Показват се публикациите с етикет захари стоянов. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет захари стоянов. Показване на всички публикации

Захари Стоянов: „Не ви е чист косъмът, бай Аксаков!”

„Не ви е чист косъмът, бай Аксаков!” Това пише, през март 1886 г. във в.“Независимост”, великият българин, революционер и писател, председател на Народното събрание, Захари Стоянов, в писмо до И.С.Аксаков – редактор на в.“Русь”, идеолог на славянофилството, председател на Московския славянски комитет. Днес две български села носят името на Захари Стоянов, но има улица в Софя и село край Варна, които носят името на Аксаков. Но ето, какво пише и какво мисли за тоя И.С.Аксаков, авторът на „Записки по българските въстания”:
„Бъдете малко по-настрана от нас…“

КОЙ?

Захари Стоянов




zahari 3

Кой въстана срещу нашето свещено дело – Съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навлязат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата срещу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци, с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше на път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на неговата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Сливница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и Съединението ще бъде пълно, и правата на България ще останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една дума България ще цъфти и вирее? Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой подучи пичовете и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се подигра с България, като й препоръчваше за княз един развратен черкезин – Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В.Н.Събрание, за незаконни с единствена цел да се продължи още в България безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете” – Русия, нашата фатална освободителка, покровителка; славянската, братската, християнската и велика Русия, с която сме една вяра и една кръв!
Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имат ли ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Николая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче”. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят насреща и викат: „Стрижено е!”. Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.
И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка? Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят чеченците, афганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Ще ни кълне Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние, идиотите, заедно с още много идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!
Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа калугер излиза дързостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! Не е крив той. Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро или зло е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.
Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докато в Петербург царува Александър III…Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си наредим аладжака[1]!…
В. „Свобода”, бр. 77, 22 август 1887 г.

[1] Вземане-даването (тур.) Б.р.

Захари Стоянов 1850 – 1899


той е централна фигура в литературата и литературния живот в първите десетилетия след освобождението. Проявява се и като ообществен деец и политик. Пише първите в българската литература исторически биографични романи за Ботев и Левски, преиздава съчинения на Любен Каравелов, книгата му за четническото движение. Според Иван вазов вигурата на този “исторически овчар” е сюблимна в литературата. Той владее “страшната” мощ на популярния език и който с еедна дума убиваше една репутация с един епитет една партия. Литературната си дейност започва с фейлетона “Скендербей”. Отрицателни са оценките на ПС и ДКР за творчеството на Захари Стоянов, но ПС черпи материал от “Записките” за своята кърава песен. Някои автори смятат биографията на Ботев от Захари Стоянов за негово най- високо постижение в литературата. В нея както и в биографичния очерк “Васил Левски” реалното се преплита с художествената измислица. От конкретни реални факти документални материали и чути разговори той разгръща богати картини, които са свидетелство за големия му белетристичен талант. Художесвтеното пресъздаване на живота и образите се среща тма ,където авторът сам разказва и непривежда документи ифакти. Най четната книга на Захари Стоянов са неговите “Записки” с под заглавие “разказ за очевидци”. Това произведение често се разглежда като синкретична проза, тоест изградеа от разнородни елементи, които са обединени органично в един исторически синтез. Захари Стоянов е определен подобно на руснака Карамзин за последния летописец и първия историк в българската литература. Критиката го определя като митотворец, защото често изкривява истината, което води до създаването на митове. Записките в своя синкретизъм са сплав от старобългарска ораторска проза, жития и апокрифи; автобиографична проза; мемоаристика; традиции на българската народопсихология и характерология. Иван Радославов нарича Захари Стоянов първия български есеист, защото в записките често се усеща субктивността, характерна за есвеистиката . за нея е характерно ии любопитството, фрагментарността, от която тук се изгражда мономенталността. Често срещани в Записките са хуморъът и сатирата, травестията и самоиронията. Начинът на изказване е трагикомичен. В записките ролята на разказвача е особено важна и централна. Той е очевидец, свидетел и участник в събитията; той е историк на своето време; той е изследовател на своята епоха. Никола Георгиев определя Захари Стоянов като “енциклопедия на великия човешки дар да се разказва”. Записките са история на старозагорското ии Априлското въстание 1875-76г. това е книга , която се превръща в широко и разнообразно повествование за всичко, което би могло да е характерно за онази епоха. Авторът се представя и като битоописател на котленските овчари на абадджиите и техните чираци, носи в себе си реалната дейстителност в цялата и многообразност. Основната му задача в Записките е да покаже, че двете въстания са чисто народни, без никакво външно влияние. Авторът умее да индивидуализира своите герои- най- вече хумористичните образи. По- важното при Захари Стоянов е искреността. Разкрива умело психологията и на българите и на турците. У него ллипсва желание да се представи за герой и с ярка откровеност разказва за своите страхове и препядствия. Подробно в повествованието участва и пейзажа. Катонедостатъци на Записките се изтъкват липсата на стройна композиция, поради богатия материал, който се използва; в изложението има редица отклонения; натрупване на излишни подробности, неуместни бележки, повторения, влияния от стила и езика на Каравелов. Захари Стоянов има живо въображение и прави оригинални връзки между явленията, но често повтаря едни и същи сравнения. Захари Стоянов има предпочитания към ”ддокумнталния” тип писмо; той осънава историческото време на високото възраждане като сакрално време и има съзнанието, че пише сакрален текст. Основата на записките са демократизмът, реализмът и патриотизма; те са създадени в т нар “епоха на доизживяване на възрожденските проблематики”. Може да се направи паралел между записките и История славян на Паисий. Паисий в своето послесловие призовава “националната свяст на народа”, а Захари Стоянов Захари Стоянов в своето предисловие – тяхната социална бдителност. И двата текста започват с пшатетично обръщение, използват се почти еднакви стилни фигури, отправени като завет – заклинание. За Захари Стоянов е важно написаноото не само да се хареса на читателя , а и да го удеби в това, което казва. Чести в записките са идеите и моделите от възрожденската епоха- полемична и откровено публицистична конфронтация; художествената функция се припокрива с обществената . В Записките за изкуство се приема само това което е реално истиинно и действително. Продължава се традицията, че изкуството е функция на пропаганда на идеи и дидактика на морала. Записките притежават естетическа недоминираност и са уникална история на героично- трагични събития, но сами по себе си не са героично- трагични. Те са история на опиянението но не са епос. Записките бъркат документално и художествено, мемоарно и литературно; смесват героичното и смешното. Те са история, етнография, народопсихология, фолклор, мит и действителност. Те са едновременно документ, меморар, роман- епопея, народознание и човекознание. В Записките документалното се изразява в това , че на много места Захари Стоянов изтъква, че е бил очевидец на събитията ; прави се опит да се долови душата на събитията; съобщават се оригинални и интересни факти и моменти.; авторът се ръководи от усета за човешки значимото; погледът е насочен към останалите хора, участници в събитието; прави читателят съпричастен на разказваното. В Заописките житейския път на автора съвпада с общия процес на народното осузнаване; наблюдава се сливане на личен и исторически опит, затова и записките се определят като своеобразна автобиография. Авторът ни води по своите стъпки, присъствието му се чувства на всички страници на текста но не се натрапва; авторът не се превръща в главен герой. Захари Стоянов не следва модела на други автори, които са участници в събитията за които разказва. Той не е в центъра на повествованието, а всичко което е съдбоносно се разкрива чрез хумор и самоирония. Така се запазва дистанция между автора и гллавната тема на повествоованието. Собствените си патила и премеждия разказва като на шега, а на другото се възхищава и разказва със съответен патос. Захари Стоянов е важен ппринципът, че всеки елемент от повествованието трябва да служи, за да се разкрие общонародната драма а не за себе изтъкване. В повествованието са включени сам епизоди от живота му, които са пряко свързани с разказваното. Създава се дистанция между герой и разказвач. Захари Стоянов смята, че мястоото му сред живите го лишава от героичен ореол и сам си отрежда мястото на обикновен в повествованието , а не на герой. Автобиографичният елемент има голямо художествено значение, защото смисълът му е достоверен и непосредствен в интимния свят на един участник в събитията, а също и за по- голяма достоверност на разказваното. Захари Стоянов общува с читателя и търси пряк контакт с него – той споделя мисли и преживявания, не крие своите пристрастия. Книгата поразява със своята забележителна обективност, която се изразява в умението да се долавя логиката на явленията и техния самостооятелен живот. Ппатосът се определя от момента на сливане на човешките воли и желания; единството, което свързва хората; опиянение от общите възторзи. Мемоарността и култорологията се изразяват в предадени със спомени на автора за народа като главен герой и дейците на въстанията като отделни личности- със своя индивидуалност и характери; те са предадени с голямо проникновение и сила; всеки герой е жива същщност, става реалност в духовния живот на българина (Бенковски, КАБЛЕШКОВ, вОЛО и т.н.). Захари Стоянов е определян като характеролог на литературата, защото винаги разкрива у героите не само “дидактиката и душите”, но и устойчивите контури на характерите, в които се изливат потоците на душевния живот. Записките са не само летопис на едно героично време, а и трогателна изповед на един силен човек, с проникновен поглед, който умее “силно да люби и мрази”. Записките имат някой от особеностите на епошшеята :
  • широко разгърнато повествование с множество равностойни епизоди, с център едно историческо събитие
  • има голям брой герои, но нито един от тях не е главен
  • внушителни масови сцени
  • единство, което личи в ритъма на повествованието, напрежението с което се разгръща разказа.
Романовостта на Записките се изразява в :
  • героите разкриват частното си битие на фона на ожбществените събития
  • открива се човешката многоликост. Захари Стоянов описва себе си чрез погледите на други герои; когато е в троянския затвор измисля и иметоси Джендо, наречен е още Малкото, Захари и т.н.
  • героите са представени от различна гледна точка и различна позиция
  • акцентът е върху събитията
  • залага на устността, която е кодът към разглеждане на книгата
  • романовото се усеща и в начина, по който авторът описва документа
  • събитията се развиват в права линия, героите вървят напред, аа когато един герой се появява само в един епизод се разказва целият му живот и бива описан всестранно
  • в няколко реда от Записките се използват три стила: битово- разговорен, писмовно- делови, интимно- апелативен.             

    Още теми