Такава информационна профилактика – редовна и в най-демократичните държави – се прави и на всички сътрудници на Живков. Ежегодно се събира информация за това как живеят, организират ли компании и гуляи, как живеят децата им, как ходят облечени, имат ли предмети на лукс и разкош…Такива проучвания се правят задължително и при преминаването на кадрите от едно кадрово равнище на друго кадрово равнище. Ето защо кадрите, които заемат ръководни длъжности в Партията и държавата, имат страхов комплекс от подслушване и от наблюдение. Единици са тези, които си позволяват да нарушат закона, което най-често се свежда до „кокошкарски” действия- да не плати сметка, да му напълнят багажника на колата с продукти…Ето как пропада един ръководител, а му предстои издигане като министър. При отчета на задгранична командировка излъгал с данните за престоя, за да получи допълнително около 300 долара. Тодор Живков казва разярен: „Ганьова работа! И ние на тоя ще му дадем да командва фондове с милиарди долари!”. Разбира се, кандидатът пропада.
Казват, че Живков бил безкомпромисен. Дисциплината произтичала от същността му. Сами разбираме, че Живков е имал хиляди начини да се обогати с несметни богатства. Един от тези невидими пътища са подаръците. След посещение в една голяма капиталистическа страна, българският посланик там му подарява една скъпа белгийска ловна пушка. Един ден съветниците му виждат пушката в кабинета му. Живков започва да нервничи: „Виж я, виж я по-хубаво! Някои ме смятат за идиот. Тоя простак /има предвид посланика/ първо си поръчал домакините да го хвалят навсякъде, където отида. Той мисли, че аз не знам как стават тези работи. С цели кашони уиски изпращал до София на тоя и на оня /има предвид Петър Младенов/, на друг подарил на семейството скъпа холна гарнитура /има предвид Лилов/, сега пък на мен ми праща пушка. И знаеш ли колко струва тази пушка – около 7 000 долара. „Ти имаш ли толкоз пари?”- пита Живков. Отговарят му: „Нямам”. Живков продължава: „И аз нямам.Той откъде има? Ще ми стане само на посланик”. И за половин година този посланик се връща в България.
Тодор Живков можел да получава по най-лекия начин невероятни суми. Например, за отстреляните от него еленови рога – носител на абсолютен световен рекорд, един японски бизнесмен му предлага 400 000 долара. Сделката е можела да стане на тъмно в брой, като проста размяна. Живков, без да му мигне окото, отказва, като заявява: „Не мога да ги продам, защото този рекорд принадлежи на цяла България и те ще бъдат трофей на цялата ловна организация”.
При посещението си в България азиатски държавен глава му подарява невероятно красива препарирана азиатска птица, която вместо очи има диаманти, оценени за няколкостотин хиляди долара. Брежнев му подарява комплект – макет от ловно снаряжение, ножове, комплект каша за вино, изработени от чисто висококаратно злато от най-добрите руски майстори. Емирът на Кувейт му подарява сабя, обсипана със злато и скъпоценни камъни. Арабските му приятели от го обсипват с кинжали, сервизи, отрупани със злато и скъпоценни камъни. Всичко това е можело да изчезне без никакво усилие и без да разбере никой, да потъне в някой трезор на западна банка. Вместо това, медицинската сестра Ани Младенова, освен тежките ежедневни задачи да се грижи за физическото здраве на фамилията, е натоварена с деликатната задача да прави пълен и подробен опис на подаръците, като едно копие се изпраща в УБО, а друго стои при нея за контрол. /В годините на демокрацията са изчезнали диамантите от птицата, както и златният ловен комплект от Брежнев. /
Истината е, че по времето на Тодор Живков всички ние бяхме чавдарчета и пионерчета в сравнение с политико-криминалните банди, които са яхнали днес България. Някога той освобождава дългогодишна доверена сътрудничка, защото до него достига информация, че е взела няколко стека цигари и едно шише коняк; пенсионира дългогодишния си сътрудник Тинко Воденичаров за това, че служебни лица му подарили телевизор; срещу личния си пилот започва следствие заради злоупотреба със служебно положение; мести един добър сътрудник от личната си охрана за това, че си позволил да закупи лек автомобил „Лада”, използвайки служебното си положение. Могат да се дадат още десетки примери, които се знаят от много хора в ЦК и УБО. Всички те говорят категорично за едно – за 3-4 десетилетия на върха на властта Живков не допуска да се самозабрави материално или да пилее народни пари. В това отношение той е безкомпромисен и прошка от него не може да се очаква. Затова, най-голямата обида, която бе нанесена на българския народ, бе Дело Номер 1, изцяло изградено върху измислени обвинения за криминални нарушения. Това дело като че удари по самочувствието на българина. Как да преживееш и с какви очи да гледаш този свят и децата си, като си допуснал да те управляват крадци?
За жалост и срам, начело на този поход стоеше не друг, а ръководството на БКП, нейните първи лица непосредствено след 10 ноември и Продевата „Дума”. С какъв възторг само „Дума” вадеше от клюкарското бунище всеки факт и го поднасяше пред българската общественост.
Едно от тежките обвинения бе „раздаването” на жилища. В столичната община се пазеха 10-15 апартамента, които можеха да се раздават само по указание на Тодор Живков. Когато възникнеше особена нужда да се получи жилище в София – например министър, който е от провинцията, или голям учен с изобретения от европейско или световно значение, а живее в две стаи, или излетял българин в Космоса, или българката Стефка Костадинова, преодоляла земното притегляне с фантастичния си световен рекорд. Тези хора не получаваха кой знае какви парични възнаграждения. При това с тези пари у нас поради утвърдения ред не можеше свободно да си закупиш жилище или кола. Именно за тези и подобни на тях българи отнасяха жилищния въпрос до Тодор Живков, очаквайки неговата намеса. Но и тогава той се разпореждаше устно. Той лично нищо не подписваше и раздаваше. Просто от тези заделени апартаменти Столичната община издаваше настанителна заповед и сключваше договор по установения ред. Нима „Дума” не можеше да поясни с думи прости на народа всички тези „злоупотреби”, вместо да усуква параграфите на обвинението?
Няма нищо по-мръсно от бивш комунист. Ето един пример, който може да влезе христоматиите за това как в условията на „демокрация”, „многопартийност”, „свобода на словото и печата” тиранията и насилието над истината приемат само по-лицемерни форми.
По време на Дело Номер 1 в печата и в обществото гръмна новината, че за публикуването на своите „Събрани съчинения” Тодор Живков за определен период е получил хонорар в размер на 1 300 000 лв. Това беше абсурдна лъжа, защото документално, с безспорни доказателства в следствието и съда стана ясно, че от начислените 1 300 000 лева хонорар е платен данък в размер на 500 000 лева, а останалата сума от над 650 000 лева бе внесена в касата на ЦК на Партията, като това стана със скромен ритуал/между впрочем събитието бе отразено и във вестниците/ в присъствието на целия учрежденски партиен и профсъюзен комитет. Живков внесе парите с думите: „Тези „Събрани съчинения” не са мое дело, а дело на колективния ум и воля на цялата партия”. След като документите и едно писмо, подписано лично от Живков, биват предоставени на редакциите на няколко централни ежедневника, там отговарят: „Ще видим”, а във в.”Дума” се отнасят подигравателно. За тези политически мошеници няма никакво значение, че това е гавра с една епоха и с нейните идеали и ценностна система. По-важното е да се обслужи тезата на другаря Луканов какъв „голям престъпник” е бил Тодор Живков.
Пример – Юлия Берберян се среща лично с Тодор Живков и поисква той да реши жилищния й проблем. Семейството й тогава има един тристаен апартамент в кв. „Младост” на името на Магдалена Малеева, който явно не им е достатъчен. Лично с намесата на Живков Юлия Берберян получава още два тристайни апартамента в кв.”Младост”1, бл.91б. На тази среща става дума и за намерението на Берберян да създаде национална тенис-школа за талантливи и даровити деца в тениса, при това те да бъдат приемани във ВИФ по особен ред, т.е. без конкурс, по нейно предложение. Юлия Берберян излиза с пируети от кабинета на първия ръководител и сипе дитирамби по негов адрес. Готова е да говори и въздиша за него в рими. Тайна ще остане защо тази жена от трибуната на Народното събрание и от вестниците преди време правеше внушения за „тежкото” си минало и как тогава била репресирана. Науката някога може би ще обясни такова поведение с химическите и биологическите процеси, при които една лъжа, когато не се полива, в нея избуяват плевелите на злото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар