Разсъждавайки по темата дали БКП е престъпна, не можем да отминем въпроса за човека, който повече от 30 г. стоеше начело на партията и държавата. В нашите представи БКП – това беше нейният ЦК и неговото Политбюро, ръководени неизменно от Т.Живков. Това беше човекът, срещу когото още на другия ден след 10 ноември бяха образувани осем следствени дела и всички пропаднали базславно. Човекът, срещу когото работиха около 300 души следователи, експерти, полицейски служители от всички управления, цялата прокуратура, специалисти по нумизматика, бижутерия, банково дело, разузнавачи зад граница… По тези следствени дела бяха похарчени около 1 млрд. стари лева. Няма по-зловещ сценарий от този, по който протича следствието срещу Живков. Дузина следователи и милиционери търсиха „нещо” там, където е живял Живков, с малки тънки шишове бъркаха в солници, захарници, очевидно търсейки микрофилми или шифри, мереха дебелината на дърветата и дълбочината на декоративния кладенец в двора на вилата, обитавана от него, измерваха кубатурата на изкопаната пръст за строителството на вилата, в която живееше внучката му Евгения Живкова…
Да спрем вниманието си само върху онези страни от неговия живот и дейност, които някои злонамерени хора се опитаха да криминализират и да представят като държавно престъпление.
Първи пример е идеята му за т.нар. 16-а република на СССР.
Няма по-голяма измислица от това твърдение. Като ловък политик, той умело блъфираше с подобна идея, защото много добре знаеше, че самата международна обстановка не позволяваше такъв акт нито от наша страна, нито от страна на СССР. СССР нямаше никакъв интерес да има за здрав съюзник вместо суверенна държава на Балканите някаква си нова вътрешна, съюзна република. Хрушчов е разбирал това и тъй като двамата с Живков имат най-непринудени отношения помежду си, през смях заявява: „Стой си така, Тодоре, защото сега те приемам като държавен ръководител, а иначе ще бъдеш в положението на областен секретар”. Онова, което кара Живков да подхвърля полусериозно и дори да обсъжда подобна идея, е тревогата, че СССР може да подобри рязко отношенията си с Югославия и това да стане за сметка на България. Достатъчно е едно решение на съветското Политбюро от края на 50-те или началото на 60-те г., и Пиринският край щеше да се присъедини автоматично към Македонската република като част от Федеративна република Югославия. А Тодор Живков е твърд и непримирим по македонския въпрос. Той се вдъхновява и дори приема идеите на Иван /Ванче/ Михайлов. С помощта на специални пратеници в Рим той се сдобива от „Ванчето” с копия от най-важните негови документи –писма, инструкции, правилници, устави, които дават по-пълна представа за македонския въпрос изобщо. Запознава се много подробно с тях, поради което се превръща във вещ и тънък познавач на проблемите, с които е свързан този въпрос.
Другият момент, обуславящ играта с фразата „16-а република”, е стремежът на Живков да настани България трайно на съветския пазар и да осигури неограничен достъп до съветските суровини.
Всъщност, тази политика на Живков и без това даваше добри плодове и направи от България богата индустриална държава. Когато на Априлския пленум Живков поема цялата власт като първи секретар на партията и председател на Министерския съвет, той завари България без валута, без съвременни технологии, без индустрия и с голяма безработица. СССР можеше да ни помогне с машини и суровини, но България нямаше тогава изградени производствено-технически мощности и материална база. При това почти безизходно положение тогава, Живков взема едно съдбоносно решение : свиква съкратен състав на Политбюро и заявява, че трябва да получим заем от швейцарски банки, като предлага да гарантираме този заем със златния резерв на България. Предложението му се приема. Посреднощ бригада от работници на ДС, подписали декларация да не разгласяват действията си под страх от смъртно наказание, натоварват сандъци със злато в специален самолет, който отлита за Швейцария. България получава колосален за онова време заем. Парите веднага се насочват към големи структуроопределящи обекти в селското стопанство и в промишлеността. Едновременно с това рязко нарастват експортът и вносът на суровини от СССР.
За няколко години валутният заем се изплаща и златният резерв на България се завръща в страната. За годините, през които управлява Живков, този златен резерв е удвоен, безработицата затихва, маховикът на българското стопанство е завъртян здраво и с голям замах. Разбрал стратегическото значение на съветските пазари и суровини, Живков твърдо поема курс към индустриализация на страната.
В този контекст, връх в политическите отношения между България и СССР става срещата на Тодор Живков с Леонид Брежнев през 1971 г. в ловното стопанство „Воден”. Дългите часове в свободен разговор помежду им Живков използва, за да изложи българската гледна точка по македонския въпрос и да се оплаче за това, че има неразбиране сред приятелите на България, когато той се дискутира на международни форуми. Но главният акцент е договарянето за доставки на огромни количества нефт, метали, дървесина, както и за неограничен достъп на българската продукция до съветския пазар. Ето само една цифра: България достига внос на суров петрол в размер на 11 млн.тона. Всъщност, именно това количество, заедно с 2 млн.тона доставки на нефт от арабските страни, подтиква Живков да осигури построяването на нефтохимически комбинат. В тази среща Живков постига нещо невероятно – поставя въпроса за ниските цени на нашата селскостопанска продукция на съветския пазар. Брежнев му отговаря, че тези цени са изравнени и съобразени с цените на селскостопанската продукция на другите социалистически страни – Полша, Чехословакия, Унгария… Ако даде по-добри цени на България, това означава да си навлече недоволството и претенциите на всички останали социалистически страни. Тогава Живков му предлага вместо в цени разликата да се дава под формата на субсидия, която „изравнява” обмена между двете страни. Брежнев му подсказва, че ако това се узнае от другите страни, сигурно ще предизвика остри конфликти, в отговор на което Живков му отвърнал: „Та за това ще знаем само ние двамата”. Така и става. В продължение на години „само те двамата” осигуряват тайна субсидия на България в размер на 600 млн.долара. Нека съпоставим тази цифра с ежегодните заеми на международните банкови и финансови институции, за да разберем какво държавно престъпление извършиха днешните български политици, които сега ръмжат и хапят ръката, която ни хранеше. Заедно с всичко това България получава и сериозни количества от стратегически суровини и енергийни източници – петрол, въглища, газ, черни и цветни метали, целулоза…
Ето това превръща България в строителна площадка, ето това са плодовете на идеята за „16-та република”. Някои негодници се опитаха да издигнат в ранг на държавно престъпление сумата от 200 000 долара, която БКП предоставяше ежегодно във фонда за подпомагане на международното комунистическо и работническо движение, чийто център бе в Москва. /За сведение, другите социалистически страни внасят в този фонд по няколко милиона долара/. Тодор Живков успява да убеди колегите си – ръководители на комунистически партии и държави, че България е бедна страна и не може да дава толкова пари, колкото дават по-богатите страни. За някои ръководни партии на латиноамерикански държави, от които внасяхме при огромна изгода кафе и захар почти на символични цени, Живков разрешава „да бъдат почерпени” с валута по 15-20 000 долара. Смешни суми, които направиха кафето и захарта консумативи с масова и неограничена употреба при най-ниски цени. Любопитно е и това, че голяма част от този внос се разплаща не с валута, а със … свинска мас.
Тези благоприятни за народа години, обаче, приключиха с идването на Горбачов на власт в СССР, който веднага спира скритата ежегодна помощ за България. „Брежнев бил богат човек, имал пари – давал”- това са думите на Горбачов, обосноваващи решението му.
Често през изминалите години се говореше, че Т.Живков управлявал, като използвал насилие. Комунистическата партия никога не е криела, че използва насилието в интерес на мнозинството. Но специално за България, в последните две десетилетия от нейното управление, грубото насилие отстъпва място на голяма гама от други, ненасилствени средства за въздействие върху хората. Можем да илюстрираме това с редица примери дори от личния архив на Живков. Едно от огромните му предимства бе, че получаваше грамадна информация от различни източници, а дългогодишният опит му позволява да комбинира информацията или да вижда „невидимото”, което се съдържа в нея.
Конкретен пример – докладват му обобщена седмична разузнавателна сводка. В една от тях се съдържа почти рутинна информация, че турското правителство има дългосрочни планове за големи инвестиции в района на Одрин по направление на българската държавна граница, включително и за пътища, мостове, индустрия и големи хидросъоръжения. Живков изведнъж подскача: „Как така, това е съвършено нова ситуация”. Сътрудниците му недоумяват какво иска да каже. Живков продължава: „Не разбирате ли, че и от наша, и от тяхна страна, това са зони а евентуални военни действия /между НАТО и Варшавския договор/. Кой строи и кой влага пари в такива зони? Значи те знаят нещо, което ние не знаем”, продължава Живков. „И това сигурно го дължим на Горбачов, който вече води лични разговори със Запада и ни изкарва на пазара, за да ни продава. А дори по времето на Сталин Политбюро е разполагало с пълна информация за всяка негова среща и водените от него разговори”.
Това се случва през 1988 г.
Ето още един случай. По линия на Първо Главно управление – разузнаването, се получава агентурна информация, че крупен български ръководител – член на Политбюро,е получил комисионна, за да увеличи продажната цена на френските леки коли „Рено”, които се сглобяват тогава в Иран и се внасят на българския пазар. Информацията е от такъв характер, че няма как да се проверява, но агентът е надежден и проверен. Живков поръчва да се следи дали въпросното политическо лице действително ще поиска увеличение на въпросните цени. За случая знае само Георги Атанасов, председател на Министерския съвет.
Междуведомствената комисия по цените със състои от членове на различни икономически, финансови и търговски ведомства. Точно ведомството на въпросното лице поисква увеличение на цените на тези леки коли, при това с посочената в шифрограмата предварително уговорена разлика. Компетентните органи докладват на Живков. Той помълчава, помълчава и казва: „Ами, в крайна сметка всеки да си отговаря”. След няколко дни извиква въпросния ръководител и провежда следния разговор: „Слушай, за тебе се получи ето такава информация”./Съобщава му я./ „Информацията не можем да я потвърдим или документираме, за да я докажем. Ако можем да направим това, ти ще отидеш на съд. Но ти повече не можеш да бъдеш член на Политбюро”. На следващия пленум на ЦК след около месец той е освободен.
Живков организира профилактика около дома и близките му. Когато Владимир Живков и Жени вече имат свои компании, понякога техни приятели злоупотребяват с имената им, за да се разреши някакъв личен битов или материален проблем. Тогава Тодор Живков лично разпорежда на Григор Шопов да се организира пълен контрол и подслушване на телефонните разговори в собствения му дом. Горката Маруся /тогава съпруга на Владимир Живков/, била изпълнена не само с поетично вдъхновение. Още първите проследявания и наблюдения дават изобилен снимков материал за тържеството на нейната материя над духа. Живков прибира материалите и придружаващите ги справки и замълчава. Обидно му е. След около седмица на Маруся е забранен достъп до всички служебни обекти, отнета й е всякаква възможност да се среща със сина си. Години по-късно един американски гражданин прави опит детето й да бъде изведено някъде в района на гръцката граница и с помощта на хеликоптер да се прехвърли в Гърция, а оттам – в САЩ. Операцията е разкрита и осуетена, а Петър Младенов връчва протестна нота срещу действията на този американски гражданин. Иван Славков също е в кръга на лицата, които от време на време се профилактират информационно. В неговата компания се разказват най-много политически вицове, правят се тънки намеци и подигравки с всичко съществуващо. Ето едно остроумие, записано в справките: „Всеки може да бъде архитект, ама майка му е да бъдеш архитект на линия” /иронизира се дежурната възхвала към Тодор Живков, че е архитект на Априлската линия/.
/следва продължение/
Няма коментари:
Публикуване на коментар