Названието глаголица идва от думата глаголъ, означаваща „дума“ (такова е и названието на буквата Г). Тъй като глаголати означава говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“. Названието ѝ е възникнало късно в Хърватско, като има основания да се предполага, че старото название на глаголицата е било кирилица, по името на нейния създател Константин-Кирил Философ.
Названието на азбуката на чешки е hlaholice, на словашки — hlaholika, на полски — glagolica, на руски — глаголица, на хърватски — glagoljica.
С глаголица са били написани първите славянски преводи на богослужебни книги, с които Кирил и Методий и техните ученици са разпространявали християнството в Моравското княжество и Панония през 9 век. На глаголица са били написани и първите славянски оригинални произведения. Този ранен период се отразява например от Киевските листове, в които се откриват фонетични промени и думи, характерни за езика на западните славяни.
През 863 г. Кирил и брат му Методий са изпратени от византийския император Михаил III да покръстят западните славяни и да организират богослужение във Великоморавия. Това е станало по молба на великоморавския княз Ростислав. За тази цел Кирил създал една нова азбука — глаголицата. Тя е била използвана за държавни и религиозни документи и книги, а също и в създадената от Кирил Великоморавска академия (Великоморавско училище), където са били обучавани учениците на Кирил и Методий.
През септември 885 година папа Стефан V издава була, с която забранява богослужението на славянски език. От друга страна княз Светополк защитава интересите на Франкската империя и така през 886 г. и учениците на Кирил и Методий са били принудени да избягат в България. С тяхното идване глаголицата е получила широко разпространение в страната ни. С глаголица и кирилица (създадена от Климент Охридски в края на 9 век) са пишели старобългарските книжовници от 9, 10 и 11 в. В Североизточна България са открити и многобройни надписи, писани с глаголица.
Някои от учениците са посетили Хърватско и Далмация, където възникнал ъглестият вариант на глаголицата и останал в употреба доста дълго време. Други отишли в Бохемия, където използването ѝ е частично възстановено през 10 век и 11 век.
В продължение на няколко века глаголицата и кирилицата се употребяват заедно, като постепенно кирилицата измества глаголицата през Средновековието. Отделни откъси или думи, писани с глаголица се откриват в кирилски ръкописи до 14 век.
С глаголица са писали и в Русия, но доста рядко. В Хърватско глаголицата в т.н. ъглест или илирийски вариант се запазва най-дълго до средата на XVII в., но дори в края на XIX в. там излиза от печат богослужебна книга на нея.
От 9 век нататък, в зависимост от предназначението на текста, се развиват различни типове писмо — устав, полуустав, попгерасимово писмо, под силно влияние на гръцкия минускул (бързопис).
Усъвършенства се и начина на оформяне на ръкописната книга. Под влияние на украсата във византийските ръкописи през 13 — 14 век в славянските книги се налагат три стила:
заставки — украсени композиции преди началото на блок;
инициали — украсена начална буква;
концовки — завършителни орнаментални мотиви, оформящи края на текста.
Появяват се илюстративни цикли в царските кодекси — като Томичовия псалтир около 1360 г., Лондонското евангелие от 1356 г., Манасиевата летопис от 1344-45 г., Мюнхенския сръбски псалтир от края на 14 век, Киевския псалтир от 1397 г. Първата буква се украсява и оцветява в червен, син или зелен цвят или се изписва със злато.
През 1483 г. във Венеция е отпечатана първата книга с глаголица, като печатната глаголица в голяма степен имитира ръкописната.
По адриатическото крайбрежие на Хърватия глаголицата се запазва чак до миналия век, предимно като вид тайнопис в някои манастири. В сегашни дни тя се използва само в църковнославянския, а също и като локално писмо на католическата епархия Крижевци в Хърватия.
Доказателствата, че глаголицата е първото славянско писмо, могат да се обобщат по следния начин:
Следите от глаголическа писмена дейност в Моравия и Панония. В ранни глаголически ръкописи и в текстове, преписи на старинни произведения, се срещат думи и форми, които са явни следи от дейността на свв. Кирил и Методий в западнославянските говорни области.
Глаголицата е оригинална азбука. Нейният създател е бил добре подготвен „граматик“, който е познавал отлично византийската писменост, но същевременно е имал познания за различни други графични системи. Писменната система, която е успял да създаде, почива на добре премислена езикова организация.
„Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър свидетелства, че първата славянска азбука е била създадена от Константин-Кирил Философ. Списъкът на буквите в това произведение, който може да се възстанови по архаични по текст преписи, съвпада в състава си с най-ранните абецедари (списъци на букви) – Преславския, Мюнхенския, Парижкия Abecenarium Bulgaricum, както и със запазените старобългарски творби с азбучен акростих.
В глаголицата могат да се проследят звукови особености, някои от които се срещат в т. нар. рупски български говори.
Практиката при палимпсестите е била да се използват глаголически оригинали, върху които се е писало на кирилица, а не обратното.
Глаголицата съдържа около 44 букви в зависимост от варианта. 24 от оригиналните 38 букви са изведени от графеми на средновековния гръцки минускул. Предполага се, че буквите Ша, Ща и Ци са извлечени от северносемитското писмо — фонемите, които тези букви представят, не съществуват в гръцкия, но са доста разпространени във всички славянски езици. Произходът на останалите букви е неизвестен. За някои от тях се предполага, че произлизат от древноеврейски и самарянски ръкописи, с които Кирил се е запознал по време на пътуването си до хазарите.
Според петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров глаголицата е мисионерска азбука, подобна по структура и функция с църковното грузинско писмо хуцури и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата действително наподобяват хуцури по облик, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). При това „съответните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак“, а повечето букви имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която цифрово значение имат само взаимстваните от гръцката азбука. Тази теория води началото си от края на 19 век и нейни основоположници са Е. М. Гастер (1887 г., Лондон) и Р. Абихт (1895 г., Лайпциг).
Глаголицата е съставена само от един вид букви — няма главни и малки букви. Според графическото си представяне, азбуката се развива в две форми: българска (обла глаголица) и хърватска (ъглеста глаголица).
Глаголицата има два варианта: объл и ъглест. В облия вариант преобладават кръгове и плавни криви, докато при ъглестия се срещат доста прави ъгли, а понякога и трапеци. Вижте изображение на двата варианта.
Българската обла глаголица е по-старият вариант. С течение на времето колелцата загубват кръглия си характер и стават ъгловати и начупени. Основните писмени паметници с използвана глаголица са от Х век. Най-известните сред тях са: Зографско четвероевангелие, Асеманиево евангелие, Мариинско евангелие, Рилски глаголически листове, Охридско евангелие, Мюнхенски абецедар, Синайски псалтир. Историческите източници са свързани главно с места, свързани с непосредствената дейност на Кирил и Методий и техните последователи в Моравия, Панония и Охрид.
Хърватската (ъглеста) глаголица се използва от хърватските католици. До края на 11 век не се е различавала от българската глаголица. По-късно буквите стават остри, високи и тесни, тъй като са писани с право перо.
Всички букви имат свои имена, като повечето от тях са приети и за кирилишките букви: аз, буки, веди, глагол, добро, есть и т.н. Буквите имат и числена стойност — първите десет за единиците, вторите — за десетиците, третите — за стотиците. Съществува разлика в означаването на числата в глаголицата и в гръцката азбука. Численият ред в глаголицата е оригинален и не следва гръцкия буквен ред.
Няма коментари:
Публикуване на коментар