Стара Велика България

Ста̀ра Велѝка Бълга̀рия (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία), както е наричана от византийските автори, е племенно обединение с владетел кан Кубрат, съществувало около 30 г. след 632 г. на територията, простираща се между Кавказ, Волга и Карпатите. То представлявало военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат.

Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία на гръцки не носи отенъка на възвеличаване, подобен на този във Великобритания, например. Използваната по онова време от гръко-римляните система на именуване разделя териториите на „малки“ и „големи“; под „малки“ се е имало предвид териториите близки до Гърция или Рим и вече познати им такива, а под „големи“ - далечната, обширна и „необработена“ част. Точният превод на παλαιά μεγάλη е "стара велика" , тоест " Стара Велика България".

Основните източници за историята на Велика България са хрониките на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, писани в началото на IX век, като се предполага, че и двете са използвали общ по-ранен първоизточник. Украинският историк Комар прави критичен анализ на хрониката на Никифор, като се опитва да докаже, че държавата изобщо не е съществувала,[2] но тази хипотеза се отхвърля от повечето историци.[3]
Някои подробности за Кубрат и отношенията му с Империята се съдържат в етиопски превод на хрониката на Йоан Никиуски, а българските племена през VII век са изброени в арменската географска книга „Ашхарацуйц“. Унищожаването на Велика България е описано в запазено писмо от известната Кеймбриджска преписка на хазарския хаган Йосиф.


През 635 година кан Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий. Според Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат съветва петимата си синове Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Алцек? и Кубер? да не се разделят, за да се защитават по-успешно от другите народи, но те не успяват да спазят заръката на баща си.[4] Кубрат умира около 665 г. Най-големият му син, Батбаян, поема управлението на Велика България. През 671 г. от изток нахлуват армиите на Хазария и за по-малко от година разгромяват българската държава, като завладяват основната част от територията ѝ.