутно десетилетие”, започнало със събитията около “четите в България” (според едноименното произведение на З. Стоянов) и приключило с Освободителната война. В хронологичния център на това десетилетие се появява списание (в същността си научно и образователно), което обаче носи мотото “Ум царува или робува” – същото онова мото, с което започва поемата на националната революция “Горски пътник”. Първостепенната задача по обработката и усъвършенстването на националния език едва ли е толкова безобидна в едно столетие, което Освалд Шпенглер изпраща с надеждата, че в следващия век хора няма да умират заради езици. Подобна представа за функциите на националния език изглежда кара Бенедикт Андерсън да формулира термина “лексикографска революция”: “Лексикографската революция в Европа създава и постепенно разпространява убеждението, че езиците (поне тези в Европа) са, така да се каже, собственост на напълно определени групи хора – хората, които всекидневно говорят или четат на съответния език и – нещо повече, че тези групи, въобразени като общности, имат право на автономно място в общество от равни на тях.”⁴¹ Ако зад въобразени общности видим аргументирания от Андерсън термин нация, а под автономно място съвсем естествено разбираме национална държава, то логиката на тезата естествено води до извода, че държавата се постига и чрез лексикографска революция (волево налагане на езика над други езици).

Подобно отношение към потенциала на езиковата проблематика относно социални събития присъства и в разсъжденията на друг съвременен европейски философ и изследовател на идеологията на национализма - Урс Алтермат. Той говори за “Битката на езиците”, при която основен принцип за конституирането на държавност е: “...европейските държави се организират според езиковонационалните принципи и обявяват единствен национален език като официален език на държавата. Започна да се говори за езикови нации в политическия смисъл на думата (подч. мое – Ю.П.)”.⁴²

Всичко това засилва убеждението, че трябва да се гледа по различен начин на всички (уж) мирни в същността си просветни инициативи, свързани с масовата грамотност и стандартизацията и обработката на националния език.

Колкото до отношението към националната история, редакционната политика на списанието е напълно в контекста на цялостната възрожденска представа за свръхценността на националното минало. В това отношение изключително показателна е появата (г. I, 4, с. 3. 1871 г.) на публикацията на Марин Дринов “Отец Паисий. Неговото време, неговата история и учениците му”. С това историческо изследване се поставя началото не само на научната традиция в оценката на приноса на Паисий Хилендарски към процесите на Възраждането, но и на културната митологизация на личността и делото на атонския монах, а и включването на фигурата му в националния пантеон на великите предци (синове на народа)^ – задължителен елемент от символите и ритуалите на всяка национална държава.

Списанието има три дяла – литературен, научен и критичен. Появилите се в началото публикации в тези три раздела на практика легитимират първите научни изследвания в съответните области и поставят основата на редица специализирани хуманитарни науки.

В областта на езикознанието са отпечатани следните по-важни статии: “Няколко думи за изучаване и обработване на българския език и на българската история” от В. Д. Стоянов, “За новобългарската азбука” и “Азбукето на Българското книжовно дружество и г-н. Н. Геров” от М. Дринов.

По въпросите на българската история списанието издава статии и студии като “Нови паметници на историята на българите и техните съседи”, поменатата по-горе статия на М. Дринов за Паисий и “Хуни ли сме?” - отново от него.

В отдела за литература са намерили място част от “Житие и страдания грешнаго Софрония” с очерк към него, озаглавен “Стойко Владиславов” от В. Друмев, “Мати Болгария” на Неофит Бозвели, “Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им” от Нешо Бончев. Тук също се печатат стихотворения от Ив. Вазов, Р. Жинзифов, представят се образци от българския фолклор. Отделът за литературна критика се открива със статията на В. Друмев “За критиката”, последван от статии и рецензии от В. Друмев, Марин Дринов, Н. Бончев.

4. Браилската преса

и националното движение за независима църква

Националното движение за независима църква в епохата на Българското възраждане е обществено усилие, което не прави изключение от сходни процеси в историята на другите балкански и европейски народи от онова време. Случващото се в диоцеза на източното православие в земите на Османската империя е обект на сериозен анализ от гледна точка на изследвания, посветени на европейския национализъм през XVIII – XIX в. В това отношение оценката за значението на Вселенската партиаршия като религиозна институция, така радикално оспорвана и отхвърляна от българските възрожденци, не е еднозначна. Отчита се нейната положителна роля като обединяващ център, който “съхранява като в какавида усещането за обща етническа идентичност”. Но също така се налага тезата, че ако в рамките на религиозните институции не се появят нови движения, които да раздвижат духовете в границите на религията, нейният консерватизъм може да се окаже пагубен за етническата група.^ В този смисъл решаваща е религиозната реформа, стимулираща етническото самообновление, което може да бъде изразено така: “Религията инспирира начина, по който общността се самообновява”⁴³. Такава е и логиката на цялостното движение за независима българска църква – просто религиозната проблематика на общественото движение е най-ефективният път към практическото решаване на задачата за национално самоопределение.

В “българския случай” на тази общоевропейска тенденция има показателна времева близост на две важни обществени явления. Първото е превръщането на църковната борба от идеологическа теза и обществени настроения сред определени социални среди (българско духовенство, интелигенция) в практически политически действия и постъпки, целящи промяна на статуквото. Тук става дума за първите опити на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Г. С. Раковски и др. в началото на 40-те години на XIX в. да решават въпроса чрез политически преговори, търсени институционални протекции и предизвикания ангажимент на великите европейски държави чрез дипломатическите им представители в Цариград. Това е времето, в което движението за независима българска църква започва да акумулира обществена подкрепа и решително да променя общественото мнение. Но това е и времето, в което се проявява второто важно явление - българският периодичен печат (1846 - 1848 г.). Това дава основание да се направи изводът, че всъщност наличието на периодичен печат и на обществено мнение катализират и позволяват успешното случване на движението в следващите три десетилетия. С други думи църковната борба е политическо движение, осъществило се с решаващата подкрепа на периодичния печат и публицистиката. Точно по този повод Боян Пенев изказва тезата, че възрожденската публицистика всъщност възниква на почвата на църковната борба. При потребността от популяризиране на идеите, които са в основата на тази борба, точно вестникът, разпространяващ се по “всички български краища”, най-добре ще изпълни тази задача.⁴⁴

Ако се приеме твърдението, че още в зараждането си църковният въпрос се свързва с печата, трябва да се направи уточнението, че в своята многоликост през Възраждането различните издания заемат и различни позиции, във връзка с борбата за независима църква. При съществуващите две течения в политическите възгледи за решаването на въпроса, трябва да се отбележи, че идеите за действията на партията на самостоятелното действие за безкомпромисно отделяне от гръцката патриаршия се лансират в следните вестници: “Гайда”, “Македония”, “Български книжици”, “Дунавски лебед”, “Българска пчела”, “Дунавска зора”, “Въсток”, “Народност” и “Свобода”.⁴⁵ Веднага става видно, че два от радикалните в позициите си вестници се издават в Браила. Съвсем естествено е българската емиграция в Браила да е напълно съпричастна към дългогодишното и преминало през всевъзможни обрати движение за независима църква. Още в ранните етапи на църковната борба българската емиграция в Румъния активно се ангажира с решителна позиция срещу фенерското духовенство. Това особено ярко личи по страниците на браилските вестници, които в отделни случаи по обясними причини ще надминат в разобличителния си тон периодичните издания от вътрещността.

Посочената тенденция става видима в самата редакционна политика на първия браилски вестник “Българска пчела”. Още в уводната статия от първия брой на вестника се поставя въпросът за решаването на църковния въпрос, който според редактора съдържа в себе си бъдещето на българския народ. Тази е и причината Хр. Ваклидов да анонсира, че църковната борба ще заема важно място при списването на вестника и в бъдеще. Не е неочаквана и легалната позиция на издателя към турското правителство. В началото на 60-те години, а и през цялото десетилетие, църковните ни дейци и обществеността ще разчитат на съдействие от определени среди в турската държавна администрация и заемат позицията на верни поданици^ по отношение на Високата порта: “Българският народ, за да удържи чиста съвестта си, е решен да бъде без владици и без черковна власт, в което черковните закони го оправдават. Царското правителство не може да насили съвестта на един верноподанен нему народ за кефа на неколцина изедници” (Българска пчела, г. I. бр. 2, 05. 06. 1863 г.).

Радикалната позиция на емигрантската преса, за която стана дума по-горе, личи в цялостното отношение и препоръка за бъдещи публични действия на българите. По повод на очакваните избори за нов Вселенски патриарх на мястото на Софроний “Българска пчела” призовава те да бъдат бойкотирани. Така в броя от 09. 08. 1863 г. на първа страница се появява набран с едър шрифт призив: “Спасението на българите е да не вземат участие по какъвто и да е вид в избирането на гръцкия патриарх. Който от нашите българи или представители постъпи инак, ще има отговорност пред бога и пред народа”. Показателно е, че този текст се запазва в същия си вид и шрифт, за да бъде публикуван в няколко поредни броя. По този начин може би Хр. Ваклидов е поставил началото на политическата реклама послание в историята на периодичния ни печат.

Същата агресивна декларативност се среща и в следващи публикации по темата. В статията “Да се изпъдят гръцките владици” (бр. 30, г. I , 20. 12. 1863 г.) се казва: “Доде не изпъдят всичките фенерски владици из всичките български епархии, при всичкото желание на царското правителство да удовлетвори праведното желание на верните си поданици, няма благоприятно решение на българския въпрос. Нека знаят това всички, които се оплакват от бавността в течението на тоя въпрос”. Зад логиката на подобни разсъждения личи призив към една практика, която води началото си от добре организираната акция на българската общност в Цариград по време на тържествената Великденска служба 1860 г. – администрацията на Османската империя може да бъде принуждавана да взема решения посредством аргументите на публични демонстрации в стил “натиск от улицата”.

Вестникът дава своя принос в налагането на един публицистичен интерес и към най-спорните зони на българо-гръцкия конфликт, довели между другото и до многозначителния избор на название на вестник от страна на П.Р. Славейков – “Македония”. В бр. 7, г. I ,12. 12. 1863 г., съобщавайки за злоупотребите и насилията над българите в Драма от страна на владиката грък, вестник “Българска пчела” пише:” С жалост гледами състоянието на нашите еднородци в тая част на отечеството ни. Тамо най-много от сякъде фанариотите агенти върлуват. В Драма, в Неврокоп, както и в сичка Македония, съотечествениците ни трябва да последват другите българи и да изгонят гръцките владици, които са помежду им”

По друг повод, когато отново става дума за събитията около църковния въпрос и инициативите на македонските българи срещу фанариотите, “Българска пчела” съобщава: “Македонските българи си отвориха очите. Те разумяха, че спасението им е в изгонването на панелинизма и ся захванаха на работа. Последната поща донесе известие, че дебърците изпъдили фанариотския епископ от епархията си, същото ся случило и с Велеския владика. Прочее Македония ся избави от два върли неприятеля, нека ся надеем, че и другите македонски епархии ще подражават примера на братята си и че ще очистят из помежду си панелинските агенти” (бр. 17, г.I. 20. 09. 1863 г.).

Драматичните събития в Македония се появяват по страниците на вестника и друг път. Успехите, които са постигнати там, са пропагандирани като пример за всички българи. В броя от 03. 01. 1864 г. се чете: “Борбата, която са почна и следва в Неврокоп, във Велес, в Дебре, в Солун, между тамошните ни съотечественици и фенерските агенти и изпъждането на фанариотите от Дебре са доста важни слуки, които говорят за в полза на тамошните българи и доказват, че те да познали, че са народ и имат интереси да запазват. Тамо има уроци за другите ни единородци.”

Сериозен аргумент в борбата срещу фанариотите е припомнянето, че те са загърбили изцяло духовните си обязаности към вярващите и са се отдали на един от най-страшните пороци – сребролюбието.⁴⁶ Това е и причина във в. “Българска пчела” често да се припомня и материалната страна на гръцкия духовен гнет. Показателни като заглавия са статиите “Една сметка” и “Друга една сметка” (г. I. , бр. 45 и 46 от 3 -10. 04. 1864 г.). Там се изчислява, че за почти век гръцкото духовенство се е обогатило за сметка на българите с около седем милиарда гроша. Това според автора се равнява на издръжката на почти 1 500 училища, които могат да дадат образование годишно на 7 500 млади българи. Подобни аргументи пораждат патетични призиви като цитата от статията “Изпъдените владици и неизпъдените”: “Съотечественици, голямо и мало. Стига веке търпение, стига веке мъдрение. Длъжни сме да се фанеме веке по-твърдо за работата си, що сме почнали с фенерските агенти и интриганти. Всички, които носиме име българско, да ся съединиме в единодушие, в единомислене и в една решимост, за да очистиме от такви злодейци и православната ни вера, и сами да ся избавиме от тия наши врази, които са врази и на царското правителство”

Вестникът започва да обсъжда и един оказал се в бъдеще болезнен въпрос – за разделянето на самото българско общество в позициите си спрямо гръцките духовници. Закономерното противопоставяне на етносите с характерното отрицание на чужденеца тук драматично е засилено с признанието, че “чужденци” има и сред своите, а това са българските чорбаджии. Превръщането на чорбаджията от социален персонаж в публицистичен типаж е една от интересните и важни тенденции по страниците на периодичния печат. Тази публицистична тема, изключително добре продължена и развита от фейлетонната поредица “Знаеш ли ти кои сме?” на Л. Каравелов и Хр. Ботев, всъщност дори ще доведе до една крайна оценъчна позиция за ролята на българското чорбаджийство в процесите на национално обособяване. В този смисъл публицистичният сатиричен образ, приел очертанията на Кир Михалаки от “Това ви чака” на Христо Ботев, ще предопредели дори крайно негативни, не само популярни, но и научни, оценки на историографията от 20 в.^ Но така или иначе няколко години преди появата на вестниците на Любен Каравелов и Христо Ботев тази тема се е развила по страниците на периодиката и в “Българска пчела” е отпечатана статията “Фанариотите и чорбаджиите” (бр. 50, г. I , 12. 05. 1864 г.). В нея, както се подразбира от заглавието, чорбаджиите българи са приравнени с фанариотите като народни врагове. Ясно е, че публикацията има и своя конкретен адресат – в случая това са богати български семейства в Браила, които се гърчеят и по този начин се отделят от българската общност в града: “Тия два неприятеля, различни в наименованията си са еднакви и съгласни в целта си и в намеренията си, толко са еднакви и подобни един на други, щото те ся зимат един за други, смисат ся олицетворяват ся в едно. Едно нещо обаче има вярно и което не иска доказателство. То е, че чорбаджиите, както и фанариотите са били сякога нежелателни на народните работи, те наедно с фанариотите са били причина за всичкото зло, което и досега стои вкоренено в отечеството ни. Да, народът ни треба да не слуша чорбаджиите, да не ся води подир тях, и да не им дава ни най-малкото внимание на съветите им.” Показателно е, че точно година по-късно Хр. Ваклидов отново се връща към този, сериозен според него, проблем в статията “Трябва ли да се реши черковния въпрос или не?”: ”Чорбаджиите съставят една твърде малка част от тоя народ и от нея не можем да съдим за състоянието на съотечествениците ни. Истина тая част е силна и сякога тя може да има едно тежко влияние върху народните ни работи, но ще иска ли и ще желае ли да употреби тая сила и това влияние с такъв начин, каквото да намери същото щастие и да си нанесе същите беди, които погубиха фанариотите. Народният глас е глас Божий и тяжко на оногова, който ся угрози от него”. По повод на препоръките на турското правителство към Вселенската патриаршия за изготвяне на проект, в който трябва частично да се удовлетворят някои от исканията на българите, и отхвърленото от страна на Фенер предложение “Българска пчела” заема изключително радикални позиции. По страниците й се отправят призиви към българите и конкретно към българските представители в Цариград да не приемат никакви отстъпки, а да работят за цялостно решение на проблема с независимостта на църквата. Всъщност почти през цялата втора годишнина на вестника на заглавната страница стои набрано с едър шрифт възвание, което гласи: “Спасението на българите е да не приимат точките, които фенерската патриаршия може да издаде уж за решаване на черковния въпрос, те трябва да протестуват едногласно и съгласно да молят царското правителство да ги избави от това чуждо за тях духовенство. Другояче онзи, който не ся отнесе той ще има тежка отговорност пред Бога, пред народът и пред съвестта си”.

Главният извод, който може да се направи по повод на редакционната политика на “Българска пчела” спрямо църковния въпрос е, че вестникът подкрепва онези политически течения и личности, които се борят за радикално и цялостно решение на конфликта с Вселенската партиаршия чрез изграждане на напълно автономна Българска екзархия.

Характерна особеност на браилския печат е това, че почти всички издания засягат развитието на църковния въпрос. Потвърждение за такъв извод е и едно напълно теологично издание като “Духовни книжки”. Там в програмната статия, написана от Рашко Блъсков се заявява:

“Проклят фанариотин та тежко примчил със свои гнъсен дух и наздраво покрил сърце ти с чуждо безчюствено наметало. Ти вида, ти позна, че той е този зъл враг и губител, но ти го държиш още в обятията си, и той ти е измолител пред Бога. Не сочи ли това наявно твоята слабост и слаб народен дух. Фанариотските нетърпими насилия и беззакония бяха само в сила да потресат и разбутат твоето окаменяло сърце, та да познае, че тия трябва да се изгонят, и то не като пастори ненародни, но като пастири недостойни за наследници Христови.

О, какво братия мислим и чакаме още? Не стигат ли тие години время, за да разумее секи от нас, че нашето общо желание е желание свято и народно. Нека всеки единогласно да искаме онова що ни е живот, спасение и бъдеще, а без което ще сме народ мъртъв, нек не заборавяме, че глас народен е глас Божий, и че сам Абдул Азис ефендимис (комуто подари Боже благи дни и дълголетен живот) това желае, и кога види нашето постоянно и сговорно искане, не ще забави да излее пред нас, неговите верни поданици, своята царска милост, като подари нам, по нашето свято желание духовни пастири еднородни”.

За пореден път се вижда, че радикалният тон по отношение на гръцкото духовенство, характерен и за “Българска пчела”, не изключва, а дори предполага легално отношение към правителството.

Към поредицата периодични издания в емигрантския печат с ясно изразена редакционна политика по отношение на църковния въпрос е и другият авторитетен български вестник от Браила в края на 60-те години на XIX в. – “Дунавска зора”. Редактираният от Добри Войников седмичник също изтъква историческите права на българския народ по отношение на религиозно самоопределение и независима автокефална патриаршия. Сравненията с “Българска пчела” показват, че вестникът на Войников е по-резервиран към възможностите (по-точно желанието) на Високата порта да реши конфликта в полза на българите. Редакторът на “Дунавска зора” също така разбира жизненото значение за българите от политическо развитие и решение на привидно религиозния спор. Поради тази причина на страниците на вестника се появяват публикации, в които остро се напада турското правителство. Критикува се неговата политика на напразни обещания и протакания. Успоредно с това по страниците на “Дунавска зора” се поставя и въпросът за политическата свобода – навременна журналистическа теза, която прави видима скритата връзка между църковната борба и революционните действия от края на 60-те години^. В бр. 32, г. I, 01. 07. 1868 г. се казва: “Всякой знае, че днес има един въпрос наречен български черковен въпрос. Повече от десетина години насам се е зарешавал и се не ся дорешава, защото неговото решение като не понася нито на вселенската патриаршия нито Великата порта, остава, речи, като нерешим до тогоз, до когото български народ ся наеми да го реши сам”. Редакционната политика на вестника продължава подхванатата от Хр. Ваклидов тема за пагубното влияние на чорбаджийството по отношение на народните дела. Освен това (може би повлиян от някои възгледи на Г.С. Раковски или от публицистични тези, изказани в добре разпространявания в Браила униатски вестник “България”) Д. Войников смята, че руската политика по отношение на черковния въпрос не е в полза на народа ни. Официалната руска позиция за целостта на източноправославната църква, която влиза в противоречие с националните домогвания на българите, прави политическите взаимоотношения между българската интелигенция и руската дипломация изключително сложни. Поставени между интересите на големите европейски държави, Вселенската патриаршия, Високата порта и Русия, определени среди в Цариград прибягват до политическия ход с Унията и сближаването с католическата църква. По този начин българският национален въпрос навлиза в един от най-деликатните и конфликтни етапи от своето развитие. Проблемът е, че търсеното национално единство чрез възраждаща се църковна институция е поставено под заплахата на национално разцепление. Тази заплаха става централен публицистичен сюжет в българската периодика, а униатският вестник “България” влиза в поредица от остри полемики, предимно със заглавия от емигрантската преса. Ето как предисторията на този драматичен конфликт е аргументирана от “Дунавска зора”:

“Близу единаести годин Великата Порта лъга тоя народ от шест милиона и го лишава от едно добро, на което ся радват напълно всичките други племена. На това негово прошение какво му ся отговори?

Отговори му ся как Портата не може да припознае две духовни глави – двама патриарси – на два народа от една и също вероизповедание, а трябвало българския народ да измени нещо вярата си, та тогаз да му припознае независима йерархия. Това даде причина за раздор между българите. Едни искаха да станат унияти, други искаха да прегръщат протестанството. Но за зла чест на Портата това нещо не става”.

Идеята на турската държавна администрация да тласне определен кръг от българските църковни дейци към сближаване с католическата църква, като по този начин реши въпроса с намаляването на руското влияние сред българите, има своя първоначален успех, въпреки скептичните прогнози на “Дунавска зора”. Готовността на Високата порта в кратки срокове да удовлетвори исканията на българите при положение, че унията стане факт, карат Добри Войников да изрази по страниците на вестника позиции, които по своя радикален тон в голяма степен изпреварват дори журналистически изяви по въпроса на Христо Ботев: “Народът ни си заварди цялостта, вижда се не за друго, само за да може след време да иска от неумолимата Порта праведни такива, каквито са му оставили в наследство неговите славни праотци: Крум, Борис, Симеон, Асен. Да! Българский народ уцеля, за да търси правдини не веке черковни, а политически. Но нека си упознаем епохата, в която живеем. Днес не е никак времи едно правителство да иска да си играе с участта на един народ от седем милиона^, защото ся намирами вече в вяка на свободата на народите.” От тона на публикациите през 1868 г. става ясно, че познатото от “Българска пчела” лоялно отношение към действията на турското правителство по черковния въпрос отдавна е заменено с остро отрицание: “Уверяват ни, че Портата предложила на вселенский партиарх един Проект, чрез когото Българската черква ще остане независима от Великата черква (дето ще каже, че гръцката черква е велика, а Българската нищо! ... като, че не истата Православна в Христа черква. Какво велико заблуждение духовно на фенерските поклоници)”. Сигурно предизвикана от това телеграфическо известие и краткия коментар към него се появява статията “Изглед на политическия хоризонт”. Тя е публикувана в първия брой на втората годишнина, а като се има предвид, че той се излиза в края на календарната година, статията изпълнява ролята на ставащите популярни с утвърждаването на модерните медии годишни публицистични равносметки и прогнози. Крайният критицизъм по отношение на турската администрация тук е въведен със стилистичен изказ, който свързва “Дунавска зора” в много по-голяма степен с революционната, отколкото с просветителската линия в обществените нагласи: “Негово Величество Султанът и Великата порта, която се подиграваше и толкова годин презираше потъпкания български народ, комуто в разстояние на цели 11 години не рачи да даде нито църковните права, за които покорно молеше и си имаше нарочно народни представители подържани в Цариград с големи иждивления. Ето, че сега ненадейно самий Султан зема инициативата, за да даде независима йерархия на Българский народ, както ся виде от брошурите, що ся издадоха и от телеграфическото известие, което вече видяха читателите ни. И ако питами от де тъй изведнъж толкова явен интерес за българския народ, за когото лани нито дума не ставаше и когото Турция толкова подло и толкова гнъсно презираше? Ответа ще го намерим само в бунта, в бунта и пак в бунта, който е най-сигурен и спасителен път за бедното ни отечество, за да си добие правата чрез кръвопролитие, които не бе възможно да добие в мирния път от 450 години насам.” (бр. 1, г. II, 11. 11. 1868 г.). Тези редове в пълна степен потвърждават, че на практика “Дунавска зора” в определени моменти продължава и развива традициите на революционния емигрантски печат, положени с “Дунавски лебед” в началото на десетилетието. Те може би могат да бъдат обяснени с присътвието за известно време в редакцията и на Христо Ботев^. Не трябва да се забравя, че подобни публикации се появяват в контекста на събития, които коренно са променили настроенията в българското общество – действията на четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В края на 1868 г. отзвукът от събитията не само не е затихнал, но придобива нови измерения. Принос за това имат и вестниците (особено “Дунавска зора”), които нееднократно се връщат към героизма на четниците и по този начин ги превръщат в една история от съвременната национална културна митология. Над сто са библиографираните публикации по тази тема, а отзвукът в периодичните издания на балкански и европейски държави (включително във Франция и Белгия) е впечатляващ. Българският случай се възприема от европейската преса като необходим нюанс, доизграждащ картината на кризата на Османската империя след избухването на Критското въстание (1866-1869). Към всичко това трябва да се добави и изключително положителното отношение на Д. Войников към създаването на Тайния български централен комитет.

В “Дунавска зора” продължава установената от “Българска пчела” практика да се отпечатват сведения, дописки, кореспонденции за хода на черковния въпрос във всички краища на населените с българи земи и с особен акцент към Македония. Това дава основание да се припомни принципното положение, че териториалните параметри на църковната борба всъщност чертаят границите на бъдещата национална държава. Религиозно-административният въпрос по очертаването на диоцеза, митрополиите и епархиите е драматичен почти колкото очертаването на териториалните граници на новите европейски държави на масата на дипломатическите преговори. В този смисъл вестникарските съобщения всъщност изграждат общественото мнение по отношение на това, кои земи са населени с православни българи и на практика са български. Публицистичното позоваване на изконно българските територии - Мизия, Тракия и Македония – се формира като публична представа точно във вестникарските публикации около перипетиите на църковния въпрос: “Ако има народ да е страдал най-много на света, то е българский. Заобиколен от вси страни с ядовете на грозната съдба, той има едно да претърпява най-угнетителните насилия от турското правителство и друго да са бори с лукавството на фенерските калугери, които върлуват над нашите съотечественици в Македония, като са мъчат насила да им наложат гръцкият език в черквите и в училищата им. Тези фенерски хищници като си прибраха края от България и Тракия (защото българите в тия области знаиха да отхвърлят мъжки и езика им и тях) останаха да върлуват в Македония (подч. мое – Ю.П.). Неприятелите на езика ни са пукат от яд, като гледат тяхната велика идея от година на година да изчезва от високомерното въображение на панелинизма” (бр. 29, г. I, 10. 06. 1868 г.). По повод на този цитат и направените по-горе изводи трябва да се добави, че рубриката, под която се публикуват подобни съобщения, е наречена “Новини из Българско” – формулировка, която изгражда представата за автономна в етнически аспект територия. В бр. 32, г. I, 01. 07. 1868 г. и пак в рубриката “Новини из Българско” се представя историята на видинските българи, които не позволили новоназначеният гръцки владика Антим да влезе в правомощията си, въпреки че по произход той бил българин. Протестирайки, на практика жителите на Видин откъсват видинската епархия от управлението на Фенер: “Защото гръцката патриаршия, която съблечи от църковната му власт български народ, даде ни необходими доказателства, че тя ни най-малко не намерява да оправи тая неправда, затова и Видинската епархия като изгубва всяко търпение решава и отцепва се от гръцката Патриаршия”.

Кризата около Критското въстание и изострянето на турско-гръцките отношения правят политическата ситуация твърде благоприятна за разрешаванате на църковния въпрос. Високата порта започва да оказва подкрепа на българите в двустранния им спор с Патриаршията. Така в края на 1868 г. турската администрация предлага на Патриаршията два проекта за решаването на въпроса. Вселенският патриарх е поставен в позицията да избере един от двата проекта, които в същността си удовлетворяват по-важните от българските искания. Гръцката патриаршия отказва да приеме предложението, като се аргументира, че и двата варианта противоречат на каноничните уредби на църквата, а и на православната вяра. Политиката на отлагане и преговори продължава чрез свикването на смесена комисия от трима българи и трима гърци, които да изработят трети проект. Вселенският патриарх отхвърля и него.

Изход от тази ситуация е появата на дългоочаквания от българите административен документ – на 28. 02. 1870 г. великият везир Али паша връчва ферман на смесената комисия. Във фермана на практика се дава възможност българите да уредят собствена автокефална църква. В сравнение с проекта на смесената комисия ферманът е дори по-приемлив за българската страна. Той предвижда българската църква да бъде ръководена от един главен първосвещеник, наричан екзарх. Но в последните две години до появата на този документ и в обществената дискусия около предложенията на Високата порта, в. “Дунавска зора” изостря до крайност своя изобличителен тон, във връзка с политическите лавирания на турското правителство и обсъжданите проекти:

“Султанът явно ся показва като същ баща на фенерските гърци, а като паструк на цел народ български. Това става ясно от шести член на первий проект дето е написано: “В митрополиите от което племе ще ся настани пастирът, той ще стои. А до сега в които черкви българите сами са служели, тези черкви ще си останат тям, а в които черкви смесено с гърци са служили, те ще останат на гърците, а българите ще си направят нови черкви. Тука следва питането, в коя черква не е имало двама, трима гърци и не се е чело гръцки. С тоя член Великата порта явно казва на гръцки патрик как му дава цяла Македония да си я присвои, без да ся мъчи да я погърчва.

Ще трябва други праведни освен тия що разцепват за вечно масата на цял български народ и я раздробяват на много частици. Българската земя като ся напъстри с гръцки и български епархии (от които гръцките ще бъдат винаги по-многочислени) гръцките владици и калугери не ще ли бъдат по-хитри, за да си оплетат кошницата с помощта на султановото правителство, което мисли да ги употреби (гръцките калугери) за единствено оръдие, с което да раздроби българския народ?” (бр. 3, г. II, 25. 11. 1868 г.).

Отново стават явни два от най-болезнените въпроси, свързани с църковната борба – сблъсъкът на гръцкия и българския национализъм на територията на Македония, която в демографско отношение още в средата на XIX в. е изключително сложна, и - както я определя авторът на статията – “пъстра”. Идеалът за етнически континуитет – тоест непрекъсваемост и чистота в териториален аспект – се чувства заплашен. Именно оттук и тревогата, че народът ще бъде разделен (“раздробен”).

В следващия брой – 4, г. II, 02. 12. 1868 г. - в утвърдената рубрика “Преглед от Българско” отново се коментират перипетиите на църковната борба. Тук става дума за негативната реакция на гръцкия патриарх по отношение на двата проекта на Високата порта и аргументите му, че те са неканонични и са в разрез със законите за управление на Вселенската патриаршия. Това дава основание редакторът на вестника, който в предния брой е критикувал правителството за някои от замислите в поменатите проекти, сега да отрича яростно позицията на гръцкото духовенство:

“В такова опровержение Вселенский патриарх не ся ли показа в едно от най-мерзостните ужесточения към неговите духовни чада.

Да се отстъпят черковни права на един от 6 милиона народ и то православен е дело противоканонично за Великата Черква?! А да ся грабнат преди един век всички правдини на българската законна йерархия не е ли противоканоническо, противозаконно и святотатско дело.

В коя епоха се намираме днес не вижда ли майката на православието? Надява ли се тя днес да намери българите както преди двадесет години? Днес българинът, а особено неговото младо поколение познава с убеждение, че вярата е изключително нещо за неговата съвест и че никой няма право да насилва свободата на чувствата му.”

Цялостната редакционна политика на “Дунавска зора” по отношение на развитието и решаването на църковния въпрос определено сближава вестника с тона на революционната емигрантска периодика, в която основен акцент, освен борбата за независима църква, е националнополитическото освобождение. Но така или иначе в своето радикално отношение към протичащите събития вестникът на Д. Войников е воден повече от усещането за безизходица, отколкото от представата, че това е единствено възможният път. Само така може да се обясни, че точно месец след появата на фермана, провъзгласяващ независимостта на църквата, “Дунавска зора” помества благодарствена телеграма от браилската българска община до Султана.

В по-нататъшните си броеве вестникът отделя внимание чрез статии и съобщения на дългия и сложен процес по уреждането и устройството на българската екзархия. Акцент в съобщенията продължава да бъде ситуацията в Македония, където сблъсъците между гръцкото духовенство и българите продължават, дори с по-голямо ожесточение:

“Там дето гръцките владици и калугери намират още слабост в Българщината, непрестанно се сипят лъжи и заплашвания, та да доведат до измама простодушните българи, че черковният въпрос не бил решен и че Султанский ферман не важи нищо, употребяват и различни интриги.

Това се забелязва основно в някои страна в Тракия и основно в Македония. Тъй фенерски владика, като научил, че българите в Скопие празнували тържествено решението на въпроса се помъчил да предума скопските граждани да не приложават това решение, защото щяло да им стори скъпо.”

Интересен нюанс в публицистичната реализация на българо-гръцкия църковен спор представлява и отразяването на конфликта по страниците на хумористично-сатиричния вестник “Хитър Петър”, издаван от Димитър Паничков. Макар че от този вестник са запазени малко броеве и въпреки че темата за църковния проблем е засегната повече в първата годишнина на изданието, то представлява изследователски интерес, защото показва един по-особен поглед. Може да се твърди, че стилно-езиковите средства, предопределени не само от формата на изданието, но и от творческия потенциал на авторите в “Хитър Петър”, показват гледна точка, която е много по-близка до популярни и дори до битови представи за тази общонационална кауза. С други думи, ако П. Р. Славейков, Т. Икономов, Хр. Ботев, Л. Каравелов и др. формулират “високата” публицистична теза и сериозния журналистически анализ и коментар, то издания като “Хитър Петър” излагат гледна точка, близка до мирогледа и представите на обикновения човек от чаршията. Сигурно това е и причината публикуваните в злободневен и саркастичен тон материали често да звучат наразбираемо през дистанцията на времето. В бр. 1, г. I, в рубриката “Пресни новини” се чете: “Фенерски партик плачи, че му отнели златовласатите овце. А тези златовласати овце са се разтропали по хавата що им ся свири от Цариград”. Сатиричното изобличение на гръцката партиаршия тук се осъществява чрез един изключително разпространен и в определена степен негативен образ, представящ българите като овче стадо. Отново трябва да се припомни, че Неофит Бозвели е един от първите, които изграждат публицистичния сюжет, представящ гръцкото духовенство или като вълци, или като небрежни пастири, дерящи девет кожи от своето стадо. В неблаговидната роля на стадото е поставен българският народ.^ Същевременно в публикациятта от “Хитър Петър”, макар и с алегоричния език на хумора, е представена важната роля на българските представители в Цариград, които всъщност са основният двигател на обществените действия. Не е изключено тук да се види и намек за конкуренция на авторитети между българската емиграция в Румъния и цариградските българи, които са по-близо до институциите и поради това имат водеща позиция в решаването на обществените дела.

В същия брой на в. “Хитър Петър” е поместено едно псевдотелеграфическо известие: “Фенерски патрик днес афореса сичките българи като умрат да не се стопят, а да се превърнат в кюмур, защото са се отцепили от пазвата на великата майка”.

През лятото на 1872 г. като публична акция срещу напредващото изграждане на йерархията на българската православна църква в Цариград Патриаршията свиква поместен събор, на който присъстват представители на източните автокефални църкви и на висшия духовен клир на гръцката църква. Този събор е открит с бурни протестни действия от страна на гърците и настоявания българите да бъдат отлъчени от лоното на Източното православие. И дейстгвително впоследствие съборът признава действията на българите за еретически, тъй като те са отхвърлили каноничната и богодадена власт на Патриарха. На 16 септември съборът проклина и отлъчва от църквата българското духовенство и всички, които са във връзка с него. В този смисъл сатирата от “Хитър Петър” в определена степен се явява пророческа, предвиждайки действията на гръцкото духовенство.

В по-следващ брой на вестника от същата тази първа годишнина (бр. 17) е публикувана статията “Вестникарството”. В нея пък се цитира пасаж от вестник “Ирис”, издаван от гръцката общност в Букурещ:

“Прочитами в гръцкия вестник “Ирис”, който ся издава в Букурещ от 20 май 1874 г. следното: “Държава в държава” – В Олтеница празнува се празникът на гръцките светци Кирил и Методи, които научиха българите на християнство и книжовността. В угощението, което стана и в което съществуваха доволно от членовете на прочутата тамошна Примария, останаха наздравици покъртителни и нападателни против елините: “Да живее Романия и България и смърт на Елада и елините” излизаха непрестанно от устата на присъствуващите и пр.

Питаме правителството дали се намира или не в приятелски отношения с Елада, и ако наистина по-доброщастие се намира в такива отношения с Гърция, как е възможно по устава да стават такива варварски приказки против една приятелска държава и народ от честни българи и от членове на Примариата против законът, който забранява именно нападения против чужди държави и народи. Мислиме, че правителството няма знание за това нещо, защото инак не само, че не оправдаваме да станат, но и да накаже ония, които ги правят и пр”.

Ясно е, че съставителят и издател на “Хитър Петър” е решил да приведе този доста обстоятелствен цитат не за да разсее някакво съмнение относно истинските взаимоотношения между българи и гърци, а по-скоро да засили конфликтното възприемане на противната страна:

“Написахме горепосочените редове от гръцкия вестник “Ирис” само за да видят читателите на “Хитър Петър” сатанинския дух на едни гръцки вестникари, които са достигнали не само в собствена Турция, но още и вън като същи Юда Искариотски да клеветят и да предават невинни наши братя, като в това приключение в Олтеница.

И наистина, коя може да бъде целта на гръцкия вестник, да си пъха опашката там дето не достига и да вика с толкова злини намесването на правителството в един толкова миролюбив народен празник като 11 май, на Славянските просветители Кирил и Методи, питаме коя може да бъде целта освен като не може гърка същия да ухапе направо вика и раздразнява другите да хапят невинните наши братя, които и стоят като трън в очите.

Проклети искариотски семейства и хиляди пъти проклети! Но да благодарим Бога на схизмата, на тая наистина свята схизма, която избави невинния български народ от лукавите гърци и нека се пукат от яд нашите вечни врази”.

Емоционалният финал в пълна степен показва, че в периодичния печат, а и в българското общество съществува представата, че в религиозния сблъсък с Вселенската патриаршия теологичните и верските измерения на сблъсъка са изцяло пренебрегвани. Най-тежкото религиозно наказание – схизмата, която поставя личността или църквата извън кръга на верните последователи на Христос, отлъчва от духовното стадо – е наречена “свята”. Този оксиморон е една от най-силните публицистични фигури, появили се във възрожденския периодичен печат.

Може със сигурност да се предположи, че отношение към църковната борба взимат и другите вестници с неритмична и мимолетна периодичност, излизали в Браила. Както вече стана дума в предходната част, поради липсата на съхранени екземпляри това не може да бъда потвърдено с точни цитати.

Темата за независимостта на българската църква в такава степен се превръща в средоточие на обществената мисъл през 60-те и началото на 70-те години, че става едва ли не лайтмотив на по-голяма част от публикациите в периодичните издания – дори и прекият повод за публикуваното да не е свързан с църковния конфликт. Пример за това е втората публикация на “Житие и страдания грешнаго Софрония”, след като през 1861 г. Г. С. Раковски вече е запознал част от българското общество чрез страниците на “Дунавски лебед” с тоя уникален автобиографичен текст. В бр. 5-6, г. I, с. 3 от 1872 г. на “Периодическо списание на българското книжовно дружество” (г. I, кн. 1) се отпечатва “Животописание на Стойко Владиславов Софроний” и “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Текстът е придружен с исторически бележки и коментар от В. Друмев. В чисто житейски аспект е важен фактът, че бъдещият висш български духовник и общественик се е насочил към обработката и коментара на животописа на първия висш български духовник, реализирал личностния си потенциал като общественик. Още повече, че в този момент Васил Друмев е пред решителен житейски избор – отказ от светска, литературна и научна реализация за сметка на участие в изграждането на църковната йерархия. В тази си житейска дилема, разбирайки ролята на църквата и като религиозна институция и като обединителен център на българските национални стремежи, В. Друмев прави извода, че черковната борба е имала за цел да премахне едно духовно иго. То е спирало проявите на националния дух и това дава основание на Друмев да стигне до констатацията, че борбата на българите е насочена не толкова към извоюването на черковна, колкото на духовна свобода: “Злоупотребленията на фанариотското духовенство у нас бяха твърде разнообразни, така щото народът е принуден най-после да изпъди от себе си това развалено, нравствено паднало духовенство, но туй стана – да си го кажем – с чувство на религиозен страх и не толкоз в името на вярата ни, колкото в името и в защитата на личните и народните интереси – което разумява се, така също е важно, както ако би станало и в името на вярата”.

В поредицата от публикации, появили се по темата в браилския периодичен печат, централно внимание заслужава статията на Христо Ботев “Решен ли е черковният въпрос?”, публикувана като уводен материал в бр. 4, г. I, 17. 07. 1871 г. на в. “Дума на българските емигранти”. В тази статия започват да се очертават измеренията на един вторичен конфликт, който ще постави нови трудности пред общественополитическите движения. Затегналият се процес около сформирането на българска църковна йерархия, изработването на Устав, трудно вземащите решение представители на българските общини в Цариград – всичко това поставя въпроса, способно ли е българското духовенство да се справи с най-трудната мисия да поведе българския народ не само към духовно, но и към политическо освобождение. В този исторически момент ролята на периодичния печат става изключително важна. Протакането, забавянето на решението за учредяване на колективните ръководни органи на Екзархията – всичко това ще бъде изразено като обществено недоволство чрез страниците на пресата. Само и единствено периодичните изадния осъществяват информационната връзка между събрания в столицата национален елит на представителите, от една страна, и църковните общини, от друга. По този начин пресата осъществява и посредническа роля и в отношенията местно самоуправление – османска власт, а всекидневните грижи, с които трябва да се справят църковните общини, намират място по страниците на вестниците.⁴⁷ Всъщност в съдбоносния период от 3 години, отбелязан от две събития, разтърсили обществото - Султанския ферман (28. 02. 1870 ) и обесването на Васил Левски (19. 02. 1873) - бавно и мъчително се оформя идеята, че обществените фигури на църковната борба са решили една важна задача, но нямат сили, възможности, потенциал (а може би и желание) да решат следващата. Гледна точка към историята на тази публична представа е заключена между две стихотворения на П. Р. Славейков – “Не пей ми се” (1870) и “Жестокостта ми се сломи” (1873)^. В трудната поетическа равносметка изтъкнатият журналист и общественик – един от идеолозите и водачите на църковната борба – произнася горчива присъда:

Проклех и вси достойни за проклетства

И срам и грях потъпкали без страх.

Виновници за всички тези бедства.

А заедно и себе си със тях... (подч. мое – Ю.П.)

Елегията “Жестокостта ми се сломи” знаково свидетелства за духовното изчерпване на лидерите на църковната борба и невъзможността те да продължат трудната мисия на обществени водачи. В това отношение публицистичният патос на много от публикациите, появяващи се главно в емигрантския печат, ще бъде насочен към “чернокапците” (българското духовенство), което дезертира от своята важна обществена мисия.

В тон с тези настроения е и посочената по-горе статия от Христо Ботев. Журналистическата теза обаче придобива и по-радикални измерения:

“Реши се въпросът, но нашият тиран политически не беше толкова глупав да не разбере, че с духовенството той изгубва оръдията на властта си, шпионите и заслепители на народа със страх от Бога и почитта към царя^, как едното олицетворяваше със себе си другото – със самия тиранин. Видя туй турското правителство и употреби всичкия си вандализъм, за да задържи тази добрина за поданиците си. Въпросът взе друго направление, влезе в нова фаза: Обърка се от въпрос за освобождение от една власт, на въпрос да се замени тази власт. Наченаха се мечтания за народна йерархия, за народно духовенство, с признанието, на което признаваше се и Българския народ, като народ отделен. Това чакаше турското правителство: с думата народна йерархия, то провря кука в езика на тези що работиха за нея и в най-грозните времена, караше ги да бръщолевят не врели, не кипели.

При новия момент на развитие, когато на сцената се поставя “политическия въпрос” ферманът на Турското правителство не направи онова впечатление, кое можеше да направи преди 10-12 години! Народът видя, че не туй искаше, не в туй е неговото бъдеще, неговата свобода – видя, че вместо гръцкото духовенство иде ново, кое иска същите права и власт, същите привилегии”.

Показателно е, че статията на Ботев се появява точно една година преди прословутата публикация на Св. Миларов “Двете касти и власти” (25. 07. 1872), обработена от П. Р. Славейков, заради която в. “Македония” е спрян, а редакторът му хвърлен в затвора. Свързаността на борбата за независима църква с бъдещи политически сътресения, очертана в излизащия в Цариград вестник, неблаговидната роля на българското духовенство, което не може да отговори на обществените очаквания – всичко това е вече изказано н публичното пространство от Христо Ботев. В случая с “Македония” драматизмът е в това, че поставен по описания начин, проблемът се появява в най-тиражния вестник на това време и то излизащ в столицата на самата империя. На практика се потвърждава един важен принцип в журналистиката – общественият скандал прави проблема много по-видим, а тиражите осигуряват “социална чуваемост”. Ботев обосновава “студенината”, с която народът посреща решението на черковния въпрос, станал вече “несъвременен” след налагането на идеята за политическо освобождение. Тук той проявява налагания от Л. Каравелов и самия него модерен възглед за социалното устройство на обществото и ролята на модерните социални науки и философията в края на един век, станал решителен за световния прогрес чрез триумфа на новите технологии:

“Ако има тука нейде смях, то трябва да е в прогреса на разума човешки, в развитието на историята, че онуй що вчера е било неизбежна истина, необходимо условие, днес е вреден предразсъдък; онуй ще се е считало за утопия, днес е исторически факт. Боговете от Голгота смъкнаха онези от Олимп, конституционния протестанттизъм победи монархическия католицизъм; Златоуст и Лойола, Лютер и Клавиц онемяха пред християнството, християнството се обърна на езичество, религията се замени с разумът.

Тъй и в политическо отношение. Колко кръв и пот и сълзи са се пролели и колко ще се пролеят, за да стане монархията на конституция, конституцията на република, републиката на община!!! Няма предел разумът човешки! Недоволни са народите от настоящето си. Вчера искаха едно, днес търсят друго; Туй що добиха днес с пот и кръв, утре пак пот и кръв ще проливат, за да го махнат, и от вредом човекът е хвърлен в борба – в борба за свобода. В тази борба е смехът и плачът, доброто и злото, в нея е прогреса човешки.”

Градацията от монархия към община показва модерно политическо мислене за устройство на обществото, надраснало непомерно българските исторически предпоставки. Тя представя Ботев като човек, трагично изпреварил своите сънародници. По отношение на черковния въпрос в. “Дума” поставя изключително важния въпрос – за реформа на църковната йерархия във време, в което тя все още не е конституирана. Всъщност гражданският и публицистичният натиск към българския религиозен клир, участието на представителите на общините в изработването на Устава на Екзархията, журналистическите коментари, които правят този процес достояние на всички, ще доведат до изработването на един от най-модерните и демократични устави на източноправославна църква.⁴⁸ Той естествено ще бъде коренно променен след Освобождението от 1878 г. Но тази кратка модерност на българската църква се случва с решаващото участие на журналистиката, на емигрантската преса и в частност на вестниците, издавани в Браила.

5. Публицистичните образи на политическата автономност

След появата и утвърждаването на публицистиката и периодичния печат в българското общество през втората половина на XIX в. вестникът предлага по-усъвършенствани форми за идеологическо въздействие. Периодичният печат всъщност “демократизира” не друго, а разпространението на идеите, интензивния обмен и налагането на публични представи и убеждения, правейки ги по-достъпни, тъй като през целия XIX век книгата (другият носител на модерната духовност) ще бъде лукс дори за образованите българи.⁴⁹ По отношение на коментирания в тази работа въпрос по-съществено е нещо друго. Периодичният печат в едно модерно или модернизиращо се общество е компонент на все по-динамичните процеси в областта на комуникацията. Той включва в своя кръг все повече хора, ангажирани или ангажиращи се с някакъв общ обществен проблем, задача, програма. Това означава, че българският периодичен печат през XIX век също е в контекста на консолидационните явления и факти - той събира. Това “събиране” за общуване на базата на едни нови принципи, различаващи се от принципите на прякото словесно общуване в традиционното общество, може да бъде обяснено и така: “Но докато Античността, начело с форума в Рим, сплотявала народната маса в еднозримо и плътно тяло<...>чрез пресата евро-американската политика създала над цялата земя силово поле от духовни и финансови напрежения, което включва всеки индивид, без да стига до съзнанието му (подч. мое - Ю.П.)”⁵⁰. Точно това усилие за “включване на всеки индивид” в едно незримо и разпростряло се тяло на българството е задача на възрожденския печат. И неслучайно Иван Богоров, който има изключително силен усет към етимологиите в своето словотворчество, озаглавява програмата на своя вестник “Български орел” “Свиквание” (с-виквание - събирам с вик). Още от Богоров националният периодичен печат също метафорично ще бъде осмислен в аспекта на “проговарянето”, свидетелство за съществуването на българина и българското чрез “думата” на вестника: “Не требва ли да продумами поне една дума (подч. м. - Ю.П.) в царството на народите<...>Трябва ли ми още млого време без име да останем непознайни на другите народи на тая земя? ⁵¹ ”⁵². Но в търсената съпричастност към националната идея чрез периодиката още тогава ще се прояви една особеност, характерна по принцип за модерните обществени медиатори (вестник, радио, телевизия). Тук става дума за монологичното слово на медията и на говорещия чрез нея. Възражението, че през Възраждането има обществен диалог чрез пресата, обмен на мнения, писма и съобщения от сътрудници и т. н., може да бъде лесно оборено с факта, че още тогава ставаме свидетели на най-остри полемики и непримирими стълкновения (в противоречие с мечтания етнически континуум) именно чрез и на страниците на вестници с различни, звучащи общопатриотично, названия (например полемиката П.Р. Славейков - Т. Бурмов, проявена в диспута “България” - “Съветник”). Именно възрожденският периодичен печат е най-сериозното доказателство на тезата, че идеологическата манипулативност на езика е в недопускането на алтернатива, различно тълкуване (разбиране), противно становище. Това е слово - глас, което потиска другите гласове в желаната монофоничност на единствено правия (свой, личен) изказ:

“Ние казахме, че Оджаков говори глупости, че г. Найденов прави още по-голяма глупост, че печата тия глупости в “Читалище”, а “Македония” ни казва<...>Хората, мой брайно, не са говеда, нито папагали, за да им говорите думи без мисли. Не ли ни е срам барем от чужденците! Доле маската, господин Славейков, доле маската! Доста сме лъгали народът;<...>Ние казахме веднаж, че г.г. Оджакови и Найденов са големи шарлатани и сега, в тая същата минута, пак повтаряме думите си. Честните хора никога не лъжат и ако не са достойни да говорят сказки или да издават вестници, (к.м. - Ю.П.) то тия отиват и стават говедари...” ⁵³

Ето типичен пример за публицистична монологичност. Срещата на позициите на радикалния Петко Славейков с не по-малко радикалния Любен Каравелов в цитата от статията във в. “Свобода” бр. 26 от 10. 12. 1871 г. е представен като надговаряне. Словото на опонента не се изслушва, а му се вменява малоценност. То е безмислено. И обратно - собственото слово се самовъзпроизвежда (повтаряме думите си) и остава да звучи като единствено и необоримо. Чуждите думи изчезват, не звучат, а показателно за излаганата тук теза е, че говоренето и издаването на вестници са представени като явления от един порядък. Опонентът е призован към мълчание - говедаринът няма с кого да си говори... - виж духовният пастир (народният водач) е нещо друго. И още:

“Време е вече - говори букурещкият дописник на в. “Право” -да се изчистят от дъното плевелите.

- Хадете да ги изчистиме - казваме и ние и земаме се за мотиката...<...>А знаете ли кои са тия низки твари и тия шарлатани? - Славейков и Каравелов<...>

До неделя ще да поговориме и за другите “плевели”.

В тази публикация с автор отново Любен Каравелов опонентът е друг, а довчерашният опонент - съюзник. Сблъсъкът на “говори” е толкова силен, че сетивно присъства в конкретната материалност на техните семантични двойници. При Каравелов словото “копае”, подобно на мотика (отделен е въпросът, че под плевели тук се разбират хора). Но трябва да се припомни, че този вестникарски материал от “Свобода” бр. 6 от 05. 08. 1872 е отговор на публикация във в. “Право” от 24. 07 същата година, в която Д. Ценов е написал: “Само на такива хора думите могат да строшат главите на Каравеловци и Славейковци<...>” Значи, преди публицистичното слово на Каравелов да “стане” мотика, срещу него и било “запратено” слово камък, явно насочено не към ушите, а към целостта на главата на опонента. Странна диалогичност!...

Колкото до “материалноовеществената” сетивност на словото и говоренето в публицистиката, точно по повод на ефекта от периодичния печат Рикьор твърди: “Такова е словото на пропагандата, което постига своите психологически ефекти по начина, по който машината извлича една полезна форма от обработвания детайл. Това слово напълно е излязло от цикъла на питането и отговарянето (т.е. на диалога – подч. м. и б.м. - Ю.П.). То произвежда, то не пита”⁵⁴. Мотиката и камъкът от възрожденската публицистика в контролирания и модерен език на европейския мислител очаквано ще са назовани “машина”. И това е напълно нормално, щом в чисто технологичен план българското общество е на етапа на ралото и мотиката.

Точно възрожденският вестник ще бъде онази търсена форма, чрез която редакторът ще може менторски да обговори наболелия обществен проблем и еднолично да посочи неговите перспективи. Показателна в това отношение е програмата на “Дунавски лебед”, в която Раковски пише: “потруди ся по възможности да му показвами път образования и развития му”. Да показва път има морално право само водачът – този, когото другите ще слушат и следват. Коментираната дотук публицистична монологичност на възрожденските вестници е изключително силно проявена в обществените дискусии около национално освободителното движение. Може би предчувствието за драматичните събития, които очакват българите, и желанието на определени среди трагедията да бъде избягната трайно радикализират и разделят българските публицисти. Но това от своя страна формира силното усещане, че революционната идеология може да стане действен път-пример пред обществото именно чрез обговарянето й и изговарянето й по страниците на вестниците.

Когато Георги С. Раковски говори за решението си да поведе своята борба чрез “пресата и сабята”, той сигурно вече си дава сметка, че говори за две истински оръжия, използвани за истинска война. Тях европейската философия в края на същия този XIX век ще оцени ето така: “Войната на пресата възниква като продължение или подготовка на войната с други средства, а през XIX век стратегията й, включваща разузнавателен бой, лъжливи нападения, щурм, се развива до такава степен, че една война може да бъде загубена още преди първия изстрел - понеже междувременно е била спечелена от пресата (подч. м. - Ю.П.)”⁵⁵. Българската революция от 1876 г. също избухва първо в главите на съвременниците, станали до този момент свидетели на една славна епопея – сраженията и гибелта на четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.^ – и едва след това в драмата на Априлското въстание. По-късно пък спонтанните и многобройни реакции на българските вестници към хода на самото въстание дават основание да се направи изводът, че това отношение е първата “медийна революция” в новата ни история.⁵⁶

Зараждането, укрепването и развитието на различните революционни организации, вътрешните идейни борби и противостояния между различни обществени групи – всичко това намира своето място по страниците на периодичния емигрантски печат. Своето отношение към случващото се разбира се изразяват и браилските периодични издания. Естествено е реакцията на различните браилски вестници към политическите събитият да бъде различна и тази отлика е предположена от нееднаквите обществени позиции на издателите им, от принадлежността им към една или друга политическа група в средите на българската емиграция.

Редакторската политика на различните емигрантски вестници (не само в Браила) позволява да се обособят две основни групи, изразяващи два доминиращи възгледа за конституиране на бъдещата българска държавност. Първата, която може да бъде определена като умерена, като идеология е близка до идеите на политическия либерализъм. В Браила тази обществена позиция е изразена от дейците на Българския таен централен комитет и вестник “Народност”, редактиран от Иван Касабов. Политическата визия на този кръг е свързана с перспективите за политически компромиси между българското представителство и Високата порта, които съвсем естествено да доведат до следването на един актуално роден вече в Европа обществен компромис от 1866 г. – дуалистичната Австро-Унгарска империя.

Втората обществена линия изразява идеите за радикално решение на политическото бъдеще на българите посредством обособяването на самостоятелна държава, отделила се от Османската империя по пътя на национална революция. В журналистниката това е продължение на линията на Г. С. Раковски във вестниците на Л. Каравелов, Хр. Ботев, Д. Войников.

Тези две линии очертават един обществено-публицистичен сблъсък, раждащ два публични популярни образа - просветителите и революционерите.^ Пример за подобно противостоене от браилските вестници е конфликтът между редакторите на “Хитър Петър” и “Независимост”. По повод на острите нападки на Любен Каравелов “Хитър Петър печата статията “Несвободната “Свобода” и зависимата “Независимост”, където се казва:

“За нас – Българите – свестяването и народното съзнание са така потребни и необходими, както е потребен и необходим въздухът за всяка жива твар^

Начало и здрав корен на свестяването и народното съзнание се налага чрез черквата и вярата. Ние сме убедени – па и така си е – че когато си оздравим народната черковна независимост, тогава всеобщото ни народно свестяване по-лесно ще се извърши, народът ни ще се обедини, ще образува едно цяло, и цяло разумно, съзнаюше своите правдини...”

Цитираната теза обяснява защо по отношение на черковния въпрос няма почти никакво противостоене в средите на българските журналисти и по-голяма част от вестниците. Всички са убедени, че гръцката политика на елинизиране чрез църквата и училището е пагубна за българския елемент. Всички застъпват позицията, че българските училища и българският език в църквата и училището ще отстоят срещу домогванията на надигналия се половин век по-рано гръцки национализъм.^ В навечерието на 70-те години, когато църковният въпрос изпада в политическа безизходица, започва все по-ясно да се оформя и противостоенето между двете политически (а оттам и публицистични) линии. Точно тук умерените среди в българското общество продължават да търсят разрешаването на проблема само и единствено в легалния път на църковната борба. Потвърждение за тази линия на поведение е първият браилски вестник “Българска пчела”. Редакторът му Христо Ваклидов заема видимо антигръцка позиция, а в същото време декларативно подчертава лоялно отношение към Високата порта, заявено още в уводната статия на първия брой. Тази практика се запазва при цялостното списване на вестника – всички тегоби и страдания на българите се обясняват с фанариотите и никъде не става дума за турски беззакония или репресии спрямо мирното население. В това отношение Хр. Ваклидов е дори по-умерен от някои вестници, издавани в Цариград – близо до контрола на официалната цензура и до репресивните органи на властта. Недопускането на идеята за действия от страна на българите срещу турското правителство е показателна: “Колкото и дъ врътим насам-натам, колкото и да ся препирами, най-после излиза, че за наший народ няма нужда от външна помощ, неговото спасение е в преданността му към османский престол” (Българска пчела, бр. 2 г.I ,07. 07. 1863 г.).

И още: “Българска пчела” издига глас за миролюбив съюз между цел български народ с неговото правителство, комуто е бил привързан и съчювствал неговия интерес и не престава да съчювствува и занапред” (бр. 10, г. I, 02. 08. 1863 г.).

Очевидно тази позиция е продиктувана от мисълта, че бидейки държавна политика на империята, черковният въпрос може да бъде решен от Високата порта при декларирана лоялност от страна на българите и обвиненията към гърците, че са заплаха за общественото спокойствие. Ясно е и нещо друго - извадено извън контекста на политическата интрига, такова поведение може да има пагубен възпитателен ефект, формирайки не бъдещи български граждани, а верни султански поданици: “Народът ни трябва да питае по-благосклонни чувства към Царевото правителство, да му бъде верен и да пази още повече интересите, тъй както собствените си интереси” (бр. 28, г. I , 06. 12. 1863 г.). Показателен е фактът, че подобни публикации се появяват едно година след като в Белград вече е била сформирана Българската легия, а революционните идеи на Г. Раковски са познати за обществото чрез предизвикалия изключителен обществен отклик в. “Дунавски лебед”.

Една от редките публикации в “Българска пчела”, пряко свързани с конкретен политически въпрос, е отпечатаният устав на Добродетелната дружина (бр. 6, г. I, 05. 07. 1863 г.). Като се имат предвид проруските позиции на членовете на Добродетелната дружина и първоначалната перспектива пред организацията да съдейства за организиране на български доброволци в помощ на руските войски при евентуалното им навлизане отвъд Дунава, може да се каже, че подобна публикация е необичайна за “Българска пчела”. Но от друга страна през 1862 г. Добродетелната дружина е вече твърде далеч от първоначалния си замисъл във времето около Кримската война. Още повече, че заета с вътрешните си политически реформи, Русия упражнява чрез нея възпиращо въздействие върху всички опити на българите за радикални реакции срещу турското правителство. В този смисъл публикуването на Устава по страниците на “Българска пчела” не отправя някакъв сериозен знак към обществеността, още повече, че не става ясно какво е отношението на издателите на вестника към членовете и идеите на Добродетелната дружина.

Твърде близко до позициите на вестника на Хр. Ваклидов е и редакционното поведение на издателите на хумористично-сатиричния лист “Хитър Петър”. Неслучайно години след спирането на “Българска пчела” тя е оценявана от тях с пълно одобрение. В статията “Вестникарството”, в която, както става ясно от заглавието, се прави опит за анализ и оценка на българските вестници, е казано: “Първият вестник, който се издаваше тук в Браила “Българска пчела” под управлението на г-на Ваклидова бе общо оценен най-вече от нашата тук почитаема община, че наистина беше един вестник, който обединяваше необходимите качества, за да се съхрани дълго време”. Декларативната лоялност към Високата порта на един емигрантски вестник е неразбираемата в контекста на драматичното време – статията се появява в бр. 17, май. 1874 г. – една година след обесването на В. Левски и една година преди неуспешния опит със Старозагорското въстание. Във време, когато Румъния се е превърнала в държава, която под една или друга форма дава убежище на политически емигранти от България и си затваря очите пред техни по-радикални действия и думи, в програмната статия на “Хитър Петър” се чете: “Хитър Петър” няма да прави нападения на никое правителство. Напротив, ще съобщава всички неправдини, които се случват на братята му, ще ги представлява именно на правителството и всякога ще моли да наказва по законите виновните и злодейците и да вземе строги мерки да предотвратят несправедливостите, от които по злощастие почти ежедневно страдат нашите братя”. Представата, че турската държавна администрация може по линията на подобрената ефикасност и чрез законите да защитава своите български поданици, е обществена утопия, която по същото време ще бъде иронизирана в Ботевия фейлетон “Примери от турското правосъдие”.

Всъщност редакторските и издателски представи за мястото и ролята на в. “Хитър Петър” се проявяват не толкова в програмната статия, колкото в цитирания вече журналистически спор с Л. Каравелов и упоменатата публикация с иначе остроумното оксиморонно заглавие “Несвободната “Свобода” и зависимата “Независимост”:

“Вестник “Независимост” в бр. 24 от 1873 г. осъжда ни за това дето намясто да гледами да събориме турското царство ние се бориме с гърците за някакви си йерархии. “Независимост” таи в себе си укор за нас. Известни са ни връзките на г-на редактора на “Независимост” със сърбите. На сърбите да не аресва никак нашата борба с гърците, която борба ни докарва и усилва народното свестяване и съзнание. По много причини и дълбоки политически съображения сърбите могат наистина силно да желаят да напуснем сега тая спасителна и полезна за нас борба, а да се заловим за друга, която според невежеството си – ще можем да бъдем мекерета за тях.

Добре, но българин бива ли да го желае това. Колко и да ми се показва лепнално опитването на “Независимост”, за да превърне политическия мурафет и за полза на чуждите да заслепява своите, но ми се вижда една такава политика твърде глупава. Дали е дотам глуп редакторът на този вестник. Аз не ми се вярва, а струва ми се, че работата е тая: Стига му умът на редактора, но той няма какво да прави, защото неговата “Свобода” е несвободна, а Независимостта му е зависима”.

Обвиненията, че вестникът на Каравелов работи в полза на друга държава, са силни, но пък имат своята логика. Тя е в изключително важното значение, което всички правителства по това време са започнали да придават на пресата като фактор във формирането на обществено мнение и прокарването на политически интереси зад граница. В това отношение още несвободните българи са изключително средоточие на такива интереси. Редица чужди държави започват да отделят средства, за да финансират български вестници, а през Възраждането всички тези издания са свързани с черковния въпрос. “Цариградски вестник” приема пари и от руското посолство, и от гръцката патриаршия по време, когато редактор е Александър Екзарх. Вестник “България” е финансиран от френската католическа пропаганда, поради което защитава идеята за Унията. Колкото до упреците за сръбска финансова помощ, то те трябва да са насочени към издавания от Марко Балабанов “Век”. Това явление получава описателното прозвище “змийски фондове”, а в случая при спора между “Хитър Петър” и “Независимост” недоказаните твърдения на автора се базират на факти от биографията на Л. Каравелов (близостта му с изявени сръбски общественици, бракът му, дългогодишният престой в Сърбия и доброто познаване на сръбския език и култура).⁵⁷

Първият български вестник, издаван в Браила, в който започва последователно да се налага идеята за необходимостта от политическо обособяване на българите чрез радикални действия срещу Османската империя, е “Дунавска зора”. До този момент вестникът, редактиран от Д. Войников, вече е участвал в може би първата изключително важна обществена полемика по повод на “Прошението на 51 български първенци до конференцията в Париж през 1869 г.” - сериозен практически опит за легитимиране на идеята за политическия дуализъм. Последвалите противоречия между българските емигранти във връзка с осъществянатето на тази възможност противопоставя в. “Народност” и “Тъпан”, от една страна, и “Дунавска зора”, от друга. Въпреки опитите за компромисна позиция от страна на Д. Войников към лятото на 1869 г. разцеплението сред българската емиграция е факт. С разгорелите се спорове между “млади” (революционери) и “стари” (еволюционисти) в българската политическа лексика активно се включва понятието “партия”.⁵⁸ Ситуацията се усложнява и от факта, че емиграцията се разделя на противостоящи си лагери точно в навечерието на очакваното решение на черковния въпрос. В този контекст изданието на Добри Войников още в края на 60-те години на XIX в. налага тезата, че турското правителство ще реши църковния въпрос, защото предусеща напрежението, създадено сред българите, което може да прерасне в революционни действия.⁵⁹ Всъщност още в програмната статия на “Дунавска зора” може отчетливо да се посочат идеи, които значително разколебават представата, че вестникът е единствено под знака на просветните и духовните задачи, стоящи пред нацията:

“Четири горчиви векове трябва да бъдат доста за един народ, който знае, че нему принадлежат преимущества и права такива, каквито са ги начертали в историята неговите прадеди с проливането на своята кръв, която тече и днес в сърцето на всеки българин.

Четиривековното въздихание под устремленията на един чужд ярем трябва да е дало доста опит на един народ, за да умее да извлече своята полза от благоприятността на обстоятелствата що му ся представят, и да знае вече да закриля своята съдба в критически времена”.

Рискът от анализационното разделяне на обществени процеси, окачествявани или като революционни, или като просветителски, за които вече стана дума, е изключително сериозен, що се отнася до една от първите масирани кампании, в която участват почти всички български периодични издания. Става дума за реакцията на българската преса по повод на идеята на Мидхат паша за османизиране на българските училища. Този модерен турски националист и висш държавен чиновник прави опит за административно сливане на българските и турските училища под подчинението на Министерството на просвещението. За първи път планът е обнародван на страниците на в. “Дунав” – вилаетски официоз, издаван в Русе през 1866 г., а перипетиите около опитите за налагането му продължават до 1870 г.

В интерес на истината трябва да се каже, че с незначителни изключения планът на Мидхат паша среща съпротива в почти всички вестници на български език – независимо дали са емигрантски или списвани в границите на империята. Деликатно неодобрение под различни форми изказва дори цензорът към Министерството на просвещението и редактор на в. “Турция” Никола Генович. Но така или иначе най-сериозен отпор – и като свобода на изказаните мнения, и като открити нападки срещу управителя на Дунавския вилает – проектът среща във вестниците отвъд Дунав. През 1867 г. едновременно със своята поява в. “Дунавска зора” повежда безкомпромисна кампания срещу плана за сливането на училищата. Като доказателство за връзката между един привидно просветителски проблем и революционния публицистичен патос, с който той е изказван и защитаван във в. “Дунавска зора”, може да се приведе следният цитат от редовната рубрика “Преглед в Българско” в броя от 20. 11. 1867: “Действително българский народ е най-зле подчинен и угнетен от всякой друг народ в Отоманската държава. В най големите нужди на Турското правителство, той е стоял насреща в размирни години, той е посрещал и изпращал отоманските както и другите войски, той е стоял под разбойните бедствия, неговото място, неговото жилище е било всякога ограбено, запалено, запустяло. И днес още е под най-тежките устремления на турский ярем. При всичко това Българский народ не ся отклони от здравите начала на българщината си, не забрави първенствено и честно поведение на прадедите си, не презря моралното подчинение на народното си предание, не измени Българските си нрави и обичаи, а като един голям дъб, който е изложен на най-силните ветрове що го бъхтят от вси страни, стои непоклатен на дълбокия си корен, и ветрената буря не му струва друго, освен да му развее листето”

Вече стана дума за преките взаимоотношения на Д. Войников с Л. Каравелов и Хр. Ботев. Участието на Ботев в театралната трупа, основана от Д. Войников в Браила, работата му като коректор при списването на “Дунавска зора” през 1868 г. и самото му присъствие в редакцията не може да не окаже влияние върху общия тон на публикациите – още повече, че практиката на редакторските намеси при поправки и преработване на текстове през Възраждането допуска до голяма степен несъобразяване с авторския текст и промени в него. Може да се предполага, че Ботев е правил подобни редакции. Съществува мнението, че Л. Каравелов също участва с някои свои публикации в списването на “Дунавска зора”. С тази естествена житейска близост трябва да се обясни публицистичният патос, с който Д. Войников посреща новината за създаването на Български таен централен комитет в статията “Погляд въз 1868 година”(бр. 8, г. I, 01. 01. 1868 г):

“1867 година е една година, която трябва да се забележи със златни слова в новата ни народна повест, че е почти първична между толкози други черни години, което се показва с надежди за живот на забравения от политически свет наш народ.

Кой българин не ще пожелае онова, с което Тайния български комитет се показа през политический свят. Кой българин ще предпочете подчинението от волността, робството от свободата. Кой българин ще желае да робува на един властител, който го лишава от всичко народно и вероизповедно право. Коя овчица ще иска да живее под волята на вълка.”

Тъй като според първоначалния замисъл целта на Българския таен централен комитет е подготовката на въстание, то цитираната статия носи в себе си оптимистичното предчувствие за събития от предстоящата 1868 г., които на практика ще променят изцяло обществените перспективи, налагайки представата за радикално решение на националната идея чрез революция. Но в същото време в бр. 34, г. II “Дунавска зора” популяризира една друга представа за решаване на политическите искания на българите чрез публикуването на документ, предизвикал силно впечатление в Европа, Турция и Русия. Вестникът отпечатва прословутия Мемоар от 1867 г., до султана, в който Българския таен централен комитет прокарва идеята за дуалистична монархия. В нейните граници се предлага създаването на автономна българска конституционна монархия със собствена войска, народно събрание и администрация. Мемоарът има силен политически ефект, оставяйки впечатлението, че България е пред избухването на голямо въстание. Тази представа идва от онези фрагменти от мемоара, в които се изказва предупреждението, че ако Високата порта не вземе под внимание исканията, изложени в документа, българите ща потърсят своите права с оръжие. Като се има предвид, че скоро след обнародването на Мемоара настава времето на “четите в България” на практика се оказва, че политическите заплахи в документа не са напразни.

Следващ нюанс в публицистичния принос на “Дунавска зора” към популяризирането на идеите на националната революция може да бъде открит в личностния респект и преклонение, които изпитва Д. Войников към своя съвременник и безспорен политически лидер сред емигрантските среди – Г. С. Раковски. На годишнината от смъртта му е посветена уводната статия в “Дунавска зора” (бр. 44, г. I, 03. 10. 1969 г.), озаглавена “Паметник на покойния Г. С. Раковски”, в която се казва:

“Най-великият народен мъж Георги С. Раковски, тъй именуемия български Кавур-Гарибалди, защото в мирно време с перото в ръка защищаваше интересите на общото ни Отечество България, а в размирно време със сабята пак в ръка Георгий С. Раковски беше първий, който се намираше на бойното поле притов общият наш тиранин.

Твоето име Г. С. Раковски, ще ся знае като преобразувател на България със златни слова заедно с имената на нашите славни царе Крум, Симеон и други слънца на България.”

Заслужава внимание фактът, че подобен публицистичен подход използва самият Раковски приживе, когато в “Дунавски лебед” публикува за първи път “Житието” на Софроний Врачански, а по-късно и биографични бележки за Неофит Бозвели. Идеята, че националното самочувствие се нуждае от паметта за славните предци, не е нова за Възраждането. Новото е, че се прави опит за постигане на времев континуитет, свързващ чрез личностните авторитети далечното минало и съвременността – неслучайно Д. Войников поставя името на Раковски до имената на Крум и Симеон.

Три броя по-късно (бр. 47, г. I, 14. 10. 1868 г.) в “Дунавска зора” е публикуван пълният текст на словото, произнесено от самия Войников на тържествения помен по случай годишнината от смъртта на Раковски. В смисъла на посоченото по-горе в словото ораторът говори за българския народ, който вече е способен да цени делото на своите велики мъже, а това дава обещания за неговото политическо пробуждане: “Да достигне един народ до съзнание, щото да може да уважава и почита своите благодетели и знаменити мъже ще рече, че той е стъпил в пътя на своето развитие. Защото само тогава делата на народните му двигатели ще имат най-плодовитите семена, когато ся съзнават и с уважение приемат от народа, за ползата на когото ся посвещават”.

Наложената от Раковски чрез поемата “Горски пътник” популярна представа за ролята на четническото движение за освобождението на българите, изказана по-късно от него и посредством авторитетния език на документа програма чрез “Привременен закон за горските чети”, кара Д. Войников да вижда в събитията от 1868 г. начало на народно въстание. Осмислянето на “Дунавска зора” в контекста на революционната емигрантска публицистика е напълно логично след отпечатването на статии като “Народното въстание в Стара планина”, където директно се призовава за въоръжена борба: “Подбуден сам от себе си и без да има най-малко споразумение с някоя вънкашна сила, Българский народ изявява официално и със своята тържественост, че той не може веке да търпи големите унижения на турските власти, залавя се на оръжие и ся решава да пролива кръвта си. Българското въстание ся въздържа и ще ся въздържа строго осамотено от сякоя страна политика или каква би друга политическа идея, която би била противна на равновесието и общите интереси на Европа. Целта на българското въстание е, да отнеме само в своите собствени ръце вътрешното управление на общото си Отечество Българско и да ся сдобие с едно независимо народно правителство подобно на съседните държави Румъния и Сърбия”. Подобно на Г. С. Раковски, редакторът на “Дунавска зора” се опитва чрез политиката на вестника да прави политика. Смисълът на цитираната статия се стреми да убеди, че националното освобождение на българите не провежда руските интереси на Балканите и няма да наруши континенталния политически баланс. Водещите личности на национализма у нас след Кримската война отдавна са разбрали, че решението или нерешението на “българския въпрос” е функция на взаимоотношенията между великите сили. В този смисъл, дори и малко наивно, българският периодичен печат се старае да формира убеждението, че бъдещата българска държава няма да бъде проводник на руската политика на полуострова – “да ся сдобие с едно независимо народно правителство”.

Представата за четническото движение ще бъде широко развивана и обсъждана по страниците на вестника. В постоянната рубрика “Преглед в Българско” от бр. 35, г. I, 22. 07. 1868 г. за пореден път се коментира значението на тази форма на политическа съпротива: “Да, днешните въстаници българе, като виждат, че няма никога и нигде за тях добро, а напротив са били всякога лъгани най-подло, решават ся да излязат с оръжие в ръка на бойното поле, за да пролеят благородно кръвта си за забравената от 450 години народна свобода. Да, тия млади двигатели на народния ни подвиг, отчаени от суетните обещания на Великата Порта и подмамени единствено от чисто народно чувство предприемат да начертаят с проливането на кръвта си спасителния път, който води към свободата на народностите и чрез когото може един народ да добие достойно и сигурно своята самостоятелност. Само тогава може да се наслаждава един народ на добитата си свобода, когато знае, че е заслужил със своята собствена кръв”.^

Безспорен връх в революционната линия, прокарвана от “Дунавска зора” през тази 1868 г., е начинът, по който на страниците на вестника се представя и коментира подвигът на четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Определено може да се твърди, че емигрантските вестници “Дунавска зора” и “Народност” изиграват фундаментална пропагандна роля с централните публикации по страниците си, месеци наред посветени на програмните документи на четата, издадени от името на Привременното правителство в Балкана. Всъщност те имат сериозен принос в изграждането на културния мит за онези българи, които вземат делото на отечеството си в свои ръце.⁶⁰ Д. Войников посреща с изключителен възторг новината за четата. Именно затова “Дунавска зора” провежда целенасочена и патетична защита на делото на четниците, като влиза в ожесточена полемика с официозите “Дунав” и “Куриер д’Ориент”, които осъждат действията на българите: “Наистина велика възхвала и гордост народна на нашите храбри герои братя българи бунтовници, които след 450 години^ робство дадоха да покажат на цяла Европа, че България живее и нейните синове са истински потомци на страшний Крум, цар българский. От таз годишното българско въстание слядва ся у турците въобще да е владял толкова голям страх пряд Българете, какъвто не е бил досега нито пред един друг гяурски народ, който бил подчинен под турците и е дигал глава срещу тях за своята независимост народна свободна”. В стремежа да използва героичния потенциал на случващото се редакторът е склонен дори да стигне до журналистическа липса на обективност, подценявайки революционните движения на гърци и сърби. От друга страна обаче внимателно се следят реакциите на европейската преса – нещо напълно закономерно, след като вече е утвърдена представата, че националният въпрос е заложник на европейските политически интереси. Отзвук за събитията се появява в румънската, руската, австрийската, френската, немската, белгийската преса. Чак до 1871 г. в българския и европейския печат продължават да излизат материали, посветени на четата и на Хаджи Димитър, когото още смятат за жив. В публикации в “Дунавска зора” Д. Войников запознава своите читатели с реакциите на френските вестници “Конститусионел” и “Ла Франс”, както и с реакцията в турския печат. Заключението, което се прави, е формулирано по начин, и до днес смущаващ спокойствието на Европа: “Всички Балкани ся мърдат”. Както стана ясно, точно около събитията с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в. “Дунавска зора” изразява в пълна степен революционната линия в емигрантския печат. Това е твърде важно при положение, че приемниците на тази редакционна политика “Свобода” на Л. Каравелов и “Дума на българските емигранти” на Хр. Ботев ще се появят съответно през 1869 и 1871 г. В този смисъл Д. Войников продължава популяризирането в българското общество на идеите на Г. С. Раковски, подготвяйки появата на Каравелов и Ботев. Пример за изключителната близост между Ботев и Войников в това отношение е коментарът, направен от редактора на “Дунавска зора” (бр. 9, г. II, 14. 01. 1868 г.) в рубриката “Прегледи в Българско”:

“Глупавите фанариоти не знаят, че раждивите чорбаджийски глави немат за пара влияние върху народа си. Те сакат, че българите са същите като преди 20 години. И да ся реши въпросът и да не ся реши, Българите никога не ще положат врат на фенерски патрик, за да им натрапи пак онзи хумот, който еднъж за всягда отхвърлиха от врата си.

И ако искате да знаете днес умните Българе твърде малко губят ум за черковни работи, защото виждат, че днес настават обстоятелства, дето трябва да се работи не за черковна, а за политическа самостоятелност (подч. м. – Ю.П.)”.

В тона на подобни публикации на пръв поглед изглежда неразбираемо по-късното противостоене между вестниците на Каравелов и Ботев, от една страна, и “Дунавска зора”, от друга. Причината би трябвало да се потърси в изключително бързата промяна в българското общество във връзка с различните пътища пред неговата политическа автономия. В този смисъл идеи и хора, които допреди година изглеждат радикални, вече не се възприемат така. След създаването на Българския революционен централен комитет и началото на изграждането на вътрешната революционна организация “Дунавска зора” се оказва встрани от средите, отстояващи тези обществени начала. Това показателно е изговорено в програмата на следващия важен революционен вестник, издаван в Браила – “Дума на българските емигранти”, където Ботев пише: “Такъв е бил всеобщия български вестник, който от начало докрай беше орган на млади чорбаджии, такъв стана и вестника на волните българе, който избръщолеви най-сериозната страна на политическия ни въпрос с устата на един луд Див Дядо”. Обяснението на тази категорична оценъчност може да бъде намерено не само в неповторимите публицистични крайности, характерни за Ботевата публицистика. Периодичните издания на Каравелов и Ботев всъщност официализират Българския революционен централен комитет. Това е време, когато емигрантската журналистика агресивно и целенасочено създава издания, които трябва да бъдат политическите вестници на революцията. Тази политизация на периодичния печат е предпоставка за категоричното отричане на издания, които всъщност по различни пътища и с различен език си поставят близки цели. На второ място и Каравелов, и Ботев оценяват изключителното въздействие на периодичния печат върху колективното съзнание. Показателна в това отношение е мисълта на Каравелов: “Бездарните писатели, неспособните вестникари, полуобразованите учители, “безглавите” публицисти са морални убийци”. Тази огромна взискателност към журналистиката трябва да бъде обяснявана чрез осъзнаваната свръхфункционалност на периодиката спрямо обществените процеси. Именно оттук идват безпощадността и максимализмът към всички представители на съсловието, особено силно проявени при Ботев.⁶¹

Въпреки че излиза само в пет броя, “Дума” е явление в емигрантската журналистика. В Браила за пръв път са отпечатани христоматийни образци на българската публицистика като “Смешен плач”, “Народът. Вчера, днес, утре.”, “Петрушан”. Появата на първия Ботев вестник е свързана и с прословутата възрожденска компенсаторика – културни, политически, икономически и т.н. липси да бъдат преодолявани чрез индивидуални усилия от представители на националния елит. Когато на 17 април 1871 г. Каравелов прекратява за половин година издаването на в. “Свобода”, тъй като заминава за Белград с цел да се снабди със собствена печатница, Ботев замисля и осъществява появата на “Дума”. Тази амбиция личи в уводната статия на първия брой, наречена “Наместо програма”. Разграничаването си от досегашните образци на възрожденската периодика Ботев очертава по линията актуалност – архаичност, определяйки познатите издания като “средновековни рицари (българските вестници)”. Социална база на своя вестник той вижда в така наречената от него “нова емиграция”. Това показателно определение свидетелства, че в началото на 70-те години в Румъния освен уседналата икономическа емиграция вече има и политическа емиграция – благодатна аудитория за един изцяло политически вестник.

Като седмичник вестникът е трябвало да излиза всеки четвъртък. Поради заболяването на Ботев подготовката на петия брой на “Дума” според Ал. Бурмов е възложена от издателя печатар Х. Д. Паничков на Ангелаки Савич. Това се оказва и последният брой на вестника. Напълно възможно е недоволството от начина, по който Савич и Паничков реализират петия брой, да поражда бъдещата личностна неприязън, която Ботев публично изразява по адрес на Х. Д. Паничков.

Общият число на поместените в четирите броя на вестника публикации е 22. От тях само четири не са авторски, но и в тях личи намесата на Хр. Ботев. Освен посочените по-горе статии в “Дума” се появяват “Злото” и “Решен ли е черковният въпрос”, а в три броя (2, 3, 4) е поместен очеркът “Примери от турското правосъдие”. Вестникът излиза за период само от месец и половина и в този смисъл трудно може да се твърди, че той успява да се наложи в представите на съвремениците като периодично издание^. Колкото и необичайно да звучи като извод, важното в случая е, че усилията, които Хр. Ботев съсредоточава върху оформлението на вестника, стимулират творческия му потенциал. Едни от най-стойностните си литературни и публицистични текстове той създава в процеса на подготовка на поредното си периодично издание.

Едва ли може да се предполага, че някакъв авторитет или институция биха могли да оказват контролиращ ефект върху индивидуалния публицистичен изказ на Ботев. Но така или иначе самостоятелната му работа върху авторските вестници дава завършен израз на крайната радикализация на революционния емигрантски печат. “Дума” поставя обществени цели, които отиват отвъд човешкия живот: “Какъв урок, какъв пример за нас братя емигранти. Шепа решителни млади момци без никакви революционни организации, без никакви средства, презрели и големи – момци, които претърпеха всичко за една благородна, свята цел – минаха Дунава и с какво свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина. Наистина голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: “Ний си достигнахме целта, защото измираме, а вий още не сте, защото сте живи”. Този цитат от “Петрушан” отрича представата, че печатът може да бъде политически аргумент – художественият образ на смъртта като житейска цел оформя една различна функция на вестника – оръжие, с което побеждаваш противника, убивайки себе си. Така емигрантският печат в навечерието на Априлското въстание от 1876 г. формира обществената представа, че политическата автономност е достижима единствено чрез и през саможертвата. Именно от този период се очертава и непримиримото противостоене между социални среди, които по-късно ще бъдат определени от историографите като “еволюционисти” и “революционери”. Очертано от Ботевия публицистичен талант, то ще бъде трудно преодолявано във време, в което личностният принос към националната идея ще бъде търсен и в героиката на подвига, и в баналността на всекидневния труд.

През драматичната 1876 г. непосредствено след погрома на Априлското въстание в Браила се появява нов вестник, продължаващ линията на емигрантската революционна преса, наречен “Възраждане”. Редактори на изданието са близките до Ботев Т. Пеев и Ив. Драсов, подпомагани от Светослав Миларов. Редакционната политика на вестника е твърде интересна, защото тръгва от възторга и журналистическото опиянение от случващото се отвъд Дунава, за да премине към търсенето на опорни точки в месеците на колективно отчаяние, след като за всички става ясен крахът на революционното усилие.

В програмната статия ясно присъства една теза, характерна за цялостното поведение на българския печат от това време: “Ще следваме с бодро око групираньето на разните европейски сили в отношение на Източния въпрос и ще бележим всичките стъпки, който те предприемат по тая работа...”. Това е дълбоко вкоренената обществена представа, че българската държавност така или иначе ще бъде решена от европейските политици, а Априлското въстание само ще катализира това решение. Тя не изключва и споменатата вече тема за саможертвата, а всъщност с езика на публицистиката доразвива идеите на Г. С. Раковски от “Горски пътник”, че националното усилие ще доведе до интернационализиране на проблема.

Това изглежда е и повод в първия брой на “Възраждане” да се появи статията “Ясно разбиране на работата”, която всъщност прави исторически преглед относно популяризирането на идеята за национална революция сред българите. Авторът припомня предпоставките, довели до българското въстание. Националната революция в действителност не е по-различна от подобни революции, извършени по различно време от унгарци, румънци, черногорци, сърби и гърци. Показателно е, че още във времето на Възраждането народните училища и черковната борба против гръцкото духовенство се утвърждават в публичното пространство на вестника като важните стъпки, предопределили радикално потърсената българска държавност: “И тие две движения – образователното и черковното трябваше да съдействат и да ровят сред българския народ цяла една третина столетие догдето той да се въздигне до тая степен, щото да помисли и за политическото си освобождение”.

Краткият публицистичен екскурс върху процесите на националното възраждане е продължен с припомнянето на ключовата роля на 1861-1862 г. и подготовката на Първата българска легия от страна на Г.С. Раковски, четите в България, за да се достигне до Априлското въстание, сякаш предопределило и раждането на вестник с многозначителното заглавие “Възраждане”: “Като погледнем прочие върху развиването на българският народ от преди 40 години до сега ще видим някаква постепенност и ще съгледаме някои правилни фрази, които е преминал той една след друга и това, което най-вече очудва наблюдателят, то е голямото, страшното разстояние, което е преминал народът ни в това време от почти половин век. От селения разпръснати по полуострова, без никаква междуособена връзка, без никаква община, нито самоосъзнаване, нито образование, потъпкани под двойното робство на Турция и Гърция, ето го днес нашият народ възстава цел целеничък, вълнуван от един подвиг и от една обща идея, че се бие и юнашка кръв пролива за честта си пред народите, за своето благодействие и величие на бъдущето”. Важното при появата на подобни публикации е, че българската журналистика първа прави опит за историческо осмисляне на процесите на национализма като идеология и практически стъпки в момент, в който още продължават трагичните събития оттатък Дунава. Показателно е, че изказани от автора на статията (най-вероятно Ботевият близък приятел Т. Пеев) тезиси по-късно се превръщат в научни и научнопопулярни представи в създаващите се (като специализирано познание) история, история на литературата, история на печата и т.н. Но и това не е случайно, като се има предвид, че във времето, в което Т. Пеев участва в списването на “Възраждане”, той е и деловодител на Българското книжовно дружество в Браила. Тази статия поставя и началото на една оживена публицистична полемика, след като авторът й отправя публична покана към читателите с уточнението, че страниците на вестника са отворени за всякакви мнения по въпроса. Изводът, който може да се формулира тук е, че “Възраждане” всъщност прави опит да предизвика една публична дискусия по важен и обществено значим въпрос – начинание, което и до днес е заложено в редакционната стратегия на всички печатни медии. И това се случва. В статията “Мир или война? Робство или свобода?” се появява читателско писмо, осъждащо подбудителите на Априлското въстание, довело да кървавата драма от 1876 г. Припомня се героизмът на четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и идеите на Г. Раковски именно по този начин да се търсят пътищата към българската независимост. Авторът на писмото развива идеята, че четническите действия, съпроводени с апел към европейските политически фактори, биха довели до успешен финал борбата за българска държавност без излишните невинни жертви на въстанието. Редакторската реакция на писмото е също показателна и традициионна като медийно поведение. Писмото е използвано като изходна точка, от която редакцията развива своята теза: “Всяко едно предприятие в человеческия живот ако не расте, то пада. Ако българските въстаници не залегнат, за да подигнат народът против турците – то сами малко по малко неминуемо ще бъдат унищожени и от техният подвиг не ще има никаква полза.” Развива се идеята, че и подкрепата на европейското обществено мнение може да бъде постигната едва след като едно голямо въстание стане факт. Съвсем естествено се стига и до отричането на позицията, изказана от автора на писмото: “Г-н Х. Осъжда българският народ като неспособен да извоюва своята свобода, плаче къто жена върху нещастията му и под влияние на известията върху някои несполуки на въстанието, пада в такова малодушие щото съветува тоя народ да се отрече от стремленията си о от надеждите си за свобода, та да подвие отново врат под турското иго. От друга страна гн. Х. отдава на българский народ ролята на просяк, който да ходи и да проси по предверията на чуждите богатире и да прибира трохите, които падат от масата им. А най-тежкият грях, според нашето най-дълбоко убеждение е, ако някой българин днес отхвърля борбата на живот и смърт”.

Трябва да се направи уточнението, че този тон на публикациите във в. “Възраждане” е повлиян от първите реакции на емигрантските среди по повод на избухването и хода на Априлското въстание. По отношение на емигрантската преса тази реакция твърде успешно е определена като “пропагандно пренагряване”⁶². Става дума за следното - по време на въстанието българската преса хиперболизира мащаба на въстаническите действия. Причина за това са както голямото желание на издателите най-сетне да се случат решителните исторически събития, които ще увенчаят успешното раждане на национална държава, така и закономерно нарушените канали на достоверна информация от мястото на събитията по време на бойните действия.^ В редакционната колонка “Въстанието в България” прави впечатление наличието на факти, които трудно могат да бъдат наречени новини, а много повече наподобяват разкази на очевидци или преразказвани истории. Така или иначе съотношението между действителния мащаб на въстаническите действия и пропагандния ефект, от отразяването им в емигрантската преса, всъщност дава основание да се направи изводът, че своя решителен успех въстаниците печелят по страниците на периодичния печат. Пропагандният ефект, който е постигнат по-късно чрез пренасянето на събитията и фактите по страниците на европейската и руската преса, се оказва решаващ за настъпилите след това важни политически събития. Г. Раковски се оказва прав в своята максима, че свободата се постига чрез пресата и сабята.

Освен опита за предизвиканата дискусия “Възраждане” влиза в полемика с други периодични издания, които се опитват да бъдат лоялни към турската администрация в оценката на въстанието. В бр. 3 е публикувана статията “Цариградско малодушие” по повод на публикациите по страниците на в. “Ден”, в които се отправят укори към подбудителите на въстанието. В случая редакторите на “Възраждане” пропускат, че те вече са направили нещо подобно, а и странно недооценяват факта, че “Ден” е вестник, който се печата в столицата на империята.^ Но така или иначе редакцията на “Възраждане” остро отрича общия тон на появяващите се по страниците на “Ден” публикации: “Най-голямото нещастие на един народ не е ако опустошат земите му, убият част от жителите му, но ако тези покушения убият духът му и го извратят до такова едно положение, до което е изпаднал нещастният “Ден”. Защото десет години благоденствие у един трудолюбив и сплотен народ какъвто е нашият, могат тая пустиня от пожара да я преобърнат в райска градина. А с какво ще спечелиме това благоденствие? Нима с такива отвратителни унижения, на които орудие е “Ден”. В Цариград види се познават твърде зле движението на работите и ситуацията. Жалко! Твърде жалко! Ако нашите патриоти в Цариград се боят да помагат, да не развалят работата и да отчайват народа, който с това си именно въстание получи едно име пред свободните и образованите народи”.

Вестникът дава своя принос и към официализирането на едно отдавна утвърдено сред българите убеждение – Русия и руската политика ще решат въпроса със свободата на България. Отново както при статията “Ясно разбиране на работата” вестникът аргументира публицистичната теза чрез исторически преглед на отношението на Русия към “Източния въпрос”. Припомнят се войните, които Русия периодично води с Турция. Особено внимание се отделя на войната от 1828 - 1829 г., предопределила независимостта на Гърция и уреждането на конституцията на Влахия и Молдова. Привежда се пример и за реакцията на Русия във връзка с въстанията в Босна и Херцеговина. Извън логиката на политическия анализ се налага патетичната и романтична представа, че руският народ е същинския фактор за бъдещото освобождение на българите: “Това е ново явление в историята, появил се е нов фактор в разрешаването на източните работи, а то е руский народ. Руский народ покъртен в дълбините на своето честолюбие и своите чувства, ще се дигне и ще облее Европа с кръв и огън, ако тя се възпротиви на правдините на южните славяни” (бр. 7, г.I, 7-19. 08. 1876 г.).

Както повечето вестници от този период, така и “Възраждане” прави всичко възможно, за да запознае европейската общественост с положението на българите след разгрома на въстанието. От една страна, издателите прибягват до познатия още от вестниците на Раковски принцип на публикуване на статии на френски език като начин за информиране на европейското обществено мнение. От друга страна, редакторите на “Възраждане” внимателно следят реакцията на европейската преса по отношение на събитията на Балканите и незабавно включват всички новини, които свидетелстват за такава реакция. В бр. 12 се описват сведенията, които американският консул Юджин Скайлер^ дава за турските опустошения и зверства след въстанието В бр. 13 се съобщава за създаването на международен комитет в Пловдив за подпомагане на пострадалите във въстанието. В бр. 16 се дават сведения за проявения интерес от страна на американския президент Грант към турските жестокости в България, както и за протестни митинги в Англия в подкрепа на българите. В следващия брой английската тема е продължена с новината за събиране на помощи в Манчестър за бедстващото население от районите на въстанието. В бр. 20 се съобщава отново за събирането на помощи в Крайова и в Англия. Периодичната поява на подобни публикации и на съобщения, свързани с активизирането на руската политика по отношение на българите, определено формират убеждението, че най-важната цел на трагичната саможертва на въстаниците е постигната и въпросът се е интернационализирал до такава степен, че ангажира не само европейското, но и световното обществено мнение.

След бр. 12 на “Възраждане” в общата линия на публицистично поведение настъпва видима промяна. Тя се обяснава с кореспонденциите за вестника от страна на Св. Миларов. В същността си това води до странна позиция в редакционната политика на “Възраждане”. От една страна са възможностите за пълна свобода по отношение на тона на публикациите, които един емигрантски вестник може да си позволи. От друга е съзнателното самоограничаване чрез гледната точка на сътрудник на вестника, пишещ в столицата на империята. Там в първите дни на август 1876 г. вече е издадена забрана “пресата да засяга основите и способа на управление на държавата” и не се допуска издаването на разрешение за нови вестници. Това означава, че в Турция напълно са разбрали значението на пресата като фактор, който може да подрони държавните устои.

Присъствието на умерените позиции на Св. Миларов по страниците на в. “Възраждане”, който до този момент държи радикалната линия на емигрантската периодика, трудно може да бъде обяснено чрез конкретни факти. Разбиране може да бъде намерено във вече оформилата се ясна представа за действителните мащаби на въстанието, от една страна, и на жестокостите, с които то е потушено, от друга. Ако мисията на българския периодичен печат е да формира обществени перспективи и да ги прави публично достояние, то закономерно е във времето след въстанието да бъдат търсени точно такива перспективи. Неслучайна е и появата на Св. Миларов. Не бива да се пропуска фактът, че точно той е авторът на прословутата статия “Двете касти и власти” във в. “Македония”, която още през 1872 г. прогнозира въстанието и е пример за журналистически анализ на обществени и политически обстоятелства. С публикациите си във “Възраждане” Миларов отново е в позицията на политически анализатор – в случая обаче журналистическият му прогностицизъм е силно повлиян от отминали и настоящи срещи с турската цензура. Това е и предпоставка в статията от бр. 12 със заглавие “Какво изисква нашата народна политика” да се развива тезата за наложителното отлагане във времето на политическите претенции на българите: “Ето ние не мислим, че е умно да хвърлим сега вече още веднъж машата на въстанието в България. Ние не държим народът за кадърен да въстане сега както трябва и да защити своето историческо и народно положение на балканския полуостров. Ние не желаем да се извади сега вече на дневен ред конечното решаване на историческият въпрос. Българският народ в сегашният стадий на своето развитие не е никак приготвен за това. Трябва да се съберем около знамето на едно чисто определено начало и на основание на един ясно очертан план, за да строим и зидаме зданието, на което материалът лежи днес разхвърлян и загнил почти камък по камък. И трябва да захванем да просвещаваме и да възраждаме народа си като чистим понятията му и привичките му и, като изтребим помежду му всичко злобно, неверно, коварно и лукаво – с една дума всичко що е каравеловско. Това е девизата на новият период, който има да настане”. Идеята на подобни разсъждения е напълно логична, като се има предвид след какви събития се появява този анализ. Месеците след Априлското въстание са време, в което отново, както след Кримската война, обществото си задава въпроса за социалната перспектива. Съвсем естествено е след драмата на събитията около потушаването на въстанието отново да се актуализира идеята за предпазливото и постепенно решаване на националния въпрос в политическите граници на Османската империя. В този смисъл тоталният негативизъм, вложен в понятието “каравеловско” при анализа на Св. Миларов, означава пълното отрицание на политическа линия на поведение, довела до бунта от 1876 г. Зад публицистичната теза “за” или “против” бъдещо въстание всъщност се поставя отново въпросът, дали политическата автономия не може да бъде постигната в контекста на очаквани реформи на изпадналата за пореден път в политическа криза империя.

Редакцията на “Възраждане” се разграничава от разсъжденията на Св. Миларов, пояснявайки в редакционна бележка, че не се съгласява с главния въпрос, поставен в нея – невъзможността от бъдещо въстание в България. Неразбираемо е тогава защо журналистическите анализи на Миларов продължават да се появяват и в следващите броеве на вестника. В бр. 16 като продължение на вече отхвърлената възможност за радикално решение на политическия въпрос се налага едно познато вече становище:

“Тая теория говори за някои коренни реформи в местното управление на християните на Балканския полуостров, гарантирани от страна на Европа, но които да не нарушават външната форма и целокупност на отоманската империя.

В просветно отношение да си бъдем напълно независими, както сме вече в черковно отношение.

В административно отношение да си бъдем свободни, колкото се допуска в кръга на автономията.

Във финанциално отношение да даваме една част от годишните си приходи (например две пети части) на Високата порта, а с другите да разполагаме по волята си за своите нужди.

Във военно отношение царското правителство да разполага по волята си с българските батальони, които обаче да не смее да прехвърли в Азия.

В по-главните твърдини на отечеството ни само да има гарнизони турски. За общата сигурност да се грижат местните български и турски пандурски тела.

Султанът е наш върховен господар и седи в Цариград както и досега. В Цариград ще заседават и нашите върховни и политически власти, а и черковните занапред.^

Най после пак ще препоръчам на всички български патриоти и други наши деятели, да не си изпущат из очи това съображение, че трябва своето политическо здание да наставим там дето се довърши черковната, ако искаме да видим за себе си едно стройно, ясно и велико бъдуще.

Съгласим ли се на едно прибалканско даже царство, ние ще разпокъсаме пътя за своето целокупно развитие и в новия век, който настъпва за нас ще представим пак една картина на едно ефемерно и болнаво съществуване както в миналите времена”.

Разсъжденията на Св. Миларов са изключително показателни за кръстопътното време, в което попада не само националната интелигенция, но и европейските сили, от които зависи решението на Източния въпрос. Показателно е, че живеещият в Цариград български публицист до голяма степен предвижда духа на решенията на Цариградската конференция, търсеща дипломатически изход от кризата, в която изпада Османската империя след събитията от 1876 г. Актуализирането на идеята за държавния дуализъм прагматично разчита на формиращото се в Европа мнение за очаквани отстъпки от страна на Високата порта. Публикуваната като коментар към статията редакционна бележка не само изразява съгласието на “Възраждане” с политическата прогноза на Миларов, но и от гледна точка на необременената от цензура емигрантска преса чертае по-нататъшните перспективи: “В Цариград ще гасне полека лека полумъртвото госпоство на султаните и в една дадена минута ще можем да скочим на крака устроени, укрепнали и въодушевлени, за да му зададем за кратко време последният удар, да нахлуем в центъра на Отечеството си и да отворим Босфорът и Дарданелите на руската сила, на руската търговия”. Не може да не се отбележи, че тонът на тази бележка потвърждава едно изказвано по-късно мнение – всички нации, формирали се в рамките на Османската империя, са максималисти по отношение на нейното териториално наследство. В този смисъл Цариград като столица на отечеството буквално повтаря една от опорните точки на гръцката “Мегали идея” – възвръщане на блясъка на Византия със столица възродения Константинопол. Точно този политически максимализъм води три десетилетия по-късно и до бързия преход на Балканската война в междусъюзническа. Рязката смяна на линията по отношение на политическото бъдеще на България от отчетливо революционна към прагматично еволюционна свидетелства и за динамично сменящата се позиция на европейските държави. След брой 25 на “Възраждане” е възможно да са се появили още няколко броя, а през ноември 1876 г. в навечерието на Руско-турската война от 1877 г. вестникът спира да излиза.

Последните броеве на “Възраждане” затварят тематичния кръг на журналистическия принос от страна на браилските вестници към идеите за българската политическа автономност и начина за нейното постигане. От страниците на “Българска пчела”, “Дунавска зора”, “Дума на българските емигранти”, Възраждане” (и другите по-маргинални издания) на практика към публичното пространство тръгват всички станали по-късно популярни представи за това, какъв е пътят на българите към собствена държава.

Заключение:

По отношение на паратекстовете в историята на възрожденската литература се наблюдава показателна закономерност. Може би най-значимото в идеологически аспект произведения на това време – “История славеноболгарская” на Паисий има не един, а цели два предговора. “Горски пътник” на Г. С. Раковски (също текст с изключителен манипулативен потенциал при изграждането на националната революционна идеология) освен предговор има и обяснителни бележки, които по обем се изравняват с респектиращото съдържание на самата поема. Стига се до парадоксалния случай при “Христоития” на Райно Попович, където предговорът на тази социално-дидактична книга е дълъг колкото самия текст. Изводът, който се налага при анализа на този феномен е, че стремежът на авторите да формулират социокултурния контекст на творбата, желанието да проектират хоризонта на четене и разбиране, както би казала рецептивистиката, ги мотивира да обговарят произведенията си. От един момент нататък тази практика постепенно е прекратена. Отказът от предговорите настъпва с времето, в което се появяват възрожденските вестници. Ако паратекстът носталгично запазва усещането за директната комуникация, доминираща в предмодерното, нетехнологично време, то вестникът преодолява на първо място именно това усещане. В акта на четене човекът с вестник в ръка подсъзнателно възприема себе си като колективен субект – най-малкото поради факта, че в същия момент хиляди хора четат същата вестникарска колона. В този смисъл възрожденският вестник изгражда важния пространствено-времев континуум, включващ в себе си многомилионното тяло на нацията. В това отношение емигрантският периодичен печат постига учудващи резултати, включвайки чуждата “де юре” територия в пространствата на българската култура. Въпреки необичайното сравнение, ако приемем, че официалната държавна цензура на Османската империя е своеобразна митница⁶³, контролираща вноса на идеи, култура, социален и политически опит, то емигрантските културни центрове ще бъдат своеобразни зони на свободните слово, идеи и мисъл, подготвящи усвояването на европейски опит и знания от българите. Периодичният печат пък ще обезпечи технологично този процес.

И в хода на църковната борба, и при търсенето на политически пътища за разрешаването на националния въпрос се оказва, че освен авторитетния европейски пример, българската журналистика интерпретира и опита на млади нации от Централна Европа или Балканите и популяризира или перифразира този опит по страниците на периодичния печат. В това отношение по различно време в Браила се появяват четири издания, които изграждат взаимно допълващ се, цялостен тематичен профил: на умерената емигрантска преса (“Българска пчела”); на радикализиращата се периодика, свързваща непосредствено борбата за независима църква и политическа независимост (“Дунавска зора”); на крайния революционен национализъм (“Дума на българските емигранти”) и на раждащата се научна мисъл (“Периодическо списание на Българското книжовно дружество”). Ако към това добавим и коментирания вече факт, че почти една пета от всички вестници през Възраждането са издавани в Браила, то необходимостта от изследвания като приключващото с тези редове е обяснима и опрадвана.

Литература:

Алфандари, Елиезер. Медиите и властта. София, 2000.

Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. София, 1998.

Андреев, Б. Начало, развой и възход на българския печат. Т., 1. С., 1946.

Аретов, Николай. Българското възраждане и Европа., София, 1995.

Аретов, Николай. Българската словесност и очертаването на националното пространство. // Литературен форум. 24-30, 03. 1998.

Арнаудов, Михаил. Българското книжовно дружество в Браила 1869 – 1876 година. София, 1966.

Алтермат, Урс. Етнонационализмът в Европа. София, 1998.

Блъсков, Илия. Повествования за възрожденското време. София, 1980.

Богоров, Иван. И се започна с “Български орел”. София, 1983.

Боршуков Георги. История на българската журналистика 1844 – 1877, 1878 – 1885. София, 1976.

Боршуков, Георги. Вестници и вестникари. София, 1984.

Бурмов, Тодор. Българо-гръцката църковна распря. Прошение на българите до Високата порта, съставено в отговор на патриаршеския проект от юни 1867 г. за учредяване на църковна област с име Българска екзархия. София, 1902, с. 356-362.

Българите в Румъния. XVII - XX век. Документи и материали. София, 1994.

Български периодичен печат 1844 – 1944. Анотиран библиографски указател. Т. I, 1963., Т. II, 1966.

Българска възрожденска критика. София, 1981.

Вандов, Димитър. История на турската журналистика 1831 – 1971. София, 1984.

Велики, Константин. Културни връзки между българи и румъни в началото на Българското възраждане. София, 1945.

Генов, Г. Източният въпрос. (Политическа и дипломатическа история). Част II. От Парижкия конгрес 1856 до Ньойския договор 1919. С., 1926.

Гергова, Ани. Книжнината и българите. София, 1991.

Георгиев Никола. Вик и мълчание в лириката на Ботев, - В: Христо Ботев. Нови изследвания, София, 1990.

Данова. Гърция и Цариградската патриаршия през втората четвърт на ХІХ век. //В: Годишник на Софийския университет — Философско-исторически факултет. Т. LХІІ. С., 1969.

Димитров, А. Българският периодичен печат в Цариград в условията на османската политическа действителност. // В: Исторически преглед, 1991, кн. 9, 10.

Димитров, А. Създаването на българския периодичен печат и утвърждаването на националната идея. // В: Българската нация през Възраждането. Сборник от изследвания. Т. 2. София, 1989.

Даскалова, Красимира. Грамотност. Книжнина. Читатели. Четене., София, 1999.

Енциклопедия на българската възрожденска литература. В. Търново, 1996.

Жечев, Николай. Браила в българското културно-национално възраждане. София, 1970.

Жечев, Тончо. Българският Великден. София, 1980.

Илчев, Иван. Рекламата през Възраждането. София, 1995.

Икономов, Тодор. Мемоари. София, 1973.

Константинова, Здравка. Държавност преди държавата, София, 2000.

Кунчик, М, Ципфел, А. Въведение в науката за публицистика и комуникации. София, 1998.

Косев, Д. Русия, Франция и българското освободително движение 1860-1869. С., 1978.

Кьосев, Александър. Игрите на Европа. (Опит за картография на един български дискурс.) // Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев. С., 1997, с. 65-88;

Леков, Дочо. Българската възрожденска литература. Т. I – II. София, 1988.

Леков, Дочо. Писател — творба — възприемател през Възраждането. София, 1988.

Маждракова-Чавдарова, Олга. Българското национално представителство - идеи и опити за създаването му (40-те - 60-те години на ХIХ век). [Втора част.] — Исторически преглед, 1993, кн. 4-5, с. 21-55.

Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1878. София, 1989.

Михова, Лидия. Модерните потреби на Възраждането. София, 2001.

Михова, Лидия. За статута на популярните четива през Възраждането. // Литературна мисъл, 1991. кн. 3.

Начов, Никола. Новобългарската книга и печатното дело у нас. София, 1967.

Ников, Петър. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. София, 1971.

Николов, Борис. Новооткрити броеве на списание “Зорница”.//Отечество. бр. 186, София, 1983.

Обявления за български възрожденски издания. София, 1999.

Панайотов, Ф. География на възрожденската ни журналистика.// Българско медиазнание, 2, 1998.

Пенев, Боян. История на новата българска литература., Т. I – IV. София, 1977.

Петев, Тодор. Комуникация и социална промяна. София, 2001.

Петков, Петко; Бонева, Вера. Българите пред Европа през 1869 година. Велико Търново, 1993.

Петков, Петко; Бонева, Вера. Толерантността – тази трудна политическа добродетел. Велико Търново, “Аста”, 1992.

Петкова, Дияна. Национална идентичност и глобализация. Пловдив, 2000.

Печат и литература. 150 години българска журналистика. Ред. кол. Дочо Леков, Лидия Михова, Росен Тахов. София., БАН, 1994. 272 с.

Проданов, Юрий. За един поетически “разговор” във Възрожденската литература. // В:Епископ-Константинови четения , II, Шумен, 1996.

Проданов, Юрий. Поетическият диалог между Петко Р. Славейков и Иван Вазов (“Не пей ми се” и “Новонагласената гусла”). // За Вазов. Юбилейна научна сесия 150 години от рождението на Вазов, Силистра, 2000.

Протохристова, Клео. Алтернативата на прага, или Колко е важно да бъдеш титролог. // В: Език и литература, 1997, кн. 5-6.

Радев, Иван. Паратекстът и художествената творба през Възраждането. София, 1993.

Ренан, Ернест. Какво е нация? // В:Панорама, 1993, кн. 1-2

Рикьор, Пол. История и истина. София, 1993.

Симеонов, Владимир. Журналистиката. София, 1999.

Смит, Антъни. Националната идентичност. София, 2000.

Станева, Катя. Гласове на Възраждането. София, 2000.

Станева, Катя. Апология на българското. София, 1996..

Стойков, Стойко. Предосвобожденски периодичен печат. София, 1946.

Стоянов, Маньо. Българска възрожденска книжнина., Т. I – II. 1957.

Стоянов, Захари. Четите в България. Христо Ботйов. Васил Левски. София, 1980.

Страшимирова, Светла. Българинът пред прага на новото време. София, 1992.

Сюпюр, Елена. Българската емигрантска интелигенция през XIX в. София, 1982.

Токвил, А. За демокрацията в Америка. София, 1996.

Трайков, Веселин. Георги Стойков Раковски. Биография. София, 1974.

Трендафилов, Владимир. Неизлечимият образ в огледалото. София, 1996.

Уегърти, Андрю. Въвеждане на идентичността в социологическата психология.// Идеи в социалната психология., София, 1990. с. 104 – 138.

Фридлендер, Сол. История и психоанализа. София, 1993.

Хранова, Албена. Литературният човек и неговите български езици. Пловдив, 1995.

Хобсбом, Ерик. Наций и национализъм. София, 1996.

Христу, Василе. Българският периодичен печат в Румъния преди Освобождението.//Балкански преглед. Кн. 6, 1946.

Христу, Василе. Исторически връзки между българския и румънския печат. //Български журналист, 1961, кн. 8.

Шевалие, Ж и А. Геербрант. Речник на символите. Т. 1, 2. С., 1996.

Шишманов, Иван. Избрани съчинения. Т. I, София, 1965.

Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. София, 1995, Т. II.

Erhard, V. Heidt. Mass media, cultural traditionq and national identity. Verlag Breitenbach publishers: Saarbrueken – Fort Lauderdale, 1997.

Gocini, Dovani. Istorija novinarstva, CLIO, Веоgrad. 2001.

Duverger, M. Institution politiques et droi constitutionnel. T.1. Paris, 1990

Jay, Black; Jennings, Bryant. Introduction to Communication. Brownd Benchmark Pube. Madison et al., 1995, p. 153.

John C. Merril; John Lee; Edward Jay Friedlander. Modern Mass Media. Harper&Row Pube. New York, 1990, p. 103.

Moschopoulos, N. La presse dans la renaissance Balkanique. Athenes, 1931.

 Неслучайно този фактор се проявява и в наименованията на периодичните издания – “Време”, “Век”, “Ден”, “Зорница”, “Източно време”.

 Отчитайки фактическото предимство на поява във времето на сп. “Любословие” (1844) и в. “Български орел” (1846), може да се твърди, че първият български вестник, променящ обществени нагласи и включващ в кръга на своето влияние големи групи от хора, е “Цариградски вестник” (1848).

1 Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. София, 1995, Т. 2, с. 197.

2 Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. София, 1998.

3 Неслучайно като название на някои от първите вестници в различни европейски държави често се използва понятието “Курант” (куриер) или “Постман” (пощальон). Вж. по въпроса напр. Jay, Black; Jennings, Bryant. Introduction to Communication. Brownd Benchmark Pube. Madison et al., 1995, p. 153; John C. Merril; John Lee; Edward Jay Friedlander. Modern Mass Media. Harper&Row Pube. New York, 1990, p. 103.

4 Даскалова, Красимира. Грамотност. Книжнина. Читатели. Четене., София, 1999 г., с. 139-168.

 В това отношение методологическата концепция “Държавност преди държавата” от едноименното изследване на Здравка Константинова върху българската възрожденска журналистика е изключително точна и аргументирана като научно осмисляне на публицистичния сюжет: “Българи преди България”.

5 За изключително важната роля на интелигенцията при осъществяване на проекта за нация вж. Смит, Антъни. Националната идентичност. София, 2000, с. 158-166.

6 Gocini, Dovani. Istorija novinarstva, CLIO, Beograd, 2001, s. 45-47

7 Гергова, Ани. Книжнината и българите, София, 1991, с. 64.

8 Гергова, Ани. Цит. съч., с. 61-63.

9 Gocini, Dovani. Istorija novinarstva, CLIO, Beograd, 2001, s. 172-173.

10 Gocini, Dovani. Istorija novinarstva, CLIO, Beograd, 2001, s. 272.

11 За професионализацията на журналистическата професия и разделянето и със състоянието, определяно като “уан мен нюзпейпър” виж: Алфандари, Елиезер. Медиите и властта. София, 2000., с. 31.

12 Константинова, Здравка. Държавност преди държавата, София, 2000, с. 25.

 Поради тази причина списанието на Константин Фотинов е наречено “Любословие”, а не “Филология”. Учебниците по география пък ще носят названието “Землеописание”. Понякога се стига до названия, които днес биха звучали най-малко странно. През 1869 г. в Браила Иван Добровски обявява предстоящото издаване на списание “Мирозрение или Български инвалид (негодник) – к.м. Ю.П.”!!!

13 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 25.

14 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 20.

15 За историческите следствия, потвърждаващи логиката на предложената систематизация виж: Алфандари, Елиезер. Медиите и властта. София, 2000., с. 18-23.

16 Gocini, Dovani. Istorija novinarstva, CLIO, Beograd, 2001, s. 88-94.

17 Изключително интересна закономерност. Оказва се, че в своята история всички национални журналистики помнят подобни прения между някакъв конституиращ държавността орган и новинарите, желаещи да информират обществото за дейността на този орган. През 1871 г. във в. “Македония” е препечатан материал от гръцкия вестник “Константинопулос”. В него се говори, че по предложение на гръцките вестникари в Цариград избирателното Гръцко събрание е одобрило те да присъстват на заседанията му. В бележката си към този материал П. Р. Славейков изказва съжалението си, че подобно негово предложение е било отхвърлено от представители на Народния ни събор – органът, събран да създаде Българската екзархия (срв. Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 45).

18 Gocini, Dovani. Istorija novinarstva, CLIO, Beograd, 2001, s. 124-125.

 Проблемът с финансирането на втория тип вестници винаги съществува. Те разчитат или само на системата на абонати и спомоществуватели, или на прякото финансиране от някакъв ангажиран с издаването им орган, а не на рекламните обявления.

19 Gocini, Dovani. Istorija novinarstva, CLIO, Beograd, 2001, s. 130.

20 Илчев, Иван. Рекламата през Възраждането. София, 1995, с. 130-140.

21 Даскалова, Красимира. Цит. съч., с. 93; Гергова, Ани. Цит. съч., с.98-100; Илчев, Иван. Цит. съч., с. 138., Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 10, с. 64.

 Във връзка с това интерес представлява тезата, че официозите, т.е. вестниците, свързани с официалната политика на авторитарните монархически правителства, не формират обществено мнение.

22 Вж. Сюпюр, Елена. Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX век. София. 1982.; Жечев, Николай. Браила в българското културно-национално възраждане. София, 1970.

23 Българите в Румъния. XVII - XX век. Документи и материали. София, 1994, с. 120.

24 в. “Българска пчела” (I, 17. 09. 1863 г.).

25 Хобсбом, Ерик. Нации и национализъм. София, 1996, с. 68.

26 Даскалова, Красимира. Цит. съч., с. 147-148.

 Знаков пример в това отношение е онзи епизод от “Записки по българските въстания”, в който Захари Стоянов разказва за вълнуващото и съдбоносно прекрачване на прага на Русенското читалище. Посрещат го с думите “Това е направено като за вас хора!” и първото нещо, което дават в ръцете му, е вестник...

27 Гергова, Ани. Цит. съч., с. 60.

28 Илчев, Иван. Цит. съч., София, 1995., с. 190.

29 в. “Свобода” (I, 46, с. 365, окт. 1870).

30 в. “Македония” (IV, 62, 30. 06. 1870).

 По отношение на спомоществувателските списъци може да се отбележи един любопитен епизод. Книгата, която получава най-сериозна подкрепа от страна на българската общност в Браила (цели 420 абоната), е “За въздухът и за неговото влияние върху животните и растенията” от абсолютно неизвестния автор Личо Стойчев. Обяснението е просто – зад тези имена се крие авторитетната фигура на Любен Каравелов, а пък и самото заглавие е продадено във впечатляващия дори и за следващото столетие тираж от 2088 книги.

31 Гергова, Ани. Цит. съч., с. 69.

 Изборът на название не е случаен, а е напълно в контекста на славянската просвещенска традиция от времето на националните възраждания, довела до появата на периодични издания в Чехия и Сърбия, включващи в наименованията си образа на “пчелата майка” – напр. “Матица српска”.

 Първата телеграфна линия в Европа е от 1845 г., прокарана между Париж и Руан. От 1868 до 1900 г. броят на телеграфните съобщения нараства от 29 на 339 милиона. Всъщност периодичният печат придобива днешните си характеристики точно след появата на телеграфа – той променя критериите за това, кое може да бъде новина. Появява се нов вестникарски жанр – хрониката. В този смисъл професионалният интерес на един български журналист и издател към техническото нововъведение, родило нов тип медия, е показателен.

32 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 62.

33 Илчев, Иван. Рекламата през Възраждането. София, 1995., с. 187.

34 Според Б. Андерсън “раждането на нацията може да бъде разбрано, ако се разгледа базовата структура на две форми на въображението, които се развиват първо в Европа – романът и вестникът” . Андерсън, Бенедикт. Цит. съч. с. 39.

 Не трябва да се забравя, че всъщност тази нова литературна традиция спомага и за непомерната литературна продуктивност на Александър Дюма. Почти анекдотично днес звучи фактът, че “Тримата мускетари” се отпечатва едновременно с “Граф Монте Кристо” – първият в “Le siecle”, а вторият в “Journal des debats”, което на практика означава, че авторът им ги пише едновременно!

35 За изключително важната връзка между романовото повествувание и новата комуникационна среда, породена от появата на медията – Вж. Петев, Тодор. Комуникация и социална промяна. София, 2001., с. 23.

 Когато се говори за едновременност по отношение на информираността, българската периодика прави това значително по-рано. През 1848 г. за първи път лондонският “Таймс” започва да се печата на ротационна печатна машина. Няколко месеца по-късно Иван Богоров информира за това читателите на “Цариградски вестник” от 4. 02. 1849 г.

36 Леков, Дочо. Българската възрожденска литература. Т. 1-2. София, 1988.; Аретов, Николай. Българското възраждане и Европа., София, 1995.

 Никак не е случайно доброто и тъжно приятелство между Илия Р. Блъсков и Тодор Икономов в последните дни от живота на изтъкнатия български политик в Шумен, когато Т. Икономов е бил преследван за своето консервативно политическо минало. (Блъсков, Илия. Повествования за възрожденското време. София, 1980.)

37 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 65-66.

 Въпросът за датата, на която излиза първият брой на вестника е предмет на спорове и уточнения. Дълго време се смята, че първият брой е излязъл на 10. 09. 1867 г. В “Българска възрожденска книжнина” проф. Маньо Стоянов посочва датата 10. 11. 1867 г. По същото това време заедно със своя дипломантка Георги Боршуков се натъква на интересен факт – течението на вестника в Университетската библиотека носи дата 13. 11. 1867. Думите “13 ноемврия” са отпечатани отделно със същия шрифт и са залепени върху мястото, където на броя от Народната библиотека стоят думите “10 септемврия”. Най-вероятно издателите на вестника са направили грешка при набора, която после са оправяли по този труден начин.

38 Обявления за български възрожденски издания. София, 1999., с. 181-182.

 Къде сериозно, къде на шега може да се каже, че изглежда Д. Паничков е имал добро чувство за хумор и не е страдал много от острите критики. Показателни за това са годините на раждането му и смъртта му 1810 – 1909.

39 Цит. сп. Българска възрожденска критика. София, 1981, с. 398-399.

 ^ Цитатите по-надолу са от изданието Христо Ботев. Събрани съчинения в два тома. С. 1971. Първата арабска цифра посочва тома, втората страницата. Курсивирането навсякъде е от мен – Ю.П.

40 Георгиев Никола. Вик и мълчание в лириката на Ботев, - В: Христо Ботев. Нови изследвания, С. 1990, с. 212.

 Отново повод да припомним програмната максима от първия брой на в. “Млада Италия” на Джузепе Мацини: “Нациите са гладни за истина!”.

41 Андерсън, Бенедикт. Цит. съч. с. 95.

42 Алтермат, Урс. Етнонационализмът в Европа. София, 1998., с. 156.

 Съвсем естествено е, че по-късно сътрудникът на списанието Ив. Вазов ще включи Паисий Хилендарски в литературния пантеон “Епопея на забравените”, с което “откритият” от научното дирене личностен принос става общонационално достояние чрез “влизането” си в читанката, литературната христоматия – т.е, става масова култура.

 Има факт, който не би трябвало да се пренебрегва в оценката на конфликта на българите с Вселенската партиаршия. Оказва се, че в един момент със своя меркантилен консерватизъм фанариотите влизат в остри противоречия с... новоизграждащата се гръцка национална църква. След 30-те години на 19 в. православната гръцка йерархия в Цариград все повече се отдалечава от народа си и от стремежите на нисшия гръцки клир, от който произхождат и някои от водачите на гръцкото въстание от 1821 г., фактически довело до създаването на гръцка държава.

43 Смит, Антъни. Националната идентичност. София, 2000, с. 53-54.

44 Пенев, Боян. История на новата българска литература. София, 1977., Т. 3, с. 115.

45 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 149-150.

 Един от най-често припомняните аргументи в периодичния печат е, че за разлика от вероломните гърци, въстанали през 1821 г., българите като верни поданици не са създавали проблеми на своя султан.

46 Този публицистичен сюжет е в основата на литературното творчество на Неофит Хилендарски – Бозвели. Днес не подлежи на съмнение обстоятелството, че в пределите на църковно-националното движение се формира цяло поколение деятели - първите модерни български политици. Неофит Хилендарски безспорно е един от тях. В този идеологически контекст се осмислят диалозите, създадени в периода 1841 - 1848 година, запазената кореспонденция, както и поетическите текстове.

 Тук трябва да припомним, че без специализиран коментар-обяснение едва ли някой днешен читател би разпознал в гротесково-сатиричния образ на Хаджи Ничо от едноименната повест на Любен Каравелов известния български търговец и предприемач Христо Георгиев, чиято скулптура днес монументално украсява парадния вход на Софийския университет.

 Успешният развой на Църковното движение (Султанският ферман от 28. 02. 1870 г.) е изпреварен от фактическото начало на революционната борба. В този диалектически преход от езика на дипломацията към аргументите на оръжието се открива пряката връзка между едното и другото. Или както пише Захари Стоянов, един от поводите за навлизането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. е: “Нашите юнаци най-много са били докачени от поведението на султановото правителство по решението на черковния въпрос”(Стоянов, Захари. Четите в България. Христо Ботйов. Васил Левски. С. 1980, с. 129).

 Любопитна е ролята на демографския аргумент като публицистично доказателство. Докато в предната статия Войников говори за 6 милиона българи, то в следващата (по-радикална като настроение) статия техният брой е вече 7 милиона. По същото това време в различни публикации във възрожденските вестници числото на българите варира от 4,5 милиона до тези прословути над 7 милиона. Тоест, колкото повече, толкова по-тежък е и аргументът.

 Точно по това време по страниците на “Дунавска зора” е публикувано и второто Ботево стихотворение – “Към брата си”.

 Неслучайно Христо Ботев също интерпретира този художествен образ в стихотворението “Гергьовден”.

47 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 156.

 Изключителното обществено оживление, настъпило след появата на “Не пей ми се” и продължило почти три години (а и след това) до появата на “Жестокостта ми се сломи”, е документирано само и единствено по страниците на периодичния печат в една своеобразна поетико-публицистична полемика (Вж. Проданов, Юрий. За един поетически “разговор” във Възрожденската литература. //. – В: Епископ-Константинови четения , II, Шумен, 1996. с. 88-93. Проданов, Юрий. Поетическият диалог между Петко Р. Славейков и Иван Вазов (“Не пей ми се” и “Новонагласената гусла”). // За Вазов. Юбилейна научна сесия 150 години от рождението на Вазов, Силистра, 2000. с. 76-87).

 Пример за това, как поетическият образ през Възраждането лесно може да се превърне в поетическо клише, и обратното: “Бой се от Бога, почитай Царя/Свещена глупост, туй е казало/стадо от вълци във овчи кожи/... (“Елегия”).

48 Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1878. София, 1989.

49 В това отношение е показателна цитираната в първа глава теза на Б. Андерсън, че “вестникът е крайна форма на книгата - книга продавана в огромен тираж”. Андерсън, Бенедикт. Цит. съч., с. 48.

50 Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. С. 1988, Т. 2, с. 615

51 ^ Твърде интересно съждение. Оказва се, че ако “говориш” може да притежаваш име – тоест да съществуваш. Както и в аспекта на библейската образност, където сътворението следва слово-именуването.

52 Богоров, Иван. И се започна с “Български орел”. София, 1983., с. 48.

53 Толерантността – тази трудна политическа добродетел, ред. Петков, Петко; Бонева, Вера. Велико Търново, “Аста”, 1992, с. 27.

54 Рикьор, Пол. История и истина. София, 1993, с. 174.

55 Шпенглер, Освалд. Цит. съч., с. 613.

 Всъщност, както стана дума по-горе, съвременниците са станали “читатели”, информирайки се за подвига на четата от страниците на вестниците.

56 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 218-244.

 За това в голяма степен формално деление, преминало и в историографските оценки за епохата, свидетелстват често противоречивите моменти в личностните реализации на един или друг общественик от тази епоха, отстояващ в различно време и двете позиции. Примерите с Л. Каравелов и редактираните от него “Свобода” и по-късно “Знание” или пък с радикализиралия се “просветител” П. Р. Славейков в последните броеве на “Македония” са показателни (Жечев, Тончо. Българският великден. С. 1980). Всъщност диалектическата свързаност на двете начала (просвета и революция) е примирена единствено при най-последователния в своята житейска крайност – Г. С. Раковски. В поетическия увод на програмния за втората половина на Възраждането текст на “Горски пътник” в четири поредни строфи Раковски утвърждава единството на “мъдростта” и “храбростта” – просветата и революцията.

 В случая авторът сполучливо иронизира Л. Каравелов, който вече е издал книгата “За въздухът и за неговото влияние върху животните и растенията”. Осемдесет години по-късно този публицистичен образ ще стане много по-популярен посредством идеологическата машина на тоталитаризираща се България. Разбира се става дума за сентенцията на Г. Димитров (който също като дядо Паничков за известно време е печатар) по повод на дружбата между България и СССР.

 Отново в цитирания по-горе предговор на поемата “Горски пътник” Раковски посочва първия враг – “фенерлиите лукави” – и едва след това “турските четници – софти”.

57 Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1878. София, 1989, с. 289.

58 В началото на 1869 г. в. “Народност” обявява подписалите Прошението за “благородна партия” или аристокрация, а всички противници на инициативата за дуализма представя като “оная чистонародна партия, която е посветила живота си, имота си и кръвта си само и изключително за ущастението на народа (Петков, Петко; Бонева, Вера. Българите пред Европа през 1869 година. Велико Търново, 1993., 25 с.).

59 Вж. Румяна Дамянова. „Парадоксът" Добри Войников. // В: Печат и литература. 150 години българска журналистика с. 180 – 186.

 Финалното изречение е пример за публицистична цитация на поетически тези от поемата на Раковски “Горски пътник”.

60 Константинова, Здравка. Цит. съч., с. 75.

 Твърде показателно е, че революционният печат започва активно да отчита летоброенето на робството чрез натрапчивото припомняне на тези “450 години”, превърнали се по-късно в по-завършените като стилистика на изказа “пет века”. Този журналистически образ е извикан на бял свят от усещането за модерност в една епоха, в която времето вече се цени, а нещата трябва да се случват бързо.

61 Константинова, Здравка. Цит. съч. с. 85.

 В това отношение “Дума” много повече напомня случая със “Смесна китка” – според замислите на Петко Р. Славейков списание, но според реализацията на единствения брой, повече приличаща на книга със смесено съдържание и напомняща “Буквар с различни поучения” на П. Берон.

62 Константинова, Здравка. Цит. съч. с. 223.

 Свидетелства за впечатляващата липса на достоверност са многобройни. Самите участници в събитията не са били наясно какво се случва, щом например турските войници и башибозук, обсаждащи Дряновския манастир, първоначално са мислели, че се сражават с руски войски...

 Трябва да се припомни и това, че вестникът по-късно е спрян заради публикуването на 06. 07. 1876 г. от страна на П. Бобеков на дописка от Пазарджик, описваща турските зверства при потушаване на въстанието.

 С името на Юджин Скайлер може да се свърже първият непредизвикан опит за пряко участие на САЩ в политиката на Балканите. До пристигането си като консул в Цариград Скайлер е американско културно аташе в Москва. Интересен факт от този период е близкото приятелство на Скайлер с Тургенев. Авторът на “В навечерието” успява до такава степен да заинтригува бъдещия американски консул в Турция със съдбата на южните славяни, че това обяснява силната емоционална ангажираност на Скайлер с българския въпрос. Малко известен факт е, че документите на Цариградската конференция, в които за пръв път се говори за българската държавност, са написани с решаващото съдействие на Юджин Скайлер. Раздразнена от непомерната активност на американския дипломат, Високата порта отправя официална нота и САЩ са принудени да отзоват своя консул.

 Въпреки всички политически превратности в следващите години точно тази препоръка се осъществява – Българската екзархия остава със седалище в Цариград и след 1878 г., и след 1885 г., за да съхрани обществената представа за духовното попечителство над българите, живеещи извън България в териториите, останали в границите на Турция.

63 Prodanov, Jurij. Цензура као jезички филтер.// Интелектуална слобода и савремене библиотеке: зборник резимеа. 2003; Београд.