Твърди се, че между ръководствата на БКП и съветското държавно ръководство имало противоречия още преди 9 септември 1944 г. Онова, което и без особени проучвания се знае, са репресиите над политическите емигранти от България след поражението на въстанието у нас през септември 1923 г. и по-късно. Тези репресии се отразили морално и политически пагубно върху целия задграничен актив на БКП, тогава БРП, която под влияние на тамошната атмосфера въвежда, дори по време на нелегалното си съществуване, политическа подозрителност в ежедневието си.
Противоречия с не по-добър край е имало и между върховете на двете партии – БКП и ВКП/б/. Едно от тях било по повод на проектираната от българските комунисти и от Комунистическия интернационал Балканска федерация. Междусъюзническите отношения през II световна война, както е известно, разделят балканските страни по начин, който изключва учредяването на тази федерация като държава от социалистически тип. Поне за периода непосредствено след II световна война. По решение на известната Ялтенска среща на високо равнище, Гърция остава монархия и изцяло в английската сфера на влияние. Югославия попада към тази сфера още по време на партизанската война. България от своя страна бива заплашена от разпокъсване заради военното й съглашение с Хитлеристка Германия.
Но въпреки това българското партийно ръководство, тогава все още нелегално, търсело начин да не изоставя напълно идеята за тази федерация и скрито от погледа на съюзниците, предприема дори някои практически стъпки в тази насока. Една от тях е била установяването на пълен български кадрови контрол в ръководството на Македонската комунистическа партия. Българските окупационни войски в двете съседни страни са били считани за евентуална опора на бъдещите действия в тази насока и затова е трябвало да се изтеглят веднага след победата, в която вече никой не се съмнявал.
Доста факти от оня период, говорят недвусмислено, че тези скрити намерения стават известни на съюзниците, включително и на Съветското ръководство, които също така скрито, предприемали свои насрещни мерки. Чрез „случайна” самолетна катастрофа се осуетява изпълнението на това намерение. Тайната директива на Георги Димитров за оставане в новите земи не отива до предназначението си и българските войски бързо се изтеглят и от Югославия, и от северна Гърция. Така, от намерението за балканска социалистическа федерация, вече станало политически безсмислено, се осъществява само уж доброволното, но поголовно самоидентифициране на българите от Пиринския край като македонци със замисъл в утрешния ден да моделират по нашенски македонската част от федерацията. Гръцкият комунистически партиен ръководител Сантос набързо сключва в гр. Варкиза споразумение с властите, според което обезоръжава напълно партизанските отряди в страната. При разгърналата се по-късно и въпреки това споразумение нова партизанска война между гръцките власти, тя бива загубена от армията на ген. Маркос не без участието и на тогавашното ръководство на социалистическа Югославия.
Своеобразен опит да се поразхлаби силната другарска прегръдка на сталиновия социализъм е бил и починът на Г. Димитров да се създаде, наред със СССР и Федерация на славянските държави от източна Европа, който почин обаче бива не само разкритикуван, но и осъден от в.”Правда”, поради което Г. Димитров е принуден открито и на всеослушание да си прави самокритика пред делегатите на V-я партиен конгрес.
Осведомените вероятно имат сведения и за други противоречия между двете страни от онзи период, но и без тяхна помощ се знае за реално разгърнали се разногласия между представителите на свете партии – тази на болшевиките и БКП, и след 9 септември 1944 г. Едно от тях е съперничеството между партийните кадри, дошли от СССР след дългогодишната им емиграция там, от една страна и от друга – тукашните партийни кадри, поели и то дълги години, цялото бреме на нелагалната борба с българската власт, нейната полиция и армия. Едните, бившите емигранти, със самочувствието едва ли не на представители на самия СССР. Другите – със съзнанието за жертвите, които са дали в името на новия обществен ред у нас, убедени, че гостите от Съюза се наместват в живота на страната като политически готованци.
На неудовлетвореността ни от този тип „братски връзки” поставя край Никита Хрушчов с настаняването на Тодор Живков върху ръководния партиен стол у нас. Обстоятелствата, при които това е станало, са доста любопитни сами по себе си, ала в случая е важно да се изтъкне, че именно от този момент отношенията между двете партийни централи започват да прпидобиват облик на нормални политически, а заедно с тях и на обичайните за междудържавните отношения стил и практика. Наистина, зависимостта на по-малкия съюзник от по-големия си остава константна, особено в икономическо отношение, но властта в България изцяло преминава в ръцете на вътрешните партийни кадри, а сред тях, и то безразделно – в ръцете на Тодор Живков, добрият приятел и на Хрушчов, и на свалилия го по-късно от власт Леонид Брежнев. Приел балансирането между старите и новите кадри в СССР като постоянна максима на политическото си поведение, той в продължение почти на 3 десетилетия играе върху сцената на взаимоотношенията между двете страни един впечатляващ, почти виртуозен политически мизансцен. Осъзнал, че и на Хрушчов, а по-късно и на Брежнев, им е необходим повече като съюзнически тандем в международните и вътрешните им взаимоотношения, Т. Живков умело и с готовност се предлага за посредник, както между тях и някои от другите партийни ръководители, така и при превъзмогване на възникналите им проблеми с другите страни. Един от примерите за подобно сътрудничество е участието му в преодоляване на появилото се напрежение между СССР и Куба в началото на 70-те г. на 20 век.
Властта на Живков остава здрава до смъртта на Леонид Брежнев. След нея, дори на часа след нея, приемникът му Юрий Андропов демонстративно отделя за среща с него само 3 минути, включително и за ръкуването им. Михаил Горбачов поема нова, съвсем различна от дотогавашната политика спрямо съюзниците на управляваната от него страна, политика, характеризираща се не само с прагматизъм, но /както стана ясно по-късно/ и с политическо коварство. Усетил отрано тази промяна и в отношенията между нашите две държави и техните централни ръководства, Живков започва своевременно да търси начини, за да се адаптира към новата обстановка и да я пригоди към своя стил. Но успоредно с това свиква съвещание с доверените си хора от партийното ръководство, пред които заявява без уговорки нещо, прозвучало за тях не само тревожно, но и еретично: „Отсега нататък, главният проблем за нашата страна ще бъдат отношенията ни със СССР…”
Бил е напълно прав. Защото още тогава Михаил Горбачов започва да оказва все по-силно и многостранно давление върху БКП за отстраняването на Т. Живков и мобилизира за това цялото свое скрито лоби сред всички етажи на нашата държавна и партийна йерархия. А силата и властта на това скрито и явно лоби на СССР били наистина пословични. Впрочем, никой от партийните кадри, пък и сред обикновените хора у нас, не се е и съмнявал, че щом нещо се реши там, в СССР, то непременно ще се осъществи и у нас точно така, както е решено. Дори с престараване. Военното, външното и партийното разузнавания са имали такова лоби у нас, което е било в състояние да провали всяко начинание, ако то не съответства на директивите откъм резидентите. Или, ако трябва да проведе желаното решение, включително и смяната на партийното ръководство, въпреки видимата му политическа устойчивост. Онзи, който успее или има възможността да прочете по страниците на историята ни дори само част от проявите на секретното съветско лоби у нас и до 1944 г., и след нея, особено през последното десетилетие преди смяната на
на Т. Живков, вероятно ще изживее минути и часове, изпълнени с много по-напрегнато любопитство, отколкото онова, което предизвикват интригите в книгите на Александър Дюма.
Но в случая става дума не за любопитната страна на явлението, а за драматизма, пораждан от него в живота на нашия народ. Изпълнявайки нарежданията на Михаил Горбачов, това анонимно лоби с готовност поднесе България /заедно с нейната окономическа мощ и всичките й добри надежди/ в ръцете на неговите нови съюзници.
Ето така и като зла насмешка на историята, дружбата със СССР, навремето наистина жизнено необходима за социалистическата власт в България, се превърна в зло за нея от момента, в който тамошната преобразена по капиталистически номенклатура смени посоката на интересите си.
Впрочем, така е ставало и ще става винаги в отношенията между силния и онзи, който доброволно или волю-неволю се е поставил в зависимост от него…
Няма коментари:
Публикуване на коментар