ЕМИЛ ЗОЛА / 1840 – 1902 г./
Житейска участ и творчество: Емил Зола се ражда в Париж през 1840 година. Той не получава никакво наследство, тъй като баща му, венециански инженер зает с прокопаването на канала при Екс-ан-Прованс, умира, когато синът е навършил едва седем години. Оттогава за семейство Зола започва труден период: майката и синът се озовават на ръба на мизерното живуркане. Единственият син в семейството се издържа със стипендия, когато учи в колежа. Там получава стандартното за времето образование, но спечелва приятелството на съученика си Пол Сезан, който продължително време ще бъде най-верния приятел в живота му.
През 1858 година, навършил 18 години, Емил пристига в Париж, където вече е майка му, за да издейства по съдебен път правата си на вдовица от дружеството, в което е работил съпруга й – Компанията, която изгражда канала край Екс-ан-Прованс. През 1859 година тя загубва делото и надеждите си да осигури сина си с прилична издръжка. През същата година Емил се проваля на изпитите за получаване на диплома за средно образование /матура/.
Неуспехът в училище принуждава Зола да изостави учението и да си потърси работа. В продължение на три години той не успява да получи работа и живее в крайна мизерия. Междувременно започва да пише – стихотворения и разкази, които са белязани от носталгията по родната му област /Прованс/. Той идеализира природата и нравите на Прованства в традицията на романтизма, който по-късно упорито се опитва да убие в себе си. Посещава често ателиетата на художниците и се сближава с републиканците, които са в опозиция по време на Втората империя, когата във Франция се налага авторитарния режим на самозванеца Наполеон ІІІ.
Накрая, през 1862 година, Зола си намира скромна служба в парижкото издателство “Ашет”, където ще остане като чиновник до 1866 година. За няколко месеца той се издига, става завеждащ рекламата и завързва многобройни полезни познанства с “авторите на “Ашет”. Сближава се с философа Тен, с езиковеда Литре и с Емил Дешанел, млад поет, който междувременно навлиза в тогавашната политика.
От 1863 година Зола сътрудничи на различни парижки вестници, натрупва опит като журналист и не изоставя тази дейност /журналистическата/ през целия си живот. От 1866 година завежда литературната хроника в престижния тогава столичен вестник“Събитието” /L'Événement/. Той откликва с рецензии и на редица събития в театралния живот на Париж. Във вестник “Илюстрация”/Illustration/ публикува два разказа. Пише също във вестник “Фигаро”/Figaro/, тогава орган на левите политически сили във Франция, в“Глобусът” /Le Globe/ и в “Свободна мисъл” /Libre Pensée/.
През 1871 година Емил Зола става парламентарен журналист на вестник “Камбаната” /La Cloche/ и редовен сътрудник на марсилския вестник “Семафор” / Sémaphore/ и “Вестител от Европа” /Messager de l'Europe/, ежемесечен вестник, в който през 1878 година ще излезе сборникът със статии на Зола “Съвременни романисти” /Romanciers contemporains/, а през 1879 година в него ще се появи “поетическото изкуство” на движението на натуралистите “Експерименталният роман” /Le Roman expérimental/.
През годините прекарани в издателство “Ашет” Золо успява да се ориентира в развитието на идеите и в разгръщането на бизнеса: тогава той предусеща решителната роля, която ще играе рекламата в бизнеса. Той пише неуморно и през 1867 година публикува първия си роман – “Терез Ракен” /Thérèse Raquin/. Той нахвърля плана на неговата “История на едно семейство”, която в началото е замислена като романна поредица от десет тома, но по-късно романите ще се увеличат до 20 и авторът ще ги напише в продължение на 25 години.
По същото време той започва да се среща все по-често с художниците Моне и Мане, както и с други авторитетни ценители на изкуството и изтъкнати интелектуалци. През 1870 се жени и доразвива проекта на Ругон-Макарови, без да крие, че най-важното за него е да си осигури почетно място в тогавашния литературен живот и да спечели пари. Той ще бъде признат като талантлив романист едва след появата на седмия роман от серията “Вертеп” /Assommoir/, който постига безспорен успех. Тогава той може да осъществи отдавнашната си мечта, да възвърне изгубения социален престиж на майка си.
Първият роман от сагата, “Кариерата на Ругонови”, е всъщност “роман за произхода”. В него се разказва за борбата между двамата сина на леля Дид, Пиер Ругон и Антоан Макар, първият си присвоява състоянието на майка си и така лишава полу-брата си от наследство. Действието се разиграва между 7 и 11 декември 1851 година, няколко дни след военния преврат на Луи Наполеон Бонапарт. Ругонови са узурпатори, разположени на едно ниво по-ниско от Малкия Наполеон. Като него те ще преуспяват чрез кражби, престъпления и корупционни сделки. Последният романа на серията, “Доктор Паскал”, представлява своеобразна равносметка на цялата сага. Като съвесетен биолог лекарят изследва наследствеността и неговото семейство става обект на наблюденията му. Неговата позиция съвпада с позицията на романиста в романа. Доктор Паскал разкрива вродения недостатък, лудостта на леля Дид, и въпреки редица неудобства обяснява на племенницата си Клотилд – която му става любовница – законите на живота и силите на природата, на която единствено трябва да си доверява човек. Серията “Ругон-Макарови завършва с простата, но извоювана с толкова страдания, ненавист, престъпления и илюзии, че изглежда респектираща: трябва да се опознае и обикне живота и да се изживее такъв какъвто ни е даден.
По време на изграждането на поредицата Зола изгражда незабравими интриги и персонажи, изнамира мощно въздействащи контрасти, които се разрастват в паметта на читателя до епически и митични измерения. Авторът проследява опозицията между “тлъстите”, заможните и блаженстващи буржоа приспособленци, и “хилавите”, мечтателите идеалисти, в “Търбухът на Париж”. Той описва внимателно социалната пречиствателна инсталация в “Вертеп” – ужасяващият смилащ обществен механизъм, в който убиват смазващите валяци на алкохолизма и насилието. В “Нана” тези валяци са златната треска и повиците на плътта, които възбужда влудяващата проститутка, фаталната жена, погубваща мъжете, които се увличат по нея. Тя умира на 19 години, проядена от сифилиса.
Зола показва творчеството като абсолют, който непрекъснато увлича автора в “Творбата”. В този роман художникът Клод Лантие се бори отчаяно да пренесе живота чрез багрите му върху платното. Той става жертва на наследствените предразположения заложени в него – самопогубва се пред картината, която създава. В “Човекът звяр”машинистът Жак Лантие се оказва изцяло подвластен на локомотива “Лизон”, на който работи. Той започва да се отнася към “Лизон” като към любима жена и затъва в патологично умопомрачение. В явен контраст с изредените романи, са няколкото творби на Зола, които днес се възприемат като вълшебни приказки: “Една любовна страница”, “За щастието на дамите” и “Мечта”.
Сагата “Ругон-Макарови” осигурява на Зола финансова независимост, към която той се стреми от юношеските си години. Той ще я използва за да издава романите си както в подлистник, така и в отделни томове. Писателят използва състоянието си за да завладее и театъра като адаптира някои от романите си за сцена. Той също успява да извлече полза от скандалите, които предизвикват неговите описващи неукротимите инстинкти у човека романи.
След като завършва поредицата “Ругон-Макарови” Роман замисля и създава нова самобитна серия посветена на “светите градове” -“Лурд” /1894/, “Рим” /1896/ и “Париж” /1898/- която веднага ще попадне в Индекса на забранените от Папската курия книги. В нея се проследява обиколката на Пиер Фроман, син на баща-учен и майка-ревностно набожна жена, в който се сблъскват модните увлечения на “края на века” – по науката и по спиритуализма.
След това Зола създава “Четирите евангелия”. Пиер намира щастието след като свързва живота си с Мари. Те придобиват четирима сина, които са представени от автора като новите апостоли, които ще въдворят на Земята справедливостта и мира. Матей е главният герой в романа “Плодовитост” (1899), Лука е протагонистът в “Труд” (1901), централната роля в “Истина” (издаден посмъртно през 1903 година) е отредена за Марко. Зола издъхва докато работи върху“Справедливост”, чийто главен герой според проекта му е Йоан.
През 1888 година Зола среща Жана Розро, влюбва се в нея и от страстната им обич се появяват две деца.
Зола създава значими творби, тъй като те изграждат една утопия като продължават скъпата за автора им мечта да се преустрои радикално обществото. Но не по-малко значими са неговите публицистични изяви в края на живота му, сред които се откроява неговото “Писмо до Франция”, което е написано на 6 януари 1898 година и публикуваното на 13 януари същата година в авторитетния парижки вестник “Орор” друго негово писмо – “Аз обвинявам”, в което Зола се обръща към Президента на републиката Феликс Фор.
Във второто писмо прочутият писател излага убеждението си, че осъденият за държавно предателство от Френския съд капитан Драйфус е невинен. Зола твърди, че той е жертва на злостен антисемитски заговор. Той заставя отговорните за избухването на този скандал да признаят вината си. Той сочи като скрити съучастници на тази съдебна машинация кръг от началници във Висшето командване на френската армия. Зола издейства огласяването на процеса, който до този момент е бил разглеждан “при закрити врата”.
Капитан Драйфус ще бъде реабилитиран едва след смъртта на Зола, който заплаща скъпо за проявената гражданска смелост. Следват два процеса, изгнание от няколко месеца в Лондон, развихряне на омраза и умножаване на клеветите срещу автора да двете разобличителни писма. Всички тези коварно замислени “отмъщения” на обвинителите на Драйфус помрачават последните години на Зола. Той умира през 1902 година от задушаване / от “повреден” комин на камината му/, което малко негови съвременници възприемат като “случайно”.
Зола е бил разработващ широк кръг от теми автор, неуморим труженик с перото, щедро раздаващ се творец, който се е ангажирал в битките на времето си богато със скандали и сътресение. Това е времето, през което във Франция се заражда активния политически живот, когато се преразпределят картите в партийните централи, когато работническата класа се организира и изяснява социалните си искания, когато капитализмът се доказва като творяща блага предприемчивост, която показва и грозното си лице.
Зола става свидетел на това размирно “време на покълване” на нови социални сили и конфликти. Не е случайно, че едно от любимите му хобита е фотографията, в която го посвещава журналистът Виктор Бийо. Той е направил около 6 000 снимки, които нямат особени художествени качества – снимки за спомен, изгледи от града и природата, портрети, някои от които са оригинално заснети, както и пейзажи с въздействие на живописни картини. Като фотограф Зола си остава романист и доказва усета си на прецизен художник. Той се стреми да обхване всички видяни неща и да ги съхрани върху целулоидната лента.
Зола е имал огромен успех като писател и публицист. Той се налага като авторитетно присъствие във високата култура на своето време. Част от успеха му се дължи на решителността му “да се принизи до мръсотията на времето - политическите и съдебни скандали. Тази му ангажираност в болните проблеми на епохата пробужда подозрителността спрямо него на повечето членове на Френската академия. Няколкото му опита да проникне в храма на изявените учени хуманитаристи се провалят. Но той си осигурява висок престиж в сферата на популярната култура: Зола остава до днес най-често филмирания писател на Франция от ХІХ век в историята на европейското кино.
Изкуството на романиста Зола:
В момента, в който Зола започва да пише своя широко обхватен и обемист романен цикъл “Естествена и социална история на едно семейство по време на Втората империя”, той е повлиян едновременно от радикалните естетически концепции на философа Иполит Тен и от експериментите на лекаря-диагностик Клод Бернар. От тях той заимства идеята, че романистът трябва да усвои подходите на учения, които той използва в експерименталните си изследвания. Романистът трябва да наблюдава внимателно, да отчита най-вече социално-историческите условия, които предопределят поведението на индивида. От своя близък познат, езиковедът Емил Литре, Зола заема метода, който позволява на лексикографа да класифицира думите, когато се заема да изгражда словесния състав на един речник.
Два теоретични текста създават пълна представа за метода, който използва авторът на “Ругон-Макарови”. Това са предговорът на първия роман от поредицата “Кариерата на Ругонови” /La Fortune des Rougon (1871) и студията “Експерименталният роман” /Le Roman expérimental/ (излязла през 1880 година). Предговорът очертава обхвата – животът на едно семейство през историческия за Франция период на Втората империя – и изяснява целта на автора: да пресъздаде сътресенията и промените в социума чрез коренно различните съдби на на членовете на двата рода – Ругонови и Макарови. Това означава, че в серията ще се отчита историческия развой на френското общество и ще се отдава предимство на описанието на динамиката в икономиката /натрупването на капитали, фалитите, далаверите и корупцията/ на Втората империя.
В средата на творческия процес, точно по времето, когато Зола работи върху деветия роман на серията “Нана” /Nana/, се появява студията “Експерименталният роман”. В нея романистът, първосъздател на натуралистичната школа, прави равносметка на естетическите постановки, които изграждат литературната му програма. Той разглежда романа като своеобразна пещ, в която събраните наблюдения и факти се претопяват под натиска на средата, духовна и материална, и външните обстоятелства.
Въпреки всичко романът на Зола не е нито обективна, нито математическа транспозиция на реалността. Романистът запазва статута си на творец, който през призмата на собствения си интелект и темперамент отразява една сфера от заобикалящия го свят. Зола като теоретик отдава голямо значение на темперамента. Темпераментът се ръководи винаги от някакъв свой избор, който се превръща в ръководна нишка за писателя навлизащ в суровата действителност. Този избор е предопределен от наследствените предразположения, заложени в индивида чрез кръвната връзка с родителите му. Познанията на Зола в сферата на наследствеността му помагат да класифицира откритията на “експерименталния” роман. В основата на генеалогичното дърво на фамилията Ругон-Макарови се разполагат противоречивите наследствени заложби на леля Дид, които получават най-различни възможности за реализация в различните “среди”.
В тази сага, в която се вплитат и заплитат персонажи, събития и факти, натрупват се клинични случаи, предизвикани от натиска на обществените условности и принуди, представят се сферите на занаятите, развлеченията и сделките, се вливат онези съвременни, според Мишел Лайрис, познания на романиста Зола за живота. Оказва се, че претенцията на писателя “да въведе науката в романа” не е само афиширана в теоретичните му разработки, но и блестящо осъществена в художествените му творби. Тази претенция е насочена срещу идеализиращите реалните социални проблеми романисти, които имат склонност да изместват акцентите във фикционалните светове, които създават. По този начин романите на Зола придобиват стойност на политически послания, които са отправени от творец с леви убеждения, ревностен поддръжник на републиката.
Освен този ангажимент на писателя Зола в романите се усеща и другия негов ангажимент – превръщането на разглежданите проблеми в митове. Той описва земята, в която са заредени силите подбуждащи покълването, и небето, което се явява вместилище на пречистваща мощ, като космически сили. Романистът има и явно предпочитание към неподвластните на опитомяване сили на природата: сексуалният инстинкт, разрушителният нагон, който Фройд скоро ще назове влечение към смъртта /Танатос/, т.е. непреодолимото желание да рушиш и да се саморазрушаваш, предизвикващият ужас материк на женското привличане, умственото разстройство, стръвният устрем към пари и наслаждения. Всички тези човешки мании биха могли да се означат с главна буква, тъй като при Зола те се превръщат в алегории и придават на създадения от него романен свят епическа широта, въпреки че писателят не подминава самобитността на характерите и неповторимата индивидуалност на активните протагонисти в този свят.
“Ругон - Макарови. Естествената и социална история на едно семейство през епохата на Втората Империя” /1871 - 1893/: “Възходът на едно семейство /Кариерата на Ругонови/”/1871/, “Плячка”/1871/,“Търбухът на Париж”/1873/, “Завоюването на Пласанс”/1874/,“Грешката на абат Муре”/1875/, “Негово превъзходителство Йожен Ругон”/1876/, “В е р т е п”/1877/, “Една любовна страница”/1878/,“Нана”/1880/, “Утайката”/1882/, “Щастието на дамите”/1883/,“Радостта да се живее”/1884/, “Жерминал” /1885/, “Творчество”/1886/,“Земя”/1887/, “Мечта”/1888/, “Човекът звяр”/1890/, “Пари”/1891/,“Разгром”/1892/, “Доктор Паскал” /1893/.
Тетралогия “Ч е т в е р о е в а н г е л и е”: “Плодовитост”/1899/,“Труд”/1901/, “Истина”/1903/, “Справедливост”/незавършена/.
Трилогия “Т р и г р а д а”: “Лурд”/1894/, “Рим”/1896/, Париж”/1898/.
Литературно критически и естетически съчинения: “Какво ненавиждам?” и “Моят салон”/1866/, “Едуард Мане”/1867/, “Е к с п е р и м е н т а л н и я т роман”/1880/, сб.Романисти натуралисти/1881/,“Литературни документи”/1881/, “Нашите драматурзи”/1881/,“Натурализ-мът в театъра”/1881/.
“Е к с п е р и м е н т а л н и я т роман”:….Вместо да затваря романиста в тесни рамки, експерименталният метод го предоставя на неговата интелигентност на мислител и на творческия му гений. На него е необходимо да види, да проумее, да сътвори. От наблюдавания факт трябва да блесне идеята за осъществяване на експеримента, за написването на романа, за да се стигне до пълното познание на една истина. После, когато планът на този експеримент е обсъден и уточнен, романистът всяка минута ще преценява резултатите със свободна творческа мисъл на човек, които приема само фактите, съответстващи на детерминизма на явленията. Той тръгва от съмнението, за да стигне до абсолютното познание; и престава да се съмнява само когато механизмът на страстта, разглобен и отново сглобен от него, заработи по законите на природата. За човешкия дух няма по-широко и по-свободно поле за действие…
Без да се осмелявам да формулирам закони, смятам, че въпросът за наследствеността има голямо влияние при интелектуалните и чувствени прояви на човека. Отдавам голямо значение и на средата…Аз мисля, че при изследването на едно семейство, на някаква група живи същества, обществената среда също има огромно значение. Несъмнено един ден физиологията ще ни обясни механизма на мисълта и страстите; ще узнаем как действа индивидуалната машина на човека, как мисли, как обича, как се движи от разума към чувствата и стига до безумието, но тези явления, тези действия на механизма на органите, който работи под влияние на вътрешната среда, не се проявявт външно в празно пространство. Човек не е сам, той живее в някакво общество, в някаква обществена среда и оттук нататък за нас, романистите, тази обществена среда непрекъснато променя явленията…
Екнсперименталният роман се състои именно в това: да овладеем механизма на човешките прояви, да покажем взаимовръзките на интелектуалните и чувствените прояви, така както ще ни ги обясни физиологията чрез наследствеността и обкръжаващите обстоятелства, после да покажем живия човек в обществената среда, създадена и променяна всеки ден от него, в която и той на свой ред постоянно претърпява някакава промяна. Всъщност по такъв начин ние се опираме на физиологията, вземаме от физиолога отделния човек, за да продължим разрешаването на проблема и да намерим научен отговор на въпроса какви са отношенията на хората, които живеят в общество.”
Мисли на Зола:
Единственото щастие в живота – това е постоянното стремление напред.
Остроумието често граничи с пълната глупост.
Никога хората не са се отнасяли така жестоко един към друг, никога не са били в такава степен заслепени, както в нашето време, когато те са си въобразили, че знаят всичко.
Гневът се явява винаги лош съветник.
Даже за нищожен процес трябва дълги години узряване.
Доц. Гено Генов
http://ggenov.blog.bg/lichni-dnevnici/2015/05/28/emil-zola-lekciia-na-doc-geno-genov.1364788
