Епос за Гилгамеш

Епосът за Гилгамеш е една от най-древните литературни творби на човечеството, възникнала преди повече от 3700 години под перото на анонимен вавилонски автор. Текстът бива преоткрит през 19 век, когато британският асиролог Джордж Смит става известен с превода на една от стотиците глинени клинописни плочки, в която се разказва историята за всемирния потоп. До нас епосът е достигнал в три версии като най-ранната е датирана към първата четвъртина на 2 хил., но по-вероятно се отнася към последната трета на 3 хил. пр.н.е. Най-пълната версия е била преписана от урукския заклинател Синликеунини (достигнала в записи от 7-6 в. пр.н.е.). Това е поемата „За всичко виделия“ — едно от най-забележителните произведения на древноизточната литература; изложена е в 12 песни — „плочки“, като последната от тях е дословен превод от шумерски на втората част на „Гилгамеш, Енкиду и подземния свят“ и не е свързана композиционно с поемата.
Фактът, че текстът е написан на четири древни езика (вавилонски, акадски, хуритски и хетитски) върху глинени плочки, голям брой от които липсва и до днес, представлява допълнителна трудност пред изследователите и преводачите в опита им да възстановявт съдържанието на епоса. Едва американският учен С.Н.Крамер (Филаделфия) успява да преведе смислено големи части от шумерския епос. През 2003 излиза нов вариант на текста, след като са реконструирани и отново преведени над 100 плочки, през същата година до 2005 учените успяват да възпроизведат и преведат още пет фрагмента, поставящо ги пред необходимостта от един съвършено нов прочит, който идва от страна на асирлога Стефан М. Маул (2005)

Литературни паралели [редактиране]

Според шумерското предание Гилгамеш е бил владетел на града-държава Урук. Той е бил на 2/3 Бог и 1/3 човек, поради което е бил надарен с изключителна физическа сила и бива описан като храбър и непреклонен герой. Епосът разказва за неговите подвизи и дружбата му с Енкиду, човекоподобно същество, създадено от богинята Аруру, но преди всичко описва трудностите , с които героят Гилгамеш се сблъсква по пътя в търсене на безсмъртието. Тексът се счита за най-древното човешко предание, тълкуващо екзистенциалната тема за извоюването на независимост пред волята на божествата. Но освободилият се човек непосредствено се сблъсква с първичния страх от тленността на човешкия живот. Разказана с чувство и въображение, тази майсторска история за любовта и приятелството, дълга и смъртта, е нещо повече от предмет на изучаване от учените; това е жизненоважна интерпретация на универсални теми, отекващи през вековете.
Редица древноизточни текстове разкриват забележителни сходства с шумерския епос. Към тях спадат и интересните паралели с късно библейските предания. Така образът на Ной намира своето ответствие в избрания от боговете мъдър старец Ут-Напищим, който също като Ной успява да преживее всемирния потоп, построявайки си кивот, в който спасява множество живи същества. В петокнижието (Сътворение, гл.6) се говори за паднали ангели, които влизайки във връзка с човешките дъщери, създават с тях гиганти ( или нефилими) , един вид полу-божества, притежаващи свръхчовешки сили, и характеризираши се с лош и избухлив нрав. Но и гръцката митология разказва подобна история за титани и др. полу-богове, които Зевс създава с простосмъртни жени. Тук откриваме сходство с образа на самия Гилгамеш.
Съдържание [редактиране]

По молба на боговете, обезпокоени от жалбите на жителите на Урук срещу техния своенравен и буен владетел — могъщия Гилгамеш, който се забавлявал с техните жени, докато те изпълнявали тежките градски повинности, богинята Аруру създала дивия подобен на човек Енкиду — той трябвало да се противопостави на Гилгамеш и да го победи (Аруру е трябвало да създаде противоречиво копие на царя, защото според месопотамската представа две противоречиви едно на друго неща винаги създавали равновесие). Енкиду живеел в степта и не подозирал за своето предназначение. Гилгамеш получил видения, от които разбрал, че му е било съдено да има приятел. Когато до Урук стигнала новината, че в степта се е появил могъщ мъж, който защитава животните и не позволява да бъдат убивани, Гилгамеш изпраща блудницата Шамхат, служителка в храма на Ищар, с надеждата тя да съблазни Енкиду,така той щял да бъде изоставен от зверовете. Енкиду действително се влюбва в момичето и преспива с него. Тя успява да го примами в града. По-нататък Гилгамеш се среща с Енкиду и двамата встъпват в единоборство на прага на покоите на богинята Ишхара (Ищар; в поемата чуждоземната богиня Ишхара заменя Ищар, която е отрицателен персонаж и е враждебно настроена към Гилгамеш). Първоначално никой от двамата не успява да надвие противника, едва след дълга и непреклонна битка царят побеждава Енкиду в следствие на което символично го признава за свой побратим и приятел, равен нему по сила. Гилгамеш и Енкиду извършиват заедно много подвизи: сражават се със свирепия Хумбаба, пазач на планинските кедрови гори в днешен Ливан, с чудовищния бик, изпратен срещу Урук от богинята Ищар, чиято любов Гилгамеш отказва да сподели. Бикът предизвиква множество разрушения в Урук, и става причина за смъртта на стотици граждани, преди Гилгамеш и Енкиду да се намесят и да убият чудовището. Боговете, които сега наистина били разгневени от дързостта на двамата герои, изпращат срещу тях болест, в следствие на която Енкиду умира. Царят, потресен от смъртта на приятеля си, първоначално избягва в пустинята, а по-късно се отправя на дълго пътешествие в търсене на тайната на живота. Тъгувайки по любимия си другар той за пръв път усетил, че е самотен и смъртен. Гилгамеш дълго се лута из широките степи, преминава по подземния път на Слънцето Шамаш, през обкръжаващите обитаемия свят планини, посещава вълшебната градина, в която растенията са от скъпоценни камъни, и след множество изпитания успява да преплува водите на смъртта до остров, на който живее Ут-напищим — единственият човек, получил безсмъртие и от когото Гилгамеш се надявал да научи тайните на вечния живот. Ут-напищим му разказва историята на всемирния потоп, очевидец на който сам е бил. Бог Енки, нарушавайки клетвата за тайна, дадена към останалите богове, се явява на стареца в сън, като го предупреждава за настъпването на потопа. Ут-Напищим се задължава да пази мълчание пред другите човеци, разрушава дома си и от материалите построява кораб/кивот, в който спасява себе си, жена си, рода си и животните в степите. След като спадат водите Ут/напищим и неговата жена биват възнаградени от Енлил (главното божество) за спасението на живите същества с безсмъртие. Той казва на Гилгамеш, че боговете няма да се съберат втори път на съвет заради него. Ут-напищи разкрива на Гилгамеш начин да придобие безсмъртие - трябва да не спи 7 нощи. Но той изпада в дълбок сън, който трае цели шест нощи. Съпругата на Ут-напищим обаче съжалява Гилгамеш и убеждава мъжа си да му подари нещо на сбогуване, така той открива пред царя тайната на цветето на вечната младост. Гилгамеш с усилие намира цветето, но решава да изпробва действието му първо върху един от старците в своя град. Така той се отправя обратно към Урук. Из път посяда да си отдъхне край един кладенец и докато се къпе, една змия отмъква цветето и се подмладява. Отчаян Гилгамеш се върща в Урук, намирайки единствена утеха в гордостта от издигнатите от него градски стени.
Лайтмотивът на поемата е недостижимостта на съдбата на боговете за човека и безполезността на човешките усилия в опитите да получат безсмъртие. Краят на епоса подчертава идеята, че единственото достъпно за човека безсмъртие е паметта за славните му дела. Вътрешното развитие на образите на Гилгамеш и Енкиду е подчинено на законите за развитие на епичните образи; те се издигат над другите смъртни не благодарение на вълшебни помощници като героите от митологичните сказания, а в резултат на високите си физически и морални качества. Акадският епос за Гилгамеш е творение на поет, който не просто е съединил помежду им разпръснатите шумерски сказания, но и щателно е обмислил и обработил известния му материал, като придава на произведението дълбок философски смисъл. Включването в епопеята на разказа за потопа (произведение от друг цикъл) още по-силно подчертава основната идея за произведението — недостижимостта на главната цел на странстванията на Гилгамеш — „вечния живот“.
Епосът на Гилгамеш е бил популярен не само сред народите от Предна Азия. От Палестина и Мала Азия до нас е достигнал откъс от така наречената периферна версия на акадската поема от 2 хил. пр. Хр., а също и фрагменти от нейния превод на хетски и хуритски език. При Елиан (пишещ на гръцки римски поет от 3 век) намираме по-нататъшното развитие на легендата за Гилгамеш под формата на предание за чудното раждане на героя: на царя на Урук Зеухорос (Еухорос, т.е. шумер. Енмеркар) било предсказано, че синът на дъщеря му щял да го лиши от царството. Царят затворил дъщеря си в кула. Тя родила син от неизвестен човек. По заповед на царя стражите хвърлили бебето от кулата. Орел подхванал момченцето и го отнесъл в градината, където го взел за възпитание градинар. Той дал на момчето името Гилгамеш (гръц. Билгамос). В края на краищата Гилгамеш отнел царството на дядо си. Мотивът за подхвърленото дете, възпитано от градинар, очевидно е заимстван от акадската легенда за чудното раждане на Шарукин (Саргон Древния, 24 в. пр.н.е.). В по-късните текстове (напр. при сирийския писател Теодор бар Конай) Гилгамеш вече е приеман за съвременник на Авраам.