Началото на българското Възраждане - Паисий Хилендарски и Софроний Врачански

Периодизация на Българското възраждане. Същност и съдържание на Българското възраждане. Фактори на Българското възраждане. Паисий Хилендарски и първите му последователи. Софроний Врачански и неговите последователи — първи приемници и продължители на делото на Паисий Хилендарски

Периодизация на българското възраждане

Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тази оценка се налага от дълбоките обществени промени през XVIII — XIX в., които отбелязали прехода от средновековието към новото време.

Възрожденските българи излезли от дълбокия консерватизъм, в който били принудени да потърсят спасение от деспотичния натиск на чуждата държава. Освен това те отхвърлили наложения им ориентализъм, в голяма степен преодолели вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобили съзнанието за пълноценни участници в нея.

Ето защо Българското възраждане било епоха на прелом, която предопределила цялото им по-сетнешно развитие. Наистина неговата двувековна реализация включвала събития и прояви, които не подлежат на еднозначни оценки. Въпреки това не може да се оспори фактът, че Възраждането разделило с исторически невъзвратима граница столетията на физическо, културно и етническо оцеляване от епохата на градивна енергия, която насочила всички българи към постигането на големи и възвишени цели.

Този позитивизъм се превърнал в основна движеща сила на обществените процеси и благодарение на него те достигнали до успешния си завършек. Така с вяра в своето настояще и бъдеще българският народ успял да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава.

На фона на тези общи оценки за епохата проблемът за периодизирането ѝ е предизвикал обясним интерес у изследователите. Тук обаче трябва да се напомни, че всяка периодизация в историята има условен характер и е предназначена за по-ясното обозначаване на даден изследван период или за улеснение на обучаващите се в тази научна област.

От тази гледна точка всяка периодизация носи голяма доза субективизъм, което се потвърждава и от факта, че за основа на всяко виждане отделните изследователи могат да си служат с най-различни факти — събития, процеси или явления. Затова и в целия обем от исторически изследвания, посветени на периода на Българското възраждане различните възгледи по този въпрос са нещо естествено.

Още през самото Възраждане редица български общественици и дейци си задавали въпроса кога започва епохата, в която живеят. Мнозина от тях като Раковски, Славейков, Каравелов, Ботев и др. стигнали до извода, че за начало на българското възраждане трябва да се смята началото на епохата на реформи в Османската империя, т. е. началото на 30-те години на XIX в. Този възглед бил естествен резултат от реалностите на времето. Те с по-голяма яснота виждали шумно афишираните от властта опити на империята да се модернизира, затова модернизацията се превърнала в най-същностна характеристика на епохата според самите възрожденци.

В самия край на Възраждането обаче, в началото на 70-те години на XIX в., един от първите професионални български историци — Марин Дринов, тогава доцент и преподавател в Харковския университет в Русия, в своята статия "Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му" от 1871 г. изместил долната граница на Българското възраждане с няколко десетилетия назад. Като един от ранните български позитивисти М. Дринов разглеждал Възраждането предимно като духовен процес и затова като начало на тази епоха той определя едно важно събитие, което поставя началото на духовното ни възраждане — създаването на "История славянобългарска" от Паисий Хилендарски. Към тази теза в продължение на много десетилетия се придържали почти всички български изследователи, които имали отношение към проблема. Всички те, в една или друга степен, са представители на културно-философското течение на позитивизма. По-известни имена сред тях са (Иван Шишманов, Александър Теодоров-Балан, Боян Пенев, Петър Ников, Михаил Арнаудов и др.

През 30-те години на XX в. един от известните изследователи на тази епоха, Христо Гандев, в първото издание на книгата си "Фактори на Българското възраждане" търси корена възрожденската епоха още по-назад във времето, като открива първите ѝ кълнове в края на XVI — началото на XVII в. Той се опитал да отправи по-мащабен поглед върху началото на епохата, като я свързвал с първите симптоми на разложението в Османската империя първите положителни промени в българското общество, започнали по това време.

След средата на XX в. обаче както мнението на Дринов, така и на Гандев било преосмислено и се родили нови теории за началото на Възраждането. В крайна сметка след дискусия сред българските историци, проведена през 70-те години на XX в. се приело, че началото на Възраждането не може да се постави само от една личност или една книга, колкото и значими да са те, защото са плод на реалната историческа обстановка, в която са се появили и съществуват. В този смисъл към началото на Възраждането трябва да се отнесат и онези дълбоки изменения в обществен, политически, културен и стопански план, които довели до появата на Паисий.

Първите кълнове на тези изменения действително могат да се отнесат към края на XVI и началото на XVII в., но едва в началото на XVIII в. те имат ясно доловими, достатъчно значими и въздействащи върху историческия процес измерения. Именно този възглед независимо от неговата условност в крайна сметка се наложил в българската историография. Така че за начало на Българското възраждане се приема началото на XVIII в., когато факторите, които определят развитието на възрожденския процес по-късно, вече с категорична сигурност действат в цялото българско общество.

Сравнително по-ясен изглежда проблемът за горната граница на Българското възраждане, т. е. неговият край. Това се дължи на факта, че обикновено този край се свързва със събитие, което има значението на обществен преврат за българската нация — Руско-турската освободителна война от 1877 — 1878 г.

В края на XIX в. обаче споменатите български учени като Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Петър Ников и др., които могат да се причислят към културно-историческата школа в рамките на позитивизма, считали, че Българското възраждане завършва в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX в., когато всъщност приключил процесът на духовно обособяване на българите, а с него и духовното възраждане. Този възглед се определял от схващането им, че възраждането е преди всичко духовен процес, така както мнозина европейски учени разглеждат Западноевропейския ренесанс.

По-приемлив е възгледът за Руско-турската освободителна война като край на епохата на Възраждането. Тази теза обаче също може да търпи известна критика, понеже с Берлинския договор от 1 (13) юли 1878 г., с който приключила войната, била освободена само Северна България и Софийско, а в останалите под османска власт български земи възрожденските процеси продължили да се развиват до освобождението на всяка от тях (за Източна Румелия — 1885 г., за Македония, Родопите, Егейска Тракия и др. — до Балканската война от 1912 г. и дори по-късно).

Така хронологическите рамки на Възраждането могат да се очертаят в периода от началото на XVIII в. до освобождението на България за съответния регион.

Не по-малко спорни въпроси предизвикала и вътрешната периодизация на възрожденската епоха. Тя е още по-условна, понеже се основава на по-конкретни и детайлни събития. По тази причина в различни общи съчинения, посветени на тази епоха, отделни автори обосновават противоречиви концепции за структурата на вътрешната периодизация. Тези концепции разглеждат Възраждането като епоха, която може да се раздели на три до пет подпериода, като за всяка теза се посочват принципно различни аргументи.

Най-широко е разпространена теорията, че Възраждането може да се раздели на три периода, които обективно са определени от три събития, стоящи сравнително встрани от историята на българския народ — руско-турските войни от XIX в. Аргументите, че това са събития незасягащи българския народ, не издържат на критика, понеже и войната от 1828 — 1829 г., и Кримската (1853 — 1856), и Освободителната (1877 — 1878) война в една или друга степен се отразяват сериозно върху състоянието на Османската империята оттам — и на скоростта на развитие на българския възрожденски процес.

На тази основа като първи подпериод или етап на Ранно българско възраждане, може да се определи времето от началото на XVIII до края на 20-те години на XIX в. През тази епоха настъпили дълбоки изменения в османската поземлена и държавно-политическа система, които довели до дълбоко разложение в сферата на аграрните отношения и авторитета на властта. През тази епоха османската държава окончателно западнала като второстепенна сила в Югоизточна Европа и Близкия изток.

Характерно за възрожденския процес на българите през тези години е, че се развивал неравномерно, забавен и дори прекъснат след средата на XVIII в. заради разрастването на разбойничеството и отцепничеството в империята, които се отразили отрицателно на българското развитие. Затова може да се твърди, че положението на българския народ в началото на XVIII в. в качествено отношение почти не се различавало от положението му в края на XVIII и началото на XIX в.

Все пак през този период по-ясно личал вече оформеният български елит, зародила се националноосвободителната идеология, в чиято основа се превърнали разпространяващите се национални идеи. Формулирана била програмата на българското възраждане на страниците на Паисиевата история, с която започнало духовното съзряване на българската нация. Пак през този период се осъществили и първите практически опити за осъществяване идеите на Паисий, въпреки че все още нямало възможност за самостоятелна изява, за освобождение, главно чрез участието на българи в освободителните движения на другите балкански народи.

Вторият период на Българското възраждане съвпаднал с епохата на реформи в Османската империя (втората половина на 20-те до средата на 50-те години на XIX в.) Този етап бил белязан от две големи руско-турски войни — войната от 1828 — 1829 г. приключила с Одринския мир от 14 септември 1829 г, и Кримската война, която приключила на 18 Февруари 1856 г. с Парижкия договор.

През този период възрожденските процеси, се задълбочили и големите движения на българите през епохата постигнали първите си успехи. Промените в социалната и икономическата област довели до изграждането на структурата на едно слаборазвито буржоазно общество, в което обаче процесите на модернизация вече били необратими. Израз на тази необратимост било напредването в развитието на двете най-масови и мощни национални движения — за българска просвета и за църковна независимост. Положени били основите и на третото голямо движение през Възраждането — националноосвободителното.

Третият, последен етап от развитието на Възраждането започнал след Кримската война и приключил с освобождението на България. През този период стопанското, социалното, политическото и културното развитие на българския народ влязло в остро противоречие със съществуващите абсолютистични порядки в Османската империя.

Опитите за модернизация чрез реформи напълно се провалили и това довело до пълно разложение на държавната и обществената система в империята. Коренно промененото международно положение на империята и изострянето на Източния въпрос увенчали завършека на духовното възраждане, докато акцентът в процесите след 1870 г. преминал върху третото движение — националноосвободителното, чийто успешен край представлявало освобождението на България. То може да се разглежда като логичен резултат на общонародните усилия за национално и държавно обособяване и в крайна сметка отново върнало българите на европейската политическа сцена.

Същност и съдържание на българското възраждане

Понятието възраждане е буквален превод на западноевропейското понятие ренесанс, което означава връщане към нещо минало, но всъщност довело до раждането на нов тип общество, което коренно се отличавало от предходния тип със своя светски характер (спрямо религиозния характер на средновековното общество). Докато в Западна Европа, тази епоха се свързвала с интереса към античното минало, то в българското общество периодът се свързвал с възраждането на интереса към българското средновековие.

В исторически план Българското възраждане се развило с около 3-4 века по-късно от западноевропейското и в условията на чужда, с коренно различни културни и политически характеристики, обществена среда. Възрожденските процеси по българските земи се отличавали със свои специфики, но самият факт, че понятието, с което се обозначава тази епоха в България и в Европа, е идентично, показва, че Европейският ренесанс и Българското възраждане притежавали редица общи характеристики.

Общото в двата процеса, което ги прави възрожденски, определя същността им, докато конкретното, специфичното у тях определя тяхното съдържание. В този смисъл възрожденските процеси могат да се обособят на две големи групи. Едната обхваща промените и явленията в стопанската и обществената сфера, а другата, където промените били най-явни и конкретни, включва политическите и културните процеси, които могат да се обединят под наименованието духовна.

Промените в социално-икономическата област определят същността, на възрожденската епоха. Чрез дълбоките социални и икономически промени българското общество през XVIII и XIX в. бил извършен преходът от средновековие към ново време или от феодално към буржоазно общество. Тези промени обхващали навлизането на капиталистически елементи в стопанството, основани на частната собственост и пазарните отношения.

В резултат от икономическите процеси започнало формирането на българската буржоазия на базата на съществуващите още от XVII в. по-заможни прослойки в българското общество.

Съществена черта на социалните процеси в обществото било възникването и на светска интелигенция, чиято дейност предизвикала коренна промяна в мирогледа и светоусещането на народа, свързана с изграждането на национално светско самосъзнание, което постепенно изместило господстващото дотогава религиозно самосъзнание, характерно за средновековието.

Специфичните характеристики на възрожденския процес се проявили най-вече в духовната сфера, която определила съдържанието на възрожденския процес или това, което му придавало самобитен български характер. Съдържанието на Българското възраждане се изпълнявало от трите големи и всеобхватни движения на българите през тази епоха — движението за модерна българска просвета и култура, движението за национална българска църква и движението за национално освобождение. И трите под различна форма били насочени към компенсиране на изостаналостта, като обхванали изцяло духовните промени в обществото.

Културно-просветното движение на българите, както личи и от названието му, притежавало чисто културен характер. Църковнонационалното за разлика от него съчетавало културните с политически цели, а националноосвободителното било с чисто политически характер.

В историческата литература често може да се срещне понятието борба като аналог на движение, но разделение между тях не може да се прави, понеже ако с движение обозначаваме масата от хора, които извършват някакво действие, то с борба обозначаваме самото действие. Понякога тези термини могат да бъдат заместени от метафоричния израз "потоци" на българското възраждане, ако се приеме, че възрожденският процес представлява река, която протича през времето.

Независимо кой от тези термини влиза в употреба, всеки от тях изразява идеята за процес, движение и развитие, което в най-общ план характеризира историческата обстановка през тази епоха.

Всички промени в българското общество през Възраждането в крайна сметка довели до онзи най-съществен резултат, който е естествен завършек на възрожденските процеси на европейските и неевропейските народи — до формирането на нацията като етническа формация със собствени специфични икономически, социални, политически и културни характеристики. Ето защо епохата на Българското възраждане трябва да се разглежда преди всичко като епоха на формиране на българската нация. Тази същностна характеристика на възрожденския процес определя и мястото на Българското възраждане в общоевропейското.

В по-тесен план Българското възраждане може и трябва да се разглежда и като част от Балканското от една страна, и от Славянското възраждане, от друга. Това означава, че възрожденският процес на българите имал сходни характеристики и тесни взаимовръзки както с възрожденските процеси на гърци, румънци, турци, албанци, така и с тези на чехи, сърби, руснаци и т.н.

Доста по-рано възникналото Гръцко възраждане оказало голямо влияние върху българското. Всички православни християни в Османската империя били обединени под името "руммилет" (ромейски. т. е. гръцки народ), а константинополският патриарх бил разглеждан като техен милетбашия, т. е. духовен и народен водач. Към средата на XVIII в. в негови ръце били вече и диоцезите на Охридската българска архиепископия и на Печката сръбска патриаршия, които били ликвидирани от османските власти.

Все по-важно значение добила великогръцката "мегали идея", която разглежда всички православни християни в Османската империя като гърци, макар и част от тях другоезични ("другогласни") и имала амбицията да изгради върху руините на Османската империя отново гръцка и православна Византия. Ранното гръцко възраждане, гръцката култура и Цариградската патриаршия оказали влияние върху останалите православни народи в империята и дори предизвикали процеси на частична елинизация сред албанците, власите и българите. Сред по-заможните слоеве на тези народности се ширела и гъркоманията — стремеж за подражание и интеграция към гръцката етнокултурна общност.

Въпреки че започнало малко след българското, Сръбското възраждане изиграло подобна роля в началото на XIX в., поради факта, че Сърбия успяла да постигне своето политическо освобождение още в началото на този век. Още в началото на XVIII в. започнало раздвижване и сред православните южни славяни.

Сръбското възраждане е свързано най-вече със сръбските колонии в австрийската провинция Войводина и с малката, но свободна сръбска държавица Черна гора.

На този фон значително по-големи трудности стояли пред българите, чиято етническа територия била, изцяло под османска власт, а емигрантските общности в Дунавските княжества, Южна Русия и Австрия били разпръснати и често се представяли за гърци или сърби.

Възрожденските процеси на по-напредналите славянски народи като руснаци и чехи също оказали благотворно и стимулиращо влияние за напредването на българския процес. В течение на целия период укрепвали връзките между българи и руснаци и българи и чехи. До голяма степен укрепването на тези връзки било стимулирано и от разпространението на идеите на панславизма, които били целенасочено пропагандирани от руския царизъм. Независимо от неговите цели тези идеи изиграли обективно положителна роля за укрепване на българското самосъзнание и за по-бърз напредък на българското общество като цяло.

От своя страна Българското възраждане повлияло положително за началото на тези процеси сред албанци, турци и др. Традиционно силни били взаимните влияния и между българи и власи през тази епоха, чрез които и двата народа обогатявали своето развитие.

Характерна особеност на балканските възрожденски процеси е тясната им зависимост от развитието на Източния въпрос от втората половина на XVIII в. нататък. Тази пряка зависимост се изразявала в това, че при всяко изостряне на Източния въпрос възрожденският процес се ускорявал поради пряката намеса на европейските държави в делата на империята. От своя страна отделните дялове на възрожденския процес, изразени чрез трите движения, се включили изцяло в контекста на Източния въпрос и се превърнали в негови неотменни съставки.

Фактори на българското възраждане

С подписването на Карловацкия договор от 1699 г. Османската империя навлязла в нов етап от своето развитие. В международен план тя все повече западала като второстепенен фактор в европейската политика, отстъпвайки първенството на издигналите се мощни европейски монархии Австрия и Русия. Австро-турските войни от XVIII в. изяснили и за османската управляваща класа, че Австрия вече е несравнимо по-мощна от Османската империя. Независимо от успеха срещу цар Петър I по време на Прутския му поход от 1711 г. османците все повече изоставали и от Русия. Именно тя до края на века се превърнала в основен противник на османците в стремежа си да завоюва и възроди византийското наследство.

Като цяло натискът към Европа намалял и дори придобил обратен знак — европейските държави вече определяли кога и по какъв повод да водят война с Османската империя. Същевременно напреднал процесът на задълбочаване на икономическите връзки между османската държава и Европа. Увеличал се броят на т. нар. капитулации, като нови били сключени и с Австрия, Англия, Холандия, Франция и др. След първата капитулация, сключена между френския крал Франсоа I и султан Сюлейман I през 1535 г. този род неравностойни договори оказвали все по-засилено влияние върху развитието на процесите в самата империя. И ако все пак в началото на XVI в. икономическите различия между все още могъщата Османска империя и централизираща се Франция не били толкова големи, то от XVIII в. нататък договорите, които давали големи привилегии на европейските търговци в обмена между империята и Европа, щели да се превърнат в онзи, икономически лост. който през XIX в. превърнал Османската империя в полуколония на европейските държави. Всичко това определило второстепенното положение на османската държава в международните политически и икономически отношения. Това от своя страна щяло да се отрази сериозно върху положението на християнските народи в империята, включително и на българите.

В социално-икономически план в Османската империя през XVIII в. и началото на XIX в. настъпило пълно разложение. Спахиите постепенно започнали да губят значението си на основен икономически фактор: от XVII в. нататък тимарската система била обхваната от дълбока криза. Постепенно укрепнало частното земевладение, което подкопавало устоите на тимарската система, базирана на условната поземлена собственост. Този процес се изразявал във все по-разпространения стремеж сред спахийството към придобиване на частни имоти. Утвърдилата се нова социална категория — аяните (богати местни първенци), се стремяла да обсеби властта по места, което водело до още по-голямо отслабване на централната власт.

В края на XVII в. се появили и започнали да се утвърждават и чифлиците, които представляват първият голям пробив в икономическата система на Османската империя. обусловена от шериата. Чифлиците като вид стопанство не били осветени от него. В тях се преплитали различни начини на производство и отношения — феодални и капиталистически. Те били създавани върху обширни площи частна земя, набирана чрез, спекулативни сделки с раетски имоти и открит грабеж на държавни и общински земи. Собственици на чифлиците били местни аяни или лихвари немюсюлмани (предимно евреи и гърци). В тях работели различни категории работници — от такива с полуробски статут (ортакчиите) до наемни работници (ратаи), каквито се срещат за първи път в Османската империя. Голяма част от тях били набирани сред безимотните селяни и били превръщани в арендатори чифлигари. Използването на наемен труд в тези стопанства нямало чак толкова голямо значение, колкото специализацията на чифлиците в определено производство и това, че работели предимно за пазара. А това от своя страна стимулирало постепенното развитие на стоково-паричните отношения.

На места чифликчийството изиграло положителна роля, като опазило някои български области (напр. Поморавието и Вардарската долина) от агресивни албански мюсюлмански колонисти, които плътно заселили Косово и част от Западна Македония именно през XVIII в.

С отслабването на централната власт административните и данъчните органи вече не били в състояние да упражняват пряко властта си над покореното християнско население. Това ускорило възникването на феодалната анархия в Османската империя през втората половина на XVIII в,, известна като период на разбойничеството и отцепничеството.

Нараснал и броят на данъците, като все повече се увеличавали паричните вземания. Независимо от обезценяването на парите данъчните органи не били в състояние да съберат дължимото съм спахиите и държавата. Все по-голяма роля играели откупчиците на данъци и аяните, които дублирали, а на места измествали държавната администрация от тази функция. Израз на тези промени била и разпространената през XVIII в. система, наречена "маликяне", което представлявало отстъпване на доходоносни държавни обекти на частни лица в пожизнено владение срещу ежегодни вноски в хазната. Всички тези промени ерозирали още повече спахийската система и утежнили положението в империята.

От друга страна, в османската икономика се наблюдавали и някои положителни тенденции, които в перспектива щели да доведат до началото на нейната модернизация, а това пряко или косвено засягало развитието и на българската икономика. Тези тенденции били свързани най-вече с проникването на чужди капитали в османската икономика. Това се осъществявало на първо място чрез държавните заеми и чрез създаването на първите банкови институции в империята начело с Отоманската банка, създадена със западноевропейски капитали и под пряк западноевропейски контрол. Наред е това османската държава започнала да сключва концесии със западни предприемачи за разработване на икономическите ресурси на империята. Това довело и до откриването на първите промишлени предприятия, собственост на чужденци, които представлявали капиталистически предприятия в най-чист вид. Важна роля за развитието на капиталистически отношения в османското стопанство изиграл и все по-нарастващият външнотърговски обмен с европейските държави, в който от XVIII в. нататък с напредваща активност и амбиции навлизали и българите.

През XVIII в. мюсюлманският елемент на Балканите чувствително намалял, отслабен от войните и чумните епидемии. За сметка на това българското християнско население добило числено надмощие в повечето райони на българските земи и най-вече в градовете.

Най-многобройно продължавало да бъде селското население. Основната част от българите през XVIII в., били обединените в селски общини селяни собственици на раетски имоти, голяма част от които все още били обложени с данъци и към държавата, и към спахията. През XVIII в. обаче започнала да се очертава значителна прослойка от свободни раетски селяни — земеделци и животновъди, които плащали данъци само на държавата. Някои от тях успели да се замогнат, особено сред онези групи от българското население, които се ориентирали към едрото животновъдство, търговията и занаятите. Именно от техните среди произхождали и първите представители на зараждащата се буржоазия. Така със сигурност може да се твърди, че от началото на XVIII в. се наблюдават признаците на икономически подем сред българското население.

Тези признали се проявили най-вече в рамките на градското стопанство, където икономическите и социалните процеси протичали по-динамично. Тази динамика предопределила градската икономика да се превърне в източник на онези нови отношения, с които се свързва Българското възраждане — капитализма. Градското население било поставено в сравнително по-добро положение, отколкото селското и се радвало на относителна сигурност и спокойствие. Около еснафските сдружения постепенно се оформили християнски общини, които сплотявали и организирали българския елемент. Появили се цели чисто български градчета с процъфтяващ търговско-занаятчийски облик — Панагюрище, Копривщица, Банско, Котел, Калофер и др. В градовете се зародил и тънък слой от сравнително имотни търговци и занаятчии, които имали по-широки икономически и духовни интереси и по-ясно оформени етническо самосъзнание.

Първо в градската икономика, а по-късно и в селската започнали да се развиват два процеса, свързани със зараждането и налагането на капитализма като икономическа система — това били процесите на специализация. Тази специализация, от една страна, се развивала хоризонтално — в географски план, и водела до райониране на икономиката. Отделни региони се специализирали в даден вид производство: в Добруджа — зърнопроизводство, в подбалканските градчета — текстилните занаяти, в Самоковско — рудничарството и др.

Другият процес се обозначава като вертикална специализация, или вътрешно разделение на труда. Под това наименование се разбира все по-тясната специализация в рамките на производството, вследствие на която се обособили редица нови занаяти, които обхващали по-малки етапи от производствения процес. Това довело до нарастване броя на занаятите, а в перспектива и до появата на ранния тип манифактура — разпръснатата.

В българската икономика се очертали и други нови тенденции. На първо място трябва да се отбележи засиленият внос на западни стоки, което в перспектива довело до замиране на някои занаяти и до приспособяване и развитие на други. Втората тенденция била свързана със засиленото преливане на капитали от един отрасъл в друг, като например от търговията към манифактурното производство или от занаятите към търговията. Всичко това довело до оживление на местното стоково-парично обръщение.

Българите все по-масово се включвали както във вътрешния, така и във външнотърговския обмен на Османската империя. Естествен резултат от този процес било стопанското интегриране на българските земи и формирането на единен вътрешен национален пазар в рамките на империята. Така българските земи се обособили като сравнително автономна и отделна производствена единица в рамките на цялата империя, което стимулирало още повече занаятите и търговията в тях. Това вътрешно икономическо обединение на българските земи изиграло ролята на основен стопански фактор за формирането на българската нация.

Най-напред в Македония, а по-късно и в Тракия и Северна България се разгърнала търговия не само с общобългарски, но и с общобалкански измерения. Българските търговци изнасяли памук, тютюн, коприна, зърно и други продукти на пазарите в Средна Европа, Русия и из цялата Османска империя. Били отворени първите български външнотърговски кантори, които се срещали в големите османски центрове, Русия, Австрия и др. Запазени са сведения за български кантори дори в Глазгоу (Шотландия) и Калкута (Индия). Значително се разширил обемът на кираджийството и керванджийството, които се превърнали в по-постоянни и разпространени търговски форми. Този икономически подем обаче, не бива да бъде подценяван, понеже т.нар. кърджалийски времена от втората половина XVIII в. и началото на XIX в. върнали с десетилетия назад развитието на българите.

Положителните социално-икономически явления, свързани с навлизането на капиталистически производствени отношения, си пробивали твърде трудно път на Балканите поради закостенялата османска държавна и поземлена система, която се оказала почти неспособно за реформиране. Въпреки това представителите на търговско-занаятчийското съсловие в градовете, съставено предимно от неравноправното християнско население, положили неимоверни усилия за преодоляване на тези пречки и бавно, но неотклонно следвали насоките на възрожденското си развитие.

Върху развитието на Българското възраждане активно въздействие имали не само социално-икономическите, но и редица духовни фактори. Сред тях трябва да се отбележи ролята на българското духовенство, което се оказало онази несклонима крепост на българското самосъзнание, която в продължение на столетия поддържала народностния дух в условията на изключително засилен натиск за унищожаването му.

Същевременно върху Българското възраждане оказали огромно влияние възрожденските процеси на съседните балкански народи, най-вече на гръцкия и на славянските народи — сърби, руснаци и чехи. По линия на тяхното влияние, а през XIX в. и чрез преки контакти с Европа, върху нашия възрожденски процес оказали въздействие всички политически, обществени и културни идеи, които възникнали и се разпространили в Европа от XV до XIX в. включително. На първо място, това били идеите на Ренесанса, който възникнал в Италия, а по-късно се разпространил във Франция, Англия, Германия и другите европейски страни. Тази епоха предизвикала революция в материалния и духовния живот на европейското общество. Технически изобретения като компаса, астролаба и др. коренно променили корабоплаването и навигацията.

Тези открития в съчетанието с усъвършенстването на барута и изобретяването на огнестрелното оръжие, улеснили последвалите Велики географски открития. Промените през Ренесанса довели до начало в модернизацията на всички производства, начина на живот, комуникациите, търговията, финансите и т.н. В духовен план идеите на Ренесанса били концентрирани в хуманизма, който се превърнал в основа на буржоазния индивидуализъм. Именно хуманизмът наложил светския начин на мислене и светското начало във философията и другите науки, отхвърляйки на заден план религиозните устои на средновековието.

През XVII в. в навечерието на Европейското просвещение в Европа се разпространили културните идеи на класицизма, намерили ярко изражение в изкуството, музиката и литературата. Те също оказали сериозно влияние върху българското възрожденско общество, израз на което станала изключителната популярност на пиесите на Молиер сред българските възрожденци.

Неслучайно именно идеите на Просвещението оказали най-голямо влияние върху българския възрожденски процес. Те се превърнали в основа за развитието на най-масовото и всеобхватно движение на българите през Възраждането — културно-просфетното. Просвещението обосновало ръководната роля на буржоазията в общественото развитие и се превърнало в основа за формулиране и разпространение на бъдещите идеи, характерни за буржоазното общество — национализма, либерализма, демократизма и революционните идеи на Френската революция. Всички те оказали огромно въздействие върху развитието на църковното и националноосвободителното движение, както и върху изграждането на буржоазните основи на българското общество през XIX в. Тези идеи вдъхновявали всички революционни и патриотични прояви на българите през Възраждането.

Динамиката на процесите през XIX в. наложила българите да възприемат и най-актуалните обществени, политехнически и културни идеи, възникнали в епохата на Великата френска буржоазна революция. Тук трябва да се отнесат идеите на романтизма, които формирали духовно-психологическата атмосфера, в която се развили възрожденските процеси през целия XIX в.

В културно-философски план тези идеи оказали влияние върху дейността на Георги Раковски, Добри Чинтулов, Илия Блъсков и др. Българските обществени дейци не останали чужди и на най-модерните и актуални за епохата идеи като философските идеи на позитивизма, които определили възгледите и практическата дейност на най-забележителните представители на Българското възраждане като Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Марин Дринов и др.

Същевременно Христо Ботев се докоснал и до идеите на социалутопизма и анархизма, които до голяма степен определили и белязали революционната дейност и идеологията на гениалния български поет.

Европейските идейни течения оказали различно по мащаб въздействие върху българското общество, но със сигурност може да се твърди, че те изиграли основна роля за духовното пробуждане на българския народ и за националното му консолидиране и еманципация.

Паисий Хилендарски и първите му последователи

Дълго време в нашата историография господствала тезата, че Българското възраждане е започнало с делата на отец Паисий. Внимателният анализ на фактите показва, че Паисий сам бил рожба на създадена вече рановъзрожденска среда. По времето, когато той оформял своя мироглед, вече били налице първите прояви на ранновъзрожденски български книжовници.

По това време в емиграция се появили и православни български книжовници, които творели на общия за всички православни славяни църковнославянски език на старобългарска основа, но включили в него и редица новобългарски елементи и нови просвещенски идеи. Сред тези книжовници с яркото си самосъзнание изпъквал Партений Павлович (1695 — 1760). Той бил роден вСилистра и получил отлично за времето си образование в Бейската академия на Вардалахос в Букурещ, а по-късно довършил обучението си в Италия, Янина, на остров Корфу и т.н. Впоследствие се установил в Сремски Карловци — средище на Сръбската митрополия и културен център на сърбите под австрийска власт, и се отдал на литературна дейност. Най-известното му произведение било останалата неиздадена "Автобиография", която е много ценен документ за епохата.

Приблизително по това време в Сремски Карловци творял и друг българин — Христофор Жерафович от Дойран. Макар и с българско самосъзнание, той бил привърженик на идеите на илиризма — теория, според която всички южни славяни образуват единна елирийска нация, а българи, хървати, сърби и др. са само отделни нейни племена. През 1741 г. Жерафович публикувал във Виена своята "Стематография" — сборник с 56 държавни герба, между които и българския. Макар, че тази книга била в основата си превод на по-стара хърватска стематография (хералдически сборник), в нея имало и редица съвършено оригинални елементи.

Важна роля за повишаване на общата грамотност на българите изиграва и процъфтяващата през XVIII в. дамаскинкса литература. Сборниците със смесено съдържание (дамаскини) възникнали под гръцко влияние, но били написани на говорим български език и съдържали редица актуални теми и проблеми, които разширявали духовния кръгозор на българина. Тъкмо през този период най-голяма популярност добили даскините на монаха от Рилския манастир Йосиф Брадати, родом от град Елена.

Именно в такава епоха се родил и живял най-видният представител на Ранното възраждане — Паисий Хилендарски. Основен извор за неговия живот и дейност е собствената му "История Славянобългарска". В нея Паисий споменава, че бил 40-годишен, когато завършил своя труд. Пак оттам научаваме, че тя била написана през 1762 г., следователно Паисий бил роден през 1722 г. За родното му място дълго време се спори, понеже Паисий не го уточнява, а само споменава, че бил роден в доста обширната Самоковска епархия. Години наред няколко селища претендират, че са родно място на хилендарския монах. Сред тях могат да се отбележат Банско, Кралев дол, Доспей и др. В крайна сметка се налага мнението на Йордан Иванов, че Паисий бил роден в Банско, тъй като вече било известно, че баща му Михаил Хадживълчов бил заможен търговец от Банско, а по-малкия му брат Вълчо Хадживълчов продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите и манастирите в региона и особено Хилендар и Зограф.

Самото Банско още в началото на XVIII в. се оформило като едно от най-бързо развиващите се и издигнати български селища. Там процъфтявали скотовъдството, занаятите и търговията. Банските търговци обикаляли пределите на цялата империя и се срещали с множество представители на чужди народи, които били носители на модерни за времето си идеи. Още по това време Банско било селище с чисто българско население, чиято дейност тясно се свързвала и с пазарите на Австрийската империя.

В Света гора Паисий, чието светско име вероятно било Петко или Пенко, през 1745 г., на 23-годишна възраст, се замонашил в същата обител. В тази епоха Атонските манастири се оформили като един от първите центрове на Балканското просвещение. Още през 1752 г. в Атон, в гръцкия манастир Ватопед, който бил тясно свързан и с българската култура и история, била открита Академията на един от първите големи гръцки хуманисти и просветители — Евгениос Вулгарис, която от този момент нататък разпръсвала просветителските идеи на само в границите на Атон. Вероятно и самият Паисий по един или друг начин също се докоснал до тези възгледи, което личи и от идеите, заложени в "История Славянобългарска".

По това време Хилендар има статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него тогава били българи от Македония. Благодарение на качествата си Паисий бързо израснал в монашеската йерархия и достигнал сановете на йеромонах и проигумен. Получил също и поста на таксидиот, което му позволило по време на многобройните си пътувания из югозападните български земи с цел събирането на дарения да се запознае с положението на своя народ.

Паисий бил силно впечатлен от състоянието на бездуховност и забрава сред своите сънародници, дошло в резултат от чуждия духовен и политехнически гнет. Това се превърнало в един от мотивите му за написване на съчинението, с което целял да пробуди българския народ. В своята история атонският монах изрично посочва и другата причина, подтикнало го да напише своя труд. Това било високомерието на сръбските и гръцките монаси и пренебрежението им към българите и всичко българско, което водело след себе си и заплахата от пълна асимилация и изчезване на българския род.

Изворите за написване на историята могат да се разделят най-общо на две групи — домашни и чужди. От самия Паисий научаваме, че домашните извори той издирил и ползвал в редица манастири и църкви в Атон и земите на Македония, най-вече в Рилския. Най-общо те обхващат редица документи на българските владетелски канцеларии, жития на светци и патриарси, както и почти всички съчинения от класическата старобългарска литература. Сред тях могат да се отбележат ценни извори като Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други.

Освен домашните извори Паисий използвал и такива от чужд произход. С тях той се запознал по време на пътуването си през 1761 г. до Сръбската митрополия Сремски Карловци по работа на манастира. Там в нейния архив открил и ползвал руските преводи на съчиненията на венецианския кардинал Цезар Бароний — "Деяния венецианския и гражданская" и на дубровнишкия абат Мавро Орбини — "Книга историография". Самият Мавро Орбини е смятан за един от създателите на идеите на илиризма, според които славяните на Балканите са с единен произход и са най-древното население в тези земи.

През 1761 г. след завръщането си от Сремски Карловци Паисий вероятно започнал да пише своята история, като се преместил за целта в българския манастир Зограф в Атон. Именно там през 1762 г. той завършил труда си. По своята структура "История славянобългарска" се дели на две предисловия, седем глави и едно послесловие. Първото предисловие под заглавието "Полза от истории" Паисий заимствал дословно от съчинението на Цезар Бароний и в него обяснява значението и ролята на историята за народите, т.е. ползата от нейното изочаване. Вторият предговор със заглавие "Предисловие к хотещим читати" представлява пламенен призив за национално пробуждане и борба срещу гъркоманията и невежеството.

Изложението под заглавието "Историческо събрание за българския народ" обхваща седемте глави, посветени на историята на българската държава, култура и църква. По език и стил на историята не се различава особено от типичните средновековни хроники. Дори началото на изложението, започващо то библейския потоп, на пръв поглед потвърждава това впечатление, но всъщност така Паисий искал да внуши на своите читатели и слушатели идеята за древния произход на българския народ и че той е коренното население на земите, които обитава. Това е естествен психологически похват, използван от атонския монах за повишаване на националното самочувствие в епохата на господство на средновековната ценностна система, според която по-старото е по-добро и достойно за уважение.

В първите пет глави Паисий изложил политическата история на българската средновековна държава. Практически петата глава представлява съкратено обобщение на по-великите дела и подвизи само на българските владетели. Това е направено с цел по-силно внушение на идеите от първите четири глави, а именно — чрез възстановяване спомена за величието на средновековната българска държава да се внуши идеята за национално освобождение и възраждане на българската държавност.

Шестата глава със заглавие "За славянските учители" е посветена на славянските първоучители Кирил и Методий, техните ученици и делото им. Тук чрез възстановяване на спомена за ролята на България като духовен и културен център на славяните и православието като цяло Паисий припомнил на своите съвременници, че са наследници на уникална висока култура и така внушил идеята за възраждането и издигането ѝ. Във втората част на тази глава Паисий изложил и историята на самостоятелната българска църква, с което възстановил спомена за духовната независимост на българите през средновековието, която била основа за културните им постижения през тази епоха.

В послесловието Паисий отново припомня мотивите си за написването на своето съчинение, като разкрива и историята на неговото създаване.

По този начин в своята малка по обем, но голяма по значение книжка, атонският монах за първи път формулирал задачите, стоящи пред българския народ — националното пробуждане и освобождение. Той очертал и пътищата, по които трябва да се постигнат тези задачи — чрез борба за изграждане на модерна българска просвета и култура, за независима българска църква и най-вече за национално освобождение. В този смисъл "История славянобългарска" с пълно право може да се разглежда като програма на Българското възраждане.

Тези възгледи били подсилени и от няколко допълнителни идеи като славянофилството, личащо още в заглавието, в което се подчертава славянският произход на българския народ. Тези идеи личат и от факта, че Паисий изложил историята не само на българския, но и на сръбския народ, който чувства като най-близък брат по съдба. Наред с това Паисий подложил на остра критика гръцките архиерейски власти заради политиката им на елинизация, с което допълнително аргументирал необходимостта от възстановяване на духовната независимост на българите. Паисий формулирал за първи път и друга идея, която намерила по-късно широко разпространение сред българските възрожденци, а именно идеята за балканска солидарност в борбата срещу поробителя.

Хилендарският монах си поставил въпроса за причините, довели до покоряването на Балканите от османските нашественици, и ги открил в разединението и враждите между балканските народи. Така естествено се стига до извода, че за да се освободят, тези народи трябва да се обединят в борбата си за освобождение.

Паисий е първият автор, който очертал етническата територия на българската нация, която според него обхващала земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Той подчертал и историческата връзка между неговите съвременници и предците им, извършили великите дела, описани в неговата история. Това е постигнато с прилагането в края на изложението (VII глава) на списък на българските патриарси и светци, като изброяването им достига да началото на XVIII в., с което Паисий категорично потвърдил духовната връзка между българското средновековие и неговото време.

След написването на историята до смъртта си през 1773 г. в манастир край Асеновград по време на многобройните си пътувания Паисий започнал да я разпространява и популяризира с пълното съзнание за нейното значение. Известни са около 40 преписа и двадесетина преработки на историята му, сред които важно място заема първият ѝ препис, направен от поп Стойко Владиславов (бъдещия Софроний Врачански) при посещението на Паисий в Котел през 1765 г. По-късно, през 1781 г. той направил и втори препис на историята. Известни преписи са и тези на поп Алекси Попвелкович Попович от Самоков от 1771 г., на монаха Никифор Рилски от 1772 г., преписите на Дойно Граматик от гр. Елена, поп Стоян от село Кованлък (Търновско) и др.

Първото печатно издание на историята било направено след преработка от Христаки Павлович, излязло през 1844 г. под заглавието "Царственик" и се превърнало в един от първите учебници по история за новооткритите светски български училища. Това говори за актуалността на Паисиевите идеи дори и век по-късно, което обяснява и широкото разпространение на неговата история.

Назрелите духовни нужди на българското общество от подобен род съчинения довели до появата и на други истории на българите от тази епоха. Всички те обаче под една или друга причина не придобили онази популярност и значение, която имала Паисиевата история.

Софроний Врачански и неговите последователи.

Първи приемници и продължители на делото на Паисий Хилендарски

Най-видният последовател на делото на Паисий бил Софроний Врачански. Основни сведения за неговия живот и дейност получаваме от автобиографичното му произведение "Житие и страдание грешнаго Софрония". Оттам научаваме, че той бил роден през 1739 г. в будното балканско селище Котел, откъдето произхождат редица забележителни български възрожденци — Неофит Бозвели, Георги Раковски, Петър Берон, кап. Георги Мамарчев и др.

Той бил потомък на заможно джелепско семейство и носел светското име Стойко Владиславов. Още като дете останал сирак и имал сериозни конфликти с мащехата си, но успял да получи добро образование в местното килийно училище и през 1762 г. бил ръкоположен за свещеник в Котел, където служил в продължение на около тридесет години. Още през 1765 г. огромно въздействие върху него оказала срещата му с Паисий Хилендарски в Котел, която оформила патриотичните възгледи на поп Стойко Владиславов. С първия препис на "История славянобългарска" било поставено началото на книжовната му дейност.

По-късно през 1768 г. и 1775 г. той два пъти посетил Атон и изучил гръцки език, което разширило възможностите му за книжовна дейност. По-късно заради конфликт с гръцкия търновски митрополит след 1792 г. напуснал Котел и служил като свещеник в Карнобатските села (Анхиалска епархия), а след това живял за кратко време при децата си в с. Арбанаси. През 1794 г. станал монах и игумен на Капиновския манастир край град Елена, където получил предложение от Патриаршията да заеме епископската катедра на Врачанската епархия.

На 16 септември 1794 г. поп Стойко бил ръкоположен за епископ на Враца и приел духовното име Софроний. Размириците в Северна България го принудили да разгърне мащабна дейност за подпомагане на бедстващото българско население в този район. Голямата му популярност накарала видинския отцепник Осман Пазвантоглу през 1800 г. да му нареди да не напуска границите на Видин, където принудително престоял до смъртта на Осман Пазвантоглу през 1803 г. От този период датират и двата му видински сборника (от 1802 г.)., които съдържат новобългарски преводи на гръцки и старобългарски автори, а вторият съдържа и светски елемент — Езипови басни.

През 1803 г. Софроний успял да напусне Видин и да се прехвърли във Влашко, където настъпил върхът в книжовната му дейност. През 1806 г. в гр. Римник Софроний издал "Кириакодромион, сиреч Неделник поучение" — сборник с поучения и слова за всички празнични и неделни дни и евангелски коментар. През 1809 г. Софроний издал и "Театрон политикон, сиреч Гражданское позорище", което представлява сборник с преводи от гръцки на известния богослов хуманист от XVII в. Амвросий Марлиан. Този сборник съдържал богат исторически и философски материал, в който широко били застъпени ренесансовите идеи на хуманизма.

Около 1804 г. той започнал да пише и прочутата си автобиография "Житие и страдание грешнаго Софрония", в която ренесансовохуманистичните и просветителски възгледи на Софроний Врачански намерили своя най-ярък израз. Цялото съчинение е проникнато от идеите на Просвещението. През 1813 г. Софроний умрял в манастир край Букурещ и оставил съчинението си недовършено. Ръкописът му е публикуван за първи път от Г. Раковски във вестника "Дунавски лебед" през 1861 г. в Белград.

С цялостната си книжовна дейност Софроний положил началото на просветителско-възрожденската традиция и заедно с Паисий извършил огромния скок от средновековието в новото време за българската литература. Непосредствени ученици на Софроний са Димитър Попски, Захари Княжевски, Георги Пешаков и други български емигранти в Дунавските княжества. Известни последователи на Софроний са книжовниците от първите десетилетия на XIX в. Йоаким Кърчовски, ученикът му Кирил Пейчинович и монахът Теодосий Синаитски, които творели в Македония и по собствените им думи пишели на "простейший язик болгарский" от Долна Мизия, т.е Македония.

Наред с книжовно-просветната дейност Софроний Врачански развил и активна политическа дейност, с която останал в българската история и като предтеча на организираното националноосвободително движение. Още след емигрирането си във Влашко той се наложил бързо като водач с общобългарско значение сред българската емиграция в Дунавските княжества. Като такъв той се проявил най-вече по време и във връзка с Руско-турската война от 1806 — 1812 г., която завършила с Букурещкия мир.

Още в навечерието на войната, през 1804 г. по инициатива и със съдействието на Софроний за Русия заминала първата дипломатическа мисия на българите през Възраждането, съставена от близките му сподвижници — Иван Замбин и Атанас Некович, които трябвало да поднесат на руския император Александър I молбата на българите да бъдат освободени от Русия.

Към 1809 г. около Софроний се оформил т.нар. Букурещки политически кръг, в който влезли Атанас Некович, Димитър Попски, архимандрит Вениамин Ловчански, Александър Николаевич и др. Този кръг подготвил мащабна програма за изграждане на българска автономна област във Влахия, чийто статут по-късно да се прехвърли и върху освободените южнодунавски земи. През този период Софроний разгърнал и широка дейност по набиране на доброволци за руската армия от средите на българската емиграция, в резултат, от което през 1811 г. била сформирана Българска земска войска начело с друг виден котленец — кап. Георги Мамарчев. Този военен отряд се превърнал в първата българска военна формация през епохата на Възраждането.

Макар че Букурещкият мир от 1812 г. с нищо не променил съдбата на българите, усилията на Софроний и неговите съратници от Букурещкия кръг не останали напразни. Техните действия представляват първият опит идеите, заложени в Паисиевата история, да бъдат осъществени на практика. Така Софроний набелязъл насоките на борбата за политическо освобождение на българския народ, които щели да се доразвият през следващите десетилетия и да се увенчаят с успех през 1878 г.

Допълнителна информация

• За съставянето на статията са използвани следните източници:
  История и цивилизация за XI клас : Профилирана подготовка / Александър Николов и др. – София : Просвета, 2002. – 448 с.