ноември, 2015 г.
Когато в края на 80-те години на миналия век комунизмът рухна, България се намери свободна, но и като човек, току-що излязъл от половинвековен престой в затвора – объркана и с трудности да се адаптира към променения живот. Ако не с друго, комунистическата идеология беше снабдявала българина с готова версия за смисъла на света. Сега всичко това го нямаше, но светът беше тук, по-голям и достъпен отпреди, чакащ да бъде разбран. Кризата, която настъпи веднага след краха на комунизма, беше не само на пари и стоки, но още повече на обяснения за света. Затова и мнозина бързо изпитаха носталгия към предишния, като че ли по-малко широк и по-уреден свят.
Между хората, които не само ни помогнаха да се адаптираме към условията на новия свят, но и разшириха светогледа ни, несъмнено е и Богдан Богданов. Днес честваме неговата 75-годишнина и това е хубав повод да говорим за делата му.
Започвам с институционалните му дела. На първо място, това е създаденият през 1991 г. Нов български университет, който днес е от най-модерните и развити университети в Югоизточна Европа. На второ място, това е фондация „Отворено общество“, създадена през 1990 г., подпомогнала стотици проекти в областта на образованието и обществената среда. На трето място, това е мисията му като посланик в Гърция в периода 1991-1993 г., допринесла за възстановяването на отношенията между съседните държави, врагове по време на Студената война. За последното Богдан Богданов е удостоен през 1993 г. с Големия кръст на ордена на Феникса – държавен медал на Република Гърция, присъждан за редки заслуги към културата на страната.
Другото, с което Богдан Богданов разшири светогледа на българското общество, е неговата преподавателска и преводаческа дейност. През 1969 г. е избран за асистент в катедра „Класическа филология“ на СУ „Св. Климент Охридски“, през 1983 г. за доцент, а през 1989 г. и за професор; през 1989-1991 г. е ръководител на същата катедра. Води лекции и семинари по старогръцки език, старогръцка литература, старогръцка култура и митология. Автор е на книгите „Омировият епос“ (1976, 1996 г.), „История на старогръцката култура“ (1989 г.), „Орфей и древната митология на Балканите“ (1991 г.), „Литературата на Елинизма“ (1979, 1997, 1999 г.), „Мит и литература“ (1998 г.). Превел е тринадесет Платонови диалога – между тях и такива шедьоври на античната проза, като „Федон“, „Федър“ и „Софистът“ – на Теофрастовите „Характери“, Лукиановата „Истинска история“, на малката книжка „Към себе си“ – философския дневник на Марк Аврелий, и в последно време – на Епиктетовите „Диатриби“.
Общественик, класически филолог, преводач, през последните 15 години Богдан Богданов е и автор на шест книги с философски есета. Това са: „Промяната в живота и текста“ (1998 г.), „Европа: разбирана и правена“ (2001 г.), „Отделно и заедно“ (2005 г.), „Минало и съвременност“ (2010 г.), „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“ (2012 г.) и „Текст, говорене и разбиране“ (2014 г.). През 2001 г. „Европа: разбирана и правена“ е отличена с наградата за хуманитаристика „Христо Г. Данов“, а през 2015 г. е публикувана на френски от издателство L'Harmattan. Части от нея, както и от „Отделно и заедно“, излизат през 2010 г. в превод на испански със заглавие „Модели за реалност. През прочита на класиците“ (изд. AXAC), както и на английски със заглавие „Четенето и неговите функции“ (изд. OEZ Berlin Verlag).
Макар че са посветени на различни проблеми, автори и текстове, есетата, събрани в посочените шест книги, съставляват и своеобразно цяло, което може да се разбира и представя катоотворена философска система, т.е. система от понятия, теми и твърдения, които постоянно се допълват и разширяват от своя автор, но и система, в която адресатът на философското послание не се разглежда като поучаван с готови истини, а като въвлечен в тяхното търсене.
Това е и първата оригинална черта във философията на Богдан Богданов: тя пряко атакува академичния предразсъдък, че доброто знание е знанието, добито със самотно четене в библиотеката или изолирани опити в лабораторията. За Богданов знанието е обща работа на пишещия и четящия, следваща от общия им език. Пишещият не трябва да демонстрира високата си начетеност, за да налага знание, което е придобил някъде другаде, а не пред очите на своя читател; той трябва да покаже на читателя си какво означава да се мисли и каква е отговорността на мислещия. Съответно, читателят не трябва да се подчинява безусловно на автора, нито пък да остане безразличен спрямо онова, което му се казва.
И наистина, когато човек чете философските есета на Богдан Богданов, той бързо открива, че ангажирайки се да разбере текста, е по особен начин и заставен да се промени, да стане от един – друг. Влезеш ли в тази философия – попадаш в нещо като етически капан, в който остро се изпитва не личното мнение, но нещо много по-важно: личната свобода и отговорността.
Трябва да оценим този ефект на БогданБогдановото философстване не просто като ораторско или писателско майсторство. Той има пряко отношение към историческия процес, който свикнахме да наричаме преход: общата ни промяна от поданици в граждани. Когато по-горе казах, че Богданов разшири светогледа ни, имах предвид именно това - че човек се научава най-напред да бъде гражданин не на площада, а когато разбира себе си и света свободно и отговорно. За разлика от поданика, който вярва, че колкото повече разбира света, толкова по-малко може да го промени, гражданинът вярва, че колкото повече го разбира, толкова е по-длъжен да го променя. Читателят на Богданов е задължен да се държи като гражданин – в текста, а ако може и извън него.
Така по-добре се вижда второто оригинално във философията на Богдан Богданов. По дух тя е гражданска и демократична не само поради изложеното основание, но и затова, защото не страда от елитизъм, но по сократовски вярва, че всеки човек знае нещо, тъй като всеки човек носи чрез езика, който говори, един базов набор от усвоена мъдрост. Оттук и разбирането на Богданов за силата на научното слово: преди да бъде набор от факти и реалии, специализирано знание и описание на технология, то трябва да бъде методичен разговор върху основните значения на нещата около нас. В този смисъл, за Богданов науката е изначално семиотична и семантична дейност.
Може би е излишно да се казва, че без подобно разбиране за наука, не може да се създаде истински университет. А може би и не е съвсем излишно. Защото все по-често забравяме, че в университета не само се преподават конкретни знания с практическа полза, но трябва да се обсъжда и онова общо, което ги обединява и което е в общия ни език – и като учени, и като редови хора, ползващи езика за разбиране на света и общуване. Многобройните семинари и интернет форумите на Богдан Богданов (вж. www.bogdanbogdanov.net) помогнаха немалко за това обсъждане, събирайки хора от различни научни дисциплини, които да разговарят за базовите значения, свързващи техните науки.
Има обаче и още нещо, без което не може да се създаде работещ университет, и то е убеждението, че говоренето и действието не са две различни сфери на реалността. Тук е и може би най-оригиналното във философията на Богдан Богданов: това, че тя се зае последователно да ни обясни по какъв начин онзи, който говори, променя онова, за което говори. Преди Богданов по тази тема са мислили и Чарлс Пърс, и Лудвиг Витгенщайн, и Джон Остин, а и цялата класическа и модерна реторика, но той наистина е първият, който описва как действието се случва в самото отнасяне на думите към нещата (в процеса на т.нар. референция) и думите към думите (при т.нар. предикация). Тоест, как се случва постоянно, във всяко едно говорене, а не само в определени, контролирани от нас изказвания.
Този, който е слушал лекция на Богдан Богданов или е разговарял с него, добре знае, че горната теория е във висока степен и жизнено поведение, характер на нейния автор. Вдъхновен оратор, разгорещен събеседник, когато става въпрос за понятия или принципи, внимателен съветник, когато потърсиш съвета му – за Богданов говоренето е заемане на житейска позиция и следващо от нея извършване на работа. Няма да го чуеш да усуква или замазва. Няма да го чуеш да мърмори. Деловият му тон е вече очертаване на следващо действие. Когато е ядосан, думите му хапят.
От всичко като че ли най-много обича да определи нещо и после да определи отново същото по друг начин. Което, изглежда, обяснява и нежеланието му да се определи какъв е, както и защо посреща по-скоро на нож желанието на другите да го определят. Когато се нарича „класически филолог“, то е, за да подчертае иронично, че е „само един класически филолог“; рядко ще го чуеш да се нарече „общественик“ или „интелектуалец“, а още по-рядко „учен“ или „философ“. Когато се обърнеш към него уважително с „проф. Богданов“, те поглежда така, че се чувстваш като угодник. Единствената дефиниция за себе си, която сам си дава и приема от другите, е „знаещ дилетант“. Тя, впрочем, много би подхождала и на Сократ.
Това изплъзване от определенията за себе си обаче черпи своята сила не от социалността – то не е обикновена скромност, - а от нещо по-дълбоко, от една по-дълбока интуиция, която, за щастие, той е успял да изрази и в своята философия – а именно, че онова, което се случва в говоренето – спирането на речта върху една дума и истина и веднага след това продължаването в други думи и истини – най-много прилича на онова, което се случва в живота на Вселената – спирането на живота в едно съществуване и продължаването му в други. Затова и според Богданов човекът, който упорито настоява над своята дума или истина, стои повече от страната на неживота. Да се определиш твърдо или да определиш твърдо – то е като да причиниш зло и смърт.
Богдан Богданов притежава рядкото качество да не затваря целия човек в една негова дума или постъпка. Човешкото, настоява той, не е факт, а ситуация; то е нещо подвижно, което постоянно нараства и се свива; човекът е многото неща, които казва и прави, а не само едно най-добро или най-лошо. Откъдето и необходимостта, ако искаш да кажеш нещо вярно за човека, да кажеш поне две неща за него. Ако е добър, той е добър въпреки друго, в което е недобър; ако е лош, той е лош, без да престава да бъде добър в онова, в което се е показал като добър. Говоренето за отделния човек е по естествен начин и говорене за общността в човека, защото човекът е винаги най-малко двама, свързани по сложен начин в ситуация помежду си.
Може би това разбиране позволи на Богдан Богданов да запази достойно поведение в острия спор, разгорял се в края на 2010 г. около разкритието, че е сътрудничил на комунистическата ДС. За разлика от други, той не отрече, че е сътрудничил – напротив, обясни публично защо го е направил и защо е премълчал за това след промените, – но и не направи емоционалното разкаяние, което някои настояваха да направи. Човекът, който би отрекъл факта на своето сътрудничество, би пледирал, че е само и единствено големият философ и общественик, когото познаваме през последните 25 години; обратно, човекът, който би си посипвал главата с пепел поради нещо в своето минало, би трябвало напълно да се разграничи от онзи, който 25 години се занимаваше с по-добрия живот на другите.
Подчертавам последното не за да омаловажа травмите на немалко българи – те имат пълно право на своите въпроси и своя гняв. Само че, за да разберем сложното нещо, наречено „комунистически тайни служби”, трябва да се научим да правим разлика, първо, между целенасочените репресии, упражнявани от органите на комунистическата власт, и безсмисления потаен цирк, който представлява редовото изпълняване на задачи за ДС; и, второ, между хората, упражнявали активно и съзнателно работата на агенти и доносници, и придобили големи облаги и власт от това, и другите, които са били изнудвани да сътрудничат и които след промените просто искаха да забравят за онова минало.
Богдан Богданов е от малцината около нас – наистина малцината! – които след промените не заработиха за себе си, а за другите; от онези, които не осребряват успехите си под формата на луксозен живот, а живеят скромно и инвестират спечеленото в подобряване на обществената среда. Макар и в миналото си участник в една система, чиято основна цел беше да ограничава светогледа на българите, повече от четвърт век Богданов се занимава с неговото разширяване – и чрез университета, който създаде, и чрез своите книги и лекции, и най-вече чрез своята житейска философия.
Затова и нека в навечерието на неговия юбилей да го видим такъв, какъвто го видяхме през 2009 г. - седнал на една скала под акропола на остров Тасос. Ведър, спокоен, обърнал поглед към морето, със съвсем лека ирония в ъгълчето на устата. На въпроса какво го прави щастлив, той ще ни отговори: „Да се замисля за едно, а после за друго“. И веднага след това: „Когато облаците се отдръпнат и мога да погледна по-надалеч“.
Бел.ред. Текстът е допълнен вариант на предговора към книгата Разширяването на света. Изследвания в чест на проф. Богдан Богданов, съст. Веселина Василева, Георги Гочев, София: „Издателство на НБУ“, 2015 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар