Показват се публикациите с етикет Стефан Стамболов. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Стефан Стамболов. Показване на всички публикации
Одисеята на Княжеството 1886-1887
Автор: Димитър Стоянов
Източник: http://conservative.bg/
През 1886 г. еуфорията около Съединението и неговата кратка, но победоносна защита в хода на Сръбско-българската война, започва постепенно да охладнява и избледнява. На фона на създалото се само година по-рано всенародно единство започват отново да набъбват политически страсти, разделение, партокрация и страната постепенно се връща към ежедневните си проблеми. Извън типичните обаче за периода пречки в сферата на финансите и социалната политика България се изправя пред една много по-голяма грижа и опасност в лицето на един руски владетел – импетарор Александър ІІІ. Той наследява баща си Александър ІІ след зловещото му убийство през 1881 г., но за разлика от него няма нито неговия ум, нито просветения му желание чрез реформи да превърне самодържавието в Русия в модерна и конституционна европейска монархия. С фигурата и ликът на типичен руски мужик, той е традиционалист и реакционер до мозъка на костите. Обграждайки се с хора като оберпрокурора на Светия Синод Константин Победоносцев и директора на департамента на полицията Вячеслав Плеве, той има намерение с хирургическа точност да прекъсне жилката на реформите на своя баща, и да управлява Русия с твърда ръка. Но това, което трябва да се спомене е неговата позиция по въпросите на България. Изпитвайки ненавист и дори омраза към българския княз Александър І Батенберг и мнозина от българските управляващи, той виджа в тях пречка за традиционните руски интереси в този регион и смята, че те провеждат антируска политика. Чувствайки, че има право да контролира българската армия и политика, Александър ІІІ вижда като решение на своето желание единствено избора на нов български княз. И той решава да се възползва от обстановката в страната.
През юни 1886 г. изборите за ІV Обикновено народно събрание вече са минали като към управленското тяло са зачислени и представители от Източна Румелия. Трибуната става център на разгорещени дебати. Антикняжеската риторика на русофилите е ежедневие. Множество депутати настояват за незабавно сливане на Северна и Южна България в разрез на постановките от Топханенския акт. Министър-председателят Петко Каравелов търпи остри критики за отстъпването на Кърджалийско и Тъмраш на Османската империя. В хода на тези процеси обаче основна е фигурата на княз Александър Батенберг, която става център на цялата риторика. Оформят се три основни политически течения, които търсят по своему решение на създалата се ситуация. Първото е това на умерените либерали на Драган Цанков, румелийските съединисти около Константин Величков и отделни дейци на Консервативната партия, водени от Марко Балабанов и митрополит Климент. Драган Цанков и Марко Балабанов се ползват с висок авторитет като възлови фигури във възрожденските процеси, а Цанков е известен на Русия още преди Освобождението – първо с ръководната си роля в униатското движение, а после с откритата си проруска позиция. Те се обединяват около лозунга „Без Русия не можем” и смятат, че личността на Батенберг може да бъде пожерствата в името на добрите отношение с Руската империя.
Второто течение течение обединява дейците с явен националистически уклон. Това са източнорумелийските либерали, фракцията на д-р Васил Радославов, множество представители на Консервативната партия и дейци на Съединението като Захари Стоянов и Димитър Ризов. Изразявайки явно недоволство от официалната руска политика още от времето на Съединението и режима на пълномощията, те издигат принципа „Без Батенберг няма България”.
Последното течение изразява позицията на умерените. Тук можем да открием кръгове около министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, които се стремят към компромис – изглеждане на отношенията с Русия, но и запазването на Александър І Батенберг като княз на България. За тях князът е бил и остава символ на възстановената българска държавност. Не е особено активна позицията на самия Батенберг в тези политически игри. Той сякаш стои настрана от тях като от блато. Тук може би играе важна роля и самата личност на княза. В книгата си „България в бурно време” професор Александър Цанков го описва като „типичен немец, неопортюнен, добродушен, рицар, възпитан в консервативен двор”.
В същото време обаче Русия, нейните агенти в България и русофилската клика в политика действат безкомпромисно срещу княза. Руски агенти в Княжеството внушават на хората следната мисъл „Вие никога няма да имате истинско обединение на страната си, докато този Батенберг остава на трона!”. Срещу княза вече има два опита за покушения. Първият от тях цели неговото отравяне. Праховете за главоболие, които той обичайно взема, са сменени с други, този път отровни. Спасява го единствено това, че той вижда твърде голяма разлика в цвета и миризмата на лекарството, което му е доставено и че то се различава прекалено много от това, което той обичайно приема. Вторият опит е разкрит от местните власти в Бургас още през май 1886 г. Той е конспирация за убийството на княза от група хора, ръководени от един руски офицер на име капитан Николай Набоков. Той цели отвличането на княза някъде между Буграс и Айтос. Набоков обаче се оказва твърде слаб конспиратор. Когато е заловен, той бързо отрича всичко. След ареста му руското Външно министерство се намесва и се опитва да превърна това в дипломатически скандал, което принуждава властите да изоставят случая.
Руската власт обаче не се отказва и се решава да действа още по-радикално. Използвайки своя военен аташе в София полковник Сахаров, тя заплита нишката на държавен преврат. Той установява връзка с майор Петър Груев, който е началник на Военното училище, капитан Атанас Бендерев(заместник военен министър в правителството на Петко Каравелов) и капитан Радко Димитриев и др. и се оформя таен заговор за свалянето на княз Александър І от власт. Заговорниците използват болестта на военния министър майор Константин Никифоров, за да предприемат действията си. В ранната утрин на 9 август 1886 г. капитан Радко Димитриев, заедно с юнкери от Военното училище и части от Струмския полк, арестуват княз Александър І Батенберг и го принуждават да подпише акт за абдикация. След това той тръгва под стража за Оряхово, откъдето трябва да замине за руското пристанище Рени. Окрилени от извършеното дело, организаторите на преврата веднага се заемат с политическото бъдеще на страната. На сутринта след преврата е обявено съставянето на ново ширококоалиционно правителство, което трябва да бъде оглавено от Петко Каравелов, а в него да влязат Стефан Стамболов, Драган Цанков, Константин Величков, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и Димитър Греков. Повечето от изброените не искат и да чуят за подобен кабинет, а Петко Каравелов отказва да поеме поста на министър-председател. Така превратаджиите съставят един чисто русофилски кабинет, който е оглавен от митрополит Климент.
Положението в страната обаче рязко се нажежава. Важни гарнизони като тези в Плевен, Пловдив и Видин отказват да положат клетва за вярност пред новата власт. В Пловдив полковник Сава Мутруков остро осъжда извършителите на преврата и се обявява против тях. В същото време в Търново Стефан Стамболов, който като председател на Народното събрание е останал единствената легитимна власт в страната, започва енергични действия. На 10 август той извада прокламация, с която осъжда преврата, призовава народа към борба с превратаджиите и назначавайки Сава Мутруков за върховен главнокомандващ на българската армия, нарежда войсково настъпление към София. Политическите манипулации на Русия са на крачка от това да хвърлят България в гражданска война.
Усещайки взривоопасното положение чуждите дипломати се намесват като препоръчват Петко Каравелов да оглави правителство(12 август) и да бъде обявен Регентски съвет с членски състав от Стефан Стамболов, Каравелов и майор Никифоров. Председателят на Народното събрание обаче е крайно против такова компромисно решение и обявява твърда позиция за връщането на княз Александър І Батенберг в страната. За да подчертаие своята решителност и „временното отсъствие на княза” той създава Княжеско наместничество с членски състват от самия него, Петко Рачов Славейков и д-р Странски и Министерски съвет, оглавяван от д-р Васил Радославов. След това Стамболов изпраща телеграма до княза с искане да се завърне в България.
Превратаджиите вече са в паника. Търсейки начин за собственото си спасение те пускат полковник Мутруков да влезе в София начело на войските като правят опити да избягат. Успява единствено Радко Димитриев, който се скрива в Цариград. Останалите са заловени и предадени на военен съд. На 17 август Батенберг вече е в Русе, от където изпраща телеграма до руския император, в която слага неговата корона в своите ръце. Това обаче не умилостивява Александър ІІІ и князът разбира, че той е безсилен против категоричната позиция на Русия и, че неговото оставане на престола може да значи единствено още бъдещи конфликти. Така на 26 август 1886 г. той абдикира повторно като предварително назначава Регентски съвет в състав: Стефан Стамболов, Петко Каравелов и полковник Мутруков. Това обаче отново не задоволява Русия, която ще започне да действа още по-крайно. Батенберг не е пропуснал да изиграе финалната си карта – той оставя цялата власт в страната на националистите, единствената сила, достатъчно смела и решителна да опази българския суверенитет.
Регентсвото започва своето управление в съдбоносни дни. Първоначалто то отстранява стотина офицери от армията, поради съучастие или пряко участие в преврата и след това започва да подготвя избори за Велико народно събрание. Международната обстановка също е твърде сложна – Сърбия се консултира с Австро-Унгария за възможен реванш, Турция напомня за правото си да окупира Източна Румелия по Топханенския акт, а Русия остава все така непримирима и антибългарски настроена. Усещайки, че Регентството няма да играе по неговата свирка, руският император изпраща в България генерал Николай Каулбарс като „специален императорски пратеник”. Енергичен, неприлично недипломатичен и имперски настроен „генерал Софиаско”(прозвище, което си спечелва) веднага предприема атака в крайно ултимативен тон, настоявайки за отлагане на изборите за Велико народно събрание, вдигане на военното положение и освобождавайки всички арестувани след контрапреврата. Регентството се съгласява да изпълни последните две искания, но категорично отказва да отстъпи от изборите. Разярен от този отказ Каулбарс предприема обиколка из страната, за да се свърже с русофилско настроени офицери и да поощри антиправителствените демонстрации.
Въпреки това изборите са проведени и на 19 октомври Великото народно събрание започва да заседава. По същото време Петко Каравелов, покрусен от развитието на събитията, подава оставката от Регентското и е заменен с Георги Живков, виден политик и либерал и народнолиберал по убеждения. На заседанията на събранието се стига до решението за княз да бъде избран принц Валдемар Датски, който има роднинска връзка с император Александър ІІІ и по този начин кризата за приключи и Русия да бъде умиротворена. Императорът отново се намесва като осуетява идването на принц Валдемар в България, задълбочавайки кризата. Руските проковации обаче не спират дотук.
Руските консули пряко се ангажират в опити за сваляне на правителството като този на завърналия се капитан Набоков в Бургас. Истеричният генерал Каулбарс настоява два руски военни кораба да акостират във Варна, а над България вече се носи призракът на руската военна окупация. Стамболов от своя страна обаче не е готов да отстъпи и крачка и открито заявява българската готовност за въоръжена съпротива. Захари Стоянов, потресен от руските действия, пристъпва към създаването на патриотични дружинки „България за себе си”. Положението обаче става твърде задушливо и „генерал Софиаско” използва един незначителен инцидент с гавазина на руското консулство в Пловдив, за да обяви скъсването на руските отношения с България. Държанието на Каулбарс много скоро предизвиква същински европейски скандал. В една изключително бурна реч пред Парламента лорд Солсбъри(английски министър-председател) осъжда руската политика спрямо България. Разяран от това император Александър ІІІ започва да разглежда въпроса за незабавно руско нахлуване в Индия, докато не бива успокоен от външния си министър Гирс. Дори това обаче не спира Каулбарс, който в своите телеграми продължава да настоява за руска окупация на страната. Осъзнал се от яростта си Александър ІІІ е принуден да отговаря уклончиво, защото във въздуха започва да мирише на война с Англия. Така на 17 ноември 1886 г. „генерал Софиаско” напуска България крайно разочарован. Със себе си той взема всички руски официални представители, консули и вицеконсули. Въпреки това руската подривна война срещу България продължава.
В същото време търсенето на нов български княз продължава. Русия предлага крайно несериозната кандидатура на княз Мингрели, която е отхвърлена от ВНС. Събранието решава да уполномощи Константин Стоилов, Димитър Греков и Калчо Хадживълчев да осъществят обиколка из Европа в търсенето на кандидатура. Тогава за първи се чува и името на принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Русофилите обаче не дремят и предприемат още по-брутални действия. Драган Цанков настоява веднага да бъдат изпълнени всички руски условия. Русофилската емиграция в лицето на обществениците М.Маджаров, С.Бобчев, Д.Юруков и д-р Хаканов стига до там, че подават „махзар” до Високата порта, с настояване за военна намеса на Турция и сваляне на българското правителство. За да предотврати такова развитие на събитията, Регентството не е далеч от мисълта да създаде дуалистична българо-турска държава, или дори румънският крал да заеме българският престол, стига да се избегне военна намеса и кризата да бъде решена. В същото време от чужбина руските посланици действат все така активно. Хитрово в Букурещ и Нелидов в Цариград не престават да подтикват към радикални действия и да дават идеи да антиправителствената съпротива. П.Груев и Р.Димитриев подготвят метеж в Североизточна България, а вестник „9 август”, който излиза в Браила, издава официална прокламация за сваляне на Регентството. През февруари 1887 г. начело с Олимпий Панов, Атанас Узунов, Димитър Филов и други избухват русофилски бунтове в Русе и Силистра. Бунтовете са смазани от войската, в крайдунавските околия е въведено военно положение, а видни софийски русофили са арестувани.
В същото време Регентството все повече се съсредоточава върху личността на принц Фердинанд за княз. Предложения като Карл Август, втори син на шведския крал Оскар, за княз, или генерал Казимир Ентрот за княжески наместник са отхвърлени. Така на 25 юни 1887 г. Великото народно събрание го избира за княз. В София е съставен нов кабинет начело с Константин Стоилов, а няколко месеца след избирането му, Фердинанд приема княжеската корона. На 2 август 1887 г. той полага клетва пред ВНС в Търново, с което Регентството и Великото народно събрание са разпуснати. България се сдобида с нов владетел, политическа криза е уталожена, но обтегнатите отношения с Русия и руските провокации не стихват още дълго време…
Убийството на Стамболов
Стефан Стамболов е най-преследваният от атентатори български държавник. Още като министър-председател през 1891 г. го нападат пред кафе-сладкарница „Панах” (днес хотел „България”), но убиват погрешка министъра на финансите Христо Белчев . Оттогава Стамболов взема изключителни за времето си мерки за сигурност. Тъй като още няма специална служба за охрана на висшите държавници, за това се грижи полицията. Около дома на Стамболов на ъгъла на улиците „Раковски” и „Хан Крум” в София непрекъснато дежурят стражари. Ескорт от конна полиция съпровожда файтона му. Стамболов ходи винаги въоръжен с револвер в джоба и дори на приемите в княжеския дворец с него върви личният му телохранител Гунчо Тодоров, бивш хайдутин.
Нещата се променят, след като Стефан Стамболов пада от власт на 18 май 1894 г. Управлявал е с твърда ръка, почти диктаторски в продължение на седем години и си е спечелил много врагове. Доста от тях мечтаят да си уредят сметките с него. Падналите величия предизвикват злорадство и прилив на смелост. Пред дома му се събират тълпи и крещят обиди, а по улиците го замерват с камъни. Негови съратници са нападани и бити. Три месеца след падането му от власт пред къщата на Стамболов е поставена полицейска охрана, която не разрешава на никого да влиза или излиза след залез слънце. Предлогът е неговата безопасност. През август 1894 г. Стамболов е обвинен в обида на княза заради интервю, дадено на немския вестник „Франкфуртер цайтунг”. Пускат го под гаранция от 35 000 лева, които той и придружаващите го приятели предвидливо носят със себе си. Сумата за времето си е огромна – един парцел в центъра на София тогава се продава за 10-20 хиляди лева.
През октомври 1894 г. е създадена парламентарна анкетна комисия, която трябва да разследва злоупотребите на Стамболовото управление. Имотите му са поставени под запор. Столичният градоначалник всеки ден съобщава на министъра на вътрешните работи Константин Стоилов (той е и министър-председател) кой посещава Стамболов и при кого ходи бившият премиер. Това е официалното преследване, на което е подложен Стамболов, и целта му е да съсипе неговата политическа репутация. Паралелно обаче за разплата се готвят и други, които желаят физическата му смърт.
На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг” Рихард фон Мах. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.
Конспирацията се готви от участници в покушението, при което загива Христо Белчев. Наум Тюфекчиев, тъмна личност, който е в дъното на първия атентат, иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Другият организатор, Григор Начович, е министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на Стамболов. Той трябвало, според Стамболов, да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. За изпълнители са привлечени група македонски комити, сред които е и другият убиец на Белчев, Михаил Ставрев с прякор Халю.
В онези идилични времена конспираторите често разказват своите намерения по кръчмите, а човек може да се обади по телефона на самия княз. Телефоните, смятани за нещо като играчки, навлизат в България по време на управлението на Стамболов. Номерата в София са двуцифрени, а самият той е един от малкото собственици на домашен пост. Когато веднъж решава да се оплаче на княза от преследванията, отсреща се обажда самият Фердинанд. Оттогава князът не вдига слушалката, преди секретарят му да разбере кой го търси, а телефонът на Стамболов е изключен.
Двата заговора срещу бившия властник – официалният и нелегалният, се пресичат фатално само след два месеца. През май 1895 г. Стефан Стамболов, който се оплаква от сърце и начална форма на диабет, иска да замине на лечение в Карлсбад (днес Карлови вари). Отказват му задграничен паспорт под предлог, че трябва да е на разположение на парламентарната анкетна комисия. Срокът, който й е даден да приключи своята работа, е 1 юли. След тази дата поводът отпада. В същото време обаче князът и правителството не желаят да го пуснат в чужбина. На Запад Стамболов още има голям авторитет и думата му се чува, а тъкмо тогава властта прави постъпки да подобри отношенията с Русия. След внезапната смърт на император Александър ІІІ наследникът му Николай ІІ се отнася по-примирително към България, чието правителство баща му така и не признава. За сдобряването с Русия е съставена българска делегация начело с митрополит Климент (писателя Васил Друмев), която да поднесе на новия император почитанията на княза и на целия български народ. Майката на Фердинанд, княгиня Клементина, казва, че Стамболов не трябва да се пуска в чужбина, преди депутацията да се върне от Русия. Аудиенцията при императора обаче се бави.
Никола Обретенов, стар съратник на бившия премиер, предлага да му помогне да напусне страната нелегално. Стамболов отхвърля този начин като недостоен. Той е суеверен и фаталист. Спомня си предсказанието на една циганка преди много години, че ще стане голям човек, но ще умре на улицата. Сънува, че убитият Белчев го вика. Но не променя начина си на живот – все така ходи на лов, в заведения и по улиците, макар и винаги с телохранителя Гунчо. Любимо място му е новооткритият „Юнион клуб” на ъгъла на улиците „Раковски” и „Иван Вазов” (днес там има градинка). На своя приятел Иван Салабашев Стамболов казва, че ще го убият на улицата. Салабашев си спомня:
- Тогава защо дохождаш в „Юнион клуб”, казах аз. Стой у дома си.
- Те, тъй и тъй, все ще ме убият, отвърна Стамболов, по-добре е да ме убият на улицата, та да умра сам, отколкото да хвърлят в къщата ми бомба, та покрай мене да пострадат жена ми и децата ми.
Според проф. Георги Марков два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо, че ще умре от същия нож, с който е убит и д-р Вълкович (виж № 46). На 1 юли Стамболов отива на лов в Искърското дефиле. Час след него потеглят няколко коли с въоръжени мъже. В село Богров те разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока и така атентатът е осуетен.
Няколко пъти през юни и юли Гунчо забелязва едни и същи подозрителни лица, които се стремят да се доближат до файтона, и предлага на Стамболов да пътуват с оръжие в ръка. Политикът обаче не иска да приказват, че го е страх да се движи свободно из София. Така се стига до фаталния ден.
На 3 юли 1895 Стамболов отива в „Юнион клуб”, който е само на 400 крачки от дома му. Тръгва си още по светло – към 19,45 ч., заедно с Димитър Петков и телохранителя Гунчо. Сбогува се със своя съмишленик Димитър Греков, с Иван Салабашев и Рихард фон Мах, който играе шах, и излиза.
Стамболов се качва на първия срещнат файтон, а той е нает от заговорниците – метод, който и днес атентаторите прилагат, само че с таксита. Файтонджията Мирчо Ацев чака пред клуба и отклонява всички други клиенти под предлог, че е нает. Телохранителят Гунчо се качва на капрата, а Стамболов и Петков сядат отзад – първият отдясно, вторият отляво. Файтонът потегля към дома на Стамболов. Когато стига до пресечката с ул. „Стефан Караджа”, оттам изскачат двама мъже, единият застава пред файтона и стреля. Файтонджията спира. Стамболов извиква на Петков „Загубени сме!” и скача от файтона. В този момент файтонджията Ацев подкарва отново, за да отдалечи телохранителя от жертвата. При потеглянето едноръкият Димитър Петков пада назад във файтона и така Стамболов остава сам.
Той побягва назад по ул. „Раковски” към „Юнион клуб”, а двамата атентатори хукват след него. Това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен, с прякор Халю, и Боне Георгиев. Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.
В това време файтонът свива вляво по ул. „Стефан Караджа” в посока към днешния Сатиричен театър. Гунчо стреля по нападателите два пъти от капрата на файтона, успява най-сетне да скочи в движение и хуква назад. Приближавайки, той стреля още веднъж във въздуха, за да не улучи Стамболов. След него тича Димитър Петков. Убийците побягват. Боне Георгиев се разминава с Петков и се качва в същия файтон, от който Петков тъкмо е скочил. Файтонджията Ацев го откарва до Народното събрание, където Георгиев слиза и се скрива. Талю хуква по ул. „Гурко” към ул. „Иван Шишман” и изчезва. Гунчо погва Халю, стреля още едва пъти по него и го ранява леко във врата. Тъкмо тогава се появява полицията, която е изчезнала в минутите, докато съсичат Стамболов. Арестуват Гунчо, уж понеже стрелял и го помислили за атентатора. Така Халю успява да избяга и се скрива в гората при днешното Българско национално радио.
А какво става със Стамболов? Димитър Петков заварва страшна гледка. Двете му ръце, с които се е мъчил да запази главата си, са почти отрязани и висят на кожата; показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната остават отсечени на улицата; по главата има 12 рани, като дясното му око е съсечено. Но Стамболов е в съзнание и казва ясно: Убийците ми са Халю и Тюфекчиев.
Същата нощ Стамболов е опериран. Отрязват му и двете ръце. Раните му започват да заздравяват освен една на главата, която предизвиква възпаление на мозъка. Вероятно причината е разваления зехтин, с който са намазани намерените на местопрестъплението оръжия на убийците – ятаган и щик от пушка „Бердана”. Въпреки грижите на лекарите в 4 часа сутринта на 6 юли (по нов стил 18-и) 1895 г. той умира.
В деня след покушението на Стамболов българската делегация в Санкт Петербург най-после научава, че ще бъде приета от руския император Николай ІІ. Така започва помирението между България и Русия, което завършва през 1896 г. с покръстването на българския престолонаследник Борис в православната вяра.
Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната ни вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България, както убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков . Ето защо, макар като личност и влияние той да стои може би по-високо от тях, убийството му е поставено по-назад в класацията.
Стамболов не намери спокойствие и в гроба – отбелязва проф. Георги Марков. Погребението му се превръща в поредица от недостойни сцени. Засегнатият Фердинанд от чужбина забранява с телеграма на офицерите и на висшите държавни сановници да присъстват. Пред безучастните погледи на полицаите траурната процесия е нападната от негови политически противници, а после гробът му е взривен. Пасивността на властите както по време на убийството, така и на погребението, доказва косвено тяхното мълчаливо съучастие.
От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление. Паница, герой от Шипченската епопея и Сръбско-българската война, е водач на македонските българи в борбата им против османското робство. Отначало той е съмишленик на Стамболов, но после стават врагове заради различните си възгледи за освобождението на Македония. Стамболов иска да постигне по дипломатически път отстъпки от Турция и се стреми да поддържа добри отношения с нея, затова възпрепятства преминаването на чети. Македония ще бъде гробницата на България – пророчески казва той. Накрая Паница е осъден за „заговор” за военен преврат, който нито е бил сериозен, нито се осъществява, но въпреки всичко го екзекутират.
Следствието за убийството на Стефан Стамболов върви мудно. Григор Начович, по онова време министър на външните работи, изобщо не е разпитан, макар че според вдовицата на Стамболов Поликсения само той е знаел, че бившият премиер носи ризница под дрехите си. (Начович му я купил от Виена, преди да се скара с убития.) Убийците не случайно са секли само главата му – някой им е казал за ризницата. (Всъщност в деня на покушението било горещо и той не я сложил, но е нямало кой да им го каже.) Подозренията са, че е замесен и Димитър Ризов, либерал от партията на Драган Цанков. С това се обяснява, че Димитър Петков е пощаден от убийците – той е женен за една от сестрите на Ризов.
Полицията арестува Наум Тюфекчиев, файтонджията Мирчо Ацев и един от убийците – Боне Георгиев. Халю и Талю успяват да се укрият. Талю избягва в Румъния, а Халю е в Сърбия, макар че за залавянето му е определена парична награда. Уликата срещу Тюфекчиев е револверът, който Боне Георгиев оставя на местопрестъплението. Установява се, че на 3 юли сутринта, в деня на покушението, Тюфекчиев е освободил от митницата пет револвера, изпратени от брат му от белгийския град Лиеж. При обиска в дома му са намерени само три от тях. Заключението е, че с единия от двата изчезнали револвера е стреляно срещу файтона на Стамболов.
Самият Тюфекчиев обаче има алиби за времето на убийството и на другия ден излиза от ареста срещу 25 000 лева гаранция (по-малко, отколкото Стамболов плаща за обида на княза). Външният министър Начович по дипломатически канали съветва Турция да поиска екстрадирането на Тюфекчиев, за да бъде съден за убийството на д-р Вълкович в Цариград. Така той прави опит да го спаси от българското правосъдие.
Съдебното дело срещу убийците започва чак след година и половина – на 9 декември. Подсъдими са Тюфекчиев като подбудител, Боне Георгиев, Михаил Ставрев – Халю, и Атанас Цветанов – Талю, като изпълнители и Мирчо Ацев като помагач. Халю и Талю са съдени задочно, а Тюфекчиев и Ацев получават по три години затвор. Боне Георгиев – човекът, който спира с изстрел файтона и според някои нанася смъртоносната рана на Стамболов, е оправдан.
Адвокат на Тюфекчиев е Стоян Данев – по-късно министър-председател на България. Той обжалва присъдата в Софийския апелативен съд. Прокурор е друг бъдещ български премиер – Александър Малинов. Съдът оправдава Тюфекчиев. Той е известен оръжеен майстор, често внася пистолети, които преработва по своя система и после ги продава. Според съда няма нищо чудно, че негови револвери са попаднали в македонски комити. Това не доказва, че той им ги е дал или продал, за да убият Стамболов. Така в затвора остава само „шофьорът” на престъпниците Ацев. За услугата според един свидетел му броили сто турски лири. Според други Тюфекчиев му обещал 75 наполеона и нов файтон. Ацев излежава присъдата си и по-късно загива в бой с турците като четник в Македония.
Съдбата на останалите атентатори е интересна. Халю след няколко години се връща в България и през 1900 г. даже е арестуван за въоръжен обир в София, но е освободен по заповед на министъра на вътрешните работи Васил Радославов. Доколко необезпокояван е бил той от властите говори случката, разказана от Войдан Чернодрински. На 7 ноември 1900 г. Халю нахълтва без билет на едно театрално представление в „Славянска беседа”. Стига се до сбиване, вади се оръжие. Едва на 23 ноември 1901 г., когато вече на власт е Демократическата партия на Петко Каравелов, Халю е заловен и на следващата година го осъждат на смърт. През 1904 г. обаче поради давността на убийството на Стамболов присъдата е намалена на 15 години, които е пратен да излежава в Шуменския затвор.
Наум Тюфекчиев забогатява, но продължава да се занимава с тъмни дела. Той е централна фигура и в атентата в градското казино през 1915 г.. На 25 февруари 1916 г. е убит от екзекутор на ВМОРО на улица „Раковски” – същата, на която преди 21 години е съсечен Стефан Стамболов. Това е поетично отмъщение на съдбата.
Талю никога не е заловен.
През октомври 1894 г. е създадена парламентарна анкетна комисия, която трябва да разследва злоупотребите на Стамболовото управление. Имотите му са поставени под запор. Столичният градоначалник всеки ден съобщава на министъра на вътрешните работи Константин Стоилов (той е и министър-председател) кой посещава Стамболов и при кого ходи бившият премиер. Това е официалното преследване, на което е подложен Стамболов, и целта му е да съсипе неговата политическа репутация. Паралелно обаче за разплата се готвят и други, които желаят физическата му смърт.
На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг” Рихард фон Мах. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.
Конспирацията се готви от участници в покушението, при което загива Христо Белчев. Наум Тюфекчиев, тъмна личност, който е в дъното на първия атентат, иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Другият организатор, Григор Начович, е министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на Стамболов. Той трябвало, според Стамболов, да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. За изпълнители са привлечени група македонски комити, сред които е и другият убиец на Белчев, Михаил Ставрев с прякор Халю.
В онези идилични времена конспираторите често разказват своите намерения по кръчмите, а човек може да се обади по телефона на самия княз. Телефоните, смятани за нещо като играчки, навлизат в България по време на управлението на Стамболов. Номерата в София са двуцифрени, а самият той е един от малкото собственици на домашен пост. Когато веднъж решава да се оплаче на княза от преследванията, отсреща се обажда самият Фердинанд. Оттогава князът не вдига слушалката, преди секретарят му да разбере кой го търси, а телефонът на Стамболов е изключен.
Двата заговора срещу бившия властник – официалният и нелегалният, се пресичат фатално само след два месеца. През май 1895 г. Стефан Стамболов, който се оплаква от сърце и начална форма на диабет, иска да замине на лечение в Карлсбад (днес Карлови вари). Отказват му задграничен паспорт под предлог, че трябва да е на разположение на парламентарната анкетна комисия. Срокът, който й е даден да приключи своята работа, е 1 юли. След тази дата поводът отпада. В същото време обаче князът и правителството не желаят да го пуснат в чужбина. На Запад Стамболов още има голям авторитет и думата му се чува, а тъкмо тогава властта прави постъпки да подобри отношенията с Русия. След внезапната смърт на император Александър ІІІ наследникът му Николай ІІ се отнася по-примирително към България, чието правителство баща му така и не признава. За сдобряването с Русия е съставена българска делегация начело с митрополит Климент (писателя Васил Друмев), която да поднесе на новия император почитанията на княза и на целия български народ. Майката на Фердинанд, княгиня Клементина, казва, че Стамболов не трябва да се пуска в чужбина, преди депутацията да се върне от Русия. Аудиенцията при императора обаче се бави.
Никола Обретенов, стар съратник на бившия премиер, предлага да му помогне да напусне страната нелегално. Стамболов отхвърля този начин като недостоен. Той е суеверен и фаталист. Спомня си предсказанието на една циганка преди много години, че ще стане голям човек, но ще умре на улицата. Сънува, че убитият Белчев го вика. Но не променя начина си на живот – все така ходи на лов, в заведения и по улиците, макар и винаги с телохранителя Гунчо. Любимо място му е новооткритият „Юнион клуб” на ъгъла на улиците „Раковски” и „Иван Вазов” (днес там има градинка). На своя приятел Иван Салабашев Стамболов казва, че ще го убият на улицата. Салабашев си спомня:
- Тогава защо дохождаш в „Юнион клуб”, казах аз. Стой у дома си.
- Те, тъй и тъй, все ще ме убият, отвърна Стамболов, по-добре е да ме убият на улицата, та да умра сам, отколкото да хвърлят в къщата ми бомба, та покрай мене да пострадат жена ми и децата ми.
Според проф. Георги Марков два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо, че ще умре от същия нож, с който е убит и д-р Вълкович (виж № 46). На 1 юли Стамболов отива на лов в Искърското дефиле. Час след него потеглят няколко коли с въоръжени мъже. В село Богров те разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока и така атентатът е осуетен.
Няколко пъти през юни и юли Гунчо забелязва едни и същи подозрителни лица, които се стремят да се доближат до файтона, и предлага на Стамболов да пътуват с оръжие в ръка. Политикът обаче не иска да приказват, че го е страх да се движи свободно из София. Така се стига до фаталния ден.
На 3 юли 1895 Стамболов отива в „Юнион клуб”, който е само на 400 крачки от дома му. Тръгва си още по светло – към 19,45 ч., заедно с Димитър Петков и телохранителя Гунчо. Сбогува се със своя съмишленик Димитър Греков, с Иван Салабашев и Рихард фон Мах, който играе шах, и излиза.
Стамболов се качва на първия срещнат файтон, а той е нает от заговорниците – метод, който и днес атентаторите прилагат, само че с таксита. Файтонджията Мирчо Ацев чака пред клуба и отклонява всички други клиенти под предлог, че е нает. Телохранителят Гунчо се качва на капрата, а Стамболов и Петков сядат отзад – първият отдясно, вторият отляво. Файтонът потегля към дома на Стамболов. Когато стига до пресечката с ул. „Стефан Караджа”, оттам изскачат двама мъже, единият застава пред файтона и стреля. Файтонджията спира. Стамболов извиква на Петков „Загубени сме!” и скача от файтона. В този момент файтонджията Ацев подкарва отново, за да отдалечи телохранителя от жертвата. При потеглянето едноръкият Димитър Петков пада назад във файтона и така Стамболов остава сам.
Той побягва назад по ул. „Раковски” към „Юнион клуб”, а двамата атентатори хукват след него. Това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен, с прякор Халю, и Боне Георгиев. Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.
В това време файтонът свива вляво по ул. „Стефан Караджа” в посока към днешния Сатиричен театър. Гунчо стреля по нападателите два пъти от капрата на файтона, успява най-сетне да скочи в движение и хуква назад. Приближавайки, той стреля още веднъж във въздуха, за да не улучи Стамболов. След него тича Димитър Петков. Убийците побягват. Боне Георгиев се разминава с Петков и се качва в същия файтон, от който Петков тъкмо е скочил. Файтонджията Ацев го откарва до Народното събрание, където Георгиев слиза и се скрива. Талю хуква по ул. „Гурко” към ул. „Иван Шишман” и изчезва. Гунчо погва Халю, стреля още едва пъти по него и го ранява леко във врата. Тъкмо тогава се появява полицията, която е изчезнала в минутите, докато съсичат Стамболов. Арестуват Гунчо, уж понеже стрелял и го помислили за атентатора. Така Халю успява да избяга и се скрива в гората при днешното Българско национално радио.
А какво става със Стамболов? Димитър Петков заварва страшна гледка. Двете му ръце, с които се е мъчил да запази главата си, са почти отрязани и висят на кожата; показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната остават отсечени на улицата; по главата има 12 рани, като дясното му око е съсечено. Но Стамболов е в съзнание и казва ясно: Убийците ми са Халю и Тюфекчиев.
Същата нощ Стамболов е опериран. Отрязват му и двете ръце. Раните му започват да заздравяват освен една на главата, която предизвиква възпаление на мозъка. Вероятно причината е разваления зехтин, с който са намазани намерените на местопрестъплението оръжия на убийците – ятаган и щик от пушка „Бердана”. Въпреки грижите на лекарите в 4 часа сутринта на 6 юли (по нов стил 18-и) 1895 г. той умира.
В деня след покушението на Стамболов българската делегация в Санкт Петербург най-после научава, че ще бъде приета от руския император Николай ІІ. Така започва помирението между България и Русия, което завършва през 1896 г. с покръстването на българския престолонаследник Борис в православната вяра.
Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната ни вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България, както убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков . Ето защо, макар като личност и влияние той да стои може би по-високо от тях, убийството му е поставено по-назад в класацията.
Стамболов не намери спокойствие и в гроба – отбелязва проф. Георги Марков. Погребението му се превръща в поредица от недостойни сцени. Засегнатият Фердинанд от чужбина забранява с телеграма на офицерите и на висшите държавни сановници да присъстват. Пред безучастните погледи на полицаите траурната процесия е нападната от негови политически противници, а после гробът му е взривен. Пасивността на властите както по време на убийството, така и на погребението, доказва косвено тяхното мълчаливо съучастие.
От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление. Паница, герой от Шипченската епопея и Сръбско-българската война, е водач на македонските българи в борбата им против османското робство. Отначало той е съмишленик на Стамболов, но после стават врагове заради различните си възгледи за освобождението на Македония. Стамболов иска да постигне по дипломатически път отстъпки от Турция и се стреми да поддържа добри отношения с нея, затова възпрепятства преминаването на чети. Македония ще бъде гробницата на България – пророчески казва той. Накрая Паница е осъден за „заговор” за военен преврат, който нито е бил сериозен, нито се осъществява, но въпреки всичко го екзекутират.
Следствието за убийството на Стефан Стамболов върви мудно. Григор Начович, по онова време министър на външните работи, изобщо не е разпитан, макар че според вдовицата на Стамболов Поликсения само той е знаел, че бившият премиер носи ризница под дрехите си. (Начович му я купил от Виена, преди да се скара с убития.) Убийците не случайно са секли само главата му – някой им е казал за ризницата. (Всъщност в деня на покушението било горещо и той не я сложил, но е нямало кой да им го каже.) Подозренията са, че е замесен и Димитър Ризов, либерал от партията на Драган Цанков. С това се обяснява, че Димитър Петков е пощаден от убийците – той е женен за една от сестрите на Ризов.
Полицията арестува Наум Тюфекчиев, файтонджията Мирчо Ацев и един от убийците – Боне Георгиев. Халю и Талю успяват да се укрият. Талю избягва в Румъния, а Халю е в Сърбия, макар че за залавянето му е определена парична награда. Уликата срещу Тюфекчиев е револверът, който Боне Георгиев оставя на местопрестъплението. Установява се, че на 3 юли сутринта, в деня на покушението, Тюфекчиев е освободил от митницата пет револвера, изпратени от брат му от белгийския град Лиеж. При обиска в дома му са намерени само три от тях. Заключението е, че с единия от двата изчезнали револвера е стреляно срещу файтона на Стамболов.
Самият Тюфекчиев обаче има алиби за времето на убийството и на другия ден излиза от ареста срещу 25 000 лева гаранция (по-малко, отколкото Стамболов плаща за обида на княза). Външният министър Начович по дипломатически канали съветва Турция да поиска екстрадирането на Тюфекчиев, за да бъде съден за убийството на д-р Вълкович в Цариград. Така той прави опит да го спаси от българското правосъдие.
Съдебното дело срещу убийците започва чак след година и половина – на 9 декември. Подсъдими са Тюфекчиев като подбудител, Боне Георгиев, Михаил Ставрев – Халю, и Атанас Цветанов – Талю, като изпълнители и Мирчо Ацев като помагач. Халю и Талю са съдени задочно, а Тюфекчиев и Ацев получават по три години затвор. Боне Георгиев – човекът, който спира с изстрел файтона и според някои нанася смъртоносната рана на Стамболов, е оправдан.
Адвокат на Тюфекчиев е Стоян Данев – по-късно министър-председател на България. Той обжалва присъдата в Софийския апелативен съд. Прокурор е друг бъдещ български премиер – Александър Малинов. Съдът оправдава Тюфекчиев. Той е известен оръжеен майстор, често внася пистолети, които преработва по своя система и после ги продава. Според съда няма нищо чудно, че негови револвери са попаднали в македонски комити. Това не доказва, че той им ги е дал или продал, за да убият Стамболов. Така в затвора остава само „шофьорът” на престъпниците Ацев. За услугата според един свидетел му броили сто турски лири. Според други Тюфекчиев му обещал 75 наполеона и нов файтон. Ацев излежава присъдата си и по-късно загива в бой с турците като четник в Македония.
Съдбата на останалите атентатори е интересна. Халю след няколко години се връща в България и през 1900 г. даже е арестуван за въоръжен обир в София, но е освободен по заповед на министъра на вътрешните работи Васил Радославов. Доколко необезпокояван е бил той от властите говори случката, разказана от Войдан Чернодрински. На 7 ноември 1900 г. Халю нахълтва без билет на едно театрално представление в „Славянска беседа”. Стига се до сбиване, вади се оръжие. Едва на 23 ноември 1901 г., когато вече на власт е Демократическата партия на Петко Каравелов, Халю е заловен и на следващата година го осъждат на смърт. През 1904 г. обаче поради давността на убийството на Стамболов присъдата е намалена на 15 години, които е пратен да излежава в Шуменския затвор.
Наум Тюфекчиев забогатява, но продължава да се занимава с тъмни дела. Той е централна фигура и в атентата в градското казино през 1915 г.. На 25 февруари 1916 г. е убит от екзекутор на ВМОРО на улица „Раковски” – същата, на която преди 21 години е съсечен Стефан Стамболов. Това е поетично отмъщение на съдбата.
Талю никога не е заловен.
По Търновската конституция един от министрите е и председател на Министерския съвет, затова е обичайна практика премиерът да има и някакъв министерски портфейл. – Бел. авт.
(Горният текст е копиран от Благов, Крум, „50-те най-големи атентата в българската история“, Убийството на Стамболов - http://www.krumblagov.com/fifty/15.php)
Поетът Стефан Стамболов
Стефан Стамболов (1854-1895) заема много особено място в българската история и в българската литература. Едва ли има друга личност, която да е пораждала толкова противоречиви оценки, да е била толкова мразена и възхвалявана едновременно и за едни и същи неща. Това двойствено отношение започва още със съвременниците и продължава и до наши дни. В едни моменти “стамболовистите” доминират, по-чест обаче противниците му взимат връх и или го обвиняват във всички смъртни грехове (от користолюбие до откровен разврат), или съзнателно премълчават неговото дело. Част от обяснението може да се потърси в острия характер на Стамболов и способността му да си създава врагове, но главното е в действията му на политическата сцена. Всъщност нещата там са ясни – Стамболов несъмнено е голямата фигура сред “строителите на съвременна България” (по знаменитото определение на Симеон Радев), с всички сили и средства (не винаги напълно коректни) той воюва за модернизирането на новоучредената българска държава. Тази негова “свръхзадача” не може да не го въвлече в конфликти с мощното руско влияние и неговите защитници. На първо място сред тях излизат и яростните антистамболовисти, които стигат до откровено политическо убийство, до съзнателно очерняне, а по-късно – и до последователно изличаване на името му от историческите писания.
Но с това не се изчерпват особеностите на уникалното положение, което Стамболов заема в българската култура. Неговото книжовно дело също е несправедливо пренебрегвано, дори и от разпалените привърженици на политика Стамболов. Показателна е разликата в скоростта, с която през последните петнадесетина години се публикуват съчиненията му – многотомно издание на архиви и слова срещу само едно издание на неговата “поезия и публицистика”. А Стамболов е вероятно най-популярния поет сред революционерите от времето на Старозагорското въстание, Априлското въстание и Освободителната война. Наистина парадоксален е известният факт, че когато стъпват на българска земя Ботевите четници запяват “Не щеме ний богатства” на Стамболов. Неговите песни огласят Събранието в Оборище, устрема на Хвърковатата чета, ентусиазма на Панагюрище... На подобна популярност се радва единствено Раковски десетина години по-рано, и то при доста по-скромен размах на революционния подем.
Сравнението с Ботев е неизбежно. Революционния движение и поетическите пристрастия ги сближават. Двамата издават и обща стихосбирка - “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова” (1875). Приживе Ботев не публикува друг свой поетически сборник. Скромната книжка (преиздавана фототипно в наши дни) е подготвена главно от Ботев и съдържа само пет стихотворения от Стамболов. На другата година войводата загива. Стамболов, който не отделя много време на стиховете си, все пак обнародва още два свои поетични книги, на корицата неизменно поставя старото заглавие “Песни и стихотворения” (1877, 1896). Той несъмнено се учи от по-възрастния и по-талантлив събрат по муза, Ботеви интонации могат да се доловят в редица негови стихове (“Годината 1876”, “Към нея”, “Молитва”) и в сатиричните му произведения. “На великия български син Хр. Ботев, в знак на благоговение пред свещената му памет” той посвещава своята брошура “Изповедта на България. Съновидение” (1889), подписана с Ботевия псевдоним “Чавдар войвода”.
Не без основание литературните историци смятат, че непретенциозните призивни творби на Стамболов са по-близки и по-разбираеми за хъшовете в Румъния и въстаниците в Българско. В тях се долавят отгласи от стиховете на други съвременници – Чинтулов, Каравелов, младият Ив. Вазов. Най-добрите всред тях – “Возвание” (“Ей, народ поробен”), “Марш” (“Не щеме ний богатства”), “Български марш” (“Дойде денят, очакван”), “На моите другари” - наистина се превръщат в символи на епохата, на революционния подем и патриотичния ентусиазъм. Тук бих искал да се спра накратко на по-малко познатата поема “Баща и син”, която, струва ми се, също е представителна за Стамболовата поезия.
Гладките римувани стихове целенасочено предават една необикновена история, едновременно митична, революционна и сантиментална, която също има своеобразна връзка с една от най-популярните Ботеви творби – “Хайдути. Баща и син”. Интересно е, че докато Ботев, чийто баща е преди всичко мирен учител, търси хайдушката приемствеността между двете поколения, то Стамболов, неговият баща участва във Велчовата завера (1835), се насочва към един “български изедник,/ на турците ортак”. Кървавият сблъсък между баща и син е основен елемент на много митични структури, той е необходим, дори задължителен за налагането на новото и младото. Фройд (“Тотем и табу”) вижда в него основно митично събитие, което под някаква форма присъства в несъзнаваното на всеки човек. От друга страна по времето на Левски и Димитър Общи въпросът за отношението към предателите и “изедниците” е дискутиран широко сред революционерите. Поемата на Стамболов може да се разглежда и като категорична реплика в актуалните по това време спорове.
Суровата присъда не се основава само на не съвсем ясното предателство – споменава се само, че Дончо “гний” в затвора. Бащата има и една друг, по-голям грях – преди време той е изоставил своята любима, която е чакала дете от него. Събитията се предадени недвусмислено чрез съдбовния диалог между двамата:
“Та виждаш, мило либе,
непразна съм жена,
кога ще се венчайме
да се не смей света?”
непразна съм жена,
кога ще се венчайме
да се не смей света?”
Но Петко отговаря:
“Махни се, ей, жена!
Била си ти непразна,
не е то мой вина!”
“Махни се, ей, жена!
Била си ти непразна,
не е то мой вина!”
Грехът на алчният любовник (който се отказва от своята любима, защото е бедна) и предателството на чорбаджията “изедник” се преплитат. Трудно може да се определи кое от двете определя кървавия жест на сина, който, подобно на Йовковия Индже, безжалостно убива бащата. При това точно в момента, в който съвестта на стареца заговаря. В литературата нерядко отрицателните герои са носители на по-сложни душевни преживявания, поемата “Баща и син” не е изключение. На Стамболов е необходим решителен революционер, който не се колебае да вдигне нож над спящия си баща, и той изгражда подобен образ. По подобен начин ще постъпят и някои автори от ХХ в., за които “морала на революцията” стои по-високо от обикновения човешки морал. Струва ми се, че при Стамболов все пак се долавя известно несъзнателно подриване на тази теза. Или поне днешният читател е склонен да потърси неочаквани смисли в творбата. А истинската литература винаги крие в себе си по-сложни, понякога дори противоречащи си идеи, отколкото предполага обременения с предпоставени тези повърхностен традиционен прочит.
Най-слабо познатата сфера, в която се изявява Стамболов, са неговите преводи. А те са внимателно подбрани и добре осъществени. Съвременниците си спомнят, че той е търсил възможност да издаде свой превод на знаменития роман на Н. Чернишевски “Какво да се прави”. Сред публикуваните му преводи се откроява брошурата на Я. А. Макгахан “Турските зверства в България”. В края на живота си, след като пада от власт Ст. Стамболов публикува популярния роман на Р. Джованьоли “Спартак”, без да посочи името си като преводач. Може да се допусне, че Спартак (и романът, и героят) са се оказали опора в безкрайно тревожните за Стамболов дни и нощи, когато заслужени и незаслужени удари са се сипели от всички страни и с всички средства – от вестникарски статии до “ятаганите” на наемните убийци. Интересна ситуация – този, който за мнозина е “диктаторът” и “блудникът”, за себе си се отъждествява с бунтовника – образец на морална чистота. Този малко известен литературен факт отново ни подтиква да търсим по-дълбоки психологически мотиви и смисли в привидно скромното и еднозначно дело на книжовника Стефан Стамболов.
Родна реч, 2004, № 1.
Абонамент за:
Коментари (Atom)