ИГРА С ОЛОВНИ ВОЙНИЧЕТА

Тони Николов

В първите дни на септември 1944 г., малко преди влизането на съветските войски в София, швейцарският журналист Волфганг Бретхолц се озовава в българската столица.

Както и може да се очаква, градът е унил и безрадостен след тежките бомбардировки. Жителите, независимо от всичко, продължават да се разхождат по главните улици, но „София – някога най-чистият и най-подреденият град на Балканите – е съсипана от събитията”. Никъде няма нищо, което да може да се купи, с изключение на едно – оловни войничета. Всеки втори магазин, отбелязва швейцарският журналист, независимо дали преди е продавал хранителни стоки, парфюмерийни артикули, кожени изделия или нещо друго, бил направо затрупан до тавана с безброй оловни войничета. „Никога преди – свидетелства Бретхолц – не бях виждал такова невъобразимо количество оловни войничета, при това в униформите на всички родове войски и на всички действащи армии. А заедно с тях и всичко необходимо за една война – играчки с танкове, оръдия, товарни коли и самолети”.

Усещането, възникващо след прочита на тези редове, е почти кафкианско. Човек сякаш вижда как някаква гигантска ръка скришом движи световния военен гамбит тъкмо от София, струпвайки за целта всички тези „храбри оловни войничета”. Представете си – цели армии от оловни войничета, наредени по „разчистения” чрез бомбардировки софийски терен, докъдето погледът стигне. Оловни войничета в различни униформи, без значение с два или с един крак, в пъти повече от малкото софиянци, останали верни на своя разрушен град. Все едно че някой е държал точно тук да репетира следвоенното статукво (кой, къде, с колко войски, в коя част на Европа…).

Отговорите в историята са винаги по-прозаични – и ни най-малко не са вдъхновени от приказките на Андерсен. Журналистическо проучване на Волфганг Бретхолц показва, че слисващата „игра с оловни войничета” всъщност била игра с търговския баланс. За да изравни военния си дълг с България, Германия през 1944 г. не е имала какво друго да предложи, освен този колосален брой оловни войничета, достатъчен навярно, за да запълни рафтовете на детските магазини из цяла Европа. Зад доставката, твърдят български източници на Бретхолц, не се криел потаен милитаристки замисъл на Хитлер. Примерно: да се възпитат българските деца като добри войници и приятели на Германия, докато войната продължава. Случайността се разпоредила по този начин. Това имали германците на склад – това изпратили в София. А софиянци се шегували, че пак е по на сметка да ти пратят оловни войничета, те поне не ядат, сиреч не храниш една чужда войска.

Постепенно не само децата, но и възрастните свикнали с оловните войничета, започнали да ги ползват за какво ли не и да редят с тях комбинации по военните карти, с каквито тогава разполагал всеки дом, кроейки планове за „след войната”.

Но както пише в кореспонденцията на Волфганг Бретхолц, немските оловни войници в България не остават задълго сами. Твърде скоро пристигат други, и то живи войници. На 1 септември Червената армия е на Дунава. На 5 септември СССР обявява война на България, възползвайки се от факта, че демократичното и антинацисткото правителство на Константин Муравиев се забавя с ден-два да обяви война на Германия (по внушение на военния министър ген. Иван Маринов, който е човек на Москва). Факти, които са добре известни, и на тях не искам да се спирам. Интересно е да се припомни, че 6 септември от тази същата кризисна 1944 г. изобщо не е ден на Съединението или пък на сплотяването на нацията. Този ден е избран от БКП, за да пламне страната в стачки, най-мащабната от които е тази на пернишките миньори, а най-парализираща – на трамвайните работници в София.

Хаос и лутаница в играта с „оловните войничета”, които вече някой друг започва да подрежда на картата. Затова ми се струва, че тъкмо тази метафора най-ярко откроява събитията от ранната есен на 1944 г.

Впечатленията на Бретхолц са, че българите, попаднали в капана на историята, доста наивно възприемат разместването „оловните войничета” по картата, утешавайки се с разсъжденията „нали сме славяни…” Един от неговите български приятели, известен политик, формулира дилемата така:

Става дума за една умопобъркана игра на люлката, която тук, в София, играхме цели три години и която вие не можехте да разберете и при най-добро желание. Докато правителството продължаваше дружелюбната си политика към германците, то в парламента се оставяха да беснеят и вилнеят непрестанно опозиционни депутати срещу правителствения курс и да пледират за запазването на „вековната дружба с великия руски народ”… Ние, съюзниците на Хитлер, поддържахме нормалния отношения с неговия върл враг, Съветския съюз.

(Из книгата на Волфганг Бретхолц, „Видях сгромолясването им”, София, 1992, с.49)

Надеждите на българите са, че ще избегнат трагичната развръзка в края на Втората световна война. Те се надяват антихитлеристката коалиция да прозре техните „добри намерения”, опитите им да поправят исторически неправди в търсене на национално обединение; надяват се Москва да отчете частичния им неутралитет, а светът да научи за спасяването на българските евреи. Надяват се съветските войски само да минат през българска територия и да си отидат, както си отива Вермахтът, а тук да останат като спомен само оловните войничета.

На първо време, както отбелязва и в своята кореспонденция Бретхолц, голямата част от съветските войски наистина минават транзитно – в посока Югославия, Унгария и Австрия, където още се водят сражения.

Онова, което повечето българите не забелязват или не искат да забележат, е, че „те оставят на място много по-опасно наследство от „оловните войничета” на германците – комунистическите марионетки, които танцуват, според дърпаните от Москва конци”. В първите дни след 9 септември 1944 г. само малък кръг от политически далновидни българи забелязват това. Докато не започват масови избивания на хора, и то не спонтанно, а целенасочено, с дългосрочен замисъл. Група чужди журналисти, сред които е и Волфганг Бретхолц, кореспондент на базелския „Национал Цайтунг” и на „Свенска Дагблацет” – Стокхолм, предприемат кратка обиколка из България. Онова, което виждат и научават, сочи, че произволът и тиранията, които българските комунисти започват да упражняват с одобрението и помощта на съветските окупационни войски, са обхванали цялата страна. В миг, подобно на финала на „храбрия оловен войник” от приказката на Андерсен, се стапят съдби. Изчезват хора, повечето от които дори нямат нищо общо с режима на проф. Богдан Филов или присъединяването на страната към Оста.

В България се прави небивало по мащабите си социално разчистване, защото ще се наливат други обществени основи. По-старите поколения наричаха тези събития „кървавата есен на 1944 г.”.

И от един предишен свят остава само спомен. Може би и по някой оловен войник, оцелял сред старите детски играчки на нечий таван. Като спомен за игра с други илюзии.

GOOGLE КАТО ОТГОВОР

Тони Николов

http://kultura.bg

Днешният свят е сложна конструкция от отговори на зададените от човека въпроси. Невидимата дигитална решетка на световната мрежа е скелето, около което се оформя единството на този наш свят.

Преди около триста и петдесет години Галилей дефинира природата като „отговор, даден на нашия опит”. Тоест в опита си човекът е трупал отговори на съществуващите естествени закономерности, докато постепенно изгради собствен свят.

Днес Google е в ролята на инстанция, която, както твърди философът Борис Гройс, регулира нашия диалог със света, налагайки свои философски и емпирични предпоставки. Глобалната мрежа постепенно подчинява човешките действия на правила и функционалности, които започват да играят ролята на структуро-определяща матрица. Интернет е не само средата, в която става възможен човешкия опит, а и негова коригираща функция.

Човекът е по природа питащо същество, способно да формулира въпроси и да търси отговорите им. Затова ролята на най-голямата световна търсачка е тъй основополагаща, защото тя все повече се превръща във „филтър” на човешката мисъл.

1. Имаме някакъв конкретен въпрос. Google в миг дава възможната палитра от отговори, която се приема от насбезвъпросно. Тъкмо безвъпросно, защото дали един въпрос е легитимен – и доколко е легитимен или не – решава единствено търсачката Google, според предварително заложени и автоматично задействани от нея критерии. Това е емпирична реалност от друг порядък, паралелна на трупания с векове човешки опит.

а) В един случай можем да имаме много широк спектър от възможни контексти на отговорите – препратки, връзки, линкове, визуализация, аудио и видео файлове.

б) В друг случай – нищо. Няма намерени отговори. Въпросът е анулиран и запратен в небитието за рециклиране. Казвам за рециклиране, защото отпечатък от всяко питане, свързано с дума, име или проблем, се съхранява никъде и кой знае дали няма да е от полза на някой следващ потребител, за когото току-виж сме изиграли ролята на „контент-провайдъри”. Ала това е чисто футуристична прогноза.

Причината? Google трансформира реалността, свеждайки я до набор от „облаци от думи”. Да, именно до „облаци от думи”, като за целта възпроизвежда или пък разлага наложили се от векове дискурсивни структури, тоест най-устойчивите културни словосъчетания.

Всеки от опит знае, че Google на практика е глобална философска машина, която може да бъде питана дори: „Какъв е смисълът на живота?” (666 000 отговори на български за 37 сек; 430 млн. отговори на английски за 29 сек.). Разбиването на това питане до матрицата „живот, смисъл” рязко увеличава търсенето и прави смайващи и повече от неочаквани връзки отвъд философията, сред които са: верига бирарии в Лондон, надписи на надгробни камъни, скеч на „Монти Пайтън” и най-вече (по брой на показванията) лого на Бил Гейтс.

В този смисъл, позовем ли се на Витгенщайн, Google предлага „очевидна достоверност”, но не и истинност. Всяко произволно значение в „облака от думи” минава за „истинно”, доколкото се изключва презумпцията за „правилното значение” на думите и понятията.

Векове наред речниците и енциклопедиите са били заети с това да открият и подредят тъкмо „правилните значения” на думите, на техните семейни гнезда, изрази, словоупотреби и културни смисли.

От тази гледна точка, Google е тотална културна деконструкция. Хамлет е герой на Шекспир и „принц Датски”, но и бар за меланхолици в Дъблин, както и британски футболен отбор от предградията на Лондон („Дулуич – Хамлет ФК”), както и псевдоним на позабравения български сатирик и невероятен преводач Димитър Подвързачов (1881-1937) и т.н. Всеки от тези отговори е истинен и еднакво верен, без да пропускаме снимките във „Фейсбук” на не един домашен любимец, най-често котараци, подвизаващи се под името Хамлет.

В днешния мрежови свят всяко нещо е такова, каквото е. А йерархията (подредбата) на възможните и търсени отговори е в ръцете на една анонимна (дигитална?) власт, която определя контекста на отделните траектории от думи. Тези думи, съответно техните значения, мигрират по подобие на бежанските вълни, завоюват нови полета и неподозирани досега територии, обрастват с нови връзки (линкове).

В основата на ползването на Google лежи негласния договор за приемането на подобна дигитална еманципация, колкото и понякога тя да има взривоопасен, дори разрушителен характер.

На всеки се е случвало да напише името си в търсачката и вместо на себе си да попадне на съвършено друго лице. При това интернет-изявите на google-двойника ви могат направо да ви хвърлят в ужас, а понякога глобалната търсачка буквално „опорочава” идентичността ви, смесвайки я с лице с откровено криминални прояви, което прави „съвпадението” още по-неприятно. Но ясно е, че тази реалност не зависи от вас и не е под ваш контрол. Google не признава опроверженията и разграниченията. Той по-скоро слива, вместо да различи, което е един от съществените принципи на съвременното интернет-общество.

Разбира се, понякога Google е болезнено актуален и точен.

Задайте му въпроса: „Кой?” (но непременно в кавички и с въпросителна) и ще се убедите, че сред 27 100 100 резултати в българската версия на търсачката, навярно половината препращат не към граматиката, а към най-наболелия въпрос на българската политика, зад който ясно се очертава една корпулентна фигура, гарнирана с чалга парчето „Кой?” на Галена и Фики от октомври 2013 г., заедно с въпроси като „Кой управлява земята?” и „Кой злодей на Дисни си ти?”.

Проблемът на света, крепен от Google, не е, че няма реалност. Разбира се, че такава реалност има. Проблемът не е и в това защо в даден моменти излизат едни, а не други препратки. Проблемът е дали става дума за свобода (произвол) или пък има опит за целенасочена подредба (политически контекст). Докато интернет-светът е лотария, това гарантира на питащия човек максимална свобода. Другата хипотеза е стряскаща, тъй като е лесно представимо как глобалната мрежа може да стане подвластна на тоталитарна политика. И тогавапитащият човек, както е при идеологиите, ще разполага дори с повече отговори, отколкото са му необходими. Без те изобщо да се покриват с неговите истински въпроси.

ЕДНОИЗМЕРНА ИДЕОЛОГИЯ

Тони Николов, kultura.bg

РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ НЯКОИ АНТИХУМАННИ ИЛЮЗИИ 170 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

1. През лятото на 1845 г. Маркс и Енгелс пишат първия вариант на общия си труд „Немска идеология”. В този момент Маркс е принуден да се установи в Брюксел, след като бива изгонен от Париж заради „революционна конспирация”, и то лично от премиера Франсоа Гизо, впрочем прочут историк. По онова време думи като „конспирация” и „революция” буквално се носят из въздуха. Радикално настроени мислители охотно излизат с манифести в защита на „пролетариата”, често без никаква реална представа за проблемите на трудещите се. Но пък това им дава усещането за „социална мисия” във века на прогреса, което е особено модерно през XIX в. По същия начин, както днес разни „нови леви” подписват манифести в подкрепа на „Сириза” с оглед на своите теории, без ни най-малко да ги е грижа за конкретната съдба на реалните гърци, нито за цената, която те ще трябва да платят в името на чужди идеологически постановки.

Светът през лятото на 1845 г. е като че ли далеч по-загрижен от анексирането на „Тексаската република” от страна на Съединените Щати, което предвещава война с Мексико, или от установяването на демаркационна линия между френски Алжир и Мароко, която би трябвало да предотврати поредната колониална война. Самите Маркс и Енгелс водят тайни преговори с нелегалния „Съюз на справедливите” – организация на немски утописти, възникнала в Париж през 1832 г. и вдъхновяваща се идеите на Гракх Бабьоф и Вилхелм Вайтлинг. За тях тези контакти са изключително важни, защото така две години по-късно, отново в Париж, бива учреден Съюз на комунистите, чиито първи членове минават и за първите „марксисти”. От самия Вайтлинг Маркс и Енгелс заемат постановките за „класовата борба” и „диктатурата на пролетариата”, които прехвърлят в „Комунистическия манифест” (издаден в Лондон през 1848 г.). След неговото публикуване „утопичният комунизъм” вече има „идейната база”, с която може да се премине от теория към практика. Така се стига до разграничаването на „дребнобуржоазния социализъм” (консервативен или критически) от „истинския социализъм”, както и до начертаването на конкретни стъпки, в които би трябвало да се изразява диктатурата на пролетариата.

Целта е политическо господство на пролетариата, който, стъпка по стъпка, трябва да изземе целия капитал на буржоазията. Че това няма да стане „доброволно”, е ясно от следните известни постановки в глава 2 на „Комунистическия манифест”:

- експроприация на земята и изземането на земеделската рента за покриване на държавни разходи;

- висок прогресивен данък;

- отмяна на правото на наследяване;

- конфискация на имуществата на всички емигранти и метежници;

- централизация на кредита в ръцете на държавата посредством националната банка;

- централизация на целия транспорт в ръцете на държавата;

- увеличаването на броя на държавните фабрики и обработката на земите по общ план;

- задължителност на труда за всички, създаване на „промишлени армии”(!), включително и в земеделието;

- съединяване на земеделието с труда и постепенно сливане на селото с града;

Следва да признаем, че Ленин, Троцки, Сталин, Георги Димитров, Мао Цзедун или Пол Пот съвсем не са били „идейни новатори”, а само практици на комунистическата идея, въплътена в този Манифест, чиито положения са до болка познати на всички, вкусили прелестите на „реалния соц”. Интересно е, че през 2013 г. ЮНЕСКО, под ръководството на г-жа Ирина Бокова, включи „Комунистическият манифест” в регистъра „Паметта на света” с аргументацията, че той и „Капиталът” са „двете най-важни публикации на XIX в., влиятелни и до ден днешен”.

2. „Немска идеология”, чиято годишнина отбелязва световната „лява мисъл”, наистина задълбочава постановките за „класовата борба” спрямо „материалистическото разбиране на историята”. Ала в интерес на истината трябва да отбележим, че тя вижда бял свят твърде късно, едва когато „организационните изводи” от нея са вече факт.  Първата част на ръкописа – и то двуезично (на немски и руски) – бива публикувана едва през 1924 г. в Москва от  института „Марк-Енгелс-Ленин”. През същата тази 1924 г. умира Ленин. И никой не отделя чак такова внимание на появата на „Немска идеология”. Болшевиките от седем години прилагат на практика „марксистките постановки” на „диктатурата на пролетариата”. Те безпощадно са се разправили с дотогавашните притежатели на „средствата за производство”. Не само с буржоазията –  това им е твърде малко – но и със селските стопани, тази „кулашка измет”, с „поповете”, с „колебливите, съмняващи се интелигентчета”, тоест с всички, които биха могли да бъдат несъгласни с постановките на световната пролетарска революция. Ето как действа Ленин: „Необходимо е да се проведе безпощаден терор против кулаците, поповете и белогвардейците. Съмнителните лица да се затварят в концентрационни лагери извън градовете. Телеграфирайте за изпълнението на заповедта” (9 август 1918 г.). Кратко и ясно. На бюрото си Ленин държи портрета на обесения народоволец-терорист Степан Халтурин редом с този на Карл Маркс. Защото съзира в това пряка връзка между практиката и теорията на марксизма. Халтурин е обесен през 1882 г. за опит да взриви в Зимния дворец Александър II, Царя Освободител, дал свобода на селяните в Русия от крепостното право. Пролетарската революция в Русия на практика закрепостява селяните наново. Отнети са им паспортите, дори при демобилизацията след Втората световна война те са задължени да се връщат в колхозите си, където полагат египетски непосилен, почти безплатен труд. Селяните в Русия ще получат паспорти едва във времето на „Брежневския застой” – през 1974 г. Безумната комунистическа колективизация в СССР, която Маркс и Енгелс оприличават в „Манифеста” на създаването на „промишлена армия” в земеделието, отнема живота на между 8-10 млн. души. И това са само приблизителни данни. Никой не знае каква е реалната човешка цена на „кървавата утопия” и не могат да не ни побият тръпки, ако си представим продълженията на тази колективизация в Китай или Камбоджа.

Интересно е положението на интелигенцията, на която марксистката теория все търси място в пролуката между „производителните сили” и „производствените отношения”.

В „Манифеста” на интелигенцията не е отделено специално внимание, вероятно очакванията са тя въодушевено да се присъедини към пролетариата, като го окуражава и подкрепя идейно. На практика става друго. Ленин го заявява категорично в „Държавата и революцията” (септември 1917 г.): „Никакво глезене на господа интелигентите. Подаръци за интелигентите след взимането на властта няма да има. Днес тези господа работят, подчинявайки се на капиталистите. Ще работят още по-добре, подчинявайки се на въоръжените работници.” През 1918 г. „пролетариатът” ясно показва „кой кого”: най-висок по време на революционния терор е броят на разстреляните интелигенти (студенти, учители, лекари). Едва след това идват селяните, буржоазията и духовенството. За да се освести интелигенцията, през 1918 г. й е определена следната дневна дажба: 11 грама хляб, 3 грама захар, 3 грама сол и 17 грама месо. Ленин е проникновен читател на класиците на марксизма. За него – както пише в „Немска идеология”, с която допускаме да се е запознал в ръкопис – пролетарската революция със сигурност е „двуединен процес” – на „изменение условията на живот на болшинството и изменение на самите хора, извършващи революцията” (новият човек). Онова, което снема противоречието между тези две реалности, е диалектиката на властта. Ленин не се интересува от нищо друго, освен от властта. Дори парализиран, в тежко ментално състояние, той продължава да бомбардира Съвета на народните комисари (Совнаркома) с искане да бъде изселен или строго наказан някой – за него терорът е натрапчива идея. Ленин се интересува само от властта, защото подобно на повечето марксисти-революционери не познава нищо друго. Към литературата е равнодушен – дели я на „полезна” и „безполезна”. Музиката не го интересува, макар да се насилва да слуша Апасионатата и да твърди, че му е близък Вагнер (все пак, не колкото на Хитлер). От всички изкуства за него най-важно е прохождащото кино, защото оценява съдържащия се в него пропаганден потенциал. От Маркс и Енгелс, Ленин е усвоил всички най-важни положения, и то на практика. Като това: „Не критиката, а революцията е движещата сила на историята” („Немска идеология”). На всяка цена и без оглед на човешкия живот. Без каквото и да е замисляне за съдбата на милионите човешки същества, погубени в лагери, затвори, разстреляни по списък, унищожени чрез глад и терор. Ленин е първомайсторът на този вид „терористичен социализъм”. Фашистите и национал-социалистите вървят по петите му и са негови добри последователи (пак припомням, че първите концентрационни лагери в Съветска Русия възникват още през 1918 г.).

Историкът Рой Медведев разказва в книгата си „Трудната пролет на 1918 г.”, че след като взимат властта чрез преврат, вождовете на болшевишката революция изпадат в ступор. Те вече са разпуснали Учредителното събрание, разправили са се с всичките си политически опоненти, в Русия кипи Гражданската война, а те не знаят как да построят комунизма и „светлото бъдеще”.

На заседания на Совнаркома се предлагат какви ли не идеи – една от друга по-безумни. Първо се обявява, че не се признават дълговете на царска Русия към чужди банки. Това на практика разорява стотици хиляди притежатели на банкови облигации от руския заем, което поставя Съветска Русия в световна финансова изолация (Варуфакис има къде-къде по-радикални предшественици).

След което Съветът на народните комисари, начело с Ленин, решава да отмени парите. Тази мярка може и да се съдържа имплицитно в някои ръкописи на Маркс, но силните очаквания на революционерите марксисти са по-този начин държавата наистина да отмре. И Русия едва не умира от глад. Спекулата е чудовищна. Всичко се продава само срещу злато и скъпоценности. Никой не знае колко струва самун хляб, парче сланина, обувки, лекарства или метър плат. Ето в идеален вид „комунистическата хипотеза”, недостатъчно осмислена от марксисткия автономизъм до днес. Сетне са принудени да „върнат” парите, въвеждайки златен червонец.

И това не е всичко. Вместо да решават проблемите на огромната държава, разпадаща се пред очите им, група народни комисари-теоретици отделят по няколко часа дневно, щудирайки съчиненията на Маркс и Енгелс, за да открият  в тях ключа за построяването на бъдещото комунистическо общество. След няколко месеца Троцки, Каменев, Зиновиев и Бухарин са принудени да признаят, че Маркс не е имал ясна представа как точно ще се случи това и е наблегнал единствено на проблема за „свободното време” на трудещите се, който в случая не е особено актуален.

Така комунистическите практици осъзнават, че разполагат с „идеология”, която, колкото и да величаят като „единствено научна”, всъщност е чиста утопия.

И оттук насетне „революционната практика” започва да допълва „марксическата теория”, няма как да е другояче.

Ленин въвежда формулата „Световната война прераства в революция, а оттам – в гражданска”.  Така реално се осъществява „комунистическата хипотеза”.

Троцки я допълва: „Гражданската война трябва да трае вечно. И не само  в Русия. Гражданската война, плъзнала по цял свят – това е световната революция.” „Перманентната революция” е приносът на Троцки към марксистката идеология. Впрочем в Русия, а и из цяла Европа, терминът „перманент” по онова време е означавал нещо съвсем друго. Това е термин от фризьорството – пълно изрусяване на косите за срок (с трайност) шест месеца.

В комунистическата идеология сроковете, разбира се, са други. Срокът е означавал присъда. След болшевишката революция са издавали присъди със срок „до избухването на световната революция”…Имали ли са конкретен срок тези присъди? По време на болшевишката революция, а и на всички по-сетнешни революции – в Бавария, Унгария, Испания, това е било равнозначно на разстрел.

През 1920 г. Троцки пише теоретичния си труд „Комунизъм и тероризъм” (препоръчвам го на „новите леви”): „Въпросът за формата на репресиите, отбелязва той, както и за техния мащаб, не е принципен въпрос. Това е въпрос на целесъобразност.” По-късно той въвежда и формулата за „двата морала” – „техния морал и нашия”, което идва да покаже, че категории като добро и зло стават относителни.

3. С оглед на „целесъобразността” още в началото на 20-те години съветската власт се опитва да изчисли колко хартия ще й бъде необходима за отпечатването на цялото идейно наследство на основоположниците на комунизма (и то на всички световни езици), плюс задължителната пропаганда и агитация (откъдето тръгна познатото ни цитатничество от Маркс и Ленин). Средствата не са проблем. В умиращата от глад Съветска Русия има достатъчно експроприирано злато и скъпоценности, иззето е имуществото на Църквата (изтръгнати са обковите на иконите, конфискувани са богослужебните кръстове, осквернени са гробници). Плячкосват се и музеите. Революционерите марксисти, далеч преди Ислямска държава, започват да продават (и то не безценица) музейни фондове, частни и държавни колекции, посяга се на фондовете на Ермитажа. Болшевиките не жалят нищо, още по-малко хората. Установяването на властта на Съветите отнема живота поне на 18 млн. души. Ако убитите в резултат на комунистическия експеримент можеха да се наредят един до друг, те навярно щяха да оградят с костите си цялата страна на победилия социализъм, и без това наподобяваща гигантски концлагер. Кости и телени мрежи.

Как да си обясним света на идеологията? Според Маркс и Енгелс (в „Немска идеология”) „действителността се представя от идеологията в обърнат вид”, а „идеологията е илюзорно, лъжливо съзнание”. Но забележете – само когато не е съобразено с „научното” (марксистко) съзнание, което „единствено остава на почвата на действителната идеология”.

Така всичко е идеология и същевременно нищо не е идеология, както напоследък отново ни убеждават „новите леви”.

Учението на марксизма като идеология е прекрасен пример за мисловна едноизмерност, в която действителността се фиксира чрез предварително наложени очила (класова борба, свои-чужди, експлоатация на човек от човека, насилие, революция, кръв, светло бъдеще).

Нищо извън тази схема не съществува. И сякаш никога не е съществувало.

През 1901 г. швейцарски изобретател открива ролковата тоалетна хартия и една немалка част от световния добив на дървесина се пренасочва за изработването на това хигиенно нововъведение. Интересното е, че в същия ден във вестниците водещата „швейцарска новина” е друга – правителството на Швейцарската конфедерация предало на Италия анархист, заподозрян в атентат срещу италианския крал. А на откриването на тоалетната хартия било отредено второ място, като на „непретенциозно, но все пак значимо откритие”.

Век по-късно, всички, струва ми се, сме убедени в обратното. Как в тази връзка да не се запитаме: нямаше ли човечеството да е далеч по-щастливо, а бъдещето му не чак толкова кърваво (никой не казва „сияйно), ако част от хартията, отделена за пропагандата на марксизма, бе пренасочена за хигиенни цели?

С други думи, ако „швейцарският почин”  бе надделял над „съветския експеримент”?

Един разочарован от идеологията марксист, Корнелиус Касториадис (когото имах честта да познавам), прави следната равносметка:

Марксизмът отдавна се превърна в труп на псевдотеория, която е спряла своето развитие в социален и исторически план, служейки само като идеология или като легитимация на терористични и експлоататорски режими.

Марксизмът започна като „утопична идеология”. Дълго време (и до ден днешен) е смятан от някои за „критическа теория”. Но в историята (неизбежно) той ще остане с кървавата диря на практическите си реализации.

Нашата монументална обсесия

Тони Николов

11.06.2015

http://kultura.bg/web/нашата-монументална-обсесия/

Защо темата за паметниците е тъй травматична за българското общество? Страстите около тях кипят, нагнетяват се по начин, почти несъпоставим с друго, освен със спечелването или изгубването на важен футболен мач.

Може би заради травмата от комунизма, който, като всяка диктатура, използваше за свой политически инструмент т. нар. „монументална пропаганда”. В резултат на което България днес е осеяна с рушащи се „идоли на соца”, стърчащи навред – от Бузлуджа, та до „многоъгълника” пред НДК – които не знаем що да сторим.

От една страна, това са „паметници-призраци”, неспособни да произведат никакъв ефект на монументалност, защото бъдещето, което би трябвало да изразяват, е по-призрачно и от тях, и никога няма да се материализира.

От друга страна, тези „идоли на историята” така вампирясаха през последния четвърт век, че даже без светещи очи изпиват не малка част от силите и енергията ни. То не бяха караници и препирни около мавзолея, за паметника на съветската армия, за „Альоша”, за „1300-те години пред НДК”, за бетонната чиния на Бузлуджа. А дебатът е все в изходна позиция

Какво да правим с тези монументални призраци, низвергнати от своя идеологически пиедестал?

Отговор все още не сме намерили.

Ала междувременно прихванахме покрай тях монументална обсесия, изразяваща се в желанието за още и още нови паметници. Без значение какви. Важното е да са нови и наши, което със сигурност ги прави по-добри, защото ще коригират чуждите и предишните.

Така навлязохме в ерата на частните или публично-частните паметници. Всеки квартал с паметник – даже не с един или два. А щом гражданството настоява, общината узаконява.

Безумията по пътищата също намериха своя монументален завършек. Никнат като гъби все по-необичайни архитектурни форми, идещи да възмездят пълното незачитане на човешкия живот. Само дето скоро пътищата ще заприличат на гробища.

Но най-тежката обсесия, останала ни от комунизма, явно е в това, че историята е памет, само доколкото е въплътена в паметници. Че се крепи единствено на тях, като на монументални патерици, а не на словото, книгите и други носители от дигиталната ера. Сякаш нямаме и никога не сме разполагали с писана история. Сякаш Хилендарският монах не е съществувал. Сякаш никога не сме имали по-сетнешно знание за своя род и език, учебници, нито научна историография.

Впрочем има и такава теза в социалната история: за какво инак са паметниците, ако не да освободят обществото от задължението му да се напряга и помни? Още Фройд е размишлявал колко по-лесно е да се „запечати” всяко събитие в паметник и така да се сублимира, което си е успешно разтоварване, колкото и то да обременява градската среда.

Така историята с лекота се превръща в монументална илюстрация.

И тогава разходката по улиците става нещо като задължителен урок по история от началното училище. Хващаш детето си за ръка и тръгвате по столичните улици: от точка А – от паметника на хан Аспарух (предстоящ, поне 15 метра – като основател на българската държава) – до точка Б (паметника на цар Самуил  – актуален, 6,5 метра, бележещ трагичния край на Първото българско царство). Оттам поемате към „цар Калоян” (със съответен паметник на него и Асеневци, поне в мащаба на цар Самуил). Продължавате към „цар Иван Асен II”, комуто естествено подобава паметник на Орлов мост, между историческите кооперации „Царевец” и „Асеновец”. И това, разбира се, не е всичко.

Ами българските ханове? Не подобава ли да имаме паметник на Омуртаг? Ами на Крум Страшни? А на хан Тервел? На Пресиян и Маламир? И ще посмее ли някой тук да сложи точка, дори след консултации с проф. Божидар Димитров?

Нали всички – и то с пълно основание – ще възроптаят: ами Възраждането? Назад към Възраждането! Ами българските хайдути – мъже и жени? Феминистките с още по-пълно основание ще отсекат, че няма достатъчно паметници на жени. И още следващото поколение ще започне да проектира, отлива и качва на пиедесталите Кера Тамара, Сирма войвода или Румяна войвода.

Съвременните технологии и 3D принтерите с лекота позволяват всяка историческа картина в стил а ла Димитър Гюдженов да се отлее в паметник от бронз или пластмаса, с резултат, почти равностоен на „Цар Самуил” на Александър Хайтов.

По този начин София бързо ще замяза на Скопие или на компютърни симулации като „Игра на тронове”.

Дано се намери някой, който да не го допусне, някой, който да поеме риска да каже „стига”, без да се побои, че тутакси ще му ревнат в лицето: „Че кой си ти, бе, дето си против да има още паметници на Велики българи?”

Можем само да се надяваме и на пробуждането на гражданското общество, което един ден би трябвало да се запита: а за какво ни е всичко това? И колко „още” ни е необходимо?

Ставаме ли  „по-велики” с „много” и „още” такива паметници, издържани в подобна естетика?

Да уточня: става дума за естетиката на късния Пенчо Кубадински, дозапълнена днес с критериите на проф. Божидар Димитров.

Ето защо за финал искам да разкаже една „монументална история” отпреди 1944 г, която в светлината на случващото се днес изглежда направо като притча. В животописа на известния български юрист проф. Константин Кацаров „60 години живяна история”  (издаден в Швейцария през 1970 г.), открих следния „паметен разказ” за дълго несбъднатия проект за мемориал на Незнайния воин.

Веднага след войните в 1912-1918 г. било решено да се издигне такъв мемориал, който да увековечи паметта на 150 000 български воини, паднали за отечеството.  Конституирала се комисия, която си избрала председател, и тя започнала да заседава, да преглежда проекти, да се съвещава. Колко проекти била получила, проучила, хонорувала и отхвърлила комисията, така и никой не разбрал, а и колко пари изяла тя до 1926 г. – също.

Общественият ропот се засилил и тогава комисията обявила, че сменя „метода” си на работа. Вече нямало да се работи с „конкурси”, а с „покани”. Колко души били поканени, също останало загадка. Но дошла 1933 г., над Европа започнали да нависват облаци, а у нас комисията решила, че най-сетне е спряла избора си на големия български скулптор Андрей Николов.

Онези, които присърце следели въпроса с паметника, леко си отдъхнали.

Е, най-после паметникът ще бъде построен.

Ала, всуе. Оказало се, че именитият ни скулптор е в силни душевни терзания и все търси символа, който да придаде формата на тази национална светиня.

Трябвало да минат още-година-две, преди да стане ясно, че символът е намерен. Един лъв. Българският лъв.

Ала какъв лъв? Лъвове много.  Не можело да се иска националната светиня да бъде изваяна по книги и фотографии. Решило се скулпторът да се командирова в странство във връзка с построяването на паметника на Незнайния воин.  И то не в Абисиния или някъде в Африка, а в Италия, страната на изкуството, където той неминуемо щял да открие онова, което търси.

Настъпила 1935 г. Изминал бил четвърт век от Балканската война и две десетилетия от участието на България в Първата световна. Гробовете на падналите български воини, дори на знайните, отдавна били буренясали и заличени. Много от имената им – забравени. Междувременно Андрей Николов се връща от Италия с нови творчески идеи. От този период датира и построяването (не без държавна подкрепа) на неговото ателие, известно днес като Центъра за култура и дебати „Червената къща-Андрей Николов”, чието оцеляване все още виси из преписките на Министерството на културата. Ала това е друга тема.

На снимките от онази епоха виждаме как цялата площ южно от базиликата „Св.София” била оградена с тараби и над нея се е извисявало огромно скеле (от днешния мемориал към сегашния паметник на цар Самуил).

Паметна работа.

Тук е трябвало да изникне „Българският паметник”. Мемориалът на Незнайния воин.

По онова време – сред края на Голямата война, наречена още Първа световна – възниква един нов начин за отдаване почит на воините, паднали в защита на отечеството си, доста по-различен от помпозната натруфеност на класическите пищни паметници и пантеони, характерни за Европа от XIX в. Създателка на този нов вид мемориал е Франция, страната дала 1 500 000 убити във войната. Преживелите кръвопролитията по бойните полета на Марна, Вердюн и Сома французи си дават сметка, че войната не е само дело на политици и пълководци и решават да сменят традицията. Взимат костите на анонимен френски войник, паднал за Франция, и тържествено ги погребват под проста бронзова плоча край Триумфалната арка в Париж. Оттук насетне този повече от скромен паметник става Мемориал номер едно на страната като символ на саможертвата. Просто и ясно. И днес той е символът на националното достойнство на Франция, пред който свеждат глави всички политици и чужди държавници. Този незнаен гроб е далеч по-важен от гроба на Наполеон и всички кралски паметници и мемориали взети заедно.

Ала не така става в България. Българският проект изисква мегапаметник, който така и не се появява на скелето до началото на 1944 г. А след 10 януари 1944 г. София е подложена на жестоки бомбардировки, които съсипват центъра на столицата. Сериозно поразена е Синодалната палата, засегната е и катедралата „Св. „Александър Невски”. Целият площад пред базиликата „Св. София” е изоран от бомбите. Нищо не остава от скелето и загражденията пред несъстоялия се мемориал. Само малкият макет-лъв на Андрей Николов, наличен и днес, остава невредим, сякаш, за да даде израз на презрението си към обществото, неспособно да почете паметта на загиналите.

„Едва тогава, пише проф. Константин Кацаров, нашето поколение си даде сметка, че може би не бе необходим кой знае какъв мемориал. И бе достатъчна само една прилична плоча, на която да има думи на почит и признателност.”

Същата идея се съдържа и в известния афоризъм на писателя Роберт Музил, който настоява, че „няма нищо по-невидимо от паметника”. Когато е истински паметник. А не е плод на монументална обсесия за „още” и „още” знаци на минало величие, които не привнасят в настоящето друго освен от травмите на разочарованието.