Христо Фотев - Колко си ....

Колко си хубава !
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.И
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме !
Не се щади - обичай ме !
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава,- обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава...Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество-
докосна ли ги - ще засветят в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай докрая да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде, -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога- откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти....Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно...Колко си
ти пясъчна....И , моля те , не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи ,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.


Христо Фотев

МОРЕТО - Христо Фотев

МОРЕТО - Христо Фотев


Посвещавам на Стоян Добрев

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

Христо Фотев- Възхвала на кокичето

Скочи из свойта зима ти !
Взриви я с тънкото си тяло.
Включи ме в скока си расти
Зелено и до болка бяло...


Расти не утре а сега !
В снега с атаки поривисти.
Вдигни ме строго из снега
с тризъбеца на свойте листи !


Преди най първата трева,
в часът на тая зима дива,
учи ме как леда с глава
сияйно нежна се разбива.


Единствено - расти сега !
Сега вдигни се ти веднага !
Ти срещу моята тъга
скочи със блясъка
на шпага !

Христо Фотев


За да анализираме едно стихотворение трябва да имаме усет към него, да да го почувстваме. Това не е каква да е творба, това е произведение криещо в себе си подтекст, който ние трябва да анализираме и да вникнем внимателно в замисъла на всеки стих.
Възхвала на кокичето е стихотворение, колкото изпълнено с нежност, толкова и с болка. Лирическият герой сякаш се бори с нещо, иска да победи лошото около себе си и иска да покаже това чрез едно от най-нежните цветя кокичето. Ако съумеем да вникнем в подтекста на използвания художествен образ в случая, в нас могат да се породят различни асоциации. От това красиво, нежно цвете лъха нежност, умиление, святост. Белотата, белият цвят, който се споменава в тези стихове са символ на невинността, на добротата. Сякаш лирическият Аз се бори не само с действителността, но и със самия себе си. Сякаш той оприличава себе си с кокичето, с крехкостта на това цвете и слива неговите качества със своите. Той сякаш крехък, неподправен иска да победи лошото, да накара сърцето си да се бори. Той иска да прескочи времето, да го забърза, да застане срещу това, което е определено, това което е закон. Иска да победи зимата, студа в отношенията, в живота си.
Във втория куплет авторът представя пред своите читатели едно противопоставяне утре сега. Той не иска вече да отлага монотонността в живота си, иска да я премахне, да се изкачи по стълбицата на духовността, на спокойствието.
Лирическият говорител е неспокоен, той не иска това, което е било, той иска динамика, живот, мечти, той пришпорва времето и обстоятелствата, борейки се със самия себе си. Неизбежно иска да се научи да побеждава злото, да се бори срещу неправдата, не иска да е вечно с наведена глава, а с изправени рамене, с греещи, жадуващи живот очи. Пленен от това свое желание той сравнява себе си със сияйната красота и нежност на кокичето.В последния куплет отново се откриват пред читателите пространствени измерения.
Единствено расти сега........
Сега, не утре, не в бъдеще, а сега, кокичето с белите си цветове, с неговата опияняваща невинност да скочи срещу болката, да изтрие тъгата в душата на лирическия Аз, и да създаде една светлина в сърцето, която да огрява пътя му, да го направи по добър, по щастлив и по истински човек. Само чрез невинността и красотата на това цвете ще се погребе болката и самотата.