На научната конференция "Българският комунизъм - две десетилетия по-късно", организирана по повод 22-рата годишнина от свалянето на Тодор Живков, историци и социолози говориха за предизвикателствата пред осмислянето на тоталитарното минало.Публикуваме експозето на доц. Бойко Киряков.
Фразата "Историята учи, че хората не се учат от историята" не винаги е вярна. Доказват го българските комунисти, които след вземането на властта при "деветосептемврийската революция" не допуснаха грешките на техните учители по време на "октомврийската".
Една от областите, в която бяха изправени октомврийските грешки, беше отношението към емиграцията. На първо място – недопускане на напускане, какво да кажем за осигуряване на кораб, с който интелигенцията да се самоизнесе зад граница. Затова една от първите мерки са взети в насока за ограничаване на потенциалната емиграция в посока укрепване на границите. Това е процес труден и продължителен, пък и не винаги ефикасен. Затова непрекъснато в политбюро се занимават с въпросите за укрепване на граничните войски. И превъоръжаването им, за да се стигне до леки картечници и противопехотни мини.
За тези, които предвидливо са останали извън границите на страната, се изпращат агенти за довеждането им
Понякога за единични случаи с доставката ни на посланика ни в Загреб, друг път – за доставка на цели колективи. И в двата случая герой е Лев Главинчев, като във втория случай успява да докара от Будапеща и Виена около 600 българи.
А там, докъдето силите и средствата не достигат, използва се кореспондентски път, като с Николай П. Николаев, който с писмо е уведомен, че е осъден от Народния съд, и да бъде така добър да се добере до България на собствени разноски, за да си понесе наказанието.
Затяга се и законовата рамка. Нарасналите случаи на напускане на страната водят до новия закон за българското гражданство, приет на 6 март 1948 г., според който на незаконно напусналите и незавърналите се в разрешения срок
се отнема българското гражданство и се конфискува цялото им имущество
Явно недостатъчно, две години по-късно това престъпление се наказва с 10 години затвор и глоба от 50 000 лв., а от 1953 г. то вече се таксува като "предателство на Родината", което се наказва със смърт.
През първите осем години Държавна сигурност не се занимава системно с емиграцията. Вярно – следи я, даже през 1950 г. се появява обобщаващ доклад за задграничните представителства на българските изгнаници. А през 1954 г. юбилейно се отчита с изготвяне на справка за 10-годишната дейност на отдела за борба с изменниците на родината.
Но през това време органите имат други задачи – разгром на опозицията, колективизация, търсене, намиране и обезвреждане на врага с червен партиен билет – всичко това така изяло поема времето на службите, че те не поглеждали системно отвъд Драгоман, Петрич и Свиленград.
Докато най-сетне
всички вътрешни врагове са поставени на място и идва ред на външните
От признание на самия заместник-ръководител на ведомството Георги Кумбилиев през 1952 г. сред многото неизпълнени задачи седи невземането на разработка на изменниците на родината. Следва светкавична реакция, започват да се трупат разработки, коя от коя по-несмислени. И за да не са изненадани, органите развиват превантивна дейност, която може да се онагледи с анотацията на една архивна единица от архива на МВР от 1952 г., озаглавена
"Списъци на потенциални емигранти"!
Разпределението е налице. С потенциалните ще се занимават вътрешните войски. С кинетичните – граничните такива. А с успелите – агентите зад граница.
Тези агенти са навсякъде. Най-вече във филтровите лагери. Държавно сигурни хора се намърдват и в "пунктовете за вербовка" на радиостанциите, излъчващи за България – Радио "Свободна Европа", Радио "Горяни", "Гласът на Америка". За качеството им можем да съдим от едно донесение на агент в Атина, който, докладвайки за присъствието на един "специалист по религиозния въпрос, говорещ малко гръцки и отлично френски и английски. Той е възрастен, около 60 години. Името не можах да запомня, понеже беше чуждо."
В дейността са включени и посолствата
Там се изготвят списъци на емигранти, а служители обикалят лагерите за бежанци, опитвайки се да придумат българите да се върнат у дома си. Това си е направо опасно начинание.
В един от докладите си разсейващият идеологическите заблуди български чиновник пише: "Колата ни беше охранявана от неколцина агенти, които не допуснаха [лагеристите] да се доближат до нея и да извършат повреди."
Това, докато друга идеологически заблудена група напирала "да изкъртят вратите на стаята, в която се намирахме".
Това са мерките по "разложение на емиграцията".
А тези, които се оказали неразложими и не пожелали да се завърнат, попадат в списъци, надлежно снабдени със снимки. За да няма грешка.
Отношението към завърналите се невъзвращенци личи от изготвените списъци на завърналите се в България. Къде за една година, къде – обединени списъци за по няколко (понякога до 5 години), за по-прегледно да ги подкараш по един списък. Въпреки че е по-логично тези списъци да се намерят в бюрата по труда, жилищните комисии и другаде.
А тези, които са отказали да се завърнат, трябва да попаднат в други списъци. Така например през 1951 г. МВР праща до МВнР писмо, в което прилага списък на лица невъзвращенци, "като за всеки един поотделно ни се даде съответен документ, че е поканен и е отказал да се върне".
Разширява се и се засилва дейността на ДС към българската емиграция. Но
след 60-те години се забелязва общо разхлабване на режима
поне по външните му белези. По това време са закрити много разработки. Това може би има връзка с факта, че Хрушчов нарежда на Семичастни, новият ръководител на КГБ, от 1961 г. да продължи прочистването на архивите, което неминуемо кореспондира със свалянето на делата от отчет в България.
Тогава се прави и пробив в отношението към българската емиграция. Това намерение се вижда в едно решение на политбюро от 1961 г. "Относно идейно-политическата пропаганда сред българската емиграция в чужбина". Вярно, става дума само за дейците на македонските патриотични организации в САЩ и Канада, но за първи път се признава, че хората на Иван Михайлов извършват българска пропаганда.
Започва изпращане на български журналисти сред емиграцията
Между 1965 и 1968 г. в архива на ЦК на БКП са запазени множество документи от обсъждания за изпращане на журналисти на постоянна работа в чужбина за вестници на българската емиграция. Има дълговременни посещения като на Георги Тамбуев в Австралия през 1965 г. Търсят се контакти сред старата българска емиграция.
Но и рефлексите на тоталитаризма са живи – например, пишейки за българския свещеник, Тамбуев отбелязва, че "у него се забелязва много силен стремеж да забогатее". Това умозаключение се прави от факта, че извън работата си в черквата свещеникът отива да работи "в една градинка". След което бдително и безапелационно се отправя съвет – свещеникът да бъде отзован в България.
Краткото размразяване трае късо – до 1968
А за Държавна сигурност – още по-рано. Три години преди смазването на Пражката пролет органите установяват, че разведряването и амнистиите не водят до нищо добро.
През 1966 г. председателят на КДС внася в Политбюро докладна записка, в която споменава, че от 1954 до 1965 г. е имало три амнистии за невъзвращенци. Това е неправилно. Защото, завръщайки се тук, те на практика правят антисоциалистическа пропаганда – харчат пари от пенсии, немислими за околните, обличат се с дрехи, ненамираеми по нашите магазини, а някои идват с леките си коли "и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото".
Затова Политбюро взима решение да не се провеждат мероприятия за връщане на изменници в страната. Като решението "За пресичане възможностите на капиталистическото разузнаване да провеждат подривна дейност срещу НРБ чрез вражеската емиграция".
За радост на Държавна сигурност настъпва 1968 г. Тяхната проницателност е доказана и ръцете им са силно развързани. След събитията в Чехословакия от 70-те години се отбелязва нов ръст в активността срещу емиграцията.
Самата емиграция след 1968 г. не е същата
Последните илюзии за комунизма с човешко лице се изпаряват и към противниковия лагер преминават хора като Асен Игнатов, Георги Марков, Димитър Бочев, Владимир Костов. Успоредно с практиката на КГБ, изработила план за внедряване на агенти в руската емигрантска общност и дестабилизиране на дисидентите в чужбина, работи и българската ДС.
Подпомагат се "нашите" издания. За "ненашите" се предлага да се състави комисия, която да следи вражеския печат. Има сигнална записка от "Групата за борба срещу буржоазната идеология и ревизионизма" до секретаря на ЦК на БКП В. Коцев относно антикомунистическата и антибългарска пропагандна дейност на писателя невъзвращенец Г. Марков, 8 юни 1972 г.
Засилва се агентурната дейност срещу емиграцията независимо, а по-точно поради Хелзинкските споразумения, особено т. нар. трета кошница – свободата на словото.
От 1973 г. разузнаването се води по нов устройствен нормативен документ. В документа е записано, че
разузнаването "извършва остри агентурно-оперативни мероприятия"
- на прост език казано – убийства. Този документ е допълнен от решението на Политбюро от 1977 г. "относно усъвършенстване работата за ограничаване и обезвреждане на българската емиграция".
С две думи, работата ще върви в посока на разложение и компрометиране на ангажираната в престъпна дейност българска емиграция и оказване на положително влияние на неучастващата в престъпна дейност такава. Разложение, стигащо до пълно ликвидиране – не напразно
през 70-те години са отчетени най-много политически убийства сред емиграцията
- изчезналият инж. Съйко Средногорски, убитата Веселина Стойнова, убитият Георги Марков, отвличането и убийството на Борис Арсов, опитите за убийство на Владимир Костов, опитът за отвличане на Димитър Инкьов и много други.
И все пак на вражеската емиграция вече се гледа по-спокойно. И това личи в документите на институциите, призвани да провеждат "меката политика" към емиграцията.
Така например отношението към академическото дружество "Д-р Петър Берон", независимо че стои на антикомунистически позиции, или "Славянският комитет е готов да оказва съдействие в определени рамки на неговата дейност". Показателно е, че в дружеството участват най-активно служителите от българската секция на Радио "Свободна Европа".
Все по-активното включване на Славянския комитет проличава в насоките за дейността му за 1974/1975 г., където освен разясняване политиката на БКП и други трафарети в документа се среща и "решително противопоставяне срещу опитите на реакционните сили да използват част от емиграцията за целите на тяхната идеологическа диверсия срещу нашата страна". Както и "установяване във възможно най-близко време контакти във второто и третото поколение българска емиграция", правилно отчитайки, че първото поколение е изгубено безвъзвратно.
Адресатът "второ-трето поколение" се среща на десетина места в текста. Сещат се да използват църквата за неделни училища за изучаване на български – пак насочено към второ и трето емигрантско поколение. Създаване на комисия за работа сред интелигенцията на нашата емиграция, хора, "които биха могли да бъдат полезни за нашата кауза, ако се спечелят на наша страна".
През 1980 г. е изготвена "Дългосрочна програма за работа с българските колонии в несоциалистическите страни за периода 1981–1990 г."
Вътре влиза детайлно политиката към 13 държави – Австрия, Австралия, Англия, Аржентина, Белгия, Италия, Канада, САЩ, Турция, ФРГ, Франция, Швейцария и Швеция.
Прави впечатление изброяването и на "български антикомунистически организации", като те са омаловажавани (например твърди се, че в Българската социалдемократическа партия и в Съюза на българите в Австрия общо членуват около 20 души), но все пак
за първи път инакомислещите българи са обект на официална и цивилна доктрина
Да не говорим, че дружеството "Д-р Петър Берон във ФРГ не е поставено сред антикомунистическите, въпреки че се споменава, че по насока е антикомунистическо, но в изданията му липсват груби антибългарски нападки.
Към "меките мерки" спрямо емиграцията трябва да се причислят и контактите чрез Българската православна църква. Дори и структурно, от княз Борис І насам по линия на цезаропапизма църквата е подчинена на държавата. Опитът за влияние над емиграцията от страна на изпратените оттук свещеници и чрез контактите с емигрантските ни черкви (особено в Америка и в Австралия) много точно в книгата на Момчил Методиев е онасловен: "Неефикасна, деструктивна и късогледа политика."
Така приближаваме до последното размразяване, дадено с решението на Политбюро от 1978 г. за тържествено ознаменуване на 1300-годишнината на българската държава. Предвидено е да бъде установена връзка с български интелектуалци емигранти.
Тогава се стопля и отношението към Петър Увалиевкооптират д-р Симеон Симов и други.
На 29 май 1981 г. излиза решение на Секретариата на ЦК на БКП "За работа с българската емиграция в чужбина". Учредява се Държавната комисия за работата с българската колония в несоциалистическите страни, правят се промени в името и усъвършенстване на структурата на Славянския комитет, препоръчва се МВнР "да вземе допълнителни мерки за подготовка на висококвалифицирани кадри за работа с българската емиграция в несоциалистическите страни и за подобряване дейността на всички органи от своята система, които работят в тази област".
Излиза, че 37 години след победата им започва подготовка на висококвалифицирани кадри. Ясни са целите и задачите на Държавната комисия. Но защо все пак имам плахо възражение, не можейки да си обясня защо в нея наред с културните институции участва и представител на Министерството на отбраната! Може би затова тази политика трае толкова кратко.
Икономическият крах на държавата, авантюрата "възродителен процес" променят постепенно и лексиката на цивилните институции. В плана на Комитета за българите в чужбина за 1984 г. се срещат фрази като "ядрена заплаха за световния мир", "засилване на вражеската пропаганда както с национален, така и със социалистически прицел" и други, позабравени през предходните кратки години.
За лексиката на органите не говорим, тя е непроменима. Но в през втората половина на 80-те години Държавна сигурност освен репресиите вътре и извън границите има и друга задача – изнасяне на капиталите и подготовка за посрещането на контролираната от партията пазарна икономика.
Успешна ли беше политиката на държавата срещу българската емиграция? Ако използваме фразата на социолозите – по-скоро да. Поне в психологичен план. Параноята, която тресе българските изгнаници, виждащи агенти дори в декоративните рибки в аквариума, парализира дейността им. Въпреки че параноя не е най-точната дума. Според мен
държавата успя и в изкривяване на представата на хората в България към т.нар. вражеска емиграция
За това до каква степен пропагандата влиза под черепа дори на мислещи хора говори следният случай:
В първите месеци на 1989 г. се забелязват първите симптоми на разделение в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Различия в тактиката – масовизиране или оставане в тесен кръг, нещо като дискусионен, елитарен кръг; или в отношението към Независимото дружество за защита правата на човека, които Николай Василев нарича "фашистка организация"... Затова в средата на март 1989 не е разпространена декларация в защита на дружеството – против са Николай Василев и Невена Стефанова...
По същите съображения мнозинството от ръководството на клуба отхвърлят предложението за съвместни действия, направени от чужбина от Едуард Генов, Петър Бояджиев и други емигранти, свързани със задгранични политически организации.
*Авторът е историк от Института по история на БАН. Заглавието е на редакцията.
Източник: http://www.dnevnik.bg
