Показват се публикациите с етикет 20 век. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет 20 век. Показване на всички публикации

Повече от „българския Шиндлер“?

от  - 
Източник на публикацията: http://www.marginalia.bg/analizi/poveche-ot-balgarskiya-shindler/

Събитията, за които говоря, са се случили преди повече от 70 години и са изключително добре документирани. Но до днес има две съперничещи си гледни точки за интерпретацията им и скорошно интервю на последния български цар и бивш министър председател Симеон Сакскобурготски отново ги извади на повърхността и породи крайно разгорещена обществена дискусия в България.
Фактите: България, чието правителство по онова време се намира в много тесни връзки с нацистка Германия, официално се присъединява към Оста на 01.03.1941 г. Страната е загубила територии в Балканските войни и в Първата световна война, за които се е смятало, че са част от България. Нацистка Германия поддържа териториалните претенции за Македония, част от Косово, Добруджа и гръцката част на Тракия. От друга страна, част от сделката за присъединяване към Оста била активната подкрепа за унищожението на евреите – по-късно се приема споразумението България да „достави” 20 000 евреи на нацистите. Така, накрая, сделката била „територия срещу предаването на евреи за изтребление”.
Българското правителство започва активно да подкрепя антисемитската политика на нацистите и преди да се присъедини към Оста. България приема закони, които лишават българските евреи от повечето от техните права; те са вдъхновени от антисемитските закони в нацистка Германия. Населението се подготвя да приеме факта, че евреите не са граждани, дори не и човешки същества, според нацистката идеология и доброволните ѝ помагачи.
През пролетта на 1943 г. Българският парламент гласува депортирането на 20 000 евреи от територията на България (включително от онези земи, които са щели да бъдат анексирани от Европа) в Полша. 11 636 евреи от окупираната от България Вардарска Македония и Западна Тракия били „вдигнати“ от българската полиция и военни, качени на охранявани от българи влакове и пратени най-вече в Треблинка. Оцелели буквално шепа хора.
Когато през март 1943 г. българските власти започнали да оповестяват намерението си да „вдигат“ и евреите от „старите” български територии, т.е. България с граници отпреди 1941г., смели български граждани, няколко съзнателни политици (като Димитър Пешев) и няколко от ръководителите на Българската православна църква (като митрополит Кирил и митрополит Стефан), организирали обществена съпротива в Кюстендил, София, Пловдив и други места. Демонстрация на незаконната комунистическа партия в София довела до ареста на повече от 400 участници.
България била държава, където антисемитизмът не бил масов феномен, повечето българи традиционно имали добри взаимоотношения с еврейските си съседи, които смятали за български граждани, както всички останали. За цар Борис III и за правителството му станало очевидно, че подкрепящата реакция на българското население за евреите била подценена; в момент, когато вече било ясно, че нацистка Германия ще загуби войната, царят и правителството му решават да играят „на момента”.
За да предотврати сериозна криза и заплаха за властта си от вероятно много силна реакция на значителна част от българското население, ако останалите евреи бъдели депортирани в Полша, били намерени всякакви извинения депортацията да се забави – това разгневило Данекер, висшият нацистки представител в България, който се занимавал с организирането на „крайното решение“, „Endlösung“ (става въпрос за „крайното решение“ на „еврейския въпрос“, както нацистката терминология обозначава унищожаването на евреите, бел. ред.). Но с ясно съзнание, че бил на губещата страна, Борис (който умрял няколко дни след като посетил Хитлер в Германия) опитал да извлече някои облаги за следвоенно време. А да бъде сметнат за „спасител” на българските евреи, вероятно щяло да бъде част от това облагодетелстване. В резултат, всички евреи на територията на България отпреди 1941 г. оцелели (освен ако не загинали като част от партизанското движение); почти всички евреи в анексираните територии били убити.
В скорошното си интервю със CNN, синът на цар Борис III, цар Симеон II, бивш премиер на България, спомена надеждите си, че баща му ще бъде обявен за Праведник между народите, титла, давана от Яд Вашем на не-евреи, рискували живота си за спасяване на евреи по време на Холокост. Основни критерии за получаване на титлата Праведник между народите, според официалния уебсайт на Мемориала Яд Вашем, са:
  1. Активно участие на спасителя в спасяването на един или няколко евреи от смъртна заплаха или депортация в лагерите на смъртта;
  2. Риск за живота, свободата или поста на спасителя;
  3. Първоначалната мотивация да е било намерението да се помогне на преследваните евреи: т.е. не срещу заплащане или друга награда като религиозно конвертиране на спасения човек, осиновяване на дете и т.н.;
  4. Съществуването на доказателство за онези, на които е помогнато или поне документация, установяваща природата на спасяването и обстоятелствата му.
Очевидно е, че цар Борис III не изпълнява нито един от тези критерии.
Не бих споменавал опита на един син да снеме от баща си отговорността му за смъртта на повече от 11 000 евреи, ако това беше само частен въпрос. Но Симеон не е само частно лице. Той се върна в България след десетилетия в изгнание, за да стане министър-председател, обещавайки, че след 800 дни българите ще живеят по-добре при неговото управление (той и сестра му наистина живеят по-добре сега – един от първите закони, които той прие, беше за реституирането на частната собственост на царското семейство и сега той и сестра му притежават земи и имоти, които никога не са били техни и които ги правят едни от най-крупните собственици на земя в България.)
Причината да пиша по тази тема е друга. В България сме свидетели на опита на заинтересовани кръгове да изчистят историята, да отрекат историческата отговорност за минали дела или дори за сериозни престъпления, извършени в миналото. Това не се ограничава до България, разбира се, нито до ролята на царя в оцеляването на българските евреи, населявали българската територия отпреди 1941 г. Според мен ревизионизмът е много сериозна заплаха за България. Само когато знаеш кой си и какво си сторил в миналото, както и за какво си отговорен, имаш шанс да се поучиш от историята си.
Колкото до казаното от Симеон в интервюто, истината е съвсем противоположна. България не е била окупирана държава: Вардарска Македония и Беломорска Тракия са били окупирани от българската армия; твърдението, че Борис „криел евреи в трудовите лагери”, е толкова нелепо и възмутително, колкото да кажем, че Сталин „криел опозицията в трудовите лагери”; не майката на Симеон, а испанският посланик е издавал паспорти на български евреи; не нацистката администрация, а българската е изпращала евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия в Треблинка; Еврейският национален фонд премахна името на Борис III от всички възпоменателни табелки, след като Комитет, оглавяван от съдията на Върховния съд на Израел, излезе със становището, че той по никакъв начин не е допринесъл за спасяването на българските евреи – Симеон откровено лъже в това интервю.
Това, че евреите от българските територии от преди 1941 г. са били спасени, е и винаги ще бъде достоен и почтен акт, извършен от отговорната за него част на българското население и от хората, изказали гласно съпротивата си към планираната депортация; Борис III не принадлежи към тях и настоящите ревизионистки кампании, като тази на сина му, подкрепени от заинтересовани кръгове, да се надяваме, няма да имат успех. Това не е само въпрос на интерпретация на исторически събития, а на морал и етика.
Крайно време е да се приеме, че България също е имала своя дял от отговорността за Холокост и че спасяването на българските евреи е само (удобна) част от цялата история. Важно е също така да се помни кой е бил виновен от българска страна за участието в него: тогавашното българско правителство и монархът цар Борис III. Това може да е болезнено за някои хора, които все още предпочитат скалъпена версия на историята пред истината – но е задължително за бъдещето на една страна. Само една България, която признава миналото си – но не ревизионистката му пародия – ще е способна да изгради бъдеще свободно от призраците на антисемитизма, расизма и фашизма.
Препечатваме текста със съкращения от блога на автора Mytwostotinki.com с изричното му съгласие, за което благодарим.
Превод от от английски:
Марта Методиева

Миграцията и паметта в Европа

от  - 
Източник на публикацията: http://www.marginalia.bg
.
Корабът "Сент Луис", пълен с еврейски бежанци, при опита да достигне Хавана през 1939 г.
Истории за кораби, претъпкани с мигранти, потъващи в Средиземно море, докато се опитват да стигнат бреговете на Европа, както и за бежанци, които умират във френския град Кале, когато се опитват да влязат във Великобритания през Евротунела под дъното на пролива Ла Манш, в последно време станаха ежедневие в Европа. Сегашната криза би следвало да ни напомня за един болезнен и срамен епизод от неотдавнашната история: отказът да бъдат приети в други страни, с който се сблъскаха европейските евреи, търсещи убежище от антисемитския бяс, вилнеещ в цяла Европа през 30-те години на миналия век. Сегашните бежанци би следвало да ни напомнят също така за тези евреи, които, успели да оцелеят от Холокоста, пътуваха на кораби през Средиземно море към Палестина през 1946-47 г., но, преди да достигнат тази страна, биваха затваряни в лагери от британските власти (които по това време управляваха Палестина) в Кипър (британска колония тогава) или някъде другаде.
Добре известно е, че през 30-те години на 20-ти век, когато евреите се сблъскаха с усилваща се вълна от преследване в Германия и с антисемитски закони, които бяха приети в страните от Централна и Източна Европа, околният свят беше преобладаващо безразличен към съдбата на бежанците. Това безразличие несъмнено беше оформено от дълбоко вкоренените предразсъдъци, широко разпространени през тези години, както и от всеобщото подозрение към всички чужденци. „Корабът е пълен“ беше рефренът, който като ехо се повтаряше както от страна на правителствата, така и от общественото мнение.
Наистина, през 1935 г. САЩ пуснаха само около 6000 еврейски емигранти от Европа; Аржентина позволи на 3000 да се заселят в страната, и още 2000 еврейски бежанци легално влязоха в Бразилия. Западна Европа беше по-щедра: Франция пусна 35 000 души, а Белгия и Холандия – по 20 000.
През 1938 г., под натиска на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт, беше проведена конференция в Евиан, Франция. Целта й беше да обсъди статута на еврейските бежанци. Макар че повече от 30 държави участваха в нея, те приеха само съвсем незначителен брой еврейски бежанци. Позовавайки се на безработицата, на социоикономически трудности и на проблеми, свързани с обществения ред, участниците стигнаха до заключението, че нищо не може да бъде направено за европейските евреи.
Британците, от своя страна, отказаха дори да обсъждат въпроса за еврейската емиграция към Палестина. Въпреки огромната вълна от антиеврейски насилия в Европа, броят на евреите, допуснати от Британия в Палестина, първо намаля, а след това замръзна на едно много ниско ниво: 60 000 през 1935 г., 30 000 през 1936 г., 10 000 през 1937 г., 13 000 през 1938 и съвсем малко повече през следващата 1939 г. Като правеше отстъпки на арабската опозиция и като се боеше от засилването на ционизма, Обединеното кралство ограничи еврейската емиграция към Палестина на 10 000 души годишно за пет години (с възможност за допълнителна квота от 25 000 души).
През април 1939 г. министърът за колониите Малкълм Макдоналд, отговаряйки на запитване от Камарата на общините, заяви: „Британия не е допуснала 1220 нелегални имигранти да стъпят на палестинския бряг“. На пътниците е било заповядано да се върнат на пристанищата, на които са се качили на корабите. „Вие имате предвид концентрационните лагери?“ го пита тогава един член на Парламента. Отговорът на Макдоналд тогавашната криза в Средиземноморието: „Отговорността“, казва той, „пада върху тези, които са организирали нелегалната емиграция“.
Дори след избухването на войната в Европа през септември 1939 г., само 20 000 евреи бяха допуснати като бежанци в САЩ. (Те дължат спасението си главно на решителните действия в окупирана Франция на Извънредния комитет за спасение, чийто доблестни доброволци включваха хора като Вариан Фрай и Хана Аренд). Много са факторите, които допринесоха за резервираността на САЩ: антисемитизмът, антиимигрантската идеология, мълчанието на християнските църкви, както и нежеланието на еврейските организации да упражняват натиск върху администрацията на Рузвелт, за да не се усилят антиеврейските настроения. Освен това, за ционистите необходимостта да се създаде еврейска държава беше много по-важна, отколкото еврейската имиграция за Америка.
В хрониките на тези ужасни години, два кораба имаха нещастието да играят главните роли: „Струма“ и „Сент Луис“.
Корабът „Струма“ напусна румънското черноморско пристанище Констанца през декември 1941 г., натоварил 800 евреи, бягащи от клането, организирано от румънската държава и от фашистките милиции. След пристигането му в Истанбул, британците отказаха да дадат входни визи за Палестина на неговите пътници. След 70 дни престой в пристанището на Истанбул, „Струма“ беше принуден да го напусне и да се върне в открито море. Там той беше потопен от торпедо, чийто произход и досега си остава мистерия. Само един пътник оцелява.
Корабът „Сейнт Луис“, с 900 германски евреи на борда, отплава от бреговете на Германия през май 1939 г. и се отправи за Куба. При пристигането в Хавана, след дълги преговори между кубинските власти и американския Обединен разпределителен комитет1, корабът бе задължен да се върне в Европа. Някои от бежанците получиха убежище в Холандия, Белгия, Франция и Великобритания. Другите обаче бяха принудени да се върнат в Хитлерова Германия, където по-късно бяха унищожени.
Отговорът на Европа на сегашните мизерстващи мигранти, много от които търсят убежище, защото бягат от страни, раздирани от екстремизъм и граждански войни, показва, че това, за което става дума по-горе, може да се случи отново. Лидерите на Европа, уплашени от бурните враждебни реакции на популистите, отново изобретяват нови способи да отхвърлят, а не да помогнат на някои от най-уязвимите хора на планетата.
Миграцията е сложен въпрос. Няма прости решения в пространството между крайностите на утопичното доброжелателство и отвратителната ксенофобия. Но припомнянето на участта на европейските евреи през 30-те години на миналия век би трябвало да ни принуди да отхвърлим безразличието към съдбата на тези, които няма към кого да се обърнат.
Статията е публикувана в сайта Project Syndicate на 11-ти август.
Превод: Емил Коен
1  Това е известна американска еврейска благотворителна организация, бел. прев.