Епос

Епосът („казано, строфа“, също и „разказ, стихотворение“) е един от трите основни литературни рода в българската литературна традиция (другите два са лириката и драмата). Характеризира се със сюжетност и разгърнато повествование.
През Античността и Средновековието се развива стихотворният епос — епопея, новелата, идилията, легенда. През 16–17 в. се утвърждава прозаичният епос (белетристиката) — повест, разказ, роман (новела), фейлетон, пътепис и др.
В народния фолклор на редица народи, например славяните, присъства богата литературна традиция от епически прозведения. Често срещан жанр в народния епос е героическата песен — повествование в стихове, което разказва эа юнаци (герои), влизащи в епически двубой с общо враг за защита и утвърждаване на свещените ценности на етноса: свободата, земята, рода (кръвта) и вярата.
Обикновено певческите изпълнители на български героични песни са само мъже, които имат певческа и поетична дарба. Те са част от обредно-ритуалните практики: сватби, кръщенета, събори.
Някои от най-значимите епоси в световната литература са:
Епос за Гилгамеш (Месопотамия);
Илиада и Одисея (гръцка Античност, т.е. Елада);
Рамаяна и Махабхарата (Индия);
Попол Вух;
Калевала;
Беоулф (келтска);
Песен за Нибелунгите (англо-саксонска);
Песен за моя Сид;
Епос за Крали Марко (български, македонски, сръбски, румънски фолклор).