История на паметника на Васил Левски във Велико Търново

Инициатор, дарител и организатор за построяване на паметника на Васил Левски във Велико Търново е Карл Йозеф Папоушек - чех по народност, син на маестро-музикант, учител и диригент. Бащата на Карл, Йозеф Папоушек е първият диригент на военен духов оркестър от 20 чешки музиканти в България, поели основаването на представителна военна духова музика в новоосвободена България през 1879г.

Дошъл уж временно в град Велико Търново, той така го обикнал, че завинаги свързал живота си с него и България. Карл Папоушек е роден в старата българска столица като едно от петте деца на многолюдното семейство. Участвал като подофицер в Първата световна война, получил орден за храброст и българско гражданство. Установил се в град Орхание (Ботевград) и открил малка печатница и книжарница. На 2 юни 1939г. в града е открит паметник на Ботев, изграден по инициатива и със средства на Карл Папоушек.

Родолюбецът не забравя и родния си град Велико Търново, където е закърмен с революционни истории и разкази за Васил Левски. Затова осигурява средства и поема инициативата за изграждане на паметник на Апостола. Съществували два проекта за паметника. Първият е на скулптура Павел Методиев и представлявал бюст на Васил Левски. Но авторитетната комисия начело с ген.Кецкаров, одобрила втори проект - на скулптура Любомир Далчев.

Паметникът на Васил Левски е открит през 1946г. и е поставен на улицата, по която през декември 1872г. за последен път е минал Апостола, вързан и конвоиран от турска стража на път за София. Фигурата на великия революционер е представена в цял ръст, с вързани отзад ръце и с примка на шията. В основата на паметника е изписана неговата най-бележита мисъл: "Ако печеля - печели цял народ, ако загубя - губя само себе си".

В знак на признателност към жеста на Карл Папоушек, две години по-късно той бил обявен за почетен гражданин. Във връзка с регулацията на улицата и построяването на стоматологичната поликлиника се наложило преместването на паметника с десетина метра, в посока на поликлиниката.

Източник: Книга "Споменъ за Търново"- Катя Митова-Ганева

СТАРИТЕ ТЪРНОВСКИ ХАНОВЕ

Източник: https://www.facebook.com/starotarnovo

Хановете заемат особено място в както в архитектурния облик на старо Търново, така и в стопанския му живот. В далечното минало освен за нощуване на пътници те се използват като складове за скъпи манифактурни стоки и за работилници на майстори занаятчии. В някои от тях има гостилници и кафенета. 

Към средата на XIX век хановете постепенно започват да доминират над останалите граждански постройки, свидетелствайки за порасналото самочувствие на своите собственици. Те вече не са дървени и неустойчиви сгради без особена архитектурна стойност, а са масивни здания с железни врати, прозорци и капаци и с богато декорирана лицева страна.
Към 1877 година търновските ханове са около шестдесет, а в края на XIX век броят им достига до седемдесет и един. По известните от тях са Стамболовият, Дряновският, Абаджийският, Кожухарският, Чифутският, Арнаутският, Текирзалийският, Хаджи Давидовият, Върбановият, ханът на Йоноолу, на Великоолу, на Бяла Бона, на хаджи Николи, на Пановчето, Батак хан и много други. Интересно е да се знае, че най-често ханът носи името на съответния еснаф, който работи в него, или на своя собственик. В някои от хановете се трудят по няколко еснафа. Така например в пететажния „Бешкатлия хан” препитанието си изкарват абаджии, кожухари и чохаджии, а в „Текирзалийския хан” работят абаджии, кожухари и тенекеджии.
Някои от хановете продължават да съществуват и в първите години на XX в. Сред тях са Върбановият, Троянският, Дряновският, Абаджийският, Минчовият… За това свидетелства информацията, публикувана в издадения през 1907 година „Пътеводител на гр. В. Търново и околността му”.
А на Константин Иречек дължим съхраненото до наши дни подробно описание на стар търновски хан: „Най-добрият хан е този, в който преди четвърт столетие е отседнал Барт. Той е прилепен към склоновете на скалата. Към улицата е обърната механата с няколко дюкяна. Вътре, на тесен двор, отсядат колите… Зад двора се намират простички дървени стаички за пътници, сиромашко легло, но без гадове, крива маса, на която се намира просто селско огледалце, тенекиен свещник, зелено ракиено шише за вода, полуразбит стол, бакърен леген и кука за окачване на дрехи”.
Безспорно един от най-известните и до днес търновски ханове е тоя на хаджи Николи. Той е построен през 1858 година от майстор Колю Фичето по образец на големите цариградски балкапани. В каменните му помещения неговият собственик хаджи Николи складира скъпи манифактурни стоки, както и изящни чохаджийски и кожухарски изделия на търновските занаятчии.
Западането на занаятите и нахлуването на европейската мода на хотелите постепенно измества хановете в гънките на историята. За борбата, понякога и комична, между традицията и налагането на новите обществени заведения остават да свидетелстват писмените източници и спомените, сред които са и тези на Сава Русев:
„Абаджийският хан” се е намирал на улица „Н. Пиколо”, построен върху скалите, над р. Янтра, обърнат към Трапезица. Откъм улицата е на един етаж, а откъм Трапезица - на четири. Основите му започват от скалите и са около 40 - 50 кв. м. Нагоре се разширява и вторият му етаж е вече 60 кв. м. Третият е около 80 кв. м, а четвъртият - около 100 кв. м, който е първи етаж откъм улица „Н. Пиколо”. На този етаж е кръчмата, стаята - салон с маси за хранене, и кухня. Под този етаж има две стаи за спане, по-надолу е етажът, на който са мазата и яхърът, а под него - клозетите без канал, направо с отвор към реката. Съдържател бил тъй нареченият Кольо Абаджийския хан - едър балканджия, малко прегърбен, когато говори, леко гъгне с носа си.
Около Търново има много лозарски села, където правят хубави вина. Кольо бил мераклия за хубави вина и такива доставял за продан в кръчмата си. Пък за мезе приготвял много вкусни кюфтета, с което се прочул и имал доста клиенти, повечето селяни, които често преспивали в хана. Бюфетът на кръчмата и цялото заведение било много замърсено. Оплюто от мухи толкова, че не може да се разбере с каква боя е боядисано. Доста мръсничко, но нали клиентите не били взискателни, пък и санитарите, които следели за чистотата в тези заведения, не обръщали внимание на такива дреболии. Стаите за пътници били застлани с рогозки, към тази мебелировка имало по една стомна за вода без чаша, ползвана при нужда от всички. За осветление служели прозорците към патерника, особено когато имало месечина, пък и пасажерите не са отишли там да вдяват игли, отишли са там да спят. Сложи си торбичката за възглавница, ако няма торба, ще си подложи под главата иминиите, ще се наметне с абичката и готово. През зимата, когато е много студено, ханджията ще сложи мангала с малко жар от кухнята. Да не изстиват много им помагали дървениците. Когато идвали пътници да питат има ли място за спане, Кольо ще им каже, макар и да няма, че има: „Ех, малко тесничко ще ви бъде, но те ще се посместят”. Понякога така се претъпквали стаите, че когато легнели всички, никой не можел да се обърне. Пък да кажем, че е вземал евтино, не е. Нощувката струвала три гроша. По същото време в София в хотел „Булевард”, един от луксозните за него време, вземали по пет гроша за стая с едно легло и безплатно возене с автомобила на хотела от гарата. Но само че си нямали дървеници.
Колко били вкусни кюфтетата и хубавото вино на Кольо Абаджийския хан, се вижда от следния разказ:
„Дошъл бил в града моден мъжки шивач, сърбин, бил уж Драгоевич, и наел дюкян в адвокатската чаршия. Написал реклама с черна боя на скалите по шосето от гарата, че в града се е установил моден мъжки шивач, специализирал във Виена. Дава си адреса и известява, че приема поръчки по всяко време. Но винаги на вратата на дюкяна му висяла табела с текст: „В тоя момент се намирам в „Абаджийския хан”. Когато и да го потърсят, все го няма в дюкяна му. Едва ли му се събира един час на деня да стои там. Дали от вкусните кюфтета или от хубавото вино на Кольо Абаджийския хан, или от това, че търновци не разбират от моден шивач, специализирал във Виена, не можал да процъфти и след два-три месеца изчезнал от града”.
Дора Недева

ИЛЮСТРАЦИИ:
Ханът на хаджи Николи в миналото и в наши дни

БОРУНА - КОРАБЪТ НА СТАРО И СЪВРЕМЕННО ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Източник: https://www.facebook.com/starotarnovo

Живописно изваяният от завоя на река Янтра хълм Боруна е сред най-впечатляващите и атрактивни гледки във Велико Търново. Приличащата на огромен кораб природна забележителност остава незастроена чак до 20-те години на миналия век.

С построяването на Стамболовия мост в края на XIX век болярите обаче започват да умуват за нейното социализиране. Има сведения, че в тон с нахлуващите модерни развлечения там се монтира сглобяем павилион за музика. По-късно, в началото на 1926 година, той се предоставя на местното туристическо дружество с уговорката да бъде преместен на крепостта Царевец, за „да весели гражданите и многобройните гости”.
През далечната 1905 година Търновската окръжна постоянна комисия решава да постави на Боруна монумент на бележития политик и държавник Стефан Стамболов като част от идеята за изграждането на парк на Света гора и Алея на възрожденците. Четири години по-късно се решава вместо на Стефан Стамболов да се издигне паметник на Климент Търновски. Липсата на средства и острите политически дрязги осуетяват изпълнението на идеята.
Следващата инициатива за застрояването на „кораба” принадлежи на Търновската окръжна постоянна комисия. През 1925 година тя възобновява идеята на учителя Димитър Багрилов за откриването на художествено-занаятчийско училище в града, в което да се изучават рисуване, живопис, марангоза, моделиране с гипс, скулптура върху камък. За целта постоянната комисия се обръща с молба към Общинския съвет да отпусне място за строеж именно на Боруна. Общинарите не само се съгласяват, но и поставят „крайно благоприятни и полезни за града и особено за тази тъй чудно хубава и живописна негова територия” условия: строежът да започне в рамките на една-две години, а мястото около сградата да се оформи с алея, на която да се поставят бюстовете на заслужилите за Освобождението дейци от Великотърновско.
Проектът на училището е възложен на арх. Христо Тотев и е изпълнен от него още през 1925 година. Тогава започва и останалата подготвителна дейност за строежа, както и разчистването на Боруна. През лятото на 1926 година тържествено е положен основният камък на Академията на приложните науки, както тогава присъстващите официални лица наричат училището.
В продължение на две години кипи усилена работа и силуетът на сградата постепенно започва да се вписва в панорамата на града. Отпуснатите макар и немалко средства обаче не стигат за нейното завършване и тя остава без дограма, мазилка, подови настилки и инсталации.
През 1931 година постоянната комисия решава да продаде сградата на Министерството на земеделието и държавните имоти за нуждите на новосъздадения Северобългарски ветеринарен институт. Тоя акт предизвиква недоволство сред гражданството. През 1932 година в местната преса дори се появяват публикации, оспорващи както почтеността на сделката, така и необходимостта от съществуването на „подобно грамадно здание за пет милиона лева”, от което местността „губи не само своята естествена красота, но гледката даже става противна”. Въпреки че Ветеринарният институт е изграден по европейски образец и има важно значение за стопанския живот на града и окръга, дълго време великотърновци не са очаровани от присъствието му на това емблематично за престолнината място.
След 1951 година оспорваната сграда е предоставена на Окръжното управление на МВР.
Боруна придобива облика на културно и историческо средище едва през 80-те години на миналия век. През 1985 година във връзка с 800-годишнината от въстанието на търновските братя боляри Петър и Асен и възстановяването на българската държава там е издигнат внушителен монумент. Той е дело на Крум Дамянов и е посветен на четирима от най-великите българи на Средновековието – царете Петър, Асен, Калоян и Иван Асен II, при чието управление държавата ни е сред водещите сили в тогавашна Европа.
А някогашната сграда, замислена като художествено-занаятчийско училище или академия на приложните науки, е преустроена по проект на арх. Никола Николов в художествена галерия. От 2002 година тя носи името на известния търновски художник Борис Денев, обезсмъртил в десетки платна невероятната красота на родния град.
Дора Недева

ИЛЮСТРАЦИИ:
Боруна през отминалите десетилетия ( сн. 1, 3) и в наши дни ( сн. 2)

85 ГОДИНИ ОТ ПОЛАГАНЕ ОСНОВИТЕ НА КАМЕННИЯ МОСТ В АСЕНОВ КВАРТАЛ И 80 ГОДИНИ ОТ ВПИСВАНЕТО МУ В ПАНОРАМАТА НА ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Източник: https://www.facebook.com/starotarnovo 

На 22 юни 1930 година великотърновци са свидетели и участници във вълнуващо тържество. В присъствието на министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството проф. Георги Данаилов, на главния директор при същото министерство инж. Пачев и на много други официални лица в Асенов квартал се полагат основите на каменния мост над емблематичната река Янтра. Според болярите “това е едно голямо дело за нас, за нашия исторически град, това е едно дело преди всичко на културата. Този мост ще е от голямо значение освен за стопанското ни развитие, но ще допринесе още и за благоустройството, за украсата на старопрестолния ни град”.
От съхранените до наши дни писмени източници узнаваме как протича важното за града събитие:
“При стечение на много народ се отслужи водосвет от Негово Високопреподобие архимандрит Антоний и местното духовенство. След службата архимандритът държа реч, в която между другите съдържателни думи подчерта и тези, че Велико Търново трябва да бъде скъпо за всички управници и последните нека бъдат щедри по благоустройството му. Кметът на града (Владимир Даскалов – бел. авт.) с няколко думи изрази горещите благодарности на великотърновското гражданство, както на бившия министър на благоустройството г-н Славейко Василев, който, съзнавайки голямото значение на града в историческото минало, тъй и в настояще, реши да се построи красив мост, като отпусна за целта кредит – тъй също благодари и на настоящия министър, при когото се строи мостът, като го помоли да бъде в бъдеще пропит от същите чувства относно старопрестолния град, както и неговия предшественик. Също тъй кметът благодари на г-н министъра от името на цялото гражданство за честта, която му оказва, като присъства на тържеството с цялото си семейство.
Последен говори г-н министърът, който с аргументирана и красива реч, след като очерта историческото знамение на града, което свърза със славната Клокотнишка битка, подчерта и днешното голямо значение, което има градът в културно отношение. И като такава, столицата на Второто българско царство, пълна с древни паметници, заслужава вниманието на правителството – по реставрации и благоустройство.
Мостът се кръсти с името Цар Борис III.
Скъпите гости бяха поканени на обяд в манастира “Св. Преображение”, а вечерта в тяхна чест се сервира вечеря в Градската градина.
В 11 часа гостите, изпратени най-радушно, заминаха за София”.
Строителството на моста завършва през 1935 година. Великотърновци са горди с него и по повод “вписването” му в панорамата на старинния квартал със самочувствие заявяват:
“Надяваме се, че след новопостроения мост ще последват и други благоустройствени дела. Защото и друг път сме казвали, че Велико Търново е не е град само на търновци, но че е велик град за всички българи на Балканския полуостров”.
Дора Недева

ИЛЮСТРАЦИИ:
Каменният мост в строеж
И като част от съвременната панорама на Велико Търново

Из "Пътеводител на В.Търново и околността му-1907г."

"Местоположението на Търново е особено и според туй по формата си градът не може да се сравни и уподоби на нищо, нито пък може да се сравни с някой други град в Европа. През миналото и сегашното столетие градът е бил посещаван от много видни чужденци и наши българи, които възторжено са го описвали. Ето как К. Иречек в своята книга „Пътувания по България“ го описва: „Търново в Европа е истински уникум по своето положение .....„В цяла Европа няма нищо подобно... Само един африкански град — според казването на един негов приятел — много приличал на Търново: този град е Константин (римската Cirta) в Алжирско, който лежи върху мощна скала със стръмни склонове, заобиколени от реката Румел, що тече в дълбок дол. Ала това сравнение е в сила само при пръв поглед отдалече, тъй като Търново не лежи на една скала, ами на цел ред трапезовидни скали, преплетени от Янтра“...
Ето как описва К. Иречек в същата своя книга впечатлението си от виждането на града при запалени свещи: „В Търново пръв път пристигнах късно вечер откъм „Устието“ — тесен боаз, който води вече до самия град... Тихо вървехме из тъмнината напред по широката бяла бразда на шосето, съпровождани от шуртението на водите и особения шум на високо израстналата суха царевица, който много прилича на шумтението на лекия летен дъжд, когато пада върху листата на широколистните дървета. Най-после покрайнината се отвори и ето пред нас нощна картина със съвършено магически ефект! Стори ми се, като че непосредствено над звездното небе на известна далечина бе окачена във въздуха огромна продълговата мрежа от трептящи светила, които чудно бяха разположени нагоре и надолу и при всяко завиване на шосето променяха своето положение като игривите искри на светулките"."

* * * 

"Другият мост, който е дълъг 100м. и висок 7м., съединява северния полуостров със средния, именно двете половини на Асеновата махала, се казва „Владишки“, защото е бил построен с пари от Търновските владици, но кога — не се знае. Владиката търновски е имал грижата да го поддържа в добро състояние. Освен това, на няколко места по течението на реката през града, там, гдето реката е плитководна или гдето има воденици, трите тия полуострови се съединяват и със стъпала от камъни или с язове, по които лесно се минава от единия бряг на другия. След освобождението се построиха още три моста, железни, които направили съобщението между описаните полуострови още по-лесно: единият, дълъг 100m. и висок 30m, е сводов (само с една дъга) — той съединява „Морно-поле“ със „Светата гора“, а другите два (—70m. и —72m дълги) са на каменни устои — по тях е сложено платното на ж.п. линия Русе—Търново, за която цел са и построени."

* * * 

"По източния и южния склонове на Трапезица, между скалите и брега на реката, са построени къщи, които съставляват едната половина от махалата, която до освобождението се казваше т.нар. Долна-махала след освобождението се преименува на „Асенова“. Другата половина къщи от Асеновата махала са разположени на срещуположния, на левия бряг на р. Янтра, под скалите на северозападния склон на Хисара. Трите описани полуострова са били съединени помежду си в турско време с два дървени моста, сложени върху високи каменни устои. Тези мостове и сега ги има. Единият, който съединява средния полуостров с южния при полите на източния край на „Светата гора“ се казва „Турския мост“. Той е дълъг 60м. и висок 8м. Построен е бил от Али Феруз-бея (често се споменува Али Ферузбеюв мост), онзи същият турчин, които е съградил и джамията на Хисара (1435 год.). Другият мост, който е дълъг 100м. и висок 7м., съединява северния полуостров със средния, именно двете половини на Асеновата махала, се казва „Владишки“, защото е бил построен с пари от Търновските владици, но кога — не се знае." 

* * * 

"В самата котловина Янтра криволичи, като прави най-разнообразни извивки по всички посоки, докато незабелязано, възпирана и препречвана от язове и мостове, най-сетне се измъкне из северното дефиле (Дервенето) и при големото село Самоводене кривне и се изгуби негде из полето, за да се влее заедно с посестримата си Росица в Дунава. Със своите завои в Търновската котловина Янтра прорязва и заобикаля няколко бърда и чуки, които мие от няколко страни, като им дава форма на полуострови, от които три обръщат вниманието на туриста. Върху единия от тях, именно върху средния, който е най-големият, е построен градът Търново с повечето от своите махали, къщите на които са сложени амфитеатрално като че натрупани една върху друга. Този полуостров се почва на запад от тъй наричания „Картал-баир“ (турско име, което значи на български „Орлов-връх“. Нарича се тъй поради многото въдещи се някога тук орли, хранени от турците) и се простира към изток, като има по права линия дължина около 2 километра, а ширина от 50—300 метра. Най-високата избучена част на полуострова е западната, която с тясна ивица от скали (292м57 над морското равнище) се свързва с „Картал-баир“. Тази скалиста ивица се казва „Поличката“. Наклоните към реката тука достигат до 45° и повече. Към север стръмнината на места се спуща почти под прав ъгъл до самата Янтра, а към юг и изток тя терасовидно се понижава, като образува на юг поляната, наречена „Марно-поле“ (190м над а на изток се свършва с един ред от скали, които образуват скалиста стена във вид на мост, широка 3—5 метра и дълга до 100 —150 метра. Началото на тази мостовидна стена се казва по турски „Кан-баш“, което значи „Глава на скалите“. По тази стена минава пътя за „Хисара“ (Царювец), който съставлява източния край на полуострова. Хисарът има форма на легнал (сложен) чук, дръжката на който съставляват мостовидно наредените скали, а самият чук се простира по посока от север към юг, издува се в средата си, като образува една коническа чука (252 м. над морското равнище), наричана по турски „Чан-тепе (Звънарски връх), поради високата звънарница, която тука се е издигала при превземането на града от турците. На юг краят на „Хисара“ отведнаж като прерязан се сношава в едва ниска, равна, оваловидна поляна (150м. над м./р.), наречена „Френк-хисар“. Вторият полуостров лежи на юг от първия, като се простира, в противоположност на последния, от югоизток към северозапад тъй, че водата на Янтра го мие от север, запад и югозапад. Северният му склон е обрасъл с гъста гора от разни видове дървета — това е „Светата гора“ (265м- над м/р при паметника, 286м- при табията), през която минава прокараното през 1892 год. шосе за Шумен. На югозападния му склон се простира шосето за гарата Търново (158м -14 над м/р), а самата гара се пада тъкмо срещу северния край на „Устието“ (описаното по-горе дефиле), в местността „Белянка“ (наречена тъй, защото в турско време тука търновчанките са белили платната си), на десния бряг на Янтра. Североизточният склон на полуострова е застроен с къщи, които съставляват една махала от града, наричана сега „Турска“, защото само в нея след освобождението са останали да живеят няколко турски семейства, размесени с български. Третият полуостров е на север от първия; той има форма на една трапезовидна височина (210м- над м/р), срязана отгоре с плоскост малко наклонена към югозапад, а околовръст оградена с венец от скали, отвесно издигнати на 60 —70 метра откъм водата на Янтра и откъм безводната страна. Този полуостров е прочутата „Трапезица“, която е заградена откъм запад, юг и югоизток с водата на Янтра, а откъм север — с малката долинка, по която сега е прокарано шосето за гара „Трапезица“ и за монастиря Св. Троица."  

* * *

"Другото дефиле, северното, се казва „Дервенето („Дервент“). Това дефиле, дълго около 7 километра, е богато с орехови, дъбови, липови, дрянови и други дървета, както и с най-разнообразни цветя и треви. Със своите живописни изгледи то е докарвало във възторг много западно-европейски пътешественици, както и много от руските кореспонденти и военачалници през освободителната война. Сега това дефиле е изгубило множко от своята красота поради безжалостното и безразборно изсичане на горите, разположени по урвите от едната и другата му страни. Отляво на дефилето, на значителна височина от реката, криволичи шосето за Свищов и Русе, а отдясно, право срещу шосето, се простира платното на железопътната линия Русе—Търново и новопроектираното шосе за монастиря Св. Троица. На 5 километра от града, прилепени в скалите на това дефиле, се гушат двата богати и хубави монастири: Св. Преображение и Св. Троица. По кубетата и кръстовете на тия две обители зарите на слънцето игриво се отражават и блещат надалече, като канят пътниците да споходят тия светилища, останали от времената на Шишмановци и чудесно запазени от еничери, кърджалии, делибашии и други орди, допустими само в турско."

Оперетният ас от Велико Търново Асен Русков и кариерата на Мими Балканска

Дора Недева

Източник: https://www.facebook.com/starotarnovo/

На 22.07.1902 г. в Русе се е родила легендарната българска оперетна актриса Мими Балканска. Малцина знаят, че кариерата й зависела на косъм от поведението на оперетния ас от Велико Търново Асен Русков.На 5 декември 1918 г. първият български специализиран оперетен театър представил на софийска сцена постановката „Царицата на чардаша от Имре Калман. Представлението имало зашеметяващ успех. Почти всяка вечер сградата на „Свободен театър” (по-късно „Ренесанс”), която побирала 1200 зрители, се пукала по шевовете от многобройните желаещи да присъстват на „великолепното зрелище”. Интересът към постановката се дължал и на магнетичния чар, който излъчвала една от изпълнителките. В ролята на субретката Щаси дебютирала ослепителната 16-годишна хубавица Мими Балканска - бъдеща прима и емблема на оперетния жанр у нас.
Малко известно е, че звездният й старт висял на косъм заради неволната грубост на оперетния ас от Велико Търново Асен Русков, когото всички с възхищение наричали Изкуството. А историята, която можела да завърши трагично за таланта на Руска (рожденото име на Мими Балканска), била следната. Никому неизвестното дотогава девойче, което подпомагало финансово семейството си, озвучавайки немите филми в столичните киносалони, решило да пробва късмета си като хористка в оперетния театър. За целта то се явило на обявения за артисти кастинг. По стълбите за сцената обаче младата хубавица била спряна от важен господин, който троснато я попитал: „Защо си дошла, тук да не е детски театър?” Оказало се, че „сърдитият” мъж бил маститият певец Асен Русков, който бил само шест години по-възрастен от нея. Огорчена и уплашена от „болярското” поведение, Мими Балканска бързо си тръгнала. За щастие член на журито я догонил с примамливото предложение да я подготви за конкурса. Не само деликатната и чувствителна прима, но и всички, които познавали Асен Русков, известен с доброто си отношение към колегите и забележително тънкото си чувство за хумор, били озадачени от неговото поведение при първата му среща с Мими Балканска. Решението на загадката дошло години по-късно, когато търновецът споделил пред свои близки приятели: „Когато видях това ослепително създание, аз просто онемях, изгубих ума и дума. Не можех да повярвам, че на света съществува подобна хубост. В миг се почувствах груб, недодялан, недостоен да стоя редом до такава красавица. И тогава, за да прикрия смущението си, избръщолевих първите думи, които ми дойдоха в ума. А пък талантът й, той просто отговаря на нейната хубост”.

Любопитно:

* Малцина знаят, че сладкарският дюкян на старостоличанина Стефан Хаджисавов, изселил се след края на Първата световна война в София, е мястото, където величията на оперетното изкуство Асен Русков и Мими Балканска „се помирили”. Дюкянът се намирал на ул. „Цар Симеон” и в него се продавали сладка, сиропи, различни видове локум с орехи, портокалови кори; балсуджук, дъвка; каймак, както и пейнир шекер. Великотърновецът поканил очарователната си колежка в „сладкото царство” на своя земляк и тя останала очарована от вкусотиите.
* Стефан Хаджисавов бил ревностен почитател на изкуството на земляка си и на Мими Балканска. Той често ги канел освен в сладкарския си дюкян, но и в дома си, намиращ се на престижната улица „Смирненски”. Там нерядко колосите на българската оперета изнасяли пред домакина и отбран кръг гости миниспектакли.

Снимки: Асен Русков, Мими Балканска

Ами, ако Търново беше столица?

Автор:  Стоян Николов

Източник: http://inews.bg/Ами-ако-Търново-беше-столица-_l.a_i.167694.html

На 3 април 1879 г. Учредителното събрание, което заседава във Велико Търново, обявява София за столица на Третата българска държава. Това решение оказва решаващо влияние за развитието както на българската държава като цяло, така и на отделните региони в нея.

Макар и ролята на инициатор за избиране на София за столица да се приписва на големия български възрожденец и учен Марин Дринов, идеята за това битува в средите на българския интелектуален и революционен елит още от времената преди Освобождението. Тогава като естествени кандидати за столица изпъкват няколко града. Разбира се, на първо място ще поставим Търново – историческият център на българите, споменът за славното минало и символът на приемственост от средновековното царство.

Пловдив – много важен търговски и културен център, изпъкващ пред останалите "претенденти” с благоприятното си географско положение, способстващо връзките му с най-големите икономически средища на Балканите по онова време – Истанбул, Солун, Одрин и Атина.

Русе – "Малката Виена”, както е наричан градът, обаче може да се конкурира с Пловдив по стратегическо положение. Докато градът под тепетата е "отворен” за търговия и влияние към Средиземноморския басейн и Османската империя, Дунав свърза Русе с едни от най-напредничавите градове на Стария континент – Виена, Будапеща и останалите търговски и културни средища на Централна Европа. Именно той е "вратата” за навлизане на всички новости в българските земи както от този регион, така и от Русия.

София също е приемана от много възрожденци за подходящ избор за столица на България, след като страната възстанови независимостта си. Безспорно нейно предимство е географското ѝ положение, което я поставя приблизително в центъра на Балканския полуостров. По този начин тя се явява естествено средище на всички пътища, които пресичат региона. Градът е относително голям и за разлика от Пловдив и Русе има по-добра естествена защита срещу евентуални вражески нападения.

Бурните събития около Руско-турската война и последвалото разделение на българските земи от Берлинския договор (1878 година) обаче пречупват избора на столица през нова призма. Пловдив отпада като вариант, защото изобщо не се намира на територията на Княжество България. Русе също не е подходящ поради непосредствената си близост с румънската граница и липсата на каквато и да било естествена защита, освен лесно преодолимия за тогавашната военна техника Дунав.

По този начин да си оспорват титлата "Столица на Княжество България" остават Търново и София. И двата града имат солидни аргументи в своя подкрепа. Освен безспорното си предимство в исторически аспект Търново притежава солидна защита, защото от считаната за основна опасност тогава Османска империя го делят мощните склонове на Стара планина, а и останалите граници на младата държава са достатъчно далеч, за да има армията възможност да защити града дори и при изненадващо нападение. Не трябва да се забравя и близостта (спрямо София) на Търново до основните пристанища, разположени на тогавашната територия на България - Варна и Русе, която безспорно би способствала развитието на търговията и международните връзки. В естествен аргумент се превръща и фактът, че именно тук заседава Учредителното събрание, което трябва да постави основите на Третата българска държава.

София обаче не отстъпва на Търново. Макар и никога да не е бил столица на значимо държавно формирование, градът притежава забележителна история и преобладаващо българско население, а след като на Берлинския конгрес земите, населени с българи, са разделени, тя придобива още един силен "коз" за избор на столица - намирайки се в близост до Македония, Западните покрайнини и имайки лесен достъп до Източна Румелия, София се явява естествен център, от който да бъдат ръководени евентуалните военни действия за обединяване на разпокъсаната народност. Не е за пренебрегване и фактът, че Временното руско управление, което ръководи страната в преходния период на изграждане на български институции, се премества именно тук, след като е принудено да напусне Пловдив заради откъсването на Източна Румелия. Сред предимствата на София се нарежда и силното "лоби", което тя има в лицето на Временното руско управление и княз Александър Дондуков-Корсаков.

В крайна сметка при гласуването на 3 април 1879 година (22 март стар стил) в Учредителното събрание патриотичният плам надделява над историческото съзнание и София е избрана за столица на Княжество България, макар и само с два гласа преднина. С население от около 12 000 души и тотална липса на инфраструктура (много съвременни пътешественици описват улиците на София като кални коловози) градът е изправен пред много предизвикателства и в края на XIX и началото на ХХ век претърпява бурно развитие. От своя страна Търново губи голяма част от стратегическото си значение и постепенно икономическото му значение намалява. Елитът на Старата столица се пренася в новата и спомага за развитието ѝ. В културно и историческо отношение обаче старопрестолният град запазва безспорното си предимство дълги години.

Днес е трудно да се отсъди еднозначно доколко изборът на Учредителното събрание е бил удачен. Местоположението на София не успя да помогне за присъединяването на населените с българи територии в Македония и Западните покрайнини, а в днешния геополитически контекст то е меко казано неподходящо.

Българската столица се намира далеч от всички съществуващи и потенциални търговски центрове на страната - Черноморското крайбрежие е на около 400 километра, за да се достигне до Видин, Лом и Русе (основните дунавски пристанища) е необходимо да се мине през неудобните старопланински проходи. Пътната артерия към Средиземноморския басейн по долината на Струма е все още само мечта, а политическата обстановка отвъд най-близката граница, западната, е такава, че едва ли в обозримо бъдеще пътищата оттам ще могат да бъдат изпозлваеми за пълноценна връзка с европейските ни партньори. Да не говорим, че струпването на значимите икономически центрове в южната част на страната и по Черноморието десетилетия наред обрича Северна България на нищожни темпове на развитие и я превръща в (не)изчерпаем източник на мигриращи към столицата и чужбина човешки маси.

Можем само да гадаем какво би се случило, ако Търново бе избрано за столица. Предпочитаме обаче да оставим това за по-задушевна обстановка, в която бюрото е заменено от маса, а клавиатурата - от питие. Сега само бихме си позволили да акцентираме върху два факта, с които искаме да успокоим не малкото търновлии, които и досега смятат, че градът им е ощетен на онзи 3 април 1879 година.

Ако беше станало столица, в момента Търново нямаше да е запазило и една десета от очарованието и характерността си, които му дават облик пред света и привличат туристи в него. И още нещо - сега (по неофициални данни) София наближава 2 млн. души население. Търново няма природни дадености да осигури пространство за живот дори на част от толкова хора. А и едва ли има "кореняк" софиянец, който да харесва това, в което се е превърнал родният му град. От своя страна Търново (макар и да преживя бум на строителството) все още е място, на което хората могат да живеят човешки...

Болярски хроники

Трети Рим, Втори Константинопол, просто Търновград

Текст на Мариана Мелнишка, публикуван в Capital.bg на 08 май 2015 г.

Къщата с маймунка, ул. "Медникарска" 12

Александър Геров

Едва ли има по-препатил град в България от Велико Търново... и то не от едно голямо бедствие, а от цяла поредица природни стихии и множество злополучия. Установих го, докато преглеждах не само впечатленията и спомените за този "град като никой друг" на пътешественици през минали векове, но и спонтанните репортажи от местата на събитията, завещани от очевидци. Преброих най-малко три опустошителни земетресения, седем изпепеляващи пожара, четири наводния и едно торнадо, сполетели града от век през век, че и през десетилетия. И се зачудих, как се е възраждало това "море от къщи" (метафората е на Феликс Каниц от 1872 г.), наречено от Иван Вазов "невероятен, невъзможен град", който за романтичната душа на Пенчо Славейков е "осъществен блян". А може би ключът към този шедьовър на историята насред една географска прищявка, както са го възприемали европейски пътешественици, се крие в "съвършенството на човешките ръце, работили в непосредствен контакт с природата".

Между меандрите на Янтра, по склоновете на три хълма неуморните и умели ръце на поколения българи са издигали наново стотици разрушени и десетки изгорели къщи, няколко хана, българското училище, съзиждали са рухнали храмове от камък, пресътворявайки чудото на старопрестолен град, единствен по вида си в Европа. Светът отвъд океана узнава за него едва в първите години на ХХ век от страниците на National Geographic през удивения поглед на репортера пътешественик Феликс Кох, който озаглавил пътеписа си "Търново - градът на висящите градини". По пътя си с файтон от новопостроената тогава гара в северния край на хълма Трапезица той бил омаян от "къщите, окъпани в цвят" или украсени "с жълто и синьо", а хотела "Цар Борис III", в който го настанили, нарекъл "местния Уолдорф - Астория". Не е на шега, ако се знае в колко модерен за времето си хотел е била превърната къщата на братя Шопови от 1894 г. - по всички изисквания на комфорта, хигиената и вежливото обслужване, с прочута тераса, обърната към Янтра и разкриваща изглед до хълма Трапезица с историческите старини, към селото Арбанаси с неговите два девически монастира и железопътната линия до тунела. Така пишело в пътеводителя на местното туристическо дружество, който не пренебрегвал и множеството други хотели в града с оживена търговия и с голямо значение за политическия живот в третото Царство България, макар да не бил вече столица. Посещаван от короновани глави и държавници, бляскавият хотел "Цар Борис III" с еклектични мотиви от европейските стилове и с неизменните търновски балкончета с парапети от метални дантели стоял десетилетия като гостоприемна порта към града, докато не бил одържавен и изместен по първенство от доста безличен приемник, за да стигне до днешния си упадък. Но може и да не го сполети участта на съседката му отсреща, рухнала край пътя, ако наистина тексаският петролен магнат Едмънд Бек (дали е прочел пътеписа на сънародника си Кох?) го е купил и възнамерява да го възстанови в цялата му прелест, подобно на реставрирания пак с негови средства прочут Хан на Хаджи Николи, един от шедьоврите на уста Колю Фичето в архитектурния му парк Велико Търново.


На няколко крачки, вече по ул. "Никола Пиколо", е оцеляла като по чудо до днес сградата на много по-скромния хотел "Царевец" от 30-те години, с онези дървени драперии по балкончетата и под стрехите, с които възрожденските къщи намигвали към модните повеи. Днес го красят българското и търновското знаме. Не узнах кой го е построил, но си представих, че може да е имал съдба като на онзи свой предприемчив съгражданин, който пак там в началото на миналия век мечтаел да види Америка, работил като аргатин в родния си град, за да плати пътя си до там, после строил десет години железници и тунели в новия свят, върнал се с пари в Търново и издигнал красив и модерен хотел, "Америка". Цялото му семейство работело в него и в реномирания ресторант, до деня, в който ги изгонили оттам, настанили вътре щаба на маршал Толбухин, а хотелиерът се прехранвал като разсилен в училище.
Към уличката насочва бронзовата фигура на един от най-щедрите благодетели на града – д-р Никола Савов Хаджиилиев (1792 - 1865), наричан Пиколо заради ниския му ръст, но извисил се с делата си. Лекар, писател, полиглот, той учи, твори и лекува извън България, но оставя голямо завещание на училищата и църквата в родния си град.

Сестра му, известна и до днес като Кокона Анастасия, е майка на един от първите дипломатически представители на страната ни след Освобождението. Времето и разстоянията са прекъснали, изглежда, приемствеността в обгрижването на кокетната къща - архитектурен паметник, на хълма отсам реката срещу Трапезица, защото сега тя стои, обкована със скеле, и чака реставрация или самосрутване. А би могла да стане част от греещия вече ансамбъл от възстановени и поддържани знатни домове на търговци от края на ХVIII в., наети още преди Освобождението за френско, австрийско и руско консулство. Наследени от потомци на собствениците и с подкрепата на търновските архитекти, тези къщи над стръмната калдъръмена ул. "Пандели Кисимов" са като пъстра огърлица от образци на градския дух през Възраждането с характерната му рационалност, естетика, пестеливост и неустрашимост пред природните предизвикателства. Вкопчени са в скалата, използвана за висока и здрава стена на дюкяна или склада, а отгоре й са поместени в невероятно малко пространство удобни жилищни помещения около вътрешно дворче. Към тях се влиза, както на повечето места в града, откъм паралелната по-горна уличка, носеща името на сестрата на Пандели, Евгения Кисимова, която е леля на големия актьор Константин Кисимов.

За средата на ХIХ век тя е била забележителна модерна жена, образована, с интереси в изкуството, водела светски живот и общувала с някои от най-изтъкнатите свои съвременници. С удивителен успех сред съгражданките си създава Женска община и Дружество Милосърдие за просветна и благотворителна дейност, а като обаятелен оратор бързо набира средства за образованието на девойки в чужбина, по-късно и за милосърдна дейност по време на Руско-турската война. Смята се, че тя е приветствала със слово победното влизане на ген. Гурко в Търново.
На щедростта, скрепена със завещание, дължат днес малките деца, а преди години – бедните ученици в града, красивата голяма къща на съседната улица, "Иван Вазов" №7, предоставена още през 1937 г. за дневна детска градина и ученическа трапезария от собственичката на имота, загубила сина си в Първата световна война. С обичайното разпределение между високо търговско приземие и два етажа, съобразени с наклонения терен, сградата великолепно съчетава балканската традиция с европейските декоративни елементи и високи прозорци, каквито пръв е въвел Колю Фичето в стремежа си към светлината. Днес под високите четири метра тавани се носи детска предучилищна гълчава, а любопитството ми за архитекта на сградата съседи задоволиха само с неоспоримия факт, че тя била от малкото, преживели унищожителното земетресение от 1913 г.


 
По-нататък по улицата човек не може да не спре пред №21, където в раззеленената вече градина се издига къща като от приказките – с изплезено дантелено балконче, с вежди над прозорците и с онова закачливо дървено триъгълниче на челото, внушаващо оптимизъм. А на покрива е кацнало нещо като гълъбарник, което ми обясниха, че се казвало "латерна" и служело за осветление и проветрение. Въведено било от италиански архитект като "фенер" - много практичен аксесоар с шест или осем стенички, през които влиза светлина, а ако се поставят съответните преградки, получава се и вентилация. Принадлежала е на богат търговец, после я предоставили на женско дружество, а сега се ползва от митрополията.
По най-близките стръмни каменни стъпала се озовах на паралелната ул. "Читалищна", чието име е израз на значението, отдавано на читалище "Надежда", основано още през 1869 г. и станало – след построяването му по австро-унгарски проект през 1886 – средище на важни събития в политическия живот на следосвобожденска България. Продължих покрай дългата стена, зад която са заседавали няколко народни събрания, и направо ахнах под двуетажна кула с покрив като шапка, сключваща две различно артистични фасади над висок дюкян до каменен зид. Къщата била на някогашния главен архитект на Търново, обясниха ми от магазина, и оцеляла при голямото земетресение. Не я пощадило обаче по-късното политическо разместване на пластовете, семейството било принудено да я напусне и повече не могло да се върне в нея.

Стигнах до пл. "Цар Асен I", откъдето се отива към крепостта на Царевец, но се качих до по-близкото малко възвишение, където сред Градската градина през 1910-1911 г. е била построена величествената Окръжна сметна палата по проект на търновския архитект Георги Козаров, но с елементи от всичките проекти, премирани на конкурса за сградата. Зданието било необходимо и за административни дейности, след като изгоряла общината в пожара на бившия турски конак – другия шедьовър на Колю Фичето. Сдържано-изящната декорация на достолепната фасада, парадния вход и балкона била поверена на талантливия великотърновец Леон Филипов. Над покрива поставили голяма "латерна" за допълнително осветление и проветрение на просторния интериор. И при все че едва две години по-късно земният трус поразил тежко и този подвиг на местните хора, те намерили сили и средства да възстановят творението, макар и без часовника. Днес обаче на дълго респектиралата с вида и предназначението си сграда липсват много от прозорците, тежката врата май не се затваря, а какво е останало в залите и коридорите едва ли някой се интересува. Хората само промълвяват името на онзи-който-я-купил, и махват с ръка.


Забързвам на юг към реката и по моста стигам до някогашната турска махала в подножието на хълма Света гора, свързан с делото на патриарх Евтимий. Но моята цел е "синята къща", за която мнозина не знаят, че е на изстрадалия импресионист Борис Денев (1883-1969), роден, израсъл и черпил вдъхновение в този приказен дом в стил и с интериор като най-личните пловдивски къщи. Вероятно е била малък конак, преди баща му, занаятчия, да я купи от изселващи се турци. Започнал като самоук пейзажист, Борис Денев е приет да учи и специализира в Мюнхен, но прекъсва следването, за да участва в Балканската война, и се изявява като баталист. Но най-емоционални са пейзажите му от Търново, които е рисувал цял живот. Със забележителните си математически способности се увличал и по аеродинамиката. "Народната власт" го изправя на съд заедно с други свободни по дух творци, хвърля го в затвора, забранява му да напуска ателието си и той рисувал, каквото виждал през прозореца или по картички.

Дълги години картините му не били допускани до изложби, а ги изкупували на безценица силните на деня. Същата съдба е отредена и на дъщеря му Славка, която завършва живопис, но академията не й дава диплом с абсурдния довод за неподходящ избор на багри в изпитната й картина. До края на живота си тя рисува, боледува и гладува, но, като баща си, завещава и имущество и творчество на Съюза на българските художници, от който Борис Денев е изключен. И до днес завещанията им не се изпълняват добросъвестно, макар че картините им са вече достъпни за ценителите. Част от тях са изложени във великотърновската Художествена галерия, наименувана "Борис Денев", която през 30-те години е строена на Буруна за Рисувално училище, но впоследствие е използвана за друго, дори за милиционерски участък и затвор. Изкуството все пак има силата да лекува раните...

Точно отсреща, на "Сливница" 8, се червенее, самотна, класическа великотърновска къща с неизменното балконче, строена в началото на миналия век с участието на самия й собственик – генерал-лейтенант Никола Михов, виден български военачалник в четири войни. През Балканската има голям принос за превземането на Одрин, а през Първата световна се отличава в щурма на Тутраканската крепост. По-късно ръководи Военното училище в София, става и министър на войната в правителството на проф. Богдан Филов. Като член на Регентския съвет е осъден е на смърт и разстрелян на 2 февруари 1945 г. В къщата му са били настанявани много и различни обитатели, но за нейно щастие повечето се занимавали с изкуство, та ако не са могли да я поддържат, поне не са я рушили. Твърди се, че в едно от ателиетата работила скулпторка, получила наградата "Хенри Мур". Нали изкуството изкупва и чужди грехове...

А Велико Търново е родило премного творци. Подминавам къщите и паметниците на Петко Славейков и Емилиян Станев, за да спра при няколко творби на башмайстора, смятан за самоук, а всъщност владеел и смятането, и чертането, пък никой не знае, къде ли е видял образците на европейския барок, от кой ли ренесансов архитект е заимствал своята "Фичева кобилица". С нея увенчавал смело раздвижените форми – вълнообразни по хана на Хаджи Николи, дръзко кръстообразни на Конака, ефирни по куполите на "Св. св. Константин и Елена" (и тя неотмината от разрушителния трус). Дори тънката стройна къща, построена в 1849 г. за търговеца Никола Коюв (с фигурката на "маймунка") събира по тясната си триетажна фасада елементи от възрожденска, тревненска, барокова школа и някакъв намек за закрит сайвант или еркер. Но най-типични за почерка му са червените тухлички – едновременно изолация и украса с гарнитурата от изпъкнали бели фуги. Случила на стопани, днес тази забележителност е поверена на Съюза на учените в България. И тази, и другите жилищни сгради, завещани от Колю Фичето, се подпират на две улици – от едната са достъпни горните етажи, а от другата се пристъпва в търговската част. Вътрешно стълбище свързва двете нива. Така е построил и къщата, превърната от наследниците в хотел "Стамболов" на едноименната главна улица – почти забита в скалата, на пет етажа, сякаш надвесени над завоя на Янтра и Стамболовия мост. Самият Стамболов е живял за кратко в този дом, срещу който се е издигал големият хан на фамилията му, занемарен днес до руини, покрити с веселяшки графити.

По още една стълба, служеща за сокак, се стига до ул. "Раковски" и прочутия хан на Хаджи Николи – успешен търговец, но и доблестен българин, защото бил непримирим борец за църковната ни независимост. Заедно със съдружниците си имал много стока и складове и през 1858 г. поръчал на майстора строител да му съгради хубава и голяма възрожденска сграда. Жизнерадостната архитектурна творба станала център на оживлението по Самоводската чаршия, ала ханджията, верен на обета си да пожертва всичко за българската кауза, изгубил почти цялото си имущество. Умрял беден, но с чиста съвест. Късметът му проработил почти век и половина по-късно, когато наследниците му, след като родолюбиво отклонили предложенията да продадат историята на рода си за печалбарски кроежи, най-сетне попаднали съвсем случайно на човек, който знаел цената на непреходното. Каквото журналистът от National Geographicоценил в Търново през 1907 г., това видял и уважил сънародникът му мистър Бек в 2006 г., когато решил да купи и възстанови късче от паметта на една далечна малка страна. В хана, който стоеше заключен десетилетия, днес има и ресторант, и музей, и галерия, гостуват изложби. Без да се взират далеч в миналото, посетителите поддържат духа на многофункционалната сграда, какъвто го помнят камъните в основите и по арките й.

В тайните от живота на великотърновци надникнах благодарение на отзивчиви събеседници пред много порти и зидове, които споделиха с мен и гордост, и обич, и горест, но най-много научих от увлекателния краеведски труд на г-жа Катя Митова и от сърцатия разказ на арх. Донка Колева, а в Регионалната библиотека ме обсипаха с книги и периодика за любопитството ми.

КОЙ ДА ЧУЕ, ЧЕ.................

Кой да чуе, че Великотърновският университет /ВТУ/ трайно заседна в дъното на класацията на хуманитарните вузове в Република България благодарение на подривната дейност през последните 25 години на отрепките от „академичната“ мафия на комунистическата Държавна сигурност /ДС-мафията/, композирана, според последните сведения на Комисията за разкриване на досиетата, от 13 резиденти, агенти и явочници /от които само двама се преселиха вече в отвъдното/ според Р Е Ш Е Н И Е № 2-16/ 14.06.2012 г. + още 13 агенти, доносници и секретни сътрудници /всичките живи и здрави/според РЕШЕНИЕ №2-331 от 24 март 2014 г. 

Кой да чуе, че през годините след инсценираната от БКП/БСП Промяна /10 ноември 1989 г./ ТРИМА РЕКТОРИ НА ВТУ Владимир Попов /резидент Петров/, Иван Харалампиев /резидент Благовест/ и Пламен Легкоступ /явочник Оазис/ са били раболепни и скъпо платени действащи служители на ДС, които планомерно са унижавали инакомислещите им колеги-преподаватели и са ратували подмолно и явно за превръщането на колегите им студенти в послушна маса от вносители на учебни такси.
Кой да чуе, че до днес Пеньо Пенев /ДС-агент Сибин/ е заместник-декан, Красимир Петров /ДС- агент Стоянов/ и Христо Глушков /секретен сътрудник Ориент/ са ръководители на катедри, а за „особените им заслуги“ за вграждането на комунистическата ДС в педагогическата стратегия във ВТУ през последните 5 години Милко Палангурски /ДС-агент Челентано/, Веско Душков /обявен ДС-доносник/ и Христина Станева /обявена ДС-сътрудничка/ бяха набързо „произведени“ професори.
Кой да чуе, че все още двама дългогодишни послушници на комунистическата ДС във Филологическия факултет на ВТУ не са огласени, вероятно поради това че продължават да бъдат раболепни „УШИ“ на секретните служби на РБ, но си заемат високи управленчески постове във факултета /зав-катедра и декан/, чийто ДС псевдоними са обшествена тайна – Полковникът и Бон Джои-лов.
Кой да чуе, че последната апаратна задача, с която ще бъде зает през тази академична година 2014/2015 настоящият крещящо антиакадемичен ДС-ректор Оазис е сигуряване на мандат от месец май 2015 г. за най-усърдното „момче за всичко“, предан слуга на покойния вече ДС-подполковник Николай Димитров, отговарящ от Службите за ВТУ до 1989 и доста след това – новопроизведеният с безцеремонна ДС-подкрепа „професор“ Бон-Джои-лов.
Кой да чуе, че мафиозната „колективна“ ръководна общност – Академичният съвет /АС/ вече е усърдно обработвана в полза на кандидатурата на ДС-Бон-Джои-лов от тримата определено антиакадемични бегълици от настоящия продажен АС – ДС-явочникът Оазис /според коридорната клюка уреждащ се за културно аташе в Рим: Горката култура, още по-горката Италия!!!/, „деполитизираният“ воевода Мехов и ГЕРБ-апаратчикът Пунчев – кандидат-депутати за 43-то Народно събрание.
Кой да чуе, че АС на ВТУ е една определено МАФИОЗНА КЛЮКАРСКА СТРУКТУРА, в която единението е вътрешноорганизационно, изключващо отвореността и прозрачността към голямата академична общност. От три години в АС на ВТУ никой не попитал в заседание за редовните комисионни на ДС-Оазиса от фирмите поддържащи инфраструктурата на Университета, за секс-воаяжите на ДС-ректора с Искрящата гейша от Мандово до Китай, субсидирани от таксите на студентите, за назначените от ДС-доносника Оазис съфамилни СЕДЕМ Леко Стъпващи служители на щат във ВТУ, за участието на ВТУ-служители в доизграждането на апартамента на сина му. Всъщност в тази типично махлянска „дискусионна“ общност напоследък се коментира, само коридорно, поредното брачно корабокрушение на фалократа Оазис
Кой да чуе в този дирижирано инертен АС на ВТУ, че в университета се произвеждат масово фалшиви отличници като най-често преподавателите-послушници на ДС раздават щедро надути шестици на изпитите, за да демонстрират „успеваемост“ по съответната дисциплина, а всъщност зареждат подривно икономиката, образованието и културата на РБ с недоучени и некомпетентни вишисти.
Кой да чуе, че във ВТУ има влиятелна некомпетентна кохорта от преподаватели, покровителствана ревностно от ДС, които години наред осигуряват интелектуалната подготовка на студентите на СРЕДНОШКОЛСКО НИВО: например, преподавател по история на БКП набързо става „професор“ по българска история; преподавателка по марксизъм-ленинизъм става „професор“ по маркетинг; наскоро беше произведен ДС-професор по славянски литератури, който е завършил с посредствен успех Българска филология и не е изучавал в университет нито един славянски език; години наред във ВТУ преподава психология БСП-партиен доцент, който е завършил Българска филология; „върхът на „академичния“ ВТУ-сладолед са ДС-доцент, завършил геология, но преподаващ философия и БСП-доцент преподаващ психология, а е завършил във ВМИ специалността „Двигатели с вътрешно горене“...
Кой да чуе, че ВТУ, при обявена със закон автономия на българските вузове, се ръководи от ДС-явочник минал през БКП, СДС, ГЕРБ и ДПС, че главен секретар на Университета е Воеводата, областен координатор на ВМРО, че една от най-влиятелните фигури в АС на ВТУ беше доскоро Областен управител от ГЕРБ, че си имаме „академичен“ философ с името Лъчо, който използва поредица български партии, само да се кипри по изборните кампании в някоя кандидат-депутатска листа...
Кой да чуе, че срещу спонтанно възникналото стгудентско протестно обединение „Ранобудни студенти“ във ВТУ се мобилизира сплотено цялата „академична“ БСП и ДС – камарила, за да уплете шепата граждански ангажирани, наистина БУДНИ студенти в гадната си мрежа от интриги, заплахи, слухове, предупреждения, набеждавания и заплахи.
Кой да чуе, че най-пъргави да участват в новоучредения през 1992 година във Велико Търново Общински клуб „Отворено общество“, субсидиран от Сорос, бяха ДС-професорите Харалампиев /ДС-резидент Благовест/ и Попконстантинов /ДС-агент Методий/, които в съдружие с БСП-хардлайнера Атанасов и неуспялата фотодама Танева успяха набързо да погребат мечтата на великотърновци за наистина гражданско общество в старопрестолния град и торпилираха чрез партийния си егоизъм новоучредената структура.
Кой да чуе? Но край, край на реториката! Посочете вие, драги колеги, съграждани и интернет-приятели КОЙ ДА ЧУЕ! Аз само изреждам:
Великотърновскиоят съд – зареден гъсто със съдии-протомци на управлявалата преди 25 години окръжна милиционерска номенклатура
Великотърновската прокуратура – гъсто населена със страхливи, ама много страхливи!, балетисти, надарени само с умението да кръжат с абсурдни реторични построения покрай пределно ясните и очевадни престъпни юридически казуси./Примери – Ил Бла-Бла и Йо Анж Небесен!!!/
Великотърновската преса = два хартиени вестника – единият собственост на БКП и ДС антиката Ник Томов, другият – на бивш ДС-келнер с красноречивото прозвище Слави Златаря.
Великотърновската журналистика – писарушки с чатал на врата, най-добри в рубриката „Прегазени кучета“, с лидерка от 30 години дъщерята на ДС-полковник от Габрово.
Великотърновската интелигенция – разединена, а академичната – за жалост, скована от страх за оцеляването, заклещена в една типична за „затворените общности“ непродуктивна авторитарна управленческа конюнктура.
Великотърновската политическа класа – изцяло подвластна на яловата за установяване на социална справедливост поговорка „Интересът клати феса.“ / Пример, за голямо мое съжаление!, общинският лидер на СДС. Но не само той – типичен пример е бившият мой студент Бой Ве от БСП-върхушката в града, ревностен „поборник срещу корупцията“ от три петилетки, разбира се, не за жълти стотинки! 

ИЗБОРЪТ Е ВАШ...И ЗА СЪЖАЛЕНИЕ – ВСЕ ПО-ТРУДЕН!

24 септември 2014 г. Доц. д-р Гено Генов