Волжка България

България, известна днес като Волжка България или като Волжко-Камска България е средновековна държава, обхващаща територията около сливането на реките Волга и Кама. Смята се, че Волжка България е основана около 660 г. от кан Котраг, един от синовете на кан Кубрат. Страната обаче става независима едва след като отхвърля хазарския сюзеренитет в края на 9-ти или началото на 10 век. През 922 г. държавата приема за официална религия исляма и постепенно създава висококултурна цивилизация.
Волжка България просъществува чак до 13 век, когато въпрек и грандиозната победа в т.н. "Овнешка битка" в крайна сметка е разрушена от набезите на монголо-татарите и става част от държавата Златна орда като няколко постоянно бунтуващи се български княжества. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става васал на монголите и български войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.
Впоследствие населението на Волжка България възприема кипчакския тюркски език, който е разпространен в Златната орда, и се смесва с жителите на тази държава, които се състоят от различни кипчакски племена, но също и от малка част монголи. Смята се, че днешният чувашки език е произлязъл от езика на волжките българи. Територията на Волжка България се отделя от Златната орда през 15 век под името Казанско ханство, което е завладяно през 1556 година от руските войски на Иван Грозни. Днес населението на страната е наричано в Русия „казански татари“, въпреки че самото то предпочита названията „мюсюлмани“, „мишари“ или „българи.“ Казанският татарски език заедно с кримския, астраханския и сибирския татарски език са част от кипчакската група на тюркските езици. Днес една немалка част от населяващите Република Татарстан (До четиридесетте години „Булгаристан“) не приемат името татари и предпочитат да се наричат с етнонима българи, за каквито най-вече ги приемат и повечето от същинските татари.