ВИНАТА НА БКП

В очите на кои социални слоеве БКП има специфична вина и в какво се изразява тя?
На първо място, това са онези кръгове от населението, които членуваха или бяха свързани с политическите партии, съставляващи конституцията и опората на политическата система в България до 9 септември 1944 г. Към тези кръгове принадлежаха служителите в държавния апарат, в полицията, съдебните ведомства… Каквато и форма да приемаха отношенията между нея и тези сили, антагонистични на нейната политика, те винаги са били повече или по-малко една прикрита гражданска война, която още в първата половина на XX век избухна във въоръжени сблъсъци. Нека не забравяме, че след фашистка Италия на Мусолини България бе първата страна, в която фашизмът изгради структури и намери база за идеологията си, чийто връх бе превратът на 9 юни 1923 г.
Но когато се сочат злините, които е причинил 9 септември 1944 г. на много хора, нека не се забравят и злините, които са били причинени преди тази дата.
Нека например си представим само за момент, че осъмваме със закон, приет от парламента, в който се постановява парична премия в размер на 50 000 лв. за всяка партизанска глава. А точно това стана със закон през годините, предшестващи 9 септември 1944 г. Изпълнението на този закон бе ръководено от финансовия министър Димитър Савов, бащата на починалия наш политик Стефан Савов. Може би затова и събитията непосредствено след 9 септември 1944 г. водеха често и до кървава развръзка, при която вместо законът да бъде мярка, целият обществен живот се подчини на „революционната целесъобразност”. Убийствата, терорът, личното отмъщение за едни бяха „добро за революцията”, а за други – беззаконие. Едва към средата на ноември същата година беше въздигнат в министерско постановление призивът на Г. Димитров, отправен от него с нарочна телеграма от Москва, да се сложи край на беззаконието в отношението към представителите на свалената тогава буржоазна класа и държавна машина.
Впрочем, Комунистическата партия никога не е криела своите възгледи и намерения за насилие над господстващата класа. В историческото движение напред почти през целия XX век комунистите открито са заявявали, че техните цели могат да бъдат постигнати само чрез насилствено събаряне на съществуващия обществен строй. Тази програмна постановка на „Комунистическия манифест” бе първостепенен постулат, с който Комунистическата партия създаде и затвърди своята политическа власт.
Но големият морален проблем за Комунистическата партия беше, че преследването на нейните преки политически противници, на техните деца и внуци стана условие, което поддържаше и възпроизвеждаше произвол и намеса в съдбата на хиляди хора за десетилетия напред.
Голяма група от населението, която попадна под ударите на преследване и изолация, включваше и онези слоеве от населението, които бяха имуществено свързани с индустрията и стопанството на България и на които принадлежеше собствеността на средствата за производство. Отношението към тях произтичаше пряко от основния постулат на „Комунистическия манифест”, който се резюмира в един-единствен израз – премахване на частната собственост на средствата за производство. В негово име и в резултат на осъществяването му към преследваните слоеве от населението попаднаха не само бившият политически и управленски елит, но и представители на българското духовенство, на интелигенцията, придобила образование и опит в големите европейски центрове…Узаконен с редица ведомствени и подведомствени заповеди, инструкции и пр., този статус обезправи големи групи български граждани, които попаднаха под невидими забрани, бюрократични пречки за издигане в кариера, пътуване и т.н. В структурата на отделите на ДС бяха създадени и обособени звена за тези „контингенти” от населението, които, особено в първите десетилетия след 9 септември, бяха подлагани на скрити оперативни проверки и наблюдения.
Групата на „бившите хора” търсеше специфични пътища за оцеляване от мъртвата хватка, в която попадаха тя и нейните деца и внуци. Особено ожесточени бяха тези отношения в селата и в малките градове. Там политически и личностни отношения и интереси така се преплитаха, че много често няколко семейства командваха, раздаваха и назначаваха на всички по-престижни постове и длъжности своите близки и наследници, като съчиняваха и изобретяваха биографии и факти, с което и при най- силно доказана делови и професионални качества, човекът не можеше да бъде назначен, поради класификацията „политически непригоден”.
Факт са стотици биографии, проучвания и кадрови справки, в които ясно личи егоизмът на властващи лица да бъдат отстранени едни за сметка на други. Когато не достигат документално доказани справки, в ход се пускат спиритически сеанси – „извикват се духове” на баби и дядовци, изравят се спомени за това, че през 1923 г. еди.кой си имал милиционерска манерка, което означавало, че е преследвал въстаници, на друг дядо му – беден ратай, „ядял и пиел с чорбаджии”, на трети – баба му „ходела с германци”…И никакви документи, никакви обективни доказателства, никаква отговорност. В една от справките за „благонадеждност” местният селски информатор е записал: „И котките, които обикалят около къщата му, са враждебно настроени срещу народната власт”. Особено компроматна кал и помия се изсипват, ако изготвящите справката разбират, че става въпрос за това техен съселянин, съкварталец или съгражданин да бъде издигнат на отговорна работа.
Всичко това би било смешно, ако зад него не се крият прегазени човешки съдби.
Но ето една любопитна страна от невидимия живот на този „контингент” от населението. Голяма част от хората, включени в него, непосредствено след 9 септември се превръщат в първа опора на новоизграждащия се агентурен апарат на ДС. Начело са духовниците, които от Светия синод до ринг „епархия”, са тотално вербувани от Отдел II – контраразузнавателен, на полковник Думков. Следващият контингент, сред който се извършват интензивни вербовки, са фамилиите на министрите на министрите, висшите чиновници, полицаите, индустриалците, дипломатите… Много от тях са формално арестувани и привидно изпратени в лагери и затвори като „камерници” /т.е. като агенти по килия/.
Един от изтъкнатите силови министри на СДС имаше 12 тома агентурно дело, което едва побираше резултатите от неговата тогавашна „плодотворна” дейност. Обозе починалият „дядо на демокрацията” в България дълги години сътрудничи на Второ главно управление – направление „Чуждестранни журналисти”. Имайки предвид обаче знатния му род, той е прехвърлен за работа в направление „Вражеска емиграция” на Отдел IV на Първо главно управление – разузнаването.
Не бива да се осъждат тези хора. Много от тях приемат сътрудничеството като средство за оцеляване. Много от тях с годините приемат работата си като патриотично дело и работят честно, мотивирани от това, че служат именно на България.
По-голямата част от контингента „бивши хора”, подложени на високомерие, изолация и преследване, лишени от бъдеще за децата и внуците си, напускат селата и малките градове и се заселват в по-големите градове. С годините големи групи от тях се заселват в София, Пловдив, Варна… Много от тях започват работа в отрасли и в производства с дефицит на работна ръка и кадри – в София това бяха „Кремиковци” / който достигна 27 000 души/, градският транспорт, строителството, химията…Техните наследници получават правото да пишат в своите биографии, че произхождат от „семейство на работници”. Така работническата класа, всъщност, се оказа сложен конгломерат от социални и политически кръгове, които насят различен манталитет и различно отношение към комунистическата власт. „Добродетелите” на работническата класа и „братството” на трудовите хора се оказват една илюзия, която никой не иска да види. Много хора се чудят защо така бързо „посиняха” големите градове и защо цели отряди от работническата класа взеха враждебна позиция спрямо партията след 10 ноември 1989 г.
Написаното няма претенция за изчерпателност и за научен анализ на събитията. То само показва, че БКП в резултат на няколкодесетилетно едновластно управление стана високомерна, загуби вкус към политическата борба и не желаеше да се изправи лице в лице срещу все по-стесняващите й се политически, идеологически и интелектуални възможности да ръководи процесите в обществото. И днес, 20 години след 10 ноември, т.нар. „наследници” от БСП не знаят, всъщност, коя е тяхната социални и политическа база и към кого да отправят посланията си за подкрепа.
Ето това са някои щрихи, които илюстрират към кои групи и слоеве от българския народ може да се говори за отговорност на БКП. Става дума преди всичко за политиката и отговорността й спрямо нейните политически противници, където правото на единия е вина според другия. Политиката на БКП в никакъв случай не може да се оценява като антинародна и престъпна. И по съдържание, и по форма, ограничаването на правата и свободите в България, беше насочено именно срещу ръководната до 9септември политическа и икономическа класа, на която не се позволяваше да се вдигне или да се изправи. Именно представителите на тази класа бяха обезличени социално и политически, като им се отне правото на стопанска и политическа инициатива.
Между другото, ще трябва да се каже, че в периода около 80-те- 90-те години бяха значително елиминирани ограниченията в развитието на кадрите. Значителна роля в това отношение има Людмила Живкова. От нейните осем заместници в сферата на културата и изкуствата, един е син на полицейски цензор преди 9 септември, друг е син на царски свещеник, трети чрез германското посолство е изпратил писмо лично до Хитлер, за да бъде записан и приет като доброволец и да се бие на Източния фронт срещу болшевизма, друг пък е син на едър търговец и пряк племенник на главнокомандващия германските сухопътни сили и автор на плана „Барбароса” – фелдмаршал Фон Браухич. Но всичи те са честни, талантливи и лоялни патриоти на България. И всеки път, когато получава официални или неофициални справки и материали за тях, Людмила Живкова с погнуса хвърля справката с думите: „Пак ме занимават с простотии. Днес България има нужда от всеки човек, за да оцелеем в този свят, и на всеки трябва да се даде възможност да работи”.
Но и до последните дни преди 10 ноември се налага да се води истинска борба за изясняване на истината при назначаването на кадрите.
В последното десетилетие преди 10 ноември, значително са снети ограниченията за заемане на висши ръководни длъжности в страната. Могат да се цитират десетки имена на министри, депутати, висши функционери, чиито родители дори са били съдени след или на самия 9 септември. Но не може да се каже същото за малките села и градове, за окръжните центрове, където в битката за престижни длъжности и ръководни места продължават да се размахват политически компромати на тема „произход”.
За жалост, политическа истерия при назначаването, се вихри и днес с пълна сила.
По същество, гражданската война в България продължава в нов ритъм и отново между старите социални и политически сили.