Учебниците по реторика през Българското възраждане (20-те – 70-те год. на 19. в)

Учебниците по реторика през Българското възраждане (20-те – 70-те год. на 19. в)

    Мариета Ботева

Абстракт: В статията се представя ролята на учебниците по реторика през Българското възраждане, както и автори, които издават тези учебници.

Ключови думи: възрожденско и просвещенско възпитание, реторика, словесност.

Marietta Boteva – The textbooks on rhetoric during the Bulgarian Renaissance (20 – 70 years, 19th century)

Abstract: The article presents the role of textbooks on rhetoric during the Bulgarian Revival, as well as authors who published those textbooks.

Keywords: Renaissance and Enlightenment education, rhetoric, speech.

В епохата на европейското Възраждане и Просвещение се актуализира един от основните антични принципи – добрият гражданин е добър оратор и добрият оратор е добър гражданин. През Българското възраждане и Просвещение учебниците по реторика и словесност стават трактати, съдържащи правилата за обществено поведение. Ораторските знания и умения са необходима основа в образованието на юношите, бъдещи революционери, учители, проповедници, журналисти, адвокати и политици. В школски условия се развива красноречието и на девойките.

Под европейско влияние българските интелигенти пропагандират и утвърждават нова нравственост и етикет, характеризиращи отношенията между хората в буржоазното общество. Реториката тогава се възприема като всеобемащо знание и етика – от това, което се мисли и говори до поведението на човека гражданин. Особен дял за формиране гражданската същност на личността има публичното говорене. В една слушателска аудитория ораторът убеждава, въодушевява и доставя наслада със словото си. От древността до наше време отговорът на въпроса в какво се изразява красотата на оратора и неговата реч е един: „Красив е нравственият човек, а красива реч е истинната“.


Дейността на реторите за популяризиране теорията на ораторското изкуство се оказва част от неписана програма за нравствено усъвършенстване на личността, осъществявана чрез преводни и оригинални научни и художествени произведения. В енциклопедичното списание „Любословие“ Константин Фотинов апелира да се въвежда в българските училища масово реториката, наред с други „високи науки“ [1]. Преподаването на ораторско изкуство изисква специализирана подготовка. През 1844 година Фотинов издига идеята за създаване на „централно училище“, в което се подготвят ретори. Дори на преклонна възраст той продължава да пропагандира идеята, която не намира реализация – да има ораторски колеж и школа.

Класическите традиции предполагат добрият гражданин да бъде добър оратор. Този античен идеал намира добра почва в българските класни училища през нашето Възраждане и Просвещение. През 20-те – 70-те години на 19. век в класните мъжки и трите развити девически училища, знания по реторика се получават в Пловдив, Калофер, Ямбол, Велико Търново, Шумен, Габрово, Силистра, Стара Загора, Татар-Пазарджик, Сливен, Елена, Етрополе, Казанлък, Враца. Известни ретори по това време са Христаки Павлович, Добри Чинтулов, Йордан Ненов, Тодор Бурмов, Сава Доброплодни, Кънчо Кесаров, Ботьо Петков, Найден Геров, Тодор Пеев, Филип Велев, Пенчо Радов, Никифор Попконстантинов. Тези учители преподават „риторика“, „начала от риторика“, „основи на риторика“. Съставят първите учебници по красноречие [2].

Литературата по красноречие удовлетворява стремежите на просвещенския тип личност да получава знания в различни области на науката и изкуствата. Словесните умения в духа на Сократовото „Говори, за да те видя!“ представляват своеобразно самопознание и саморазкриване в общуването с другите. Романтизмът и неговото влияние се долавят повече в големия интерес към ораторското изкуство на Възраждането, а към реториката се проявява просвещенско отношение.

В първата ръкописна реторика, създадена през 1861–1862 г., Добри Чинтулов предлага знания по логика, граматика, красноречие, история. Поради широкото разбиране на реториката се подбират цитати от ораторски творби, художествена проза и поезия. Повечето примери са преведени от учебника на Николай Кошански, някои съчинява българският автор. Чрез илюстративния материал се обогатява реторическата култура на учениците, предлагат се знания от историята на Русия, нравствено-философски разсъждения. Наред с научната информация се посочват примери от изданието, което авторът използва: Петър Първи е основал Петербург и победил Карла 12-того под Полтава. Изграждането на представата за хиперболата се постига с описание на Суворов [3].

В българските класни училища, в часовете по словесност и реторика, учащите се занимават с въпроса за постройката на една собствена словесна творба. Добри Чинтулов като ретор онагледява условния период с оригинален и актуален пример: „Ако вашият поглед, като се обръща към сичките страни на града, вижда навред светлите минарета, ако катадневните оттам молби с висок глас ви докарват на ума гръмогласните камбани на християнските церкви, то докарайте си на ума, че силните отоманци направили това променение и заменили златните кръстове с минаретата“ [4]. Този текст представя ораторското майсторство на учителя и поета. Така се разкрива смелостта му да говори истини, да подбужда българското съзнание на своите ученици. Подобни примери имат патриотично звучене, изразяват вярата на възрожденците в освободителната мисия на Русия.

Гръцкият възпитаник Филип Велев влага в понятието „реторическо слово“ класическото разбиране на ораторското слово като доказателствено и убеждаващо. Българският ретор възприема Аристотеловото виждане за вероятните твърдения като основа на ораторското разискване и доказване. Авторът на първата печатна реторика „Кратка риторика“, 1873 г., предлага традиционно определение на предмета на тази наука – изкуство да говорим добре и красноречиво; да убеждаваме слушателите във всичко, което доказваме. Специално внимание се отделя на проблемите на аргументацията в темата „За дохватките“ – изкуствени и неизкуствени [5].

Теоретичните постановки в учебника на Филип Велев са подкрепени с подходящи примери с нравствено-педагогическо, философско и патриотично съдържание. Това улеснява възприемането на сложната научна материя, заимствана главно от Аристотел, Цицерон и Квинтилиан. Наред с въпроси на красноречието се предлага информация от областта на философията, етиката и богословието. В духа на Просвещението „неученето“ се определя като един от най-големите човешки недостатъци.

Следвайки класическото виждане за реториката като философска наука Тодор Шишков изяснява основни понятия от логиката. Частта, съдържаща информация от областта на логиката, доказва, че Тодор Шишков първо запознава учениците с основни понятия, свързани с логическата култура на оратора и писателя. След това се представят знания „из реториката“. Важно място се отделя на въпроси от областта на психологията и естетиката. Двете науки са тясно свързани с теорията на словесността. Поетите трябва да познават основни понятия от тези научни сфери [6].

Чешкият и френски възпитаник Тодор Шишков преподава главно литература, стилистика, поетика и реторика. Шишков предлага пример с актуално за времето съдържание: Ако духовният пастир вижда, че християните в неговата епархия или енория живеят не според черковните закони, той ще се погрижи за унищожението на това разединение. Той склонява своите слушатели да изправят живота си като изпълняват християнския си дълг. Посочва за пример в словата си благочестивите стремежи и деяния. У нас в по-първите благословени времена, имали сме, без съмнение и духовни оратори даровити, какъвто бил Евтимий, последният Търновски патриарх. Талант за витии притежават Софроний и Българският екзарх Антим [7].

В „Елементарна словесност“ се поставят проблеми от история на литературата, стилистика, логика, психология, реторика и естетика. Проблемите на реториката се разглеждат в целия учебник, поради широкото й разбиране като теория на прозата. Ръководството предлага ценна информация по стилистика и литература. Частта, озаглавена „Психологически и естетически понятия“, има знак, който показва, че е съчинена от българския автор. В неговата тетрадка – ръкописен учебник „Словесность“ се намират бележки, наречени „Предварителни психологически понятия“ [8]. В „Елементарна словесност в два курса“ Тодор Шишков включва отделни дялове или цели учебници по логика, психология и красноречие.

Въпреки влиянието на класическата реторика Добри Войников създава своя концепция за „добродетелните свойства, с които трябва да се представя характерът на добрия оратор“ [9]. Говорещият пред аудитория човек трябва да е образован, да се отличава с благородни нрави. Реторът съветва бъдещите витии как да описват положителни чувства към учението, съгласието, добродетелта, полския живот. Обяснява как се внушава омраза и ненавист към мързела и несъгласието. Долавят се просвещенски идеи за възпитанието на младите хора.

В „Ръководството“ на Добри Войников се поставя въпросът за творческото въображение на оратора и искреността в общуването с аудиторията. Реторът интерпретира Аристотеловата концепция за публиката. Ораторът трябва да познава духа и положението на своите слушатели. Когато витията казва истината, проявява „един вид смиреномъдрие“. Без да налага своето мнение, „показва благоволение, с което заявява една особена ревност към доброто на ония що го слушат“. Според Войников говорещият пред аудитория просветява умовете с благоразумие.

Обобщавайки след прегледа дотук, може да се каже, че възрожденските ретори (автори и преподаватели, които преподават реторика) възпитават в дух на патриотизъм. Чрез педагогическата си дейност и учебна литература те образоват своите ученици. Те се стремят да формират от една страна, витии, тоест красноречиво говорещи българи, а от друга страна, патриоти, които пробуждат в народното съзнание жажда за просвета и свобода. Десетки възпитаници на Иван Момчилов, Добри Чинтулов, Сава Доброплодни, Добри Войников, Филип Велев, Тодор Шишков, Ботьо Петков поемат пътя на революционната борба, стават просветители, книжовници, духовници, военни.

Добри Войников разбира значението на политическото красноречие в обществения живот. Демостен и Цицерон изразяват идеала за гражданско поведение. Съдържанието на „Първа реч против Филип“ е актуално за българите, които се намират под турско робство. Образът на Демостен внушава идеята, че ораторската дейност на политика и революционера е служене на отечеството и народа. Демостен е символ на „гражданина-оратор“, който носи отечеството в сърцето си и говори искрено за общото спасение.

Добри Войников утвърждава идеята на просвещенските мислители, че моралът е „умствена сила“, която „образува благородния характер на човека и управлява волята му към всичко онова, що е добро и полезно за обществения живот [10]. Духовното (черковно) красноречие има като предмет вярата и морала. Образованият и красноречив проповедник не може да сее нравствени идеи в човешката душа без благороден характер. Христовата вяра трябва да се разпространява от почтени човеци. Пътят на духовния вития е начертан от Христос. Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст, Кирил и Методий, Климент Охридски са достойни служители на Църквата и големи оратори. С тези свои качества служат за пример на българските свещеници.

Филип Велев и Добри Войников отдават голямо значение на богословското красноречие. В съставените учебници по реторика особено внимание се проявява към витийската подготовка на духовниците. През 1873–1874 г. български християнски проповедници се подготвят в семинариите в Пловдив, Лясковец и Самоков. Програмата на Богословското училище в Лясковец от 1875 година, в раздела „Прикладни науки“, заниманията по омилетика обхващат няколко предмета: наука за висшето черковно красноречие, история на черковното красноречие, писмени и устни упражнения от черковното красноречие [11]. Въображението на писателя допълва разсъжденията на ретора за общуването на църковния оратор със слушателите. Застанал на черковния амвон, проповедникът оказва голямо влияние върху народа. Даровитият проповедник наклонява слушателите към доброто и полезното.

По времето, когато в европейските семинарии и академии се изучава „риторика“, „висше красноречие“, „полемика“ и „омилетика“, българските учители по реторика през Възраждането подпомагат бъдещите духовници в тяхната ораторска подготовка. В учебника се предлага информация за видовете на църковно-богословското красноречие. Църковният вития се „съобразява с духа на народа, когото иска да поучи“. В античната реторика се утвърждава идеята, че добър оратор може да бъде само нравственият човек. Етичната стойност на красноречието е идеал на просветения европейски гражданин. Този принцип се отстоява в разсъжденията относно всеки род на красноречието.

„Ръководството“ на Добри Войников е предназначено за българските учители, които наред с граматика, преподават поетика, стилистика и реторика. Дял „Красноречие“ има стойността и значението на учебник по реторика, в който лаконично се изясняват основни проблеми на науката. Разработени са най-важните психологически, логически и нравствени въпроси, свързани с личността и подготовката на оратора. Авторът подготвя читателите да възприемат общата история на литературата – наука, необходима за образованието на човека. „Ръководството“ е учебник по поетика, стилистика и реторика, в който се предлагат христоматийни образци.

Обобщавайки, са налице основания да се каже, че в анализираните учебници се изтъква интердисциплинарният характер на реториката. Добри Чинтулов свързва проблеми от областта на витийството с граматика, логика, стилистика, поетика, история. При Филип Велев и Тодор Шишков доминира съчетанието от реторика, логика, етика и естетика. Добри Войников обособява три дяла – стилистика, поетика и красноречие. Реторичният „бум“ по време на Българското възраждане през 50–70-те години на 19. век съпътства процесите на утвърждаване нормите на единен книжовен език като национален език. През седмото десетилетие на 19. век завършва обособяването на реториката като самостоятелна научна област. Възрожденците я възприемат като наука за построяване на речи и система от похвати на изобретяване и разположение на мисли.

Реториката се причислява към „словесните науки“, наред със стилистиката и поетиката, това е резултат повече от руско и френско влияние. Българските ретори ползват информация главно от Аристотел, Цицерон и Квинтилиан, в чиито трактати се подчертава философският характер на тази наука. Това поражда известна еклектика във вижданията им. Доминира обаче становището за тясната връзка на реториката с логиката и философията, особено у Филип Велев и Тодор Шишков. Българските автори налагат една антидогматична и антисофистическа представа за реториката. От дълбока древност, през Аристотел до днес, това е вярната представа за смисъла и ролята на ораторската дейност. Източниците, които ползват реторите ни през Българското възраждане, насочват вниманието им към доказателствата и аргументацията.

Добри Чинтулов, Филип Велев, Тодор Шишков и Добри Войников притежават богата обща култура. Те получават теоретична и практическа витийска подготовка (разбирано като теоретична подготовка по реторика и ораторство). Освен знания за ораторското изкуство, българските реторики съдържат интересна информация от области като философия, логика, история, литература, богословие, етика и естетика. В тези просвещенски учебници се предлагат енциклопедични знания. Българските читатели възприемат идеята, че добрият гражданин трябва да бъде добър оратор. Този възглед на античните автори по реторика се утвърждава през Средновековието и Ренесанса до епохата на Просвещението.

Огромен труд, компетентност и смелост са необходими на авторите, създали ръкописни и печатни реторики за българските ученици. Добри Войников предлага в „Ръководство за словесност“ едновременно три учебника – стилистика, поетика и реторика. Учебниците съдържат много христоматийни образци от речи на Изократ, Демостен, Цицерон, Масилон и други. Гръцкият възпитаник Филип Велев и френският възпитаник Добри Войников демонстрират отлично познаване на съчинения от Аристотел, Цицерон и Квинтилиан. Това придава висока научна стойност и непреходно значение на създадената от тях учебна книжнина. Наред със „старите реторики“ съставителите се позовават на средновековни източници, съвременни руски и френски автори. Вероятно съхраняват ръкописните учебници, по които се обучават в чуждите учебни заведения.

Добри Чинтулов и Добри Войников изграждат теоретични положения и примери, опирайки се на своя реторски и писателски опит. При двамата автори имат процес на взаимодействие и взаимно влияние на литературното и художествено творчество с научното. Сходството на източниците и разглежданите проблеми доближават в идейно и съдържателно отношение разглежданите ръководства. Трябва да се отчита влиянието, което си оказват реторите Добри Чинтулов, Филип Велев, Тодор Шишков, Добри Войников и други.

Възрожденската учебна литература по реторика формира ораторската култура на учениците в класните училища от 60-те години на 19. век до Освобождението. Това е решаващо условие на личностна изява в една среда, в която устното публично слово играе доминираща роля над писмената реч. Наред със знанията по витийство реторите говорят за българската история и съдбата на народа под робство. В своите уроци и речи преподавателите изтъкват необходимостта от политическо и културно освобождение на българите.

Българските ръкописни и печати реторики имат значителна роля в културното развитие през разглеждания период, защото са „енциклопедии“ на философски и лингвистични знания. Оформени са като типично просвещенски учебници с универсален характер. Чрез тях се популяризира информация по реторика, логика, философия, стилистика, поетика, история, етика, богословие и естетика. Реторите изграждат културата на новия тип човек с просвещенско и възрожденско съзнание, формират ораторски вкус и стил. Наблюдава се рязко ускоряване на историческото време при възприемане на сложни реторически идеи и знания. За половин век българските ученици „изминават“ трудния път от букварите и граматиките до учебниците по реторика [12].

От запазената до наше време учебникарска книжнина, издадена до Освобождението, най-много на брой са учебниците по граматика и словесност [13]. Към тях се отнасят учебниците по реторика. Началата и основите на българската реторика, поставени през Възраждането, са резултат от ускореното развитие в науката като част от културата. През 50-те – 70-те години на 19. век българската култура по дух, структура, морални норми и естетически критерии се съизмерва с европейската култура. Не се оказваме завинаги лишени от реториката на античността, според Николай Генчев, а периодично се „завръщаме“ и приобщаваме към европейската реторическа практика в IX–X, XII–XIV, XIX и ХХ век [14]. Адаптирането на знания по реторика е израз на своеобразен „диалог на културите“.

Електронно научно списание „Реторика и комуникации“, бр. 23, юли 2016 г. http://rhetoric.bg/

Цитати:

[1] Данова, Н. (1994). Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХIX век. София.

[2] Ванков, Н. (1903). История на учебното дело в България от край време до Освобождението. Ловеч.

[3] Чинтулов, Д. (1987). Тетради от риторика. В: Ръкописните учебници на Добри Чинтулов. Ред. Д. Леков. София, 52.

[4] Чинтулов, Д. (1987). Тетради от риторика. В: Ръкописните учебници на Добри Чинтулов. Ред. Д. Леков. София, 72.

[5] Велев, Ф. (1873). Кратка риторика. Пловдив, Русчук, Велес, 3–21.

[6] Шишков, Т. (1873). Елементарна словесност в два курса. Ч. I. Цариград.

[7] Шишков, Т. (1873). Елементарна словесност в два курса. Ч. I. Цариград, 157–159.

[8] НБКМ-БИА, ф. 55, а. с. № 1241.

[9] Войников, Д. (1874). Ръководство за словесност. Виена, 1874, 234.

[10] Войников, Д. (1874). Ръководство за словесност. Виена, 1874, 277.

[11] Сп. „Училищен преглед“. София, 1926, год. ХХV, кн. 5 и 6, 790–791.

[12] Ботева, М. (2001). Реториката през Българското възраждане: ЕА Плевен, 348.

[13] Гергова, А.  (1984). Книжнината и българите през Възраждането. София: БАН, 87–89.

[14] Генчев, Н. (1998). Българската култура ΧV–XIX век. София; Генчев, Н. (1991). Българска възрожденска интелигенция. София.

Литература:

Ботева, М. (2001). Реториката през Българското възраждане. Плевен: ЕА.
Ванков, Н. (1903). История на учебното дело в България от край време до Освобождението. Ловеч.
Велев, Ф. (1873). Кратка риторика. Пловдив, Русчук, Велес.
Войников, Д. (1874). Ръководство за словесност. Виена.
Генчев, Н. (1988). Българската култура XV–XIX век. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Генчев, Н. (1991). Българска възрожденска интелигенция. София: УИ „Св. Климент Охридски“.
Гергова, А. (1984). Книжнината и българите през Възраждането. София: БАН.
Данова, Н. (1994). Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХIХ век. София: БАН.
Списание „Училищен преглед“. София, 1926, год. ХХV, кн. 5 и 6, с. 790–791.
Станев, Н. (1893). Изразително четене. Помагало за учители, родители и любители на изящната литература. Пловдив.
Чинтулов, Д. (1987). Тетради от риторика. В: Ръкописните учебници на Д. Чинтулов. Ред. Д. Леков, София.
Чинтулов, Д. (1987). Обща риторика. В: Ръкописните учебници на Д. Чинтулов. Ред. Д. Леков. София.
Шишков, Т. Словесность. Ръкописен учебник. НБКМ-БИА, ф. 55, а. е. № 1241.
Шишков, Т. (1873). Елементарна словесност в два курса. Част I. Цариград.