И тъй трагедия е подражание на действие сериозно и завършено, което има определена величина, чрез украсена реч – с различните и видове отделно [употребени] в различните части; [подражание] чрез действие, а не чрез разказ – което посредством състрадание и страх извършва у нас очистване [κάθαρσις] от подобни чувства.
Аз наричам украсена речта, която има ритъм, хармония и пение, а различни нейни видове – изпълнението на едни части на трагедията само чрез стихове, а пък на други – още и чрез пение.
Понеже подражанието се извършва чрез действие, то преди всичко като част на трагедията по необходимост се явява сценичната постановка; после иде музикалната композиция и текстът: защото това са средства, чрез които се извършва подражанието. Текст аз наричам самото съчетание на думите; а що значи музикална композиция – е известно на всички. От друга страна, тъй като трагедията е подражание на действие – а това действие се извършва от известни действуващи лица, които по необходимост притежават едни ли други качества на характера и ума (спроти които ние определяме и качества на действията) – то и две са естествените причини на действията: мисълта и характерът; и в зависимост от тях всички достигат или не сполука. Подражание на действие – то е фабулата. Фабула аз наричам цялостния състав на действията; характер – това, спроти което ние определяме качествата на действуващите лица; а мисъл – онова, чрез което говорещите искат да докажат нещо или просто изказват своето мнение.
И тъй всяка трагедия трябва да притежава шест съставни части, според които тя бива с едни или други качества. Тези части са: фабула, характери, текст, мисли, сценична постановка и музикална композиция. Към средствата на подражание се отнасят две части [текстът и музикалната композиция], към начина на подражание – една [сценична постановка], към предмета на подражание – три [фабулата, характерите и мислите] и друго – няма. Всички поети, а не само неколцина от тях, са си служили с тези части: защото всички трагедии имат и сценична постановка, и характери, и фабула, и текст, и мисли, и музикална композиция.
Най-важната от тези части е съставът на събитията: тъй като трагедията е подражание не на лица, а на действия и на злощастието в живота – пък щастие и нещастие се проявява в действие – та и цел на трагедията е да изобразява някакво действие, а не – качество. Според характера си хората биват с едни или други качества, а щастливи или нещастни те биват според своите действия. Затова актьорите не действуват, за да изобразят характери, но придобиват характери тъкмо чрез действията си. Ето защо цел на трагедията са действията и фабулата. А целта е по-важна от всичко…
При това трагедията без действие е невъзможна, докато без характери е възможна. И действително в трагедиите на повечето нови поети липсват характери – пък и изобщо такива поети са много. Същото е и между художниците: ако сравним напр. Зевксиса и Полигнота, ще видим, че Полигнот е добър характерописец, докато в картините на Зевксис няма никакъв характер.
От друга страна, ако някой съчетае стройно изрази, отразяващи характер, и прекрасни думи и мисли – той не ще постигне същността на трагедията. А много повече ще я постигне онази трагедия, която – макар и да е използувала всичко това [прекрасни думи и мисли] в по-малка степен, притежава фабула и необходимия състав на действията.
Пък и най-важното, с което трагедията увлича душата на зрителя, са частите на фабулата, а именно – перипетиите и узнаванията. За доказателство на гореказаното служи и фактът, че начеващите поети могат да успеят по-скоро в диалога и вярното изображение на характерите, отколкото в строежа на действията – както почти всички стари поети например.
И така фабулата е принцип и един вид като душа на трагедията, а после са характерите. Защото трагедията е изображение на действие и главно чрез него – изображение на действуващи лица.
На трето място иде мисълта. Тя се заключава в способността да говорим онова, що се отнася до предмета и което съответствува на обстоятелствата – това, което в речите е задача на политиката и на ораторското изкуство. Впрочем старите поети представят своите герои говорещи като политици, а съвременните – като оратори.
Характер е това, което показва насоката на поведение у хората. Затова не изразява характер онази реч, в която не е ясно какво предпочита известно лице или какво избягва; или такава – в която изобщо не се посочва какво предпочита или що избягва говорещият.
Мисъл е това, посредством което доказват, че известно нещо съществува или не, или изобщо – с което съобщават нещо.
На четвърто място иде текстът. Под текст аз разбирам, както се каза по-горе, обяснение на действията чрез думи. Това е в сила еднакво както за стихотворенията, така и за немерената реч.
От останалите части музикалната композиция е най-важната украса на трагедията.
А сценичната постановка наистина увлича душата, но тя ни най-малко не се отнася към областта на изкуството и най-малко принадлежи към поезията. Нещо повече: силата си на въздействие трагедията запазва и без представяне, и без актьори. Освен това в работата по сценичната постановка по-голямо значение има изкуството на декоратора, отколкото – на поетите.
Aристотел - "поетика" , глава 6
Няма коментари:
Публикуване на коментар