Събитията, за които говоря, са се случили преди повече от 70 години и са изключително добре документирани. Но до днес има две съперничещи си гледни точки за интерпретацията им и скорошно интервю на последния български цар и бивш министър председател Симеон Сакскобурготски отново ги извади на повърхността и породи крайно разгорещена обществена дискусия в България.
Фактите: България, чието правителство по онова време се намира в много тесни връзки с нацистка Германия, официално се присъединява към Оста на 01.03.1941 г. Страната е загубила територии в Балканските войни и в Първата световна война, за които се е смятало, че са част от България. Нацистка Германия поддържа териториалните претенции за Македония, част от Косово, Добруджа и гръцката част на Тракия. От друга страна, част от сделката за присъединяване към Оста била активната подкрепа за унищожението на евреите – по-късно се приема споразумението България да „достави” 20 000 евреи на нацистите. Така, накрая, сделката била „територия срещу предаването на евреи за изтребление”.
Българското правителство започва активно да подкрепя антисемитската политика на нацистите и преди да се присъедини към Оста. България приема закони, които лишават българските евреи от повечето от техните права; те са вдъхновени от антисемитските закони в нацистка Германия. Населението се подготвя да приеме факта, че евреите не са граждани, дори не и човешки същества, според нацистката идеология и доброволните ѝ помагачи.
През пролетта на 1943 г. Българският парламент гласува депортирането на 20 000 евреи от територията на България (включително от онези земи, които са щели да бъдат анексирани от Европа) в Полша. 11 636 евреи от окупираната от България Вардарска Македония и Западна Тракия били „вдигнати“ от българската полиция и военни, качени на охранявани от българи влакове и пратени най-вече в Треблинка. Оцелели буквално шепа хора.
Когато през март 1943 г. българските власти започнали да оповестяват намерението си да „вдигат“ и евреите от „старите” български територии, т.е. България с граници отпреди 1941г., смели български граждани, няколко съзнателни политици (като Димитър Пешев) и няколко от ръководителите на Българската православна църква (като митрополит Кирил и митрополит Стефан), организирали обществена съпротива в Кюстендил, София, Пловдив и други места. Демонстрация на незаконната комунистическа партия в София довела до ареста на повече от 400 участници.
България била държава, където антисемитизмът не бил масов феномен, повечето българи традиционно имали добри взаимоотношения с еврейските си съседи, които смятали за български граждани, както всички останали. За цар Борис III и за правителството му станало очевидно, че подкрепящата реакция на българското население за евреите била подценена; в момент, когато вече било ясно, че нацистка Германия ще загуби войната, царят и правителството му решават да играят „на момента”.
За да предотврати сериозна криза и заплаха за властта си от вероятно много силна реакция на значителна част от българското население, ако останалите евреи бъдели депортирани в Полша, били намерени всякакви извинения депортацията да се забави – това разгневило Данекер, висшият нацистки представител в България, който се занимавал с организирането на „крайното решение“, „Endlösung“ (става въпрос за „крайното решение“ на „еврейския въпрос“, както нацистката терминология обозначава унищожаването на евреите, бел. ред.). Но с ясно съзнание, че бил на губещата страна, Борис (който умрял няколко дни след като посетил Хитлер в Германия) опитал да извлече някои облаги за следвоенно време. А да бъде сметнат за „спасител” на българските евреи, вероятно щяло да бъде част от това облагодетелстване. В резултат, всички евреи на територията на България отпреди 1941 г. оцелели (освен ако не загинали като част от партизанското движение); почти всички евреи в анексираните територии били убити.
В скорошното си интервю със CNN, синът на цар Борис III, цар Симеон II, бивш премиер на България, спомена надеждите си, че баща му ще бъде обявен за Праведник между народите, титла, давана от Яд Вашем на не-евреи, рискували живота си за спасяване на евреи по време на Холокост. Основни критерии за получаване на титлата Праведник между народите, според официалния уебсайт на Мемориала Яд Вашем, са:
- Активно участие на спасителя в спасяването на един или няколко евреи от смъртна заплаха или депортация в лагерите на смъртта;
- Риск за живота, свободата или поста на спасителя;
- Първоначалната мотивация да е било намерението да се помогне на преследваните евреи: т.е. не срещу заплащане или друга награда като религиозно конвертиране на спасения човек, осиновяване на дете и т.н.;
- Съществуването на доказателство за онези, на които е помогнато или поне документация, установяваща природата на спасяването и обстоятелствата му.
Очевидно е, че цар Борис III не изпълнява нито един от тези критерии.
Не бих споменавал опита на един син да снеме от баща си отговорността му за смъртта на повече от 11 000 евреи, ако това беше само частен въпрос. Но Симеон не е само частно лице. Той се върна в България след десетилетия в изгнание, за да стане министър-председател, обещавайки, че след 800 дни българите ще живеят по-добре при неговото управление (той и сестра му наистина живеят по-добре сега – един от първите закони, които той прие, беше за реституирането на частната собственост на царското семейство и сега той и сестра му притежават земи и имоти, които никога не са били техни и които ги правят едни от най-крупните собственици на земя в България.)
Причината да пиша по тази тема е друга. В България сме свидетели на опита на заинтересовани кръгове да изчистят историята, да отрекат историческата отговорност за минали дела или дори за сериозни престъпления, извършени в миналото. Това не се ограничава до България, разбира се, нито до ролята на царя в оцеляването на българските евреи, населявали българската територия отпреди 1941 г. Според мен ревизионизмът е много сериозна заплаха за България. Само когато знаеш кой си и какво си сторил в миналото, както и за какво си отговорен, имаш шанс да се поучиш от историята си.
Колкото до казаното от Симеон в интервюто, истината е съвсем противоположна. България не е била окупирана държава: Вардарска Македония и Беломорска Тракия са били окупирани от българската армия; твърдението, че Борис „криел евреи в трудовите лагери”, е толкова нелепо и възмутително, колкото да кажем, че Сталин „криел опозицията в трудовите лагери”; не майката на Симеон, а испанският посланик е издавал паспорти на български евреи; не нацистката администрация, а българската е изпращала евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия в Треблинка; Еврейският национален фонд премахна името на Борис III от всички възпоменателни табелки, след като Комитет, оглавяван от съдията на Върховния съд на Израел, излезе със становището, че той по никакъв начин не е допринесъл за спасяването на българските евреи – Симеон откровено лъже в това интервю.
Това, че евреите от българските територии от преди 1941 г. са били спасени, е и винаги ще бъде достоен и почтен акт, извършен от отговорната за него част на българското население и от хората, изказали гласно съпротивата си към планираната депортация; Борис III не принадлежи към тях и настоящите ревизионистки кампании, като тази на сина му, подкрепени от заинтересовани кръгове, да се надяваме, няма да имат успех. Това не е само въпрос на интерпретация на исторически събития, а на морал и етика.
Крайно време е да се приеме, че България също е имала своя дял от отговорността за Холокост и че спасяването на българските евреи е само (удобна) част от цялата история. Важно е също така да се помни кой е бил виновен от българска страна за участието в него: тогавашното българско правителство и монархът цар Борис III. Това може да е болезнено за някои хора, които все още предпочитат скалъпена версия на историята пред истината – но е задължително за бъдещето на една страна. Само една България, която признава миналото си – но не ревизионистката му пародия – ще е способна да изгради бъдеще свободно от призраците на антисемитизма, расизма и фашизма.
Препечатваме текста със съкращения от блога на автора Mytwostotinki.com с изричното му съгласие, за което благодарим.
Превод от от английски:
Марта Методиева
