ОТ БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ
“НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ”
(п ъ р в а ч а с т)
(Студията е извадка от наскоро излязлото от печат подробно-пространно изследване
върху Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” и тя е най-важната и съществена част
за разкриването и доказването на неговия български произход и принадлежност)
Понастоящем уникалното и световно прочутото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош” се съхранява и показва пред посетители в австрийския Музей по история на изкуството във Виена, в залата на унгарския състав за народни танци(!?), под надписа “THE NAGYSZENTMIKLOS HUNGARIAN GOLDEN TREASURE”, т.е. “Унгарското златно съкровище от Надь Сент-Миклош”, с допълнителното пояснение “късен аварски-ранен унгарски период, ІХ в.”.
Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” е намерено заровено в земята на 3.07.1799 г. в населеното главно с българи, унгарци и румънци, едноименно унгарско, тогава село в границите на бившето австро-унгарско графство Торонтал, а по-късно градче Nagy Szent-Miklós [Надь Сент-Миклош], разположено на десния бряг на сега вече пресъхналата р. Аранка и съвсем близо до левия, южния бряг на р. Марош, рум. Mureş и което градче след даването от страна на Австрийската империя на Хабсбургите, на сравнително широка автономия на Унгария през 1867 год., остава в унгарската част на така получената и наречена Австро-Унгарска империя, като след края на Първата световна война и понастоящем под името Sînnicolaul Mare същото градче е в границите на Румъния и по-точно в нейната централно-западна част, близо до румъно-унгарската граница (Hungarian art 2003, 1; Koestler 2003, 20; Kunsthistorische Museum 2003; Lásló, Rácz 1984, 18).
Самото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош” се състои от 23 съда с различна форма и големина, изработени от много висока проба злато, предимно 21 и 22 карата - 7 големи кани, 1 блюдо или поднос, 4 тасообразни плитки чаши или купички с тока за окачване, 4 чаши, двете от които се наричат и канчета, 3 зооморфни купи, но по-скоро пак чаши или бокали, 2 патери, т.е. разлато-плитки черпаци, 1 ритон или златен рог за пиене, 1 дълбока купа, всички с общо тегло 9.945 кг.
По стените и дъната на съдовете са изгравирани най-разнообразни оригинални и много красиви фигури или изображения на хора и животни, обединени в конкретни сцени и сюжети и около които са преплетени растителни и геометрични орнаменти и мотиви, които като цяло са класически гръцки, византийски, скитски или сасанидскоперсийски с по-дълбоки корени и основа в ахеменидското изкуство от VІ в. пр.н.е. и асирийското изкуство от VІІІ в. пр.н.е., като например мъж в броня, със завити в края крилца,, а може би уши, които излизат от врата му, и с корона, очевидно цар, язди антропоид и обърнат рязко назад, се прицелва с лък срещу връхлитащ леопард или пантера, докато самият антропоид е фантастико-митично същество с тяло на крилат лъв или грифон и с глава на възрастен мъж с вглъбено-замислено продълговато лице с мустаци и заострена отдолу брада, също с корона.
След и сред всичко това, особено силно се откроява и именно по тази причина, изключителен интерес представлява Триумфиращият княз - Victorious prince, Конникът от кана № 2, в сасанидска в основата си тежка метална ризница и шлем, подобни обаче и на броните на уйгурите от Западен Туркестан, и с определено монголоидни черти на лицето, когото специалистите антрополози определят като тураноид – междинно-смесен антропологичен тип от европеид и монголоид, който възниква на границата на Азия и Европа и е характерен преди всичко за тюрките най-общо, а така също и особено и за българите оногури и волжските българи, както и за унгарците от епохата на тяхното“Завладяване на родина”, т.е. краят на ІХ-началото на Х в. (Gy. Lásló, İ. Rácz).
Конникът здраво държи за косата и влачи край коня си подтичващ мъж с вързани отзад ръце и с ясно изразени европеидни черти, също в броня, но по-друг вид, а на задния край на седлото му, е окачена отрязана човешка глава, пак с европеидни черти на лицето и дори като че ли напълно със същите индивидуални черти като на пленника, аналог на която глава е най-вероятно разпространеният при старите тюрки обичай да отрязват главата на победения неприятел и да я носят на колана си като знак на победата, но пък от сравнително отдавнашните ни научни занимания в областта на османотурската история ние със сигурност знаем, че завръщащите се от някакъв поход към Средна Европа турски войници струпват пред стените на Столицата десетки хиляди черепа на убити противници, или пък съществуващата при старите иранци практика да отрязват главата на убития от тях на бойното поле противник и да я поднасят като дар на своя цар или на храма на Анахита, на която практика доста прилича и обичаят на волжските българи да поднасят и посвещават на Тангра отсечената глава на противника си герой, когото са убили на бойното поле [вж. и срв. Байчоров 1989, 94-133; Ваклинов, Ваклинова 1983, 6-47; Дончева-Петкова 1966, 25-55,108-127; Мавродинов 1959, 116-118,122-129; Младенов 1935, 7; Овчаров Н. 1989, 430-436; Фехеръ 1997, 66; Kunsthistorische Museum 2003; Lásló, Rácz 1984, 36-171; Mavrodinov 1943, 12-14,106-171; ЕнцБг-4, 406].
Специално, между впрочем, тъкмо за каната с тази гравюра, най-често и най-бързо и лесно се приема и твърди, че е аварска от VІ-VІІІ в., откъдето пък като аварско по произход и принадлежност се определя и цялото Златно съкровище “Надь Сент-Миклош”, именно поради което и на Националната изложба в Австрия през 1996 год., сбирката, в която Съкровището е представено единствено чрез рисунка с надпис “Goldkrug Nr. 2 von Sînnicolaul Mare (Nagyszentmiklós), Rumänien, 6.-8. Jhdt.”, има подзаглавие “Horsemen from the East”, т.е. “Конникът от Изтока” [Daim 2003, 1; National exhibition 2003, 2].
По отделните съдове на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” има гръцки и прабългарски гръкографични и рунически надписи, като възможно най-точния и убедителен прочит и превод на гръкоезичния надпис върху две от златните купи дължим на световно известния и утвърден български езиковед акад. Ст. Младенов” [1935], според когото преводът на текста на Надписа трябва да има вида “Христе, чрез водата [кръщението] успокой твоето чедо [рабъ], като го освободишъ [отъ грhхътъ]” [30-34], който превод лично ние, позволявайки си малко своеволие, бихме доотредактирали не смислово-съдържателно, а само стилистически: “Исусе Христе, чрез Водата успокой раба Твой, като го освободиш от греха!”.
Не така добре стоят нещата обаче с прабългарските гръкографични и рунически надписи, които все още и засега може да се считат за недостатъчно обосновано и убедително разчетени и преведени, докато специално Надпис № 21, както е номериран съответният съд още от J. Hampel [1885], представлява по същество не само “най-дългия надписъ в гръцки букви на единъ от златнитh с@дове из казаното съкровище” (Ст. Младенов) или “Първият запазен текст на прабългарски език” (М. Москов), но той е преди всичко и най-вече лексико-граматически най-обемистият, пълният и завършен, формално-съдържателно коректно-правилният и дори изящно-красив, собствено-специфичният и известен засега текст на прабългарски език или с една дума, този Надпис, както и самото Съкровище, е уникален и неповторим.
Надписът е изпълнен с гръцки букви по периферията на богато украсен с ажурна плетеница златен диск, допълнително монтиран върху дъното отвътре на плитка полусферична златна чаша във вид на овално тасче с диаметър 12 см, тегло 212 гр. и дръжка за окачване на колана, която чаша в съвременните български кухненско-домакински представи като че ли може да бъде определена и като купичка, която като съд по начало е с двойно предназначение – за хранене и за пиене.
На външната страна на дъното на тази малко необичайна от съвременна гледна точка златна съдинка, но така или иначе и въпреки всичко, в случая все пак чаша, е изгравирано фантастично животно с лъвска глава (Л. Дончева-Петкова), но повече прилича като че ли на конска глава с буйна грива и зейнала уста, с тяло по-скоро на крилат кон с орлови крака с тънки дълги нокти, с рязко прегъната нагоре и привързана към гърба опашка, завършваща с две по-дълги и едно по-късо, между тях разклонения, с гърди, нашарени с хоризонтални райета и с хълбоци, върху които се спускат стеснено-завити в краищата си кичури дълга козина и което фантастично животно е забило ноктите си последователно в темето на главата, лявата плешка и левия хълбок на космат планински козел с отворена уста и изплезен език и с гърди и шия, нашарени пак на хоризонтални райета.
Там, където започва и завършва Надписът на вътрешната страна, е гравиран и равнораменен християнски кръст с трапецовидно уширение в края на всяко едно от рамената, но без каквито и да е допълнителни елементи или знаци, като разгънат по права линия в нашия прочит и препис целият Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” има следния вид:
† ΒΟΥНΛΑ·ΖΟΑΠΑΝ·ΤЄСН·ΔΥΓЄΤΟΙΓΗ·
ΒΟΥΤΑОΥΛ·ΖωΑΠΑΝ·ΤΑΓΡΟΓΗ·ΗΤΖІΓΗ·ΤΑΙСΗ †
По добре разбираеми причини, “асемантичното” четене на Надписа не представлява никакъв проблем, но проблемите възникват и се проявяват едва след опит да се разчете, транскрибира, осмисли, разтълкува и преведе Надписът, именно поради което до днес са налице немалко на брой прочити и преводи резултат от такива опити, които, разбира се, изобщо не съвпадат помежду си и все пак, определено смущаващото и дори фрапантното в случая е това, че съдържанието на текста при всички тях се получава и звучи или малко странно и необичайно за такъв вид надпис, или пък изцяло алогично и дори забавно-комично, но има и такива, които изглеждат направо фантастично-неописуемо и невъобразимо, именно поради което, изпаднали в силно затруднение, ние си мислим, че дори и последното определение е твърде бледо и изобщо не е в състояние да придаде и изрази докрай и напълно онова, което наистина представляват като съдържание и форма някои от досегашните преводи.
Така например пръв датският проф. В. Томсен превежда надписа като “Буила-жупанъ завърши купата, (тази) купа за пиене, която Бутаулъ-жупанъ приспособи да се окачва”; акад. Ст. Младенов - “Боила зоапанъ дълба (писа, гравира) борбата, Бутаулъ зоапанъ дълба (гравира) в@трешния кръстъ”; унгарският проф. Д. Немет през 1932 г. - “Купата на Боила Чабан, по негова поръка тя беше изработена; Ботаул Чабан даде да й поставят закачалка, негова купа за пиене е тя”, но и през 1971 г. - “Това е купата на Буйла Чабан, той накара да я отлеят [и ето я сега] купата за пиене на Бутаул Чабан, който накара [за нея] да й направят дръжка”; карачаево-балкарският проф. С. Байчоров - “Чашата на Бойла Зопан, направена е тя от Ботаул, това е чашата за пиене от околните на Зопан”; турският проф. Т. Текин - “Чобан Буйла напълни таса, Чобан Бутаул го прикрепи (към гроба) (=окачи го). Това е тас за напитки.” и др. [Байчоров 1989, 126; Младенов 1935, 3,34; Москов 1981, 91; Németh 1932, 16,50-51; ~*~1971, 13; Tekin 1987, 29; Thomsen 1917, 15,24].
При това положение на нещата около досегашните прочити и преводи на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, трябва непременно да се отбележи, че вън и независимо от всякакви извъннаучни лични предубеждения и предпочитания, чисто и просто по силата и с оглед на вътрешно присъщите му, тюркологически съвсем лесно установими и наблюдаеми дори и “на повърхността”, структурнотипологически черти и особености, именно този надпис получава своето най-логично-адекватно и завършено-убедително разчитане, тълкуване, обяснение и превод единствено и само на основата и в рамките на тюркските езици, тъкмо където са налице и може да се намерят не някакви си “по-преки подобия” или “близки и надеждни аналози”, които могат да послужат единствено, за да се скалъпи с тяхна помощ само някакъв си измислено-фалшив “превод”, а самите онези, изконно-оригиналните, чистите и неподправени, същинските и истински думи и граматични форми от Надписа, с тяхната, разбира се, фонетико-лексико-граматична модификация и специфика в зависимост от респективно по-голямото или по-малко съвпадение или различие според по-голямата или по-малка близост на съответния тюркски език до прабългарските езици и диалекти.
Преди преминаването към разчитането, тълкуването и превода на Надписа обаче крайно наложително е да се определи и посочи графико-фонетичната емпирична база под формата на конкретна транскрипция, на основата и с помощта на която да се развият и обосноват и всички по-нататъшни разсъждения и съображения относно съдържанието на неговия текст, именно поради което ние транскрибираме Надписа в познатата и използувана в лингвистиката латинска по основа графика като Buila žoăpan tеšеji dugetоjgi Butaul žoăpan tagrogi ičigi täjši, тъкмо тази форма и различията спрямо останалите транскрипции на която ще бъдат достатъчно подробно, индивидуално-поотделно анализирани и аргументирани в хода на цялото по-следващо изложение и на основата тъкмо на която трябва да се осъществи и разгърне и нашето по-нататъшно изследване на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, с крайна цел достигането и предлагането на един обектно, максимално адекватен и логичен, обоснован и убедителен превод на неговия текст на български език.
Наред с това, просто за практическо удобство и по-голяма яснота, улеснение и прегледност по време на целия по-нататъшен анализ, и големите букви на оригиналния гръцки надпис, се превръщат в малки букви, без, естествено, началните букви на собствените имена, което между впрочем много отдавна го е правил друг проучвател на Съкровището [Hampel 1885, 47], в резултат на което Надписът получава следния вид:
†Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη†
Така полученият текст, разгледан най-напред от синтактична гледна точка и по-специално и единствено от гледна точка на теорията на изречението, комуникативния синтаксис, представлява по същество непълно изречение, подлогът на което е изпуснат и сказуемото на което е думата най-накрая ταιςη, която от своя страна едновременно притежава и подчинява две еднородни, съчинително разположени едно спрямо друго определения, съответно Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη и Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη, така че в този най-общ синтактичен план текстът на Надписа се състои от две основни подчинително-определителни групи, съответно Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη ταιςη и Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη.
Всяка една от думите или имената в рамките на горните две определителни групи или само определения, както и самото определяемо, е сложно лексико-граматично единство или цяло от лексикално значение, съдържащо се в корена или основата на думата и благодарение и посредством което тя реализира присъщата си номинативно-репрезентативна функция, и морфолого-синтактични значения, носени от словообразувателните и/или словоизменителните суфикси, прибавени към корена на думата, а така също и от синтактичната позиция, която тя заема, по силата на което самото това лексико-граматично единство или цяло вече не е дума, нито корен или основа, нито пък суфикс, а словоформа.
Както е в лингвостатистиката, от междина до междина, в непълното изречение на текста на Надписа има ни повече, ни по-малко, точно девет на брой словоформи, с техните вътрешно- и външнотюркски паралели и съответствия, спрямо които тези словоформи се очертават и представят най-напред единствено и само като лексеми и разкриването и анализът на които води съответно към определянето и на техния произход, по време на което съотнасяне и определяне може да се изведе и установи и възможно най-точният и пълен фонетичен строеж на лексемите, откъдето пък да се осъществи и тяхната транскрипция в тук избрания вариант на латинска графика, за който като че ли е необходимо да се припомни само това, че букв. j обозначава, вече в българска графика, сонорния съгласен зв. й.
Издирването и посочването на вътрешно- и външнотюркските паралели и съответствия на специфичната морфологична структура на словоформите във вид на конкретни словообразувателни и словоизменителни суфикси и то с присъщата им синтактична функция, изразяваща се в техните неравностойно-нееднакви място и роля, както една спрямо друга, така също и по отношение на цялото изречение, представлява по същество аргументация и разкриване и на техния, на тези суфикси, максимално точен фонетичен строеж, което също така ляга в основата и завършва цялостната транскрипция на словоформата.
Установяването и експлицирането по този начин на окончателния звуков строеж на словоформите, а така също и на присъщите им лексико-граматични значения е първото и единствено, необходимото и задължително условие предпоставка за издирване и привличане и на техните лексико-граматични съответствия в българския език, което по същество и фактически представлява и не може, разбира се, да бъде нищо друго освен извършването и на техния превод на съвременен български език от езика, на който е съставен текстът, засега само предварително-предположително постулиран и приет като прабългарски език, но непрекъснато експлициран и доказван по време и в процеса на самия контактолингвистичен, историколингвистически и етимологичен анализ-синтез, в пункта на всеки по-частен и ограничен сектор на Текста.
Основната и най-съществена както в номинативнофункционално, така също и в синтактикоструктурно отношение словоформа в изречението на текста на Надпис № 21 от Съкровището е главният и водещо-определяем лексико-граматичен елемент на всяка една от двете подчинително-определителни групи на Текста или това е слформ. ταιςη, която води, притегля, обединява и подчинява на себе си пряко или косвено всички останали единици на Текста и която най-напред като лексема, при някои от досегашните преводи се съотнася и идентифицира от проф. В. Томсен например с тюрк. диал. *tesi/tessi, при което обаче според него е изпаднал зв. p, запазен иначе в тур. tepsi, а така също и с общтюрк. teš-/tiš- “издълбавам, пробивам, цепя, правя дупка” (Ст. Младенов).
В тюркските езици такива значения като “чашка, чаша; плитък съд в различна големина, който служи за носене на чинии”, т.е. “поднос”; “плитък, широк и равен съд, който служи за печене върху него баница, сладкиш и др.”, т.е. “тава”; “чиния; голям съд; дървен съд, който служи вътре в него да се слага сварено месо; копаня; корито”; “ниска маса, тепсия, софра”се съдържат и носят от тур. тас, таса, специално това от персийския език, кирг. тегäш, койб. тепси, равно на тäпши, алт., тел., бараб. тäпши, тäпч (Радл), но също така и от сткъпч. tepsi, сртюрк. tewsi, тур. tepsi, но алт. tepşi/töpşü, тел. tepşi, кирг. tepşi, балк. tepşek и др.; смята се за добре известно, че думата идва от китайския език, като предположението, че произхожда от персийския език, е лишено от здрава основа; монголите са я заели от тюрките, но очевидно е, че разпространените в повечето от тюркските езици форми като tepşi, tepçi идват от монголския език; определено навеждат на размисъл балк., ног. tepşek, а перс. tabşi е заемка от монголския език (H. Eren).
Наред с това тур. обл. teşt “леген за пране” идва от перс. taşt/ţaşt “a bason; a salver; a ewer-stand; a large basin, ewer, cup, bowl”, пак в иранските езици са пехл. taşt, кюрд. teşt, арм. tašt е заемка от пехлевийския език, а същата лексема е преминала още в и в грузинския, арамейския или сега сирийския и съвременния арабски език; “коми taşti “чаша” - перс., тюрк. tašt” е стара персийска заемка в угрофинските езици, попаднала в тях като “странствуващ термин” с посредничеството на други езици (В. Абаев), докато засвидетелствуваното в надпис върху чаша още от ІІІ-ІІ в. пр.н.е. от погребение в района на Омск, хорезм. tašt “чаша” е по-късно и собствено вътрешноиранско развитие на наличното в текстовете на Малката Авеста, taštа “чашка, чаша”, което пък трябва да е номинативносемантическо развитие и идиоматизация на авестийското страдателно причастие taštа “вырезанное” от гл. taš- “вырезать; кроить”, стинд. taştа, лат. tеsta, рус. тесать, всички от ие. *tеќþ-/tеќþtā- (В. Лившиц).
От друга страна тюрк. *täpsi “блюдо, тарелка; небольшой, низкий стол” е представено вероятно в древнотюркския език откъм VІІІ в. и определено – от ХІ в., широко разпространено в съвременните тюркски езици, оттук е заето в монголския, персийския и други езици, води началото си от сркит. diep-cjį', съвр. dië'zi (И. Шервашидзе); кум. tepsi “Servierbrett” е от монг. tebsi “Schüssel”, калм. tewş “Truhe, Mulde, Schüssel” са от китайски, алт., тел. tebçi “Teller, Schüssel” са от монголския език (N. Poppe), във връзка с който език безспорно са и втмонг. тэвш, девш, дебши “корыто; продолговатое блюдо” (Б. Тодаева); “Cuman tepsi "plate, dish" (in numerous Turkic dialects) - Mong. tebsi "large oblong plate, platter or tray, trough"
След всичко това, обръщайки отново внимание на историколингвистически и компаративистически пределно некомпетентно-неквалифицираната некоректност и научна непочтеност на Х. Ерен, който в стремежа си да забие корените на турския език директно в тюркския праезик, така че от всичките 25-30 съвременни тюркски езика да остане единствено и само турският език, и без какъвто и да е коментар и обяснение на силно нуждаещата се от това, очевидно-безспорно нетипично-огузската тук фонетика, определя стогуз. tewsi (DLT) като Orta Türkçe, което ние малко по-горе нeизбежно и по необходимост преведохме с все още не съвсем точното и ясно “среднотюркско”, приключваме обсъждането на въпроса с припомнянето, че от трите български езика - аварски, прабългарски или болгарски и хазарски, както беше показано преди това при етимологизацията на мли Авитохол [Добрев 2004; Dobrev 2003], а така също и на безспорно прабългарската вътрешноинтегративна заемка в българския език, лекс. шавар, от която са и редица местни имена не само по сегашната, но и по историческата българска езикова територия [Добрев 1996, 141-154], етимологичната фонетична промяна спирантизация на зв. б и преминаване в зв. в се наблюдава единствено и само в болгарските езици и диалекти, а както се видя и малко по-горе на такива определено прабългарски примери като шегор, шейна, но защо пък да не добавим тук и шаран, огузотюркският паралел на което е тур. sazan, навсякъде където зв. ш е закономерно-собственото болгарско съответствие на огузотюркския зв. с, по силата на което като цяло въпросната лексема още в болгарския праезик трябва да има вида *tävši и дори, а може би след това и вида *täwši, което се наблюдава, както може да се види от току-що приведените примери, също така, но не като правило, а само като изключение и в староогузския, но и във вътрешномонголския език.
Въпросният звук общо взето проявява склонност към изпадане и тук той наистина и реално изпада, което от своя страна създава предпоставки и за дифтонгизация на широката гласна, така че в севернодунавския прабългарски диалект напълно закономерно се получава обл. *täjši, гръкографично ταιςη, където между впрочем буквсъчет. αι напълно в произносителната норма на средногръцкия език се произнася като българския зв. ай, а фонетичното значение на гръцката букв. ς се оказва и доказва, е зв. š [вж. и срв. Абаев 1981, 88-89; Лившиц 2002, 43-46; Милев, Михайлов 1966, 9; Младенов 1926, 66; ~*~1935, 78-79; Тодаева 1981, 210; Шервашидзе 1989, 68; Doerfer 1963, 249-251; Golden 2003, 13,18; Poppe 1962, 339; ДТС, 557; Радл-3.1, 914-917,1033,1116-1117; AiWb, 628,646; DLT-1, 423; ~*~-3, 50; Eren, 403,405; KdKum, 184; Pokorn, 396,1058; Räsän, 468].
Точно този фонетичен комплекс *täjši, лингвосемиотически съдържа и носи в себе си значението “купа за пиене, чаша”, по силата на което за нейно съответствие в съвременния български език се взема и лекс. чаша. В изречението на текста обаче анализираната словоформа е съществително име в именителен падеж и същевременно е и сказуемо на непълното изречение, която синтактична позиция и функция, съгласно правилата на тюркския синтаксис, прави словоформата определена и тъкмо това изисква и налага определена да бъде и българската словоформа нейно съответствие, каквато съгласно правилата на съвременната българска граматика е слформ. чашата.
Пак съгласно принципите на тюркския синтаксис, от две еднородно-съчинително разположени определения към едно и също определяемо, на анализ и евентуално семантико-функционално преобразуване и представяне в лексико-граматичните средства на друг език, например на българския, подлежи най-напред по-отдалеченото от определяемото определение и такова тук е определителната група Βουηλα ζοαπαν τєςη δυγєτοιγη, едва след която вече идва ред и на групата Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη.
На първо място в по-предната определителна група стои слсъчет. Βουηλα ζοαπαν, втората съставка на което се повтаря и в слсъчeт. Βουταоυλ ζωαπαν от следващата определителна група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη, именно с оглед на което напълно основателно възниква и изключително важният и съществен за разчитането и превода на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” въпрос за броя на лицата, за които се споменава в него и каквито задължително трябва да има, освен ако това не е надпис от и за друго одушевено същество, например добродушно-симпатичното добиче магаре, вероятността за наличието на която абсурдно-парадоксална ситуация, разбира се, е равна на нула.
В действителност, доколкото в гравираните на две места и графически почти съвпадащи слформ. ζοαπαν и ζωαπαν, много бързо и лесно се идентифицира добре известната, средновековна българска титл. жупан, а пред нея стоят две отделно-различни думи, то няма никакви причини, като начало, както е направено и от първия разчел и превел Надписа, проф. В. Томсен, тези две думи да не се приемат за мъжки лични имена, съответно Βουηλα и Βουταоυλ, основателността и правомерността на която стъпка се потвърждава допълнително не само от това, че досега няма общо взето нормално-уравновесен изследовател, колкото и периферно-отдалеко да е взел отношение по Надписа, да не е направил точно така, но още и след окончателното пълно разчитане и превод на Надписа, когато се оказва, че едното от лицата е субект на едно действие, а другото лице пък – на друго, и с това в общи линии се изчерпва и представя като напълно логично-адекватна и предметно-събитийната пресупозиция на текста на Надписа.
Независимо и от това, тук изобщо не подлежи на съмнение, а камо ли пък и на ревизия, също така и очевидно-неоспоримият факт, забелязан още от проф. В. Томсен, че мли Βουηλα от Надписа се намира в някаква връзка, но защо пък да не си го кажем направо и наведнъж, особено когато тъкмо около това име и неговата генетична основа в началото на миналия век големите езиковеди и историци са водили горещи спорове и в края на краищата са постигнали единомислие (Ст. Младенов), днес вече това мъжко лично име всъщност и в действителност, но и с нарочно повторение, очевидно-безспорно възниква и се образува на основата на добре известната прабългарска титл. βοιλα, βοηλα, достатъчно често и широко използувана и засвидетелствувана в прабългарските каменни надписи от VІІІ-ІХ в., в подкрепа на което наше обобщително заключение, макар и засега да няма особена нужда от това, може да се приведе също така и сргръц. фми Βοίλας (В. Бешевлиев).
Само много силно предубеждение или заблуждение някакво може да стане причина и повод да се търси основа и обяснение на мли Βουηλα от Надписа, в неясно кои думи от кои езици, както се видя пак в раздела по-горе, когато гръкографичните прабългарски надписи от първите два века на Първото българско царство (681-1018), а така също и гръцките и латинските извори за същия период, са пълни с форми и употреби на собствено болгарската и засвидетелствуваната немалко пъти, титл. βοιλας самостоятелно и в съчетание с други титли, и при това пределно старателно, дори педантично събрани, систематизирани и най-компетентно обяснени от акад. В. Бешевлиев [1992] като βοιλας, βοϊλας - им.п., βοιλαν - в.п., βοιλάδασ - в.п., мн.ч., βοιλάδων - р.п., мн.ч.; βοιλα καυχανος, βοιλας κολοβρος, βουλίας ταρκάνος и най-вече ηζουργου βουλιας, ητζηργου βωυλε, сравнително много по-късно силно славянизираната и видоизменена форма на която титла е стб. áûëÿ [61-62,64], но в Супрасълския сборник - áûëè~ (Р. Цейтлин), от което е също така и струс. быля, и която форма в действителност е закономерен краен резултат от добре известната и характерна за старобългарския език, етимологична фонетична промяна у-ъ [срв. СлПИг, 28].
Прабългарската титл. βοιλα, βοηλα от друга страна, при цялата неопределеност на израза, не е “Книжовна транскрипция на гр. βοηλάς” [БЕР-1, 63], а си е напълно естествен и изобщо неделим лексикален инвентар от историческите и сегашни тюркски езици, което в същото време, по необходимост означава още и това, че и мли Βουηλα от Надписа в никакъв случай не може и не бива да се анализира и определя генетико-исторически вън и независимо от старотюркската титл. bojla, образуваща например заедно с други общотюркски титли, такава сложна по състав титулна композиция като bojla baγa tarkan от Орхоно-Енисейските рунически паметници от първата половина на VІІІ в. [ДТС, 110], наличието на която в този надпис, поне като звуков строеж, допълнително свежда до нула вероятността днболг. боила да води своето начало, както ни се предлагаше по-горе, именно от арабския език от една страна и от друга страна, най-категорично и безпрекословно изисква и налага българската титл. боила да се съотнася, свързва и обяснява единствено и само на основата и във връзка със старотюркската титл. bojla.
Между впрочем какво нормалният човек трябва да си мисли за някакъв си “памироирански древнобългарски език” и съответно за неговия “гениален откривател”, когато дори по линията и на нивото на многосъставността на титулатурата прабългарският език има паралели в тюркските Орхоно-Енисейски рунически паметници от началото на VІІІ в., където е току-що приведената многосъставна композиция bojla baγa tarkan, а в общо взето синхронните прабългарски надписи пък композицията я има пак като трисъставна, но във вида βογοτόρ βοηλά κουλούβρος и κανά βοηλά κουλούβρος [Бешевлиев 1934, 150] – кога най-после словосъчинителите в прабългаристиката, вместо да чукат в отворена врата, “откривайки” Прародината на българите, или да гонят вятъра, изсмуквайки из пръстите си прабългарския език, ще проучат, разкрият и опишат онази пределно усложнена административно-политическа йерархия в социалната структура на прабългарското общество, която се съдържа и крепи върху дори само тези три думи.
Руският езиковед етимолог, специализирал се конкретно в определянето произхода на най-древния слой заета лексика в тюркските езици, И. Шервашидзе [1990], привежда и предлага пространна извадка от G. Doerfer [1965, 393-398], който тук прави “най-съдържателния анализ на старотюркската държавна власт и титулатура”, докато самият текст като цяло, достатъчно ясно представя, експлицира и “характеризира структурата на старотюркската държавна власт и титулатура”, а в самата извадка се обособяват пет категории титли, като тук са приведени само три от тях: 1. Рангови титли – хаган; 4. Почетни звания и названия за длъжностна принадлежност – тархан и 5. Длъжностни звания – тегин. Почетното звание boįla има значението “принадлежащ към Държавния съвет”[81-83].
И все пак, за нуждите на настоящото изследване са напълно достатъчни и онези предварителни резултати от етимологичното проучване на Лексемата, според които, доколкото в съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на Гръко-Бактрийското царство, а посредством “все още неидентифициран междинен източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с гръц. βουλεία “звание члена совета”, βουλαĩος “подающий (благие) советы” от βουλή, βουλα “совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е тъждествена и титл. ΒΟΙΛΗ, в бактрийска транскрипция и вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че думата може да се окаже преминала от късноантичния средноазиатски гръцки език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе).
Всичко това, на нас лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент, ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно следва да бъде конкретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед на онзи, “все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди началото на Великото преселение на народите, първи и най-напред от всички тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79; ~*~1990, 89-90].
Този етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е. обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите на Сасанидоперсийската империя, включила и приела в себе си Гръко-Бактрийското царство с всичките му съществено-характерни до определена степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура.
От българските езици и народи лекс. боила трябва да е преминала и към останалите тюркски езици и народи, включително и към езиците на племената, оставили Орхоно-Енисейските рунически писмени паметници от началото на VІІІ в., именно поради което като цяло тя си е гръко-иранска по произход, но собствено тюркска и дори общотюркска по принадлежност и употреба и като такава тя си остава както в прабългарския език, така също и в качеството си на генетична основа на въпросното мъжко лично име от Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, където успоредно на нейната семантико-функционална модификация, се наблюдават и някои фонетикоструктурни промени и особености [срв. Altheim 1959, 253-255].
Транскрибирането на мли Βουηλα в латинска, но по-точно в тук възприетата и вече използувана, латинографичната по основа езиковедска транскрипция, започва, разбира се, от първата гръцка букв. Β, - съвременната буква вита, но средногръцката бета, относно която малко по-подробно и допълнително към много кратката бележка по-горе, трябва да се посочи още, че тъкмо тази буква, много вероятно доста преди началото на ІХ в. започва да променя своята фонетична стойност, вследствие на което в действителност се променя самият зв. б, който към средата на същия век вече окончателно се е превърнал в зв. в, именно поради което и с цел да се избегне евентуалната фонетична двойственост и объркване при записването и четенето на думи и имена, които съдържат този звук, се прибягва до нейното, на буквата подчертаване, което същевременно означава и показва, че в този писмен паметник, Буквата, за разлика и дори противно на съществуващата говорна практика, все още съхранява и носи старата си фонетична стойност във вида на зв. б.
Подчертаването на букв. Β в Надписа е забелязано естествено още от проф. В. Томсен, който на тази основа го поставя в ІХ в., но след Покръстването, т.е. във втората половина на ІХ в., и който ни съобщава, че според Хампел “тая форма фигурира за пръвъ п@тъ върху една от монетитh, сhчени отъ гръцкия императоръ Василий (867-886. г.)” (Ст. Младенов) и изобщо точно това виждане за неговата същност и функция в гръкографичните писмени паметници изобщо и в Надпис № 21 в частност, дотолкова е отдавна и широко известно и направо всеобщо и без остатък прието (В. Бешевлиев, Ст. Младенов, J. Hampel); чертичката под букв. Β е един и дори първият от характерните за първобългарските надписи знаци (В. Бешевлиев), тази писмена практика се прилага и наблюдава толкова ясно-определено в редица прабългарски и старобългарски, т.е. славянобългарски писмени паметници като Надписът на Омуртаг, Преславският надпис, Надписът на кавхан Исбул, Надписът на цар Самуил от 993 г. и др., че изпитвайки известно неудобство заради повторното повдигане на въпроса, но нали пък по-горе се видя, че при виден “древнобългарист” тъкмо тази буква се чете като българския зв. в, а и силно колебание в това отношение проявяват и лингвистически доста изкушени, видни унгарски историци като Gy. Györffy [1988, 122] например, приключваме неговото обсъждане с привеждането на напълно достатъчното и адекватно-меродавно обобщение на акад. Ст. Младенов [1935], който след като цитира отново заключението на Хампел, че хоризонталната черта под гръцката буква бета “се явява тепърва в ІХ в.”, приема наблюдението на проф. Г. Фехер, че “гръцко В с черта отдолу” се явява “между 820. и 906. година” или пък, че същото “се явява още следъ 820 г.” [24-25], откъдето като цяло и нашето заключение, че първата буква от мли Βουηλα в Надписа трябва непременно и единствено да се транскрибира посредством латинската букв. b.
След това, във византийското унциално писмо буквсъчет. ου по начало си има звуковата стойност [у] (Г. Хабургаев) или пък “твърде рано двугласната ου е получила изговор у” (Ал. Милев, Г. Михайлов), докато различното изписване с ου, ο или υ на прабългарските имена и думи като Ομορταγ~Ομουρταγ, εστρωγην~εστρυγην, но така също и специално и на титл. βοιλα~βουληα в прабългарските надписи от VІІ-ІХ в. показва, че тогавашният прабългарски неударен широк закръглен гласен зв. о е нестабилен и проявява тенденция към редукция, стесняване, а в редица случаи тази тенденция дори и достига своя краен предел под формата на тесния закръглен гласен зв. u в латинска графика, т.е. широкият звук се променя и преминава в съответния си тесен звук, което като цяло предизвиква у съставителите на надписите колебание при изписването на думите и имената, подобно на “известното колебание между ο и ου при предаване на чужди думи с ο на гръцки” (В. Бешевлиев), именно поради което първата гласна от мли Βουηλα в Надписа, обозначена и отразена посредством гръцкото буквсъчет. ου, следва да се транскрибира с латинската букв. u - “Това е толкова ясно, че не се нуждае от много думи” (Ст. Младенов), но него не можа да го проумее и възприеме само проф. Д. Немет.
И най-накрая, нещо на което като че ли не е обръщано внимание, а направо и без обосновка е приемано от почти всички проучватели на Надписа, с изключение може би на Д. Немет и С. Байчоров, че гръцката букв. η трябва да се транскрибира чрез латинската букв. j с фонетична стойност сега в българска графика съгласния зв. й.
И все пак желанието за една акуратна прецизност и изчерпателност докрай не позволява подминаването и на този не по-малко съществен за транскрипцията на Името въпрос, затова нека да обърнем внимание, че доколкото негова генетична основа е общотюркската по принцип и прабългарската в частност титл. bojla, която лексико-граматически е съществително име, а съществителните имена в тюркските езици по принцип държат ударението си на последната сричка, то и Името трябва да има ударение на последната си сричка, спазвано и видно като че ли при превръщането на гръцките унциални букви на прабългарските надписи в малки.
Пак в тюркските езици обаче, както по-подробно-конкретно ще може да се види в едно по-нататъшно наше изследване, онимизацията на апелатива се проявява и акцентологически и се съпровожда от изместването на ударението по-напред, в турския език възможно чак на първата сричка на трисричното име, както при ойкнм Ávcılar от нарицателното съществително име в мн.ч. аvcılár.
За косвено указание в случая, че ударението на Името не е на последната, нито пък на първата му сричка, а именно и единствено само на втората, като че ли може да се приеме изписването му тук с гръцката букв. η, за съответния звук на която можем да си мислим, че е ударен и следователно е сричкотворен, докато крайната в Надписа слформ. ταιςη е изписана в средата с букв. ι, но тя, както вече се видя малко по-горе, обозначава съответния сонорен звук от състава на целия дифтонг, което означава, че този съгласен звук не е сричкотворен, а от тук и ударен, така че като резултат и заключение мли Βουηλα следва да се транскрибира единствено и само като Buila [вж. и срв. Бешевлиев 1992, 44,60-62,216; Гюзелев 1973, 164-167; Коледаров 1979, 18; Милев, Михайлов 1966, 7,9; Младенов 1935, 7-8,22-23,36-37,62-69; Никовъ 1925, 196-214; Попконстантинов 1992, 149; Фехеръ 1997, 152; Хабургаев 1974, 28,48; Цейтлин 1977, 37,187; Юхас 1985, 35-36,94; Hampel 1885, 54; Lásló, Rácz 1984, 23,159; Maenchen-Helfen 1973, 379; Tekin 1987, 44-47].
В Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” непосредствено след мли Βουηλα е изписана и прибавена слформ. ζοαπαν, а до идващото малко след това, също мли Βουταоυλ, както вече доказахме малко по-горе, наистина в един малко предварителен порядък, по същия начин се нарежда и слформ. ζωαπαν, единствената разлика на която от предната словоформа е, че тази тук е изписана посредством малката букв. ω на гръцката буква омега, увеличена и приравнена обаче по големина и височина към всички останали главни букви в текста на Надписа.
Всъщност и в действителност лекс. ζοαπαν/ζωαπαν е славянска по произход, в интерес на истината, не само и единствено в приблизително-повърхностните етимологически представи на унгарския проф. Gy. Németh [1971, 15], но нека все пак и преди това отбележим, че тъкмо тази лексема е генетична основа на множеството думи и имена нейни континуанти, продължители в славянските и в неславянските балкански езици, формите и разновидностите на които много добре и напълно основателно се обединяват и представят от широко известната и разпространена още от Ранното Средновековие собствено българската лекс. жупан, стб. æîóïàíú.
Наистина много странно, дори и абсурдно-парадоксално, но се оказва, че даже и по средата на миналия век, много виден и изтъкнат според неговите колеги и ученици, езиковед тюрколог, какъвто е току-що цитираният унгарски професор, не е чувал изобщо нищо за прабългарските надписи от VІІІ в. от Дунавска България и не е разбрал, че и в тези надписи се среща и е употребена същата титла, което в действителност означава, че тя се среща и употребява най-рано и най-напред в Европа още в прабългарския език в частност, а от тук следва така също и това, че тя е достояние и на тюркските езици изобщо.
В действителност в прабългарските гръкографични надписи от VІІ-ІХ в. и по-специално във военно-инвентарния Преславски надпис, Титлата е употребена самостоятелно и в съчетание като Τωυρτωυνα πιλε ζωπαν, при което букв. ω, ωυ предават зв. о, но специално при Титлата, която се среща в друг надпис под формата ζουπαν, “Забележителна е само разликата във вокализма на първата сричка”; във възпоменателен надпис на хан Омуртаг от 822 г. за неговия жупан-таркан Шун от рода Кюригир – ό Χσουνος ό ζουπαν ταρκανος, с бележката, че ζουπαν ταρκανος е “сложна първобългарска титла”, у Конст. Багрянородни - ζουπάνος γέροντες, редуването ο-ου се среща и в други прабългарски имена и титли; пак във възпоменателен надпис от хан Омуртаг за негов жупан – ζουπανος, от рода Ермиар, името на когото обаче не се чете поради увредения надпис; в надписа върху допълнително прибавената на външното дъно сребърна пластинка на сребърна чаша, принадлежала на великия жупан на България е изписано †Σηβην ζουπανος μέγας ής Βουργαρήαν, като точно в съчет. ζουπανος μέγας Титлата се среща за първи път; “Нейният обратен словоред: съществително-прилагателно, се различава значително от обичайния гръцки, срв. †Σφραγίς Στεφάνου μεγάλου ζουπάου τοϋ Νεμάνια и това се дължи може би на влиянието или предаването на някой първобългарски израз като ζουπαν ταρκανος, където особеното значение на последния член е изразено чрез μέγας , а не за изтъкване на прилагателното”; “В Сърбия, Далмация и други западнославянски страни държавният глава е носел титл. μέγας ζουπάνος покрай άρχιζουπάνος; “първобългарската титла ζουπανος μέγας и славянската μέγας ζουπάνος не могат да бъдат равнозначни, понеже Сивин не е бил държавен глава на България. Двете титли са следователно еднакви само по форма, но не и по значение”; “Заслужава да се отбележи, че както ζουπανος μέγας от сребърния съд, така и ζουπαν ταρκανος от № 61 имат неславянски лични имена Сивин и Шун, а освен това последният принадлежи към рода Κυριγιρ, който очевидно не е славянски. Изглежда, че най-висшите жупани са били първобългари.” [Бешевлиев 1992, 61,200-202,231-251].
Жупанът е един от старобългарските ñàíîâèòè, които се споменават в Супрасълския сборник от ХІ в.: ïðèäe ñú ìíîæüñòâîìú âî~âîäú è êàzíüöü è æîóïàíú [Цейтлин 1977, 112]; кръстоносците от Третия кръстоносен поход от 1189 г. наричат жупан наместника на югозападните български земи в рамките на Византийската империя, а по това време сърбите имат жупани и един от тях е велик жупан, т.е. цар, като в латиноезичната хроника на събитията Титлата се изписва като juppanum, juppanus, където букв. j безспорно обозначава зв. ž, а при гръцките хронисти, описващи същите събития - като ζουπάνος [Златарски 1994, 2-18].
Институцията жупан и съответната й титл. жупан я има още и в Чехия, където жупанът е градски управител, comes civitatis, както и в Унгария по времето на крал Стефан (998-1038), където жупаните са най-близките и най-верните съратници на краля след Църквата и велможите, но преди неговата дружина [Сотиров 1976, 31-34].
Пак по същото време ишпанът, лат. comes siculorum, при секелите в Трансилвания, които все още запазват родово-племенната си организация и обичайното си право в рамките на териториалната си единица “стол”, произхожда из средите на едрите земевладелци и се назначава като представител на кралската власт едновременно за управител, военен вожд и главен съдия на стола [Юхас 1985, 95-96], докато институцията бан се учредява през 1105 г. от крал Коломан и тя обединява и подчинява les comes [Histoire de la Transylvanie 1992, 152].
Всъщност и в действителност, както вече доста отдавна е добре известно в тюркското езикознание, разпространената и преминала във всички езици на Балканите и Средна Европа прабългарска титл. жупан води своето начало от китайския език и е преминала от тук към тюркските езици изобщо и в българските езици в частност някъде към началото на Новата ера. Като част от най-многочислената група думи, заети и преминали от китайския език в тюркските езици, титл. župan - титуль провинциального чиновника, води своето начало от кит. tsou-pan “секретарь; канцлер” [Баскаков 1987, 70,73; Ramstedt 1951, 72].
Следователно и фактически се оказва, че средновековните български, сръбски, хърватски, унгарски, чешки, румънски и др. титл. жупан и бан са прабългарски по произход и по-точно, те са едновременно лексикален инвентар на южнодунавския от една страна и на севернодунавския от друга страна диалект на късноантичния и ранносредновековния прабългарски език, а преди прабългарския език те имат своята генетико-историческа основа и начало в две съвсем отделно-самостойни думи на китайския език.
При преминаването си в болгарските езици и диалекти още преди началото на Новата ера и някъде в района на днешна Западна Монголия началната съгласна на кит. tsou-pan се субституира посредством болгарския зв. s, който под влияние на започващата да се проявява едва след това етимологична фонетична промяна s-š, както при по-горе разгледаните лекс. шейна, шегор, се превръща в зв. š, който звук впоследствие в южнодунавския прабългарски диалект се озвучава до зв. ž, а като *šupаn се запазва в севернодунавския прабългарски диалект, поради което в латиноезичните староунгарски хроники има и форма supаn (1290), където с течение на времето под влияние на палаталната съгласна зв. u преминава през зв. *ü и се развива до зв. i - *šipаn, преминало и заето в доста запазен вид в горецитираното хърв. špan “глава на жупа”.
От тази севернодунавска форма на общоболгарската лексема *šupаn, в двуезичната болгаро-маджарска езикова среда във и около маджарската столица Буда, а и много добре е известно, че в маджарския кралски двор до късно време се говори на двата езика – прабългарски и маджарски, по пътя на фонетичната промяна метатеза се получава и собствено унгарският облик на думата, същевременно и титл. ispán, но резултат от същата фонетична промяна между впрочем е и доста разпространеното унг. мли İstván, получено на основата на лат. мли Stephanus и носено и от вече добре познатия ни унгарски крал Стефан (997-1038).
Ето така неусетно и изцяло се доказа и потвърди, че гръцката букв. ζ от слформ. ζοαπαν/ζωαπαν от Надпис № 21 на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” следва да се транскрибира не чрез букв. č (Д. Немет ), нито пък чрез букв. z (С. Байчоров), а единствено и само посредством букв. ž, като при това водещо-главен аргумент в полза на точно тази транскрипция безспорно е фактът, че Титлата и нейните производни, както вече се посочи по-горе, са засвидетелствувани много рано в старобългарския език на кирилска графика във вида æîóïàíú, æuïúí, æuïà, æîóïèøòe, но така също и в латинския език под формата на juppanum, juppanus, като при това за описанието на същите събития гръцките хронисти си служат с титл. ζουπάνος, което като цяло прави точно тази транскрипция напълно сигурна и неоспорима.
Сега вече по-накратко, използуването при изписването на Титлата на буквсъч. οα/ωα никак не е случайно и не може да има за фонетична стойност зв. а (Д. Немет ), а е резултат от характерното и за този прабългарски диалект разширяване на тесните гласни, докато при втората форма на титлата има и незначително удължаване, именно което се обозначава посредством “специализиралата се” за това буква омега [Хабургаев 1974, 54].
Характерното за прабългарските езици разширяване допълнително се съпровожда и от частична дифтонгизация, който фонетичен процес като цяло между впрочем протича и се наблюдава и при прабългарската по произход унгарска антропонимия – мли Borsoa [ЛтИзв-5.1, 27] от свднболг. *борс от болг. барс “рис; тигър; пантера”, и топонимия – ойкнм Tóalmás, което безспорно не може да бъде от унг. tót “szlovák” и мли Almás, а по-скоро и дори безспорно от прабългарското по произход унг. tоlmáсs, днболг. *tulmač, преминало, заето и видоизменено под влияние на етимологичната фонетична промяна у-ъ до бълг. тълмач “тълкувател; преводач” [срв. Kiss-2, 657].
Съпроводително-непълният звук при дифтонгизацията обаче не е зв. й, както по-горе, а зв. а, който именно поради тази си непълнота следва да се обозначи посредством графичния знак за кратко а - ă, така че окончателната и завършена вече транскрипция на слформ. ζοαπαν/ζωαπαν от Надпис № 21 се получава във вида žoăpan [срв. Младенов 1922, 369; ~*~1935, 37-39].
Наред с това, титл. жупан си е собствено българска титла, макар и от прабългарски произход, тя е достояние и лексикално-номинативно средство на историческия и съвременния български език, разпространена е и е добре известна, дори и утвърдена, както се видя по-горе, в езиците не само на славянските, но и на останалите балкански и други европейски народи, именно поради което няма нужда да се “превежда”, независимо че и в теорията на превода съществува такъв факултативен принцип.
В първата определителна група от текста на Надписа титл. ζοαπαν е в постпозиция спрямо мъжкото лично име Βουηλα и този начин на разполагане, както се видя пак по-горе, при анализирането от страна на акад. В. Бешевлиев на изписванията и употребата на Титлата в прабългарските надписи, е собствено прабългарската форма и начин на нейната употреба и така е и при предишния спрямо жупана, по-високия прабългарски сановник кавхана, в случая кавхан Исбул, при гръкографичното прабългарско изписване на титлата на когото тя се разполага след неговото лично име - ό Ησβουλος ό καυχανος. В съвременния български език обаче този род титли се употребяват в препозиция и доколкото тук става дума за превод на текста на Надписа тъкмо на съвременен български език, то Титлата трябва само да размени мястото си по отношение на личното име и да се премести пред него, а цялата синтактична група следва да получи вида жупан Буила.
В първата голяма определителна група от структурата на текста на Надписа, Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη, особено важни и големи обаче са ролята и значението на слформ. δυγєτοιγη, която безспорно представлява изключително рядък случай и дори прецедент в прабългарското езикознание, защото повече от сто години български и чужди езиковеди трескаво издирват, откриват, анализират и посочват като прабългарски по произход единствено и само думи и имена, но не и граматични форми от типа на това тюркско по принцип и прабългарско в частност причастие, конкретен вид инфинитна форма на глагола, каквато в действителност се явява и представлява тази словоформа.
Всъщност и в действителност точно слформ. δυγєτοιγη представя и представлява единствено и само конкретен вид инфинитна форма или казано по-кратко и точно, минало причастие на прабългарския гл. δυγє- с най-вероятно значение “гравирам, изписвам”, изведено от по-следващите значения, и паралелите и съответствията на който прабългарски глагол само в някои от историческите тюркски езици например е сттюрк. toqї- “бить, ударять, стучать; вбивать, вколачивать; биться, стучать; ковать, выковывать; класть; устанавливать, воздвигать” [ДТС, 571-577], пак сттюрк. токыт- “велеть вырhзать; поставить”, стуйг. тоґы- “стучать”, стузб. тоґун- “бить себя” [Радл-3.1, 1149,1161], стогуз. tokı- “бия някого; чукам по нещо; удрям, изковавам, правя; тъка” [DLT-3, 268], съвременното тур. doku-, една от многото и изконно турски думи, както и очевидно-безспорно родствената й на основата пак на току-що посочената староогузска дума, лекс. doğra-, за пореден път подминати и невключени в етимологичния речник на Х. Ерен.
По-горе вече се отбеляза, че гръцката букв. υ има за фонетично съответствие в прабългарските надписи зв. u, както и това, че прабългарската широка закръглена гл. о, не толкова проявява тенденция към редукция, колкото в повечето случаи достига предела на тази редукция, така че напълно закономерно и в случая общотюркската широка закръглена гласна в местния диалект има за съответствие съответната тясна гласна, което в транскрипцията се отразява и посредством букв. u.
По-нататък няма като че ли никакви причини и гръцката букв. γ от слформ. δυγєτοιγη, да не обозначава зв. g, по силата на това, че общотюркският зв. q в повечето от случаите, в позиция пред гласна се озвучава, а и тази закономерност се проявява и в добре известната прабългарска титл. канар-тигин, втората съставка на която, както вече се видя малко по-горе, има и облика тегин, но по наше впечатление в повечето от историческите тюркски езици нейната форма е с беззвучна средна съгласна или по-точно текин.
Наблюдавайки и размишлявайки върху фонетиката на дунавските прабългарски езици и диалекти, ние като че ли изобщо не бива да изпадаме в колебание по отношение на това, че тук всъщност действуват и се проявяват едновременно две противоположни фонетически тенденции, под въздействието и в резултат на които широките гласни се стесняват, а тесните гласни се разширяват, достатъчно примери за проявата и действието на първата от които вече бяха дадени, докато за втората тенденция става дума за първи път в настоящото изследване.
В действителност вторият съгласен звук от слформ. δυγєτοιγη, обозначен посредством гръцката букв. є наистина трябва да е точно този и да се транскрибира посредством букв. е, защото общотюркският изобщо и прабългарският в частност затворен, заден с непълно учленение гласен зв. *ї с течение на времето се развива и превръща в зв. е, каквото развитие е налице също така и в назв алем, àëeì, друга форма - елем, έλέμ (822) на първия месец от прабългарския календар в Именника на българските ханове, което наименование, както достатъчно подробно ще се обоснове и докаже в друго наше изследване, е краен резултат от закономерното развитие на болг. *alïŋ, а то пък на тюрк. *alїn.
За разлика от индоевропейските езици, тюркските езици се характеризират с морфологичната граматична категория залог, суфиксите на която са няколко на брой и един от тях е суф. -t, който в структурата на Словоформата се крие зад гръцката букв. τ и който по принцип в огузския турски език се прибавя към основа, завършваща на гласна, но се оказва, че точно такъв е суфиксът и точно такова е и правилото и в българския прабългарски език на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, а при превода на други езици, от индоевропейското езиково семейство, например, на български език, семантиката на този суфикс се предава посредством лексеми като карам, искам, нареждам, повелявам, давам и др.
Гръцката букв. τ обаче крие зад себе си още един съгласен зв. t, който е от структурата на вече толкова възторжено посрещнатото в началото като изключително рядък случай и дори прецедент за прабългарския език минало причастие, суфиксът на което в голям брой тюркски езици и най-вече в огузските и по-специално в турския език, има осемвариантната форма -dık, -dik, -duk, -dük, -tık, -tik, -tuk, -tük, които се прибавят към основата по определено правило според вида и характера на нейния предпоследен и последен звук.
Откриването тъкмо в този надпис, а и установяването наличието засега на едно-единствено причастие в прабългарския език не ни позволява да съдим за евентуалното му поведение в различни фонетични условия, но не само за това, преминавайки по същество към анализа на буквсъч. οι, трябва да забележим, че преценявайки шансовете на всеки един от звуково-позиционните варианти на общотюркския суфикс, именно той да се крие зад това звукосъчетание, стигаме до извода, че това може да бъде единствено и само зв. u от суф. *-tuq, немалък дял при вземането на което решение има и напълно сигурното ни наблюдение и впечатление, че прословутата вокална хармония, от която неграмотно-по-неграмотно се възползува кой ли не, се развива и усъвършенствува във времето насам от по-старите към по-новите тюркски езици, което означава още и това, че няма изобщо никакви пречки тъкмо този суфикс със задна гласна да се прибави след една предна гласна, което пак в съвременния турски език например е невъзможно.
Тук няма също така обаче изобщо никакви причини да се изрази дори и най-малко съмнение, относно това, че в случая чрез гръцката букв. ο, очевидно-безспорно е обозначен широкият закръглен гласен зв. о, в резултат на което противоречието с току-що казаното за единствено възможния суфикс е повече от привидно, защото то се отнася за прабългарския език по принцип, но не и за диалекта му, на който е съставен Надписът, в който диалект, както се видя малко по-горе и то най-малко на две места, тесните гласни имат тенденция да се разширяват, което се съпровожда и от дифтонгизация, така че зад гръцкото буквсъч. οι, всъщност и в действителност се крие звукът дифтонг оj.
Както малко по-горе и тук зад гръцката букв. γ се крие пак зв. g, резултат от озвучаването на съгласния зв. q в позиция пред гласна, която в случая е общотюркското по принцип и собствено прабългарското в частност притежателно окончание 3 л., ед.ч., обозначено посредством гръцката букв. η и подлежащо съответно на транскрипция посредством латинската букв. i или като цяло транскрипцията на слформ. δυγєτοιγη получава вида dugetоjgi.
Именно поради всичко това, цялата първа определителна група Βουηλα ζοαπαν δυγєτοιγη ταιςη, в състава на която се намира и миналото причастие на *-tuq, δυγєτοιγη, само че лексико-граматически съотнесено и обединено с крайното сщи ταιςη, не с помощта на контактна, а на дистантна синтактична връзка, вече може и трябва да се преведе на съвременен български език по следния начин: Чашата, за която жупан Буила повели да изпишат.
Но в структурата на първата голяма определителна група има и остана още една дума, слформ. τєςη, в която всички без изключение проучватели на Съкровището виждат тюркската дума тепси със значение “чаша” и така тя става причина за по-нататъшното задълбочаване и разширяване на серията от изключително груби грешки, довели до горните изобщо неверни и направо невероятни преводи.
Всъщност и в действителност тази словоформа трябва да се съотнесе единствено и само с чув. тăсăлса “стлаться” [РЧвСл, 758], караим. тäшä = тöшä “разостлать”, тäшäk = тöшäk [Радл-3.1, 1105], стогуз. töşe-, тур. döşe- “стлать, расстилать; мостить, выстилать (камнем, мрамором и т.п.); настилать, покрывать, облицовать (кафелем и т.п.); обтягивать, обивать” [ЭСЧвЯз, 267; ТРСл, 247-248; DLT-3, 266], където такива значения като “настилать, покрывать, облицовать (кафелем и т.п.)” очевидно-безспорно отразяват по един безупречно-точен начин и изцяло, като при това се съгласуват максимално и с вече посочения по-горе факт, че Надписът е изгравиран предварително върху златен диск, който допълнително е монтиран на вътрешното дъно на Чашата, откъдето се стига до извода, че и при тази словоформа гръцката букв. ς трябва да се транскрибира като š, следователно цялата словоформа на първо време придобива вида tеši.
И в останалите тюркски езици коренът на глагола завършва на предна гласна, но там тя е широка, а тук е тясна, от татарските глаголи в инфинитив като ашау “есть”, бару “ехать”, язу “писать” [РТтСл, 147,405] следва да се направи изводът, че в този къпчашки език със силен болгарски субстрат, както вече се отбеляза, суфиксът на сегашния инфинитив е зв. -у.
От друга страна в Орхоно-Енисейските писмени паметници има такива деепричастия като tuta “tenant”, т.е. “държейки”, iti “faisant”, ölü “mourant”, bašlaju “commençant”, süläjü “entrant en campagne” [Thomsen 1896, 10-11,27], откъдето пък трябва да се направи изводът, че в историческите тюркски езици има аналогично деепричастие, образуващо се посредством суфикс, състоящ се само от една гласна – по-рядко широка и по-често тясна, и свързващ се към завършващата на гласна основа посредством съгласния зв. j, следователно зад гръцката букв. η се крие прабългарското звукосъчетание -еji [вж. и срв. Сравнительно-историческая грамматика 1988, 474-475].
На основата и по силата на всичко това и цялата словоформа се транскрибира като tеšеji със закономерно произтичащото от същността й на деепричастие значение “облицовайки, като облицоват”, а преводът вече на цялата подчинително-определителна група се получава следният: Чашата, за която жупан Буила повели, като облицоват, да изпишат.
Продължение и край в Inscription_21b.
НАДПИС № 21
ОТ БЪЛГАРСКОТО ЗЛАТНО СЪКРОВИЩЕ
“НАДЬ СЕНТ-МИКЛОШ”
(в т о р а ч а с т)
След така обоснования и осъществен превод на първата подчинително-определителна група в структурата на текста на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, на същия анализ-синтез и евентуално семантико-функционално преобразуване и представяне в лексико-граматичните средства на българския език, т.е. на превод подлежи и следващата, втората подчинително-определителна група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη, на първо място в която стои слформ. Βουταоυλ, за която по-горе вече се каза, че представлява по същество мъжко лично име, първата буква на което е подчертана и затова в светлината и на основата на това, което се каза пак по-горе за подчертаването на тази буква изобщо, няма никакви причини тази буква да не се транскрибира чрез букв. B.
На същите основания от по-горе и по-нататък въпросната словоформа се транскрибира съответно като Butaul, а цялата апозитивно-подчинителна група - като Butaul žoăpan, която обаче в своя превод получава вида жупан Бутаул.
Ето, че настъпи мигът на най-интересния и най-сложния и труден за осмисляне и превод морфологичен елемент, който вече осуети и провали досегашните опити за тълкуване и превод на Надписа, защото всички проучватели без изключение го мислят и приемат за съществително име, като например един от по-последните сред тях е и турският езиковед проф. Т. Tekin [1987], от когото лично ние, като от носител на турския език, който общо взето се смята за “класически” тюркски език, не очаквахме да се подведе по тюрколозите, носители на индоевропейски езици, и да не идентифицира и семантизира тази словоформа коректно-адекватно на нейната същност, структура и синтактична функция.
За съжаление тъкмо според този турски езиковед “изразът içigi tesi може да се приеме за подчинително субстантивно словосъчетание, образувано с помощта на притежателното окончание 3. л. -i, т.е. “тас, купа за напитки” [29].
Всъщност и в действителност в основата на слформ. ητζіγη лежи пак прабългарско, само че този път не минало, а бъдещо причастие, образувано с помощта на суф. -iq, и това причастие е още по-рядък, отколкото предишното минало причастие δυγєτοιγη, и дори изключително рядък случай, защото, ако предното причастие се среща и употребява в по-голям брой исторически и съвременни тюркски езици, то това причастие се среща и употребява като че ли единствено и само в историческите, миналите тюркски езици и то предимно в българските по-общо и в болгарските, прабългарските езици и диалекти по-специално.
Според Н. Гаджиева [1973] през “общотюркската епоха” суф. -к/-г е причастие, което сравнително рано започва да излиза от употреба и впоследствие се превръща или в относително прилагателно име, или пък в съществително име [43-44], докато в Сравнительно-историческая грамматика [1988] се лансира не особено точно-адекватното според нас мнение, че “в ранното състояние на тюркския праезик е съществувало отглаголното прилагателно (причастие) на -(у)q, само че то рано започнало да отстъпва своите позиции във връзка с появяващите се в езика синонимични образования” [469].
Към Х-ХІ в. обаче Причастието все още е запазено в староогузския език и тук то се употребява напълно нормално и закономерно, видно от такива примери като Küz keligi yayın belgülüg, тук преведено като “Güzün gelişi ilk yazdan belli olur”, т.е. “Идването на есента проличава от пролетта”, но всъщност трябва да се преведе като “От лятото проличава това, че ще дойде, трябва да дойде пролетта”, където непременно трябва да се забележи, че изразът “От лятото” не е съвсем точен, защото там има инструментален падеж и буквално се казва “чрез, посредством лятото е белязано, посочено”, а така също и това, че в староогузския език квазиподлогът на подчиненото изречение е в им.п., докато при съвременното съответствие на същото изречение, този подлог е задължително в род.п., защото само по този начин може да бъде определен: Güzün geleceği yazdan belli olur [DLT-3, 160].
Както проличава достатъчно ясно и недвусмислено и от така преведените на български език причастно-субстантивни определителни групи, въпросното причастие има много особена и специфична, не адективно-призначна или субстантивно-предметна, а единствено и само модално-темпорална семантика, присъща и характерна за него, не като словоизменителна, нито пък като словообразувателна, а тъкмо и непременно като функционално-словообразувателна форма на глагола (Н. Баскаков) с такива смислови признаци като “пожелателност”, “изискване”, “наложителност” и каквато семантика може да има само в спрежението на финитния глагол.
Тази особеност и специфика на старотюркското бъдещо причастие на -iq се съдържа, разкрива се още по-ясно и определено и може да се види и върху други примери от староогузския език: Meninğ barıgım bolsa manğa tuşgıl “Ben gidecek olduğumda bana kavuş”; Keyik keligi bolsa okta “Yaban hayvanı gelecek olsa ok at”; Ulıgu “Uluyacak zaman” - Bu ugur ol böri ulıgu “Bu sıra kurt ve kurda benzer hayvanların uluyacakları vakittir” [DLT-1, 26,136], а така също и върху един пример от къпчашкия татарски език, където обаче функционално-словообразувателният суфикс вече е друг: Без барасы юллар “Пути, по которым нам предстоит идти” [Гаджиева, Серебренников 1986, 152].
По повод между впрочем тъкмо на това толкова рядко и специфично прабългарско причастие, тук наистина много интересно, но изглежда едва сега и точно тук става възможно и доказването на дума от българските народни говори като прабългарска, защото очевидно-безспорно с прибавянето на същия прабългарски суфикс към пак прабългарския гл. *вар- “идвам; женя се” е образувано и онова древно прабългарско прич. *варик (ер) “мъж, който ще дойде, трябва да дойде; мъж, за когото ще се, предстои, трябва да се оженя”, на основата на което и по пътя на субстантивацията с помощта на собствено славянобългарския персонално-професионален суф. -ин е получено и нрси вариин “годеник”, за който годеник се пее в народна песен от Шуменско: Свако, ле, какин вариин,...(!?) [Рд].
С това обаче чудесата във и около лингвистиката на Съкровището не свършват защото се оказва, че точно такова бъдещо причастие е употребено и при руническите надписи на някои от неговите съдове, едва след разчитането и превода на които се стига до изключително важния и дори любопитно-куриозния за нас българите извод, че тъкмо тези съдове са принадлежали и са били ползувани и от основателя на българската държава хан Аспарух!!!
В интерес на истината и за много голям, според нас, срам за българските проучватели на Съкровището, никой от тях не знае, не иска да знае, не е забелязал, кой знае защо игнорира, не вярва, омаловажава, подценява или какво(?!), безспорния факт, че още преди 1988 г. турският езиковед проф. Т. Текин докладва пред световен конгрес по българистика резултатите от своето разчитане и превод на руническия надпис върху пет от чашите на Съкровището и прочитът превод на този рунически надпис, тук малко поизчистено-нормализиран в турска графика има вида Asparuq içǖ ayak, което авторът или някой друг (?) превежда на български език като “чашата за наздравица на Аспарух”.
И на нас все още не ни се вярва, но след като се запознахме по-основно с публикацията на същото тълкуване и превод вече в монографията на проф. Т. Текин, посветена специално на “дунавските българи” и техния език, стигнахме до извода, че няма никакви причини да не приемем засега, а може би дори и завинаги, тъкмо тези резултати за дълго търсеното и меродавно-окончателното решение на проблема, което обаче според нас се нуждае от някои не особено съществени с оглед на цялото корекции, за някаква ревизия изобщо не може и дума да става, а само за малки поправки и добавки в тълкуването и семантизацията на отделни негови елементи, без, разбира се, дори и изобщо да си мислим, че можем да вземем отношение по тълкуването и семантизацията на самите руни, защото това не само, че не е наша специалност, но и засега не разполагаме с необходимото и достатъчно време и възможности за това.
В тази втора публикация на турския езиковед същият рунически надпис обаче се разчита с едно малко видоизменение и различие във втората дума - Asparuq içu ayak, а и преводът му на турски език е чувствително по-различен - “Asparuq'un içki kadehi”, който израз на български език пък, доколкото в книжовния турски език лекс. içki има единствено и само знач. “спиртна напитка; попийване” [ТРСл, 427], а и за нас няма никакви причини да си мислим, че един турски езиковед може да я употреби тази дума в друго някакво значение, следва да се преведе, разбира се, не като “Чашата за попийване на Аспарух”, а тъкмо като “Чашата за спиртни напитки на Аспарух” [Tekin 1987, 32-33].
Според нас и този превод на средната дума с това пак съществително име обаче не се очертава като особено верен или точно-сполучлив, защото от него неизбежно следва изводът, че щом като Аспарух има чаша за спиртни напитки, той трябва да има чаша или пак толкова чаши, предназначени, да кажем за мляко или нещо друго, което изобщо не изглежда нито логично, нито пък реалистично, да не говорим за това, че ние не знаем какви точно спиртни напитки се консумират по него време, а и дали изобщо се консумират.
Именно поради това, наред и след анализираните и поправени от нас малко по-горе примери от волжскобългарските надгробни надписи, и тук отново трябва да се приеме, че слформ. içu в тази позиция също така не е съществително име, а бъдещо причастие от вида на току-що разгледаното причастие от Надпис № 21 на Съкровището, само че при това бъдещо причастие крайният зв. -q, отдавна вече се е превърнал в зв. v, аналогично не толкова на тук приведените примери, колкото на пак малко по-горе анализираното минало причастие от волжскобългарския език.
Ето защо адекватно-коректната турска транскрипция на руническия надпис трябва да бъде във вида Asparuq içuvi ayak, а преводът му вече се получава като “Чашата, от която да пие Аспарух”, много по-подходящо за надпис върху подаряван съд и напълно логично-реалистично като отражение на ситуация, при която едно лице подарява на друго лице предмет, от който това лице да се ползува или да употребява по съответния на неговата същност и предназначение начин.
Също много интересно и дори неповторимо, но редуването q-v се наблюдава още и при надписа върху блюдото за хранене и на друг един прабългарски хан, който обаче е от по-ранно време и въпреки това е не по-малко забележителен и значим за българската история, защото тук става дума за блюдото на убития през 469 г. Денгизих [Gyuzelev 1979, 11], синът на пак българския хан Авитохол, повече известен като Атила.
Както пише А. Мухамадиев [2004], блюдото от позлатено сребро на хан Денгизих с диаметър 28 см е намерено през 1893 г. в с. Керчев, Чердински уезд, Пермска губерния. От вътрешната му страна е изобразен цар на кон, който пробожда с прав меч връхлитащ глиган, главата на царя е увенчана с корона като рога на овен, над тях има кръг, който трябва да символизира Слънцето, лицето на Царя е с брада, мустаците му са завити нагоре, на дясното ухо, което се вижда, има обеца.
Към така направеното описание, ние пък, изучавайки по-внимателно-подробно Изображението, смятаме за необходимо да добавим още и това, че според лицевите си черти, антропологически, Царят е средноазиатски европеид, т.е. иранец с тясно-продълговато лице и дълга остра в края брада; косата му, отзад под короната, но по-скоро висока конусообразна шапка, известна в иранистиката и тюркологията като кюляф, тур. külâh, е почти във вид на топка, на кръста си има много къса поличка, не може да се разбере дали е с панталони, но ако има такива, те трябва да са много тесни и прилепнали; десният му крак е рязко прегънат в коляното и с горната част на ходилото лежи върху задницата на коня; конят му е придаден отзад-отдясно с извита надясно глава с добре очертани ремъци на юздата, приклекнал на задните си крака сякаш, за да посрещне тежестта от момента на пробождането на глигана, опашката на коня е сплетена във вид на къса, тумбеста шишарка, палдъмът, подопашникът му в частта си върху задния десен хълбок си личи много добре, широк кожен колан с тесен кант в горния край, от който висят наредени една до друга крушообразни фигурки и други детайли, които в определен момент и в конкретен аспект също така може да се окажат достатъчно съществени и значими.
На дъното на блюдото има тамга, която напомня хорезмийските, но се отличава от тях в детайлите, и след това с великолепен почерк и много квалифицирано е изгравиран “турански надпис”, който се отнася за “езика на западните хуни”(!?) – “надпись относится к языку западных гуннов” и в него го има името, но по-добре в оригинал: “не говоря уже о наличии в надписи имени царя Диккиза - сына правителя государства “Скифии и Германии” Атиллы”.
Тъкмо този рунически надпис най-напред се транскрибира като “kiŋkeg dikkiz ükü kessä - kijü sax sax saxynil gür täŋrig”, където с по-малки букви са посочени липсващите в руническия надпис, но тук възстановени знаци, и едва след това в процеса и в резултат на анализ, за който се привличат думи и от други тюркски езици, както и културно-исторически сведения и данни, колко странно, се прави и превод на отделните думи и словосъчетания от текста на Надписа, но на откъснато-отделни части и без да се предлага какъвто и да е сводно-обобщителен текст(!?), именно поради което и ние изваждаме и привеждаме от отделните абзаци следния доста необичайно-неортодоксален и надали изобщо разбираем “превод”: ‘короля’-‘Диккиз’-‘разрубит’-‘особый’ или ‘любимый удар мечом’-‘будь бдителен!’ или ‘остерегайся!’-‘будь вытесненным’ или ‘будь всунутым’-‘к Богу загробного мира’(!??).
Без да имаме сега възможност да анализираме и преценяваме поотделно и докрай основанията и аргументите на това много странно творение, което трябва да наричаме още и “превод”, посредством конкретен критичен анализ с помощта на необходимите и достатъчни културно-исторически и лингвистически сведения и данни и по този начин да посочваме и неволно, да се надяваме, допуснатите груби грешки, нека все пак да обърнем внимание, че никак не може да се приеме за издържан от каквато и да е гледна точка пасажът “Третье слово ики - в древнетюркском языке уга - означает ‘мудрый’, следовательно в данном случае это слово является титулом. Приводимое Приском имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало, видимо, и титул”, защото главно и основно прилагателното име определение никога и нито в “древнотюркския език”, нито пък в съвременните тюркски езици не може да се разполага след определяемото собствено име, това не е индоевропейският френски език, пък не са дори и славянските езици, затова няма никакви основания в “думата ики” да се търси или от там да се изважда “прилагателното име уга “мудрый”.
Ние не си спомняме дали Приск се среща или вижда Денгизих, на “приема” при Атила, той повече от сигурно вижда Ернак и дори и разпитва за него, но ако и в онези части от неговата хроника, които в момента на нас не са ни достъпни, въпросното име е изписано с два пъти гама, каквито изписвания вече сме виждали в други източници, то тъкмо това повторение обозначава ни повече, ни по-малко назализирания зв. н, така че и за нас Името трябва да се транскрибира като Денгиз, поради характерната за прабългарския език редукция на първата гласна, възможно също и като Дингиз, но независимо от това и във всички случаи за нас ще си остане много-много голяма загадка на каква база авторът заключава, че “имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало, видимо, и титул”(!??) [1-7].
Не само поради това ние си позволяваме да внесем някои поправки и добавки в така изведената от оригиналния рунически надпис транскрипция, в резултат на което според нас този надпис в използуваната тук латинизирана графика трябва да получи вида Kiŋkeg Dengiz jivi käse! Kijü, čox-čox saxyŋil, gür täŋrig!
Съответно на тази транскрипция и в рамките и на основата най-напред на тюркските езици по принцип, централно-водещ компонент сред които за нас като най-близки и познати, са старият огузски език и новият турски език, и на болгарските езици и диалекти в частност, един от които е и прабългарският език, но по-точно, южнодунавският диалект, а може би диалекти на Аспаруховите българи, Надписът задължително получава следния превод на български език, а именно:
Блюдото, от което да се храни хан Денгиз!
Човече, бой се много от Него, могъщ е Тангра!
Ясно, просто и красиво, няма какво да се каже повече, може единствено да се съзерцава, но понеже все пак трябва да се завърнем на основната си тема, нека само да забележим, че и в този прабългарски надпис е употребено и се среща собствено-специфичното прабългарско бъдещо причастие на -iq, наистина в неговия фонетичен вариант на -iv, еднакъв и тъждествен по линията на съгласния си звук на малко по-горе анализирания волжскобългарски фонетичен вариант на прабългарското минало причастие на *-tuq, от където пък трябва да се направи изводът, че хуноболгарският или още севернодунавският прабългарски диалект в границите на Западнохунската империя от средата на V в., в този си пункт или сектор се характеризира с тъждествени черти и особености с волжския прабългарски диалект, а пак по същата линия и двата заедно са напълно тъждествени и еднакви на южнодунавския прабългарски диалект, видно не само от руническите надписи от него време, но и от прабългарските вътрешноинтегративни заемки в българския език в лицето на обл. вариин “годеник”.
При това положение и на основата на всичко това, по същия начин следва да се преведе и бъдещото причастие от втората подчинително-определителна група на Надписа, преводът на която като цяло получава вида: Чашата, от която да пие жупан Бутаул, а що се отнася пък до транскрипцията на слформ. ητζіγη, да се надяваме, че междувременно е станало напълно ясно и това, че тя не може да бъде никаква друга освен ičigi.
И най-накрая, последният лексико-граматичен компонент от Надпис № 21 на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, слформ. ταγρογη също е причина за редица груби грешки в осъществените досега прочити и преводи и в повечето от случаите тя се отъждествява с общтюрк. tak- “закачвам, прикачвам и др.”, без обаче да се предлага каквото и да е задоволително обяснение на морфологичните елементи след корена на глагола.
Всъщност и в действителност според нас в началото на слформ. ταγρογη, в много отдавна променен вид и облик съгласно етимологичните фонетични закони на българските езици – аварски, болгарски и хазарски, се крие общтюрк. саг “здрав”, на първата съгласна на което в севернодунавския прабългарски диалект съответствието е зв. т, както в чув. тав “здоровье”, останало и запазено само в поздрави и пожелания като Тавсье! Тав сана (е сире)!, които се употребяват при пожелаване на здраве на този от къщата, за когото гостите вдигат тост [РЧвСл, 235], а тъждествено на чувашкото съществително име е тат. диал. тав “здрав; палав, подвижен (за дете)” [ТтТДСз 420], което обаче с този зв. в накрая, който е чисто чувашко явление и развитие на тюрк. *г, изобщо не е типично къпчашко и по-скоро следва да се приеме за болгарска заемка в този език, каквито тук има немалко.
Категорично-безспорно потвърждение на това наше начално наблюдение съдържа чувашкият етимологичен речник, където специфично-собствено чувашко развитие и продължение на общтюрк. саг “здрав” е при сывǎ “здоровый”, което очевидно-безспорно е вторично-производно от при сыв “здоров”, запазено и изглежда употребявано единствено в пожеланието сыв пул “будь здоров!” и именно поради което най-вероятно неизнесено в отделна речникова статия, като пак тук са приведени също така и такива типично къпчашки форми за пожелание като тат. сау бул, каз. сау бол, кирг. соо бул “будь здоров!”.
От друга страна, малко по-нататък пак в същия етимологичен речник е обособена в отделна речникова статия лекс. тав със значението “благодарност”, което обаче според нас все още не означава, че точно такова е и първично-изходното значение на тази лексема, а точно обратното, видно от значението на тук приведеното лексикализирано вече фразеологично словосъчетание тав курки “заздравный ковш”, което значение пък в нашия руско-български речник отвежда към слсъч. заздравный кубок “наздравна чаша”, т.е. “чаша за наздравици”, докато съответствието на лекс. ковш пак в този речник е “черпалка (съд с дръжка)” [ЭСЧвЯз, 199,227; РБгРк, 151,216].
Редуването с-т се наблюдава още и при вболг. тычкан “мышь”, тат. книж. тычкан, диал. тыскан, каз. tуškan, кирг. тышкан “суслик”, на които в други, исторически и съвременни тюркски езици като староогузския, уйгурския, турския, отговаря форма със зв. с - sıçgan, sıçkan, sıçan, и от последните от които трябва да са и средноазиатският топнм Tishkan, също и кирг. топнм Tуshkan, така че като резултат очевидно няма никакви причини от цялостната словоформа да не се изолира коренът ταγ- или в нашата транскрипция – tag-, с предполагаемо, но вече сигурно, а не повече или по-малко вероятно адективно значение “здрав” [Иман 2001, 329,379; Рясянен 1951, 151; Радл-4.2, 1506; ТтТДСз, 435; DLT-1, 510; KirgPlNm; WdAtl].
При това положение началната част ταγ- на слформ. ταγρογη, която фактически е нейният корен, налага извода, че този прабългарски диалект е наистина доста своеобразен и дори уникален, защото като че ли единствено и само при него от всички тюркски езици и диалекти е налице закономерното фонетично редуване с-т, което се среща и в чувашкия език, обаче само като изключение, докато изолирано-спорадично срещащите се думи в останалите тюркски езици трябва да са заемки от този или подобен тип диалект, но същевременно съхранява в запазен вид тюрк. *г, което във волжскобългарския език след началото на ХІV в. вече преминава в твърда сричка в зв. w – awıl “син” от *ogıl, а в мека сричка - в зв. y - ciyerme, cirem “20” от *yegirmi, в турска графика, но се запазва доста по-докъсно в огузските езици, в турския език до към ХVІІ в., да не говорим за това, че във видинските турски говори и сега казват Al bıçagi, kes ekmegi, по повод на което ние можем да си мислим дали този говор е наистина турски или пък дали не съдържа много силен предтурски – узо-печенежски, кумански и дори прабългарски субстрат, но най-важното и най-интересното, въпросният пратюркски звук продължава и се запазва и в южнодунавския прабългарски диалект и тук в гръкоезичните прабългарски надписи имаме например лекс. ολγου “голям, велик” от тюрк. *uluγ, по която линия на развитие, може да се каже, че севернодунавският прабългарски диалект е напълно еднакъв и дори тъждествен с южнодунавския прабългарски диалект [вж. и срв. Бешевлиев 1992, 184; Tekin 1988, 16,30197].
Лингвотюркологически не по-малко интересна и дори любопитна е и останалата част от слформ. ταγρογη, първата част на която пък трябва да се съотнесе и свърже с общотюркския адвербиален суф. -(ъ)рак, посредством който се образуват качествени наречия или още наречия за начин и който обозначава повишена степен на процесуалния признак, както например при сттюрк. artuqraq “изключително много”, стогуз. tawrak “çabuk, acele”, т.е. “бързо, скоро”, а така също и при отличаващия се с известна специфика вариант на суфикса в чувашкия език, където той се прибавя направо към глагола, което безспорно трябва да се приеме за свидетелство, че тук той все още пази някои свои архаични лексикални черти и особености, както например към гл. vƏtana “стыдясь” се прибавя суф. –raх - vƏtanaraх “более стыдясь” (Л. Левитская), което ние обаче смятаме за необходимо да конкретизираме в смисъл, че тук адвербиалният суфикс е прибавен не към “чист” глагол, а към неговата функционално-словообразувателна форма, наречена деепричастие, в което очевидно-безспорно има чувствителна и много съществена за случая разлика.
Останалата част на слформ. ταγρογη, която всъщност се състои само от един-единствен звук трябва да се съотнесе и свърже не с добре известния в тюркската граматика инструментален падеж -ин, а с неговия омоним, адвербиално-словообразувателния суф. -ин, който прибавен към прилагателни имена или наречия образува качествени наречия като например сттюрк. terkin “быстро” от terk “быстрый”, jalïŋïn “нагишом” и мн.др. и за който характерното и особено важното за случая е това, че се прибавя след падежни или други словообразувателни суфикси, както напр. чув. tanśin “соответственно”, стогуз. tawrakın “çabuklukla, çabuk gel” [вж. и срв. Левитская 1976, 27-28,114,147-148; Сравнително-историческая грамматика 1988, 261-262; Gabain 1950, 154; ДТС, 229,658,661; DLT-1, 468-469,588].
При това положение транскрибирането на слформ. ταγρογη ще има за резултат, разбира се, графичния облик tagrogi, но морфологически завършената и пълна словоформа в тогавашния и тамошния прабългарски диалект, фонетически, като звуков строеж, безспорно е изглеждала по-скоро като *tagïrоgin, зв. о където е последица от характерната и срещана и в други болгарски диалекти собствено-местна лабиализация с времето на зв. а от по-старото *tagïragin.
И като се има предвид най-напред и лексикалното значение на корена като знач. “здрав”, после и полученото на тази основа засилено адвербиално, наречно значение от рода примерно на “с много, с много голямо, с изключително голямо здраве”, което наречно значение обаче в съвременния български език, за нуждите и в рамките на този вид пожелания се предава, обозначава и изразява единствено и само посредством модално-наречната лекс. наздраве, то преводът на цялата подчинително-определителна група Βουταоυλ ζωαπαν ταγρογη ητζіγη ταιςη следва да бъде като Чашата, от която да пие наздраве жупан Бутаул, в резултат и на което преводът пък на целия Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” от прабългарски на съвременен български език, след като се обединят преводите на двете отделни подчинително-определителни групи, вече може и трябва да получи следния вид и форма, а именно:
Чашата, за която жупан Буила повели,
като облицоват, да изпишат,
и от която да пие наздраве жупан Бутаул.
Този превод очевидно-безспорно е съвсем различен и несъвпадащ не само с редицата, по-горе представени, не особено обосновани, убедителни и адекватни, доста меко казано, преводи, но и от представения веднага след тях, направо смехотворно-забавен “превод” в две съвсем отделни, противоречащи си една на друга и взаимно изключващи се редакции, на “лингвиста древнобългарист”.
Последната проверка критерий за адекватността и правилността на пътя за получаването на даден превод все пак и въпреки всичко е неговият вид и характер и лично на нас, тъкмо този превод поне засега ни изглежда обектно-съдържателно, максимално точен и адекватен, завършено-логичен, теоретико-методологически напълно обоснован, изводим и убедителен, което наше, индивидуално-субективно впечатление и заключение, разбира се, може и трябва да потвърдят или отхвърлят само достатъчно квалифицирани езиковеди тюрколози, способни и в състояние, в минимално задоволителната степен и по лингвистически допустимия и легитимен начин, да проникнат, обхванат, осмислят и преценят лингвотюркологически, адекватността и коректността на историколингвистичния по принцип и на етимологичния и морфолого-синтактичния в частност анализ-синтез, както на самия текст на Надписа като цяло, така също и на всяка една от отделните му съставки, преминавайки последователно през отделния фонетически или семантически признак, звук или фонема, сричка, сема, семантема, суфикс, корен, основа и завършвайки в самата словоформа като тяхно органично-интегрално средоточие и единно цяло.
При така направения и предложен до тук прочит и превод на Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” и с пълното съзнание, че именно поради богатството и уникалността си то едновременно лежи и се разполага най-малкото в лингвистическата, палеографската, административно-политическата, етнографската, културно-историческата и културологическата плоскости, остава само да отбележим, че водещо-доминантен критерий или различителен определител за неговия етнолингвистичен произход и принадлежност се явява единствено и само лингвистичният, схващан и разбиран като произход, вид и характер не на чуждите, а на своите собствено-изконни надписи по него.
И доколкото Надпис № 21, а така също и не само анализираните, но и, да се надяваме, достатъчно сполучливо и уместно редактираните единствено като превод рунически надписи по него са очевидно-безспорно прабългарски, то и самото Съкровище се явява прабългарско по произход и принадлежност, но по силата на това, че прабългарите като етнолингвистична общност са основатели и създатели на българската държава, а така също и заедно с югоизточните славяни са единият от двата основни дяла начало и основа на българската народност, то Съкровището повече от сигурно и задължително е и българско по произход и принадлежност.
От вече направения досега максимално подробно-задълбочен и многостранно-всеобхватен конкретно-емпиричен анализ-синтез на безброя(!) историко-лингвистични факти, сведения и данни от началото на настоящото изследване до тук; в светлината и с помощта на пак тук изведените и формулирани най-общи принципи и в рамките на изградената на тази основа Най-обща теория на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” вече очевидно-безспорно може и трябва да се каже, че от всичко това произтича и се налага само един-единствен, пределно ясен и недвусмислено-категоричен извод, а именно:
Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” е българско по произход и принадлежност, То е събирано, ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските ханове и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ; било е изложено и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван най-напред от цар Симеон Велики след пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав през 893 г., изнесено е от тук през 972 г. по време на обсадата и превземането на столицата Велики Преслав от византийската войска, а с това и непосредствено преди падането на Източна България под византийско иго; съхранявано е в Отвъдунавска България от българските князе жупани Гиляд, Бутаул и Ахтум, заровено е през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Надь Сент-Миклош по време на продължаващото заграбване на отвъддунавските български земи от страна на маджарите и по-специално при техния жесток погром върху българската народност и държавност в областта на княз Ахтум жупан, където е и намерено през 1799 г.
Конкретно и специално златната чаша № 21 с Надписа на Буила е поставена допълнително при останалите златни съдове от Съкровището от страна на неговия последен пазител и хранител жупан княз Ахтум, син на жупан княз Бутаул, който от името и в границите на Първата българска държава управлява и владее онази част от отвъддунавските земи на Българското царство, които се простират между Дунав на юг, Тиса на запад, р. Марош на север и р. Олт на изток, и който получава златната чаша като подарък, най-вероятно около 975 г., от своя съсед и добър приятел, пак българския жупан княз Буила, който пък управлява и владее обширна област в Седмиградско с център гр. Болгарфехервар, т.е. “български бял град”.
Самото съкровище е сборно, открито в земите на Аварския каганат, впоследствие включени в ПБД. Съществуват различни хипотези за произхода му, вкл. и родни комични и несериозни напъни, да се изкара едва ли не, прабългарско от Кубратова България (Иван Добрев). Най-убедителните мнения са, че е аварско или българско. Двете спокойно могат да се обединят в едно, принадлежало е на аварски аристократ, подчинен на Българската държава и сменяло собствениците си. Надписът е: „ΒΟΥΗΛΑ • ΣΟΑΠΑΝ • ΤΕCΗ • ΔΥΓΕΤΟΙΓΗ • ΒΟΥΤΑΟΥΛ • ΣΩΑΠΑΝ • ΤΑΓΡΟΓΗ • ΗΤΖΙΓΗ • ΤΑΙCΗ”. Тук боила-жупан и бойтаул-жупан, са титли. Неизвестните думи са теси, дугетоиги, тагроги, итсиги, таиси. Всички те имат точни ТМ паралели. 1. „таиси“ – в манджурски toso – правя, удегейски tausi – кова. 2. „дугетоиги“ – в негидалски duγ, удегейски dukte - издълбавам, в евенкски duγtike, duktike – гравирам, duku – пиша, орочки tüka – изображение. 3. „тагроги“ – евенкски tiγэ, tiγэruk – чаша, съд, негидалски tigэ – широка чаша, чиния, улчийски tukuru – бутилковиден съд, корейски tuguri – кръгло метално блюдо, древноюркскотко tögürük – широко метално блюдо. 4. „итсиги“ – евенкски itiγā, евенски itъγ – изготвям нещо за някого. 5. „таиси“ – манджурски tэjsu – съответствие, мяра, tэsu – удовлетворявам, древномонголски и древнотюркски tusa – полза, удовлетворение. Или връзка с в ТМ tэsī, евенкски tэsi, tэši, евенски tes, tъs, негидалски tэsi, улчийски, орокски tesu – измивам, пречиствам. Така смисълът е, че единият жупан е изготвил и надписал съда за другия, в негова чест и полза, или за причастяване. Както се вижада това е пожелателен надпис, върху съд за дарение между двама аристократи (жупани). Що се отнася до „бойтаул-жупан“, това най-вероятно е някаква титлата свързана с правосъдието, виж в тунгусо-манджурските езици bajta – раследвам, съдебно дело, bajtala - съдя, обвинявам, осъждам.
ОтговорИзтриване