РУСИЯ И ПЪРВАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

"По време на управлението на Стамболов от книгата на дипломата и историка Сергей Спиридонович Татищев „Из прошлаго русской дипломатии” (Из миналото на руската дипломация). На с. 503 от Татищевата книга дословно пише, че „след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.” По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия.” Именно този руски циничен дипломат и историк само 4 години по-късно ще договори с княз Фердинанд свалянето на Ст. Стамболов."

__________________________

Един поглед върху отношенията на руския шпионаж и дипломация към България и по македонския въпрос.

Наближава една тъжна годишнина – сто години от първата национална катастрофа. На 28 юли 1913 г. в Букурещ България беше ограбена от коварните си съюзници през Балканската война (1912-1913) Сърбия и Гърция и полакомилата се за нови грабежи Румъния. Но само те ли бяха виновни за катастрофата, която сполетя народа ни. Главният виновник за катастрофата на България през 1913 г., който публично подкрепяше тази неправда беше Русия, с нейната имперска политика. След това сред виновниците са заслепените русофили, които управляваха България – правителствата на Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев от народняци и цанковисти.

Официалната руска историческа и езиковедска наука не отрича българския характер на населението в Македония, но руската дипломация и политика нямат нищо общо нито с истината, нито с морала. Това е установено и записано черно на бяло от нашите възрожденци Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Петко Р. Славейков, д-р Стоян Чомаков и др.
Безспорни и очовадни са фактите около първата национална катастрофа, когато руският посланик в София получава най-високото сръбско отличие след българската катастрофа, а руският император Николай ІІ ще връчи в Кюстенджа своя почетен знак на румънския полк, който пръв е пресякъл българската граница и ударил България в гръб по време на „кокошкарския й поход” в Северна България, а румънския престолонаследник ще бъде отличен с императорски отличия и почести. Руските дипломатически документи, публикувани наскоро след Балканските войни в т. нар. „Оранжева книга“ открехват завесата, за да се види по-ясно и подстрекателските роли на Русия и Сърбия за нарушаването на Лондонския договор от Турция, когато нейните войски пресякоха линията Мидия – Енос и навлязоха в старата българска територия, след като беше осигурена и румънската подкрепа за тази акция.
Управляващите русофили, с научни и академични титли (Ив. Ев. Гешов е академик и председател на Българското Книжовно Дружество, а д-р Стоян Данев е професор), стоят начело на България в този исторически отговорен период, когато страната ни поема пътя да разреши националния си въпрос и насочват държавното кормило в грешната посока, като разчитат на руския императорски арбитраж след като познават руските заплахи към България още от 1890 г. По време на управлението на Стамболов от книгата на дипломата и историка Сергей Спиридонович Татищев „Из прошлаго русской дипломатии” (Из миналото на руската дипломация).

На с. 503 от Татищевата книга дословно пише, че „след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.” По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия.” Именно този руски циничен дипломат и историк само 4 години по-късно ще договори с княз Фердинанд свалянето на Ст. Стамболов.
Тук Ви предлагаме автентични руски и български свидетелства за дейността на руските дипломати Николай Демерик, Николай Харвиг, Анатолий Нехлюдов, Сергей Сазонов, Александър Савински  и др. както и първокласна информация за ръководената от руския шпионин от Азиятския департамент Соломон Вайсман руска шпионска мрежа на Балканския полуостров. Ще имате възможност да чуете от тяхната уста какво е отношението на официална Русия към България и по македонския въпрос.

Може би си спомняте онези приказки, които се приписваха на антируската пропаганда за „България като Задунайская губерния“, а думите на големия русофил Драган Цанков към Русия, че не й щем ни меда ни жилото!? А другия голям русофил, за когото бяха съчинили песничката „Данев министра, дето продаде Силистра“ си подава оставката с думите „Господа, моята политика фалира!“, а съмишленика му Ив. Ев. Гешов също през зъби ще признае катастрофиралата си политика, търсейки и други виновници, за да сподели с тях вината си. Сигурен съм, че ще се убедите, че това не са били празни приказки, а една сериозно надвиснала опасност над Родината ни.

За тези събития ще прочетете по-долу в тези малко познати страници за българското русофилство, което по думите на Старозагорския митрополит Дядо Методий Кусевич в онези трагични събития преди стотина години беше достигнало до идеотизъм. Ще се убедите, че руските учени, писатели и публицисти изповядват истината за българския характер на населението в Македония, но руските политици и дипломати винаги са действали в разрез с историческата истина и в интерес на нашите съседи. Не съм сигурен, а само мога да предполагам и да гадая, колко по-ужасна би могла да бъде втората национална катастрофа през 1919 г., ако и Русия беше сред нашите съдници в Париж след Първата световна война, след като нейни войски воюваха на страната на враговете на България в Добруджа и Македония!?

Цочо В. Билярски

* * *

№ 1

Доклад от Ст. П. Манолов до княз Фердинанд І за изградената шпионска мрежа от руската тайна полиция в Сърбия и за дейността й в България

София, 1 юли 1903 г.

"Устройството на руската тайна полиция в Сърбия, ръководителите й и заплатите им от Азиатския департамент"
1. Полковник Машин получава 750 рубли месечно до преди да се убие краля.(1)
2. Запасният подполковник Мостич 500 рубли на месец, изпълнява длъжността на таен агент на Азиатския департамент, краен русофил, сношава се тайно с консула Чериков, син му е подпоручик в Лейбгвардейския ескадрон и е взел участие в комплота. Цялата тайна полиция се състои от едно бюро, което е взето под концесия за дълго време, бюрото се грижи да доставя служби на чиновници, слуги и слугини, и на тях се възлага длъжността да следят действията на господарите си, като им се дават за това инструкции, никой слуга не може да бъде назначен догдето не вземе препоръка от бюрото, същото се отнася и за келнерите, певачките и др. Ръководителят на бюрото е Мостич. Ръководителят на руската тайна полиция в България, Румъния, Сърбия и Турция е Саломон Вайсман, руски евреин, който е на постоянно местожителство в София.
На 27-ий май т. г. Саломон Вайсман е отпътувал за Белград и при пристигането си е слязъл в къщата на полковник Машин. През време на комплота се е разхождал с министерска каляска. От това може да се заключи, че Вайсман е знаял и е един от атентаторите. Преди убийството той постоянно е пътувал от София за Белград и Цариград. Той често пъти е бивал на обяд и вечеря при краля.
Това знам от едно приближено до Вайсмана лице, на име Йосиф Ивийо, пътующ агент и представител на една германска къща за парфюмерия, Вайсман го е запознал с подполковника Мостич и се е представил за французин.
Друго приближено лице до Вайсмана е евреина Хайнрих Хиршил, който потвърдява горнето и е виждал Вайсмана да се разхожда с полковник Машин през време на атентата с министерската каляска.
Вайсман е записан от Р. Канели(2) за член в Дружеството Червений кръст и е внел 50 лева с това той иска да се запознае с висшата наша интелигенция.
Независимо от горнето, Вайсман е устройвал преди 2 месеца една шайка в Юч Бунар от 15 человека, и придружен с кореспондента на австрийския в. "Милитер Цайтунг" Зеленика и с Йосиф Ивийо, на фаетон са ходили при тази шайка, и казвал на другарите си, че тези хора са мои и аз много харча за тях, и през всичкото време е бил с изваден револвер в ръка, понеже много се съмнявал в хората си.
Аз ще науча подробно състава на тази шайка и ще Ви донеса допълнително.
С почитание: Ст. П. Манолов.
Публ. в Из тайния архив на българския цар Фердинанд І. Документи за военната и политическа история на България, с. 51-52.
-------------
(1) Става дума за убийството на сръбския крал Александър І Обренович (1876-1903), станал жертва на военен заговор след женидбата си за вдовицата Драга Машин. Кралят е убит заедно със съпругата си Драга. На сръбския престол в резултат на това убийство се възкачил Петър І Карагеоргиевич (1903-1921). Полковникът от сръбския Генерален щаб Александър Машин е девер на кралица Драга и бивш сръбски пълномощен министър в Цетина. Драга Машин е дъщеря на дребен търговец от Лужевиц и съпруга на посърбения чешки инженер Машин. Съпругът й е бил убит при неизяснени обстоятелства по време на лов.
(2) Радул Канели (1868-1913), драматичен артист и режисьор, завършил театрална школа в Петербург през 1893 г., секретар на Българското търговско агентство в Скопие (1905-1908), участник в Сръбско-българската (1885) и в Балканската война (1912-1913).

№ 2

Писмо от д-р Никола Ламбрев, секретар на княз Фердинанд до княз Фердинанд за развиваната шпионска дейност от руснака С. Вайсман сред българските политици, за руското виждане за разрешението на македонския въпрос и мястото на Сърбия в него и др.

София, 17-30 юли 1903 г.

Ваше Царско Височество,
Видях се с г. военния министър(1), който ме замоли да донеса на Господаря за следующето. Той узнал, че Карамфилович(2), д-р Ал. Радев(3) и Вайсман са в сношение, събирали се тайно и кроели нещо. За тия събрания имал сведение и сношение и Бахметиев(4), който казвал, че Цар Батюшка сказал что Македония не могла да се освободи докле за нея претендирали две династии, и трябвало да остане само една - сръбската като се гледа да се осъществи персоналната уния на Сърбия с България под скиптъра на Петра І, верен човек на Русия.
В свръзка с тия събрания и сношения са и тревожните почти постоянни съобщения на сръбския в. "Щампа" и на "Народни лист", които били органи, основани със средствата на Вайсман и Сие. Задачата била с пущането на тия алармени известия да се подготви общественото мнение към един евентуален удар, от който Русия да се възползува и да окупира България. В Одеса се събирали войски, които сега са достигнали до 60000, а до м. септемврий щели да достигнат до 200000.
Тия сведения военният министър обеща да провери. От друга страна г-н полковник Саввов предполага, че отдавна във войската трябва да се води предателска агитация. Независимо от онова което вече знаем по тая работа напоследък се е констатирал още един значителен факт. Един войник от 1-ий п[ехотен] полк е стоял на часи пред лагера, едно щатско лице (което министъра знае кое е) питало войника защо лагера не е зает от всички войски; войникът отговорил, че неговият полк нямало да излиза на лагер, тъй като неговият полк щял бил да бъде преместен в Плевен, на мястото на 4-ий п[ехотен] полк, който щял да дойде в София, защото Княза се боял да го не убият. Войникът добавил, че това го знаел от фелдфебела си. Г-н полковник Саввов прави издирване, за да се узнае кой е бил тоя войник и кой е фелдфебела.
Опозицията от цанковисти, народняци и демократи били разпратили едно литографирано окръжно (което г-н министъра наредил да си достави) до своите съмишленици, в което се говорило, че тия дни князът бил купил 30 милиона патрони, за да облагодетелствува Александър Хеп и себе си защото сам Князът се криел зад гърба на Ал. Хепа, и че казаните патрони били купени с 10 лева по-скъпо, отколкото други фабрики.
Пред вид на тия работи военният министър не смеял много да се отдалечава от София, а щял да отиде до Варна, за да прегледа парахода "Надежда" преди отпътуването му за дълъг път (към Батуми). Пътьом полковник Саввов ще се срещне с началника на 6-та дивизия с началниците на търговската бригада, с генерал Велчева(5), Драндаревски(6) и полковник Андреева(7) на които ще обърне сериозно внимание върху положението, а така също със същата цел ще мине през Бургас и ще се виде на връщане с генерала Н. Петрова(8) и генер. Н. Иванова.(9)
Вследствие на горните сведения военният министър е отложил пътуването си из цяла България и ще се ограничи само с пътуването си до Варна с връщане през Бургас.
Вследствие заинтересуваността на Вайсмана за материалното положение на някои наши офицери министърът мисли да нареди трима такива като генер. Никифорова(10), полковник Салабашева(11) и още един майор да влязат в сношение с Вайсмана, за да се узнае дали той ще се опита да им направи някои предложения, или подкупи. От друга страна министърът се опасява да не би някои премествания на офицери като полковник Сарафова(12) и други да са станали по сметките на цанковисти и други; защото имало сума офицери роднини с близки с предателите, които били преместени във време на генерала Паприкова(13) в щаба на армията и в Софийския гарнизон и дали това не е направено неусетно и с цел. На тия опасения са навели г-на полков. Саввова сведенията, узнати напоследък и произходящи от секретаря на крал Петра г. Ненадовича, какво катастрофата на 29 май е била подготвувана от две години насам и че много съзаклятници офицери от провинцията в Сърбия са били постепенно и неусетно доведени в Белградския гарнизон.
Министърът се опасява още да не би да има и някои офицери замесени в замислите на Вайсмана тъй като той имал сведения, че запасният майор от кавалерията Морфов(14), който беше инспектор на полицията едно време, имал връзки с Вайсмана.
По всичките тия работи трябва да се обърне най-сериозно внимание и министърът мисли, че трябва да се организира една силна тайна полиция и да се влезе по дирите на Вайсмана и ония с които той се събира, за да се узнаят нишките на всичко онова, което изглежда да се крои.
Г. полковник Саввов моли Господаря да му разреши да изпрати г-на майора Нерезова(15) с подробен доклад по тия работи при Ваше Царско Височество.
Трябва да забележа, Ваше Царско Височество, че и да има преувеличение в това що ми говори г. полк. Саввов все въпросът е сериозен. Той ми упомена, че някой от тия сведения му ги съобщил Шангов, аз като познавам редактора на "Вечерна поща"(16) като човек с развито въображение и с наклонности да преобръща някои незначителни случки в сензационни събития ида да заключа, че в някои части сведенията на господина военният министър трябва да са преувеличени.
Je saisie cette nouvelle occasion pour reiterer a Monseigneur mes craintes quand au sejour meme de Waismann parmi nous, ainsi que d,insister avec m-r le Ministre de la guerre pour la prompte resolution de la question de la police secrete.(17)
Видях се с г. министър-председателя, който ме натовари да съобщя на Ваше Царско Височество, че вчера е идвал у него секретаря на Турското комисарство да му яви, че получил заповед от Цариград да известят на нашето правителство, че Високата порта се съгласила да се състави една комисия от две лица, едно от българското правителство и едно от Отоманското тук комисарство, която да отиде да склони бежанците от Одринско и Лозенградско да се завърнат по местата си, както и да се занимае с настаняването им.
Тая комисия ще се състави след като се види след няколко дена дали бежанците ще пожелаят при тия условия да се възвърнат по родните си места. Г-н генерал Петров счита това за една сполука тъй като до сега турското правителство е отказвало съгласието си за съставянето на подобна една комисия.
Така също министърът на външните дела ми съобщи, че турският Министерски съвет в едно от последните си заседания е решил да даде строги заповеди на Хилми Паша(18) и на валиите в Солун, Битола и Скопие за превеждане в изпълнение ирадето на султана за освобождението от затвор, всички българи които са били запрени по подозрение и ония за които не е имало доказателства за тяхната виновност, а така също и да се открият всичките църкви и училища, които са били затворени.
Генералът ми предаде тук приключените поверителни  - едното от Белград № 636, а другото от Париж № 565, които хвърлят не малка светлина върху произхождението и тенденцията на пуснатите напоследък слухове против Господаря.(19)
Стана дума и за Вайсмана, против когото министър-председателят(20) е силно наострен. Той ми обади, че е телеграфирал на д-р Станчева(21) да се постарае да подействува за премахването на тоя опасен човек, който служи и на няколко господари. Действително той има връзки и с Турското и с Австрийското агентства. Д-р Станчев му отговорил, че трябвало да се действува осторожно и да не се бърза. Министър-председателят, който е решен и сам да изгони Вайсмана вън от пределите на княжеството, тъй като поведението му тук не може да се търпи предполага, че д-р Станчев е в течение със сериозността на въпроса и изново моли Господаря да му позволи да повика д-р Станчева тук да се разговори с него и споразумее по много важни въпроси.
Министър-председателят ми каза още, че тая сутрин английският дипломатически агент дошел да го пита дали са истински сведенията, които били получени от О`Конър-а в Цариград(22), че в Солун циркулирали слухове за някакви атентати, които се готвили там.
Според една телеграма на харманлийския паспортен пристав, тая вечер пристигнали в София четирима японски офицери от към Цариград, и които щели да отидат и до Плевен. Наредено е да се следят.
Respectueusement N. Lambreff(23)
Публ. в Из тайния архив на българския цар Фердинанд І, с. 53-56.
----------------
(1) Става дума за полковник Михаил Савов (генерал от българската армия от 1904).
(2) Димитър Карамфилович (1839, Велес – 1906, София), участник в националноосвободителните борби, търговец и финансист, представител на Българската екзархия пред Високата порта в Цариград, един от основателите на Македонския комитет (1895) и на Българския червен кръст.
(3) Александър Радев (1864, Битоля – 1911, Виена), юрист, политически деец, касиер на Върховния македоно-одрински комитет, доцент по византийско право в Софийския университет. Министър на правосъдието (1901–1902) и министър на народната просвета (1902–1903)
(4) Юрий Бахметиев, дипломатически агент и генерален консул на Русия в София (1897–1901). Многократно се е намесвал грубо във вътрешните работи на България.
(5) Генерал-майор Вълко Стамов Велчев, род. 1859 г. в Стара Загора, началник на 6 пехотна бригада, на 2 пехотна дивизия, на 8 пехотна дивизия.
(6) Генерал-майор Христо Попкостов Драндаревски (1855, Троян – 1921), командир на 3 пехотна бригада и на 5 пехотна дивизия.
(7) Полковник (от 1904 генерал-майор) Матей Андреев Андреев, род. 1857 г. в Сопот, командир на пионерния полк, командир на 1/4 бригада.
(8) Генерал-майор Никола Петров Петров, род. 1858 г. в с. Тодоровци, Великотърновско, служил в 5 пехотен полк, началник на 3 пехотна дивизия.
(9) Генерал-лейтенант Никола Иванов Иванов (1861, Калофер – 1940, София), генерал от българската армия, учи в Галатасарайския лицей в Цариград, участва като доброволец в Руско-турската война (1877–1878), а след нея завършва първия випуск на Военното училище (1879) и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург (1885); по време на Сръбско-българската война е офицер в Главния щаб, командир на полк (1888-1891), помощник-началник (1891-1894) и началник (1894-1896) на Главния щаб, военен министър в кабинета на д-р К. Стоилов (1896-1899), командващ 4-та (1899-1903) и 5-та пехотна дивизия (1903-1907), началник на Втора инспекционна област (1907). По време на Балканската война командва Втора българска армия и ръководи превземането на Одринската крепост; напуска армията (7 август 1913). В началото на Първата световна война е мобилизиран в Щаба на действащата армия, но публично се обявява против войната с Русия и е отстранен; произведен в чин генерал от пехотата (1936).
(10) Генерал-лейтенант Никифор Никифоров (1858, Ловеч – 1935, София), служил в 1 пехотен полк, командир на 4 пехотна бригада, инспектор на пехотата, министър на войната в правителството на Ив. Ев. Гешов (1911-1913), дипломатически агент в Германия (1904) и в Сакскобургготското херцогство (1906), а след 1909 пълномощен министър.
(11) Полковник (от 1913 генерал-майор) Петър Стойков Салабашев, род. 1858 г. в Стара Загора, служил в 4 конен полк, 1-ва конна бригада, помощник-инспектор на кавалерията.
(12) Полковник (от 1905 генерал-майор) Иван Константинов Сарафов, род. 1856 г., във Велико Търново, служил в 20 пехотна дружина, 8 пехотен полк, началник-щаб на 1 пехотна дивизия, началник на 3 пехотна дивизия.
(13) Става дума за генерал Стефан Паприков.
(14) Майор (полковник от 1909) Христо Василев Морфов, род. 1868 г. в Калофер, служил в 1 кавалерийски полк, адютант в кавалерийската инспекция, началник -щаб на 6 дивизия.
(15) Майор (генерал-полковник от 1920) Стефан Нерезов (1867, Севлиево – 1925, София), генерал от пехотата, служил в свитата на царя, инспектор на пехотата, началник на Оперативното отделение в щаба на армията. През Първата световна война командва 9 пехотна Плевенска дивизия и ІІІ армия във военните действия в Добруджа, началник на Моравската военноинспекционна област, командва І армия на Южния фронт при Дойран. След войната е началник на І военноинспекционна област, началник – щаб на армията (1919 – 1920).
(16) Стоян Стойков Шангов (1867, с. Енидже, Лозенградско – 1925, София), журналист и публицист, учител, главен редактор и издател на в. “Поща”, “Вечерна поща”, “Нова вечерна поща”, “Балкански бюлетин”, “Епоха”, “Експрес”, “Балкан”.
(17) (фр.) - Възползувах се от случая, за да изкажа отново пред Монсиньор страховете си по повод престоя на Вайсман между нас, както и за да настояваме с м[инистъ]ра на войната за най-бързо решение на въпроса за тайната полиция.
(18) Хюсеин Хилми Паша (1859–1921), от с. Сарлиджа, остров Митилин, турски военен и държавен деец, дипломат, генералгубернатор на Адана, Йемен, мютесариф на Маан, главен инспектор на трите  вилаета в Македония, дипломат, велик везир (14 февруари – 13 април 1908, 5 май – 28 декември 1909).
(19) Писмата, за които се отбелязва не бяха открити в архива.
(20) По това време министър-председател е ген. Рачо Петров.
(21) Димитър Станчев (Станчов) (1863, Свищов – 1940, София), държавник и дипломат, частен секретар на княз Фердинанд І от 1887 г., министър-председател (1907), министър на външните работи и изповеданията (1906–1908), дипломатически агент в Румъния (1894), Австро–Унгария (1895), Русия (1896), Франция (1908), пълномощен министър във Франция (1908), Белгия (1910), Италия (1915), Великобритания (1920), Белгия (1921) и Холандия (1922), началник на канцеларията на българската делегация за сключване на Ньойския мирен договор.
(22) Николас О` Конър, английски дипломат, дипломатически агент и генерален консул в София (1887 - 1893), пълномощен министър в Цариград.
(23) Д-р Никола Ламбрев, секретар на княз Фердинанд, оберхофмаршал и церемониалмайстор на двореца, адвокат.

№ 3

Писмо от д-р Никола Ламбрев, секретар на княз Фердинанд до княз Фердинанд І за необходимостта да се изпрати български офицер да присъства на френските военни маневри и списък на чуждите агенти в България

София, 18-31 юли 1903 г.

Ваше Царско Височество,
Военния министър ми обади, че според негови сведения в кликата влизал и бившия градоначалник Бостанджиев, който щял да заминава с някаква мисия в Австрия. Вайсман е съобщил в Азиятския департамент, че Хербст(1) бил агент на австрийското Военно министерство.
Министърът на войната е взел мерки за разузнаване, чрез специални лица, които ще имат за задача да се промъкнат в лагерите на някои партии. Едного ще изпрати за няколко време в Белград.
Полковник Саввов заминава утре за Бургас - Варна ще мине и през Стара Загора, Казанлък.
Той ме замоли да съобщя на Господаря, че относително изпращането на офицери във френските маневри, не ще може да се изпрати генерал Иванов, защото доайена на аташетата във Франция бил полковник, та в тоя случай ще трябва да се изпрати само майор Нерезов. Министъра моли Господаря да му даде заповедите си.
Според сведенията на полк. Саввова този е списъка на лицата които влизат в състава на иностранната тайна полиция. - Тук приключен.
Respectueusement [С уважение] N. Lambreff

Иностранната тайна полиция в България.
Руска:
1. С. Вайсман, еврейн, главен агент, почетен чин в руския двор.
2. Михалаки Георгиев.(2) За клубовете на разните партии.
3. А. Шварц - адвокат в София - по македонските работи.
4. Яни Гърчето - бивш помощник на полиц[ейския] пристав в София, за преследване разни лица и узнаване местожителството им.
5. Богданов - опълченец, родом от Далмация, за особени поръчки, ходене из кафенетата и поддържане разни лица.
6. Дуновиц и син му, евреи.
7. Гастер стария.
8. К. Бербенко - бивш следовател за кореспонденции.
9. Горанов (Графа) бивш съдебен пристав, запасен офицер - за специални мисии.
10.  П. Тъпчилещов(3) за политическите течения в България.
11.  Госпожа Вайсман, за разни дами.
Австрийска:
1. Барон Щетин началник и кореспондент.
2. Зеленика. Запасен австрийски поручик. За кореспондент на "Милитарише Цайтунг", да разузнава из между българските офицери какви приготовления се правят във войската.
Турска:
1. С. Скришовски, адвокат в Пловдив.
2. Кичев - псевдоним - куриер на Комисарството межзу София - Пловдив и Цариград.
3. Риза Паша - Пловдив.
4. Мехмед - Али - [Пловдив].
5. Хасан Ефенди - [Пловдив].
Германска:
1. Биндер - еврейн по македонските работи.
Публ. в Из тайния архив на българския цар Фердинанд І, с. 56-57.
-----------
(1) Йосиф Хербст (1875, Одрин - 1925, София), майор от българската армия, журналист, служи в I Софийски пехотен полк, директор на печата, участник в Балканската война (1912-1913), един от основателите на Дружеството на българските писатели и публицисти, редактор на в. “Вестник” (1900-1901), “АБВ” (1924-1925), “Ек вечерен” (1924-1925), “Днес” (1925), сп. “Вик за свободни хора” (1923-1924), зет на Петко Каравелов.
(2) Михалаки Георгиев (1854, Видин – 1916, София), писател, дипломатически агент в Сърбия (1897-1899), редактор на в. “Балканска трибуна” (1905-1908), автор на трудове по стопански въпроси, член на БКД (БАН).
(3) Петко Тъпчилещов, род. 1854 г. в Калофер; завършва Робърт колеж (1871) и Търговска академия в Лондон (1875); търговец в Цариград и основател на Търговската къща “Тъпчилещови”; председател на БББ “Просвещение” в Цариград; секретар и настоятел на Българското читалище (1876-1877), сътрудничи на сп. “Читалище"; банков чиновник, секретар на кабинета на д-р Константин Стоилов.

№ 4

Отговор на в. „Революционен лист” на изявленията на Демерик

4, 16 декември 1906 г.

ПО ПОВОД ИЗЯВЛЕНИЯТА НА РУСКИЯ ЦИВИЛЕН АГЕНТ В МАКЕДОНИЯ, Г. ДЕМЕРИК.

І.
Преди три месеца един от ежедневните Со­фийски вестници обнародва следните твърде инте­ресни изявления направени от г. Демерика пред един „високопоставен българин” в Цариград:
„Ние, всички чужденци, изпратени в Македония да въвеждаме предначертаните реформи много добре знаем, както и по-напред, знаехме, че болшинството там е ваше, българско. Но ние не отидохме там да създаваме една уредена българска Македония, с цел подир време да я направим ваша. Вие трябва веднъж за винаги да се откажете от мечтата, че Маке­дония някога ще ви принадлежи. Тя ще си остане на Турция, която ние с всички средства ще гледаме да усилим и да я направим неуязвима и по-силна от всички нейни съседи. Ние имаме интерес Турция да е господарка на земите, които сега владее на полу­острова, и да я закрепим там за дълго време. Докато болшинството в Македония е българско, това не ще бъде възможно, и ето защо една от главните ни сега задачи е да омаломощим това болшинство, да го направим еднакво силно с другите меншества, да няма то надмощието и силата на страната си и, ако може, да го сведем под тях, за да нямаме постоянно неприятността да се раправяме с него. За тая цел турското правителство намери за добре да прибегне до помощта на гръцките и сръбските чети, които му направиха и му правят добра служба: с това се омаломощава и разредява българското болшинство, а заедно с туй, се дава по-малък повод да се появяват чужди недоволства и порицания против турската власт, а следователно, и малка причина за желание на ново намисане във веднъж предприетата акция за възстановяване добрия ред в страната. Това върви бавно, но сигурно. То можеше да бъде привършено досега, но главния инспектор Хилми паша, който е един много изкусен държавник, не желае изведнъж да предприеме и свърши тая задача, което би докарало голям шум в европейското обществено мнение и би попречило на плана му. Нему са известни всички пружини на комитетите, той знае лицата които ги съставляват, знае къде се скриват бомбите и бойните припаси на организацията, но пипа осторожно и полегка, и постепенно ще смогне да я сломи всецяло. В това вече му идват на помощ и други фактори. На българското население му е дотегнал товарът от четите, има вече членове от самата организация, които отидоха до изневерявяне ней и изказване на тайните й. Четите не проявяват вече оная активност, която имаха преди година–две; те от ден на ден ослабват. Доста силен е още Сандански(1) в Серско; властта, обаче, не предприема активни действия за сломяването му, което има възможност да направи, когато поиска това, защото намира, че той в тоя край й върши същата служба, която вършат за нея гръцките чети в Битолския край и сръбските в Скопския.
Ако българите искат да останат като елемент в Македония, трябва да се предадат само на мирното си и просветително развитие, както е било преди четническите движения, и да забравят за всякога всякакви блянове за свободна или автономна Македо­ния с българско надмощие и български колорит».
Тия изявления пред „високопоставения българин” не направиха на времето си особено впечат­ление нито на печата, нито на широката обществена мисъл, защото, предполагаше се, че подобен разговор с г. Демерика не е станал, че изявленията му са фиктивни и дело на някаква политическа мистификация насочена да убие престижа на руската политика в Македония. Това обстоятелство особено се поревна на русофилските кръгове в България и русофилската преса не закъсня да отхвърли всички подполни „инсинуации" против чистотата на рус­ките стремления и задачи на Балкански полуостров, както и да изругае „тайнствените врагове" на „вели­ката славянска идея", които не се спирали пред нищо, за да подкопават основите на руското влияние пред българския свят.
Преди 3-4 седмици обаче, в. „Пряпорец”(2) донесе едно писмо, което се яви отново да потвърди горните изявления на г. Демерика и тоя път по един начин и в една форма, които не хвърлят вече нито сянка от съмнение в тяхната достоверност. Под надслов „Изгубено писмо" в. „Пряпорец” съобщава следното:
„Това изгубено писмо на един дипломат се намерило от един демократ. Нашето предположение е, че съдържанието е диктувано от г. Григор Начович(3), писмото е изпратено от г. П. Германов до г. Добровича, за да се чете на Н. Ц. Височество. Както ще видят читателите, в писмото няма ново нещо освен медиумът, за който в случая е избран рус­кия граждански агент пред Хилми паша, г. Деме­рик. Самото писмо гласи:
Цариград, 9 юний 1906 год.
Многоуважаемий Господин Добрович!(4)
Вчера уважаемият г. Г. Д. Начевич Ви писа накратко за моя разговор с Н. В. Превъзходител­ство г. Д[емерик], императорския руски цивилен агент в Македония. Г. Д[емерик] живее в “Хедивиял Палас”, гдето съм и аз, и това ми даде възможност да се запоз­ная добре с него и да говора пространно по всич­ките въпроси, свързани с националната наша маке­донска проблема. За да може разговорът ми да стане достояние на Н. Ц. Височество Господаря, реших да Ви напиша настоящето си, както и да Ви съобща буквално това, което г. Д[емерик] ми каза.
– С какво, запитах аз г. Д[емерик], може да се обясни отсъствието на положителни резултати от реформената акция в Македония, ръководена от Русия и Австро-Унгария?
– Реформената акция в Македония, отговори г. Д[емерик], даде блестящи резултати, при всичко, че обеща­ните за разорените българи помощи не можаха да се дадат поради бедността на турското съкровище. Да, най-сетне паричните помощи на България и на англий­ските и други благотворителни комитети попълниха и тази празнина. Вие може да се удивлявате от твърдението ми за големите успехи на реформената акция и това не ме очудва ни най-малко. Разликата между нас и българите в оценката на македонските ре­форми произлиза от коренното различие на станови­щата ни по тоя въпрос. Въпросното различие произ­хожда от това, че България иска автономно управ­ление за Македония, а Австро-Унгария и Русия, като най-заинтересовани фактори в източния въпрос, поддържат, заедно с другите сили, принципа за засилването на турската власт в Македония чрез контролиране на турската администрация, попълването й с по-порядъчни служащи и морализирането й с осигуряване редовното изплащане заплатите на чинов­ниците. Излезте сега в съждението си от това гледище и вие ще признаете, че Русия и Австро-Унгария имат право да се гордеят и да твърдят, че много е направено за заякването и морализирането на турската власт в Македония. Признавам, че тези резултати би били още по-благотворни, ако реформаторските сили не срещаха на пътя си пречките изхо­дящи от Вътрешната македонска революционна орга­низация.
– Защо Ваше Превъзходителство вини за не­пълното развитие на реформаторската акция само Ма­кедонската революционна организация, когато цял свят знае, че българските чети сложиха временно оръжието, а Македония е обърната на касапница от поддържаните от турското правителство гръцки и сръбски чети?
– Аз говоря само за българските революци­онни чети, защото само те са опасни поради дълбо­ките им връзки с местното население на Македо­ния, чиято физиономии, – защо да го крием? – е българска. Гръцките и сръбски чети се състоят, от хора наети и плащани от властите в Гърция и Сър­бия и тяхното стоение в Македония ще се про­дължава до тогава, до като Хилми паша ще има нужда за омаломощаването на българите, които са голяма опастност от la politique des basculs.(5) Сега се пише вече, че сръбските и гръцки чети си изиграха ролята и преследването им от императорските турски власти трябва да се счита за сериозно дело. Тази политика на Хилми паша не трябва да се счита за много макиевелистическа, защото тя се наложи като необходимост. На Вътрешната македонска организация трябва да се признае заслугата за довеждането на Европа в Македония, но, след като великите сили поеха в ръцете си реформената акция, всяко революционно действие от нейна страна трябва да се счита като причина за закъсняване установяването на съвместната с отоманското господство сигурност, както и като непростима дързост – lа patrie! – d'etre forcée par la révolution.(6)
– He допуска ли Ваше Превъзходителство, че поне в по-далечното бъдаще жертвите на македон­ските българи ще предизвикат създаването на една автономна Македония или поне на един полуавтономен режим, като тоя на Либан?
– Нито едното, нито другото, защото Австро-Унгария, Русия и другите сили (европейски и балкан­ски) няма да допуснат даже сянката на един ре­жим, qui renforcera politiquement la nationalité bulgare.(7) Ние няма да оставим да ви масакрират или оконча­телно изтребят, но vous renforcer politiquement çа par exemple, non!(8) Това е истинското положение на македонския въпрос и вам не ви остава освен да се разпростите с автономните илюзии...
– Икономическото положение на македонските българи вдъхва ли големи опасения на Ваше Превъзходителство, тъй като сведенията, които ний имаме, са до невероятност съкрушителни?
– Въстанието, обирите и опустошенията, които го последваха, уничтожиха труда на цели поколения. Затворите и непозволяването македонците да отиват свободно на работа, гдето такава има, довършиха ико­номическото съсипване на македонските българи. Всичко това е вярно и церът на злото трябва да се търси в успокояването населението и освобождаването му от Вътрешната революционна организация, която живее от потта му и го товари с данъци, няколко пъти по-големи от тези на правителството. Освен това, нуждата да се освободят македонците българи от гнетът на Революционната организация произходва и от това, че тя (организацията), като неспособна да даде каквато и да е помощ на населе­нието, излага го на постоянни затвори и разорение, благодарение на легкостта, с която оставя да попада архивата й в ръцете на Хилми паша, който знае всичко, но действува полегка, за да не създаде шум в Европа. Организацията още повлия и за разоре­нието на българското училищно и държавно дело, което създаде и укрепи българската народност в Македония. Сега пък, когато Вътрешната организа­ция, чрез Сандански и другите войводи, счита бъл­гарина за най-голям враг на македонската кауза, Хилми паша ще бъде извинен, за гдето не бърза с уничтожението на македонските революционни чети.
– В такъв случай нека Ваше Превъзходител­ство благоволи и ми резюмира мнението си по македонският въпрос с един съвет към българите.
– Вие трябва да не разчитате много на Европа, която си има свои интереси и която от гдето се установи не излазя почти никога. Върнете се към политиката, която следвахте по отношение на маке­донците до 1905 година. С една реч: la prudence vous engage de reéculer.(9)
Д[емерик] говори също и по въпроса за бъдащето на Балканския полуостров. Той допуща, че революцията в Русия ще предизвика впоследствие разрешението на източния въпрос в смисъл на свободата на бал­канските народи и неутрализирането на Цариград и на Проливите. Не скри също и озлоблението си, за гдето Европа, с намесата си в Македония е пара­лизирала реакцирането на австро-руските „особни интереси” в Македония и Одринско”.
По какви пътища това „изгубено писмо" е стигнало до редакцията на в. „Пряпорец” не ни влиза в работа да издирваме. Допускаме, че това е една от „дълбоките дипломации" на двореца и на управляващите кръгове, които са намерили за нужно да не скриват от българското обще­ство интимните планове на руската дипломация без при това да излагат на опастност „сър­дечните си отношения" с освободителката ... За нас е много по-важеи факта, че това пис­мо наистина изразява възгледите на г. Деме­рика и че неговата автентичност не биде опровер­гана даже и формално нито от самия него, нито от ония, които са го „изгубили". Па и самото писмо, в което са замесени наистина „високопоставени българи" в Цариград и София, говори най-красно­речиво за истинността на изложените в него раз­говори и изявления. Очакваше се, и не без основа­ние вече, че това „изгубено писмо" пълно с тол­кова потресни изявления на руския цивилен агент, няма да мине без внимание от публичния печат, от обществената мисъл и съвест в България. Какво впечатление са произвели възгледите на г. Демерика върху официалните кръгове в Княжест­вото не ни е известно, обаче русофилската преса бе изправена пред един страшен факт. Без да оспорва този факт, който е вече доказан и вън от всяко съмнение, тая преса, която винаги е величаяла и славословила руската политика на Близкия изток, се помъчи да излезе от крайно трудното положение, в което Демерик я постави и след дълги лута­ния най-после успя да намери един изход. Тя прогласи, че ако руската политика се е опълчила против българския народ изобщо и специално против оня в Македония, то за това не е виновна самата Русия, а онова нещастно стечение на обстоятел­ствата, което докарва на кормилото на българското държавно управление разни „антиславянски елементи" за каквито се считат и днешните управници в България. Привеждаме тоя наивен „отвод” на русофилската преса не, за да влезем в оценка на нейните „обяснения", а просто за да констатираме, че из­явленията на г. Демерика са един безспорен факт, който не могат да отрекат и най-фанатизираните привърженици на руската дипломация. Няма да зачекваме и „потресающето впечатление", което тия изявления произведоха на ония кръгове, които дълго време се приспиваха с мисълта, че делото и участта на християните в Турция са влезли вече в сигурните и могъществени ръце на европейската дипломация. На нас се налага само да видим какво представляват изявленията на руския цивилен агент от гледището на нашата организация и по отношение на нейните освободителни задачи и идеали.
* * *
Няма никакво съмнение, че откровенността на Демерика, тъй малко свойствена на първостепенните дипломатически величини, хвърля силна светлина върху основните побуждения на руско-австрйското вмеша­телство в Македония. Онова, което до сега се осно­ваваше само на догатки и подозрения днес вече авторитетно се заверява от най-видния представи­тел на руската дипломация в Македония. Самата наша организация макар и да налучкваше истинс­ката физиономия на руско-австрийските стремления, не можеше обаче документално да определи тяхната точност и да начертае една ясна линия на поведение спрямо тях. При все това, обаче, изявле­нията на Демерика днес няма да изненадат нас тъй, както изненадаха обществените и политически кръгове в България, т. е. тия кръгове, които стоят на страна от живота и борбите на нашата органи­зация, защото тоя живот и тия борби доведоха по един чисто практически път съзнанието на организацията до онова заключение, което днес на­мираме теоретически обосновано от Демерика. За­слугата на последния се крие, прочее, не в откри­ване на истини неподозирани и нечуствувани от никого и никъде, а само в по-точното формулиране на тия истини или по-добре, в тяхното официаално подчертаване и заверка.
Основната мисъл и в двете писма, които привеждаме по-горе е една, а имено, че „Австро-Унгария и Русия, няма да допуснат нито сянката на един режим, който ще усили политически българската националност” и за постигането на тая цел те, както ясно е указано в писмата, са предприели всички средства за умаломощаването на българското болшинство. Паралелно с това, „Австро-Унгария и Русия, като най-заинтересовани фактори в източния въпрос, поддържат, в противовес на България, която иска автономно управление за Македония, прин­ципа за засилването на турската власт в Македо­ния" чрез реформени мероприятия. Първото е една жестока истина и г. Демерик е могъл да мине и без своята цинична откровенност, защото е фактически установено пред целия свят, че българския елемент в Турция е вероломно нападнат от всевъзможни гръцки, турски и сръбски банди при високото покровителство на турската власт и при спокойните и невъзмутими лични на­блюдения на цивилните агенти и на целия реформаторски корпус в Македония. Но ако до сега можеше да се мисли, че разоряването на цяла една нация е резултат от дълбоката ненавист на самата турска власт към нея, днес вече г. Демерик иде да ни увери, че не Хилми Паша (който изпълнява само един дълг към своето отечество) и не турските власти са единствените и самоволни организатори на изтреблението на бъл­гарската народност, а че над тях стоят като морални подстрекатели и учители друг род убийци, именно Русия и Австрия, които за запазването на своите интереси, се хвърлят в най-ужасните „рефор­маторски" престъпления.
Вярно ли е обаче, второто положение на г. Демерика, че Австрия и Русия са за „засилването на турската власт" и че те ще гледат да направят Турция „неуязвима и по-силна от всички нейни съседи"? Че те „засилват турската власт” като и съдействуват с всички сили да мачка и из­требва българския елемент, това е безспорно и ако г. Демерик говори за такова именно „засилване”, той е прав. Но явява се тук въпроса: само по този път ли може да се засили турската власт и само чрез кръвнишки изстъпления над една нация ли ще се закрепи Турция като „господарка на зе­мите, които сега владее на полуострова"? Не са ли в състояние „Австро-Унгария, Русия и другите сили (европейски и балкански), както ги нарежда г. Демерик, да обуздаят политическите аспирации на българския елемент, ако ги прояви някога, без да е необходимо да го умаломощават, разоряват и убиват? Па и какъв смисъл имат тогава раз­ните „контролирания" и „морализирания" на турс­ката власт когато редом с тях се осветява убийството като едничък лек против нации доминиращи със своята численност?
Едно от двете: или Русия и Австрия се стремят сериозно за морализирането на турското управление, за да се направи сносен живота на християнското население и в такъв случай нямат никакъв разумен мотив да умаломощават, която и да било нация, или пък те нямат подобно намерение, а преследват свои особни интереси, които не съвпадат с идеята за мирното и свободно промишлено и културно развитие на македонското население. В първия случай Русия и Австрия трябва да употребят всички средства за мирно въздействие върху Турция и ако, въпреки това, последната упорствува или не е в състояние да въведе свобода и законност в своите християнски области трябва най-после да се намесят при едно сериозно раз­мирие от страна на населението и със сила да откъснат от прямото владичество на Турция тия християнски области, като в съгласие с другите велики сили, им наредят и гарантират едно не­зависимо политическо съществувание. Има ли нещо общо тоя начин на действие с оная политика, която в действителност поддържат Русия и Ав­стрия и практическото приложение, на която тъй ясно ни рисува г. Демерик? Ясно като бял ден е, че „най-заинтересуваните фактори в източния въпрос” са наистина заинтересовани, но не за спокойствието и бъдащето на Македония, която са се заели да „реформират”, а за свои собствени стремления, които изискват не толкова „засилването на турската власт”, колкото задушаването на политическите движения в Турция „за дълго време". А знае се че елементът, който дирижира тия движения за сега е българския, следователно към него трябва­ше да се насочат всичките изтребителни планове и действия на двете дипломации. Г. Демерик ни казва наистина, че това било необходимо главно, за да не се създава една уредена българска Македо­ния, която отпосле да се присъедини към България, т. е. той въстава най-енергично против засилването на българската националност. Прекрасно. Да допуснем и ние за минутка, че тия опасения са основателни, че българската държава ще се усили някога политически и териториално въпреки волята на целия свят. Но тогава почтенния руски циви­лен агент ще трябва да ни обясни каква опасност представлява такава една България за интере­сите на Австрия и Русия, щом като те днес са сложили за свой държавнически принцип „морали­зирането и закрепването на Турската империя, което ще рече, че те нямат никакви завоевателни наме­рения спрямо нея"? Ако те искрено изхождат от тоя основен принцип, то какви особени облаги ще очакват от една реформирана и закрепена Турция, та да е необходимо заради тия облаги да се въстава тъй решително и по най-злодейски начин срещу идеята за едно политическо засилване на българската народност? Очевидно, тук няма никаква логика. Г-н Демерик сам вижда отсъствието на такава логика и ако той говори тъй много и тъй злобно за политическите аспирации на бъл­гарската националност, то това той прави не защото наистина е убеден във възможността да се реализират тия аспирации, а за да прикрие голотата на ония планове за тържеството, на които аспирират събственото му отечество и неговата съюзница. Г-н Демерик отлично знае от друга страна, че за македонските българи не съществува въпрос за политическо обединение, че техните аспирации са много скромни и дори в духа на Мюрцщегската реформена програма. Защо, въпреки това, той се нахвърля против българската националност в Македония и ръководи нейното изтребване за гре­хове, които според неговите пресмятания ще се извършат тепърва, в бъдаще? Работата обаче се изяснява. Напълно когато напустнем фалшивите „принципи" на „реформаторите" от двете империи и стъпим на почвата на действителните техни планове и аспирации в Македония и изобщо в Турция. Но това, в свързка с другите изявления в писмата, ще сторим следующия път.
ІІ.
Видяхме вече, че Русия и Австрия, според изявленията на г. Демерика, имат за непосредствена задача да засилят Турската империя, да я направят неуязвима и по-силна от всички нейни съседи и да я закрепят но тоя начин, като господарка на зе­мите, които сега владее на полуострова. Средствата за това са: контролирането и морализирането на турското управление от една страна, и, паралелно с това, умаломощаването и разорението на българския елемент в империята чрез задушаването на „всякакви блянове за свободна или автономна Ма­кедония с българско надмощие и български колорит", чрез унищожаването на всякакви „автономни илюзии".
Казахме го миналия път, че да се мачка и унищожава цяла една нация, за да се закрепи и морализира турското господство е един дълбок политически абсурд, ако с него се преследва едно действително умиротворяване на населението чрез обезпечаване на неговото свободно културно и про­мишлено развитие. Каква опастност представлява бъл­гарския елемент за едно подобно умиротворяване? Не е ли това неговата непосредствена цел и не за това ли се бори той? Ако идеалът на руско-австрийската дипломация е да модернизира Турция, да я направи една съвременна европейска държава, да въдвори в нея един правов порядък, срещу който да не се явява от нийде никакво негодувание, то каква необходимост ще се почувствува то­гава от мачкането и преследването на една нация като българската, която би била първия и най-го­рещия съчувственик и сътрудник на подобни стре­межи? А за една искрено угрижена за спокойствието и бъдащето на недоволните елементи в Турция велика  сила, била тя Русия  или Австрия не е ли все едно дали това спокойствие или бъдаще ще се обезпечи от модернизирана Турция или пък чрез една политическа автономия? Прочее, ако на­шите „реформатори" са искрени в своите наме­рения, ако те наистина се въодушевляват от прав­дата и хуманността и ако наистина мечтаят да ги видят реализирани в Турската империя за тях има два пътя: или да модернизират тая империя чрез ефикасно действие и насилие, или да откъснат от нейното владичество негодующите провин­ции. И в единия и в другия случай обаче, няма абсолютно никакъв резон, абсолютно ни­каква нужда или необходимост да се изтребва коя да е нация находяща се под турското иго!
Но г. Демерик е на друго мнение. Мюрцщегските „реформатори", според него, са решени да „засилят" Турция чрез български трупове, чрез българска кръв! Що значи това? Отговорът е за всекиго готов: това значи, че православното отечество на г. Демерика и неговата съюзница нямат намерение нито да реформират Турция, нито да прегърнат идеалите на поробеното население в нея. А това за нас не стига. Нам не ни трябва по-нататък да издирваме техните специални интереси и да налучкваме формата, в която тия интереси биха могли да се изразят ако бе гарантирано тяхното спокойно логическо разви­тие. За нас е важно да знаем, че идеалите ни са чужди за „най-заинтересованите" от нашата кауза сили и безразлично е по-нататък, дали тия сили ще се стремят да завладяват или пък ще искат да държат винаги Турция в едно полуанархично състояние, за да се чувствува вечно нужда от „съдействието" на „заинтересовани реформатори”.
Че Русия и Австрия нямат намерение да ре­формират Турция, това се вижда не само от печалната македонска „реформирана" действителност, но и от самите изявления на г. Демерика. Той откровено ни заявява, че е изпратен там да „засилва" турската държава, но не, разбира се за винаги, а за „дълги години", което ще рече, че след тия „дълги години" няма да има нужда вече да се засилва, нито пък да бъде господарка на земите, които сега владее на полуострова. А щом е тъй, щом засилването на Турция е една преходна работа, един временен експеримент, нищо чудно няма вече в това, че такова едно „засилване" може да бъде изкупено само със способът, който почтените цивилни агенти са натоварени от правител­ствата си да практикуват и прилагат в Македо­ния, а именно: да се нахвърлят с явно изтреби­телни замисли против оня елемент, който размирява страната, който се бори и въстава с оръжие в ръка против господствующия режим и за търже­ството на свободата. От тук и омразата на г. Де­мерика против българите в Македония, от тук и гневът му против въображаемото политическо засилване на българската националност. Гонитбата срещу българите следователно, не произтича от това, че те действуват и се борят против тур­ското господство, което не е в задачите нито на Русия, нито на Австрия, а защото те вършат това в един момент, когато последните държави не виждат и не намират достатъчно благоприятни обстоятелства за агресивни действия в името на своите върховни стремления и идеали. Викът срещу „ав­тономните илюзии" и срещу „политическите засил­вания", е, значи, вик против самото революционно движение, което по пресмятанията на „реформаторите" от двете империи е най-малко несвоевре­менно за техните собствени цели. Ето напр. какво ни говори г. Демерик, тоя тъй върл противник на автономията и особено на политическото засил­ване на българската националност. Като „оплаква" горчиво „икономическото съсипване на македонските българи", той добавя че „церът на злото трябва да се търси в успокоението на населението и осво­бождаването му от Вътрешната революци­онна организация". И като изброява по-надолу страшните „разорения", които тая организация при­чинява на населението, той авторитетно продължава: „Организацията още повлия и за разорението на българското училищно и държавно дело, което съз­даде и укрепи българската народност в Македо­ния. Сега пък когато Вътрешната организация чрез Сандански и другите войводи счита българина за най-голям враг (?) на македонската кауза, Хилми Паша ще бъде извинен, за дето не бърза с уни­щожението на македонските революционни чети". Да речем, че всичко това е тъй; да допуснем че г. Демерик е убеден в тая „печална" истина и че наистина Вътрешната революционна организация е едно грамадно зло за македонските българи. Но то­гава тоя важен господин трябваше не да ругае Вътрешната организация и да счита, че тя „пречи" на „великите реформаторски актове", а напротив да я смята за най-мощен свой сътрудник, защото не е ли тя по неговото собствено мнение най-важния фактор за разоряването на българското насе­ление и следователно най-мощния противник за не­говото „политическо засилване"? Понеже такива са и задачите на г. Демерика, по неговото собствено признание, то защо той с всички сили се бори про­тив организацията и с такова безгранично усър­дие подтиква турската власт да унищожава тия чети заедно с всички българи, които влизат в сноше­ние с тях и в състава на самата организация? Как може да бъде той едновременно и приятел на българите и жесток враг на „автономните им илюзии", на тяхното национално засилване? Очевидно, всичко това е един абсурд. Но то е абсурд само от наше гледище. Не е такъв обаче за самия Демерик и за неговите върховни инспиратори. За тях това е една ясно очертана и усърдно следвана задача. Те не преследват действителното умиро­творяване на Турция — това за тях би било тол­кова приятно и изгодно, колкото и една полити­ческа автономия на Македония или колкото едно по­литическо засилване, на която и да било национал­ност за сметка на Турция. Тяхната висша полити­ческа цел е завладяването на последната. А това е една тежка проблема, защото има на среща си съ­противлението на много и силни фактори. При та­кова положение дето „реакцирането на австро-унгарските особени интереси в Македония" среща го­леми спънки от страна на останалите европейски и балкански държави, за двете заинтересовани монархии не остава друг път освен да „засилват" Турция чрез задушаването на революционното бро­жение в нейните предели, а за това има две сред­ства: „реформиране" по познатата Мюрцщегска ме­тода и бруталност срещу революционният елемент. Двете тия оръжия пък са насочени да дадат в резултат едно относително затишие, една безо­пасна откъм усложнения полуанархия, с други думи едно състояние, което да не заплашва сериозно „общеевропейския мир", но което да съдържа в себе си всички елементи, за да изиграе ролята на сериозен претекст в момента, когато ще се мисли, че едно завоевателно нашествие няма да заплашва с опасни пертурбации негорите автори ...
Поуката за нас от всичко онова, което ни разказва г. Демерик и което наистина се прилага в нашата територия е очевидна. Силата на една революционна организация като нашата се заключава в слабостта на ония фактори, които са заинтересувани в нейната кауза и боравят със собствени аспирации в нейното дело и после, в умението на тази организация да използува тяхната слабост. По от­ношение на Русия и Австрия на нашата организация предстои да усвои гледището, че „реформеното" вмешателство на тия сили по нашия въпрос не хармонира никак с идеалите на освободителното дви­жение и че това вмешателство е само израз на тяхното безсилие и на тяхната слабост да наложат разрешението на източния въпрос по свой вкус. Тая слабост ние ще я използуваме най-добре като не даваме никаква цена на редицата „реформи", с които „ ощастливяват" нашето отечество и като вървим твърдо и решително по пътя на революционната борба. Ние има да използуваме по-нататък и гнева на г. Демерика „за гдето Европа с наме­сата си в Македония" е парализирала реакцирането на „особените интереси" там на Австрия и Русия. Европейската намеса по нашия въпрос не е още никакво доказателство, че тя иде да ни спаси от алчността на силите „реформаторки", или че тя иде да подкрепи нашата борба и нашите идеали. Тая намеса иде от антагонизмът, който царствува между европейските държави, а той е една слабост, която ние отлично можем да използуваме, обаче не винаги, не по какъвто и да е начин, а чрез една систематична и повсеместно организирана рево­люционна борба, която да направи неизбежна на­шата свобода, даже и за най-върлите нейни сегашни и бъдащи противници.
Но г. Демерик ни дава и друга една не но-малко важна поука, която е необходимо да изтъкнем особено сега, когато хора от собствената ни среда със своите разбирания и със своите действия отиват право против добре разбраните интереси на нашата освободителна кауза. Това поучение е, че ние трябва и в най-дребните си действия да из­хождаме от самостойно начертаните идеали на на­шето освободително движение, че всички наши акции трябва по същество да бъдат проникнати от автономният политически идеал, към който се стремим, което ще рече, че те трябва да бъдат безусловно самостоятелни по всички напра­вления и във всички случаи и това не, за да убедим г. Демерика, че не сме никаква опастност за засилването на българската националност в поли­тическо отношение, това за него е все едно — а за да нанесем едно нравствено поражение на съществующите сега в отечеството ни междухристиански гонения, които се дължат колкото на заин­тересованите балкански държавици, толкова и на без­верието, което са хранили и хранят към нас дру­гите христиански народности в Турция, и на които ако не активното поне пасивното съдействие в нашите борби е необходимо, за да можем да из­ползуваме и слабостта на балканските фактори за бързия и правилен развой на освободителното движение.
Публ. във в. „Революционен лист”, г. ІІ, бр. 9 и 10, 4 декември 1906 г., с. 6-11, бр. 11 и 12, 16 декември 1906 г., с. 13-15.
--------------
(1) Яне Сандански (1872, с. Влахи, Мелнишко – 1915, Пирин пл.), деец на ВМОРО, участник в Четническата акция през 1895 г. и в Илинденско-Преображенското въстание 1903 г., подпомага настъплението на 7 Рилска дивизия през Балканската война, мелнишки войвода, член на Серския окръжен революционен комитет, един от ръководителите на Народната федеративна партия (българска секция), член на Демократическата партия.
(2) В. „Пряпорец” е орган на Демократическата партия.
(3) Григор Начевич (1845–1920), участвува в национално-освободителното движение на страната на „старите”; един от водачите на Консервативната партия; министър на финансите (1879, 1882–1884, 1887–1888), на външните работи (1879–1880, 1886–1887, 1896), на вътрешните работи (1881–1882), на търговията и земеделието (1896–1897, 1899–1900), дипломат, публицист и търговец.
(4) Г. Добрович е началник на Тайния кабинет на княза (Б.Р.) Страшимир Добрович, дългогодишен частен секретар и началник на Тайната канцелария на княз Фердинанд и на цар Борис ІІІ.
(5) (фр.) – загубване на равновесие.
(6) (фр.) – отечеството да бъде накарано да се разбунтува.
(7) (фр.) – който политически ще подсили българската нация.
(8) (фр.) – но например ще ви подпомогнем политически.
(9) (фр.) – предпазливостта ви кара да отстъпите.

№ 5

СПОМЕНИ ЗА НЯКОИ РУСКИ КОНСУЛИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО

Константин Стоянов, бивш директор на Българската мъжка гимназия в Битоля.
Пловдив, 9 декември 1913 г.

Прeз 1880 г., когато и в нашето село Песошница (Леринско) се подигна въ­проса за минаване под ведомството на Екзархията, по-видните селяни се отне­соха за подкрепа до Руското консулство в Битоля. Тогавашният титуляр им даде черковни книги и всячески ги насърчи в тяхното решение. От неговата ценна подкрепа в полза и на други села в Ле­ринско личеше, че Русия сама бе взела грижата да подкрепва възраждането на българите в Македония, за да подготви скъсването на Берлинския договор и реа­лизирането на Сан-Стефанския. Аз ви­наги съм спазвал благодарен спомен за въпросния консул, макар името му да ми остана неизвестно и досега, за­щото той е не малка косвена причина, за да диря отпосле и аз своето щастие в българско училище. Тогава традициите на Игнатиевата политика бяха още в сила, и нищо не показваше че туй ще бъде последното им десетилетие. Дори до албанските краища се усещат последствията на тази деятелност; едно посещение на Корча от моя приятел Наум Христов(1) през 1901 г. констатира, колко живи спомени се запазили за Гилфердинга(2) и Игнатиева в тамошните български села, Бобошница и Дренково, които се откупили от турците чрез съдействието на тия двама видни дейци. Същият факт не е избягнал от вниманието и на Гелцера, който го бележи в книгата си (Vom heiligen Berge unа aus Macedonien, 213 стр.).(3)
През 1883 г. и аз постъпих в Битолската прогимназия. Тогавашният ру­ски консул, Скрябин, посещаваше учи­лището, па даже взимаше участие и в го­дишния изпит. И досега си спомвам, че в IV клас, като ни караше да му прeвеждаме от френски, на мене даде на 292 стр. от Телемаха, гдeто се говори за убиването на Адраста. Същият присъствува и на изпита по словесност и с живо задоволство слушаше имената на Гоголя, Крилова, Петра Велики и др. На мене се падна съдържанието на „Скупой Рицар" от Пушкина, и през цялото време на разказа консулът внимаваше напрегнато.
Но още с отиването в Солун през 1887-1888 уч[ебна] г[одина] аз се запознах и с друга категория руски консули; Ястребов не можеше да понася четенето на българ­ски евангелието и правеше напомнювания на учителите да не си служат с тоя схизматически език.
От Солун аз минах през Одрин и София и се завърнах учител в Битоля. През същата 1894–1895 г. за ру­ски консул в Битоля пристигна убитият по-после от турците Ростковски. Обаче, докато се срещна с него в гим­назията, изминаха две години. Аз му поисках „Новое Время", и той ми обеща, но не си изпълни обещанието даже и след писмено напомнюване. За щастие, в консулството случайно попадна като секретар един грузинец, извънредно услужлив и добродушен, и аз чрез него получавах  не само  „Новое Время" от 1897 г. с интересната статия от Татищев „По Востоку", написана след една обиколка през балканските държави по случай Гръцко-турската война, но си правех и поръчки на книги от стран­ство. Обаче, при пристигането на една та­кава поръчка, в която бяха „Lettres sur 1'histoire de France" от A. Thierry(4), «Gorgias” от Платона и др. п., консулът се разядоса и се закани да захвърли подобни книги на улицата, ако би пак да дойдат. Тогава аз разбрах, че времената на Игнатиева и Гилфердинга са минали, та няма защо да си въобразявам, че Руското кон­сулство има някакво съзнание за своята културна мисия. Имаше случай когато ру­мънското не се отказваше от такива услуги, които за руското изглеждаха не­съвместими с престижа му.
През 1899–1900 бях преместен в Одрин, дето заварих за руски консул Скрябина, същия този, който ме изпитваше в Битоля като ученик. През февруарий аз попаднах в турския затвор за български и руски книги. Вместо една година затвор аз се отървах с половина, и то благодарение на Руското консулство. Но кому имам да благодаря за това? На Скрябина ли? 13 години промежутък бяха направили и от него равнодушен бюрократ, който не се вълнуваше много от турския начин на управление. Моето ща­стие изисквало, да замине той временно за Крит, а пък вицеконсулът Амедей Таласо, католик, по баща италиянец, високообразован и извънредно деятелен, всичко направи, за да ме види по случай 25-годишния юбилей на сваления султан свободен, и сполучи в това. Също така и руски книги се съгласяваше да си доставям чрез него.
През 1901–1902 уч[ебна] г[одина] аз се преместих пак в Битоля. През двугодиш­ното ми отсъствие беше станала значителна промяна в нашия край: комитетското движение се беше разпространило много и не беше останало без отражение и върху Руското консулство. Аз намерих вече и вицеконсул, значи пишенето ра­порти беше почнало да става по-редовно и по-често. Ростковски, който поддържаше сърбите чрез теорията за неопределената народност на македонските славяни, беше почнал да се интересува и от туй дви­жение, защото виждаше, че другите кон­сули, особено австрийският, го бяха над­минали.
През февруарий 1903 г. една телег­рама от Зиновиев го подкани да съобщи на населението да мирува, защото Русия зела участта му в свои ръце. Как да разгласи тая блага вест на туй населе­ние? Много лесно. Той намисли да дойде в гимназията, дето, по негово мнение, са комитаджиите, да каже, каквото има, и свършено. След няколко минутен разговор сам Ростковски почна да открива, че идването му не е за времепровождане.
– Преди девет години тук беше мирно, но подире изникнаха комити и те развалиха мира.
– Много верно; само че имало ли е причини да изникнат тези комити или не?
– Причината е в развалата на християните.
– Не е ли в развалата на турците?
– Турците са толерантни и човеко­любиви, никого не са обесили досега от комитите, тогава когато Русия за един бунт в Фергана обеси 22 души, а Ан­глия в Индия – още повече.
– Допускате ли, че убитите арменци в Цариград през 1896 г ще да достигат до 22-ма?
– (Малко засмян) Не съм правил статистика.
– Казвате, че в Русия бесят, а в Турция не. Значи вашето мнение е, че в Русия управяват по-зле, отколкото в Турция?
– (Отбой). Аз зная, що е турски режим. Обаче, вие ще получите доста нещо, стига да мирувате.
Като директор на гимназията, етикетът ме задължаваше да му повърна визитата. Разговорът в консулството се въртеше пак около съдбата на Македония.
– Допускате ли, че изгубването на Македония значи ликвидация на Европейска Турция?
– Допускам.
– Вярваме ли, че без война Турция ще приеме да ликвидира?
– Не.
– Значи, въпросът се свежда към това: готови ли сме в дадения момент да я почнем? Разбирам, че България и Русия ще действуват заедно.
– Отговаряйте вие на тоя въпрос.
– Аз казвам не, защото Япония ни дебне в Крайния изток, а борбата ни с Англия в Персия и Авганистан иска още по-голямо напрежение от наша страна; затова всичко в Македония ще се огра­ничи с палиативи.
Около Великден биде убит Щербина, руският консул в Митровица, а около Петровден излезе от печат книгата на А. Башмаков под заглавие „Болгарiя и Македонiя".(5) И по двата тия случая аз отидох в консулството. Обаче, за книгата аз дойдох в формален разрив с него.
През 1899 г. Башмаков посети Би­толя, и аз имах случай да се срещна с него. Откровеността, с която ни гово­реше за грубата турска действителност, ентусиазма му за славянството, ме задово­лиха много, и аз поисках да имам и неговата книга. Доставката на тая книга щеше да бъде за мене последния пробен камък, дали мога да разчитам още на Руското консулство. В края на май дока­раха от Солун брата ми, учител в Серес (отпосле убит в Битоля от гърците). Аз поисках съдействие от Руското консулство, да го освободят от затвора и да го оставят да живее при мене, но не намерих. Похлопах и на ав­стрийското и сполучих в желанието си. Сега, за да си доставя една ценна руска книга, аз се видях принуден пак да ставам „австрофил”. След известно колебание консулът (Крал) обеща да я приеме, ако дойде на негов адрес.
Между това, Ростковски биде убит от турски войници на 26 юлий 1903 год. на връщане от Буковския монастир. От страна на гимназията аз поднесох венец и съболезнователен адрес. Манделщам, драгоманин в Руското посол­ство в Цариград, е казвал в Битоля, че след публикуването в „Journal de Saint–Petersbourg" няколко рапорта от Ростковски, в които се възхваляваше тур­ския режим, авторът им се променил, и следните му рапорти били в полза на българите – доказателство за благотвор­ното действие на свободния печат.
С наместника на Ростковски, Кал, тоже не можах да избегна конфликта. Един път на гарата ме запита, где се губя, та не отивам в консулството. Аз щях, може би, да си помисля, че кой знае какво съм в неговите очи, ако не знаех причината, за която ме вика. Попад­нало му на ръка едно комитетско шифро­вано писмо, и той се сетил, че комитите са в Българската гимназия, та ме кани сега да му услужа. Аз отидох, но дей­ствително не бях в състояние да му помогна. Той направи отстъпка и ми раз­реши да взема писмото и да му го донеса дешифрирано, като се срещна със свои хора за тая работа. Аз и тук предвиждах неуспех, та отказах да го залъгвам с празни надежди. Това той счете за недоверие и не желаеше да има работа с мене. И аз си поисках с писмо кни­гите от гимназията, които бях му дал да си подпълни познанията по българската история. След няколко дена подновихме сношенията, като направих аз отстъпка във формата, а той в същността. През декемврий 1904 г. извършихме панихида за падналите руси във войната с Япония. Поканен да държа реч, аз не можах да откажа, без да си дам вид на неблаговъзпитан. Тя започваше със следния пасаж: ,,Две неща ме изпълнят с удивление, казвал Кант, звездното небе над мене и нравственият закон в мене". Без да имам нещо общо с великия нем­ски философ, и аз на две неща съм се удивявал в тоя свят: на европейската култура от една страна, която по своя блясък напомнюва звездното небе, и на руското великодушие от друга, което е резултат от нравствения закон в нас. На другия ден консулът замина за Петербург, но остави заповед на вицекон­сула Кохмански здраво да се застъпва за шестте затворници от нашето село, между които и свещеника, и те действи­телно бидоха освободени. Също така и руски книги ми се разреши да си доставям чрез консулството. С това аз се реванширах срещу вицеконсула, който заради книгата на Башмаков почти го­дина прекъсна сношение с мене, а пък сега неговият шеф му предписа да приеме досущ аналогична поръчка и да ми я предаде. Като пристигнаха книгите, не малко задоволство изпита и той от Пипиновата история на руската литература, но пък не разбираше, какъв интерес представява за нас Костомаровата „Последнiе годы Речи Посполитой".
На следната 1905–1906 г. аз и Кохмански бяхме преместени в Солун. Но вместо да продължи старото знакомство, той отново прекъсна с мене, и то в едно време, когато, поради убиването на брата ми, имах повече нужда от съчув­ствие. Никакъв повод нямаше за това. Като се срещнахме покрай морето, той ме отмина, а жена му ме изгледа и се изсмя, за да ми покаже, че не от незабелязване го правят. Аз трябваше пак да чакам Св. Кирил и Методий, за да се удостоя с милостивия му поглед. Явно е, че спо­мените от Битоля не му бяха толкова приятни. Сега Кохмански е консул в Би­толя и още от дохождането на сърбите през миналогодишния ноемврий е каз­вал на българите в града и от селата, да не очакват, че първите ще отстъпят тези места другиму. Тия му думи, както е известно, се потвърдиха бляскаво. Но от изложеното до тук не е ли явно, че са­мите действия на руските консули в Ма­кедония са плод на някаква Сизифова работа?
Публ. в сп. „Свободно мнение”, г. І, № 17, София, 21 декември 1913 г., с. 8-11.
----------------
(1) Наум Христов, род. 1862 г. в с. Горно Неволяни, Леринско, деец на ВМОРО, драгоманин на Българското търговско агентство в Битоля, търговец, посредничил в преговорите на ВМОРО с Куцовлашкия македонски революционен комитет. По това време се намирал в Земун и Оршова. През Първата световна война снабдявя българската армия с доставки на материали за обоза.
(2) Проф. Александър Фьодорович Хилфердинг (1831-1872), руски фолклорист и историк-славист; член-кореспондент на Петербургската академия на науките.
(3) Хайнрих Гелцер (1813-1889), немски богослов и историк, професор в Базел и Берлин. Вж. Неговата книга «Das Patriarchat von Achrida», Leipzig, 1902.
(4) Адолф Тиер (1797-1877), френски държавник и историк, министър, министър-председател и президент на Френската република. Автор на “История на Френската революция” и “История на френското консулство и империя”.
(5) Александър Александрович Башмаков (1858-1943), руски дипломат и писател, привърженик на панславизма и национализма, юрист; секретар на законодателната комисия в Източно-румелийското управление (1881-1882) и директор на Областната библиотека и музей (1882-1885), председател на Световния конгрес в Дубна и Либава; участва в разработката по съдебната реформа в Прибалтийския край (от 1889 г.); преминава на служба в Министерство на външните работи (1898); редактор на "Journal de St.-Petersbourg" (1904-1905); издава вестник "Народный голос" (1905-1906); главен редактор на "Правительственны Вестник" (от май 1906 г.).

№ 6

Анатолий Нехлюдов (бивш руски пълномощен министър в София)

ПРИ ФЕРДИНАНДА БЪЛГАРСКИ.

(Дипломатически спомени).


Бях в Петербург в отпуск, през януарий 1911 година, когато там се узна за тежката болест и след това за смъртта на руския пълномощен министър в София, г. Сементовски.(1)
След един стаж, повече от шест години, като легационен съветник в Париж, аз имах неоспорими права за аван­сиране, а моята предишна кариера (бях прекарал седемнадесет години като секретар при легациите в София, Цариград и Белград) ме предназначаваше, така да се каже, за един от балканските легационни постове. За моето назначение, впрочем, се говореше из града и в канцелариите на министер­ството... И тъй, аз не се учудих когато, ня­колко дни след смъртта на г. Сементовски, г. Сазонов, който заемаше поста министър на външните работи само от три месеца, ме повика при себе си и ми съобщи, че моето назначение в София е току-що одобрено от императора и че аз трябва да се приготвя в най-скоро време да заема поста си.
Събщавайки за назначението ми, г. Сазо­нов каза, между другото, че аз отивам в София в един момент особено интересен. Изглеждаше, че цар Фердинанд направлява своята политика все повече и повече според руските съвети и симпатии, и правителството му, – това бе правителството на радикалите(2) с Малинова начело, – ни предлагаше сключ­ването на една военна конвенция. Това нещо изискваше зряло проучване: министърът се осланяше на моите познания по балканските работи и ми възлагаше да проуча предложе­нието и дам мнението си, относно навремеността на подобни преговори. Той ми препоръча да се постарая да бъда в добри отношения с Фердинанда, който се ползваше с репутацията на извънредно подозрителен и капризен в отношенията си с чуждите представители, особено с тези на Русия. Моя предшественик бе направил, от та­зи гледна точка, признати успехи. В 1909 го­дина, в самото начало на мисията на г. Сементовски, цар Фердинанд, при дохождането си в Петербург, се бе опитал да се отърве от новия пълномощен министър на Русия и да накара да назначат в София някое лице от Петербургския high-life. Но щом като министерството, в канцелариите на което Сементовски бе прекарал цялата си кариера, не пожела да се лиши от него, Фердинанд побърза да се примири и се помъчи дори да го привлече и направи от него, доколкото бе възможно, един инструмент на настоя­телните си молби пред Русия и на полити­ческите си планове. В разгара на това бла­говоление, все пак твърде съмнително, министъра се разболя и умря, като даде по тоя начин случай на царя да устрои едно траур­но зрелище и погребална церемония, които трябваше да послужат за доказателство на русофилските му чувства.
Избягвайки старателно подобни средства за печелене ласкави доказателства за царската благосклонност, аз, при все това, напълно споделях възгледа на министъра на външните ра­боти върху необходимостта от установяване – inter vivos – добри лични отношения с цар Фердинанда. Човек можеше да храни към него известно чувство на недоверие, но от голямо значение бе, това чувство да остане незабелязано от тамошното общество, тъй пристрастено към интриги, тъй силно увлечено в политически клюки. В началото на моята кариера, аз бях свидетел на неприятностите и измамените надежди, които нашето държане спрямо първия български княз, Александър Батемберг, докара на руската политика. Ний си навлякохме, – и то тъкмо посред реакцията, която взимаше връх в Русия през 1880 го­дини, – натякванията на радикалната българска партия за стремежите на младия хесенски принц към абсолютизъм. Това докара до там, че се скарахме напълно и с него и с българ­ските радикали(3); ние сполучихме да превием врата на княза, но това бе само да изложим страната на камшика на стамболовистите и да направим да изникне в България цяла една русофобска партия, та най-после да докараме царуването на Фердинанд Кобургски, много по-опасен и хиляди пъти по-опък от Батемберга и когото бяхме принудени да менажираме, дори да насъскваме, след като го об­сипвахме дълги години с обиди и презрения! Разбира се, аз не бих се оставил да попад­на в същата грешка и казах това откровено на г. Сазонова, който одобри напълно моите схващания.
Инструкциите на Николая II.
Няколко дни по-късно, аз се явих на аудиенция при Негово Величество Императора. Бях приет особено любезно. Императорът приповтори с мен главните точки на моята програма за действие в България, – програ­ма, която бе предварително установена при разговорите ни с г. Сазонова: въпросът за отношенията ни с царя, македонският въпрос, въпросът за отношенията между българи и сърби, подобрението на които отно­шения искрено се желаеше, и най-после въпросите за военната конвенция, предложена ни от българите. Аз, обаче, забелязах, че императорът засегна тази последна точка, само мимоходом и не и отдаваше онова зна­чение, което и придаваше Сазонов.
След назначението ми в Париж, имах много пъти случай да говоря с Негово Величество по важни въпроси, – въпроси, разбира се, от моята компетентност. Всеки път отнисах в себе си впечатление на голяма благосклонност и на крайна учтивост, впечатление на един подвижен и тънък ум с малка доза от насмешливост, впе­чатление за едно бързо схващане, макар и повърхностно. Когато исках от моя августейши събеседник да се произнесе по този или онзи предмет, аз се опитвах да докарам разговора до него от далеч. Императорът, в такъв случай, използуваше удобния повод – когато това му бе приятно – и преминаваше по един неуловим начин и като че ли по своя инициатива на въпросния пред­мет; когато пък не искаше да се произнесе, той намекваше настойчиво, че е разбрал, но че не желае да се произнесе. Този път, точно тъй, както и по-рано, императорът прояви в разговора си същите качества. Впрочем, той се бе, очевидно, приготвил за разговора и ми даваше накъсо общи нареждания доста пре­цизни. Той ми говореше с привичната си вежливост и, давайки ми нареждания, които в същност бяха заповеди, имаше изглед, че изказва само мнението си.
Веднъж само през време на тази аудиенция, императорът взе тържествен и за­поведнически вид. След една, желана от него пауза, като отстъпи крачка назад и ме обгърна с един проницателен поглед, той ми каза: „Внимавайте добре, Нехлюдов, не изпущайте нито един момент из предвид, че ние не можем да воюваме. Аз, въоб­ще, не желая война и ще направя всичко въз­можно, за да запазя за руския народ благодатта на мира. В този момент, повече от всякога, всичко, което може да до­кара война, трябва да се избегне. Нам е съвсем невъзможно да посрещнем една война по-рано от пет иди даже шест години, – преди 1917 година... Най-после, ако жизнените ни интереси, ако честта на Русия, бъдат застрашени, ний бихме могли, в краен случай, да посрещнем едно пре­дизвикателство в 1915 година; но преди този срок – в никой случай и под никакъв предлог! Разбрахте ли ме добре?"
Отговорих веднага, че съм напълно проникнат от тези височайши инструкции, че отлично схващам положението и че през време на моята дипломатическа мисия не ще изпусна из предвид, нито за един мо­мент, нарежданията, които току-що получих.
След това Негово Величество се повър­на към своя тон на приветливо добродушие и след още няколко думи ме изпрати.
Няколко дни след аудиенцията ми в Царско село, г. Сазонов се разболя внезапно от гнойно възпаление на гърлото, което от­после се разпространи и в дробовете. Петнадесет дни по-късно, когато аз тръгвах за София, болестта се считаше вече за сериозна. През  м.  март  положението на министъра стана така опасно, че лекарите незабавно го изпратиха в Давос и петербургското обще­ство се занимаваше вече, – и то с жар, – с въпроса за неговия приемник. При все това, никакво назначение не последва. Столипин(4), тогава още твърде силен, не желаеше да се прости с надеждата, че г. Сазонов – негов зет и приятел – ще оздравее и ще заеме наново  поста си. Тази надежда се осъще­стви. След няколко месечно пребивание в Давос и след една твърде сериозна опера­ция, здравословното състояние на болния се подобри до толкова, че през декемврий той можа да се върне в Петербург, за да поеме управлението на министерството си, което, през неговото отсъствие, се управляваше от помощника на министъра, г. Нератов, току-що повишен на този важен пост. Едно тъй дълго отсъствие на г. Сазонова, – и то ко­гато току-що бе поел управлението на работите, в министерството, – не остана без лоши последици за външната политика на Ру­сия.
В последните дни на месец февруари, аз напуснах Петербург през Виена и на 17 март представих на тържествена аудиенция акредитивните си писма на цар Фердинанда Български.
При двора на Фердинанда.
Фердинанд Кобургски бе тогава в двадесет и четвъртата година на царуването си.
Този потомък на две раси, кобургите и орлеанците, взели видно участие в големите събития през XVІІІ-й и първата половина на XIX-й век, бе започнал своето съществу­ване по начин, който никак не даваше да се разбере бъдещата му съдба. Син на един без особено значение баща и на майка ин­телигентна толкова, колкото и амбициозна, младият княз Фердинанд Кобургски, най-младият и най-любимият в семейството, разгален, особено от майка си, но и гриж­ливо възпитан под нейно ръководство, пред­ставляваше доста странна фигура в австрийския двор и висшето виенско общество. Го­вореха много за бурбонския му нос; поди­граваха се на изтънчения му изглед, на пре­калената му елегантност, на страстта му към накити и дрънкалки; с удоволствие му приписваха вкусове, които, сякаш, се оправ­даваха от неговия начин на обличане и от маниерите му. В една среда, която търсеше удоволствие само в лова, ездата, общежитието на любезни и достъпни жени и която разби­раше труда само в строя на кавалерийския полк, – превъзходството от духовната изтънченост на младия Фердинанд, неговите хубави речи, омразата му към ездата и спор­та, дори и културата му, служеха за прицелна точка на младите архидукове и велики дукове.
С една дума, той нямаше дарбата да въз­бужда симпатия. Неговия подозрителен и скрит поглед предразполагаше против него. И колкото повече другарите му и обществото го отбягваха, толкова повече той таеше по­тайно отрова и жлъчка, и хранеше в дълбочините на сърцето си амбиции, които, ако би се излъгал да разкрие, щяха да предизвикат кискане. Той намираше насърчение и симпатия само при майка си и, може би, тя бе единственото същество, което той, наистина, е обичал и под чийто влияние се е намирал. От деня на смъртта на княгиня Клементина сърцето на Фердинанда остана съвсем пусто.
* * *
При абдикацията на княз Александра Батемберг, европейският дипломатически свят остана учуден от постъпките на мла­дия Сакс-Кубургски принц, който предла­гаше кандидатурата си. На това дворовете по­гледнаха с насмешка, – особено нашият, макар че княз Лобанов(5), наш пълномощен министър във Виена и близък на княгиня Клементина, поддържаше до нейде амби­циите на младия Фердинанд, когото представ­ляваше, в телеграмите си, като несравнително по-значителна личност, отколкото го представляваше общественото мнение. С една дума, във Виена бяха доволни, че имат под ръка една личност без значение при опити за действие: ако се провали – това не щеше да бъде чувствителен неуспех за австрийската политика; ако успее – все пак начело на България ще стои един католически принц, сроден с австрийския двор и естествено настроен против Русия, която, тъкмо в този момент, обяви за незаконен неговия избор и неговото настаняване в България.
Известно е началото на царуването на княз Фердинанда и неговото пълно обезли­чаване пред всемогъществото на Стамболова. Известна е неговата женитба с Бурбоно-Пармската принцеса, – млада жена без хубост и здраве, но чиято интелигентност и високи морални качества бяха неоспорими. Тя можа да се привърже към мъжа си, който й се издължаваше до известна степен и даже благоволеше понякога да изслушва мнението й. Нейния антураж я обичаше, тя успя даже да си спечели някои симпатии в страната.
Но добродетелите на княгиня Мария-Луиза не можаха сами да затвърдят колебливия трон на княза. Фердинанд чувствуваше, че диктатурата на Стамболова не може да трае дълго, че страната е уморена от нея, че за­говорите се увеличават и че ако той сам не се раздели на време от диктатора, падането на този последния ще повлече фатално него­вото собствено проваляне, може би даже и кървава катастрофа за него и семейството му.
В този момент, промяната на управ­лението в Русия и след това назначаването на княз Лобанов за министър на външните работи,  откриха за Фердинанда спасителни хоризонти. Чрез посредничеството на Сергей Татищев, талантлив  публицист  и бивш дипломат(6), се започнаха поверителни прего­вори между Лобанова и българския княз. Те докараха преврата: оставката на Стамболова, преминаването на първородния син и престолонаследник помазан католик, в лоното на православната църква и помиряването - на княза с Русия. Има една стара датска приказка, в която една изродена владетелка на замък, за да запази за винаги хубостта и младостта си, се съгласява, щото една ужас­на магьосница да потопи детето й посред нощ в проклета вода и по този начин да направи от него караконджо. Тия, които познават душевния мир на старите като­лически семейства в Австрия и Италия, разбират, че за целия род на Фердинанда, – като се почне особено от жена му, – акта, който той извърши спрямо детето си, бе поч­ти еднакъв с адското кръщение в приказ­ката. Той продаваше душата на невинното си дете, за да запази трона си. Сам той запази от това за винаги в дъното на душата си чувство на срам и суеверен страх; и ни­кога не е простил на Русия жертвата, която той трябваше да направи по този случай на нашите политически и религиозни изисквания.
Фердинанд не е бил никога обичан от народа си, когото презираше и ненавиж­даше. Той дори показваше това си презрение пред чужденците и особено пред членове­те на дипломатическото тяло в София: “Поз­волете, графиньо, да се спра тук, за да си туря ръкавиците: трябва да се ръкувам с моите очарователни поданици, но аз ни­кога не се излагам на тази опасност с открита ръка”. Госпожо, ще ви заведа в голямата зала, гдето е събрано цялото висше софийско общество, там вие ще видите ужасни фигури! Недейте се страхува много"! Ето разговорите, които сам аз съм чувал да излизат из неговите уста. И това ставаше всеки момент.
Но княз и поданици биваха съгласни на друга почва, различна от тази на лични­те отношения и симпатии.
В политиката, българите гледаха на Фер­динанда като на едно чудесно оръдие на тех­ните национални стремежи: неговата лична амбиция, неговата интелигентност, хитростта му, произхода и родството му, – всичко тря­бваше да служи, и наистина служеше, на бъл­гарската кауза. От друга страна, князът знаеше, че по въпросите на външната поли­тика, той винаги може да се облегне на патриотизма, упоритостта и хитростта на бъл­гарите, че в случай на война неговите вой­ници и офицери ще се сражават с една необуздана и често пъти жестока храброст и че те ще проявят качества на издръжливост и на доброволно възприета желязна дисцип­лина, които ще направят от българската армия една от най-добрите армии на света.
След падането и убийството на Стамболов и след примирението с Русия, князът можеше да диша по-свободно и да се чувствува най-после господар на страната. Но опас­ностите и грижите съществуваха винаги. Борбата на партиите и силните национални стремежи, експлоатирани по ред от същите; явната несъвместимост между един княз от австро-французки произход и един цял народ от „дунавски селяни"; Македония, винаги в кипеж, изхвърляйки на софийския паваж своята сгурия от съзаклятници, специалисти в областта на атентатите, – всичко това държеше страха възбуден и изостряше интригантския инстинкт на княза. По приро­да Фердинанд принадлежеше към катего­рията на тези, които, за да постигнат сво­ите цели, използват по-скоро пороците отколкото добродетелите на ония що ги окръжават. Неговото царуване благоприятствуваше тази тенденция. Той обичаше да възбужда не­примирими съперничества, той нямаше равен на себе си в изкуството да надвесва светкавиците на правосъдието над главите на ком­прометираните в злоупотребления политици и да ги държи в ръцете си чрез страха от наказание или чрез необходимостта да прибегнат до неговото покровителство или неговата милост. През 1913 година, по едно време, в България се образува кабинет, съставен почти изцяло от хора осъдени и помилвани, или подсъдими за нарушение на служебните си обязаности и за злоупотреб­ление с власт.(7)
Военният елемент, винаги опасен в тази страна на пронунциаментата(8), бе предмет на особена грижа от страна на княза. Ферди­нанд положи особени грижи и изразходва свои собствени пари за постройка и снабдя­ване с всичко необходимо едно обширно учи­лище за офицери в София. Младежите в това училище бяха напълно изолирани от останалия свят; те бяха поверени на възпи­татели, в които Фердинанд можеше да бъде напълно сигурен; там изостряха у тях националното чувство, но в същото време ги приучваха да гледат на благоволението на владетеля и върховния вожд на армията, като на единствен източник за благоденствие и авансиране. Бдителното око на Господаря про­дължаваше да следва младите хора и след излизането им от училището. За да изолира военните от гражданската среда, в гарни­зоните бяха построени и уредени навсякъде, на личните разноски на княза, удобни офи­церски столове. Офицерът там намираше евтино и хубаво вино по цени извънредно скромни; той прекарваше там свободното си от служба време и там най-вече той се на­учаваше да бъде твърде предпазлив и въз­държан. Той знаеше, че има  уши да донесат до началниците и дори до високото място, разговорите между другари и че висши­те и заслужили офицери биваха спъвани по средата на тяхната блестяща кариера, когато пък други, които имаха в своя актив само из­куството да служат за ухо на господаря, полу­чаваха повишения. Фердинанд, който позна­ваше основно историята на народа си, знаеше, че за образуването на яничарския корпус, султаните вземаха млади българи, потурчваха ги и ги възпитаваха в специални училища. Той поиска да има свои яничари и успя в това до известна степен.
* * *
Във времето, през което аз опознах Фердинанда и неговия двор, княгиня Мария-Луиза беше отдавна починала, отнесла в гро­ба си искрените съжаления на ония, които я заобикаляха и целия семеен живот на со­фийския дворец. Княгиня Клементина бе последвала снаха си в гроба, оставайки огром­на празнота в живота на сина си; този по­следния се бе оженил наново, но неговата втора жена не играеше абсолютно никаква роль, нито в неговия живот, нито в този на поданиците му. Царят се уединяваше в една желана самотност, винаги погълнат от своите планове, от своите блянове за величие, от своите болезнени грижи, от своите из­кусни политически комбинации…
Ако би живял в средата на XIV век, като първи магистрат на Ферраре или Мантуа, Фердинанд умело би се домогвал до титлата на папа, на французки крал, на рим­ски император и на царска светлост. Той би срутил сиропиталищата и би построил на тяхно место великолепни здания, би накарал да  измушкат  неприятелите  му на ули­цата, посред нощ, или сам той би ги изтровил на пиршествата си; щеше да се зао­биколи с учени и артисти, с разкошни па­лати, луксозни драперии и натруфени копиеносци. Отгоре над всичко това, той щеше да има онзи изтънчен и сигурен артистичен вкус, към какъвто се е стремил само. Появил се на бял свят четири века по-късно, царят на българите се бе ограничил само да мечтае за величие, да се облича като византийски император и да се рисува в тази поза от третостепенни художници; вместо да строи дворци, той се задоволи със садене на ботани­чески градини; защото далеч от да се обо­гати за сметка на царственото си положение, той, напротив, се разори от подаръци, даре­ния и помощи, правени с цел да придобие привърженици. Като не можеше да премахне неприятелите си чрез отровата и желязото, Фердинанд се постара да ги обезсили, като ги противопостави едни срещу други. Подобно на своите прототипове от средните векове, той си служеше чудесно с оръжието на политическата интрига, на която се бе отдал, предпочитайки я пред всяко друго занимание и пред всяка друга грижа, давайки дока­зателства, впрочем, на повече еластичност, отколкото на последователност и на повече смелост в концепцията на своите замисли, откол­кото на решителност при тяхното изпълнение.
При този портрет, който давам за царя на българите, не ще ме обвинят, че съм се показал към него снизходителен. При все това, обаче, като правя преценка на този сложен характер и на тази всеобщо порицана личност, аз съм готов да пледирам и смекчающи вината обстоятелства.
Най-първо, упражнението на върховната власт в една балканска страна, не влиза в категорията на професиите, които облагородяват характера на онези, които я упражняват. Това трябва да се приеме най-вече ко­гато се касае за България и за българите, за този проклет веднъж вече от историята народ, – защото той бе който повика турците в Европа(9), и който, подложен на едно особено жестоко петвековно робство и лишен от всякакъв спомен за национална самостоятелност, бе загрубял и изтласкан от правия път, повече от който и да било друг народ на Близкия Изток.
Накратко, в течение на тридесет годи­ни, Фердинанд и българите се взаимно корумпираха. Трябва след това да се прибави в актив на царя на българите факта, че през всичкото време на князуването си, той живя единствено с политическия живот на народа си, увлечен силно от желанието да възвеличи България, работейки за това все­ки час и при всеки случай. Това му даваше неоспоримо превъзходство спрямо другите владетели, особено спрямо ония, чийто частен живот ги занимаваше много повече, отколкото обществения и този на техните на­роди. Едни мислеха най-вече за увеличение на богатствата си, други се отдаваха на влечени­ята на чувствата, трети пък подчиняваха всички; дори и най-святите си задължения, на семейните радости и грижи. Фердинанд има­ше само две горещи желания: затвърдяването на трона си и доброто бъдеще на народа си.
Уместно е да се каже още, за оправда­ването на Фердинанда, че той бе роден неврастеник и че условията на неговия живот и на неговата професия, влошаваха особено тази склонност към неврастения. Оттам неговата нерешителност, в която широката публика не се съмняваше, оттам неговото недоверие, което веднага се забелязваше: Фер­динанд никога не е бил в състояние да взе­ме сам едно решение. Той измисляше и из­работваше майсторски подробностите на една политическа комбинация; в момента, обаче, в който трябваше да я приложи, една друга воля трябваше да се наложи на неговата и да я накара да действува. Дълго време тази дру­га воля бе волята на майка му. Със смъртта на княгиня Клементина, нерешителността на Фердинанда се увеличи в ужасни размери. През 1908 година, когато анексията на Босна щеше да разстрои картите на цяла Европа, Фердинанд, предупреден на време от г. Ерентал(10), се приготви да последва постъпката на Австрия с прогласяването на българската независимост и царство. Всичко бе съвсем добре натъкмено и приготвено, но в реши­телния момент, г. Малинов и колегите му трябваше дълго време да обсаждат неговия салон-вагон, за да изтръгнат от него реше­нието, употребявайки за тази цел повече за­плашване, отколкото убеждаване. Но това не е единствен случай.
Относително неговата недоверчивост, трябва да кажа, че рядко съм виждал по-подозрително същество от цар Фердинанда. Почти всички разговори, които съм имал с него, започваха добре; човек имаше пред себе си събеседник опитен, образован, изтънчен, желающ да упражни върху него ед­но прелъстително очарование, навлизайки до известна степен в кръга на мислите му; след това, изведнъж, без очевидна причи­на, по лицето му минава сянка, погледа му става неискрен и мисълта на царя ненадейно се затваря пред вас, заместена от празни думи и стереотипни фрази. Причината на тази промяна е обстоятелството, че през главата на царя. в даден момент, минава обикновената мисъл: “Е! кой знае дали в това, което ми разправя не се крие някоя уловка? Дали не иска да изтръгне от ме­не отговор, който да ме изложи и обвърже?” От този момент насетне, всичките ви ар­гументи стават безполезни.
Такъв беше владетелят, комуто отивах да представя акредитивните си писма и когото трябваше да имам за противник срещу си през течението на най-важните събития, които е прекарала България и които се отразиха фатално върху отношенията ни с българския народ.
…
От София за Париж
Идвам на м. септемврий 1913 година, когато напуснах София. В това време съоб­щението с Белград не беше възстановено и трябваше да се вземе Ориент-експреса за Букурещ. Беше топъл, есенен ден, когато преминах пътя между София и Русе. Вечерта в Русе избухна ужасна буря; на разсъмване, когато моя съпътник и аз, се качихме на борда на малкото параходче, което трябваше да ни заведе в Гюргево, на другия бряг на Дунава, времето бе станало внезапно така сту­дено, че нам се стори, да сме преминали изведнъж от септемврий на декемврий. Разсъм­ваше се. Върху сивите вълни и под оловното небе, студен северен вятър гонеше едно ято грачещи врани. “Какво предвещавате вие злокобни птици? си казвах аз; нова ли сеч? Нови ли бедствия?”
В Букурещ не намерих вече г. Шебеко.(11) Той бе получил няколко дни по-рано известие, че е назначен за посланик във Виена и бе тръгнал за Петербург. Понеже трябваше да тръгна в два часа сл[ед] обяд с Ориент-експреса, аз успях да се срещна с г. Майореско(12), тогава още министър-председател на Румъния и да говоря доста надълго с него за току-що развилите се по­литически събития, в които ние двама взехме едно толкова активно участие. През тия няколко часа, които прекарах между румън­ските политически мъже, аз излязох с впе­чатлението, че ние се радваме в Румъния на голяма популярност. Не се съмнявах, че споменът за руските симпатии през 1913 г. и подкрепата, която ние дадохме през онова време на румънската политика, бяха допри­несли много за решенията, които взеха румъните през 1916 година, когато се наредиха на страната на Съглашението против Централните империи. За нещастие, от това не излезе нищо добро, – поне за Русия!
На другия ден, през целия живописен път между Виена и Мюнхен, слънцето бе така хубаво и така топло, че аз забравих и моето ято от гарвани и мрачните мисли, които не ме напущаха през последните дни на моето пребивание в София.
На втория или на третия ден след пристигането ми в Париж, аз се представих на г-н Сазонов, който ме прие, както винаги, с голяма любезност. Министърът изглеждаше уморен, но доволен, – на кратко оптимист. Този оптимизъм се придаваше на неговия антураж и от там наново се от­разяваше върху него самия, като засиляше в него, увереността в политическото положе­ние. Никога Париж не е произвеждал върху ми, като този път, впечатление на един град на лукса и на безгрижието. В това време се бяха появили прочутия танц “танго”, “пер­сийските балове” и пр. ... Тогава се появиха вечерите “Танго у Giro” и “чайове танго”, почти навсякъде, където и дене, и вечер, и ноще се люшкаха грациозно или се клатеха комично в новите американски танцове, професионални танцовачи, любители, кокотки, светски дами дори и велики херцогини. Висшето елегантно петербургско общество бе широко представено. Всичкото това общество пълнеше мал­ките театри, шикозните гостилници, новите модни ателиета, където моделки „модерен стил" показваха със съвсем нови жестове, съвсем нови тоалети, опростени, подкъсени, но и по-скъпи от старите такива с опашки и волани. Руският художник Бакст даваше на тези тоалети последната украса, рисувайки върху тях цветя и стилизирани арабески, до­вършващи се отпред на гърдите и отзад на гърба на очарователната “пациентка”. Като че ли някой тласкаше този свят, подшушвайки му на ухото: “бързайте, бързайте, да се насла­дите, това с последните месеци на вашето безгрижно, бляскаво и луксозно съществувание!”
Задържан в Париж по частни ра­боти, аз останах там повече от 6 сед­мици. Малко време след заминаването на г. Сазонов (който на връщане се отби в Берлин, пристигна в Париж Коковцев. Отидох, разбира се, да го видя и да се разговоря с него. Министър-председателят ми направи впе­чатление, че не споделя оптимизма, който из­глеждаше, че господствува у нашия министър на външните работи. Той се страхуваше, сякаш, от усложнения, идящи откъм Германия. На връщане в Петербург, той също се спря в Берлин, има аудиенция, при император Вилхелм; разговаря с Бетман Холвег(13), фон Ягов(14) и със своя колега, финансовия министър.
В петербургското общество се носеха слухове, че тия разговори допринесли за проясняването на политическата атмосфера. Но аз съв­сем не бях сигурен в основателността на тия слухове.
Аудиенция в Ливадия.
От Париж, аз се насочих, през Вие­на и Одеса, за Крим, в Ялта, където, на гости у моя дядо, бяха жена ми и дъщеря ми, напуснали вече София. Царският двор прекарва­ше, както винаги, есента в Ливадия и аз имах намерението да използувам пребива­нието си в Ялта, за да поискам от импе­ратора аудиенция.
Още с пристигането си, попитах жена си, – дали се е представила на императрица Александра.(15) “Не, не е имало  истинско пред­ставяне, бе отговора. Императрицата  не при­ема в Ливадия официално, но аз бях  по­канена на вечеря, след която  последва  ве­черинка. Вечеряше се на отделни малки  тра­пези, ръководени от великите княгини, кои­то прекарват сега в Крим. След вечерята младежта започна да танцува. Младите вели­ки княгини и придворните госпожици в Ялта танцуваха с голямо увлечение и  без всякаква етикеция по отношение на  младежите, главно офицерите, от императорската яхта. – Любезна ли беше императрицата? – Нейно Величество не каза нито дума на никоя от присъствующите дами; тя стоеше през вси­чкото време с досаден изглед, бих каза­ла почти трагичен и лицето й се прояснява­ше малко само когато някоя от младите ве­лики княгини се приближаваше до нея за да й говори; колкото се отнася до тези прекрасни млади момичета, те от все сърце се забав­ляваха. – На какво се дължи всичко това? – О! това е цяла история, уви! A propos, ето ти ед­на покана до двама ни за вечеря идущата съ­бота, но аз ей сега узнах, че тази вечеря не ще се състои.” И наистина, на другия ден дворцов куриер донесе известие, което от­меняваше поканата, поради неразположение на Нейно Величество Императрицата.
Малко по-малко аз бях посветен във всички клюки на Ялта и Ливадия и ето що узнах.
През тази година императорът и се­мейството му се радваха много на своята по­чивка в Крим. Всички бяха здрави. Играеха на тенис, яздеха на кон, а в съботните дни младежта танцуваше. За момент само, този щастлив живот бе помрачен от поч­ти внезапната смърт на Дедулин, “дежурния генерал” при особата на Негово Величество Императора.16 Той бе добър и честен човек, не се отличаваше с необикновени дар­би, но и не злоупотребяваше никога с положението си, благодарение на което той бе постоянно приближен до личността на императора. Съжаляваха за него искрено, проляха няколко сълзи при погребението му, из­вършено с всички военни почести и с та­кива от страна на царския двор, но доста бърже се утешиха и сочеха вече  наследника му ...
Читателят си спомня за чудесния разказ на Едмон Абу, озаглавен: “Човекът с откъснатото ухо”. Винаги съм си спомнял за него, когато съм се намирал в присъствието на храбрия генерал Думбадзе(17), военен губернатор от 1906 г. на гр. Ялта и околностите му, т. е. пазител и главен поръчител за сигурността на императора и семейството му през време на честите им пребивания в Ливадия. Само че, в ролята на Думбадзе, стария германски магьосник щеше да поста­ви не един полковник от великата армия на Наполеона, но един млад поручик от храбрите кавказки войски през планинската война от 30-те и 40-те години, – епопея, която е описана от най великите руски писатели (Пушкин, Лермонтоа, Толстой).  Грузинец по произхождение, с бляскава храброст, с изпитана честност, предан на царя и на во­енната чест до полуда, но в същото време твърде малко образован и не познаващ ни­каква юзда, нито граница на своеволието си, – освен съвестта си, – този интересен  екземпляр, принадлежащ на една епоха, която изглеждаше така отдалечена, привличаше сил­но вниманието на общественото мнение и на руската преса. Разказваха съвсем необикно­вени истории за  неговите  административни шеги, напомнящи  доброто старо  време  на Багдатския халиф и на Надър Шах.  Има­ше частица истина в тези разкази и много частни лица бяха в правото си горчиво  да се оплакват от прищевките на пашата в Ялта. Но от друга страна правеха се, че  не знаят високо почтените качества, – почти легендарни за сегашните времена, – на харак­тера на Думбадзе и на неговата дейност. Той бе безусловно далеч от мисълта за забогатяване и благоденствие. Баща на многоброй­но семейство, той се е задоволявал, през дългите години на своето деспотическо управ­ление, с една заплата повече от скромна, сгушил се в четири стаи, които му бяха запазени в пристройките на Ливадия. През последните години само, той бе по-добре платен и му бе даден един апартамент, подходящ на чина и длъжността му. Но през всичкото това време, даже и най-жестоките му неприятели, не поемеха да го обвинят в най-малкото влечение към материални облаги.
Такъв беше човекът, който готвеха да назначат на мястото на покойния Дедулин и да го привържат окончателно към личността на императора. Но по това време се случи нещо, което никой, – освен офицерите кав­казци от читиридесетте години, не би могъл ни да предвиди, ни да разбере.
Тъкмо посред най-голямото благоволе­ние на царския двор, Думбадзе, който изпъл­няваше функциите на военен управител на Ял­та, узна, че в един от най-скромните хотели на този град е пристигнал прочутия “старец” Григорий Распутин; на другия ден още, така наречения “старец” бе, по заповед на губернатора, изгонен от Ялта и околността й, като “личност без занятие и без доказани средства за съществуване”. Като се има предвид “малкото обсадно положение”, на което бе подложен града през време на пребива­нето на императорското семейство, това из­гонване бе съвсем законно. Но можете да си представите произведения ефект! Здравето на императрицата се влоши внезапно и нейното чудесно настроение, резултат от благодат­ния кримски климат и от прекрасния семеен живот в недрата на една лъчезарна природа, – се промени неочаквано в едно мрачно нервно безпокойствие. Вирубова за­почна да снове между Ливадия, епископалната църква и скромния хотел, където останала жената (по-скоро едната от жените) и една от дъщерите на Распутина. Дворцовите хора, срещайки Думбадзе, гледаха на него, както се гледа на един луд или на един политичес­ки престъпник. Най-после, след двудневна или тридневна мъчителна нерешителност и, вероятно, след буйни семейни сцени, импера­торът повикал Думбадзе и го попитал по силата на какво той се е счел властен да изгони от Ялта  „превъзходният старец Григори"? Думбадзе отговорил с голямо спо­койствие и откровеност, че той смята този старец за една тъмна и опасна личност и че го е изгонил съобразно със закона и задължението, което му налагат длъжностните му функции. „Но при все това, как можахте да го направите, знаейки до каква степен импе­ратрицата и аз обичаме и цениме Григория? Аз ви моля, генерале, ако това е възможно, да разрешите на този човек да се върне при семейството си  в Ялта. – Господарю, отвърнал тогава Думбадзе, за да тури край на това мъчително обяснение, Ваше Величество знае много добре, че аз бих пролял и по­следната си капка кръв за него и за августейшето му семейство, но моята офицерска чест, аз смятам да запазя до край спрямо и против всички. Ваше Величество, може, впрочем, всеки момент да ме освободи от поста, който е благоволил да ми повери”. Импера­торът си замълчал, минал на друг предмет и изпратил генерала, с обикновената си благосклонност. Думбадзе остана военен управител на Ялта и, разбита се, не помисли дори да повърне там Распутина. Но затова пък, не се говореше вече за кан­дидатурата на генерала за високия дворцов пост, който бе предназначен за него, а ли­цата от свитата на императора, които ня­колко дни по-рано говореха за Думбадзе със симпатия и уважение, се надпреварваха сега да се подиграват на ориенталските методи за управление на губернатора на Ялта, за любовта му към хубавите речи и за други негови малки слабости.
Императрицата не можа да дойде на себе си от удара нанесен на най-съкровените й чувства; тя престана да приема и да се по­казва в обществото, виждаха я само да пре­минава понякога в затворен автомобил, придружена от дъщерите си, с лице, по което се рисуваше загриженост и скръб.
Въпреки всички тези неприятности, аз се отнесох, няколко дни след пристигането ми в Ялта, до дворцовия министър, граф Фредерих(18), с молба да ми измоли аудиенция пред негово Величество Императора и наскоро получих заповед да се намеря на 2-15 де­кември по обед в двореца.(19)
Дошъл на означения час в новия дворец в Ливадия, който не бях още виждал, аз трябваше да чакам моята аудиенция повече от половин час. Императорът, излязъл на разходка с дъщерите си, бе против на­вика си, закъснял. Дворцовият живот в Ли­вадия бе твърде прост. В палата нямаше специална зала за чакане, придворния адютант придружаваше обикновено императора, в разходките му. Аз прекарах, прочее, по­ловин час в красивата и доста обширна hall на двореца, заедно с вратаря, – (швейцера, както го наричат у нас), – стар и любезен служител, който започна да ме раз­питва с голям интерес и с известно поз­нание по материята, върху току-що развилите се в България събития.
Този оригинален разговор между вратар и пълномощен министър, – а в чуж­бина се осмеляваха да се съмняват в на­шите във висша степен демократически нрави! - се прекрати само с пристигането на Негово Ве­личество, който ме повика веднага да отида при него. Императорът ме прие любезно и ми от­прави няколко банални фрази: “относително служебните работи, прибави той, ще говорим, след закуската; ние и без това сме доста закъснели”. На закуската, присъствуваха, освен императора и четирите млади велики княгини, само десетина души от близкия дворцов антураж, между тях и прочутата Вирубува и по-малко известния адмирал Нилов.(20) Моето място бе отляво на Негово Величество между великите княгини Татяна и Анастасия.(21) Четирите млади княгини си съперни­чеха по очарователност и нежност, а най-малката, Анастасия, дванадесетгодишно дете, ми особено хареса със своя хубав поглед, така жив, така интелигентен и така откровен; аз подкачих разговор с приятната си сътрапезна съседка и бях очарован от нейния детски и в същото време сериозен начин на разговаряне.
В момента, когато пиша тия редове, не се знае нищо между цивилизованият свят – или така само наречен – за съдбата на тези нещастни млади момичета. Знае се, че техния баща е бил жестоко и недостойно убит от една сбирщина разбойници, на чийто заповеди днес се подчинява цяла Русия.
Злокобни слухове се носят за съдбата на тази четири приятни момичета, свалени от най-бляскавите върхове на човешкото съществувание, където дишаха атмосферата на красотата и добродетелта и внезапно хвърляни в дъното на една бездна от предателство, пълно изостряне и възмутителна физика и морална мръсота. Могли ли са те да се спасят в някое неизвестно прибежище в дъното на сибирските гори, или и те са изтърпели ужасно мъчение? ... Никой в Ев­ропа не знае истината, никой, впрочем, не изглежда да се занимава особено с този неприятен въпрос, – има да се обмислят и уреждат толкова други работи!
Уви! кой би могъл да си представи, в едно толкова близко бъдеще толкова зловещи картини? Кой би могъл да предскаже такава страшна съдба за ония, които бяха събрани в онази хубава декемврийска утрина в Ли­вадия? През големите стъклени прозорци на обедната зала, се виждаше красиво patio съв­сем бяло, цяло изпълнено с последни есен­ни рози; по лицата на всички са отразяваше удоволствието от направената разходка всред освежителния и ароматен планински въздух и срещу безкрайния хоризонт на морето.
Шегуваха се с прелестната графиня, Хендрикова, още съвсем млада, която, в отсъствието на по-възрастните и по-горните от нея, заемаше на трапезата мястото на го­сподарката на двореца. Проектираха се нови разходки на кон. Между императора и дъщерите му се чувстваше едно такова прояв­ление на обич, на очарователна интимност, дори и на приятелството!
След пунша и кафето, поднесени в за­лата, императорът образува четвърт част серкъл и след това, приближавайки се до мене, каза ми да го последвам. Той сам отвори една след друга вратите; на минаване през големия салон и обръщайки се към мен, той каза: “Импера­трицата остава обикновено в този салон, когато става от трапезата и кани на кафе; но тия дни, е, за нещастие, неразположена и не идва”. Той имаше вид, че се извинява пред мене, негов гост в този момент, за отсъствието на домакинята! Когато бяхме вече в работния кабинет, императорът се настани в един  фатьойл и ме покани да седна. “Е, сега разправяйте, каза той. – Имам много работи да донеса до знанието на Ваше Величество, отговорих аз; откъде ще заповядате да започна”. Императорът се съсре­доточи за миг и след това подзе с тънка усмивка: “Какви бяха отношенията Ви с цар Фердинанда и какво мислите за него?” Изложих, по-начин твърде откровен, на импе­ратора хода на личните ми отношения с Фердинанда и не скрих недоброто мнение, което бях си съставил за характера на Царя. Не­усетно преминах на последната балканска криза. Говорейки за преговорите, които доведоха до Сръбско-българския договор през 1912 година, аз си позволих да привлека вниманието на Негово Величество върху факта, че през течението на тези преговори, аз изтъквах много пъти в конфиденциалните си писма до г. Сазонов опасността от една балканска война, като логическа последица на Българо-сръбското съглашение, насочено, в своята същност, против Турция. “Да, да, зная това, Сазонов ми е показвал вашите писма", каза императора. Преминах на по-следующите събития и говорейки за неотдавнашния български погром, начертах пред Негово Величество вярната картина на сегаш­ното положение в България, без да скривам, че не само цар Фердинанд, но също и голяма част от българския народ, изпи­тва едно горчиво чувство на неприязън срещу Русия. “При все това, прибавих аз, у по-голямата част българи, това чувство не е съвсем изличило традицията на признателност и преданост спрямо Великата Освободителка и Белия Цар”. Тия традиции са помрачени, но те могат и трябва да се възродят наново. Позволих си да изкажа откровено мнението, че в Конференцията за мира в Букурещ, са били твърде строги към българите. Ако ние можахме да дадем на българите да разберат, че при първия удобен случай, ще им възстановим поне част от това, което те току-що изгубиха, те ще живеят с тази надежда. Опасно е да се затвори пред един народ всич­ката надежда; това го унижава, потисва и го излага на най-гибелни влияния ... – Но какво мислите, че би могло да се възвърне пак на българите?” прекъсна доста живо императора. – Част от Македония, Госпо­дарю, в случай, че сърбите биха добили достъп на Адриатическото море, което им бе така несправедливо отнето. Но най-вече и преди всичко, Одрин и Лозенград...”
Императорът помисли един момент... “Да, отговори той на края, но сега това би било толкова мъчно!.. Не, в този момент, за това не може и да се мисли даже; тогава как да се възбудят у тях неосъществими надежди?” Една нота на искрено съжаление прозираше в този отговор... “Остава ми подзех аз, след една лека пауза, да прося Вашето снизхождение, Господарю, за гдето не съм съумял да туря в изпълнение, по от­ношение на България, великодушните планове на Ваше Величество... – Но не, Вие направихте всичко каквото сте могли; те сами са си ви­новни! – Да, Господарю, но може би друг някой вместо мен би съумял все пак да им подействува и да попречи на това, което се случи... – Не, не, прекъсна отново императора, Вие направихте всичко, което Ви бе възможно да направите, но против съдбата ... – импе­раторът се коригира веднага: – против реше­нията на провидението няма какво да се борим. Аз Ви изказвам искрената си благодарност за вашата служба в България". Аз се поклоних дълбоко. – „А сега, идете при шведите!” прибави той с една весела усмивка, ставайки. Няколко минути още импе­раторът говори за Швеция, за краля Гюстав и за кралското семейство. Забелязах, че Не­гово Величество говореше за Швеция и за кралския двор с голяма симпатия. Последното му и неотдавнашно пътуване до Стокхолм му бе направило твърде добро впечатление. Аз бях твърде любезно изпратен след една аудиенция, която трая един час.
Сбогуването ми с Фердинанда.
След няколко дни напуснах Крим и се отправих, през Одеса и Виена, за София, за да доуредя моето пренасяне и да представя отзователните си писма на цар Фердинанда, който през септемврий бе заминал, преди решението за моето назначение в Стокхолм, така че аз на можах да си взема сбогом от него, както това винаги става в подобен случай. Аз прекарах в София десетина дни. Няколко дни преди заминаването ми само, бях поканен у царя. Фердинанд ме прие в работния си кабинет. Той но­сеше формата на своя руски полк (аз бях поканен в редингот). От страни на царя стоеше княз Борис. Като ме покани да седна, царят, след няколко обикновени фрази, ме фиксира с погледа си и ми каза: „Госпо­дине Министре, вие, вероятно, сте чели памфлета, написан против мене от един ваш съотечественик, кореспондент на еди кой си вестник; какво е мнението Ви за този памфлет?" Царят говореше на френски, но както се случваше често, той смесваше в речта си и руски изрази; тия изрази биваха добре улучени и правилно употребени, но със съвсем чуждо произношение. „Аз четох тази мръсна книга и бях глубоко возмущен. Дадох я и на моя син да я прочете и той ще Ви каже впечатлението си", продължи Фер­динанд, обръщайки се към Бориса. Този по­следният с изражение на пълна послушност по лицето, се повдигна малко от мястото си и, адресирайки се към мен, промълви: “да, Господине Министре, аз също бях глубоко возмущен”. – “Мисля, че Вие познавате много добре този господин”, продължи царя, обръщайки се наново към мен. Разбрах, че Царя искаше да си даде вид, че вярва, какао въпросния памфлет е бил инспиран от мене. Отговорих отсечено и с най-решителен тон, че не познавам този кореспондент;(22) че на времето си съм отказал да го приема и че той е публикувал и против мене също така нещо обидно, “факт който Ваше Величество, който е осведомен за всичко, не е пропуснал да узнае”. – Това бе чи­стата истина. Аз бях наистина затворил вратата си за това лице, което бе дошло в София през време на мобилизацията и което бе изпратило до своя вестник лъжливи теле­грами, обидни за българското правителство и неласкателни за Руската легация. Трябва, обаче, да се забележи, че един от моите подчинени служащи, от второстепенен ранг, си бе позволил, без знанието ми, да представи този журналист на Данева23 и вероятно му е дал някои подробности за софийския царски двор, подробности, които той сам е почерпил от прислугата на двореца, с която е завързал интимни връзки. Това същото лице. шпионираше шефовете си, – пълномощните, министри на Русия, – за сметка на цар Фер­динанда.
След като моя отговор, прекъсна отведнъж разговора досежно кореспондента и памфлета, Фердинанд го пренесе на полити­ческа почва и започна да ми задава въпроси, с един тон на горчива ирония, за по-ната­тъшните намерения на Русия относно Букурещкия мир. “Какво са решили у Вас до­сежно Кавала? Какво – досежно левия бряг на Вардара?” и как да примирим явното изоставяне на България с телеграмата, в която от името на Негово Величество Императора, бяха обещали да пощадят България от пре­комерно унижение и намаление? Този път ударът бе добре нанесен и ми бе невъз­можно да го предотвратя с истински безобидни обяснения. Бидейки и аз на свой ред “глубоко возмущен” от съвършено неподхо­дящия тон, който царя си въобрази, че му е позволено да държи спрямо императорския руски пълномощен министър, аз му отгово­рих: „Ваше Величество, българите сами си докараха нещастията и заставиха Русия да се откаже от всякакъв опит да им дойде на помощ. И Ваше Величество по-добре от ко­гото и да било, знае кога бе нанесен непоправимия за интересите на България удар: това бе на 16/29 юни. Ваше Величество знае толкова добре, колкото и аз, че нямам никакъв дял в този злочест ден, първата подведена жертва на който бях аз”. Фердинанд насочи към мен най-лошия си поглед, но се въздържа и след кратко мълча­ние и без да вдигне очи каза: „Да това бе голяма грешка". След това стана и се сбо­гува с мене. От тогава насетне не съм го виждал.
От работния кабинет на царя, аз бях отведен в апартаментите на царица Елеонора.
Там дълго ме очакваше прием от съвсем друг вид, макар и не по-малко оригинален. Едва що разменили обикновени поздрави, царицата ми зададе съвсем направо въпроса: “Кажете ми, Господине Министре, как всичко това можа да се случи?” Отговорих съвсем откровено на Нейно Величество, че си позволявам да смятам отсъствието на доверие спрямо мен от страна на царя, като една от причините за политическата катастрофа на България. При всичките, ни разговори, при всичките ми съвети, които мислех, че съм длъжен да му отправя, аз се ръководех само от благото на България. От пристига­нето ми в София насам, аз винаги и без заобикалки отказвах да действувам против царя; и през всичкото това време, Негово Величество работеше зад моя гръб и често лично против мене ... - „Но в кого ли той е имал някога доверие?” извика царицата. „Той няма доверие дори и в мене!" Не си спомням вече, какво отговорих на царицата? но без да искам повиших малко гласа си... ”ш-ш-ш-шт!” “За Бога, говорете по-тихо”, прекъсна нещастната царица, хвърляйки скришом поглед към една от вратите на са­лона: “Тази е най опасната, стая в двореца!...” А Елеонора ми се оплака след това от поведението на румъните в околностите на Варна, град който й бе особено скъп: “това ми е особено тежко поради кралица Елиса­вета.(24) Ние сме две германски принцеси на балкански тронове, и въпреки това, ето, че народите ни са станали дотолкова неприятели един на друг! Вие знаете, без съмнение, ужасите, които извършиха румъните в околностите, на Варна за сметка на едно нещастно население, което аз така добро познавам и което толкова много обичам! ... Млади момичета, Господине Министре! ... Ако сега имаме нова, истинска война с румъните, аз бих се почувствувала способна, да се впрегна сама в едно оръдие, до там съм възму­тена от тях!” Тук въпреки искрено тра­гичния тон на царицата, аз можах с го­ляма мъка да се сдържа да се не засмея: представих си моята мила събеседница в новата й роль на впрегатен артилерийски кон, а на срещната страна уважаемата Кармен Силва, принудена да помага също в тег­ленето оръдия и муниции ... Аз прибързах да заставя царицата да мине на друг предмет, по-малко грапав... “Когато видите им­ператора, ми каза тя, за да свърши, благово­лете да му предадете най-искрените ми поз­драви, Вие знаете колко го обичам, него и неговите близки; аз продължавам да им бъда от сърце предана, въпреки всичко, което се случи”. След това аз си взех сбогом от царица Елеонора и то за винаги, – три години след това тя почина.
На връщане в Русия, аз прекарах няколко дни във Виена. Някога познавах този град, твърде добре, но след дългото си пребиване в Париж, аз не бях се връщал там, освен минавайки. Този път веселата австрийска столица, където пристигах посред сезона, ми направи тежко впечатление. Всичко имаше един мъчителен изглед и наивното и весело добродушие, което е било през всичките времена характерната черта на виенчани от всичките социални слоеве, сякаш бе съвършено изчезнало. Аз споделих това си впечатление с някои от чле­новете на нашето посолство. “Тъй ли е в дей­ствителност?” питах ги аз, или с течение на времето аз съм толкова остарял, че всичко ми се вижда остаряло и помрачено наоколо ми?” “Не, съвсем не, ми се отговори. Човек не може вече да познае Виена и при­чината за това е дълбокото безпокойствие, което царува в нея. Никой тук не е сигурен за утрешния ден. Всички работи са в застой и маса свят се разори на борсата. Всички се страхуват от война. Това започна от 1909 година, но сега достигна до истински припадък. Много големи финансисти казват съвсем открито, че по-добре би било, ако войната избухнеше най-после, защото това очакване на събитията и тази продължителна неизвестност са разорителни повече от всичко друго. Накратко, всички се боят от войната.”
Последната зима в Петербург.
Към средата на януарий стар стил, бях в Петербург. Никога светския и бога­тия Петербург не се е забавлявал, както през тази последна зима. Във висшето общество ве­селията следваха едно през друго. Костюми­рани балове, балове с цветни перуки, празненства в посолствата и в дворците на ве­ликите князе. Театри и ресторанти се пълнеха всяка вечер от блестяща публика. Играеха на борсата от всичките стъпала на общест­вото, всички ценни книжа се качваха, изобщо публиката печелеше и пръскаше новите пе­чалби.
Още помня великолепния костюмиран бал, даден от графиня Клайнмишел, из­пълнените с висшето петербургско общество зали и хубавия вестибюл с колони, през които влизаше персийския кадрил - цвета на вечеринката. При звуковете на хубавия оркестър, върху стъпалата на стълбата се разви­ваше подобно на змия, с хиляди отражения, процесията от шестнадесет млади, хубави жени и от толкова кавалери, излагайки на погледите на всички, блестящи и обсипани със злато и сребро, коприни и най-хубави кожи, великолепни скъпоценности и редки по цен­ност ориенталски оръжия. Великата княгиня Кирила и Великия княз Борис предвождаха кадрила, в който взимаха участие, - избраниците, – най-красивите и очарователни представителки на младото дамско общество, които нарекох тогава „танцувачките в чест на великите князе”. Кавалерите принадлежаха в по-голямата си част към най-блестящите гвардейски полкове. Шест месеца по-късно, половината от тия млади хубави хора, – и толкова други още, които танцуваха и се забавляваха на този бал, – паднаха мъртви или тежко ранени върху първите и прочути вече бойни полета на Източна Прусия.
В момента, в който се възхищавах от цялото това бляскаво зрелище, обръщайки глава, аз се намерих до граф Вите(25), когото не бях виждал от 1910 година. “А! добър вечер, добър вечер! – Кога сте пристиг­нали? – От осем дни. – Каква великолепна гледка! - Да възхитителна. Но кажете, драги графе, не Ви ли се струва, че присъствувате на “пир­шеството през време на чумата”(26) или по-скоро „преди чумата” ...
Едва-що казах тези думи, лицето на Вите взима изражение на ужасна загриженост ... Той ме хвана за ръката, казвайки: „И тъй и Вие също сте с това впечатление? ... – Да разбира се. От как съм в Петербург аз не мога да се отърва от това чувство. ... – Не се учудвам! не се учудвам! подзе живо графа. Ний отиваме кой знай накъде? Бог знай към каква пропаст! Невъзможно е да про­дължава така ..." В този момент домовладетелката се приближи до Вите предлагайки му да играят бридж на масата на една от присъствующите велики княгини.
Накараха ме да седна на другата маса и не можах да узная какво визираха тъй – ис­крените предчувствия на бележития държавник: войната или революцията. Лично аз се страхувах от войната. Това бе впрочем по­следната ми среща с граф Вите, умрял в Петербург година и половина по-късно.
Няколко дни след това бе изящния бал на графиня Бети Шувалов, всред разкошната обстановка на аристократическото и жилище, някогашен дворец на прочутата Мария Наришкина, родена Четвъртинска, прелестната метреса на Александър I(27), – дворец цял изпълнен с художествени предмети от XVIII век и в които се съчетаваше разкоша на фамилията Наришкин, и на тази на Шувалов, – фаворитките и фаворитите на една епоха, през която руската аристокрация, поевропейчена изведнъж, се хвърли стремглаво в удо­волствията на изкуството и лукса на един изтънчен и изящен век, станал почти класически. Уви! какво ли е станало с това хубаво аристократическо жилище? Казват, че е опустошено, оплячкосано, както и толкова други петербурски дворци, – художествените предмети разбити, унищожени или продадени на Германия или в Америка.
Неразумния облог, направен от Петра Велики(28), сякаш бе спечелен и даже в много по-голям размер, отколкото можеше да си представи най-великия измежду варвар­ските реформатори. Всред снегове и ледове, в една блатиста пустиня, обитавана от няколко полудиви финландци, – изкуствата, нау­ките, всички изящества и всички чудеса на цивилизацията си бяха дали среща: прочути библиотеки и музеи, превъзходни театри, бяха разтворили вратите си посред една украса от могъщество и сила, – почти единствени на света ... И, внезапно, тъмнината се надве­си над тази красота, духна вятър, землетресът, който изглеждаше тъй лек и безопасен, развълнува, като вълна страната и ние не знаем, какво ще стане от целия този разцвет на култура и живот, когато най-после изгрее нова зора върху разорението, предри­чано така често и така напразно ...
Но аз бързам да се отдалеча от тия зловещи разсъждения и да се върна пак в бляскаво осветените салони на графиня Шувалов. Между августейшите личности, които бяха там, аз срещнах сръбския княз Александър(29), който бе пристигнал преди няколко дни в Петербург. Князът ме оттегли на страна и, след като бе ми казал няколко искрено-любезни думи, отправи ми следния въпрос: “Кажете ми, моля Ви, Господин Нехлюдов, вашето мнение: може ли след всичко това, което се случи, да се очаква още възстановяване на приятелски отношения или поне такива на добро съседство между Сърбия и България? Или българите още за дълго ще останат най-непримиримите наши неприятели. Вие познавате България повече от всеки друг и за това особено настоявам да узная мнението Ви”. Поблагодарих на царствующия княз за ласкателното  доверие и му казах твърде откровено, че аз смятам отношенията между сърби и българи за основно компрометирани за дълги години; прибавих, че Сърбия, направ­лявайки политиката си, не трябва нито за мо­мент да изпуша из предвид, че има от страните си един непримирим неприятел, който живее само с надеждата за едно бляскаво отмъщение. “Това е твърде жално, казах аз, във вид на заключение, – трябва да се положи старание, за да се намери лек за това, малко по-малко; но това е факт, а в политиката трябва да се основаваме, преди всичко, на фактите. – Това е и моето мнение, се съгласи княз Александър; тук от много страни ме уверяват, че ще бъде лесно да се сближим отново с българите и да се помирим с тях, но аз трябва да призная, че не вярвам нищо от това и вашето мнение ми показва, че съм прав”.
Когато си припомням тези странни, ха­рактерни разговори, разменени всред една празнична обстановка и при звуците на балната музика, аз си казвам, че г-жа Бовари(30) не е съвсем сгрешила, когато си е представ­лявала дипломатите, като хора, “които, – с усмивка на устните и със смърт в душа­та, – си шепнат на ухото, посред пирше­ства и веселия ужасни тайни”.
Последният голям бал, на който аз присъствувах, бе този в Германското посол­ство. Влазяйки в тия салони, украсени и отрупани с позлати, скъпи мрамори и бронзове и представляващи най-бляскав образец от най-отвратителен берлински вкус, аз не можах, наистина, да си представя, че в по-малко от три месеци една разярена и ревяща тълпа ще се развилнее там, ще изпочупи и разпилее цялата таза разкошна инсталация, ще изцапа с кръв тези тъй добре излъскани паркети и ще разруши, дори до мазилката, този проклет, за в бъдеще, палат.
* * *
Отидох разбира се да видя и Коковцев, когото намерих още по-мрачен, отколкото при нашето последно свиждане в Париж. Впрочем. в  този момент,  въпросите на външната политика бяха изместени, – поне за малко, – на втор план, от парливия въпрос за монопола на ракията, повдигнат в Императорския съвет от граф Вите, с очевидното намерение, да докара падането на Коковцев и кой знай? – да го наследи може би. По край всичките му сериозни и почтени качества на разсъдливост и интелигентност, Коковцев не притежаваше гъвкавостта и тън­кото чувство на парламентарните борби, той бе твърде прям, последователен и може би, твърде чувствителен за тази игра на клатушканица ту насам, ту нататък. Той би трябвало да отправи на граф Вите, за да го из­ложи, този въпрос: защо бившия министър на финансите желае да замени в бюджета прихода от монопола на ракията, – той, който бе автора на този монопол, и който по при­мера на предшествениците си, базираше тре­тината от бюджета на империята върху до­бития от пиянството на народа приход? Вместо да стори това, Коковцев взе да защищава монополната система и с това cе представи пред общественото мнение в лоша светлина, както и в съзнанието на импера­тора, който през това време беше взел твърдото решение, – уви! твърде късно, – да тури край на ужасната руска болест - на алкохо­лизма на цял един народ. Няколко дни по-късно, Коковцев се принуди да напусне поста на министър-председател и този на министър на финансите. Излизайки си, той получи тит­лата граф и една сума от триста хиляди рубли, подарък, който той сполучи при все това да отклони категорически, въпреки че той сам лично не притежаваше никакво съ­стояние. Той бе заместен, като министър на финансите, от Барк(31), образцов и опитен банков администратор, но не и нещо повече.
В личността на Коковцев, императо­рът губеше един искрен, умерен и скрупульозно правдив съветник, а държавата – един сериозен финансист и съвършено неопетнен „джентлемент" министър. Неговото излизане увеличи още повече вътрешните и външните опасности за Русия. По въпросите от външната политика, Коковцев нямаше определена система; ако бе задържал властта той би се стремил, вярвам, – към пълно почти подчинение тези въпроси, на въпросите, засягащи икономическото благоденствие на Русия. Искрен приятел на Франция и на французите, Коковцев, обаче, бе често принуждаван да обръща погледите си към Берлин; първо поради неотложните финансови интереси на държавата и после, поради опа­сението от един разрив с Германия. Никой не се боеше от една война за Русия толкова, колкото Коковцев, защото той познаваше и нашата военна неподготвеност и, най-вече, глухият революционен кипеж, който посто­янно проникваше по-дълбоко в народните слоеве и печелеше почва всеки ден.
Граф Коковцев бе заместен, като председател на Министерския съвет, от г. Горемкин.(32) Наскоро след назначението му, аз посетих този почтен старец и неговата възхитителна и добра жена. Г-н Горемкин се оплакваше горчиво, че не го оставят да довърши дните си спокойно. Той и жена му, току-що бяха наредили твърде комфортно един от апартаментите на къщата, която имаха в един тих и добър квартал на Петербург. Развеждайки ме, в качеството си на собственик, за да ме запознае с къщата, г. Горемкин привлече вниманието ми върху една подробност: „Ето моята спалня, ми каза той, ето тази на жена ми; стаята, която ни дели, бе предназначена за милосердната сестра, която щеше да дойде да се настани у нас поради болестите, уви! твърде чести, ту на единия, ту на другия. Вие ще разберете само от тази малка подробност, колко ще ми бъде мъчно да се повърна, с моята възраст и с моята немощ, на оная служба, която аз така добре познавам, но която изисква повелително сили и ежечасна работа." И действи­телно през двете и половина години, през които Горемкин остана на власт, – докато този инък честен човек, бе заместен от Щурмер(33), – той бе само подобие на министър-председател и държавната машина работеше твърде често мимо председателя на Министер­ския съвет. Това обстоятелство, именно, благоприятствуваше хитреците от всякакъв видиа тъмните личности, които започнаха през това време да проникват дори до стъ­палата на трона и които бяха възхитени от липсата, на чело на правителството, на едно твърдо ръководство и една неумолима воля.
* * *
Отидох, както винаги, когато идвах в Петербург, да направя едно дълго посещение на нашия бивш посланних в Цариград, г. Зиновиев.(34) Той бе, впрочем, един от моите предшественици в Стокхолм и аз изслушвах с интерес, неговите впечатления и мнения за хората и нещата в Швеция. Той е обиколил страната и е станал там популярен и уважаван.
От Швеция ние преминахме, твърде естествено, на въпроси от общата външна политика. “Слушайте, господин Нехлюдов, каза ми с обикновената си откровеност стария, бележит дипломат, какво правят у нас? Ние отиваме право към война. Въоръжават се в Германия, в Австрия и Турция, гризат с ярост юздата си в София, а нне имаме вид, че нищо не забелязваме! Ако Вие им кажете, прочие, което току-що казахте на мен, те са длъжни да Ви изслушат. – Аз го казах и писах много пъти в министерството, но не забравяйте, драги ми посланико, че в настоящия момент аз съм човекът,  който  претърпя  неуспех; право или криво този неуспех ми се припис­ва и затова аз имам още по-малък кредит отколкото имах някога по-рано. Защо не поверите вашите схващания и предчувствия на г. Сазонов? Той Ви има, знам, на твър­де голяма почит. – Но аз съм говорил много пъти! какво искате, тия млади хора не искат да ме слушат... (Младите хора бяха през онова време на петдесет пълни години, но превъзходния г. Зиновиев беше близо на седемдесет). – Уважавам много г. Сазонова, продължи любезния ми събеседник. Той е един съвършен джентлемент, той притежава силно развит ум и голяма култура и, – въпреки младостта си, – немалко опитност; той преценява хората и нещата забележително, осо­бено, когато ги преценява сам той и по самия себе си; той ще заслужи пълното доверие на нашите съюзници; ценят го особено в Англия, нещо, което не е лесно за един рус­ки министър. Но неговия оптимизъм, неговия оптимизъм! Това е едничкото нещо, за което аз съжалявам у него и от което се страхувам за него самия и за всички нас! – Вие току-що казахте, драги ми посланнико, подзех аз, че нашия министър преценява съвсем добре, когато преценява самичък и по самия себе си. Това е съвършено вярно. Но да направи преценка върху общото положение, той трябва да вземе под внимание мненията на дип­ломатическите агенти в странство, – като почне от посланиците; ако те му представят нещата в добро осветление, той е длъжен да ги вярва, освен ако има сериозни основания, за да не се доверява на тяхното мнение. После, около министъра има винаги и канцеларии. След това пък има и вмешател­ство на неотговорни, но все пак влиятелни фактори, които не трябва да се забравят!... – А да тези вмешателства! На кого го каз­вате Вие? извика стария посланик, като из­дигна ръце към небето...
И наистина, рапортите на нашите пред­ставители в чужбина бяха твърде малко тре­вожни през онова време. През месец март, – на 17, ако се не лъжа, – французкия посланник в Берлин, г. Жюл Камбон(35), отправи прочутата депеша, която беше тревожен вик и която предвиждаше всичко, което по-късно стана; тази депеша бе последвана от рапортите на други французки предста­вители, рапорти тъй също пророчески. Всич­ките тези депеши се намират във Французката жълта книга, досежно произхода на война­та. Подобни документи ще се търсят напразно в нашата оранжева книга, засягаща съ­щия предмет. Подобно нещо нямаше и в литографираните издания, които бяха съоб­щени на руските представители в странство. Може да е имало строги поверителни писма; които не са били отлитографирани. Но защо тогава не бяха публикувани в оранжевата книга, за да се посочи на обществото бдителността и прозорливостта на заемащите най-опасните и най-отговорните дипломатически постове наши представители? – Всичко това съставлява за мен и до днес една загатка.
Публ. в А. Нехлюдов, При Фердинанда Български (Дипломатически спомени). Превел от френски В. С. София, 1920, 59 с.
------------
(1) Става дума за Дмитрий Константинович Сементовски-Курило.
(2) Авторът погрешно нарича демократите ра­дикали. (Бел. на преводача.)
(3) Става дума за детронирането на първия български княз Александър Батенберг от офицери русофили през 1886 г., организирано от Азиатския департамент.
(4) Пьотр Аркадиевич Столипин (1862-1911), руски държавен и политически деец, саратовски губернатор (1903-1906), министър на вътрешните работи и началник на жандармерията, председател на Министерския съвет (1906-1911); останал известен в историята със селската реформа и с режима на терор; убит от есер.
(5) Княз Алексей Николаевич Лобанов-Ростовский, род. 1862, земевладелец, член на Държавния съвет от дворянството от страна на десницата, дипломат.
(6) Сергей Спиридонович Татищев (1846-1906), руски дипломат, историк и публицист, чиновник за особени поръчки при министрите на вътрешните работи Н. П. Игнатиев и Д. А. Толстой (1881-1883), руски финансов агент в Лондон (1898-1902), сътрудничел на “Новое Время” и “Русском Вестнике”.
(7) Става дума за образуваното на 4 юли 1913 г. правителство от партиите на д-р Васил Радославов, д-р Никола Генадиев и Димитър Тончев.
(8) (ит.) – в смисъл на държавен преврат.
(9) Това твърдение е исторически невярно – турците са дошли на Балканския полуостров по покана първо на гърците и след това на сърбите. (Бел. на преводача.)
(10) Става дума за австро-унгарския дипломат и министър на външните работи барон Алоис Ерентал.
(11) Николай Николаевич Шебеко, руския пълномощен министър в Букурещ.
(12) Става дума за проф. Титу Ливиу Майореско.
(13) Граф Теобалд фон Бетман-Холвег (1863-1921), германски политик, райхсканцлер (1909-1917).
(14) Д-р Готлиб фон Ягов, държавен секретар на германското Министерство на външните работи.
(15) Александра Фьодоровна (1872-1918), родена принцеса Алиса Хесенска, руска императрица, съпруга на император Николай ІІ.
(16) Аз не можех да разбера в какво се съ­стояха атрибутите на “дежурния генерал” – варварски термин на пруска преживелица. В същност, аз мисля, че той нямаше никаква ясно опре­делена функция, което ще рече, че го задължаваха, за всичко. (Бел. на автора.) Владимир Александрович Дедулин (1858-1913), генерал-адютант, петербургски градоначалник (1905), дворцов комендант (1906-1913), принадлежал към най-близкото обкръжение на император Николай ІІ. – Бел. А.Н.
(17) Иван Антонович Думбадзе, руски генерал-майор, грузинец по произход, главнокомандващ (от 1906), градоначалник на Ялта (от 1910), член на Съюза на руския народ.
(18) Барон Владимир Борисович Фредерикс (1838-1927), от 1913 г. граф, генерал-адютант, член на Държавния съвет, управляващ дворцовата конюшна (1891-1892), помощник-министър и министър при руския императорски двор (1893-1917); указвал голямо влияние върху императорското семейство.
(19) През време на пребиването на Техни Ве­личества в Ливадия, лицата които заемаха известно положение и които се представляваха на Императора, биваха, след приема, допускани на семейната закуска. – Бел. А.Н.
(20) Константин Дмитриевич Нилов, руски генерал-адютант, адмирал, флаг-капитан (адютант по военно-морската част) на император Николай ІІ; принадлежал към най-близкото обкръжение на императора.
(21) Татяна и Анастасия, велики княгини, дъщери на руския император Никола ІІ и на императрица Александра Фьодоровна. За княгиня Анастасия (1862-1918) и до днес се разказват легендарни случки за нейното спасение от разстрела през 1918 г. и появата и на различни места по света след тази година. Не са малко и нейните двойнички-измамници. Вж. Княз Феликс Юсупов, Мемоари. Т. І – Преди изгнанието (1887-1919); Т. ІІ – В изгнание (1919-1953). София, Б.д.
(22) Това бе една личност толкова незначителна, че името й не е останало в паметта ми. Не си спомням също и на кой вестник от второстепенно значение той бе кореспондент. – Бел. А.Н.
(23) Д-р Стоян Петров Данев.
(24) Елисавета Румънска (1843, Нойвид – 1916, Букурещ), принцеса Вид, румънска кралица, поетеса и писателка, известна с литературния си псевдоним Кармен Силва.
(25) Граф Сергей Юлиевич Витте (1849-1915), директор на Департамента за железопътните работи (1889-1892), министър на пътищата и съобщенията (1892), министър на финансите (1892-1903), председател на Комитета за министрите (1903-1905), министър-председател (1905-1906).
(26) Твърде известна драматическа сцена в стихове от нашия велик поет Пушкин. – Бел. А.Н.
(27) Александър I Павлович (1777–1825), руски император (1801–1825).
(28) Петър І Велики (1672-1725), руски цар (от 1682) и император (от 1721).
(29) Княз Александър І Карагеоргиевич (1888, Цетина – 1934, Марсилия), принц-регент (от 1918) и крал (от 1917) на Сърбо–хърватско–словенското кралство (по-късно Югославия), син на крал Петър и кралица Зорка Черногорска, женен за румънската принцеса Мария; убит от терориста на ВМРО Владо Черноземски в Марсилия на 9 октомври 1934 г., наследен от сина си Петър, който се възкачил на престола под името крал Петър ІІ.
(30) Става дума за главната героиня от романа на Гюстав Флобер “Мадам Бовари”.
(31) Пьотр Львович Барк, род. 1869 г., руски държавен деец, министър на финансите (1914-февр. 1917).
(32) Иван Логинович Горемкин (1839-1917), сенатор, член на Държавния съвет, министър на вътрешните работи (1895-1899), председател на Министерския съвет (1906, 1914-1916).
(33) Борис Владимирович Щурмер (1848-1917), председател на Тверската губернска земска управа (1892-1894), новгородски (1894-1896) и ярославски (1896-1902) губернатор, директор на Департамента по общите дела в Министерство на вътрешните работи (1902-1904), член на Държавния съвет (от 1904), председател на Министерския съвет (от 1916), като изпълнявал и длъжностите министър на вътрешните и на външните работи, протеже на Григорий Разпутин.
(34) Става дума за Иван Александрович Зиновиев.
(35) Жул Мартен Камбон (1845-1935), френски политик и дипломат. Генерал-губернатор на Алжир (1891-1897); посланик на Франция в САЩ (1897-1901), в Испания (1902-1907), Берлин (1907-1914); главен секретар на Министерството на външните работи (1915-1919); член на Френската делегация на Парижката мирна конференция (1919-1920); председател на Посланическата конференция (1920-1931).

№ 7

Николай Г. Хартвиг

РУСКАТА ПОЛИТИКА НА БАЛКАНИТЕ

Българофилството на руското общество е един непрестанал още сантиментализъм – и то пакостен сантиментализъм. Аз признавам само реалната политика, т. е. политиката, която е насочена към служенето на националните интереси. А от тази гледна точка, какво може да ни даде усилването на България? – Само неприятности и усложнения. Силна една България ще бъде непременно наш противник. Тя ще се стреми старателно и настойчиво да завладее Цариград и Дарданелите, и, в това свое стремление, тя ще се спре на един съюз с враждебната нам Австрия. Да се разберем с една силна България ние не ще можем, защото нашите интереси ще бъдат непримиримо-противоположни с нейните. Съвсем друга е работата със Сърбия. Тя е нашия естествен съюзник. Интересите на Русия и на Сърбия никъде не се стълкновяват – напротив, те навсякъде съвър­шено съвпадат. Австрия е нашия естествен и непримирим про­тивник. Рязко и непримиримо ни разделят с нея въпросите: галицко-руски, „украйнцки," полски и пр. Нашата борба с Австрия е неизбежна, и затуй ние трябва енергично да се готвим за нея. Решението на въпроса за Цариград и Дарданелите трябва да се отложи до разрешението на великия спор между Русия и Австрия, защото въпроса за Проливите може да бъде решен само върху развалините на Австрия ... Но готвейки се за борба с Австрия и към разрешението по тоя начин на вековните въпроси на нашата национална политика, поставени нам от историята (завършването на руското обединение – тъй нареченото „събиране на Русия" – и завладяването на Проливите), ние никога не трябва да изпускаме из предвид Сърбия. Повтарям: тя е нашия естествен съюзник. Австрия е непримиримия враг на Сърбия. На пътя за осъществлението на велико-сръбската идея стои Ав­стрия, която угнетява повече от половината от сръбския народ. А тоя народ е вече достигнал до високо национално самосъзна­ние и страстно се стреми към своето национално политическо обединение. Тъй че: помагайки за осъществлението на велико-сръбската идея, ние с туй само създаваме силна съюзница нам, непримиримо враждебна на Австрия. Помнете добре: че всяко засилване на Сьрбия е в наш интерес, защото силна Сърбия е остър нож за Австрия. Стълкновението на Русия с Австрия – когато и при каквито обстоятелства и да стане – автоматически ще поведе към туй, че Сърбия веднага ще се нахвърли на Ав­стрия отзади, в тилът й. А що значи това? Това значи че Ав­стрия ще оттегли от нас толкова свои корпуса, колкото ще ги има тогава Сърбия... Ето защо, аз съм сърбофил; ето защо според силите си, се стремя да изправя грешката на нашата дипломация, да уясня нашето положение тук и да поставя нашата балканска политика на правилни и определени релси" ...
Публ. във в. „Киевлянин” и в България и интригите на Русия (Сборник статии). 1914, с. 29-30.

№ 8

Марко

СРЪБСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА ПРЕД СВЕТОВНАТА ВОЙНА И НИКОЛАЙ ХАРТВИГ

Следващата характеристика на личността на руския пълномощен министър в Белград от 1909–1914 год. Николай Хартвиг и политиката на Сърбия, е текстуално извлечение от студията под горното заглавие на Марко, печатана в Загребското списание ,,Нова Европа" с дата 26 април 1928 год. Тази студия представлява отличен преглед на външната политика на Сърбия през годините в надвечерието на Световната война и хвърля интересна светлина върху Пашича, сръбски министър-председател и Изволски, руски пълно­мощен министър в Париж.
В настоящия превод са изпуснати онези пасажи, които не са важни. (Бележка на сп. Kriegsschuldfrage – авг. 1928 г.)

Дипломатическата кариера на Хартвиг(1)
Николай Хенрихович Хартвиг произхожда, както, по­казва бащиното му име, от едно немско семейство, чиито прадеди са се преселили в Русия преди стотина години. В неговите жили, ако и да не е текла много руска кръв, все пак по възпитание, по дух и сърце той бе един велик руски патриот, по голям от много чистокръвни руски държавници. Роден е на 16 декемврий 1857 г. в малкото градче Гора, в Кавказ, като син на един военен лекар. Висше образование получи в Новороссийския университет в Одеса, гдето, едвам 17-годишен, свър­ши Философския факултет. Още в най-ранна възраст бе отличен пианист и след свършването на университета беше почти готов да се посвети изключително на музиката. Почна дипломатическата си кариера в 1875 год. като чиновник в Азиатския департамент при Министерството на външните работи, в чието ведомство прекара целия си живот. Докато беше чиновник, беше едновременно, в течение на дълги години, редовен кореспондент на голе­мия руски вестник „Новое время" и в своите статии силно нападаше тогавашното руско правителство заради слабата му политика на Далечния и Близкия Изток. И понеже, в то­ва време, дворцовите военни кръгове, както и Главния гeнерален щаб, бяха също недоволни от външната поли­тика на правителството, то Хартвиг използува това общо недоволство от “непатриотичното" правителство, за да влезе в тесни връзки с военните кръгове, които връзки, той старателно поддържаше дори до смъртта си. През време на министъра Ламсдорф, Хартвиг скоро стана най-влиятелното и лице в министерството. Благодарение на своите сериозни познания и трудолюбие, той успя, като директор на Азиятския департамент, да разпростре влия­нието си в цялото министерство, защото Ламсдорф беше типичен опортюнист и равнодушен бюрократ. Отноше­нията на г-жа Хартвиг(2) с великите князе и с други влиятелни личности допринесоха, щото Николай Хартвиг – „дясната ръка" на граф Ламсдорф – да бъде забелязан и от царя. Из кулоарите на министерството и по дипломатическите чаеве почна да се шушука, че Хартвиг ще: смени граф Ламсдорфа или, най-малко, ще отиде като министър при Високата порта. Обаче, за голямо разочаро­вание на Хартвига, нито едната, нито другата комбинации се изпълниха. Големият интригант Александър Петрович Изволски не само парализира влиянието на покровителите, на Хартвига, но го отстрани, като опасен съперник, от Петерсбург и го прати пълномощен министър в Техеран (1906). През целия си живот Хартвиг не прости на Изволски тази хитрост и това изгнание от Петерсбург. След тригодишно мъчително тъгуване в Персия, Изволски премести Хартвига за пълномощен министър при сръбския двор. В Белград Хартвиг пристигна на 14 септемврий 1909 год.
Хартвиг като характер и личност
Със своите дела като пълномощен министър, както в Техеран така и в Белград, Хартвиг доказа, че е бил действително противник на „слаба" политика в Далечния и Близкия Изток. Впрочем, това беше единственото сред­ство и единствения начин да бъдат обезсилени клеветни­ческите твърдения на неговите многобройни противници, как­во неговите нападки във вестниците срещу „непатриотичното" правителство нямали никакъв смисъл и значение, освен Хартвиг да се понрави на военните кръгове. В Белград, например, още в първите дни на своята дейност, той на­пусна традиционната линия на руската Балканска политика, завещана му от неговите предшественици и която и той сам търпя и поддържаше поради един основателен или неоправдаем опортюнизъм, докато беше най-влиятелно лице в министерството на Ламсдорфа. Във всеки случай, той отиде в Сърбия след анексионната криза, в която Извол­ски изгуби безвъзвратно всичките козове на стогодишната Балканска игра на Русия с Австро-Унгария. Ненавистта на Хартвига срещу Изволски увеличаваше още повече негово­то отвръщане от това „приятелско" участие на Русия в концерта с Австрия. Затова, в Белград, той веднага поч­на да проучва нови идеи и да изследва нови комбинации, към които пристъпи най-смело и най-енергично. Тия идеи и комбинации се оправдаха напълно от събитията през 1912–1915 г. Неговият самостоятелен и недисциплиниран характер не му позволи да постъпва тъй, както постъпват множеството дипломати – да тича след стана­ли вече събития с отчаяно издигнати ръце, с единствена грижа да спасява собствената си кожа. Прилежен и бор­чески настроен, Хартвиг винаги бързаше да изпревари съ­битията. И когато не се предвиждаха никакви събития, той се стремеше смело да ги създаде. Поставен в един сравнително тесен кръг на дейност, той се мъчеше, напрягайки всичките си сили, да наложи своето влияние върху цялата външна политика на Руската империя. И за тази цел не му липсваха нито общи, нито особени дарби, а още по­вече, разбира се, смелост и лично честолюбие. Жаден за слава и големи успехи, в своята смелост Хартвиг чес­то пъти прекаляваше и превръщаше политиката в една истинска хазартна игра. В малкия дипломатически кръг в Белград Хартвиг се чувстваше като лъв, затворен в клетка.
По въпросите на общата външна политика, схващания­та на Хартвига се отличаваха диаметрално от тия на всички други руски дипломати. С изключение на Изволски, кой­то след интригата на Ерентала (1908) стана яростен австрофоб, почти всички руски дипломати, без да се гледа на руско-французкия съюз, бяxa непоколебими при­върженици на едно руско-германско-австрийско приятелство – традиционното завещание на няколко поколения руски дипломати Хартвиг, напротив, беше непримирим враг на Централните сили, особено на Австро-Унгария. За него Хабсбургската монархия беше заклет враг на славянството и опасен съзаклятник против мира на Европа. Неговото изходно положение в Белград беше следното: Русия, ще не ще, един ден ще бъде принудена да премери оръжието си с Австро-Унгария; заради това, негова постоянна грижа беше, Русия да има на Балкана възможно най-благо­приятна позиция за такъв един момент. И на Германия той гледаше с недоверие, защото, по негово мнение, зад гърба на виенските „съзаклятници" стояха винаги берлинските империалистични кръгове...
В служебните си и частни сношения Хартвиг също се отличаваше от своите руси колеги. Тъй наречените „из­тънчени маниери" и великолепната дипломатическа церемонност, с която се славеха руските представители от стара­та школа, му бяха противни. С безискуствената простота и голямата откровеност, отиваща често пъти до грубост, с природната си отзивчивост и гостоприемство, Хартвиг по­вече приличаше на симпатичен московски търговец, от­колкото на императорски пълномощен министър. Отноше­нията си към английския пълномощен министър Хартвиг беше изострил до крайност още в Техеран и на това обстоятелство, може би, се дължи факта, че в съдбоносните за Сърбия дни в Белград дойде за руски пълномощен министър един човек, който обичаше и ценеше сръбския народ повече от всичките свои предшественици и работи с всички сили за създаването на днешна Югославия.
Както свидетелствуват лица, познаващи от близо Хартвига, той не бил никак надменен, но много често могъл да действува с авторитет. Вярвал е в правилността на своите убеждения, както в евангелието. Пред началствуващите лица защищавал своето мнение упорито и изкусно, но никакви възражения не е търпял от страна на нему подчинени или равни. За да постигне своя цел той не се е колебаел дори да изопачава факти и да приписва съзнателно неверни данни на своите противници, както лич­ни, така и идейни; обаче, след сполучливото завършване на една работа, той забравял всички несъгласия, като че ли е нямало нищо. С една дума казано, Хартвиг не е имал ни време, ни склонност към дребни спорове и обяс­нения, защото винаги е бил зает с големи планове и комбинации. Но в лични или принципиални спорове той бил безмилостен към своите противници и бил способен да ги смачква с азиатска бруталност. Неговото дълго­годишно стоене и занимаване с политиката на Азиатския департамент бе допринесло, щото той, в края на краищата, да стане същински азиатец, толкова повече, че по самата природа, въпреки неговата обич към музи­ката, той беше далеч от каквато и да било чувственост ... Телеграмите и докладите, изпращани от Харт­вига от Белград до Сазонова, или до помощника му Антолий Анатолиевич Нератов, не бяха при всичката си вежливост, нито топли нито ласкателни. Дори когато Харт­виг се защищаваше от упреците на Сазонова или от вестникарски закачки, – а това последното не беше рядкост – неговите извинения и оправдания никога не пре­вишаваха границите на строгата вежливост. Когато из­лагаше свои идеи и правеше предложения, Хартвиг никога не губеше време в дълги преговори и фрази: на­право, без дипломатически заобиколки и двусмислености, той постъпваше към същността на работата. Неговите черновки (той ги пишеше обикновено на синя карирана хар­тия) са с малко прибавени или заличени думи; с един енергичен, четлив почерк той разделяше често пъти думите на групи според шифра, – доказателство, че е бил опитен в шифрирането и дешифрирането.
Тежък, съдбоносен завой на руската дипломация
Русия, „покровителката на славяните", не само хвърли съзнателно, след Райхщадския договор (27.VI.1876) и Берлинския конгрес (1878.), Сърбия в прегръдките на Австрия, – но тя беше постоянно в опозиция и към офици­алната вътрешна сръбска политика, дори до майския преврат в 1903 год. Руски държавници, ултрареволюционери в собствената си страна, се сношаваха тайно с членовете на най-лявата опозиция в Сърбия; руски министри и руски извънредни пратеници на Балкана, които в „матушка" Ру­сия кадяха по най-отвратителен начин тамян на самодържавието, в политически младата Сърбия се грижеха като бащи, за да се осигури надмощие на народа над гос­подаря. Така беше още през времето на първото въстание (1804–1813), когато Родинификин(3) с най-голяма готовност поддържаше „Държавния съвет", за да ограни­чи, колкото е било възможно, властта на воеводата (Карагеорги). И тия отношения траяха почти до края на XIX век. Особено трябва да се спомене Персиани(4), който открито поддържаше радикалите против крал Милана (1883). Тази нелоялна и неестествена привързаност на руските реакционери към сръбските леви политици се дължеше, от една страна, на недоверието към сръбските князе и крале (поради руско-австрийските балкански интриги), а, от друга, на желанието да се осигури едно решаеще влияние върху вътрешния политически живот на Балканския полуостров. В ролята си на защитница на „всичките славяни", царска Русия никога не се придържаше в рамките на една незаин­тересована обич към свободата на своите братя славяни. Това обстоятелство, обаче, ни най-малко не намали благодарността на сръбския народ за жертвите, направени от руските народни маси в борба с турците. В началото на XX век отношението се промени коренно. След 1905 г., когато Русия, поради несполучливата война в 1904–1905 премести центъра на тежестта на своята завоевателна по­литика отново върху Ближния Изток, Русия стана много по-лоялна към официална Сърбия, било относно борбата про­тив политическата и стопанска зависимост от Австрия, било относно сръбските приятелски отношения към България. Този нов курс на политиката на Русия намери в Белград твърде благоприятна почва: носителите на новия режим – старорадикалите и независимите радикали, както и офицерите-съзаклятници, бяха привърженици на сръбско-българското споразумение. И понеже тези отношения се оказаха твърде удобни за руските балкански комбинации, то официална Русия за пръв път започна да поддържа и сръб­ската вътрешна официална политика. Много помогна в тази насока доверието, което руското правителство и царят имаха към двете радикални партии и към техните водачи, на първо място към Никола Пашич. Това беше, без съмнение, най-големия успех на Н. Пашича като държавник и като партизанин, – успех, който никой от него­вите противници не ще иска и няма да може да оспори. Но казаното още не значи, че личността и дейността на Ни­кола Пашич са имали такова решаеще значение в промяната на руско-сръбските отношения, каквото приятелите на Пашича му приписват.
Проследим ли всички събития от 1903–1914 г. от безпартийно становище и прелистим ли внимателно рус­ката дипломатическа архива за през същия период от време, ние ще констатираме, че руското доверие към Па­шича и руската обич към Сърбия, дори до момента, когато Хартвиг пристигна в Белград, не бяха от чисто платоническо естество. Преди Хартвиг да почне дейността си като министър, Русия поставяше, дори и след 1903. г., сво­ето участие в Балканския концерт предимно върху бъл­гарските карти, докато Сърбия трябваше в същност, само да се отзовава на руско-българските интереси. Дори през време на първата Балканска война цар Николай и Сазонов открито признаваха, че хегемонията на Балканите принадле­жи на българите (писмо на Сазонов до Неклюдов от 3.V.1913 г.).(5) Това предрешено държание на Русия беше вероятно, едно от най-големите основания, по които Па­шич, в един момент, се беше разколебал в своето русофилство и под предлог на една „покупка на бельо" (1906) се опита, без успех, да се сближи във Виена с граф Голуховски.(6) Благодарение именно на Хартвига, Русия започна да се освобождава постепенно от българ­ския хипноз, за да премине, след сражението при Брегал­ница, напълно на страната на Сърбия. Главната заслуга за това, че руската политика се измени в сръбска полза, при­надлежи на Хартвига. В този съдбоносен момент на завоя на руската дипломация Никола Пашич стои скрит в сянката на Николай Хартвиг ...
Дейността на Хартвиг в полза на Сърбия против България
Един от най-важните успехи на Хартвиг в Бел­град беше Сръбско-българският съюз от 1912 г. Без авторитетната му намеса надали щеше да се стигне до този съюз, макар че сръбските политически (радикалите и не­зависимите), партийни и военни (съюза на съклятниците) кръгове, начевайки от 29 май 1903 г., непрекъснато се стремяха към едно сръбско-българско сближение.
Във всичките си донесения и рапорти до Сазонова и Николая II Хартвиг защищаваше сръбските интереси по-добре и по-настойчиво, отколкото който и да е пълномощен сръбски представител в странство. Когато, напр., Неклю­дов и полковник Романовски(7) предложиха на Сазонова, щото Русия да упражни натиск върху Сърбия, за да въз­приеме най-последното, изработено от Романовски, разпределение на Македония, Хартвиг представи на Сазонова, че подобно действие от страна на Русия може да направи в Сърбия едно „съвсем фатално" впечатление, защото сър­бите отдавна вече чувствували „болезнено, доколко не­равномерно Русия разпределя своята обич между славян­ските народи ..." „В дадения случай", продължава Харт­виг, – „това неравномерно разпределение би се почувствувало толкова по-остро, защото от една страна на везните се поставят жизнените интереси на Сърбия, а от другата – само каприза на България – Струга да влезе в нейна­та територия, понеже там се били родили братя Миладиновци, борци за българската независимост, които в действителност са сърби по рождение". (Поверителна телегра­ма № 5 от 7/20 януарий 1912 г.)(8) Когато след свършва­нето на войната против Турция изникна спорът за раздела на плячката, Хартвиг застана на страната на Сърбия тол­кова решително, че руските официални кръгове, още пре­ди сражението при Брегалница, бяха поколебани в своето българофилство. „Имам достатъчно основания да предполагам," смело отбелязва Хартвиг в самото начало на кризата, – „че България, ако не се чувствуваше, несъмнено, под за­крилата на Русия, щеше да се съгласи без голямо съпро­тивление на една поправка на границата в областта на Прилеп и Егри Паланка в полза на Сърбия. Струва ми се, че относно сръбско-българското разграничаване, ние би тряб­вало да се ръководим не от размера на нашите симпа­тии към едната или другата страна, нито пък от значителността на доказателствата, които всяка от тях посоч­ва в своя полза, но – изключително от нашите собствени интереси. И, ако това е така, териториално уголемена, стра­тегически осигурена и морално-задоволена Сърбия ще има за нас несравнено по-голямо значение, отколкото България, която, колкото и да обсипваме с подаръци, все ще гледа на друга страна. В България има твърде много враждебни за нас елементи... При това, с оглед на европейските усложнения, които са възможни в близко бъдеще, за Русия е важно да има в лицето на Сърбия един форпост". (По­верителна телеграма лично до Сазонов № 161 от 27.II.1913 г.).(9) – Три седмици след това Хартвиг, като напом­ня току-що цитираната телеграма, още по-решително обви­нява българите: „...Позволявам си свободата, още веднъж да изкажа моето дълбоко убеждение, че България се готви към действия, които са крайно опасни за нашите ин­тереси и които могат да се предотвратят, само ако дадем могъщата си поддръжка на Сърбия по въпроса за разграни­чаването." (Поверителна телеграма № 250 от 17.III.1913 г.).(10)
Цитираните документи вече достатъчно ясно говорят в полза на Хартвига, но ние бихме могли да цитираме още много рапорти и телеграми, в които той неуморно представ­лява Сазонову, че за руската политика на Ближния Изток Сърбия ще бъде винаги „верния руски страж"... Този довод на Хартвига е негов любим рефрен, с който оби­чаше да приключва своите рапорти винаги, когато имаше да се решава при Певческия мост някой важен балкански въпрос. За да спечели първо място за Сърбия в руските балкански комбинации, Хартвиг представляваше всички въз­можни и невъзможни гаранции, че Сърбия ще подчини своята външна политика на руските искания, а същевременно обви­няваше различни български и черногорски държавници (меж­ду тия е цар Фердинанд и крал Никола), като несъмнени агенти на Австрия. Неговата ръководна мисъл беше да убеди на всяка цена руските служебни кръгове, че история­та е предназначила Сърбия и никого другиго да играе роля­та на Пиемонт между южните славяни. И, ако не беше про­никнала тази вяра на Хартвига в Петербург, кой знае, дали Русия нямаше да отстъпи пред германския ултиматум от 16/29 юлий 1914 год. тъкмо тъй, както отстъпи на 17/30.ІІІ.1909 год.
Положението на Хартвиг в Белград и отношенията му към Пашича
Николай Хартвиг пристигна в Белград на 14 ноемврий 1909 год., около шест месеца след онзи трагичен ден, когато на ултимативното представление на германския министър в Петербург граф Пурталес двамата сръбски държавници, Гойка Симич(11) в Виена и Милован Милованович(12) в Белградската скупщина, тържествено заявиха: „Чрез анексията на Босна и Херцеговина интересите на сръбския народ съвършено не са засегнати". Колкото и тежко да беше за сръбския народ това заявление, все пак то засегна, преди всичко, чувството на чест на Русия и ней­ните съюзници, тъй като преди това, и то по подбуда от страна на Изволски, Милованович бе предявил искания за териториални „компенсации". В същия тоя ден, когато сръбското правителство по неволя коленичи пред Ерентала, сръбският народ се закле единодушно да отмъсти. Есте­ствено е, че нито една от великите държави не погледна сериозно на това заплашване: никой в Европа, освен Конрад фон Хетцендорф(13) и Николай Хартвиг, не подозираше, че на 31.ІІІ.1909. год. Австрия безсъзнателно обяви бор­ба на живот и смърт против себе си. За щастие на сър­бите, Франц Йосиф тогава не се съгласи с Конрад, щото тържественото признание на анексията на Босна и Херцеговина да се наложи на Сърбия със силата на оръжието, вместо чрез дипломатически натиск; за наше съжаление, обаче, дълго време официална и неофициална Русия не схващаше и не разбираше тревожните викове на Хартвига от Белград – между всички славянски народи, Сърбия само е призвана да изиграе решаещата роля в руските балкански планове. Така, в началото на анексионната криза, известният руски публицист Меншиков написа една статия. По-малко фрази, в която немилостиво се подиграваше със сръбкото войнствено настроение спрямо Австро-Унгария („Новое Время", 7 октомврий 1903).
Подобно на Меншикова мислеше цяла Русия не само тогава, но и дълго време след анексионната криза. Един­ствено изключение беше, може да се каже, Хартвиг, който пръв измежду русите правилно прецени, че по отношение към Австро-Унгария „Сърбия, поради своето географическо положение и близките си духовни връзки с народите, подчинени на Хабсбургската монархия, ще бъде най-опасния елемент в Славянския съюз" (Поверително писмо до Са­зонов № 1 от 3 януарий 1912 г.).(14) И тъй като у Харт­вига се беше загнездела, противно на руските традиции, една идея фикс, че един ден Русия ще бъде принудена да се сблъска с Австро-Унгария, той започна, като мини­стър в Белград, още от първия ден, да води една са­мостоятелна политика. Хартвиг само на дума се подчиня­ваше на директивите от Петербург: всяко нареждане на Сазонова, което не беше съгласно със собствените му схва­щания, той саботираше изкусно, под предлог, че сръб­ското правителство или дворът, не се съгласявали с това. Такава самостоятелна политика би претърпяла неуспех, ако не се стремеше напълно да се съгласува с официалната политика на Сърбия. За тази цел, обаче, имаше само два пътя: или Хартвиг да се подчини напълно на Сръбското ми­нистерство на външните работи, или то нему. Който познава самоуверената и честолюбива натура на Хартвиг, той няма да помисли, че първото е било възможно. И тъй, оставаше само втората възможност: Хартвиг да хване в свои ръце Сръбското министерство на външните работи. И това именно той направи много скоро, без да се грижи ни най-малко за протестите на европейското обществено мнение. През вре­ме на Балканската война, когато Пашич лавираше насам-натам и с удоволствие би приел помощ от страна на Русия, за да се измъкне от тежката сръбско-българска кри­за, Хартвиг беше пълен господар на сръбската външна, а отчасти и на вътрешната политика. Това проличава ясно от факта, че в официалната му преписка не се среща нито един случай, дето той да не изказва одобрението си за външната политика на Пашича; често пъти той я защи­щава с горещ ентусиазъм или най-малко я извинява, дори в такива случаи, когато тази политика се отклонява далече от плановете на Сазонова. В действителност тя беше политиката на Хартвига, а не на Пашича, и последният във всички по-важни случаи, беше само рупор за пла­новете и решенията на Хартвиг. Впрочем, това се долавя­ше често пъти и сам Сазонов не веднъж е обръщал вниманието на Хартвига по доста остър начин върху не­говата извънредна самостоятелност. Когато Хартвиг получил един ден такова мъмрене, в същия ден се изви­нява пред Сазонова по следния начин:
„Депешата № 900 получих. Съвсем поверително (т. е, предназначено само за Сазонова).
Мога да ви уверя, че нито моите разговори, нито моите действия се отклоняват от дадените ми инструкции. Подчинявам се строго на тях, за което, както смея да се надявам, свидетелствуват телеграфическите мои рапорти за продължителните ми откровени беседи с Пашич и други политически фак­тори. Инсинуациите, които се издигат срещу мене от време на време и то тъкмо в критическите моменти, и не се подкрепят с никакви фактически доказателства, се правят с определената цел – да обезценят значението на моите рапорти и да ги представят, уж като неотговарящи на решенията взети и вземани в Петер­бург. Знам много добре, че съвсем изключителното положение, което заемам тук, не е приятно не само на австрийските, но и на някои други агенти; аз, обаче, съм на мнение, че положението на един руски представител в една славянска страна трябва да бъде тъкмо такова. Вярвайте Ми, че съм далеч от мисълта, да си приписвам това положение на работите като моя лична заслуга, обаче, аз се осмелявам да твърдя решително, че тъкмо на мене се дължи обстоятелството, де го често пъти ни се удава да въвеж­даме широките надежди на сръбските политически кръгове в едни позволени граници и да подбуждаме правителството да се под­чинява на нашите указания.”(15)
Както се вижда от този отговор, Хартвиг докладва откровено на Сазонов, че в Белград той заема едно „съвършено изключително" положение. За да се установи в що се състои това „съвършено изключително" положе­ние, ще посочим някои от неговите постъпки, които той, случайно или преднамерено, е признал в официалната си преписка. В едно „твърде" поверително писмо Хартвиг донася (11 септемврий 1912)(16) на помощника на Сазонов – Нератов, че на 8 септемврий Пашич се срещнал тайно с Данев(17) на сръбско-българската граница. За тази среща Пашич говорил предварително с Хартвига и с краля, но с никой друг от членовете в кабинета. Също тъй, ко­гато Лазар Миюшкович, черногорският пълномощен министър в Белград, беше предал на Пашича извест­ното писмо на крал Никола, в което последният предла­гаше на своя „скъп зет" съюз военен, дипломатически и финансов между Сърбия и Черна Гора, Пашич взел Миюшковича под ръка и го завел незабавно при Хартвига, в Руската легация, „защото по негово мнение било неприлично да се водят подобни преговори между Сърбия и Черна гора без званието на Русия". (Писмо от Хартвиг до Сазонов № 17 с дата 25 март 1914 г.).(18)
След сражението при Куманово Берхтолд се опитва на няколко пъти чрез Угрон(19) и чрез сръбския пълно­мощен министър във Виена, да убеди Пашича, че Сърбия може да постигне повече, ако вместо с Тройното Съгла­шение, се споразумее непосредствено с Австро-Унгария. Угрон заявил на Пашича в най-определена форма, че въпросът за определянето на границите между Сърбия и Албания най-лесно може да се разреши в една „другарска среща" между Берхтолд и Пашич. Със същата цел, през втората половина на м. октомврий 1912 г., в Белград се явява депутатът от Имперския съвет д-р Редлих – по народност чех – за да обсъди с Пашича, като пратеник от страна на Берхтолда, въпроса относно излаза за Сърбия на Адриатическото море, както и този относно един митнически съюз с Австро-Унгария. (Поверителна телеграма на Хартвиг № 275 от 27 ноемврий 1912 г.).(20) Три месеца след това, в началото на м. февруарий 1913 г., в Белград се явява и втори пратеник, редакторът на Пражкият в. „Нови лист" – също чех, и донася със себе си едно проектосъглашение, формулирано в седем точки, от което Австро-Унгария щяла да се задоволи напълно. Всички тези предложения на Виенския канцлер, Пашич е отбил все по „съвета" на Хартвиг: „че било опасно да се водят открито преговори с Виена, преди да бъдат разгледани на Лондонската конференция всички остри въпроси и преди да се ликвидира с тях на тази конференция". (По­верителни телеграми на Хартвиг – № 406 от 8.XII.1912, № 417 от 16.XII.1912, № 77 от 11 февруарий 1913 и № 150 от 26 март 1913).(21) Без „съвета" на Хартвига Пашич щеше, несъмнено, да приеме виенското предложе­ние, защото то отговаряше напълно на неговата същност и характер. Във всеки случай, това отбиване на виенските предложения от страна на сръбското правителство, тогава беше, също тъй, в духа на исканията на Сазонова, както и на Поанкаре и Грей.
През време на сръбско-българската криза великите сили направиха на 31 май 1913 год. в Атина, Белград, София и Цетина обща постъпка, щото балканските съюзници да предприемат частична демобилизация. Хартвиг, комуто е било известно това намерение на великите сили подбуди открито Пашича, да предложи ден по-рано в София, по своя „собствена" инициатива – Сърбия и България да намалят войските си до една четвърт от бойния състав (По­верителна телеграма на Хартвиг от 30.V.1913 г. под № 610). На следния ден от постъпката на великите сили Хартвиг изпратил Сазонову една телеграма, в която по един твърде смел начин, извинява страха на Сър­бия да се подчини на третейския съд така:
„Няма никакво съмнение, че според тяхното (сръбското) схва­щане Сърбия, в дадения исторически момент, е поставена пред една страшна дилема – тя стои буквално пред въпроса: живот или смърт? В момент, когато Сърбия търпи несполука относно главната цел на войната – изход на открито море, тя ще се види страшно притисната: откъм север и северозапад от съседната монархия, която сега, повече отколкото по-рано, се стреми да на­кърни нейната независимост; от запад – от новосъздадената Албания, която се подчинява на интригите и внушенията на Австрия; в случай, че Сърбия се откаже от завоюваната от нея Македо­ния, тя изпада в опасността да бъде притисната и по цялата си останала южна и източна граница, като от един железен обръч, от Велика България, която е не по-малък неприятел на сръбския народ и която сега тайно вече се споразумява с Австрия. В това се крие една действителна опасност за страната от по­литическо загниване. Да се откаже Сърбия при посочените условия от Югозападна Македония е равносилно да подпише доброволно и съзнателно смъртната присъда на сръбския народ... От друга страна кралят и политиците съзнават, че арбитражният съд представлява известен риск. Русия има свои висши интереси, свои висши политически гледища, поради които би могло да се дойде до едно решение противно на Сърбия. На такова едно решение и кралят, и правителството биха се подчинили безусловно – но дали те ще бъдат в състояние да го изпълнят? ... Една вътрешна катастрофа не би могла да се избегне ..." (Поверителна те­леграма № 620 от 1 юний 1913 г.).
На тази телеграма Сазонов отговаря разгневено, уко­рявайки Хартвига, че той не реагирал с нужната енер­гия против едно „толкова чудно и фалшиво" съждение на сърбите, тъй като Сазонов доловил, че това съждение е по-скоро такова на Хартвига, отколкото на Пашича. Хартвиг е оценявал качествата на сръбската армия по отношение към тия на българската с мерилото на Пашича и е бил убеден, подобно на Сазонова, Неклюдова, Романовски – и изобщо на целия свят – „че надмощието на България над нейните съюзници, по мнението на военните специа­листи, е надмощие неоспоримо" (поверителни телеграми на Сазонов № 1634 от 4 юний 1913 год. и на Хартвиг № 648 от 6 юний 1913)(22); и затова той е споделял убеж­дението, че един руски арбитражен съд би бил, все пак, едно зло за сърбите, но по-малко, отколкото една вой­на с България, в която „Сърбия рискува да изгуби дори Скопие"... Обаче, имало е една голяма разлика между Сазонов и Хартвиг в схващанието на арбитража: Николай II и Сазонов са имали намерението, ако работата дойде до арбитраж, „да посъветват" българите да направят известни отстъпки, колкото незначителни и да бъдат те; тия отстъпки нямаше да превишат една „поправка на юж­ната граница, чрез която Сърбия искаше да получи една връзка с Гърция" (Телеграма № 1634). Хартвиг, напротив, правеше, както се вижда от телеграмата му № 620, всичко възможно и невъзможно, за да осигури за Сърбия пред ца­ря един успех, независимо от положението на България. Когато след всички свои усилия Хартвиг разбира, че царят е твърдо решен при разрешението на сръбско-българския конфликт да се държи строго о договора и че свръх това наближавал момента за тайната българска ак­ция, тогава Хартвиг се видял принуден, волею-неволею, да капитулира пред Петербург. От този момент той вече упражнява едно сериозно влияние върху Пашича, за да из­тръгне изявления, че Сърбия ще се подчини безусловно и без уговорки на решението на царя, което искане е било също и българско условие sine qua non за един арбитраж. Пашич, „който в много отношения лично е бил склонен към руското гледище", се съгласил скоро на това искане, но останал „съвършено усамотен", тъй като цялата опози­ция, всички министри, па дори всичките по-видни членове на Радикалната партия, приели, след известно колебание (изключая опозицията), решително гледището на „Черната ръ­ка", а именно: „че Сърбия не трябва по никакъв начин да изпуска от ръцете си долината на Вардара, преди да е разчистила окончателно сметките си с Австрия". И затова Пашич е бил принуден, ще не-ще, да даде на 8 юний на Хартвига един отрицателен отговор. Този отговор Хартвиг, обаче, отклонява „категорично" и „посъветвал" Пашича да свика ново заседание на Министерския съвет, като преди почването на заседанието сам се отправил в съвета, дето повикал при себе си Стоян Протича(23), „най-влиятелен измежду министрите", за да го подбуди да способствува да се приеме гледището на Пашич и на Хартвига. Протич започнал да се колебае и поискал срок за об­мисляне (поверителна телеграма № 655 от 8 юний 1913). В това заседание на Министерския съвет всички министри нападнали Пашича, като го укорявали, че той не държал сметка нито за „интересите на нацията" нито за „настрое­нието на оскърбената армия", нито дори за „мнението" на собствената му партия, а се грижел само „да съгласува по­литиката на Сърбия с исканията на България, които искания стават все по-дръзки и по-дръзки". Същата вечер всички министри поднесли на Пашича своите оставки.(24) На следния ден Пашич се отправил в двореца и поднесъл остав­ката на целия кабинет, като, за да избегне една среща с Хартвига, той се върнал от двореца направо в къщи съ­вършено смутен. Хартвиг узнал тези подробности още същата сутрин от Спалайкович и съобщил незабавно на краля чрез същия Спалайкович, да не приема в никакъв случай оставката на Пашич и кралят действително не я е приел (поверителна телеграма № 666 от 9 юний 1913). Най-сетне Хартвиг успял да склони краля и Пашича, за да се съгласят на всички искания на Русия, въпреки настроението на цялата страна и армията. Но когато Пашич се явил в Скупщината, за да даде обяснения в този смисъл (17 юний сутринта), от Скопие се получава телеграма на войвода Путник: „Българите започнаха същата сутрин настъпление по целия фронт на сръбската III армия – от Кочане до Вардара"...
През същата година (13 декемврий) Хартвиг предотвратил още една министерска криза, но в този случай без да наруши комбинациите на Пашича. Пашич се бе опитал да използува обструкцията на опозицията по въпроса за бюджета (дванадесетинките за м. м. януарий и февруарий 1914 г.), за да изтръгне от краля мандат за нови избори, като се надяваше, както беше съобщил „поверително" на Хартвига, че при изборите ще спечели „едно внушително болшинство" (в тогавашната скупщина той имал болшин­ство само с два гласа). Хартвиг, обаче, не се съгласил на такъв един опасен опит и заставил Пашича, чрез своята намеса пред краля, да продължи работата със ста­рата скупщина. Поради дипломатическия конфликт, възникнал същата есен във връзка с въстанието на албанците и по въпроса за източните железници с Австро-Унгария, и Сазонов взе участие в уреждането на въпросната минис­терска криза (поверителни телеграми на Хатрвига № № 1470, 1480 и 1485 от 14, 1 и 21 декемврий 1913 г.)(25)
В това време Хартвиг беше несъмнено господар на положението в Сърбия: „За сърбите аз, току-речи, мога да гарантирам, че те няма да предизвикат никакви усложнения; те естествено ще следват нашите указания", – такава една увереност в своята сила диша от неговото писмено поздравление до Сазонова, изпратено чрез руския митрополит Анастасий за новата 1914. г.
Хартвиг и кабинетната криза в Белград през май и юний 1914 г.
Всички досега посочени примери не са толкова инте­ресни, колкото кризата на кабинета през май и юний 1914 г. Знае се, че веднага след свършването на Сръбско-турската война сръбското правителство въведе в Стара Сър­бия и Македония един изключителен режим (нито граж­дански, нито военен), който по стопанското си безредие и поквара надминаваше далеко всички режими още от турско време. В някои афери бе замесен лично и самия шеф на правителството Никола Пашич (вж. ст. „Балкански гри­жи" от Ст. Протич във в. „Радикал" от 29.III.1923 г., и в свръзка с това в. „Новости" от 21.III.1926 г.). За да изкорени издъно корупцията и незаконността, опозицията започва, с моралната подкрепа на армията и на войводата Путник, една нова обструкция в Скупщината и заставя Пашича да подаде оставка. Кризата, още от самото начало доби твърде сериозен характер. Ако не се беше случил Сараевският атентат и след това – Световната война, кой знае, какви вътрешни сътресения щеше да претърпи Сърбия! Въпреки единодушното негодувание на опозицията, която разполагаше всред народа с числено надмощие, и негодуванието почти на цялата армия (изключения правеха само няколко десетки офицери от Белградския гарнизон, които се смятаха за членове на Радикалната партия), както и въпреки негодуванието на цялото население в южните области, кралят натовари отново Пашича да състави пра­вителството и да произведе новите избори. Не е мъчно да се схване, че за такова едно разрешение на кризата реша­ваща е била думата на Николая Хартвиг! Тази успешна на­меса на Хартвига във вътрешната политика на Сърбия се помни още от много политически кръгове в Сърбия от преди войните. За жалост, за тази криза няма в руския архив нито една телеграма! Невидима ръка, проникнала в работите на Руското министерство на външните работи, и е унищожила или прибрала всички телеграми на Хартвига от края на месец май 1914 г. до неговата смърт. За щастие, запазили са се няколко официални писма, от които може напълно да се възстанови дейността на Хартвига през тези тревожни дни. В едно писмо до Сазонова Хартвиг излага подробно, как Прогресивната партия е била под Обреновичите австрофилска и как тя, още през време на анекси­ята на Босна и Херцеговина, се е оплаквала не от Австрия, а от Русия, но че по-сетне, под влияние на виенската противосръбска политика – 1912 и 1913 – тази партия на­правила един volte face и станала напълно русофилска. „...Прогресистите са се отказали от всичките си тради­ции и признават грешките си в миналото – сега те развиват същото политическо знаме, каквото старорадикалите..." (№ 35 от 3 юний 1913) Тази промяна в настрое­нието на прогресистите Хартвиг смята като едно необикно­вено значително явление в политическия живот на Сърбия, защото тя би могла да доведе, преди всичко, до едно сбли­жение, а след това, „под знамето на русофилството, може би и до пълно сливане на двете най-бележити и най-влиятелни политически партии в страната". Пашич именно, „като съзнал" неизбежната необходимост да се поднови партия­та му, „която още спяла върху осиротелите принципи на вътрешната политика", пръв направил постъпки за сбли­жение с прогресистите. Тъкмо той помолил Хартвига да му устрои среща с Павле Маринкович(26), за да може – както се изразил Пашич пред Хартвига – той и Павле Маринкович „да обсъдят по академичен начин, под благословението на руския представител, принципиалните основи за едно възможно споразумение". Срещата станала в Руската легация на 1 или 2 юлий; преговорите се водили под ръководството на Хартвига. По въпросите от вътреш­ната политика най-съществено било разногласието, дето Ма­ринкович поддържал принципа на системата с две камари, докато Пашич, макар повече по традиция, отколкото по убеждение, държал на системата с една камара. Но и Па­шич, най-сетне, се съгласил и признал, че отношенията в страната са се много променили, та, може би, неговата пар­тия ще ревизира гледището си по този въпрос. Когато, обаче, събеседниците преминали от академическо обсъждане към практическите дела – разпределението на властта, тогава дори ходатайството на Хартвига не помогнало. Маринкович искал два портфейла в правителството, което ще произ­веде изборите, така че и двете партии да произведат заедно изборите. Пашич обещавал два портфейла, но след из­борите. След дълъг пазарлък, преговорите през този ден се завършили с обещание от страна на Пашича да доложи и подложи на разрешение в Радикалния клуб въп­росното искане на Маринкович относно участие на прогре­систите в правителството за изборите. След няколко дни Хартвиг се повръща отново по тоя въпрос и съобщава със съжаление на Сазонова, че Радикалният клуб не искал и да чуе нищо за едно влизане на прогресистите в прави­телството за изборите...(27). Ние предоставяме на читателя да потърси сам обяснение, защо Пашич е водил прего­вори по един въпрос от чисто вътрешната политика на Сърбия в една чужда легация... От изброените примери, обаче, може да се заключи, че в Белград Хартвиг е вършил много неща, за които не е могал да се довери ни­кому, дори и на своя шеф, министъра Сазонов.
Вижда се, прочее, че общият повик всред европей­ските дипломатически кръгове против самовластието на Хартвига в Белград не беше съвсем неоснователен. Фридюнг(28), Форгач(29) и барон Хаймерле(30) се опитваха по всякакъв начин, а именно чрез „Фосише Цайтунг", да направят Хартвига невъзможен в Белград, обаче, не успяха да постигнат това. Хартвиг остана на мястото си, въпреки всички нападки, които биваха често пъти добре документирани. Виенските и берлинските кръгове твърдяха, че зад Хартвиг се криели военните кръгове, стоещи непо­средствено близко до царя, като особено се визираше вели­кия княз Николай Николаевич. Французкият пълномо­щен министър в Петербург, Жорж Луи, твърди проти­воположното (в едно писмо до Поанкаре от 18 ноемврий 1912)(31), че всички, които вярват такова нещо, много малко познават Хартвига: „... В Техеран или Белград", – привършва Луи своето писмо, – „Хартвиг е водил и води само една политика – своята, както правят толкова много други руски представители". (Това „толкова много други" се отнася без съмнение преди всичко за Александър Изволски, с когото отношенията на французския министър в Петер­бург били много лоши.) Сазонов също обвинява съвсем откровено Хартвига в своите „Спомени", че той „метаморфозирал по свой начин в Белград руската политика"; че това поведение на Хартвига в Белград усложнило крайно и неговата, на Сазонова, задача и че „то предизвикало в цяла Европа толкова голяма политическа напрегнатост, що­то във всеки момент могло да се очаква да избухнат се­риозни усложнения...".
Имало е един извънредно благоприятен случай за Са­зонова да отстрани съвсем Хартвига. На 18 ноемврий 1912 г. (нов стил) австрийският пълномощен министър граф Турн(32) предявил, по поръка на своето правителство, протест, за дето Хартвиг няколко дни преди това казал на един от своите колеги в Белград (вероятно на италиан­ския или българския пълномощен министър) следните ду­ми: „С Турция работата се свърши, сега иде ред на Ав­стрия".(33) Въпреки всички обяснения по този случай, европейското обществено мнение, основателно или не, упо­рито твърдеше, че Хартвиг е произнесъл тези думи. Но и в дадения случай Сазонов взема под своя закрила Харт­вига и отговаря на протеста на граф Турн, че „е несъв­местимо с интелигентността на Хартвига да му се приписват въпросните думи". От това се съди, че Сазонов е знаял да оценява точно своето превъзходство от към си­ла по отношение към Хартвига и стоящите зад него хора.
Слабо обоснован е също тъй и намекът от страна на виенските и берлинските кръгове, че зад Хартвига се бе крил великият княз Николай Николаевич. Последният беше женен, както се знае за княгиня Анастасия Николаевна, дъщеря на Черногорския крал Николая, и тя имен­но упражняваше голямо политическо влияние върху своя мъж. Известно е, че Анастасия, при всеки случай, защищаваше своя баща и Черна гора. Но не по-малко е известно, че Хар­твиг наричаше открито в своите телеграми, и то твърде често, крал Никола и мнозина черногорци «съзнателни ав­стрийски агенти". Да се осланя Хартвиг на зетя и същевре­менно да се съмнява в патриотизма на тъста – е нелогично и неестествено.
Не може, също тъй, да се вярва и на онези, които говорят за някакви интимни връзки на Хартвига с руските мистични кръгове: тези кръгове беха явно германофилски, докато Хартвиг беше известен в цяла Европа като заклет неприятел на Австрия. Поради всичко гореизложено, остава да се приеме като единствено вероятно и възможно, че не друг, а военните кръгове около Главният генерален щаб, съществуването на които кръгове Сазонов не скрива, са поддържали Хартвига и че той се намирал под закри­лата на самия цар. Че царят е бил разположен към Хартвиг може да се разбере от една телеграма, отправена лично до Сазонов (№ 1354 от 15 ноемврий 1912), в която Хартвиг енергично заявява, че напечатаното в „Петербургская газета", интервю с него, е напълно измислено от Брешко-Брешковски. Върху копието на тази телеграма царят надписал със син молив: „Аз бях уверен в това" (т. е. в невинността на Хартвиг).
Както изтъкнахме в началото на настоящата статия вратите на руския двор бяха отворени за Хартвига и то от г-жа Хартвиг, посредством връзките й с великите князе. Тя помогна на мъжа си да завърже тесни сношения и със сръбския двор. Благодарение на нейното любезно гос­топриемство, наследникът на сръбския трон по едно време беше всеки ден на гости в дома на Хартвига. В един момент, когато и наследникът, както и офицерите, бе настроен против Никола Пашич, Хартвиг успя да отстра­ни напълно несъгласията помежду им.
И с всички политически кръгове в Белград Хартвиг беше в добри и непринудени отношения. До първия опит на опозицията да свали Пашича, той не бе правил никакви интриги пред Сазонова против никоя от сръбските политически партии, ако и да е подчертавал, при всеки удобен случай през това толкова дълго време, че Русия може да разчита само на старо-радикалите, които щели „напъл­но незаинтересовано” да се подчинят на руските искания. Обаче, той не се интересуваше много от радикалните по­литици Сава Груич, Милованович, Стоян Протич и Мар­ко Трифкович; той хвалеше постоянно пред Сазонова само Пашича дори и тогава, когато тоя не е стоял начело на управлението. Хартвиг долавяше ясно, че Милованович, напр., въпреки сърдечните си отношения към него, не е споделял по всички въпроси неговите разбирания. Но, кога­то Пашич беше на власт, той се чувствуваше в Сръбско­то министерство на външните работи така свободен, както в собствената си легация. Затова именно щом настъпеше опасност за Пашича да напусне властта, Хартвиг поч­ваше да бие тревога: „руските интереси са застрашени да пострадат непоправимо"! Кризата през м. м. май и юний Хартвиг обяснявал като резултат на жаждата за власт от страна на опозицията, именно от страна на независими­те радикали. В никакъв случай, обаче, Хартвиг не изпуща ни дума за корупцията в новите области. В едно пис­мо (№ 33 от 3 юний 1914) той донася на Сазонова, че кра­лят, по предложение от страна на председателя на Скуп­щината, да се привлече опозицията в управлението, поискал най-напред от Люба Давидович неговата програма за управление и, като видял, че „тя е по-долу от всякаква критика", отново предал властта на Никола Пашич. За независимите радикали Хартвиг изобщо не се е отзовавал добре, а Либералната партия не могъл дори да търпи.
Хартвиг и „Черната ръка"
За членовете на съюза „Черна ръка" Хартвиг се е произнасял дори до кризата в 1914 г., че те били един­ствените хора в състояние да ускорят осъществяването на народните идеали. През време на сръбско-българската кри­за в 1913 г. Хартвиг не е споменал нито една дума в никоя своя телеграма за това, че в Сърбия има влиятелни кръгове военни, но все пак е знаял, че членовете на „Черна ръка" са първите и най-големите борци за сръб­ската теза, какво Вардарската долина е един жизнен въпрос за Сърбия дотогава, докогато Сърбия не разпо­лага с излаз на Далматинския бряг. Знае се, също тъй по несъмнен начин, че по това време може би през м. април, той изпрати едно окръжно до руските консул­ства, като ги подкани да съберат колкото е възможно по-точни данни относно „Черна ръка" и нейната дейност. Той следи с голямо благоволение дейността на „Черна ръка" чак до кризата в м. юний 1914 г., защото тя указваше помощ и на неговите планове. Когато, обаче, узна в м. юний 1914 г., че за Никола Пашич има опасност от страна на „Черната ръка", а, следователно, и за „съвсем из­ключителното" положение на Хартвига в Белград, той започна ожесточена борба против съюза, – борба, на как­вато само безцеремонността на Хартвига е била способна. Между многото моменти от тази борба, характеристичен е случая с битолския конфликт, досежно наздравицата за краля. За този конфликт Хартвиг преднамерено донася, че станал между генерал Дамян Попович, (а не Воислав Живанович) и битолския окръжен управител. Той пусна в ход това изопачаване на истината, защото знаял добре, че Дамян Попович, бидейки глава на заговора от 29 май 1903 г., не се ползувал със симпатии всред ултрамонархичните кръгове около царя, та по този начин никой в Русия не би помислил да вземе страната на сръбската опо­зиция и на цялата сръбска армия против Пашича.
„За да се тури край на подобни недоразумения (относно първенството), – продължава Хартвиг в своя рапорт, – министърът на вътрешните работи Пашич побърза, без да премери за и против доказателствата, изтъкнати от висшите офицери, да издаде една „наредба за първенството на гражданската власт". Обиденият генерал Попович Дамян подаде оставката си ... Опози­ционната преса, предимно младорадикалната, раздуха този случай с намерение да компрометира ненавистния министър на вътрешните работи. Към опозицията се присъедини и една малка група офицери, съучастници в преврата от 29 май 1903 г., които са още на действителна служба и които под името на съюза „Черна ръка" не пропущат ни един удобен случай, за да сеят между офицерите и подофицерите недоволство и размирици. През време ча дълготрайната криза кралят вика няколко пъти при себе си войводата Путник и министър Стефанович, на които той препоръчал да вземат по-решителни мерки срещу съюза „Черна ръка", който, впрочем, никога не се е ползувал и с най-малка симпатия всред войската, въздържаща се разумно от каквато и да било намеса по въпросите от вътрешната политика. Както изглежда, военият министър е взел наистина строги мерки против съу­частниците в офицерският заговор от 29 май 1903 г." (поверително писмо № 34 от 3 юний 1914 г.).”
Хартвиг не оставя тази работа в описаното положе­ние: заедно с Пашича той постави през описваните дни и една опасна примка на съюза „Черна ръка", – но за това още не е време да се говори ...
Отговорност на Хартвига за избухването на войната в 1914 г.
От гореизложените документи и писма личи, по наше мнение, че Хартвиг действително е заемал едно „съвършено изключително" положение, каквото рядко, крайно рядко, заемат чужди представители в една чужда, независима държава. Без съмнение, наред с честолюбието му и бор­ческата му натура, нему помогнаха събитията и времето. Още преди да дойде в Белград, той познавал превъз­ходно балканските отношения и по-видните политици на Балкана: преди да стане директор на I департамент от Рус­кото министерство на външните работи, той бе прекарал известно времена дипломатическа служба в Цетина (1876) и беше три години консул във Варна (1881–1884). Още тогава той се запозна с Никола Пашич, Димитър Ризов, Радко Димитриев, Данев и много други сърби и българи, и когато бил чиновник в министерството, мнозина от тях, в ролята на политически мъченици и недоволници, са тропа­ли вратата на кабинета му за материална помощ. Това тол­кова деликатно познанство със сръбските и българските еми­гранти и леви политици оте 80-те и 90-те години, Хартвиг използва широко в Белград, за да създаде своя балканска политика, защото тези, някога облагодетелствувани от него хора, бяха по върховете на властта в Сърбия и България тогава, когато той дохажда в Белград. При толкова бла­гоприятни условия той става веднага център, около който се плетели всички политически мрежи на Близкия Изток. Вследствие неговата енергична настойчивост и под негов тласък, на Балканите се развиха събития, които нарушиха по фатален начин равновесието между Тройния съюз и Тройното съглашение. И само това беше достатъчна причи­на да стане целият свят жертва на кървавата борба с няколко години по-рано, отколкото това щеше да бъде при други условия. Защото никой не ще отрече, че загиването на една велика държава, каквато беше на международната сцена Австро-Унгария, по никакъв начин не би могла да се ликвидира в тесния кръг на заинтересованите нейни съседи, нейните законни наследници. Това загиване на мо­нархията на Хабсбургите щеше да бъде, дори и без Сараевския атентат, въпрос само на няколко години. В онзи ден, в който Хартвиг, преследвайки своята вече втълпила се у него свещена идея, успя да премести оста на руска­та балканска политика от София и Белград, в този съ­щия ден възникна едно оправдано и основателно смушение у виенските империалистически кръгове до такава степен, че войната на Австрия против Сърбия, а заедно с това и Световната война беше окончателно решена веднага след сръбската победа при Брегалница. Австрийските монитори, които бомбардираха Белград на 17/30 юлий 1914 г., бяха поставени в пълна бойна готовност тъкмо на 17/30 юний 1913 год. Дори приемник на Хартвига в Сърбия, княз Трубецкой, се превърна, под влияние на рапортите на Хар­твига, в приятел на сърбите, макар че по-рано, докато беше руски консул в Македония, бе познат като отявлен българофил.
Никола Пашич по-добре от всеки друг знаеше, от какво решаваше значение е била дейността на Хартви­га за създаването на днешна Югославия. Затова тежък грях по отношение паметта на Николая Хартвиг и по от­ношение сръбската история е, дето Пашич, след освобож­дението, нито в една от речите си, официални и частни, не спомена добрите заслуги на този най-заслужил приятел на сръбската нация. В своето политическо завещание той споменува, в свръзка с руските рубли, от които Пашич лишаваше сръбските бедни и страдащи, само царя Николая ІІ; паметта на Никола Хартвига той премълчава, макар да знаеше, че тъкмо Николай Хартвиг направи повече за създаването на днешна Югославия, отколкото който и да е друг фактор на държавната ни политика от преди войните и, че само благодарение на успешната дейност на Хартвига и на сръбската победа при Брегалница, Николай II не ни изо­стави в 1914 год. на нашата собствена съдба. Разбира се, че Пашич постъпваше така умишлено, за да представи ус­пехите на Хартвиг като свои собствени. Най-сетне, Пашич дължи именно на Хартвига, изобщо, своята популярност в странство като държавник почти толкова, колкото и на сръбските победи. Наистина, Хартвиг прославяше Пашича, но това той е правил не по убеждение, а главно от личен стремеж да спечели международен кредит за своите комбинации, които той винаги предлагаше и представляваше като произлизащи от „сръбското правителство", от дър­жавническата мъдрост, миролюбие, великодушие и т. н. именно на Никола Пашич. Няма никакво съмнение, че в прокарването на своята сърбофилска политика Хартвиг иг­раеше и за своя лична сметка, а именно – всичко или нищо.
Работейки в Белград, Хартвиг мечтаеше, и то с достатъчно основание, за поста министър при Певческия мост или най-малко за пълномощен министър на Русия при Златния рог. Съдбата, обаче, не му даде време за това. След атентата в Сараево из всички виенски вестници, под командата на неговия заклет враг Форгач, се поч­на една печатна кампания против Хартвига. За да направи едно удоволствие на Форгача, барон Сторк(34) използва отсъствието на барон Гизл(35) и скроява една интрига про­тив Хартвига: барон Сторк пуснал най-напред между белградските колеги известието, което след това съобщил официално и в Виена, какво, през време на тържествена­та панихида за Франц Фердинанда в белградската като­лическа църква, знамето на Руската легация „демонстратив­но" не било спуснато до половина, както изисквал международният обичай. Понеже съвестта на Николая Хартвига била чиста в случая, той не можал да не отрече решително тази лъжа. Щом узнал за интригата на Сторк (27 юний, 10 юлий), поискал от Гизл, по телефона, който едва в предния ден се бил върнал от Виена, среща още съ­щата вечер. Барон Гизл се съгласил и Хартвиг след вечеря се упътил за Австрийската легация. Сцената на тази среща барон Гизл описа недавна в своите мемоари (вж. белградското „Време" от 21 октомврий 1927). „Хартвиг, – разказва Гизл, – направо и възбудено започна да протести­ра против приписваната му безтактност; след това той обърна въпроса и запита, как ще постъпи Австро-Унгария към Сърбия по повод на Сараевския атентат". След като Гизл отговорил, Хартвиг пристъпил към нов въпрос, но преди да довърши изречението си, внезапно млъкнал, турил ръка върху сърцето и се стропулил на пода без никакъв вик от болка. В кабинета на австрийския представител Хартвиг влязъл точно в 9 ч. вечертта, а в 9 ч. и 15 м. лекар констатирал смъртта му от сърдечен удар...
Превел Д-р П. Орешков, поручик о. з.
Публ. във Военно-исторически сборник, г. І, кн. 9 и 10, С., 1929 г., с. 53-77.
-----------------
(1) Редакцията на списанието раздели текста и постави междинните заглавия. Всички бележки под линия са на сп. ..Kriegsschuldfrage". – Бел. М.
(2) Хартвиг се е женил два пъти. Първата му жена умряла в 1886. г. За втори път той се оженва в 1903 год. Имал е само едно дете (дъщеря) от първия брак. – Бел. М.
(3) Руски представител в Сърбия през времето на Карагеорги, в началото на XIX век. – Бел. М.
(4) Руски министър в Белград през времето на крал Ми­лана; играл тогава една голяма роли. – Бел. М.
(5) Този документ още не е публикуван. – Бел. М.
(6) Агенор граф Голуховски, австро-унгарски министър на външните работи 1893–1906. – Бел. М.
(7) Полковник Романовски игра като руски военен агент в София твърде важна роля, особено след сключването на сръбско-българския договор от 1912 г. – Бел. М.
(8), (9), (10) Тези документи не са още публикувани. – Бел. М.
(11) Гойка С. Симич, сръбски пълн. министър във Виена 1907-1911. – Бел. М.
(12) Сръбски министър на външните работи от 1908–1912 г. – Бел. М.
(13) Началник щаба на Ав[стро]-унг[арската] армия до 1917 г. – Бел. М.
(14) Този документ още не е публикуван. – Бел. М.
(15) В „Червения архив" изд. Москва, случайно е изпуснат номера на тази депеша, но той е между 289 и 292; дата 29.III.1913 г. – Бел. М.
(16) Този документ още не е публикуван. – Бел. М.
(17) Председател на българското народно събрание 1912–1913 г. – Бел. М.
(18) Този документ още не е публикуван. – Бел. М.
(19) Фон Угрон цу Абранфалва е австро-унгарски пълномощен министър в Белград от 1911–1913 г. – Бел. М.
(20) Този документ още не е публикуван. – Бел. М.
(21) Тези документи още не са публикувани. – Бел. М.
(22) Документите още не са публикувани. – Бел. М.
(23) Стоян Протич, сръбски министър на вътрешните работи. – Бел. М.
(24) Седмица преди това Пашич бе съобщил на министрите же­ланието да подаде оставката си още на същия ден (2 юний), но по­неже Хартвиг, в края на заседанието, както винаги, узнал предмета на разискванията, побързал да иде в министерството и попречил на Пашича да подаде оставка, като му представил, че една оставка в надвечерието на срещата на четирите балкански прези­дента в Петербург „щяло да бъде дръзка постъпка по отношение към Русия" (Повер. телеграми №№ 630 и 632 от 2.VI.1913). – Бел. М.
(25) Тези документи още не са публикувани. – Бел. М.
(26) Павле Маринкович бе виден сръбски политик и брат на сегашния министър на външните работи Воя Маринкович. – Бел. М.
(27) През време на тази криза Воя Маринкович с другите опозиционери (с помощта на воеводата Путник и на Димитриевич-Апис) правеше всичко възможно, за да отстрани съвсем радикали­те от властта, но от по-горното писмо на Хартвига се вижда, че братът на Воя – Павле, в същото време е водил „академични" преговори с Пашича в смисъл – единът от братята Маринко­вич да влезе непременно в правителството за произвеждане на изборите. – Бел. М.
(28) Хайнрих Фридюнг – австрийски историк и журналист. – Бел. М.
(29) Граф Форгач фон Гименс и Гакс, началник на отделе­ние в Австро-унгарското министерство на външните работи. – Бел. М.
(30) Барон фон Хаймерле, австро-унгарски пълномощен министър в Букурещ 1913, легационен съветник при к. и к. легация Бербин. – Бел. М.
(31) Ернест Жюде: „Жорж Луи", Ф. Ридер, Париж, 1925, стр 200 и сл. Б. Р. – Бел. М.
(32) Граф Турн унд Валсасина е австро-унгарски пълномощен министър в Петербург (1911–1913). – Бел. М.
(33) Жуде: „Жорж Луи". – Бел. М.
(34) Австро-унгарски търговски представител в Белград (1913–1914). – Бел. М.
(35) Австро-унгарски пълномощен министър в Белград (1913–1914 г.). – Бел. М.

№ 9

Д-р Стоян Васков

НАХАЛСТВОТО НА САВИНСКИ.

Не е тайна абсолютно за никого, че днес дипломати, легации и дипломатически мисии играят ролята на специално привилигировани шпиони. Едно е само, че някои от тях изпълняват своята роля в рамките на известно външно приличие и коректност. Установени са ред международни обичаи, които, така или иначе, ограничават деятелността им. Едно от тия правила е постановлението, че чуждите дипломатически мисии не могат да се месят във вътрешния живот на страната.
Руският посланик в София, г. Савински, обаче, поради нахалство, свойствено само на неговата нация, съвсем игнорира това международно правило. Неговото поведение в България е толкова нахално, че се приближава до безсрамие. Вероятно, г. Савински си въображава, че е ялтайски помпадур Думбадзе, а Бъл­гария – Ялта.
При сключването на последния наш заем в Германия, въпреки всички приети международни правила, Руската легация излезе със собствено комюнике. Макар, че след това г. Савински стовари вината на своя секретар Саблер, за никого не е вече тайна, че секретарят не е могъл без знанието на своя шеф да издаде подобно комюнике.
Господин Савински чрез подкупи и лично въздействие върху българската опозиция устрои в парламента ония скандали, които станаха през време дебатите по заема.
Чрез своите тайни агенти Зусман, Булковщаин, Любен, руски евреи, живущи в хотел „Булевард" и Рублев, управител на кантората „Бр[атя] Нобел", също шпионин, г. Савински е успял да подкупи „Балканска Трибуна" и ,,Заря" за 100 хиляди лева, за да ги тури в услуга на най-безсрамната русофилска про­паганда в България.
Недоволен само от това, г-н Савински в началото на войната сам встъпи в ролята на журналист в уличните бю­летини, гдето той лично с най-арогантен език ругаеше Гер­мания и разправяше за несъществующи руски успехи, с цел да заблуди българското обществено мнение.
По въпроса за минаването на германските работници (русите твърдят, че това са матроси, снабдени с редовни лични пас­порти, г. Савински, със свойственото му нахалство, повдигна цяла буря, връчи на нашето правителство нота, при което, некоректността на тоя господин отиде до там, че съдържанието на но­тата си той съобщи предварително на своите български приятели от калибъра на Данев, Гешев и С-о, а след това я връчи на правителството. Тая възмутителна дързост от страна на г. Са­вински явно характеризира неговите тайни побуждения да създаде тревожно настроение сред българското общество.
Не за честта на българската опозиция трябва да констатираме, че част от нея в последно време поддържа твърде тесни връзки с г. Савински, черпейки от Руската легация духовно и парично вдъхновение за борба с истинско българските интереси. Но тези господа не трябва да забравят, че думите на г. Савин­ски може да бъдат сладки, рублите му приятно може да миришат, едното и другото, обаче, тласкат из пътя на измяната към България.
До колкото се простират нашите положителни сведения, чрез някои тъмни личности, г. Савински подготвя революции, династически преврати, републиканско управление в България и пр. Нека бъдем предпазливи! ... Но нека и той добре да помни, както и г. министър-председателят заяви, че България не е Персия и че нахалството на руските дегенерирани дипломати няма да мине безнаказано! ...
Публ. в България и интригите на Русия (Сборник статии). 1914, с. 57-59.

№ 10

Н.Н.

„СЛАВЯНСТВОТО".

Най-големите славянофили в Русия искат от България жертви пред общия идеал на славянството. Те се заканват над българският народ, че тъй скоро забрави славянското си потекло.
На тия нескромни господа, трябва да се отговори, че българският народ се е дълбоко лъгал, като е мислел до мина­лата година, че действително съществува някаква славянска идея, в името на която е работил с цялата си душа и съществувание.
Едно велико заблуждение има около понятието „славянство". Заблуждение има в главите на тия руски особи, които мислят, че българите са само ратаи около масата, на която сядат руси, сърби, черногорци, заедно с французи, гърци, румънци и други народи, които историята никога не е обявявала за славяни. Същото заблуждение имаше и у нас като мислеха, че за България не може да има съществувание, ако не работим за тържеството на славянството.
Нима французи и германци не са от една и съща раса, някога живяла в едно, а днес са непримирими врагове, които се унищожават едни други?
Миналата година българите не бяха ли славяни, когато Русия поддържаше Сърбия, Гърция и Румъния, за да ограбят България и да късат българския народ?
Нима Русия не бе съюзница на оная Франция, чиято преса създаваше най-жестоки обвинения за варварство против българите и искаше унищожението на това диво племе? Тогава ние не бяхме ли славяни? Славянската руска съвест не се ли смуща­ваше, че обвиненията срещу българите бяха и обвинения срещу туй славянство, за което са се разплакали толкова в Русия?
Къде бяха тогава Погодиновци, за да издигнат гласа си в защита на тоя невинен славянски народ, който за славата на славянството извърши такива епохални дела?
Като тласкаха румънци в славянска България, гърци и сърби в българска Македония и турци срещу българи, това вече в името на славянството ли го сториха?
Като способствуваха на гърците да покорят и асимилират голяма част от македонските българи и на румънците цяла Добруджа, все обединение на славянството ли вършиха?
Де е тука логиката, ние не виждаме. Ние трябва да отидем да се бием за хатъра на някакво си славянство, т. е. викат ни да носим вода като магарето на сватба.
О не, няма го онова време. Славяните в Австрия са си добре, но поляците, които са тоже славяни, в Русия, са много зле, както и българите в славянска Сърбия и неславянска Гърция.
Ние, преди да бъдем славяни, сме българи и ще работим, преди всичко, за обединението на българската нация. Ще бъдем и против славяни и против всички ония, които пречат на това наше обединение. И когато това обединение се постигне, тогава можем да се замислим, дали сме славяни или не. От сега да говорим какво ще правим за в бъдаще, ще излъжем и себе си и руските големи славянофили.
Когато миналата година късаха нашето тяло на парчета, ние охкахме, викахме до Бога, ала славянската душа в Русия не се покърти. Там болшинството злорадствуваше, а малцинството сеир гледаше.
Нека и сега на нас бъде позволено да гледаме сеира. Ние сме с убеждението, че както миналата година, така и тази го­дина, правото е на наша страна.
Това трябва добре да се разбере и в Петербург и в Сърбия.
Публ. в България и интригите на Русия (Сборник статии). 1914, с. 62-63.

№ 11

Иеромонах Инокентий

ВЕЛИКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА.

ФЕНЕРСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ И СЛАВЯНСТВОТО.

Великата освободителна война, фенерското православие и славянството.
5-ий октомврий 1912 год.! знаменита дата в бъдащата история на християнските държавици на Балканския полуостров. На тая знаменита дата войските на Балканския съюз подкачиха военните действия против вековния свой враг – турците за придобиване човешки права, сносен живот и национално обединение на своите еднокръвни и едноверни братя. Като мълния се понесоха побе­доносните съюзни войски по Тракийските и Маке­донски полета и нанисаха победи след победи върху вековния си враг. Могъществената и силна Турска империя, която някога е застрашавала цяла Европа, в разстояние само на един месец, бе разклатена от основи и трябваше да изчезне, като политическа единица от картата на Европа.
Безспорно, освободителната война на Балка­ните, както що признаха всички военни капацитети, изнесе на своите плещи българското победоносна войнство. Нему се падна честта да се сражава и разбива, крачка след крачка, най-големите и добре обучени военни сили на неприятеля. Лозенград, Люле Бургаз, Бунар Хисар, Чаталджа, Булаир Шар Кьой и Одрин, това са градове и крепости за превземането на които сложиха своите кости десятки хиляди самоотвержени и доблестни синове на майка България. Те удивиха света със своя, героизъм и храброст, като си сплетоха за вечни времена неуведаеми лаврови венци и внесоха в летописите на оскъдната ни отечествена история, още една светла страница към оная на Симеона и Самуила. Техните велики подвизи възпяха целия цивилизован свят. Не говорим за онова опия­нение от радост, което обхващаше славянските народи, за великите победи и превзимането на „непревзимаеми'' крепости от доблестното бъл­гарско войнство, което те изразиха в своите ред манифестации и тържества. Българското войнство изпълни до край своя свещен дълг, като от любов към своите ближни, по вяра и кръв, по­жертвува своята душа.
* * *
17-й май 1913 година! на тая дата се под­писа в гр. Лондон мирният договор между Балканските съюзници и Турция. Всякой мислеше, че се туря вече край на кръвопролитната война, и че настъпи желания мир на Балканите. Но уви! Съюзниците на България, сърби, гърци и черно­горци, вероломно измениха на предначертания план за национално обединение всякой за своите съна­родници, сключиха помежду си таен договор, за да нападнат и разпокъсат новосъздадена Бъл­гария. Докато храброто българско войнство про­дължаваше да лее своята кръв при Чаталджа и Булаир, като целеше с това да уничтожи и последните сили на неприятеля, вероломните ни съ­юзници в това време, отдавна вече починали от своите разходки в Македония, трупаха своите военни сили против своята съюзница, заемаха позиции, окопаваха се, строеха бетонирани укрепления, издадоха се кралски манифести за война до войс­ките, пренасяха се от Русия военни муниции и коне по Дунава за Сърбия, за което българското правителство навреме протестира и, с всички тия мерки, дадоха ясно доказателство за една нова война със своята бивша съюзница – България. Каква измяна, каква подлост, какво вероломство, какво кощунство с Христовия кръст! България ни най-малко не е желала проливането на братска кръв. За това тя даде ред доказателства, че желае щото всички спорни въпроси да се решат по един миролюбив начин, като предостави това право на руския император, който, по силата на сключения договор, трябваше да ги разреши. Знаменитата телеграма на българския цар, а не наместника на Кавказ, до руския император, е едно от най-очевидните доказателства на нашето миролюбие. Но последният обладан от честолюбие и завист, за да не би жизнеспособният български народ, чрез своето национално обединение, стане важен фактор на Балканите; става причина да се пролеят потоци христианска братска кръв, и той е, може да се каже, моралния виновник на Съюзнишката война. Тя се наложи. Българският народ не можеше да не я приеме, ако не се ис­каше да се накърнява предначертания му идеал – неговото обединение. Войната се почна. Тъкмо тогава, когато България трябваше да защити своите отечествени интереси от вероломните си съюзници, тя хищнически биде нападната от румъни и турци, които възползувани от обстоятелствата, че нашите, граници са свободни от военна защита, навлязоха в България, като потъпкаха Лондонския и Петербургския договори, и едни заеха чисто българска, земя, а други – земята в която почиват десятки хиляди български синове, които се жертвуваха за тържеството на кръста против полумесеца. Бъл­гария в това време представляваше Страдалеца за правдата, подобно на Оня, Когото цар Давид описва в 21 псалом, обкръжен от всички страни с неприятели, без да има кой да й помогне. През това време България изоставена от всички, откъсната от целия цивилизован свят, бе из­ложена на хули и клевети от бившите си съюз­ници.
* * *
28-й юлий 1913 год.! На тая дата се под­писа позорния договор, смъртната присъда на оня народ, който изнесе на своите плещи великата освободителна война. В столицата на Румъния, това ново лобно място, след Берлин, на много­страдална България, балканските книжници и фа­рисеи я разпнаха на политическия кръст, за запазване уж равновесието на Балканите, като след това хвърлиха помежду си жребие за да поделят своята плячка. И така, България изпи до край горчивата чаша поднесена ней от хуманна Европа в лицето на нейните короновани глави, които телеграфически до крал Карола, побързаха да му изкажат своите дълбоки благодарности, като „мировъдворител" на Балканите. България не по­щади себе си и се принесе в изкупителна жертва, за­щото дълбоко вярваше в тържеството на правдата, времето на което не ще бъде далеч.
В летописите на всемирната история тая дата ще трябва да бъде вписана с черни букви, която да свидетелствува на грядущите поколения, че за хуманна и цивилизована Европа, думите: международно право и морал, са просто един блян.
Ако не може да става дума за международно право и морал в политиката, то що сториха пра­вославието и славянството в лицето на своите ин­ститути, за възтържествуване на кръста против полумесеца, и блясването на правдата за един онеправдан, оклеветен и ограбен православно-славянски народ? Те се опозориха, защото никой не издигна глас на защита, глас на справедливост. „Великата Христова Църква" – Фенерската патриаршия – тоя духовен институт, в който уж се олицетворява „истинското" православие, забрави за­вета на Христа: „мир ви оставам, мир ви давам" и тръгна по завоевателния път с огън, меч и безчестия, за да печели елини и създаде велика Елада. По нейните стъпки тръгна и рус­ката православна църква чиято история е пълна с противохристиянски дела. За да осъществи своя пъклен империалистически план, тя унищожи самостоятелността на единствената от най-древните църкви – Иверската (в Грузия на Кавказ). И когато преди 7–8 години пастирите на тази цър­ква издигнаха глас на справедливост в лицето на Епископа Кириона и Архимандрита Амвросия, за да искат възстановяването, самостоятелността на Иверската църква, Руският Синод ги обвини в бунтовничество и ги изпрати на заточение. Пре­листете научните и исторически списания от 1905– 1907 год. и вие ще останете поразени от гроз­ните мистерии в Суздалската крепост на Спасо-Ефтимския монастир, вършени със знанието и благословението на Руската официална църква над борците за правдата – старообрядците, мистерии, пред които бледнят ония на испанската инкви­зиция ... Ето доколко учението на фенерското пра­вославие хармонира с онова на Евангелското. И не напраздно официалният орган на Българската църква „Ц[ърковен] В[естник]" в брой 46, в уводната си ста­тия: „Цариградската патриаршия и Българите", кани православните народи в името на Бога и человечеството да турят край на Фенерското ко­щунство с учението Христово и с чувствата на право­славните Християни; понеже Фенер векове е във война с чистото учение на православието. По-нататък авторът на статията апелира „предимно към православ­ните славяни да снемат маската на фанариотите, да прекъснат всяко общение с тях и да се погрижат да спасят учението на И[суса] Христа от езичеството и империализма на елинизма". В заклю­чение на статията си, авторът кани всички „да последват примера на православния българ­ски народ (?!)". Но на тая покана ще се отзоват ли другите славянски народи? Съмняваме се. Най-напред Русия, чиято църква не напраздно се нарича „Греко-росийския", тая дойна крава на развратния Фенер, няма да се отрече от него, защото фенерското „езичество и империализъм" („Ц[ърковен] В[естник]") са пуснали отдавна в нея своите дъл­боки корени. Това съзнават свесните руски бого­слови и мислители, които не веднаж в ред ста­тии, книги и брошури са се дълбоко възмущавали от това езичество на православието, наследено от великата блудница на новия Рим – Фенерската па­триаршия. Благодарение на това „богато наслед­ство от християнски добродетели", официалната църква на Св[етата] Рус, не излезе да каже една уте­шителна дума в защита на онеправдана България, на оная България, която й даде просвещение и култура, осея своите долини, поля планини и градове с ред паметници, църкви и мавзолеи. Тая същата не излезе да изкаже своето възмущение против разорителите и гробокопателите на „право­славието и славянството", които продължават да вършат в земите гдето е цъфтяла българската книжнина и култура, и, в които са проповядвали учениците на Св. Равноапостоли Методия и Кирила, чиито свещени образи сега са изложени на неби­вало кощунство от изродилите се изчадия на гнъсния Фенер (във Воден, Месимер, Куманово и др.). В името на „православието и славянската идея", Македония днес е обърната на пепелище, сквернят се и се опожаряват българските храмове и монастири, предават се на „ауто дафе” славян­ските богуслужебни книги в които на първата или последнята страница, е напечатан диптиха на рус­кия императорски дом, на Св[етия] Правител[ствующ] Всерос[ийски] Синод ... (Тук има думата психопата Антония, Архиепископ Волински). В името на същите Св[етия] Правителствующ (руската държава и църква са неразделни помежду си затова и мероприятията на първата се санкционират и благославят от вто­рата), Всеросийския Синод мълчаливо благослови петтях врагове на България, за да я нападнат и разпокъсат. В името на същите се даде „карт бланш" на турци и румъни, първите да навлязат в Тракия, за да осквернят пресните тракий­ски гробове на десятките хиляди български синове, които са сложили своите кости за тържеството на кръста против полумесеца; а на вторите да осквер­нят гробовете на 200 000-те хиляди доблестни руски синове (постъпката на румънските войници) ... В името на ,,православието и славянската идея" в гр. Солун, вместо да се издигне величествен памет­ник на славянските просветители Методия и Кирила, там се издигна триумфална арка със забележителен надпис: „Зито вулгарктонос мегас василевс Константинос XII, т. е. да живее българоубиеца великия цар Константин XII, и се ус­трои прочутата Вартоломеевска нощ... В името на „православието и славянската идея", органите на руските духовни академии оповестиха на наив­ния руски народ, за убийствата от „варварите" българи на живи гръцки владици, за които Фенерската патриаршия, със специални окръжни до под­ведомствените й митрополии, разпорежда да се служат заупокойни служби и панахиди и се произнасят речи против българите. Не стигаше това ко­щунство, но се облякоха убити български свещеници в архиерейски одежди и се представляваха пред чуждите кореспонденти за убити от „варва­рите" българи, гръцки владици (в. „Воля", бр. 227 от 30.X.1913 г.). (Тук има думата Ив. Соколов, професор в Петербургската Духовна ака­демия, който не престава да пролива крокодилска сълзи в академическия орган „Ц[ърковен] В[естник]", за бед­ствията, които постигат „Велика Христова Църква)". В името на „православието и славянската идея" Митрополит Владимир председателствующ на Св[етия] Правителствующия Всеросийски Синод и до днес не изказа поне чувства на състрадание и християнско утешение (такова послание получи Негово Блаженство, през първата война от епис­копалната църква на Съединените щати) на отпра­вената му през месец юний телеграма от М[итрополит] Василия, председателствующ на Св[етия] български Си­нод, да се застъпи за угнетеното православно бъл­гарско население (според Кючюк Кайнарджинския мир 1774 г. Руските императори от XIX в. се явяват във всичкия блясък и величпе (sic) на истино-християнски господари – на източните християнски народи от робство (к. н.) глед. „История на Христ[иянската] Църква", ч. II, стр. 42 от Е. Смирнов, 1899 г.), което наново се подла­гаше на сеч, огън и безчестия от дивите ази­атски пълчища, които наново нахлуваха в Тра­кия ... В името на същите, руските консули в Солун, Битоля и Скопие злорадствуват, като виждат как българския народ се подлага на македонска инквизиция... Ето плодовете на фенерското православие и славянство! Сега вече спокойно бо­гопомазаните короновани българоубийци, след завършеното от тях велико „православно и сла­вянско дело", живеят с надеждата, че един ден и техните славни имена ще бъдат вписани в агиологията на Греко-Росийската църква, като техните предшественици... А претендиращите за фенерско православие и славянски съюз народи, да престанат да прославляват и пеят в сво­ите църкви: „Богомъдри Кириле и Методи, като единноравни на апостолите, и като учи­тели на славянските страни, молете вла­диката на всички да утвърди всички славян­ски народи в православие и единомислие...” (тропар), за да се не скверни тяхната светла памят, защото проповядваната от тях велика илея: „утвърждаването на всички славянски народи в пра­вославие и единомислие" е разпнато от самото сла­вянство на позорен стълб ...

Кога и кой подготви братоубийствената война със сърбите?
За да се отговори на зададения въпрос не трябва да се държим, като слепец о тояга, както що правят сега бившите ни управници с фатал­ния за България 16-й юний, а трябва да хвърлим един бегъл поглед върху минали исторически събития, които са били тясно свързани с бъдащите (т.е. сегашните) за разрешаване съдбините на целокупния български народ. Тия събития датират от 1902 год., когато на власт бяха прогресистите начело с д-р Данев, който заявя­ваше, че „с Фирмилияновата калимявка, политика не прави", а както ще видим по-долу, тъкмо тая „калимявка" създаде сегашната братоубийствена война.
През казаната година, целокупният бъл­гарски народ преживя две исторически събития: едно радостно, а друго печално. Първото бе 25 годишния юбилей на Негово Блаженство българския Екзарх Г.Г. Йосиф I, главата на целокупната българска църква; а второто – назначаването на Фирмилияна за сръбски скопски митрополиг, в чисто българска епархия.
Народното негодувание против назначаването на Фирмилияна се изрази в многолюдните митинги и протести до българското правителство да осуети това назначаване; но Даневото правителство, ви­наги послушно оръдие на руската дипломация, не взима под внимание тия протести, и казаната дипломация постигна своята цел – Фирмилиян бе назначен за сръбски митрополит в Скопие, „по настояването на руското правителство (к.н.)". („Церковний Вестник", брой 51-52, страница 1633 от 1903 год.).
Руското правителство прекрасно знаеше, че „в Македония имаше седем български епархии, отворени хиляди български училища, които наброяват с десятки хиляди учениции (к.н.) („Ц[ърковен] В[естник]"), бр. 11, стр. 349 от 1902 г.) и въпреки това, и в ущърб на апостолските пра­вила, които не позволяват в един епархиален град да има едновременно двама самостоятелни епископи, потъпка тия последните и назначи Фир­милияна. Ще ни се възрази, че ние българите, като „схизматици", винаги сме търпели гръцки владици в същите градове, гдето сме имали български. Следователно и Фирмилиян, като представител на Фенерската патриаршия, която ни признава за „схизматици", може да заема самостоятелна архие­рейска катедра гдето има български митрополит. Възражението не търпи никаква критика, ако рус­ката дипломация се ръководеше от доброжела­телни чувства към българския народ, който чрез своите духовно-културни институти, църквата и училището, работеше за своето национално обе­динение. Още повече имаше се основание да се из­бегне назначаването на Фирмилияна, като се имаше пред вид, че нито руската, нито сръбската църква считаха официялно, с известно църковно поста­новление, българската такава за схизматическа. Но руската дипломация пренебрегна това. Защо? За­щото „Скопската епархия е най-обширната от всич­ките екзархийски епархии в самостоятелната бъл­гарска църква и естественно, че българите обезпо­коени да не би, с дохаждането тук на епископ сърбин, да изгубят своето първенствующе положение тук и въобще в Македония (к.н.) която, струва ни се, за дълго време е съдено да служи за ябълка на раздор между двата братски народи – сърби и българи" („Ц[ърковен] В[естник]", бр. 18, стр. 568-560, от 1902 г.) даде възможност да се за­крепи още повече омразата между тия два народа.
Значи, на руската дипломация добре е било известно, кой от двата братски народа е имал „първенствующе значение" в Македония. Тогава защо е създала тази „ябълка на раздора", която в Сръбско-българския договор се олицетвори в тъй наречената „спорна зона", и беше предоставена да бъде разрешена от „миролюбивия" покровител на славяните – руския император, ко­гато тя отдавна бе разрешена от камилявката на Фирмилияна? За да се предизвика настоящата братоубийствена война. „С една реч с посвещението на Фирмилияна, което стана по на­стояването на руското правителство, пише „Церковний Вестник", създава се хаос в българо-сръбските отношения и тия две народности са готови с оръжие в ръце, с проливане братска, славянска кръв, да отстоят своите права" (к.н.) (съща стр.).
„Славянската и православна" руска диплома­ция постигна желаната си цел, благодарение късо­гледството и сляпата покорност на бившите ни управници техни оръдия, които, както едните, тъй и другите, омиват си сега ръцете, като Пилата, и търсят отговорни фактори за братоубийственната война, която систематически се е приготовлявала ред години, чрез „калимявката" на Фирмилияна.
И тъй, братоубийственната война се е приго­товлявала още от 1902 год., и се осъществи при същото българско правителство, при което се почна подготовлението й.

Ролята на гръцк[ото] духовенство при тур­ското владичество в Македония и сега, при временното Гюмюрджинско правителство.
Най-после и многошумния гюмюрджински въпрос се разреши благополучно. Временното пра­вителство, след водените преговори, се подчини на българската власт. Едва след реокупацията стана явно, че начело на гюмюрджинското движение, са били гръцките владици и техните ор­гани, които се инспирираха от страна на атин­ското правителство. Това поведение на гръцкото духовенство против всичко българско за нас не е ново. Още когато Македония беше под турско владичество, и българинът роб се бореше за при­добиване човешки права и сносен живот, гръц­кото духовенство поддържано от турската власт, явно покровителетвуваше гръцките андарти, които рамо до рамо с турски редовни войски, са во­дили ожесточени сражения с български въстаници. Такъв е примерът и с бившия костурски вла­дика Германа Каравангелис, който през 1903 г., във време на въстанието, застана начело на турската войска и гръцки андарти, ръководеше сам сражението против българите при разрушаването на с. Смърдеш (Костурско) и изколваше жителите му. За да увековечи своя недостоен за архипастирския му сан постъпък, той е благоволил да се фотографира наедно с офицерите от турската армия, андартите и оръдията при с. Смър­деш. При същия тоя владика, с негово благословение и ръководство, бидоха опожарени и изклани жителите на хубавите български села Зелениче и Загоричени.
Тия негови престъпни деяния с най-големи подробности, с документи и фотографически пор­трети, дадоха повод на кореспондента на меро­давния руски в. „Новое Время" да напише ста­тията:  „Апостолы quassi-патрiаршизма в Македонiи" („Новое Время", брой 11 111 от 16 февруарий 1907 год.) и да изтъкне, че в архивата на Цариградското руско посолство има официални данни за престъпните дела на агентите на Цари­градската патриаршия, облечени в расо. В Цариград ние виждахме и специална брошура на френски език с фотографически снимки за противоевангелските деяния на разбойника Германа Каревангелис, който миналата година, има голямото щастие да бъде избран за вместо блюстител на патри­аршеския престол, след смъртта на патриарха Йоакима III. Ние препоръчваме на известния българофоб Ив. Ив. Соколов, професор по истори­ята на пзточните църкви в Петербургската ду­ховна академия, който през цялото това лято е работил в архивата на Патриаршията и писа своите клеветнически кореспонденции против бъл­гарите, да надзърнеше и в посолската архива и изнесеше пред руското общество, което той ред години заблуждава, какви са владиците на Фенерската патриаршия и с какво те се занимават.
Тук ще поменем и за друг един подобен тип.
Той е бившия Воденски гръцки митрополит Стефан, който заедно с гръцките андарти, през 1904–1905 година, бе подложил на ужасен терор българското население във Воденската епархия, отне храмовете му, затвори училищата и изпрати будните български свещеници в Солунския затвор Еди Куле. За своята агитация против бълга­рите, той разпространяваше един апел на развален български език, напечатен с гръцки букви, издание на някакъв си национален Македоноатински комитет. В него се проповядваше смърт на всичко българско и най-цинично се подиграваха Св. Равноапостоли Методия и Кирила и Русия за нейния погром в Руско-японската война. Тоя апел, бе връчен в превод на руски, на генерал Шостак в Солун, инструктор на жандармерията, през време на прочутите „надарени" реформи в Македония.
И сега, през време на Гюмюрджинското вре­менно правителство, агентите на Фенерската патри­аршия, нейните владици, свещеници и митрополит­ски секретари не останаха неопетнени от българ­ска кръв. Под тяхното ръководство и указания, гръцките андарти и турски башибозук, опожариха българските села, ограбиха жителите им, изклаха по-будните българи, отвлякоха със стотини жени и девойки, за да се надругаят над тяхната чест... Най-вече се прочуха със своите православни „хри­стиянски" дела митрополитският заместник в Гюмюрджина (самият митрополит Николай през това време се намирал в Цариград, като синодален член), Еноският Йоаким, Скеченският 96Антим и Малгарският Никифор. Тук ще опоменем за агитациите между гръцкото население, за незачитане българската власт и явното съучастие във формалните въстания, проявени в Източна Ма­кедония, начело на които са стоели: Мелнишкият Константин, Кавалският Атанасий, Дойранският Фотий, Серският Апостол и викарият му Амвросий, Драмският Агатангел, Правешкият Герман, се владици на „Великата Христова Църква".
След всички тия позорни деяния на гръц­ките владици, чрез които те хвърлят черно петно върху християнството и се явяват агитатори за възобновление на Византийската империя, която аги­тация е в ущърб на руските въжделения още от времето на Петра Велики; същата тая Русия, въпреки горещите молитви, които Патриаршията и нейните владици са възнасяли за победата на тур­ското оръжие против руското, през време на во­дените от Русия войни (глед. „Богосл[овский] Вестник", VIII, 1894 г.; „История Афона", ч. ІІІ, отдел. 2, стр. 595), изпраща със стотини хиляди рубли за поддръжка на гръцки богословски училища, питом­ците на които се явяват най-големите врагове на славянството, толкова мило за св. православна Рус. Жалкото е, че руската дипломация и до днес не прецени качествата на гръцкият народ, отдавна преценени от руския летописец, Преподобния Нестор който казва „грецы суть льстивы даже и до сего дня".
След всичко казано за позорните деяния на фенерските владици, ние мислии, че маниякът Антоний, архиепископ Волински, бивш професор в духовните академии по катедрата на пастирското богословие, вместо да отправи своите оскърбителни писма до български владици и да им чете нотации за някаква си гръцка „схизма", добре ще стори да отправи своите архипастирски послания до гръцките владици и да им напомни какви са техните обязаности.

Руските клевети за българските зверства.
Руските политически вестници, с изключение на „Речь" и „Русскiя Ведомости", напълниха своите колони със „зверства", които българите са вършили над нещастните гърци в Тракия и Македония и без да проверят всичко това, нахвърлиха се язвително против българите. Като оставим настрана съзнателното и умишлено заблуждение на политическите вестници, за звврствата които ни се приписват, ние останахме поразени, че и проповедниците на евангелските истини, професори на духовни академии, без да проверят фактите, излазят да пишат клеветнически статии против нас, и с това, още повече да раздухат омразата и ненавистта на руския народ, против всичко що е българско.
Така в „Церковный Вестник" орган на Петербургската духовна академия, в бр. 30 от 25 юлий в отдела „Летопис церковной и общественной жизни за границей"  в статията: „Вести из Константинополя" срещаме такива грозни и потресающи факти против нас, които в същност са вършени от самите гърци. Опо­жарявания, грабежи, убийства, безчестия, осквернения на църкви, изгаряние на славянски богослу­жебни книги, това са вършили редовните гръцки войски на новия българоубиец Константина XII, по негова изрична заповед. Заловените в Разлога писма на гръцките войници, които излязоха вече факсимилирани, идат да хвърлят достатъчно свет­лина, за да се види кои са вършили нечувани вар­варства над беззащитното българско население в Македония и Тракия.
Обвиненията, които се хвърлят против всичко българско в колоните на„Ц[ърковен] В[естник]", за нас не са нови. Той от ред години защищава мръсните и безчовешки деяния на Фенерската патриаршия. Какви са агентите на тая последнята, облечени в расо и калимявка, кому, с кого и с какви сред­ства си служат, за да уничтожат всичко българско, най-добре може да се види от официалните данни, дълго време пазени в архивата на Цариградското руско посолство и изнесени в печата в „Новое Время", бр. 11 111 от 16 февр. 1907, в статията: „Апостолы quassi-патрiаршизма в Македонiи". Ние препоръчваме на „Ц[ърковен] В[естник]" тая ста­тия, за да види кои са били и ще си останат заклети врагове на славянството, ако за такова може да става сега дума.
„Ц[ърковен] В[естник]" пролива крокодилски сълзи за двама убити гръцки митрополити: Мелнишкия Константина и Мирейския Атанасия. Ако „Ц[ърковен] В[естник]" действително служеше на евангелската истина, той не трябваше така прибързано, без проверени факти, да лъже обществото, че е убит от „варварите” българи М[ирейския] Атанасий. Убит е само М[итрополит] Константин, за­щото той беше забравил високото свое призвание, като архипастир на Христовата църква,  носител на Христовата правда и любов; а се преобърна на един бунтовник и подстрекател на гръкоманите в Мелнишката епархия против българските власти. Митрополията в гр. Мелник, пред носът на Околийското управление, беше преобърната в свърталище на гръцките андарти, склад на оръжия и политически клуб, в който често, с особен знак на камбанния звук, се свикваха на съвещание гъркоманите от града, необезпокоя­вани от българската власт, макар не веднаж, съм обръщал за това внимание комуто се следваше. Но най-възмутително е било поведението на митрополит Константина в Д[емир] Хисар, когато той с особени знаца, от прозореца на митрополията си, е подканял андартите за въстание против българите, в нещастните дни на отстъплението, след кукушкия бой. Естествено беше, че след всички тия не­гови деяния, които го препоръчват за бунтовник и предател, трябваше да получи и заслуженото на­казание, според действующите военни закони.
След всичко това ние питаме„Ц[ерковний] В[естник]": как би се постъпило в Русия, във военно време, с подобен един тип, какъвто беше М[итрополит] Кон­стантин? Съмняваме се, щото живота му да бъде пощаден. Ние ще напомним на „Ц[ерковний] В[естник]" само един факт. Когато преди 7–8 години в гр. Тифлис убиха екзарха на Грузия, Архиепископа Никона, руското правителство, просто по едно подозрение, лиши от тяхното местослужение, бор­ците за самостоятелността на Грузинската църква, епископа Кириона и архимандрита Амвросия и ги изпрати на заточение. Какво би станало с тия по­следните, ако те бяха извършили това, що извърши М[итрополит] Константин спрямо българската власт? Има думата „Ц[ерковний] В[естник]".
Публ. в Иеромонах Инокентий, Великата освободителна война. Фенерското православие и славянството. София, 1913, 32 с.


Източник:  "Сите българи заедно"