„Белите лястовици” в еволюционното развитие на човечеството

„ Вашите деца, не са ваши чеда.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Те идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, те не ви принадлежат.
Вие можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си,
защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им,
но не и на душите им,
защото душите им обитават къщата на бъдното,
в която не можете да влезете дори насън.
Вие можете да се стремите към тях,
но не се опитвайте да ги направите като себе си,
защото животът не се връща назад
и не остава такъв, какъвто е бил вчера….. „
Халил Джубран


Този цитат от известният ливански философ и писател Халил Джубран, живял и творил в Америка през 20 век, ни отвежда към една от великите тайни на Живота.
Откъде идваме ние като жители на тази Земя? Какво представляваме ние като хора? Дали това тяло, с което се проявяваме е само един временен наш дом или то е нашата същност? Съществува ли друг свят-свят на Духа, където ние живеем през останалото време от нашето съществуване или с физическата смърт идва и края на това съществуване?
Тези и много други, подобни въпроси са занимавали и продължават да занимават човечеството, и да намират отражение в творбите на много философи, писатели, художници.

Имало е времена, в които този въпрос не е стоял пред хората, живеещи тогава, защото те са можели да виждат и да общуват с този Духовен свят. После човекът е потънал в материята и това знание е било забравено.
И ако е нормално ние, като хора, да имаме интерес към това – кои сме ние , то пристъпвайки към нещо такова, каквото е педагогиката или лечението, въпросът за произхода на човека, за неговата същност, въпросът- какво всъщност представлява човек е направо задължителен!

Дали теорията на Дарвин за произхода на човека удовлетворява все още днешния , буден ум на човека, достигнал дъното на спускането си в материята ?
Ето какви мисли развива еднo 14-годишнo момиче по този повод:

„Ако е вярна Дарвиновата теория и човекът е произлязъл от маймуна, какъв е смисълът на неговото съществуване? Ако се раждаме само за да създадем живот и да умрем, с какво се различаваме от животните? С ум?! Та това е още по-трагично, защото за разлика от тях ние можем да осъзнаем абсурдността на живота си . Раждаш се по случайност, умираш по неволя. Бориш се неистово, за да оцелееш в този свят…. „

Всъщност теорията на Дарвин за произхода на човека, както и изследванията на Хегел, изиграли голяма роля във формирането на марксизма, и оказали толкова голямо влияние на науката, са плод на закономерностите на материалистичната картина на света в 19 и началото на 20 век, когато цялата наука се е опирала на хипотези и умозаключения, намиращи своята основа единствено във външния, видим свят.


Ето какво пише Р.Щайнер в лекциите си по „Изкуството и неговата световна мисия”: ГА 27

„Ако се поддаваме на днешните внушения и разглеждаме човека единствено като най-висшето произведение на природата, като най-висшето същество на природата, което бележи някакъв връх в еволюцията на Земята, тогава ние кардинално объркваме вътрешните съотношения между човека и света, защото ако би било вярно, че човекът е, така да се каже, само крайният продукт на природния свят и се ръководи само от първичните си душевни импулси, тогава той щеше да постига пълна хармония с външния свят. Ако живо тинското царство би еволюирало по онзи начин, който се приема от официалната наука, тогава фактически човекът, този краен продукт на майката природа, би трябвало да бъде напълно удовлетворен от своето положение във Вселената, в Космоса. Той не би трябвало да усеща в себе си никакви пориви за творчество и никакви стремежи за издигане над природните царства.”

Потъването в материята, осъществено по времето на гръко-римската епоха, насочването към материалистичната наука по-късно , „приспиването”, както Р.Щайнер се изразява на културата през този период са били една еволюционна необходимост , чиято задача е била да се приспособи човека на физически план, за да може да развие разума си и практическата логика . Човекът е трябвало да потопи интелигентността си във физическата материя така, че тази материя да може да бъде разбрана и в последствие покорена. Именно по този начин, в тази тежка и трудна задача, достигаща кулминацията си в наши дни, човекът временно забравя висшите светове, откъдето е дошъл.
Следователно може да се каже, че това падение в материализма е било необходимо, за да може петата епоха, в която ние живеем сега, да изпълни своята мисия. Обаче, от сега нататък ние трябва да се стремим да постигнем отново познание за духовните светове чрез истинско ясновидство и може да се каже, че днес ние живеем в най-преломното време на преход от материализъм към духовност.

2. Човекът и неговото развитие

2.1. Човекът като една многочленна, развиваща се същност.


„Човек познава света дотолкова,
доколкото познава самия себе си…”

Р.Щайнер

Истина е, че когато погледнем днешния човек, ние виждаме само едно физическо тяло. Какво стои зад това физическо тяло, законите, които карат това тяло да расте, да се движи, това, което в човека е чувстващата същност, ние не можем да видим.

Рудолф Щайнер описва човека като едно сложно, телесно-духовно същество. Ние, наистина, виждаме само физическото тяло, но то е проникнато от три невидими, свръхсетивни тела - етерно или жизнено тяло, което оживотворява физическото тяло, чиито закони са валидни и за растителния свят, астрално или душевно тяло, каквото притежават и животните, и духовно тяло или Аз, който се явява неразрушимата същност на човешката индивидуалност.
Р.Щайнер пише , че биологичната част на човека умира. Душата има свойството да се превръща, а Духът е безсмъртен. "Азът" няма нищо общо с раждане и смърт, това е вечното. Вечното, което се вгражда в тялото.

Ето защо, педагогът, трябва да поглежда към детето не само като към едно биологично същество, а и като към същество, което носи нещо съвсем индиви дуално.

Можем да кажем, че всеки човек се ражда с определени наклонности. Няколко фактора влияят на развитието на формиращия се човешки организъм- първият от тях е наследственността. Там се осъществява срещата на материята с духовно-душевното. Същността на индивидуалността, която е от духовно естество се среща, спускайки се от чисто духовните области, първо с душевното и потапяйки се в материята изгражда личността, която се проявява в определения живот на земята. Именно тази личност е носител на определени качества и наклонности, обусловени както от индивидуалната карма, така и от чисто ограничената материална субстанция, която душевно-духовната индивидуалност използва при строежа на органовата си организация.

Доколко тази среща е обусловена от индивидуалната карма или е следствие от един съзнателен избор и една невъзможност да се намерят подходящи условия за инкарнирането на дадената индивидуалност е въпрос, който може да се изследва само с духовно-научните методи, дадени ни от великите учители на съответното време.

Същността на въпроса, обаче, си остава тази, че човешкото същество е една многопластова форма на проявения живот, която в настоящия момент, не се затваря нито в духовното, нито пък единствено в материално-веществения свят. Така, че от една страна имаме един физико-веществен организъм, който може да бъде по-добре или не толкова добре образуван, в зависимост от това, каква наследственост е срещнала в своето спускане на земята духовно-душевното, а от друга страна имаме едно духовно-душевно, което може да бъде по-силно и да преобразува материалното, което прониква или да бъде по-слабо, и да не е в състояние да го овладее.

2.2 Нормално ли е „нормалното”

В социалния живот ние сме свикнали да изграждаме образа на „нормалния човек”, според начина, по който той изявява навън своите чувства, мисли и воля. Няколко неща са съществени тук.

Първото е, че изживявания в духовния свят са различни за отделния човек и че всеки човек сваля на земята различни импулси и познания.

Р.Щайнер пише във „Философия на свободата”:

” Разликата между мене и моите себеподобни не стои в това, че ние живеем в два различни духовни свята, а в това че от общия за нас идеен свят те приемат други интуиции в сравнение с мене. Той иска да прояви своите интуиции, аз моите.”

Ние знаем също, че човешкият мозък, физическият инструмент на мисленето е различно устроен в различния човек и отразява по различен начин мислите на световния етер. Освен това, Р.Щайнер пише, че нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. Обаче у всеки човек то получава индивидуален оттенък дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане.

"С мисълта си ти можеш да обхванеш целия космос, но със своя ум ще вземеш от МИСЪЛТА на Космоса само онова, което можеш да РАЗБЕРЕШ".

И накрая, в своя „Лечебно-педагогически курс” Р.Щайнер пише :

„Wir haben ja im Grunde genommen gar kein weiteres Recht, ?ber die Normalit?t oder Abnormalit?t des kindlichen Seelenlebens oder menschlichen Seelenlebens uberhaupt zu redden, als indem wir hinschauen auf dasjenige was durchschnittsmassig “normal” ist. Es gibt kein anderes Kriterium als dasjenige, was allgemein ublich ist vor einer Gemeinschaft von Philistern. Und wenn diese Gemeinschaft irgend etwas fur vernunftig oder gescheit ansieht, soist alles dasjenige “abnormes” Seelenleben, was nach Ansicht dieser Philister nicht “normales” Seelenleben ist.Ein anderes Kriterium gibt es zunachst nicht….”

Така виждаме, че не можем да говорим за неща като „нормален” или „ненормален” живот, опирайки се единствено на знанието, което ни носи външният свят чрез физическите носители на мисленето и чувстването. И съответно, възниква въпроса – дали в своята работа с децата на нас ни е възможно да се абстрахираме от вече изградения от нас във възрастта „понятиен апарат” или интерпретираме поведението на детето субективно, като следствие от сформираното вече в нас съзнание.


2.3 Духовно-Душевното в човека и работата на възпитателите

Това, да се получи разбиране за същността на човек е първото, което педагогът трябва да постигне. Нещо друго, което е необходимо да се достигне като разбиране е да не гледаме на детето, като на един обект, върху който ние трябва да въздействме отвън корекционно

Имало е време, когато цялата педагогика се е явявала едно лечение и думите за лечение и възпитание са имали едно и също значение, обаче тогава човек е виждал в духовния свят и от там е получавал своите истини. Знае ли сега педагогът , от какво се нуждае детето на нашето време?

"За да уловим духовната светлина,- пише Щайнер,- трябва да не разчитаме само на мозъка, а да свържем по-висшите си тела със сърцето. Физическото ни сърце е свързано изцяло със земното, с физическото и притежава една несъзнателна логика, докато етерното има своя духовна логика и с него можем да мислим и чувстваме напълно НЕЗАВИСИМО от физическото тяло. То се изгражда от света на Първообразите…”

Несъмненно, за да постигнем някакво познание в този смисъл ние трябва да прибегнем до методите на духовното изследване, в който трябва да включим не само нашето мислене, а и нашето чувстване , което да ни доведе до едно вътрешно съпреживяване на същността на детето. За тази цел се изисква от педагога да излезе от ролята на личност, която е поставена да преподава някакви знания, а трябва да застане срещу детето с нагласата, че е изправен срещу нещо, което тепърва ще се разкрива пред него и това разкриване ще отнеме много време, това разкриване ще се нуждае от една жертвоготовност.


В „Общото човекознание, като основа на педагогиката Р.Щайнер пише, че всяка епоха има различни педагогически задачи и това е свързано с развитието на човека.

„…всяка нова епоха- пише Щайнер,- в развитието на човечеството поставя пред него задължително нови задачи. През Първата следатлантска епохачовечеството е имало една основна задача, през Втората следатлантска, епоха - друга, така стоят нещата и с нашата Пета следатлантска епоха. По правило, това което трябва да се извърши в определена епоха, се долавя от човечеството едва след известно време.”ГА 293

Защото възпитанието, както пише Щайнер е продължение на съществуването ни в духовния свят и чрез него ние само продължаваме това, което е извършено и без наше участие, от страна на висшите духовни Същества там. И единствената задача, която се изправя пред педагога е да свърже , да хармонизира духовно-душевните сили на детето с неговите физическо-телесните форми.

2.4 Планетарните условия в еволюционното развитие на човечеството като предпоставка за това развитие.

Ако бихме могли да се върнем назад във времето, когато съществуването на Духовните йерархии е било за хората такъв факт, както за днешния човек законите на науката, ще видим, че тогава човек се е изживявал повече като духовно същество и една от причините за това е , че планетните условия при които човек се е развивал тогава са били различни от условията на нашия сегашен дом – Земята.
Р.Щайнер пише в Тайната наука:

„Ретроспективното духовно-научно изследване на Земното развитие ни отвежда към едно чисто духовно състояние на
нашата планета. Ако обаче проследим развитието още по-назад, ще открием, че това духовно състояние вече е преминало
един период на физическо въплъщение. Така ние стигаме до едно предишно физическо въплъщение на нашата планета, което по-късно преминава в духовно състояние, а след това отново добива
материална форма и се превръща в сегашната Земя.” .

И ако човек иска да надникне в тайната на своето съществуване, за да получи едно разбиране за себе си, и оттам за човека като цяло, то той трябва да се доближи до тайната на своя произход, а това може да стане едва след като проследим развитието на човека чак до първото от споменатите от Р.Щайнер планетарни въплъщения.

Четейки „Taйната наука“ ние проследяваме в обратен ред четири планетарни развития : Земя,/ нашият сегашен дом/ Луна, Слънце и Сатурн. Освен това Р.Щайнер посочва още три планетари бъдещи превъплъщения –Юпитер, Венера, Вулкан.

Tук целта не е да проследим различните планетарни развития в подробностите, които Р.Щайнер описва, а да се опитаме да свържем този факт от Духовната наука с човека и с това, че както тези планетарни превъплъщения, така и човек не е бил още в самото начало една завършена същност, каквато го виждаме днес, а по подобен начин той е преминавал от въплъщение във въплъщение, при което неговото развитие се е усложнявало за да достигне днес до една форма, в която най-същественото е, че тя е изградена на първо място от от четирите съставни части, които бяха споменани по-горе, а именно: физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз.

„… тази форма – пише Щайнер, не би могла да се появи ако не бе подготвена в хода на едно продължително развитие“ГА13

Знаем, че от днешните съставни части на човешкото същество най-старо е физическото тяло. То е най-добре развито и Р.Щайнер пише, че свръхсетивното изследване показва как тази съставна част на човека е съществувала още по времето на Сатурновото развитие. По-горе беше казано, че в днешния видим свят, физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. Съществата, обаче, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, Р.Щайнер описва така:

„… познанието ни изправя най-напред пред такива Същества, които не разполагат с физическо тяло, каквото има съвременният човек. Впрочем, когато тук говорим за „физическо тяло" не трябва да си представяме днешния физически облик на човека. Напротив, необходима е много внимателна разлика между физическото тяло и минералното тяло. Физическото тяло е това, което се управлява от физическите закони, валидни днес и за минералното царство. Днешното физическо тяло на човека не само се управлява от тези физически закони; освен тях то е пропито от минерални вещества. На Сатурн обаче не може да става дума за подобно физическо-минерално тяло. Там има само физическа субстанция, която се ръководи от физически закони, обаче тези физически закони се проявяват единствено чрез топлинни действия.” ГА13

Taka че, както виждаме физическото тяло на човека е започнало своето съществуване катo едно топлинно тяло, което е станало зародиш на днешното физическо-минерално човешко тяло, което пък от своя страна е възникнало в тази си форма благодарение и на това, че по-късно към топлинните тела се прибавят новообразуваните газообразни, течни и твърди субстанции. Именно този зародиш човек отнася със себе си , когато Сатурн навлиза в едно духовно състояние, както Р.Щайнер пише в по-горе цитирания текст, за да се превъплати отново като Слънце.

Трябва още да се отбележи, че в това планетарно развитие човека достига най-простата и смътна форма на съзнание, която е още по-смътна и от тази при спането без сънища.


Със следващото планетарно превъплъщение се въплъщава и зародиша на физическото тяло на човека, който продължава своето развитие в това Слънчево превъплъщение. Освен него, обаче, в хода на Слънчевото въплъщение става възможно развитието и проникването на физическото от едно етерно тяло. На Старото Слънце от светлината бива създадено етерното ни тяло, което работи върху физическото ни тяло. „Духовете на Мъдростта” започват да вливат етерното или жизненото тяло в неговото физическо тяло. В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание, благодарение на това, че там то получава едно жизнено тяло и то може да се сравни със съзнанието по време на сън без сънища. Това е тази низша степен на съзнание, която е характерна днес за растителния свят . Същевременно в човешкия зародиш настъпват и първите признаци на една вътрешна подвижност и човек се превръща в едно вече двучленно същество. Едната част е етерно „обработено" физическо тяло, а другата част - самото етерно тяло .

Подобно нещо се осъществява и в следващото планетарно превъплъщение-Лунното. Там към физическото и етерно тяло в развитието на човека се включва и астралното тяло, което е носител на нашата душевност . Същевременно с това, физическото и етерното тяло се издигат съответно с едно стъпало по-нависоко.

След това, вече на Земята към тези човешки тела се присъединява и най-младият член на четиричленната човешка организация - Азът, като по този начин физическото тяло достига своята четвърта степен, етерното тяло - своята трета степен, астралното тяло - своята втора степен, а Азът се намира едва в първата степен на своето съвършенство.

Как е изглеждал човека по това време на неговото развитие?

„ Ако желаем да си съставим сетивно-свръхсетивен образ за тези човеци в началото на физическата Земна епоха - пише Щайнер, - би трябвало да си представим една душевна яйцевидна форма, която виси в обкръжението на Земята и в своята долна част е обвита, като чашка, подобно на желъд. Само че чашката е съставена изключително от топлина или огън. Топлинната обвивка запалва живота в човешкото същество, като същевременно предизвиква и промени в астралното тяло. В него възниква първата заложба на това, което по-късно ще се развие в т.н. Сетивна Душа. ГА13

Според написаното, можем да кажем, че на тази степен от своето развитие човекът се състои от Сетивна Душа, астрално тяло, етерно тяло и от изтъканото от огън физическо тяло. Същевременно от астралното тяло се отделя една част, която е първата заложба на Разсъдъчната Душа. Също Р.Щайнер посочва, че в този период физическото тяло на човека получава един външен живот и че последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека:

„Сега, при напускането на Земята той оставя не само зародиша на своята форма, но и едно живо копие на самия себе си“ ГА13.

Въпреки това, човек все още е непрекъснато свързан с духовния свят и продължава да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз се изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане.

Така ние виждаме как телата на човека търпят едно непрекъснато развитие. Виждаме, че те не винаги са били такива, каквито са сега. Освен това, развитието на човека се е осъществявало с помощта на много духовни същества и е свързано с един дълъг период от време, а този период от време в един момент е завършвал своето въплъщение за да премине към едно следващо въплъщение, което е трябвало да осигури подходящи условия за по-нататъшното развитие на човешките тела и проявата на човека чрез тях. Както и това, че възможностите за проявяване на човешкото съзнание е било зависимо от проявата и развитието на същите тези тела.

Важно е да се отбележи, че човешкото развитие не свършва със земното планетарно въплъщение, а продължава и натаък . Р.Щайнер посочва, че по време на Сатурновото развитие се развива първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), който ще развиваме едва през периода на Вулкановото превъплъщение , по време на Слъчевото превъплъщение се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи), който ще развиваме по време на Венерианския период, а по време на лунното развитие за човека е станало възможно да изгради в себе си зародиша на „Духа Себе", в чието формиране днешният човек прави първите си стъпки.

В лекцията си за „Мистерията на Голгота”, Р.Щайнер пише, че човека в нашата, съвременна епоха е призвана да постигне Манас или Духът-Себе вътре в себе си , опирайки се на всички сили, които му дават физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло, Сетивната Душа, Разбиращата Душа, Съзнаващата Душа, а към него, макар и плахо, да положи основата на Духът-Живот или Буди. И той нарича това „забележителната задача” на днешната, следатлантска епоха.

Р.Щайнер пише още:

„Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят.”

По този начин, напредвайки от една инкарнация в друга, човек върви към следващите степени от своето развитие. И един ден той ще напусне Земята, понеже тя вече няма да му предлага никакви възможности за по-нататъшна еволюция.

И така според ан¬т¬ро¬по¬соф¬с¬ка¬та Наука за Духа, се¬гаш¬на¬та пла¬не¬та „Земя" е ми¬на¬ла през три пла¬не¬тар¬ни състояния, на вся¬ко от ко¬ито се раз¬ви¬ва и съ¬от¬вет¬на¬та сте¬пен на чо¬веш¬ко¬то съзнание :
1. Старият Сатурн (тран¬со¬во съзнание)
2. Старото Слънце (спя¬що съзнание)
3. Старата Луна (съ¬нищ¬но или об¬раз¬но съзнание)

в момента се намира в четвъртото такова :
4. Земя (буд¬но или пред¬мет¬но съзнание)

и предстоят още три планетарни въплъщения със съответните степени на съзнание, а именно:

5. Бъдещ Юпитер (има¬ги¬на¬тив¬но съзнание)
6. Бъдеща Венера (ин¬с¬пи¬ра¬тив¬но съзнание)
7. Бъдещ Вулкан (ин¬ту¬итив¬но съзнание)

Освен това, планетарното със¬то¬яние „Земя" включ¬ва се¬дем епохи: Полярна епо¬ха; Хиперборейска епо¬ха; Лемурийска епо¬ха; Атлантска епо¬ха; сегашната 5-та Следатлантска епо¬ха и Шестата и седма епо¬хи, които -пред¬с¬тоят.

Според това, което ни дава Р.Щайнер лемурийците, атлантците и арийци са коренните раси на човечеството. Ако си представим две такива коренни раси предхождащи лемурийците и две следващи арийците в бъдеще, получаваме всичко 7 коренни раси. И Щайнер пише, че всяка коренна раса има физически и духовни качества, които са напълно различни от предхождащите.

2.5 Културните периоди в развитието на човечеството след Атлантида

Така, както имаме четири планетарни превъплъщения до сега и предстоят още три, така както човек има четири изградени тела, и трябва да изгради още три, така Щайнер посочва , че историята на човечеството след Атлантида обхваща седем културни периода: древноиндийски, древноперсийски, египетско-халдейски, гръцко-латински, европейски, славянски и американски културни периоди.

Тези културни епохи, за които става въпрос в антропософската наука , се формират също от качествата на съответните човешки души, живеещи в тях. И ако обърнем поглед към историческото ни наследство ще видим, че тези душевни качества са твърде различни за отделните епохи . Това е нормално и тази промяна може да се види най-вече в произведенията на изкуството, които са се запазили и до днес.
В настощщият момент, ние живеем в Следатлантската епо¬ха и по-точно в петата следатлантска културна епоха - :

Ето какво пише Р.Щайнер за нея в лекцията си от 13 април за „Въздействието на Духовните Същества върху човека :

„Човекът бил потопен в своето физическо тяло с цел да познае външния свят, да изживее физически чувства, за да може онова което изживее от външна страна с помощта на физическите чувства, да го вземе вътре в духовната си същност, за да го въведе в бъдещите степени на еволюцията. Но сега, доколкото сме се потопили във физическото тяло, тъй като сме прекрачили средата на следатлантската култура, ние се намираме в особена ситуация. Все още не всички, но значителен брой от хората вече се намират в тази ситуация. Цялото вътрешно развитие на човечеството става по забележителен начин. То върви, така да се каже, до известен момент напред, а след този момент то тръгва в обратно направление. След като развитието се спуска надолу до известен момент, то отново се издига нагоре и отново минава през същите етапи, само че в по-висша форма, и по този начин, днес, човекът действително се намира пред забележително бъдеще: пред бъдещето - това се знае от всеки, на който е известен този дълбоко значим факт за развитието на човечеството,че неговото етерно тяло постепенно отново се освобождава, след като се е потопило във физическото тяло, в което той в ясни очертания и форми е възприемал всичко онова, което може да се възприеме днес във физическия свят. Необходимо е етерното тяло да се освободи отново, необходимо е отново да се възвиси, за да може човек да бъде одухотворен и да може отново да възприема духовния свят. Действително, човечеството днес вече се намира в тази точка, когато в по-голямата си част човешките индивидуалности отново се освобождават от етерното тяло. Тук, пред нас излиза нещо още по-необикновено.Точно това е тайната на нашата културна епоха, до която сега ще се докоснем, когато изведем този факт пред нашия поглед. „ ГА102

Тази пета Следатлантска културна епоха е епохата на Съзнателната душа. В нея, както бе посочено в по-горния цитат , ние постепенно ставаме все по-чужди за нашето физическо тяло. Тази закономерност е нещо неизбежно в хода на общочовешката еволюция. Необходимо е човек да се абстрахира , донякъде, от сетивните възприятия за да намери отново божествено-духовния елемент в сетивно-физическия свят. И ако за човека от гръко-римската епоха е било оправдано да се взира във физическия свят, защото там е виждал формите на духовния свят, то днешното развитие на човека вече не различава във физическия свят никакви духовни въздействия. И точно до това се свежда материализмът на нашата пета епоха, която ще бъде последвана от друга, шеста епоха.
Понеже човечеството се е запътило натам е важно да се отбележи, че в Шестата епоха ще се развият качества, водещи към едно братство сред хората, на ясновидство и творческа сила. Р.Щайнер пише, че докато в нашата епоха човекът може до известна степен да прикрие доброто или злото в себе си, то тогава всичко, което сега живее във вътрешното същество на човека днес - като мисли, като чувства, ще намери израз във външния свят и ще стане негово обкръжение . Тогава човек няма да може да прикрива своята природа и ще се вижда дали неговата низша природа е била преобразена от Духа или самата тя е победила Духа.
Още от нашата епоха нататък, обаче, душите на хората ще започнат да преобразуват злото в добро. Човешките души ще трябва да намерят силите да породят добро от злото чрез един духовен процес.

3. „Пътеводната звезда” на човешката еволюция

3.1 „ Любовта е моралното слънце на света.” (GA 143.206f)

Oт лекциите на Р.Щайнер и по-точно в „ Изкупление и освобождение” от 13 юни 1906 год ( ГА94), знаем, че преди идването на Христос човек е включвал в себе си от една страна принципа на Йехова, носител на формата , а от друга принципа на Луцифер, носител на индивидуалността. През гръко-римската епоха се включва един трети принцип, този на Христос, за да установи равновесие. Христовият принцип идва за да научи човек как да намира Закона не отвън, както е било заложено, а в „центъра на индивидуалното си същество”. Как се постига подобно овътрешняване на Закона?

Да се върнем отново малко назад , когато човек е имал едно знание за съществуването на духовните йерархии, kоито знаем, че осъществяват също едно еволюционно развитие, подобно на това на човека. Съществуването на -Серафимите,Херувимите,Престоли,Господства,Сили,Власти,Архаи,Архангели,Ангели е било такъв факт за хората, живеещи тогава, какъвто са за днешния човек законите на науката. Тези йерархии са девет , а човек е представител на десетата духовна йерархия.
Еволюцията на човека, която Рудолф Щайнер описва, започва своето развитие с един акт на саможертва, един акт на любов, осъществен от една от духовните йерархии- Престолите. От този акт произлиза създаването на първия зародиш на човешкото същество. И ако се върнем върху въпроса за мисията на човека, като представител на своята , десета йерархия ще разберем от Антропософската наука, че тя е да внесе тук в Земния свят свободата и изхождайки от нея, онази висша сила, каквато е любовта. Всички останали йерархии – велики, добри, творящи със силата и мъдростта на Бога, не могат никога да се отклонят от своя път, не могат да извършат нито добро, нито зло, ръководейки се от своята свободна воля.

Обаче, ние като хора имаме свободната воля да избираме между доброто и злото , без при това да противопоставяме тази сила на свободата на силата на любовта. Имаме задачата ДА СВЪРЖЕМ ЛЮБОВТА И СВОБОДАТА. И тъй като духовните йерархии не познават тази свобода на избора, човек трябва за първи път да внесе условията за свободата в Космоса. Човек трябва да мине/ и това е смисъла на преминаването му през материалистичната забрава на Духа/ през индивидуализацията на съзнанието, която той дължи изцяло на сетивата. Така разбираме, че ако мислите на човека не бяха свързани със сетивния свят, те щяха да бъдат само отражения на Божественото и тогава той нямаше да носи познанието в себе си, а щеше да има единствено вярата. Но човекът е трябвало да „познае”!

„…Човек - пише Р.Щайнер в лекцията си за „ Новото Небе и Новата Земя” от 30 юни 1908 год.,- който не би имал възможност да избира по свободно решение доброто или също и злото, такъв човек би бил едно същество, което би могло да бъде водено до едно постижимо по необходимост добро, без свободен избор; такова едно същество не би могло да избира изхождайки от една пречистена в себе си воля, от една извираща от свободата любов. възможността то да развие Свободата, а тази възможност за развиване на Свободата не можеше да бъде дадена при никакви други условия, освен чрез това, че човекът сам трябва да намери избора, свободния избор между доброто и злото….. „ГА 104

В това познание, човек ще трябва да се научи да се опира на самия себе си. Той ще трябва да направи своя „пътеводна звезда” това, което намира в себе си , да се научи да минава през избора и съответните затруднения, които съпътстват този избор, да се изправи през възможността да сгреши. И във всичко това той ще трябва да опира най-вече на своята собствена сила.

„Никакъв закон – пише Р.Щайнер, - не бива да му бъде наложен като фатална необходимост, за да му диктува поведението, никаква светлина не трябва отвън да определя избора му, иначе този принудителен избор ще бъде без стойност”

Така човек трябва да замести външните морални закони, които са създадени от човека и които се предават от поколение на поколение с един вътрешен закон за любовта и то свободно приет в Аз-а на човек. А силите за това се намират, както знаем, в Мистерията на Голгота.

„Като противовес на импулса на властта и мъдростта стои мистерията на Голгота. Затова, който знае за тайнството на любовта, може да бъде християнин. „ – пише Р.Щайнер в лекцията си за „Любовта и нейното значение за света”

Там Христос извършва един Жертвен Акт, който дава възможността човечеството да се свърже отново с Любовта, но този път по един съзнателен начин. Благодарение на този Жертвен Акт човек може да приеме Христовият импулс и да продължи своята еволюция, получавайки от него импулса да тръгне отново нагоре към духовния свят. Християнството нарича Христовото същество „Месия” или Спасител именно защото той дава импулса, който идва за човечеството като едно спасение от силите, представени в Библията като „изкушението чрез змията” и пораждането на така наречения „наследствен грях” . И този жертвен Акт е бил израз единственно на чистата, божествена Любов. Чрез Христовия импулс ние трябва да приемем в себе си именно импулса за тази любов. И както бе посочено по-горе, това трябва да се осъществи единствено чрез свободата. А тя не трябва да противостои на любовта.
Ето какво пише Р.Щайнер в лекцията си „Христос, като господар на Кармата” от 14окт.1911г.

„До понятието за свободата, хората не бива да стигат само чрез своите абстрактни мисли, до свободата те не бива да стигат без спасителната мисъл за Христос. Само тогава идеята за свободата има своето дълбоко оправдание. Ако искаме да бъдем наистина свободни, трябва да принесем жертвата, изразяваща се в признанието, че дължим нашата свобода на Христос! Едва тогава ние можем действително да усетим свободата. И всички онези, които смятат, че човешкото им достойнство се ограничава от признанието, че са задължени на Христос, един ден ще проумеят, че по отношение на мировите факти, човешките мнения не означават нищо; все някога те с радост ще признаят, че са извоювали своята свобода благодарение на Христос.”ГА131

Това е пътят на човешката еволюцията .

3.2 Развиването на нови душевни способности – задачата на човека в тази фаза от неговото развитие

Ясно е, че днешният човек все още не е постигнал все още твърде много в тази посока. Себелюбието, егоизмът все още са владетели на Астралното тяло на човека, което не е достатъчно пречистено за да се превърне в Дух-Себе. Това може да се каже като общо за човечеството, но Антропосфската наука ни показва, че в еволюционното развитие на човечеството винаги е имало такива души, които изпреварват с развитието си съответната епоха , както и такива, които изоставят. Така, че когато говорим различните съставни тела на човека, трябва да имаме предвид и това.

Р. Щайнер пише , че когато разглеждаме членовете на човешката природа, то те представляват преди всичко нещо, което трябва да се разглежда в относителна самостоятелност . Също така, тяхното съчетание във всеки човек е различно : един има по-големи сили в етерното тяло, а по-малко във физическото, а друг малко повече сили в съзнателната душа и т. н. . Всичко това човек пронизва със своята собствена индивидуалност, която преминава через повтарящите се земни животи, която, излизайки само от принципа на свободата, трябва да осъществява регулирането на всички тези връзки .

За момента на нашето развитие е нормално при определени обстоятелства да разберем доброто, също така да постъпките ни да се ръководят от „мъдрото” и „умното” и все пак, както пише Щайнер, човек да не морално добър в основата си. Но ние, като хора, все повече ще трябва да превръщаме нашите идеи за доброто в непосредствени морални подтици. И Щайнер пише, че тази особеност ще бъде характерна за идващите времена. През следващите епохи хората ще трябва да развият съвсем нови душевни способности, които ще са в тясна връзка с техните изживявания. Тези нови способности ще окажат могъщо въздействие върху моралното пречистване на човека. Нравственото добро , което човек трябва да развие би трябвало да е независимо от влеченията и страстите, не би трябвало да се ръководи от тях, а напротив да ги трансформира. Удоволствието или неудоволствието, привличането и отвращението са лични чувства за човека. Дългът, истината и нравствено доброто стоят над удоволствието и неудоволствието и притежават една вечна стойност, която не идва от Сетивната Душа на човека. И Щайнер пише, че когато човек оживява в душата си независимата истина и независимото добро, той се издига над Сетивната Душа и по този начин събужда в себе си съзнаваща душа.
Освен освобождаването ни от чувставата на симпатия и антипатия човек трябва през настоящата епоха на Съзнателната душа да развие един много важен импулс , а именно интерес на хората един към друг. „Този интерес,- пише Щайнер, -трябва да се разшири по време на последващата еволюция в четири области. Най-напред човека ще трябва да вижда своя ближен по един винаги нов начин.” Това означава една голяма душевна подвижност, а също така една подвижност на представите.

Така ние като хора и особено като педагози трябва да
носим знанието, че живеем в една епоха, в която пред човека са поставени особените задачи да развие любовта , изхождайки единствено от силите на свободата. Също , запознавайки се със еволюционните задачи на човечеството и обръщайки поглед в действителността около нас трябва да сме наясно, че човек е тръгнал по един път, който би могъл да го отклони от правилната еволюция.


4. Звездните деца

4.1 Eпохата нa Водолея

Много от хората, интересуващи се от езотеричнотo, вече знаят, че човечеството навлиза в една нова епоха – "Епохата на Водолея". Водолеят се управлява от планетата Уран - властелинът на науката, изследванията, проучванията, експериментите, новостите и изненадите. Тази епоха е свързана с нови открития, които би трябвало да бъдат последвани от реформи във всички области на живота – образование, медицина, социална сфера, и т.н. Това ще доведе до една нова култура на общуване, породена от един нов поглед в областта на възпитанието.

Астрологията показва, че на всеки 2000 години небесният ред се сменя и това води до големо промени на земята. Според астролозите човечеството е преминало през шест периода на развитие. Понеже става дума за огромен отрязък от 25 868 години, точните им граници могат да бъдат определени само с точност от няколко десетки, а дори и сто години. Епохите се припокриват частично, точно както някои части на зодиака се застъпват в небесата. Ако разделим числото 25 868 на 12, получаваме 2100 - толкова години средно трае една астрологична ера.

Първата епоха на Лъва - символ на оплождането и сътворението, продължила от 10 000 до 8000 г. пр. Хр. Ерата на Рака - от 8000 до 6000 пр. Следва епохата на Близнаците (6000 до 4000 пр. Хр.) ;ерата на Телеца (4000 до 2000 г. пр. Хр.) ;Овена, символа на бог Арес ( 2000 г. пр. Хр. до 1 г. от Хр.) ;Рибите , която е започнала преди 2000 години и в която живеем ние.

Тъй като Земята се движи в обратна посока на зодиака, от известно време навлизаме все по-дълбоко в епохата на Водолея.

Това, че живеем в едно особено, преходно време, когато много неща се променят така бързо, както никога до сега, вече осезателно, макар и все още не напълно осъзнато, се усеща от много хора. Ние преживяваме едно време на вътрешни и външни катаклизми, които излизайки от рамките на личните тргедии, водят до рушенето на правила и догми в самото общество. Много хора по света изпитват недоволство от порядъките, които господстват в социалния живот. Остарелите закони , норми и институции не могат вече да решават пълноценно проблемите на обществото, което обаче не може да се освободи от инерцията на „старото” и не намира душевни сили за да тръгне по един нов път.
Как, всъщност, се формира новото, което идва в света, за да замени една вече остаряла обществена система? То се формира единствено от качествата на хората, представители на съответното време. А това означава, че е необходимо да се появят нови хора, които мислят по друг начин. Хора с нова физическа, интелектуална и духовна сила.

4.2 Поведенческите проблеми при децата – болестни състояния или нови способности

Дали епохата на Водолея е вече настъпила или предстои е въпрос, но сред педагозите, лекарите и психолозите е факт , че :

„Деца с нови, особени способности бук¬вално са устремени днес в света. В много от тях, за съжаление, хората виждат болезнени отклонения от нормите и ги подлагат на всевъзможни терапевтични процедури. Моите предположения, основани на многогодишния ми опит, които изказах в 1995-1996 година, днес напълно се потвърдиха. Аз нарекох това явление: „Извънвремева специфика на способно¬стите”, защото още не е дошло времето,за да можем с увереност да определим това, с което се сблъскваме. Децата, за които става въпрос, слизат на Земята по такъв начин, че можем да говорим за отклонение в разположението на телата на човека. Но тези отклонения, в никакъв случай , не говорят за болестно съсътояние, а само за изменение на съзнанието”

Това са думи на Хениг Кьолер, водещ изследовател по въпросите на детството , казани в интервю с него, публикувано в брой №11/2001 на сп. „Гьотеанумът”, които ние като педагози не можем да отминем с безразличие.
Във все повече семейства се раждат деца, които родителите смятат за трудни, неадекватни, неуправляеми. Все повече деца, идват в училищата във всички краища на света и със своето поведение поставят педагози с много- годишен стаж в едно състояние на безсилие. Сблъсквайки се с нещо ново и непознато за тях, те не могат да намерят решение на проблемите, които поставят тези „неудобни” деца .
Това са деца , които не се вместват в никакви рамки, не признават никакви авторитети, не искат да следват общоприетите норми. Опитите да ги призовем към какъвто и да е , вече установен ред не водят до нищо. Общоприетата система за поощрение и наказание не действа при тях. Не могат да бъдат мотивирани да направят нещо, което смятат за безинтересно с никакви облаги, които биха получили срещу това. Те идват с едно чувство за собствената си значимост и със своето поведение , като че ли, ни казват:” нашите знания са ни достатъчни, ние знаем това, което вие искате да ни научите”. И действително, много често можем да наблюдаваме , че когато пожелаят, те наистина изкарват навън това знание, което ние си мислим, че няма откъде да са получили.

Хениг Кьолер казва за тези деца:
„ При хиперактивните деца ние намираме всичките качества на „човека от бъдещето : подвижност в много висока степен, многостранност, богатство на идеи, общителност, техническа надареност, предприемчивост, поемане на риск. И въпреки това , тях не ги харесват, защото към всичко това се прибавя и тпхната „дива страна” – вродена антиавторитарна позиция в живота, свързана с повишено чувство за справедливост. Това не е подходящо за един свят, който стои на една позиция от „нов конформистски универсален тип” - типа на съгласяващият се човек. Обикновено казват, че на малките нарушители на спокойствието „не всичко им е наред с главата…”

Тези деца показват едно голяма душевна подвижност. Може да се каже, че те са гениални в нещо, докато към друго са абсолютно невъзприемчиви. Те са очарователни и обаятелни, но и непоносими с тяхната настоятелност и неизчерпаемост. Могат да показват агресия, но същевременно да са невероятно нежни. На моменти показват голяма хитрост, но като цяло са изключително простодушни, което е и причина да ги третират като „емоционално незряли”.

Ако се попитаме, обаче, какъв е нашият критерий за една емоционална зрялост, ще се върнем отново към това, че „няма никакъв друг критерий, освен общоприетите норми”. Ние знаем какво може да направи човек, съхранявайки силите на детството си за дълго време и въпреки това се стремим да превърнем, колкото се може по-бързо децата ни в това, което на нас ни е удобно- разумни, самостоятелни възрастни.

Тези деца са интелигентни и надарени. Но това, което се наблюдава при тях е една особена интелигентност.

Руският учен и терапевт, д-р по психология, един от водещите специалисти в света по регресивна терапия и изучаването на преражданията, автор на десетки новаторски методики в психотерапията,
д-р Шадрин пише за тях:

„Това , което ги отличава от надарените деца, които от малки могат да оперират със сложни категории, но с такива, които са научили тук, от света на възрастните, децата на Светлината,- /както той нарича новите деца/, -ползват категории и изказват такива разсъждения, които ни се струва, че няма откъде да са научили, което доказва, че тези деца не са просто надарени, а това е едно ново явление появяващо се сред човечеството.”
В очите на тези деца има нещо, което е неприсъщо на обикновеното дете.

Г.Кюлевинд пише в книгата „Звездните деца”:

„По време на моята работа върху книгата ми се случи следното: При регистрацията ми на летището в Хамбург пред мен чакаше една млада семейна двойка , майката държеше в ръце малко, едва 3 или 4 месечно бебе. Неочаквано малкият се обърна и ме погледна. Той ме гледаше директно в очите и аз бях потресен, защото това не беше поглед на бебе, а на един съвсем себесъзнателен възрастен, а имено един изпълнен с мъдрост поглед, който гледаше през мен. Такъв пронизващ поглед бях срещал още преди при хора с тежка форма на аутизъм.
Този спомен не ме напускаше и аз си спомних и други подобни погледи , които бях срещал при деца, а също и при възрастни. Тогава си спомних колко често учители и възпитатели в детски градини ми се оплакваха, че , все по-често се срещат с трудни, но същевременно особено надарени деца. По същото времеми попадна и книгата за така наречените” деца индиго”, а също и книги на Хениг Кьолер . И на мен ми стана ясно : Едно ново поколение деца настъпва от почти двадесет години ( в началото отделни предвестници) все повече към земята и това е най-значимото събитие на нашето време.…“

4.3 „Имало едно време един птичи двор, в който се родило едно малко лебедче”


Това, че тези деца се проявяват като независими и непоколебими, когато искаме да ги „напъхаме в калъпи и схеми”, както пише Каролина Хеенкамп в своята книга „Децата на новата ера” и че не са готови да приемат унижението от подчинението, което родители, и педагози изискват от тях, ги поставя автоматично в позицията на трудни деца . Tова е, също така, една от причините те да се адаптират трудно в колектив .

Обаче „… всеки човек е сложен, - пише Михаела Гльокер, - когато не го разбират. А при този, който не се чувства уютно, се повишава стремежа към провокационни дейности. Това означава, че такъв човек много по-лесно излиза от себе си и реагира негативно на обкъжението си, отколкото този, който се чувства приет и разбран.”

Това е също така една от причините тези деца да показват една трудна адаптация към колектив и трудности при усвояването на дадена учебна програма. , Като следствие от това рано или късно, родителите, често под натиска на педагога, ги водят на лекар или психолог, който обикновено констатира, че нещо „не е наред”, че нещо „излиза извън рамките” на познатото и наученото и единственото усилие се насочва натам да облечем това „непознато” в нови понятия и да го отстраним, като се опитаме да го доведем до нормалното .

Докъде стига познанието на специалистите днес, може всеки сам да прецени, изхождайки от своите лични опитности и наблюдения?

Р. Щайнер пише в „Общото човекознание като основа на педагогиката”:

„…Ако днес някой вземе каквото и да е съчинение, боравещо с психологически понятия, веднага ще открие, че тук съдържание просто липсва. Всъщност психолозите само си играят с понятия. Ако отправим непредубеден поглед към това, което живее у човека като „представа", веднага ще ни впечатли нейния образен характер; да, представата несъмнено има един образен характер. И който търси в представата някаква реалност или истинско битие, се поддава на една голяма илюзия.Ккогато определяме нещо като нормално или не, ние изхождаме единствено от нашите представи за това, образа, който ние сме си създали за нормално… „

Макар и това да е написано в началото на вече отминалия век, нека не забравяме, че Р.Щайнер „сваля” знанието, което излага в книгите си, от един истински, непреходен свят на Духа, както и това, че Антропософската наука е наука на бъдещето.

А за това, че нещата не са се променили много във времето говори факта, че съвременната психология, подкрепяна от психиатрията се отнася към пациента, все още, като към един външен обект върху който може да се въздейства корекционно отвън, а не като към духовно-душевна Индивидуалност, която може и трябва да бъде привлечена като участник в един диалог.

Диагнозите се поставят на базата на система, която се основава единствено на тест-диагностиката на отделните нарушения. Така най-често се стига до диагнози като - ADHD– синдром на дефицит на вниманието с хиперактивност или атипичен аутизум. Много често се предписва препарата риталин, след който децата действително стават по-спокойни и управляеми, но „същевременно води до загубване на фината им сетивност и необичайната им чувствителност „- казват специалисти, занимаващи се с така наречения “индигов феномен.”

И така освен въпроса -безвреден ли е този препарат, доколкото препаратът риталин (метилфенидат) се приравнява към наркотиците и дори е забранен за внос и разпространение в някои държави, възниква и въпроса, който от духовна гледна точка може да се окаже много важен – какво се изгубва в еволюцията на човека за сметка на приспособяването му на към настоящите условия.

4.4 Особената чувствителност на „новите деца” – път към една нова форма на съзнание

Дали тези деца са с „някакво разстройство” или светът, към който се опитваме да ги нагодим е „разстроен”, трябва всеки да си отговори сам. Но, който дори веднъж е имал възможността да се докосне със сърцето си до бликащата творяща жизненост и всеобхватната, всеопрощаваща любов на тези деца, той и не би помислил да я заменя с възможността за една адаптация към днешния свят . Toй може само да помага, тази творческа активност и тази животворна любов да се проявява в света.

Това, че отношенията с любов имат такова голямо значение за новите деца, твърди и д-р Шадрин в книгата си „Децата на светлината”:

„Много хора даже не осъзнават, че децата на Светлината идват към нас с напълно открити сърца –сърца, открити за космическата любов.”

Една от причините за това е и че тези деца притежават една по-висока осъзнатост и будност, още от най-ранна възраст. За необикновенната осъзнатост на новите деца говори и забелязания много ранен контакт с очи, който те осъществяват.

Г. Кюлевинд го потвърждава:

„Първото, което прави впечатление на родителите след раждането е твърде ранния контакт с очи, най-често, веднага след раждането.”

Много от децата, пристъпват прага на училището в първи клас със страха от новото, непознатото. Колкото по-осъзнато и „будно” е едно дете, толкова по-силни са тези възприятия и този страх, толкова по-осезателно се изживява всяка една болка. Точно поради тази причини съвременният човек е полуспящ в областта на ритмичната система и спящ в с-мата ВВО-крайници.

От Антропософската наука знаем, че мислите и чувствата могат да нараняват така с образите, които създават , както във физическия свят нараняват ударите, нанасяни с физическия носител. Разликата е, че можем да видим един счупен нос, но не и душевното нараняване.

Освен много чувствителното самосъзнание и усещане за самите себе си, тези деца проявяват тази осъзната чувствтелност и по отношение на обкръжаващия ги свят.

„ …Освен това – пише Георг Кюлевинд, -те са много чувствителни и в двете посоки: към самите себе си и към това, което се отнася до хората около тяхt….“

Обвивката на егото, която отделя човека от обкръжаващата го среда и го кара да се чувства като самостоятелно същество, отделено от другите, е оформена така при тези деца, че това се проявява отново като един проблем в отношенията им към обкръжаващия ги свят. Те чувстват болката на другите същества около тях като своя болка и това, заедно с чувството им за справедливост и „добро” ги води до едно страдание, изливащо се навън под различни форми .

В случая става въпрос за една душевна ранимост и болка, подобна на тази при децата с истерични тенденции. Р.Щайнер ни описва в „Лечебно-педагогогическия курс” болката, която чувстват децата , имащи „истерични тенденции” . Той пише, че като, че ли при тези деца кожата не изпълнява своята функция за граница на тялото.

Новите деца, обаче, имат повече душевни сили и твърдо „заявяват” с поведението си кои се Те не отстъпват пред страха, че ще бъдат наранени и не се страхуват да отстояват своето. Те са носители на една по-особена астрална чувствителност към обкръжаващия ни свят, което е характерно за хората в една следваща епоха, когато тази способност ще се засилва все повече.

В доклада си „Петата конференция”, описвайки бъдещето развитие на човека, Рудолф Щайнер пише:

„На трето място,хората ще усетят интимно,в тях самите,чувствата,изпитвани от другите. Ролята на говора ще бъде тогава много важна,но не само тази на говора. Когато един човек ще се приближава към друг човек, той ще усеща в своето собствено дишане чувствата на другия. В бъдеще, диханието ще се ориентира към възприемането на чувствения живот на човека срещу нас. Един човек ще ни предизвиква учестено дишане,друг - забавено и според този по-забързан или по-забавен ритъм ,ние ще знаем с какъв тип човек има ме работа. Помислете тогава какви ще бъдат социалните връзки,колко интимно ще стане обществото на живота!”

Тези думи на Щайнер насочват към една будност на ритмичната система и тъй както „главовият човек” идва от миналото, така, може би, бъдещето е на ритмичния човек.

Георг Кюлевинд пише за една „оптимално „ изградена его-обвивка, която позволява на звездните деца, без да изгубват себе си в обкръжаващата ги среда, да запазват връзката с духовния свят. Той пише:

„ Изглежда при звездните деца „себеусещащата обвивка” не е така развита , както при „нормалните”, тяхното самосъзнание не е свързано с усещането за себе си. Това прави възможно проявяването на интуицията и интелигентността от една страна , а от друга тяхното любвеобилно отношение към околните, до момента, в който те, по някакъв начин не бъдат отхвърлени и на тази основа превърнати в „трудни„ деца. „

Каква способност в тях е причината за тази чувствителност, все още предстои да се разбере. Тук ще цитирам написаното от Р. Щайнер в 18 лекция по „Езотерична космология” :

„ В завършения Дух-Себе няма да има място за егото…. Нашата пета епоха ще бъде последвана от друга, шеста епоха. Тази шеста епоха ще бъде свидетел на развитието на братство сред хората, на ясновидство и творческа сила.


4.5 Училището и учителският авторитет

Така или иначе, такава чувствителност води след себе си съответните проблеми.
„ Затова на първо място е парщ въпросът: как може образованието на учителите да се пресформира в бъдеще? То не може да бъде преобразувано другояче, освен така, че учителите да възприемат в себе си познанията за природата на човека, които могат да дойдат от духовната наука. Учителят трябва да е проникнат от връзката на човека със свръхсетивния свят. той трябва да е в състояние да вижда в подрастващото дете свидетелството за това, че това дете е слязло от свръхсетивния свят посредством зачатието или раждането, и че това, което е слязло, се е облякло стялото, придобило е нещо, за което може да помогне тук във физическия свят, защото детето не може даго придобие в живота между смъртта и новото раждан…е” Р.Щайнер, С.69, ГА296

Каролина Хеенкамп пише за тях:. – „Те изобщо не се нуждаят от родители, чиито представи за родителството са като досегашните. Училището, каквото е в момента, не им вършии работа. Обществените структури не им вдъхват
доверие….”

И така се поставя въпроса за учебните заведения и за това, доколко училищата имат право да им отказват обучение с различна мотивация, но с една основна причина, че те са „неудобни” за една система, в която от години не се променя нищо друго, освен нейното интелектуализиране.

Защото, всъщност, наблюденията показват, че тези деца, не се поддават на обучение единствено по старите модели и най-вече на едно авторитарно възпитание.

„Нашата педагогическа задача – пише Щайнер,- трябва да се различава от педагогоческата задача, която хората са си поставяли до този момент.. С 18, ГA293.

Въпросът за това, доколко педагозите са готови да посрещнат нуждите на тези нови деца е много деликатен. Защото педагогът, освен, че е също една духовно-душевна Индивидуалност е и една личност, която се проявява, обусловена в своята тричност. Личността на педагога е обусловена и от фактори като собствен потенциал, обкръжение, наследственост, които влияят при формирането на всяко човешко същество в детството. Доколко той ще намери сили да излезе от антипатията или симпатията, да развие в себе си желание и стремеж към едно разбиране за същността на човек, способността да се абстрахира от вече изградения във възрастта „понятиен апарат”, за да интерпретира поведението на детето - всичко това е много индивидуално.

Ясно е, че в света днес се налага една нова ситуация, когато старото образование и възпитание не могат да останат вече същите. Според специалистите, занимаващи се с тях, тези нови деца просто предпочитат да учат по начини, различаващи се от конвенци оналния образователен модел.

Георг Кюлешинд пише:
„ Те намират нови, често по-ефективни пътища , за да научат или осъществят нещо.” С. 71

Следователно, ако педагогът стане истински творец, изпълнен с фантазия и желание да развива себе си и отиде дори по-нататък , и използва тяхната творческа фантазия в работата си, тогава тези деца разтварят своите невероятни способности, както за слушане, така и за комуникация.

„ Те често се разстройват, защото много от техните оригинални идеи не могат да се осъществят. Много тежко понасят неуспехите и се затварят в себе си , като се отказват от своите намерения. Ученето наизуст, запаметяването не е желателно при тях , но учат лесно и с удоволствие чрез опити и експерименти” – пише Георг Кюлевинд.

Какво се случва, когато тези деца дойдат на Земята и изживеят шока от действителността тук? Когато , родители или педагози , в стремежа си да ги адаптират на всяка цена към някакъв ред в училищната или обществена система си служат със средства, които не изразяват любов, а напротив - средства като наказания, грубо налагане на воля, а понякога и насилие? Тогава тези деца се превръщат, както пише Г.Кюлевинд : „ в трудни децав малки дяволчета”.
Г.Кюлевинд разглежда много от случаите на нарушенията в речта, възмутителното поведение, проблемите с концентрацияата, аутистичните тенденции, като един „протест на човешката душа , протест против света на възрастните”.
Много често тези, прекрасно осъществяващи контакт деца , „оглушават” и като, че ли отсъстват от ситуацията. Ако в следващата минута им кажеш, обаче, нещо, което ги интересува, се разбира, че те много добре са слушали това, което се е говорело.

Или показват едно поведение на човек излязъл от себе си, като се опитват на всяка цена, дори и с буйство да избягат от „ъгъла, където са притиснати”. Но ако в следващата минута, човек „отстъпи „ една крачка назад и намери сили да подходи с хумор към ситуацията, те избухват в плач и се разбира, че техните повденчески реакции са , наистина , един начин на протест , начин на едно интелигентно дете да се справи със света на възрастните.

Когато децата пристъпят прага на училището за първи път, би трябвало вече да са освободили силите за учене, с появата на новите зъби. Но как учат децата в тази възраст? Имат ли интерес към аритметичните задачи, към изписването на буквите, към това да се научат сами да си четат? Те учат от любов към учителя!

Въпреки, че една различна от общоприетата методика, като напр. тази на валдорфските училища е благодатна за децата и тя оказва своето въздействие, дори и независимо от личността на учителя, възниква въпроса - достатъчна ли се оказва тя за новите деца, които идвайки на земята запазват една висока сензитивност .

Това поставя въпроса, дали за тези деца е възможно да приемат педагога като естествен авторитет само, защото той е възрастен и е учител по професия! Дали за тях, които проявяват черти на бъдещия човек, е възможно изобщо да намерят естествения авторитет на педагога, за който пише Р. Щайнер?

Георг Кюлевинд пише:

„ За тези деца няма естествени авторитети – родители, учители – наложени единствено поради тяхното социално положение, дори когато са още съвсем малки. От друга страна, обаче, се поражда дълбоко уважение и любов , ако отсрещният човек заслужава. С думи като „Направи го, както и да е…”, при тях не се постига нищо , всеки опит на симулация се отхвърля от тях и води до презрение. Но те много ценят искренността, признаването на вината ако някой е сгрешил и оригиналността. Самите те са оригинални, искренни и не понасят лъжите, общуването с тях не представлява трудност , когато заслужиш тяхното доверие. Те винаги знаят с кого могат да са откровенни и с кого – не. ”

По този начин отново стигаме до любовта и творческата фантазия, които могат да се приемат като качества на човека от една нова епоха.

От характеристиките за тези, нови деца, които ни дават от педагози, психолзи и лекари, които използват в работата си, ние можем да си направим извода, че тези деца носят в себе си импулсите и силите на една Съзнателна душа, нещо, което човек изгражда нормално едва след 35-тат си година. Това са импулсите са справедливост и всеобща любов. Стремежът към вечната истина и добро.

Хениг Кьолер пише също:

„Чрез тези деца настъпва бъдещата култура на Духът-Себе, под формата на преобразената Съзнателна Душа.”

Шестата културна епоха е още далече, но :
„...всеки един Културен Период трябва същевременно да подготви, така да се каже, в своята утроба това , което трябва да дойде в последващия го такъв Културен период.” R.Steiner.;ГA159,С.301


5. Заключение


Много загадки ни поставя днешното време с раждането на новите деца, които често съчетават в себе си любовта на децата с Даун синдром, ясновидството на децата- аутисти, способността на децата легастеници, за които четирите направления: ляво-дясно; горе-долу са с еднакво значение.

„ Някой способности, с които се сблъскваме днес, ние още не разбираме . те ни се струват подозрително. Ние ставаме нетърпеливи. Това е същият рефлекс, какъвто е отношението към враг.” - пише Хених Кьолер.

Какво можем да направим ние като педагози е въпрос, който трябва да си поставяме всеки ден и всеки ден да търсим нови решения, наблюдавайки, какво идва насреща ни, доближавайки се по един медитативен път до разбирането за тяхната същност. Те сами ще ни покажат Пътя ако ние, както пише Рудолф Щайнер , разглеждаме детето и неговите постъпки без симпатия и антипатия, ако успеем , водени от силите на емпатията да се доближим дотолкова до тези деца, че да се идентифицираме с тях, да почувстваме тяхната своеобразност, новото, което те носят в себе си, ако успеем да се освободим от чувството, че това, което знаем е всичко и дадем на тези деца правото да се включат със своя творчески потенциал и нови идеи в нашата работа.

Вървейки по този път ние всеки ден ще се сблъскваме с една голяма противодействаща сила и всяка вечер ще си лягаме в леглото отчаяни от поредния неуспех да се доближим до същността на въпроса, който поставят тези деца.

И въпреки това, всяка сутрин ще ставаме с нови сили, с нов импулс за работа и с още нещо, прибавено към нашия собствен потенциал, и ще започваме отново.

В лекциите си за „Изкуството и неговата световна мисия” Р. Щайнер пише, че ” …днешното човечество изпитва страх от нови понятия и предпочита да борави със старите…”ГА 276
И ако ние като педагози оставим настрана този страх , въоръжим се с желанието да опознаем човека и ,както Щайнер пише, с необходимото „мъжество”, ако приемем дълбоко в нас думите на Р.Щайнер, че ” човекът вече съвсем не в толкова далечно бъдеще отново ще вижда, как физическият свят губи за него своето значение, и как, така да се каже, физическите неща ще избледняват, ще тяхната действителност, дори ако човекът още дълго време пребивава на Земята” , то тогава, може би, ще можем да разпознаем новото, което идва чрез тези деца и ще можем да ги приемем, такива, каквито са, без да се опитваме да ги” напъхваме” етерно отново във физическите им тела .

И, може би, няма да е излишно, в този дълъг, труден път, да вземем за помощници и приказките :

Имало едно време едно грозно патенце. Целият стопански двор го кълвял , обиждал и накрая го пропъдил далече. Намерил се добър човек и приютил за зимата скованото от студ грозно патенце. То порастнало и на пролет се превърнало в прекрасен, снежнобял лебед.