Одисей и сирените, вазова живопис, 475-450 г. пр. Хр.
Разпадат се връзки, късат се приятелства, човек вече не разбира света. Сирените на Владимир Путин, пропагандните птички на Кремъл, разделят Европа. Големи части от европейското общество се хващат на тези напеви, докато други отхвърлят какофонията и отказват да бъдат съблазнени. На това отгоре напевите наистина не са красиви. При по-внимателно вслушване биха могли да се характеризират даже като грозни, а във всички случаи са изпълнени с омраза. Защо тогава да се хващаме на тази омраза, след като тя неприкрито е насочена срещу Запада? Откъде иде тази мазохистична наслада от самокастрирането? Радостта от унижаването? Сладостта от лъжата?
Би било грешка в този феномен да се вижда краткосрочно заблуждение на някакво незначително малцинство. Също така малко помага представянето на въодушевлението от Путин и неговата война в Украйна, нарастващо из западните коментари в мрежата, като продукт на платени кремълски тролове. Не, не е просто да бъдат действително разбрани разбиращите Путин. Естествено, няма една обясняваща всичко причина на тази склонност, още повече че между различните общества в Европа има съществени културни и исторически различия. И все пак: ние едва ли бихме могли да проумеем чудовищната привлекателна сила на кремълската пропаганда, ако не се опитаме да потърсим по-дълбоко лежащия общ знаменател.
Най-напред се забелязва, че Путиновите послания се състоят от противоречия. Това, което привично би се възприемало като решаващ недостатък на тази пропаганда, се проявява в практиката като нейна най-висша добродетел. Важно е да се фиксират трите носещи тематични блока, действащи в тази връзка. Първо, нетърпящата никакво съмнение прослава на велика Русия, на нейното минало, нейното настояще и славното й бъдеще. Второ, унищожителната критика на западните ценности и държавни устройства (контрастът със собствената свобода за цивилизационни грешки не би могъл да бъде по-голям). Най-сетне, оклеветяването на Украйна, респ. оклеветяването на всичко украинско, което схваща себе си тъкмо като украинско, а не като малоруско.
Тази прослава, тази критика и това оклеветяване се правят неизменно от инсценираната перспектива на другостта, на не-принадлежността към този днешен разтлян, лъжовен свят. Тя дава възможност на Владимир Путин да предизвиква впечатлението, че упражнява последователна, непартийна критика на системата. Всичките ви системи се провалиха, казва той, всичките ви модели се изхабиха, на Запад вече цари само пустота, велика криза на смисъла. А онези, които са заинтересовани от съхраняването на тази хилава система, са според Путин в съзаклятие срещу останалите. Вие, скъпи европейци, сте системно лъгани от тези ваши съвременници, манипулирани и използвани, а ние, руснаците, прозряхме това. Разбира се, няма да продължава още много дълго, докато този осъден на залез свят разбере, че съществува само една спасителна алтернатива. Тя се задава от Москва, от третия Рим (при което никой в Москва не е в състояние да подскаже в какво всъщност се състои тази алтернатива). Оттук следва: ако политиците ви постоянно ви лъжат, ако се проявяват като импотентни и некомпетентни, откъде трябва да следва, че ви казват истината за Украйна?
Да, какво става всъщност в Украйна? Само много, много малко европейци, живеещи западно от Украйна, с изключение навярно на поляците, са способни да отговорят на този въпрос. Малцина са, които знаят колко голям е копнежът по демокрация и собствена държавност при повечето украинци, въпреки източно-западното напрежение, малцина са се занимавали с украинския национализъм. Неспособността да се каже нещо за Украйна, да се създаде някаква представа за нея, се компенсира от потребността да се говори за Украйна, тоест да се подхваща онова, което твърди Кремъл за тази страна. Това в никакъв случай не се отнася само за сегашните събития, а за Украйна изобщо, включително за нейната история. Рутинното неразбиране на Украйна е свързано със сирените на Путин. Берлинският историк и публицист Карл Шльогел е прав, когато казва, че разбиращите Путин са възможни единствено върху фона на неразбиращите Украйна.
По време на майданската революция имаше кратък, емоционален, повърхностен интерес към Украйна, но той се изпари, щом положението стана малко по-сложно. Това, че западноевропейците пропуснаха през последните 25 години да се информират относно Украйна, позволява само един горчив извод: като важно на Запад се възприема само онова, което е масивно, като атрактивно – само онова, което има някаква пост-имперска аура, като секси – само онова, което е достатъчно екзотично. А Украйна не е нищо от всичко това. Ето защо има съмнения дали тя изобщо е някаква самостоятелна страна, или е само покрайнина на други империи, на руската преди всичко. Руската култура, непременно изписана с голяма буква, се познава. Затова с руснаците може да се говори на равна нога и да им се има доверие.
Това поведение е не на последно място във връзка с изтласкания, схващан като преодолян собствен империализъм. Струва ми се, че налице е не само пасивна липса на интерес към Украйна, а и активно изтласкване на онова, което разкри майданската революция.
При Майдана става дума не само за екзистенциалните въпроси на Украйна, а и за няколко важни въпроса на съвремието: партиципативната демокрация, гражданската отговорност и солидарност, легитимността на властта, бъдещето на пост-етническите нации, бъдещето на неолиберализма. Неразбирането на Украйна е обаче само фонът, а не обяснението за действеността на Путиновата пропаганда. Тя апелира към примитивното в човека, тя внушава един прозрачен свят. Прикритият екстремизъм на този светоглед намира в еднаква мяра отзвук и в левия, и в десния лагер. Радикалностите се привличат.
Путиновият антиамериканизъм също е една от причините за неговата всесветовна популярност.Антиамериканизмът може да е израз на антикапитализъм, на антиглобализъм, на антинеолиберализъм, но и просто на завист срещу една хегемонна сила, каквато самият ти би искал да си или която на времето е съдействала за демонтажа на собствената ти империя. Достатъчно често антиамериканизмът е наметалце на антисемитизма.
Мелодията на Путиновите сирени е композирана контрапунктно. Тя достига до две иначе несъвместими групи реципиенти. Аз ги наричам „група на страха“ и „група на ресантимента“. Първата страда от Стокхолмски синдром, отъждествява се с агресора. Най-важното е да няма нова, още по-голяма война, най-важното е всичко да се приключи с тази по-малка жертва, била тя Грузия или Украйна, най-важното е да съхраним благосъстоянието си. Човек е готов да признае претенциите на престъпника за оправдани, да извлече „исторически основания“, а напротив да гледа жертвата като провокатор и даже като предмет на заслужено наказание.
Втората, „групата на ресантимента“ се вслушва в Путин поради тежко накърнен гняв срещу собственото правителство или понеже чувства потвърждение на своя собствен екстремизъм и популизъм. Към верните слушатели на Путин се числят привържениците на Националния фронт във Франция, на „Йобик“ в Унгария, на гръцката „Златна зора“. Това са граждани, пренатоварени от модерността и копнеещи края на отворения свят.Следователно, първата група иска да запази на всяка цена сегашния status quo (и тази цена се оказва наистина много висока), втората пък иска на всяка цена да го разруши.
При скорошната реч на Путин пред Генералната асамблея на ООН човек имаше възможност отново да се порадва на този риторичен репертоар. Веднъж Путин говореше като мъдър, премерено размишляващ, загрижен за световния мир държавник. Друг път пръскаше отрова и заплашваше. Речта му очевидно се основаваше върху допускането, че светът не познава Украйна, а и не иска да я познава, поради което на подбраната публика могат да бъдат разказвани произволни истории. Американците били подкрепили някакъв държавен преврат в Украйна, страната била по принцип всичко друго освен цивилизована, но това било второстепенно. Най-важното е, че сега ние заедно се борим срещу тероризма в световен мащаб. И това съчетано с необузданото желание – опаковано като критика на американския хегемонизъм – на всяка цена сам да бъдеш световна сила. В тази ценностна система величието е всичко, останалото е нерелевантно. Насилието надделява над силата.
На тези напеви трябва не само да се устоява, но и да им се противостои. Двата пътя откриваме и в гръцката митология – пътя на Одисей и пътя на Орфей. Отворените общества не могат да си позволят да държат ушите си затворени. Това, което следователно остава, е просто да се пее по-добре. Но да се пее по-добре в никакъв случай не означава да се правят опити за подхващане на контрапропаганда, за да се заглуши пропагандата. А означава онова, което препоръчва Зигмунд Фройд: припомняне, повторение, преработка.
Юрко Прохаско е есеист, преводач и психоаналитик. Живее в Лемберг.
Преводът е осъществен по: Süddeutsche Zeitung, N 226, 1 Oktober 2015
Превод от немски: Георги Каприев
