Трети Рим, Втори Константинопол, просто Търновград
Текст на Мариана Мелнишка, публикуван в Capital.bg | ||
| Къщата с маймунка, ул. "Медникарска" 12 | Александър Геров |
Между меандрите на Янтра, по склоновете на три хълма неуморните и умели ръце на поколения българи са издигали наново стотици разрушени и десетки изгорели къщи, няколко хана, българското училище, съзиждали са рухнали храмове от камък, пресътворявайки чудото на старопрестолен град, единствен по вида си в Европа. Светът отвъд океана узнава за него едва в първите години на ХХ век от страниците на National Geographic през удивения поглед на репортера пътешественик Феликс Кох, който озаглавил пътеписа си "Търново - градът на висящите градини". По пътя си с файтон от новопостроената тогава гара в северния край на хълма Трапезица той бил омаян от "къщите, окъпани в цвят" или украсени "с жълто и синьо", а хотела "Цар Борис III", в който го настанили, нарекъл "местния Уолдорф - Астория". Не е на шега, ако се знае в колко модерен за времето си хотел е била превърната къщата на братя Шопови от 1894 г. - по всички изисквания на комфорта, хигиената и вежливото обслужване, с прочута тераса, обърната към Янтра и разкриваща изглед до хълма Трапезица с историческите старини, към селото Арбанаси с неговите два девически монастира и железопътната линия до тунела. Така пишело в пътеводителя на местното туристическо дружество, който не пренебрегвал и множеството други хотели в града с оживена търговия и с голямо значение за политическия живот в третото Царство България, макар да не бил вече столица. Посещаван от короновани глави и държавници, бляскавият хотел "Цар Борис III" с еклектични мотиви от европейските стилове и с неизменните търновски балкончета с парапети от метални дантели стоял десетилетия като гостоприемна порта към града, докато не бил одържавен и изместен по първенство от доста безличен приемник, за да стигне до днешния си упадък. Но може и да не го сполети участта на съседката му отсреща, рухнала край пътя, ако наистина тексаският петролен магнат Едмънд Бек (дали е прочел пътеписа на сънародника си Кох?) го е купил и възнамерява да го възстанови в цялата му прелест, подобно на реставрирания пак с негови средства прочут Хан на Хаджи Николи, един от шедьоврите на уста Колю Фичето в архитектурния му парк Велико Търново.
На няколко крачки, вече по ул. "Никола Пиколо", е оцеляла като по чудо до днес сградата на много по-скромния хотел "Царевец" от 30-те години, с онези дървени драперии по балкончетата и под стрехите, с които възрожденските къщи намигвали към модните повеи. Днес го красят българското и търновското знаме. Не узнах кой го е построил, но си представих, че може да е имал съдба като на онзи свой предприемчив съгражданин, който пак там в началото на миналия век мечтаел да види Америка, работил като аргатин в родния си град, за да плати пътя си до там, после строил десет години железници и тунели в новия свят, върнал се с пари в Търново и издигнал красив и модерен хотел, "Америка". Цялото му семейство работело в него и в реномирания ресторант, до деня, в който ги изгонили оттам, настанили вътре щаба на маршал Толбухин, а хотелиерът се прехранвал като разсилен в училище.
Към уличката насочва бронзовата фигура на един от най-щедрите благодетели на града – д-р Никола Савов Хаджиилиев (1792 - 1865), наричан Пиколо заради ниския му ръст, но извисил се с делата си. Лекар, писател, полиглот, той учи, твори и лекува извън България, но оставя голямо завещание на училищата и църквата в родния си град.
Сестра му, известна и до днес като Кокона Анастасия, е майка на един от първите дипломатически представители на страната ни след Освобождението. Времето и разстоянията са прекъснали, изглежда, приемствеността в обгрижването на кокетната къща - архитектурен паметник, на хълма отсам реката срещу Трапезица, защото сега тя стои, обкована със скеле, и чака реставрация или самосрутване. А би могла да стане част от греещия вече ансамбъл от възстановени и поддържани знатни домове на търговци от края на ХVIII в., наети още преди Освобождението за френско, австрийско и руско консулство. Наследени от потомци на собствениците и с подкрепата на търновските архитекти, тези къщи над стръмната калдъръмена ул. "Пандели Кисимов" са като пъстра огърлица от образци на градския дух през Възраждането с характерната му рационалност, естетика, пестеливост и неустрашимост пред природните предизвикателства. Вкопчени са в скалата, използвана за висока и здрава стена на дюкяна или склада, а отгоре й са поместени в невероятно малко пространство удобни жилищни помещения около вътрешно дворче. Към тях се влиза, както на повечето места в града, откъм паралелната по-горна уличка, носеща името на сестрата на Пандели, Евгения Кисимова, която е леля на големия актьор Константин Кисимов.
За средата на ХIХ век тя е била забележителна модерна жена, образована, с интереси в изкуството, водела светски живот и общувала с някои от най-изтъкнатите свои съвременници. С удивителен успех сред съгражданките си създава Женска община и Дружество Милосърдие за просветна и благотворителна дейност, а като обаятелен оратор бързо набира средства за образованието на девойки в чужбина, по-късно и за милосърдна дейност по време на Руско-турската война. Смята се, че тя е приветствала със слово победното влизане на ген. Гурко в Търново.
На щедростта, скрепена със завещание, дължат днес малките деца, а преди години – бедните ученици в града, красивата голяма къща на съседната улица, "Иван Вазов" №7, предоставена още през 1937 г. за дневна детска градина и ученическа трапезария от собственичката на имота, загубила сина си в Първата световна война. С обичайното разпределение между високо търговско приземие и два етажа, съобразени с наклонения терен, сградата великолепно съчетава балканската традиция с европейските декоративни елементи и високи прозорци, каквито пръв е въвел Колю Фичето в стремежа си към светлината. Днес под високите четири метра тавани се носи детска предучилищна гълчава, а любопитството ми за архитекта на сградата съседи задоволиха само с неоспоримия факт, че тя била от малкото, преживели унищожителното земетресение от 1913 г.
По-нататък по улицата човек не може да не спре пред №21, където в раззеленената вече градина се издига къща като от приказките – с изплезено дантелено балконче, с вежди над прозорците и с онова закачливо дървено триъгълниче на челото, внушаващо оптимизъм. А на покрива е кацнало нещо като гълъбарник, което ми обясниха, че се казвало "латерна" и служело за осветление и проветрение. Въведено било от италиански архитект като "фенер" - много практичен аксесоар с шест или осем стенички, през които влиза светлина, а ако се поставят съответните преградки, получава се и вентилация. Принадлежала е на богат търговец, после я предоставили на женско дружество, а сега се ползва от митрополията.
По най-близките стръмни каменни стъпала се озовах на паралелната ул. "Читалищна", чието име е израз на значението, отдавано на читалище "Надежда", основано още през 1869 г. и станало – след построяването му по австро-унгарски проект през 1886 – средище на важни събития в политическия живот на следосвобожденска България. Продължих покрай дългата стена, зад която са заседавали няколко народни събрания, и направо ахнах под двуетажна кула с покрив като шапка, сключваща две различно артистични фасади над висок дюкян до каменен зид. Къщата била на някогашния главен архитект на Търново, обясниха ми от магазина, и оцеляла при голямото земетресение. Не я пощадило обаче по-късното политическо разместване на пластовете, семейството било принудено да я напусне и повече не могло да се върне в нея.
Стигнах до пл. "Цар Асен I", откъдето се отива към крепостта на Царевец, но се качих до по-близкото малко възвишение, където сред Градската градина през 1910-1911 г. е била построена величествената Окръжна сметна палата по проект на търновския архитект Георги Козаров, но с елементи от всичките проекти, премирани на конкурса за сградата. Зданието било необходимо и за административни дейности, след като изгоряла общината в пожара на бившия турски конак – другия шедьовър на Колю Фичето. Сдържано-изящната декорация на достолепната фасада, парадния вход и балкона била поверена на талантливия великотърновец Леон Филипов. Над покрива поставили голяма "латерна" за допълнително осветление и проветрение на просторния интериор. И при все че едва две години по-късно земният трус поразил тежко и този подвиг на местните хора, те намерили сили и средства да възстановят творението, макар и без часовника. Днес обаче на дълго респектиралата с вида и предназначението си сграда липсват много от прозорците, тежката врата май не се затваря, а какво е останало в залите и коридорите едва ли някой се интересува. Хората само промълвяват името на онзи-който-я-купил, и махват с ръка.
Забързвам на юг към реката и по моста стигам до някогашната турска махала в подножието на хълма Света гора, свързан с делото на патриарх Евтимий. Но моята цел е "синята къща", за която мнозина не знаят, че е на изстрадалия импресионист Борис Денев (1883-1969), роден, израсъл и черпил вдъхновение в този приказен дом в стил и с интериор като най-личните пловдивски къщи. Вероятно е била малък конак, преди баща му, занаятчия, да я купи от изселващи се турци. Започнал като самоук пейзажист, Борис Денев е приет да учи и специализира в Мюнхен, но прекъсва следването, за да участва в Балканската война, и се изявява като баталист. Но най-емоционални са пейзажите му от Търново, които е рисувал цял живот. Със забележителните си математически способности се увличал и по аеродинамиката. "Народната власт" го изправя на съд заедно с други свободни по дух творци, хвърля го в затвора, забранява му да напуска ателието си и той рисувал, каквото виждал през прозореца или по картички.
Дълги години картините му не били допускани до изложби, а ги изкупували на безценица силните на деня. Същата съдба е отредена и на дъщеря му Славка, която завършва живопис, но академията не й дава диплом с абсурдния довод за неподходящ избор на багри в изпитната й картина. До края на живота си тя рисува, боледува и гладува, но, като баща си, завещава и имущество и творчество на Съюза на българските художници, от който Борис Денев е изключен. И до днес завещанията им не се изпълняват добросъвестно, макар че картините им са вече достъпни за ценителите. Част от тях са изложени във великотърновската Художествена галерия, наименувана "Борис Денев", която през 30-те години е строена на Буруна за Рисувално училище, но впоследствие е използвана за друго, дори за милиционерски участък и затвор. Изкуството все пак има силата да лекува раните...
Точно отсреща, на "Сливница" 8, се червенее, самотна, класическа великотърновска къща с неизменното балконче, строена в началото на миналия век с участието на самия й собственик – генерал-лейтенант Никола Михов, виден български военачалник в четири войни. През Балканската има голям принос за превземането на Одрин, а през Първата световна се отличава в щурма на Тутраканската крепост. По-късно ръководи Военното училище в София, става и министър на войната в правителството на проф. Богдан Филов. Като член на Регентския съвет е осъден е на смърт и разстрелян на 2 февруари 1945 г. В къщата му са били настанявани много и различни обитатели, но за нейно щастие повечето се занимавали с изкуство, та ако не са могли да я поддържат, поне не са я рушили. Твърди се, че в едно от ателиетата работила скулпторка, получила наградата "Хенри Мур". Нали изкуството изкупва и чужди грехове...
А Велико Търново е родило премного творци. Подминавам къщите и паметниците на Петко Славейков и Емилиян Станев, за да спра при няколко творби на башмайстора, смятан за самоук, а всъщност владеел и смятането, и чертането, пък никой не знае, къде ли е видял образците на европейския барок, от кой ли ренесансов архитект е заимствал своята "Фичева кобилица". С нея увенчавал смело раздвижените форми – вълнообразни по хана на Хаджи Николи, дръзко кръстообразни на Конака, ефирни по куполите на "Св. св. Константин и Елена" (и тя неотмината от разрушителния трус). Дори тънката стройна къща, построена в 1849 г. за търговеца Никола Коюв (с фигурката на "маймунка") събира по тясната си триетажна фасада елементи от възрожденска, тревненска, барокова школа и някакъв намек за закрит сайвант или еркер. Но най-типични за почерка му са червените тухлички – едновременно изолация и украса с гарнитурата от изпъкнали бели фуги. Случила на стопани, днес тази забележителност е поверена на Съюза на учените в България. И тази, и другите жилищни сгради, завещани от Колю Фичето, се подпират на две улици – от едната са достъпни горните етажи, а от другата се пристъпва в търговската част. Вътрешно стълбище свързва двете нива. Така е построил и къщата, превърната от наследниците в хотел "Стамболов" на едноименната главна улица – почти забита в скалата, на пет етажа, сякаш надвесени над завоя на Янтра и Стамболовия мост. Самият Стамболов е живял за кратко в този дом, срещу който се е издигал големият хан на фамилията му, занемарен днес до руини, покрити с веселяшки графити.
По още една стълба, служеща за сокак, се стига до ул. "Раковски" и прочутия хан на Хаджи Николи – успешен търговец, но и доблестен българин, защото бил непримирим борец за църковната ни независимост. Заедно със съдружниците си имал много стока и складове и през 1858 г. поръчал на майстора строител да му съгради хубава и голяма възрожденска сграда. Жизнерадостната архитектурна творба станала център на оживлението по Самоводската чаршия, ала ханджията, верен на обета си да пожертва всичко за българската кауза, изгубил почти цялото си имущество. Умрял беден, но с чиста съвест. Късметът му проработил почти век и половина по-късно, когато наследниците му, след като родолюбиво отклонили предложенията да продадат историята на рода си за печалбарски кроежи, най-сетне попаднали съвсем случайно на човек, който знаел цената на непреходното. Каквото журналистът от National Geographicоценил в Търново през 1907 г., това видял и уважил сънародникът му мистър Бек в 2006 г., когато решил да купи и възстанови късче от паметта на една далечна малка страна. В хана, който стоеше заключен десетилетия, днес има и ресторант, и музей, и галерия, гостуват изложби. Без да се взират далеч в миналото, посетителите поддържат духа на многофункционалната сграда, какъвто го помнят камъните в основите и по арките й.
В тайните от живота на великотърновци надникнах благодарение на отзивчиви събеседници пред много порти и зидове, които споделиха с мен и гордост, и обич, и горест, но най-много научих от увлекателния краеведски труд на г-жа Катя Митова и от сърцатия разказ на арх. Донка Колева, а в Регионалната библиотека ме обсипаха с книги и периодика за любопитството ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар