Село Илинденци

Селото е разположено на 3 км. източно от гр. Струмяни и на 18 км. северно от Сандански.На 12 км. източно от селището има големи залежи на мрамор. Отглеждат се тютюн, лозя, животновъдство.

В селото всяка година се провежда международен скулптурен симпозиум “Арт Център” – Илинденци. Има изградена маркирана екопътека, започваща от скулптурния симпозиум, преминаваща през скален комплекс “Зандана”, аязмо “Сълзите за убитите”, продължава през невероятни скални образувания и природни забележителности, включва част от пещерите и продължава в територията на Национален парк “Пирин”. Наличието на пещери в района на с.Илинденци, е прекрасна възможност за развитие на спелеоложки експедиции и екстремни спортове. Високопланинските езера и пасища формират неповторим пейзаж.

На територията на селото се намира вилното селище "Врабче".

Всяка година, в първата събота от месец февруари в селото се провежда Панаир на виното. Обредът включва: посрещане на боговете на виното и плодородието и обявяване на царя на лозята. Народният събор на с. Илинденци, посветен на Илинденско-преображенското въстание, се празнува на 2 и 3 август.

Село Триград

Село Триград е разположено в Западните Родопи, недалеч от Българо-Гръцката граница. Отстои на 26 км южно от общинския център – гр.Девин и на около 40 км западно от областния център – гр.Смолян. Намира се на 1240 м. надморска височина.

Къщите са накацали по скалисти възвишения, заобиколени от внушителни скални масиви. През селото минава р.Триградска, която заедно с р.Буйновска дава началото на р.Въча.

Развитието на курортно-туристическата дейност, базираща се на природните дадености и ресурси, е безспорно най-перспективно развиващия се отрасъл в местната икономика. Наблюдава се целогодишен туристически поток от български и чуждестранни туристи, привлечени от уникалното съчетание на девствена природа, запазени традиции, богато културно наследство и традиционно родопско гостоприемство. Сред атмосферата на селския живот и домашия уют в с.Триград функционират семейни хотели, къщи за гости и частни квартири.

Селото предлага на гостите си много атракции и възможности за активна почивка: функционира конна база, предлагаща коне за езда и обучение с инструктор, организират се походи с мотори “Ендуро” с водач, съществуват възможности за скално катерене и делтапланеризъм.


Триградският карстов район е един от най-големите карстови райони в България. Тук има над 150 пещери, като седем от тях са били праисторически обитания. По поречието на р.Триградска, по пътя Девин-Триград, на 1, 5 км от селото е разположено величественото и впечатляващо с красотата си Триградско ждрело, което е обявено за защитена местност. Триградското ждрело представлява дълбок пролом по течението на р.Триградска, чиито отвесни мраморни скали на места достигат височина 290м. над сухото речно корито.

Величествената гледка на отвесните скали, върху които на места растат смърчове и борове, придават особена стойност на този природен паметник. Варовитите скали наждрелото са сред най-богатите местообитания на ендемични, редки и реликтни растителни видове в България. Също така гнездят и много редки птици, като скалната зидарка, различни хищни птици, кълвачи и др.

Един от феномените на Триградското ждрело е пропастната пещера “Дяволското гърло”. Водите на р.Триградска навлизат в пещерата, където образуват 12 подземни водопада, най-големият от които е с височина 42 м /един от най-високите в Европа/ и се появяват отново след 530 м като буен карстов извор. Местните жители разказват, че нищо влизащо в подземния лабиринт на пещерата, не излиза от нея. Съществува легендата, която разказва, че от пещерата Орфей проникнал в подземното царство на Хадес, за да спаси своята любима Евридика.

В землището на с.Триград се намира Харамийската пещера, която е пропастен тип пещера, предлагаща атракция на границата между класическия и екстремния туризъм. Тя е една от седемте пещери в района, които са били обитавани в древността. Първобитният човек е намирал в нея сигурно обежище още през енеолита. На 8 км. от селото се намира Ягодинската пещера, която е най-дългата в Родопите и е прочута със своята красота и наличието на сталактити, сталакмити и сталактони.

Защитена местност “Чаирите” се намира на 19 км. източно от с.Триград. Тук са се запазили от квартернера шест причудливи естествени свлачищни езера, сред които е и феномена “Пияната гора”. На 25 км. югоизточно от селото се намира резерват “Шабаница”, където се опазва вековна буково-смърчова гора на възраст над 200 години, а на отделни смърчови екземпляри и над 350 години.

Районът се характеризира с изключително разнообразна флора и фауна. Тук се срещат родопско великденче, родопска теменуга, венерина пантофка, пирински чай, персийска морина, родопска ръж, родопска песъчарка, сръбска минкомия, жълта и македонска каменоломка, гръцки кимион, родопски скален копър, благороден лопен и други балкански ендемити и реликти. Много известен е родопския силивряк, който е рядък реликтен ендемит за Балканите, притежаващ уникалните свойства на амброзията. Местна легенда разказва, че когато Орфей засвирел, вятърът затихвал между клоните на дърветата сякаш заслушан в неговата музика, птиците спирали във въздуха и животните спирали по горските пътеки, а зверовете укротявали. Когато Бакханте разкъсал певеца и го хвърлили в реката, всяка капка от кръвта му се превърнала в красиво планинско цвете, наречено силивряк, чиито нежни цветове са разпръснати по планинските поляни.

Местното население е съхранило богато културно-историческо наследство. Интересна туристическа атракция са изпълняваните от векове “Прогонване на змията/зимата”, “Предсой”, “Сределето” и честването на фестивала “Орфически мистерии”.

Със своята уникалност село Триград е едно от най-забележителните места в пъстрата карта на селата на Република България.


В околностите на с.Триград има многобройни археологически находки - пещерни жилища и тракийски некрополи, които говорят за древния му произход. Предполага се, че води началото си от три по-малки селища, откъдето идва и името му – Триград или Триибрия, както е старото му наименование.

Традиционен панаир на с.Орешак 12.08. - 15.08.2011г

Храмов празник на Троянския манастир ежегодно събитие


гр.Троян,община Троян,област Ловеч
15.08.2011 г.

15 август (Успение Богородично) - стотици честват храмовия празник на Троянския манастир с литийно шествие, предвождано от чудотворната икона "Света Богородица Троеручица".



В главната църква на манастира се пази най-старата икона - светиня на манастира "Пресветая Богородица Троеручица" - чудотворна.

Иконата на Божията Майка е получила своето име през VIII век, когато във Византия бушувала иконоборческата ерес, поддържана от императора на Византия Лъв III Исавър.

По това време в Сирия живеел св.Йоан Дамаскин, висш сановник в двора на дамаския халиф. Той написал три трактата "Против порицателите на светите икони", а с писма изпращани във Византия, св.Йоан пламенно изобличавал еретиците. Мъдрите вдъхновени писания довели до ярост императора иконоборец Лъв III, но тъй като авторът им не бил византийски поданик и сам императорът не можел да го накаже, той пратил на дамаския халиф измамно писмо и го наклеветил, че уж иска да предаде Дамаск на византийците.

Разгневен, халифът на Дамаск заповядал да отсекат дясната ръка до китката на преподобния Йоан и за назидание да я окачат на градския площад. Същият ден вечерта, когато гневът на халифа се уталожил, св.Йоан измолил от него отсечената си ръка, допрял я към китката си и паднал на колене пред иконата на Божията Майка. Той дълго се молел Пречистата Дева да излекува ръката му, писала в защита на Православието. След дългата молитва той задрямал и тогава му се явила Божията Майка, която му казала: "Ето, ти си здрав. Труди се прилежно с изцелената си ръка за славата Божия!" Когато св.Йоан се събудил, видял ръката си невредима.

От благодарност за станалото чудо той поръчал да прикрепят към иконата на Божията Майка сребърно изображение на отсечената ръка. Така иконата получила названието "Троеручица". Скоро след това свети Йоан постъпил в манастора на преп.Сава Освещени, като взел със себе си чудотворната икона на "Света Богородица Троеручица".

Иконата се пазела в манастира до XIII век, когато по Божие внушение била дарена на св.Сава Сръбски и пренесена в Сърбия. По време на турското нашествие християните поверили опазването на иконата на самата Божия Майка, сложили я на осле, което само стигнало до Атон-Света гора и спряло пред вратите на Хилендарския манастир. Там чудотворната икона "Света Богородица Троеручица" от св.Йоан Дамаскин била поставена в олтара на манастирския храм.

Образът на чудотворната икона на "Св. Богородица Троеручица" бил разпространен в много православни страни. През XVII в., когато в Троянския Балкан се поселил монах българин, неизвестен по име, заедно с единствения си ученик, на път за Влахия тук дошъл атонски монах, понесъл със себе си чудотворна икона на "Св. Богородица Троеручица". Колкото пъти в последствие правил опити да си тръгне, иконата неизвестно как все се връщала обратно в манастира. Затова накрая той я оставил тук, а от основаването на светата обител и до днес чудотворната "Св. Богородица Троеручица" е храмова икона на Троянския манастир.




На 10 км югоизточно от гр.Троян в северните поли на Троянския балкан се намира най-големият старопланински манастир в България - Троянският ставропигиален манастир "Успение Богородично". Разположен е на 400 м. надморска височина под живописния горист склон "Чукарка" всред дивна природа.

Общата панорама, животът и миналото на манастира са неразривно свързани с буйните и бистри води на река Черни Осъм, които извират някъде под високите старопланински върхове Амбарица и Купена, провират се из дълбоки усои и вековни гори и носят красота и свежест на манастирската околност.

Удобен шосеен път от Троян за Ловеч и Плевен, както и пресичащата го магистрала София-Варна, свързват манастира с населените места в Северна България.

От района на Габрово и Севлиево до манастира може да се достигне по пряк път през град Априлци. Близостта на Троянския проход - Беклемето, прави достъпен манастира от селищата на Южна България.

Влак, тръгващ от гара Левски до Троян, дава възможност за посещение на манастира да се използва и ж.п. преход до Троян.

Входът в манастира е от северната страна. Той води в първия манастирски двор. От западната и южната страна той е ограден с триетажни жилищни постройки, а от другите две страни са разположени едноетажни стопански сгради. Пред входа е разположен обширен паркинг.

Входът във втория двор, най-интересната част на манастирския комплекс, е оформен с помощта на двуколонна портика и оригинална надстройка. Дворът е ограден от манастирски килии на три етажа с обширни дървени веранди, а в средата е разположен храмът на манастира.


История на Манастира

Началото на историята на Троянския манастир се губи в мрака на три столетия. Първите наченки на монашески живот по тези места се отнасят към 1600 г., а може би и по-рано - към края на Второто българско царство.

В един манастирски летопис, съставен през 1835 г. е отбелязано: "Начало битието на Троянската обител бе подир много години откакто падна българското царство. Яви се един монах, българин, неизвестен под име. Дойде неизвестно от коя покрайнина, засели се в пустинята планинска заедно с единствения си ученик. И като съгради за себе си една проста хижа и като пребиваваше в нея не малко години, той стана известен на простия народ в тоя край." Летописецът уточнява на други места, че двамата монаси са дошли тук от Атон.

Малко по-късно, на път за Влахия тук дошъл и друг атонски монах, понесъл със себе си чудотворна икона на "Св. Богородица Троеручица". Но колкото пъти в последствие правил опити да си тръгне, иконата неизвестно как все се връщала обратно в манастира. Затова накрая той я оставил тук и си заминал сам. Всичко това привлякло нови монаси и Троянският манастир бързо се разраснал. Много скоро били издигнати дървена църква, посветена на Рождество Богородично, монашеско жилищно крило и малка гостоприемница. Не след дълго обаче, по времето на игумена Калистрий, манастирът бил разгромен от турска банда. Самият игумен бил посечен.

През първата половина на XVIII век манастирът отново се разраснал и замогнал икономически. По това време в него започнало да функционира и килийно училище, което след 1765 г., когато било поето от даскал Никола Върбанов, ставало все по-известно. По същото време, игуменът Христофор, родом от Сопот, осъществил първите по-големи строежи в манастира. Той издигнал някои нови сгради и потегнал дървената църква, а в 1771 г. изградил и водоснабдяването му. Около 1780 г. един друг сопотчанин - игуменът Пахомий организирал изграждането на нова, вече каменна съборна църква. Според една стара гравюра, изработена от монаха Леонтий Рус в 1817г., това е било триконхален трикуполен храм.

В последствие през 1812 г., по време на игумена Паисий, храмът бил разширен на запад с паянтова открита нартика. В началото на същия XIX в. манастирът бил вече доста голям. Жилищните корпуси, които обграждали двора, били двуетажни, дори триетажни - нещо изключително рядко за епохата.

В северозападния ъгъл имало жилищно-отбранителна кула. Повечето от тези сгради били построени от Паисий, който след 1785 г. бил игумен в продължение на цели 32 години. Негово дело е и изграждането в края на XVIII в. на манастирския скит "Св. Николай Чудотворец", източно от манастира.

Един от следващите игумени - йеромонах Партений, издигнал в 1820 г. нов ограден зид, но видинският Дервиш паша го обвинил, че гради крепост в помощ на Ипсиланти и той бил хвърлен в Ловешкия затвор за няколко месеца.

След тежки години на изпитания през 1830 г. Троянската св. обител направила важна и решителна стъпка, за да се освободи от опеката на ловешките гръцки епископи. При Цариградската патриаршия била изпратена делегация от монаси, която настойчиво поставила въпроса за признаване на църковно-административната и стопанска независимост и самоуправление на манастира. Със специална грамота от 4 декември 1830 година, подписана от Вселенския патриарх Констандий и от всички митрополити, Троянският манастир бил признат за ставропигиален, подчинен на Цариградската патриаршия. Веднага започнали сериозни приготовления за ново строителство, което да отговаря на новото религиозно положение на манастира.

В 1832 г. Партений изградил нов, втори скит, посветен на "Св. Йоан Предтеча", получил по-късно името "Зелениковец" от местността, където бил издигнат. Още през същата година били събрани дарения и за построяване на нова съборна църква. Започнало купуването на строителни материали, уговаряли се условията със строителите. Главни дарители на това начинание били Стоян Чалъкоглу Бейликчи от Копривщица, х. Михаил от Тетевен и Пенчо Попович от Трявна. Султанският ферман за този градеж бил издействан с помощта на Стоян Бейликчи едва през март 1835 г.

Строителството започнало незабавно и завършило през юли, а на 6 август Великотърновският митрополит Иларион осветил храма в името на "Успение Пресветая Богородици". Новата съборна църква била построена от известния възрожденски строител архитектон Константин от гр. Пещера. Строителството се осъществило върху терен, намиращ се на около двадесет метра северно от старата църква, в зоната на манастирското гробище. Затова в субструкцията на сградата, под олтарния тракт е оформено засводено костохранилище.

Съборната църква е просторна кръстообразна куполна, атонски тип, с нартекс и открит ексонартекс. Има широк притвор и открита галерия около северозападните стени на притвора. Изградена е от каменни, добре обработени квадри, изравнявани с тухлени пояси, сменяващи се от редове с аркирани ниши, релефни изображения и раздвижен покров. Художествената изразителност на решението се усилва и от добре намереното фасадно членение. Използвано е ритмично съчетание от сполучливо оразмерени плитки ниши с издължени пропорции. В същия живописен дух, но в още по-пластични вълнообразни линии, е бил изработен и корниза на купола от дялан шуплест камък, вдлъбнати в еднообразна форма.

За първообраза на купола може да се съди както от изображенията на черквата в старите щампи, така и от корнизните линии на кубетата в Батошевския манастир, който Майстор Константин изградил по сходен начин, една година по-късно.

Църквата е направила впечатление и на известния маджарски пътешественик Феликс Каниц, който сполучливо е нарисувал и вдъхновено описал красотата на манастира в книгата си "Дунавска България и Балканите" през 1871 г.

Централната част на храма представлява квадрат, във всеки ъгъл на който стои по една каменна колона със симетрични пиедестали и капители. От капителите на колоните се извисяват дъгообразни сводове, а върху тях - кубето на църквата.

Пак в 1835 г. били изградени и сегашните жилищни корпуси от изток, север и запад. От юг на мястото на старата църква бил издигнат малък дървен параклис "Рождество Пресветая Богородици".

В 1843 г. по времето на игумена Филотей пред основния монашески двор били построени сградите на гостоприемницата, ограждаща този втори, поклоннически двор от север и запад. В 1845 г. било издигнато монашеско крило, южно от черквата.

В 1866г. майстор Иван от с. Млечево изградил една уникална по своята концепция кула, долепена пред фронта, на западното крило. Тя е пететажна. В най-долното й ниво има съдохранилище, следва параклис, посветен на "Св. св. Кирил и Методий", одаи и завършва със звънарница.

Тази кула, чиито горни нива са били съборени около 1898 г., е реставрирана в първоначалния си вид през 1987 г.
Последният външен стопански двор е оформен в сегашния си вид в края на XIX и началото на нашия век.
Жилищните корпуси на Троянския манастир са два, три и четириетажни във възрожденски стил, с дълбоки чардаци, живописни кьошкове и светли одаи за гостите.

Сградите, макар и строени в различни времена и от различни майстори, са в архитектурна хармония. От вътрешната страна на манастирския двор са с дълги открити чардаци, с типичните колони и парапети в стила и характера на манастирските килийни помещения у нас. Монашеските килии са двуделни, необщежителни. Жилищните и килийните помещения заграждат манастира от изтoк, север и запад и отделят църковния двор от стопанския.

И през XIX в. монасите от Троянския манастир продължили своята културна и революционна деятелност. Известни са усилията на книжовниците Спиридон, Рувим, Манасий, Калиник, Панарет, Йосиф Соколски, даскал Тодор Пирдопски да съживяват и разпространяват българското слово. Манастирското училище продължило своята работа и след Освобождението. Троянският манастир винаги е бил убежище на хайдути и революционери.

На 20 януари 1872г. Васил Левски организирал тук таен революционен монашески комитет, начело с игумена Макарий. При избухването на Априлското въстание в манастира е бил разкрит команден пункт на воеводите Панайот Волов, Георги Икономов и Тома Хитров. И до днес е запазена в автентичния си вид килията, в която са били обсъждани революционните дела.

Още през XVIII в. в Троянския манастир се появили интересни творби от ранното българско Възраждане. Построената през втората половина на XVIII в. църква на скита "Св. Николй Чудотворец" на около 2км. източно от манастира, притежава изключително интересен дърворезбен и полихромиран иконостас, който носи стиловите особености на ранната тревненска резба. Царските двери на този иконостас носят подписа на йеромонах Киприан и дата - 1794 г. За времето на иконостаса говорят и няколко негови икони, сред които "Св. Никола" и "Св. Илия на колесница", близки до маниера и почерковите похвати на тревненските художници. Царските двери от църквата "Св. Йоан Предтеча" в местността "Зелениковец" безспорно принадлежат на XVIII в.

Особено забележителни в троянския манастир са стенописите. За украсата на новопостроената църква "Успение Богородично" монасите поканили през 1847 г. един от най-известните възрожденски художници - Захарий Зограф от Самоков. Неговите стенописи покриват всички вътрешни стени на храма и галерията от западната й част и от северната страна. Ръководейки се от своите възрожденско патриотични възгледи, наред с "Христос Вседържател", "Деветте ангелски чина", "Пророците", "Евангелистите", сцени на "Празниците", "Чудесата Христови" и светците мъченици и войни, художникът помества на централно място - срещу олтара - образите на Св. св. Кирил и Методий, Св. Михаил Българин (нав. Михаил-воин от Патука) и софийските новомъченици Св. Георги нови - Софийски и Св. Никола Софийски. Наред с тях, на различни места (най-вече в нишите на прозорците), художникът е нарисувал няколко групови ктиторски портрета: на Петър Балюв и Спас Маринов със съпругите им; на Хаджи Василий, Димитрий и Бачо с майка им Теодора; на Христо Петков и Ангел Стойков със съпругите им; многофигурен портрет на цялото монашеско братство (в олтара) и най-накрая - своя собствен автопортрет, заедно с портрета на игумена Филотей - в прозореца на северната стена. Това е една представителна галерия от образи на инициаторите за строителството и украсата на църквата, на част от тогавашното възрожденско общество.

Наред с обичайните божествени персонажи в слепия купол и свода, на цикъла "Акатист Богородичен", сцени от "Притчите", "Чудесата" за пръв път в българската църковна монументална живопис Захарий Зограф включва в източната стена на преддверието конните фигури на руски исторически личности и светци - князете Борис и Глеб. В регистъра на правите светци в същото помещение са поместени фигурите от народностно-патриотичната галерия с изображенията на царете Тривелий, Михаил (Борис I), Давид, Йоан Владимир, Св. Параскева Търновска, Св. Йоан Патриарх, Св. Иван Рилски, Св. Димитрий Бесарабовски, Св. Теодосий Търновски, които са означени с определението "болгаре".

На северната стена поредицата продължава със светците Онуфрий Габровски, архиепископ Николай Охридски, Йоаким Сарандопорски, Гавраил Лесновски, Св. Лазар от Дебел дел, сръбските светци Сава и Сиемон, руският светец Дмитрий Ростовски, Възпоменателният надпис на западната стена над входа завършва с текста: "... Изобразится рукою Захария Хри(стовича) иконописеца, самоковчанина".

По свода на откритата галерия Захарий Зограф изобразил голям брой сцени от станалата популярна през Възраждането тема "Апокалипсиса". Стените на галерията се заемат от назидателните композиции "Страшният съд" и "Колелото на Живота". В стенописите на църквата проличава стремежът към увековечаване на много действителни и легендарни исторически личности от българския народностен пантеон. Някои от каноничните назидателни теми художникът насища със свои лични наблюдения от околния свят. В новата за неговото творчество тема "Колелото на живота" чрез популярни нагледни средства той внушава философията за преходността на земния живот.

Над входа на северното жилищно крило към вътрешния двор се е намирало изображение на "Св. Богородица с младенеца" - безспорно дело на Захари Зограф. Израз на енциклопедичните му светски интереси се явяват две големи пана с екзотични животни "Лъв" и "Слон", които са били изписани на фасадата на източния манастирски корпус. Цялата живопис на Захари Зограф е изпълнена с ярък оптимистичен възрожденски колорит.

С декоративно монументална живопис са били покрити отвън и стените на кулата. Тук са изписани интересни орнаментални композиции, фигури на архангели и светци-стълпници от втората половина на XIX в. Те са подсилвали тържествеността на атмосферата в манастирския двор. Някои изследователи смятат, че тези стенописи са дело на художника Петко Найденов от Троян.

Най-мащабна творба, след стенописите на Захари Зограф в манастира, е дърворезбеният иконостас в църквата, въздействуващ с естествения благороден цвят на дървото. Унгарският пътешественик Феликс Каниц (XIX в.) съобщава, че той е работен през 1839-40 г. от новоселския резбар Никола Матеев. С плетеничната си структура от растителни мотиви и архитектонични членения иконостасът е хармонична съставка на тържествено въздействащият храмов интериор.

В горната част, където са рамките на иконите на апостолите, мотивът на резбата е лозата, изникнала от сърцето на спящия над царските двери Адам. Тая лоза симетрично е разклонена на две страни с листа и гроздове, от които кълват лекокрили красиви птици. Орнаментиката на иконостаса представлява символични изображения на малки и големи птици и различни плетеници, срещани в старобългарските ръкописи.

В главната църква на манастира се пази най-старата икона - светиня на манастира "Пресветая Богородица Троеручица" - чудотворна. Според манастирската летопис тази икона е била пренесена от Атонските манастири и оставена тук през XVII век още при основаването на манастира.

Полихромията на интериора се допълва от иконостасните икони. Някои специалисти считат, че са на Захари Зограф, други на брат му Димитър. Подписи няма, но във всички случаи много от иконите и извън иконостаса носят типичните белези на самоковския център. Такива са "Рождество Богородично", "Архангелски събор", "Св. Богородица с младенеца на трон", "Св. Иван Рилски", "Св. Богородица" и "Христос Вседържател", някои от тях са от иконостаса в манастирската кръщелня.

В богатата манастирска колекция се пазят много творби, като иконите "Св. Никола" (цяла фигура), "Рождество Богородично" и др. Едни от тях, както и иконостасните царски двери, произлизат от старата манастирска църква. В първата половина на XIX в. (1825 г.) са създадени иконите "Скърбяща Богородица" и "Страдашият Христос" от Кою Цонюв, а в 1836 г. неговият син Теодосий рисува иконите "Св. Георги" и "Св. Димитър" на коне. В 1836 г. друг тревненски художник Цаню Захариев изпълнява иконите "Св. Иван Рилски" и "Св. Димитър с житийни сцени", "Рождество на Св. Йоан Кръстител" и "Архангелски събор" от 1836 г. Тревненски майстор е създал няколко иконостасни табли със сцени от Шестоднева.

Освен произведения на църковната живопис в Троянския манастир се пазят много и разнообразни произведения на приложните изкуства и занаятите. Сред тях особено внимание заслужават сребърна обковка на евангелие, великолепен потир, изработен в 1773 г. от майстор Генчо, сребърна мощехранителница от XIXв. със сребърен филигран, позлата и скъпоценни камъни. В началото на XIX в. в манстира се подвизавал монахът-художник Лекитий, създал няколко щампи с панорами на манастира.

Особено рядко и ценно произведение на възрожденското ни изкуство е напрестолния кръст от XIX век, изработен от видински златар с миниатюрна резба, работен в самия манастир.

Така през годините на своето съществуване и особено през Възраждането, Троянският манастир се превръща в средище на българското православие. Той е едно от важните огнища на народната ни просвета в миналото и един от най-ярките светилници, поддържал и укрепвал народностното съзнание на българина през най-тежки времена.

село Катунци

Катунци е село в Югозападна България. То се намира в община Сандански, Област Благоевград.
Село Катунци се намира в Санданско-Петричката котловина в югозападното подножие на Пирин планина. Климатът е преходносредиземноморски с летен минимум и зимен максимум на валежите. Средната годишна валежна сума е около 550 мм. В селото са измерени едни от най-високите средни юлски температури в България - около 29°С. През землището на Катунци тече река Пиринска Бистрица.В село Катунци има също и прекрасни залези . Хората са много работливи и има училище, където децата могат да учат до 7 клас . Селото е известено и с това, че снежната покривка през зимата тук почти не се задържа.
Село Катунци е селище с богато историческо минало. В землището на селото са открити археологически останки от различни епохи и цивилизации. През 1916 година при направата на мост на река Пиринска Бистрица при селото са разкрити основите на раннохристиянска църква, от 5 - 6 век, чийто под е бил покрит с мозайка с геометрични мотиви.[1]
Данните за възникването на селото са оскъдни. Първите писмени сведения датират от 1220 година, когато селището се споменава под името Катуница. В тази година владетелят на Мелник - деспот Алексий Слав издава грамота, с която задължава жителите на селото да работят и плащат данък на построения от него манастир „Света Богородица Спилеотиса“. Други сведения за селото от Средновековието не са намерени.
През 19 век Катунци е малко село, числящо се към Демирхисарска кааза. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Катуница (Katounitsa) е посочено като село със 65 домакинства със 100 жители мюсюлмани и 80 жители българи. [2]
В „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница“, Васил Кънчов съобщава, че селото брои 50 цигански къщи и в него се провежда добър пазар на коне.[3] Близо до Катунци е било селището Опалник (днес квартал на селото) с 15 български къщи.[4] Според известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в селото живеят 60 турци и 120 цигани.[5]
Знае се, че в средата на първото десетилетие на 20 век селото било опожарено и престава да съществува до 1925 година. През 1925 - 1926 в селото се установяват българи-бежанци от Егейска Македония. Катунци става пазарен център на селскотопански стоки и добитък, а центърът е осеян с дюкяни, част от притежателите на които не живеят в селото.
През 1931 година се открива и училище в къщата на Стефан Кацаров.
Традиционният събор на селото и храмов празник на местната църква се провежда ежегодно на Успение Богородично- 15 август.
На вторият ден на Великден се прави курбан при черква "Свети Теодор Тирон", възстановена преди няколко години с доброволен труд.

Основни факти за Село Ботево

Село Ботево (област Враца) се намира в Северозападен регион на България и е част от община Хайредин.

Основни факти за Село Ботево
Името на английски Botevo
Местоположение Северозападен регион
Разстояние до столицата 106.059 km от София
Геогр.ширина (Latitude) 43.583N
Геогр.дължина (Longitude) 23.75E
Надморско равнище 50 - 99m
Област Враца
Община Хайредин
Площ на Село Ботево 9.355km2 (НСИ)
Население на Село Ботево 81 жители (към 01012007 - НСИ)
Пощенски код на Село Ботево 3353
Градове, села, квартали и курорти в община Хайредин Село Бързина, Село Ботево, Село Хайредин, Село Манастирище, Село Михайлово, Село Рогозен