Христо Фотев- Възхвала на кокичето

Скочи из свойта зима ти !
Взриви я с тънкото си тяло.
Включи ме в скока си расти
Зелено и до болка бяло...


Расти не утре а сега !
В снега с атаки поривисти.
Вдигни ме строго из снега
с тризъбеца на свойте листи !


Преди най първата трева,
в часът на тая зима дива,
учи ме как леда с глава
сияйно нежна се разбива.


Единствено - расти сега !
Сега вдигни се ти веднага !
Ти срещу моята тъга
скочи със блясъка
на шпага !

Христо Фотев


За да анализираме едно стихотворение трябва да имаме усет към него, да да го почувстваме. Това не е каква да е творба, това е произведение криещо в себе си подтекст, който ние трябва да анализираме и да вникнем внимателно в замисъла на всеки стих.
Възхвала на кокичето е стихотворение, колкото изпълнено с нежност, толкова и с болка. Лирическият герой сякаш се бори с нещо, иска да победи лошото около себе си и иска да покаже това чрез едно от най-нежните цветя кокичето. Ако съумеем да вникнем в подтекста на използвания художествен образ в случая, в нас могат да се породят различни асоциации. От това красиво, нежно цвете лъха нежност, умиление, святост. Белотата, белият цвят, който се споменава в тези стихове са символ на невинността, на добротата. Сякаш лирическият Аз се бори не само с действителността, но и със самия себе си. Сякаш той оприличава себе си с кокичето, с крехкостта на това цвете и слива неговите качества със своите. Той сякаш крехък, неподправен иска да победи лошото, да накара сърцето си да се бори. Той иска да прескочи времето, да го забърза, да застане срещу това, което е определено, това което е закон. Иска да победи зимата, студа в отношенията, в живота си.
Във втория куплет авторът представя пред своите читатели едно противопоставяне утре сега. Той не иска вече да отлага монотонността в живота си, иска да я премахне, да се изкачи по стълбицата на духовността, на спокойствието.
Лирическият говорител е неспокоен, той не иска това, което е било, той иска динамика, живот, мечти, той пришпорва времето и обстоятелствата, борейки се със самия себе си. Неизбежно иска да се научи да побеждава злото, да се бори срещу неправдата, не иска да е вечно с наведена глава, а с изправени рамене, с греещи, жадуващи живот очи. Пленен от това свое желание той сравнява себе си със сияйната красота и нежност на кокичето.В последния куплет отново се откриват пред читателите пространствени измерения.
Единствено расти сега........
Сега, не утре, не в бъдеще, а сега, кокичето с белите си цветове, с неговата опияняваща невинност да скочи срещу болката, да изтрие тъгата в душата на лирическия Аз, и да създаде една светлина в сърцето, която да огрява пътя му, да го направи по добър, по щастлив и по истински човек. Само чрез невинността и красотата на това цвете ще се погребе болката и самотата.