Първа българска държава

Първото българско царство (пряк наследник на "Стара Велика България) (наричано още Дунавска България в отличие от Волжка България) е държава, а от коронясването на Симеон I Велики за цар - империя, просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 680 до 1018 г. Неин основател е кан Аспарух от рода Дуло, който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешните Бесарабия и Добруджа, подчинява местните славянски племена и византийско население, като принуждава Византия да му плаща данък след категоричната победа в битката при Онгъла през 681 г. Първоначално столицата ѝ е в Онгъла, впоследствие се установява в Плиска, в края на 9-ти век - във Велики Преслав, а след превземането му от византийците в края на 10 век се премества в Охрид.
Най-голямото си териториално разширение Първата българска държава достига през 9 век, когато към първоначалните територии по Долни Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешни Албания, Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период настъпва централизация на държавното управление. Тя е съпроводена с процеси на консолидиране на разнородните групи от населението в средновековната българска народност, общият език на която се развива въз основата на славянския.[1] През 864-866 г. при княз Борис I източноправославното християнство става държавна религия, което води до значителни промени в културния живот на държавата и т. нар. Златен век на цар Симеон Велики. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Източната римска империя - Константинопол (Цариград).


Базиликата в Плиска e символ на мощта на Първата българска държава, както и неин културен център.
Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци (маджари), печенеги и руси, водят до отслабване на българската държава и падане на столицата Преслав под византийска власт през 971 г. Движението на комитопулите води до възраждане на държавността в Югозападна България, но близо половинвековната борба на цар Самуил с император Василий II завършва с окончателна победа на Византия и край на Първото българско царство.