той е централна фигура в
литературата и литературния живот в
първите десетилетия след освобождението.
Проявява се и като ообществен деец и
политик. Пише първите в българската
литература исторически биографични
романи за Ботев и Левски, преиздава
съчинения на Любен Каравелов, книгата
му за четническото движение. Според
Иван вазов вигурата на този “исторически
овчар” е сюблимна в литературата. Той
владее “страшната” мощ на популярния
език и който с еедна дума убиваше една
репутация с един епитет една партия.
Литературната си дейност започва с
фейлетона “Скендербей”. Отрицателни
са оценките на ПС и ДКР за творчеството
на Захари Стоянов, но ПС черпи материал
от “Записките” за своята кърава песен.
Някои автори смятат биографията на
Ботев от Захари Стоянов за негово най-
високо постижение в литературата. В нея
както и в биографичния очерк “Васил
Левски” реалното се преплита с
художествената измислица. От конкретни
реални факти документални материали и
чути разговори той разгръща богати
картини, които са свидетелство за големия
му белетристичен талант. Художесвтеното
пресъздаване на живота и образите се
среща тма ,където авторът сам разказва
и непривежда документи ифакти. Най
четната книга на Захари Стоянов са
неговите “Записки” с под заглавие
“разказ за очевидци”. Това произведение
често се разглежда като синкретична
проза, тоест изградеа от разнородни
елементи, които са обединени органично
в един исторически синтез. Захари Стоянов
е определен подобно на руснака Карамзин
за последния летописец и първия историк
в българската литература. Критиката го
определя като митотворец, защото често
изкривява истината, което води до
създаването на митове. Записките в своя
синкретизъм са сплав от старобългарска
ораторска проза, жития и апокрифи;
автобиографична проза; мемоаристика;
традиции на българската народопсихология
и характерология. Иван
Радославов нарича Захари Стоянов първия
български есеист, защото в записките
често се усеща субктивността, характерна
за есвеистиката . за нея е характерно
ии любопитството, фрагментарността, от
която тук се изгражда мономенталността.
Често срещани в Записките са хуморъът
и сатирата, травестията и самоиронията.
Начинът на изказване е трагикомичен. В
записките ролята на разказвача е особено
важна и централна. Той е очевидец,
свидетел и участник в събитията; той е
историк на своето време; той е изследовател
на своята епоха. Никола Георгиев определя
Захари Стоянов като “енциклопедия на
великия човешки дар да се разказва”.
Записките са история на старозагорското
ии Априлското въстание 1875-76г. това е
книга , която се превръща в широко и
разнообразно повествование за всичко,
което би могло да е характерно за онази
епоха. Авторът се представя и като
битоописател на котленските овчари на
абадджиите и техните чираци, носи в себе
си реалната дейстителност в цялата и
многообразност. Основната му задача в
Записките е да покаже, че двете въстания
са чисто народни, без никакво външно
влияние. Авторът умее да индивидуализира
своите герои- най- вече хумористичните
образи. По- важното при Захари Стоянов
е искреността. Разкрива умело психологията
и на българите и на турците. У него
ллипсва желание да се представи за герой
и с ярка откровеност разказва за своите
страхове и препядствия. Подробно в
повествованието участва и пейзажа.
Катонедостатъци на Записките се изтъкват
липсата на стройна композиция, поради
богатия материал, който се използва; в
изложението има редица отклонения;
натрупване на излишни подробности,
неуместни бележки, повторения, влияния
от стила и езика на Каравелов. Захари
Стоянов има живо въображение и прави
оригинални връзки между явленията, но
често повтаря едни и същи сравнения.
Захари Стоянов има предпочитания към
”ддокумнталния” тип писмо; той осънава
историческото време на високото
възраждане като сакрално време и има
съзнанието, че пише сакрален текст.
Основата на записките са демократизмът,
реализмът и патриотизма; те са създадени
в т нар “епоха на доизживяване на
възрожденските проблематики”. Може да
се направи паралел между записките и
История славян на Паисий. Паисий в своето
послесловие призовава “националната
свяст на народа”, а Захари Стоянов
Захари Стоянов в своето предисловие –
тяхната социална бдителност. И двата
текста започват с пшатетично обръщение,
използват се почти еднакви стилни
фигури, отправени като завет – заклинание.
За Захари Стоянов е важно написаноото
не само да се хареса на читателя , а и да
го удеби в това, което казва. Чести в
записките са идеите и моделите от
възрожденската епоха- полемична и
откровено публицистична конфронтация;
художествената функция се припокрива
с обществената . В Записките за изкуство
се приема само това което е реално
истиинно и действително. Продължава се
традицията, че изкуството е функция на
пропаганда на идеи и дидактика на морала.
Записките притежават естетическа
недоминираност и са уникална история
на героично- трагични събития, но сами
по себе си не са героично- трагични. Те
са история на опиянението но не са епос.
Записките бъркат документално и
художествено, мемоарно и литературно;
смесват героичното и смешното. Те са
история, етнография, народопсихология,
фолклор, мит и действителност. Те са
едновременно документ, меморар, роман-
епопея, народознание и човекознание. В
Записките документалното се изразява
в това , че на много места Захари Стоянов
изтъква, че е бил очевидец на събитията
; прави се опит да се долови душата на
събитията; съобщават се оригинални и
интересни факти и моменти.; авторът се
ръководи от усета за човешки значимото;
погледът е насочен към останалите хора,
участници в събитието; прави читателят
съпричастен на разказваното. В Заописките
житейския път на автора съвпада с общия
процес на народното осузнаване; наблюдава
се сливане на личен и исторически опит,
затова и записките се определят като
своеобразна автобиография. Авторът ни
води по своите стъпки, присъствието му
се чувства на всички страници на текста
но не се натрапва; авторът не се превръща
в главен герой. Захари Стоянов не следва
модела на други автори, които са участници
в събитията за които разказва. Той не е
в центъра на повествованието, а всичко
което е съдбоносно се разкрива чрез
хумор и самоирония. Така се запазва
дистанция между автора и гллавната тема
на повествоованието. Собствените си
патила и премеждия разказва като на
шега, а на другото се възхищава и разказва
със съответен патос. Захари Стоянов е
важен ппринципът, че всеки елемент от
повествованието трябва да служи, за да
се разкрие общонародната драма а не за
себе изтъкване. В повествованието са
включени сам епизоди от живота му, които
са пряко свързани с разказваното. Създава
се дистанция между герой и разказвач.
Захари Стоянов смята, че мястоото му
сред живите го лишава от героичен ореол
и сам си отрежда мястото на обикновен
в повествованието , а не на герой.
Автобиографичният елемент има голямо
художествено значение, защото смисълът
му е достоверен и непосредствен в
интимния свят на един участник в
събитията, а също и за по- голяма
достоверност на разказваното. Захари
Стоянов общува с читателя и търси пряк
контакт с него – той споделя мисли и
преживявания, не крие своите пристрастия.
Книгата поразява със своята забележителна
обективност, която се изразява в умението
да се долавя логиката на явленията и
техния самостооятелен живот. Ппатосът
се определя от момента на сливане на
човешките воли и желания; единството,
което свързва хората; опиянение от
общите възторзи. Мемоарността и
култорологията се изразяват в предадени
със спомени на автора за народа като
главен герой и дейците на въстанията
като отделни личности- със своя
индивидуалност и характери; те са
предадени с голямо проникновение и
сила; всеки герой е жива същщност, става
реалност в духовния живот на българина
(Бенковски, КАБЛЕШКОВ, вОЛО и т.н.). Захари
Стоянов е определян като характеролог
на литературата, защото винаги разкрива
у героите не само “дидактиката и душите”,
но и устойчивите контури на характерите,
в които се изливат потоците на душевния
живот. Записките са не само летопис на
едно героично време, а и трогателна
изповед на един силен човек, с проникновен
поглед, който умее “силно да люби и
мрази”. Записките имат някой от
особеностите на епошшеята :
- широко разгърнато повествование с множество равностойни епизоди, с център едно историческо събитие
- има голям брой герои, но нито един от тях не е главен
- внушителни масови сцени
- единство, което личи в ритъма на повествованието, напрежението с което се разгръща разказа.
Романовостта на Записките се изразява
в :
- героите разкриват частното си битие на фона на ожбществените събития
- открива се човешката многоликост. Захари Стоянов описва себе си чрез погледите на други герои; когато е в троянския затвор измисля и иметоси Джендо, наречен е още Малкото, Захари и т.н.
- героите са представени от различна гледна точка и различна позиция
- акцентът е върху събитията
- залага на устността, която е кодът към разглеждане на книгата
- романовото се усеща и в начина, по който авторът описва документа
- събитията се развиват в права линия, героите вървят напред, аа когато един герой се появява само в един епизод се разказва целият му живот и бива описан всестранно
- в няколко реда от Записките се използват три стила: битово- разговорен, писмовно- делови, интимно- апелативен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар