Проф. Павлов: Разединението, апатията и отчаянието на българите се коренят в комунистическия режим

Интервю с 

Проф. Пламен Павлов от 6 септември 2015 г. 

Източник: Faktor.bg 

Русия се е самообявила за освободителка на България, никога не е искала да бъдем силни.

Любимките на Петербург са Сърбия и Черна Гора, Гърция, та дори ако щете и Турция.

Спасението на нацията е в повече демокрация, а това значи ред, законност и справедливост, казва пред Faktor.bg известният историк и родолюбец.

Интервю на Мая Георгиева

- Проф. Павлов, ключови събития в българската история са обрасли с митове. Кои според вас са най-големите митове, свързани със Съединението?

- Аз не бих казал, че това паметно събитие е силно митологизирано. Доколкото за него има една обективна оценка, то се вписва стабилно в националната памет. Но може би има съществено неразбиране за голяма част от нещата, които се случват по време на Съединението и непосредствено след него. Има един опит, ако това може да бъде наречен мит, някак си да бъде извадено от контекста на новата ни история и да бъде пришито към съвременната българска действителност. Може това да прозвучи националистически, но се прави опит то да се свърже със съвременната карта на България. Когато обаче е замислено и осъществявано Съединението, неговите създатели са имали съвършено друга представа за българското пространство. Нека да не пропускаме обстоятелството, че комитетът на апостола на Априлското въстание Захари Стоянов – БТРЦК, има като първостепенна цел не само да съедини Източна Румелия с Княжество България, но и да освободи Македония. Тоест, в него са поставени много по-големи национални задачи. Ако Съединението е осъществило от наша гледна точка обединението на две български формации – Васалното княжество България с Източна Румелия, която се води като автономна област в рамките на самата Османска империя, и това е така да се каже следващият етап от освобождаването на част от българските земи, то дейците на Съединението тогава са влагали в тази задача много по-голямо съдържание – те го схващат като опит за национално обединение. Защото в представите на нашите предци за българска земя се е смятала територията на Българската Екзархия, на Санстефанска България. И тя не е националистическа, а е напълно обективна от гледна точка на 19 век. Така че, от една страна, е било извършено съединение на двете части, които са били относително освободени, но като цялостен замисъл – националното обединение остава в бъдещето и за съжаление то никога не се случва.

- И в историографията, а и в учебниците по история тази светла дата ни беше представяна години наред с русофилски прочит. Ако погледнем на това събитие като българофили, какво трябва да знаем за политиката на Русия за този период?

- Именно политиката на Русия е силно замъглявана, особено по време на комунистическия режим. В историографията тя е представяна в съвършено пропагандна насоченост, твърде внимателно, без особени коментари. Дори се търсят оправдания за негативното отношение на Русия към този положителен акт на българската държава. Нейната политика се оправдава с недостатъците на Александър Трети. Но за тогавашните българи това е такъв шок, като студен душ, защото на практика Русия тръгва срещу собственото си дело – Сан Стефанският мирен договор. Това създава сериозни напрежения в българо-руските отношения, като основната вина тук е на Русия, а не на българите. В днешна Русия има един националистичен, дори бих казал враждебен подход към България, като в руски форуми и пък и от журналисти, макар и не в основни медии, се промъкват доста грозни обвинения към българите в предателство към Русия – това са неща, които нямат абсолютно никаква основа. Напротив, обективният подход показва, че виновна в огромната си част за напрежението е самата руска политика. Какво означава да не признаеш един акт, който е извършен със собствени сили, който е извършен в интересите на цялата българска общност – и в Княжеството, и в Румелия. Какво означава да си изтеглиш офицерите от българската армия и да оставиш една млада армия на практика в тежка ситуация срещу готвената турска агресия и очакваната агресия от страна на Сърбия. Така, че за влошаването на българо-руските отношения огромната вина е на Петербург. И това не е просто само от грешките на Александър Трети, на неговия екип или пък на руската външна политика, но и заради отношението към България. Русия е гледала на нас като на една марионетъчна държава, като на една – хайде да не кажа Задунайска губерния, но като на едно пространство, къде всеки може да прави каквото си иска. Това българската интелигенция, при всичките си емоции и положително отношение към руската култура, не го приема.

- Какви интереси стоят зад това неглижирано отношение на Петербург към възродената българска държава?

- Тази позиция на Русия е абсолютно недалновидна и това го показва близкото бъдеще, както и последващия ход на процесите в българо-руските отношения. На първо място, подобно отношение говори за капризното поведение на една велика сила, която се е самообявила за освободителка на България. Защото в Руско-Турската война през 1877-1878 г. Русия преди всичко преследва собствения си интерес. Те наистина са съвпадали с българския, но да вярваме на моралния патос на онези времена е пресилено. Можем да говорим за това, но само, когато става дума за доброволците, за хората, филантропи, но не и за официалната руска политика. Тя е съвсем целенасочено премерена, макар и да съвпада с интересите на българската нация, което е факт. Обаче, всичко останало - като поведение и отношение, говори за пренебрежително отношение към една нация, към една държава, която считат по принцип за незряла. Такова отношение между впрочем Русия е имала и към други държави. Но доколкото нас ни интересува отношението и към нас, то е било дълбоко обидно към тогавашния български елит, към българската интелигенция, което нанася сериозни вреди на имиджа на Русия. От друга страна – нежеланието на Русия да има силна България. Това е факт, който не трябва да забравяме, колкото и странно да му се стори на някого. Той съвпада и с днешното отношение на руската политика към България. Русия още тогава показва, че на нея и трябва слаба България, една зависима държава. А в този случай става дума за две Българии, защото по това време ние имаме две български княжества – Княжество България, с център София и автономната провинция Източна Румелия, която де факто се е превърнало във второ българско княжество и то пак против желанието на Великите сили, включително и на Русия. Така че, желанието на руската политика е на Балканите да има една зависима от нея, на първо място, българска държава. Тоест, да няма силен политически субект, който да противодейства на руските претенции за излаз към южните морета и към така мечтаните Проливи. Това основополагащото начало в руската политика към България. А тъй като България е на пътя не руския експанзионизъм към проливите, естествено отношението към нас да е много по-драстично и дори бих казал брутално, отколкото към любимките Сърбия и Черна Гора, към Гърция, към която Русия също има някакви симпатии, та дори ако щете към Турция.

- Захари Стоянов казва, че Съединението е „чисто българска работа“, как да тълкуваме тези негови паметни думи?

- Захари Стоянов като казва, че Съединението е „българска работа“, не влага днешното ни самоиронично отношение. Въпреки леката ирония, в подтекста на този израз има и посланието, че това наистина си е чисто българска работа, че не е инспирирано нито от Англия, нито от Германия, нито от Австро-Унгария, нито от някой друг. Разбира се в публицистиката на Захари Стоянов има твърде много емоция и това е напълно разбираемо. Но като цяло той е прав – нашият тогавашен елит проявява единство, макар и да има конюнктурни колебания в официалната позиция на София – дали сега му е времето, например, има едни типични, наследени от миналото комплекси, които донякъде забавят съединисткия процес. Трябва да кажем и още нещо, което може би кореспондира с въпроса ви за митовете – че ние схващаме Съединението като някакво еднократно действие. На практика още в Берлинския договор в България започва едно мощно движение за не приемане на решението от договора. В самото Учредителното събрание в Търново има делегати от Източна Румелия и Македония. Разбира се те не са допуснати под въздействието на руските комисари, които не искат усложнения. Но така или иначе стремежът към национално обединение, към постигането на единство на територията, на която доминира българския народ, където Екзархията е фактор номер едно в духовния и културен живот, е факт от самото начало. Така, че съединистките опити са едно постоянно явление, с една или друга интензивност. Не бива да забравяме и това, че Съединението е предшествано от събития, които започват още на 2 септември в Панагюрище. Аз даже бих си позволил тук да кажа, че на практика Съединението показва много сериозна приемственост с Възраждането, което е един период от нашата история. Изключително активни по време на Съединението са били родолюбивите българи от Панагюрище, Батак, Сливен, Стара Загаро, Перущица, във всички големи центрове на революционното движение. Не случайно Захари Стоянов и неговите съмишленици, донякъде съзнателно, донякъде съвсем инстинктивно използват създадената мрежа от Левски – всичко онова, което е действало преди и по време на Априлското въстание. Това говори за големия национален подем на българския народ в онези времена, защитил собствената си идентичност, защитил своите национални интереси. Това показва и дълбокото непознаване от страна на Русия на народа, който уж тя е освободила. Тя продължава да го разглежда като една аморфна маса, при все че е видяла какво правят опълченците, видяла е на какво са способни младите български офицери. Но Великите сили, особено деспотия като Русия, гледат с пренебрежение на подобни държави.

- 130 години след Съединението, което е един апотеоз в нашата история, българите сме разединени, противопоставени, застрашени от скорошно изчезване, кои според вас са причините за тази разпад в българската нация?

- Съединението наистина е един от върховите моменти в историята ни от последните 130 години. Това е една сериозна дистанция, от която трябва да се гледат нещата – нали историята е учителка на живота и трябва да си вземаме някакви поуки!? Но причините за сегашното ни разединение, за апатията и за отчаянието дори, което е обхванало националния ни организъм, на първо място, се коренят комунистическия режим. Няма какво да се лъжем. В последните години от различни медии и посоки ни се втълпява, че всичките ни беди се дължат едва ли не на промените след 10 ноември 1989 година. Някои го правят от наивност, други го правят съвсем целенасочено. Неблагополучието през последните 25 години са и заради предишните 45. Всичките деформации, престъпни нюанси и рецидиви се дължат на обстоятелството, че България продължава да бъде контролирана от бившата ДС, от тези политико-мафиотски структури, които днес са олицетворявани от БСП, от ДПС и със сигурност и от други субекти. Целият ни политически живот е пропит от подобни негативни тенденции и процеси, от тежкото наследство. И затова новият стремеж към съединение минава през борбата с корупцията, с политическото инженерство, което наблюдаваме и то осъществявано от едни не особено кадърни хора през последните 25 години. Но пак казвам, основната причина е в предишните 45 години, които бяха отрицание и на посланията на Съединението, и на идеята за независимост на България. Нека да не забравяме, че в живковската Конституция пишеше, че патриот е онзи, който обича Съветския съюз, а условие за патриотизъм бе важността на една чужда сила, която на практика следва собствените си и то глобални, планетарни интереси. Цялата беда е, че тези 45 години не са свършили. Тези 45 години продължават, защото нашият политически, културен и интелектуален елит се оказа неспособен да преодолее опасните рецидиви на тоталитарния режим поради зависимостта си от едни или други сили от миналото, поради своята собствена незрялост, поради своята склонност към чуждопоклонство – неща, които са изобличавани още от нашите възрожденски автори.

- Има ли кауза, която може да ни обедини и възроди като нация?

- Каузата е написана на сградата на Народното събрание – Съединението прави силата. Сега аз го казвам малко афористично. Но аз виждам това съединение в смисъл на всичко позитивно, на всичко градивно, на всичко здраво в нацията, а не съединение, което се гради на пазарлъци и компромиси, на едно задкулисие, което решава, ако не всичко, то поне основните насоки на развитието на страната. Колкото и да се множат враговете на демокрацията и привържениците на руско-азиатския модел, виждаме ги на практика и във водената „хибридна война“ в България, особено през последните две години, спасението е в повече демокрация. А демокрацията значи ред, законност и справедливост, не всичко онова, което ни внушава проруската пропаганда, която се води у нас и обслужва чужди интереси и тези на българската олигархия. Новата тенденция към съединение, към обединени включва и отношението ни към българите извън пределите на България, към многобройните български общности в чужбина. Разбира се през тези 25 години в тази посока има известен напредък. Но с референдума за изборни промени, с тези колебания и пазарлъци около него, се видя, че не се оценява онзи потенциал, който имаме извън България. Това се отнася разбира се към държавната политика към българските училища в чужбина, към българските медии навън. България обаче няма цялостна стратегия за българите в чужбина. Някой ще каже, че ние не сме си решили проблемите в страната. Това е дълбоко погрешно мислене, защото би трябвало да се съобразяваме с процесите в съвременния свят. Всъщност, възрожденските българи не делят българите на българи в България и българи в чужбина. И Захари Стоянов, и нашите публицисти, и писатели, и национални дейци не делят българската нация, а я смятат за една интегрална нация, независимо от това кой къде се намира. Разбира се аз не бих могъл да формулирам някаква кауза, нямам претенциите да съм на нивото на нашите национални водачи от миналото. Но за мене това е тенденцията – повече ред и демокрация, защита на българските интереси и просперитет на нацията. Това означава да бъдем безкомпромисни към корупцията, към кръгове, обслужващи чужди интереси, и към олигархичния модел, който в българския вариант е много уродлив и много прилича на руския, и страшно далеч от тенденциите в западния свят.

- Виждате ли стремеж и воля у нашия политически елит да реализират подобна кауза?

- Днешните анализи на социално-политическата действителност в България не внушават особен оптимизъм. Но има процеси в обществото, особено сред младите хора, хората от бизнеса, които са обнадеждаващи. Ако няма големи сътресения, те ще катализират положителните тенденции в нашето общество, които са започнали. Голяма част от политиците не ги забелязват или не желаят да ги забележат. Но за мене именно гражданското общество ще бъде този фактор, който надявам се ще има своето положително въздействие върху консолидацията на нацията и просперитета на държавата, дай боже, да е в близко бъдеще.

Одисеята на Княжеството 1886-1887

Автор: Димитър Стоянов

Източник: http://conservative.bg/

През 1886 г. еуфорията около Съединението и неговата кратка, но победоносна защита в хода на Сръбско-българската война, започва постепенно да охладнява и избледнява. На фона на създалото се само година по-рано всенародно единство започват отново да набъбват политически страсти, разделение, партокрация и страната постепенно се връща към ежедневните си проблеми. Извън типичните обаче за периода пречки в сферата на финансите и социалната политика България се изправя пред една много по-голяма грижа и опасност в лицето на един руски владетел – импетарор Александър ІІІ. Той наследява баща си Александър ІІ след зловещото му убийство през 1881 г., но за разлика от него няма нито неговия ум, нито просветения му желание чрез реформи да превърне самодържавието в Русия в модерна и конституционна европейска монархия. С фигурата и ликът на типичен руски мужик, той е традиционалист и реакционер до мозъка на костите. Обграждайки се с хора като оберпрокурора на Светия Синод Константин Победоносцев и директора на департамента на полицията Вячеслав Плеве, той има намерение с хирургическа точност да прекъсне жилката на реформите на своя баща, и да управлява Русия с твърда ръка. Но това, което трябва да се спомене е неговата позиция по въпросите на България. Изпитвайки ненавист и дори омраза към българския княз Александър І Батенберг и мнозина от българските управляващи, той виджа в тях пречка за традиционните руски интереси в този регион и смята, че те провеждат антируска политика. Чувствайки, че има право да контролира българската армия и политика, Александър ІІІ вижда като решение на своето желание единствено избора на нов български княз. И той решава да се възползва от обстановката в страната.

През юни 1886 г. изборите за ІV Обикновено народно събрание вече са минали като към управленското тяло са зачислени и представители от Източна Румелия. Трибуната става център на разгорещени дебати. Антикняжеската риторика на русофилите е ежедневие. Множество депутати настояват за незабавно сливане на Северна и Южна България в разрез на постановките от Топханенския акт. Министър-председателят Петко Каравелов търпи остри критики за отстъпването на Кърджалийско и Тъмраш на Османската империя. В хода на тези процеси обаче основна е фигурата на княз Александър Батенберг, която става център на цялата риторика. Оформят се три основни политически течения, които търсят по своему решение на създалата се ситуация. Първото е това на умерените либерали на Драган Цанков, румелийските съединисти около Константин Величков и отделни дейци на Консервативната партия, водени от Марко Балабанов и митрополит Климент. Драган Цанков и Марко Балабанов се ползват с висок авторитет като възлови фигури във възрожденските процеси, а Цанков е известен на Русия още преди Освобождението – първо с ръководната си роля в униатското движение, а после с откритата си проруска позиция. Те се обединяват около лозунга „Без Русия не можем” и смятат, че личността на Батенберг може да бъде пожерствата в името на добрите отношение с Руската империя.

Второто течение течение обединява дейците с явен националистически уклон. Това са източнорумелийските либерали, фракцията на д-р Васил Радославов, множество представители на Консервативната партия и дейци на Съединението като Захари Стоянов и Димитър Ризов. Изразявайки явно недоволство от официалната руска политика още от времето на Съединението и режима на пълномощията, те издигат принципа „Без Батенберг няма България”.

Последното течение изразява позицията на умерените. Тук можем да открием кръгове около министър-председателя Петко Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, които се стремят към компромис – изглеждане на отношенията с Русия, но и запазването на Александър І Батенберг като княз на България. За тях князът е бил и остава символ на възстановената българска държавност. Не е особено активна позицията на самия Батенберг в тези политически игри. Той сякаш стои настрана от тях като от блато. Тук може би играе важна роля и самата личност на княза. В книгата си „България в бурно време” професор Александър Цанков го описва като „типичен немец, неопортюнен, добродушен, рицар, възпитан в консервативен двор”.

В същото време обаче Русия, нейните агенти в България и русофилската клика в политика действат безкомпромисно срещу княза. Руски агенти в Княжеството внушават на хората следната мисъл „Вие никога няма да имате истинско обединение на страната си, докато този Батенберг остава на трона!”. Срещу княза вече има два опита за покушения. Първият от тях цели неговото отравяне. Праховете за главоболие, които той обичайно взема, са сменени с други, този път отровни. Спасява го единствено това, че той вижда твърде голяма разлика в цвета и миризмата на лекарството, което му е доставено и че то се различава прекалено много от това, което той обичайно приема. Вторият опит е разкрит от местните власти в Бургас още през май 1886 г. Той е конспирация за убийството на княза от група хора, ръководени от един руски офицер на име капитан Николай Набоков. Той цели отвличането на княза някъде между Буграс и Айтос. Набоков обаче се оказва твърде слаб конспиратор. Когато е заловен, той бързо отрича всичко. След ареста му руското Външно министерство се намесва и се опитва да превърна това в дипломатически скандал, което принуждава властите да изоставят случая.

Руската власт обаче не се отказва и се решава да действа още по-радикално. Използвайки своя военен аташе в София полковник Сахаров, тя заплита нишката на държавен преврат. Той установява връзка с майор Петър Груев, който е началник на Военното училище, капитан Атанас Бендерев(заместник военен министър в правителството на Петко Каравелов) и капитан Радко Димитриев и др. и се оформя таен заговор за свалянето на княз Александър І от власт. Заговорниците използват болестта на военния министър майор Константин Никифоров, за да предприемат действията си. В ранната утрин на 9 август 1886 г. капитан Радко Димитриев, заедно с юнкери от Военното училище и части от Струмския полк, арестуват княз Александър І Батенберг и го принуждават да подпише акт за абдикация. След това той тръгва под стража за Оряхово, откъдето трябва да замине за руското пристанище Рени. Окрилени от извършеното дело, организаторите на преврата веднага се заемат с политическото бъдеще на страната. На сутринта след преврата е обявено съставянето на ново ширококоалиционно правителство, което трябва да бъде оглавено от Петко Каравелов, а в него да влязат Стефан Стамболов, Драган Цанков, Константин Величков, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и Димитър Греков. Повечето от изброените не искат и да чуят за подобен кабинет, а Петко Каравелов отказва да поеме поста на министър-председател. Така превратаджиите съставят един чисто русофилски кабинет, който е оглавен от митрополит Климент.

Положението в страната обаче рязко се нажежава. Важни гарнизони като тези в Плевен, Пловдив и Видин отказват да положат клетва за вярност пред новата власт. В Пловдив полковник Сава Мутруков остро осъжда извършителите на преврата и се обявява против тях. В същото време в Търново Стефан Стамболов, който като председател на Народното събрание е останал единствената легитимна власт в страната, започва енергични действия. На 10 август той извада прокламация, с която осъжда преврата, призовава народа към борба с превратаджиите и назначавайки Сава Мутруков за върховен главнокомандващ на българската армия, нарежда войсково настъпление към София. Политическите манипулации на Русия са на крачка от това да хвърлят България в гражданска война.

Усещайки взривоопасното положение чуждите дипломати се намесват като препоръчват Петко Каравелов да оглави правителство(12 август) и да бъде обявен Регентски съвет с членски състав от Стефан Стамболов, Каравелов и майор Никифоров. Председателят на Народното събрание обаче е крайно против такова компромисно решение и обявява твърда позиция за връщането на княз Александър І Батенберг в страната. За да подчертаие своята решителност и „временното отсъствие на княза” той създава Княжеско наместничество с членски състват от самия него, Петко Рачов Славейков и д-р Странски и Министерски съвет, оглавяван от д-р Васил Радославов. След това Стамболов изпраща телеграма до княза с искане да се завърне в България.

Превратаджиите вече са в паника. Търсейки начин за собственото си спасение те пускат полковник Мутруков да влезе в София начело на войските като правят опити да избягат. Успява единствено Радко Димитриев, който се скрива в Цариград. Останалите са заловени и предадени на военен съд. На 17 август Батенберг вече е в Русе, от където изпраща телеграма до руския император, в която слага неговата корона в своите ръце. Това обаче не умилостивява Александър ІІІ и князът разбира, че той е безсилен против категоричната позиция на Русия и, че неговото оставане на престола може да значи единствено още бъдещи конфликти. Така на 26 август 1886 г. той абдикира повторно като предварително назначава Регентски съвет в състав: Стефан Стамболов, Петко Каравелов и полковник Мутруков. Това обаче отново не задоволява Русия, която ще започне да действа още по-крайно. Батенберг не е пропуснал да изиграе финалната си карта – той оставя цялата власт в страната на националистите, единствената сила, достатъчно смела и решителна да опази българския суверенитет.

Регентсвото започва своето управление в съдбоносни дни. Първоначалто то отстранява стотина офицери от армията, поради съучастие или пряко участие в преврата и след това започва да подготвя избори за Велико народно събрание. Международната обстановка също е твърде сложна – Сърбия се консултира с Австро-Унгария за възможен реванш, Турция напомня за правото си да окупира Източна Румелия по Топханенския акт, а Русия остава все така непримирима и антибългарски настроена. Усещайки, че Регентството няма да играе по неговата свирка, руският император изпраща в България генерал Николай Каулбарс като „специален императорски пратеник”. Енергичен, неприлично недипломатичен и имперски настроен „генерал Софиаско”(прозвище, което си спечелва) веднага предприема атака в крайно ултимативен тон, настоявайки за отлагане на изборите за Велико народно събрание, вдигане на военното положение и освобождавайки всички арестувани след контрапреврата. Регентството се съгласява да изпълни последните две искания, но категорично отказва да отстъпи от изборите. Разярен от този отказ Каулбарс предприема обиколка из страната, за да се свърже с русофилско настроени офицери и да поощри антиправителствените демонстрации.

Въпреки това изборите са проведени и на 19 октомври Великото народно събрание започва да заседава. По същото време Петко Каравелов, покрусен от развитието на събитията, подава оставката от Регентското и е заменен с Георги Живков, виден политик и либерал и народнолиберал по убеждения. На заседанията на събранието се стига до решението за княз да бъде избран принц Валдемар Датски, който има роднинска връзка с император Александър ІІІ и по този начин кризата за приключи и Русия да бъде умиротворена. Императорът отново се намесва като осуетява идването на принц Валдемар в България, задълбочавайки кризата. Руските проковации обаче не спират дотук.

Руските консули пряко се ангажират в опити за сваляне на правителството като този на завърналия се капитан Набоков в Бургас. Истеричният генерал Каулбарс настоява два руски военни кораба да акостират във Варна, а над България вече се носи призракът на руската военна окупация. Стамболов от своя страна обаче не е готов да отстъпи и крачка и открито заявява българската готовност за въоръжена съпротива. Захари Стоянов, потресен от руските действия, пристъпва към създаването на патриотични дружинки „България за себе си”. Положението обаче става твърде задушливо и „генерал Софиаско” използва един незначителен инцидент с гавазина на руското консулство в Пловдив, за да обяви скъсването на руските отношения с България. Държанието на Каулбарс много скоро предизвиква същински европейски скандал. В една изключително бурна реч пред Парламента лорд Солсбъри(английски министър-председател) осъжда руската политика спрямо България. Разяран от това император Александър ІІІ започва да разглежда въпроса за незабавно руско нахлуване в Индия, докато не бива успокоен от външния си министър Гирс. Дори това обаче не спира Каулбарс, който в своите телеграми продължава да настоява за руска окупация на страната. Осъзнал се от яростта си Александър ІІІ е принуден да отговаря уклончиво, защото във въздуха започва да мирише на война с Англия. Така на 17 ноември 1886 г. „генерал Софиаско” напуска България крайно разочарован. Със себе си той взема всички руски официални представители, консули и вицеконсули. Въпреки това руската подривна война срещу България продължава.

В същото време търсенето на нов български княз продължава. Русия предлага крайно несериозната кандидатура на княз Мингрели, която е отхвърлена от ВНС. Събранието решава да уполномощи Константин Стоилов, Димитър Греков и Калчо Хадживълчев да осъществят обиколка из Европа в търсенето на кандидатура. Тогава за първи се чува и името на принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Русофилите обаче не дремят и предприемат още по-брутални действия. Драган Цанков настоява веднага да бъдат изпълнени всички руски условия. Русофилската емиграция в лицето на обществениците М.Маджаров, С.Бобчев, Д.Юруков и д-р Хаканов стига до там, че подават „махзар” до Високата порта, с настояване за военна намеса на Турция и сваляне на българското правителство. За да предотврати такова развитие на събитията, Регентството не е далеч от мисълта да създаде дуалистична българо-турска държава, или дори румънският крал да заеме българският престол, стига да се избегне военна намеса и кризата да бъде решена. В същото време от чужбина руските посланици действат все така активно. Хитрово в Букурещ и Нелидов в Цариград не престават да подтикват към радикални действия и да дават идеи да антиправителствената съпротива. П.Груев и Р.Димитриев подготвят метеж в Североизточна България, а вестник „9 август”, който излиза в Браила, издава официална прокламация за сваляне на Регентството. През февруари 1887 г. начело с Олимпий Панов, Атанас Узунов, Димитър Филов и други избухват русофилски бунтове в Русе и Силистра. Бунтовете са смазани от войската, в крайдунавските околия е въведено военно положение, а видни софийски русофили са арестувани.

В същото време Регентството все повече се съсредоточава върху личността на принц Фердинанд за княз. Предложения като Карл Август, втори син на шведския крал Оскар, за княз, или генерал Казимир Ентрот за княжески наместник са отхвърлени. Така на 25 юни 1887 г. Великото народно събрание го избира за княз. В София е съставен нов кабинет начело с Константин Стоилов, а няколко месеца след избирането му, Фердинанд приема княжеската корона. На 2 август 1887 г. той полага клетва пред ВНС в Търново, с което Регентството и Великото народно събрание са разпуснати. България се сдобида с нов владетел, политическа криза е уталожена, но обтегнатите отношения с Русия и руските провокации не стихват още дълго време…

Един доклад от 1885 година

На 16 август 1885 г., в навечерието на Съединението, руският дипломатически агент в София А. КОЯНДЕР докладва в Москва как вижда ситуацията в България:

"Най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване тук на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България.
Вторият изход би бил отстраняването на княз Алеиксандър, оттук и неговата замяна с човек, напълно предан на нас...С наша помощ новият княз трябва да започне с УНИЩОЖЕНИЕТО НА РАЗЛИЧНИТЕ ВИДОВЕ "СВОБОДИ": на ПРЕСАТА, на МИТИНГИТЕ и т.н.
Третият изход е помирението с настоящия княз при известни условия, например съставянето на руско правителство начело с княз Кантакузин, спирането на действието на конституцията и т.н. За да го държим в ръце по-здраво, може да му отпускаме добавъчна издръжка от окупационния фонд...
Накрая - четвъртият изход - да се отзоват оттук агентите и офицерите в случай, че самите българи не изпълнят това, което ние смятаме необходимо за тяхното благо /sic! ,руската наглост няма предели/, тоест ограничаване на изброените "свободи", унищожаване на различните "права", които дава конституцията, като оставим на народа само контрола над финансите. Нашето изтегляне оттук вероятно ще доведе до анархия, а в края на краищата и към чуждестранна окупация - австрийска, румънска, турска или НАША!"

Беше приложен четвъртият вариант. За зла участ на руските агресори, анархия не настъпи! Дори войските на сръбския крал Милан, подтикнат от Русия да почне война с България, беше безславно бита, а самият крал позорно избягва!

Какви деди сме имали! А ние??? Недостойни потомци на истински мъже!