Въведение
И настана време, когато всеки изгряващ наглец или титулуван спекулант, дошъл от нейде си или никога не идвал, въоръжен с надменно невежество или украсен с академичен нимб, всеки, бил кой бил, смята за свой дълг и призвание да просвети нашите безпросветни, отровени души, да разпръсне мрака, затлачил нашето охтичаво съзнание, да прочисти и освободи нашата зла памет от злите, митотворящи демони.
От едната чиста грижа към нас.
И заради неговия си интерес.
Деконструкторите
Те снизходиха към нас, тъмните балкански субекти, и най-благородно и безкористно ни приподнесоха даровете на познанието.
А именно: Априлското въстание е селска свада, „митологизирана и стилизирана” от коварните български историци като „национално въстание на масите”, което грубо обижда „академичната коректност”, защото „подобно понятие – робство, варварство – звучи смехотворно”, и поради това трябва да говорим за „мнимото 500-годишно турско-мюсюлманско робство”. А едно „мнимо робство”, едно „смехотворно варварство”, предполагат „мнимо въстание” с „мними апостоли” и още по-„мними жертви” на някакви „мними злодеи” и „мними главорези”, а всъщност – най-първи цивилизационни благородници, окепазени от една пасмина злостни русофили като Макгахан, Скайлер, Беринг, Гладстон, Дарвин, Гарибалди, Юго и прочее.
Обясниха ни най-академично и еврокоректно, че Баташкото клане е „един дълбоко закостенял антагонизиращ националистически мит”, който трябва да бъде „ревизиран и деконструиран”, та историята най-сетне да реабилитира и оневини Високата порта за нейните „мними” престъпления, а възродената Османска империя да ни озари с благодатния си лик.
Тъй ни назидаваха през 2006-а Улф Брунбауер и Мартина Балева. Първо – с проекта на Osteuropa-Institut „Ислямът като вражески образ. История и съвременност на антиислямски стереотипи в България и примера за мита за клането в Батак” („Feindbild Islam – Geschichte und Gegenwart antiislamischer Stereotype in Bulgarien am Beispiel des Mythos vom Massaker in Batak”), а после – и с книгата „Батак като място на паметта” (на български и немски).
Но ние, неблагодарниците, пропъдихме тез два светли ума с„просташка истерия” и „националистически масали”. Двамата пренаскърбени деконструктори на българската Голгота си събраха чуковете и теслите и ни оставиха да тънем в блатото на своето невежество.
Не за дълго.
Фалшификаторите на историята не знаят почивен ден.
Издевателствата над паметта българска край нямат.
Коректорът
И ето, бидохме ощастливени с един обемист опус – „Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани, 1821-1922”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2010. (През 1995 г. книгата излиза в Принстън, през 1998 г. – в Труция.)
Целта на титаничния труд е заявена в самото начало: „корекция и ревизия на едностранчиво представяните исторчески факти”, „представяне на турския народ като жертва” на „християнското изтребление”, извършено от „българи, арменци, гърци и руснаци”, и – разбира се! – реабилитация на Османската империя.
Книгата има автор – проф. Джъстин Маккарти. Книгата има преводач, има художник, има и васален предговорчик, той и лобист, най-вероятно.
Но няма редактор. Никакъв. Още по-малко – научен.
Откровените лъжи, грозните спекулации и арогантното невежество бъкат и бликат на воля от всеки ред.
Най-доброволно признавам, че от обилните 425 страници прочетох първите стотина. По здравословни причини. Не е препоръчително човек да изяде вмирисаното яйце, нали.
Ето какво научават американските, българските и турските студенти от Коректурите на Джъстин:
1. Няма турско робство.
Има любезнейшо и благотворно „турско и мюсюлманско присъствие” (колко познато!). Гостоприемната Османска империя е „мюсюлманска империя, където на християните разрешават да живеят” (колко великодушно!), но имперското единство „било невъзможно без насилствено покръстване” (друга е думата!), обаче „почти никога не е имало религиозно насилие”, ала империята не получила „сериозна отплата за дългогодишната и уникална религиозна толерантност”.
2. Българите са неблагодарници.
Въпреки описаната идилия, благоденстващите българи, наместо да нацелуват коленопреклонно еминиите на падишаха, най-коварно се отдават на „антиосмански национализъм” с „расистки характеристики”, и чрез своята „превъзходна образователна система (колко подмолно!) извличат несъразмерни ползи (спрямо какво несъразмерни?) от икономическия напредък през ХІХ в.”, което пък им създало „чувство за надмощие”, расистко при това.
3. Българите не съществуват.
Няма българи. И не е имало. Има „османска нация”.
Защото в добродетелната империя поробените православни християни (вкл. българите) били „османски малцинствени групи”, „османско население”, част от „османските народи” и „османската нация”, дори – „граждани с османска националност”.
Ерго – Паисий, Левски, Ботев, Каравелов, Раковски, Бенковски, Захарий Стоянов, Иван Вазов; всички посечени, простреляни, обесени и поругани българи; всички българи от 1344 г. насам са едни чисти османлии. Както и ние, техните потомци. Е, не съвсем, не съвсем. Защото принадлежали към онази „класа от субекти, лишени от свойствената им лоялност” към империята – факт, който империята премала с присъщото й човеколюбие.
Така Маккарти зачерква българската нация. И разобличава нейното (нашето!) съществуване като тежък антагонизиращ националистически мит. Нас ни няма. Няма българи, няма българска история, няма Църква, Азбука и Държава.
Колкото до мюсюлманите (вкл. българите, изповядващи исляма), те се „различават само по своя език”. Първо – защото било невъзможно да се установи техния етнос, и още по-първо – защото те „всички са мюсюлмани”. А не турци, албанци, българи и прочее, както нагло твърдяли купищата „изписани безсмислици”. Тези безсмислени, неразбираеми и очевидно зловредни „нрави за идентификация” се оказали „вече неизкореними” и по-късно попречили на „реформаторите да създадат османска националност”.
До тези велики прозрения много деликатно, с крайчеца на своята академична мисъл, се докоснаха Брунбауер и Балева. И ръсеха многозначителни кавички, за да ни намекнат, колко нереално, имагинерно, фантасмагорично и мнимо е всичко: робството е „робство”, освобождението – „освобождение”, въстанието – „въстание”, апостолите – „апостоли”, жертвите – „жертви”, главорезите – „главорези”, зверствата – „зверства”, клането – „клане”, турците – „турци”, българите-мохамедани – „българи”-мохамедани, а българите (вкупом) – „българи” и предимно „планински жители”.
4. Батак не съществува.
Баташкото клане не е мит. Мит е самият Батак. Няма го във времето и пространството. И не го е имало. А щом го няма Батак, значи го няма и Ахмед ага Барутанлията, и никакво Баташко клане не се е случвало, и следователно никакви 5 000 баташки новомъченици не съществуват, щото как да погубиш 5 000 човеци, дето ги няма. Ако пък Батак по някаква случайност съществува, то това е другото име на Бояджик. Ако пък по същата случайност съществува Барутанлията, то това ще да е другото име на ген. Шевкет паша.
Брунбауер и Балева барем знаеха къде е Батак. Обаче Маккарти мисли инак: „Най-известният нанесен погром е този на Бояджик (Батак) от османския генерал Шевкет паша”.
Разстоянието между Батак и Бояджик е към 200 км. Съсипителят на Батак е Ахмед ага Барутанлията, съсипителят на Бояджик – ген. Шевкет паша. „Всичките българи, невинни или виновни, трябва да се изтребят”, казва Шевкет. И изтребва Бояджик. И двамата са възнаградени за своите чутовни подвизи – башибозука, тоз „обществен благодетел” (според Портата), е декориран с орден „Меджидие”; доблестният генерал е въздигнат до член на Военния съвет заради „личното му достойнство и отечестволюбие” (според Портата). Само дето Шевкет паша пропуснал да посече едно бебе – бащата на Джон Атанасов, бъдещия създател на компютъра.
„Смесването” на Бояджик и Батак не е историческо невежество, нито неволна географска грешка. А ловка деконструкция на два „мита” едновременно.
5. Няма Априлско въстание.
Има „начало на българските жестокости” и на „клането на български мюсюлмани”, което започнало от Панагюрище – там въстаниците изклали „около 1000 мюсюлмански селяни” и разрушили „3000 мюсюлмански къщи”.
Панагюрище е закрит за турците град, защото панагюрци охранявали средногорските проходи. Единствените мюсюлмани са десетина заптиета, обаче кръвожданите въстаници смогнали да изколят 1000 от тях и от общо 2000 къщи разрушили 3000, все мюсюлмански.
И още една незначителна подробност: Хафъз паша опожарява Панагюрище до основи и избива има-няма 700-800 българи, а според Юджийн Скайлер – 3000, заедно с придошлите от съседните села.
Ама това са измишльотините на митологичното българско съзнание. Те нямат никакво значение, след като Маккарти доказва високонаучно нашето несъществуване. И съвсем естествено нарича клането на 30 000 българи (само през Априлската епопея!) „клане”, ужасите – „ужаси”, жертвите – „жертви”, очевидците – „очевидци”, потисничеството – „потисничество”.
6. Злодеите не са мними, главорезите не са мит.
Българите са тези злодеи и главорези, тези престъпни типове. Защото „мнозина (т.е. не всички – б.а.) от башибозука, както и българскиТЕ въстаници (т.е. всички – б.а.), са хора, за които военното дело и битката се свеждат до плячкосване и обезчестяване на цивилното население”, до „нечувано насилие”, „зверства и жестокост”.
Българските въстаници извършвали реални зверства и жестокости, за да им бъде отвърнато с мними зверства и жестокости.
7. Ето защо.
Всичко това било част от коварен, антиимперски, антиосмански и антимюсюлмански план. Обаче Маккарти разконспирира този мащабен заговор и го разплита като терлик. И разкрива как „българските християни и башибозукът предприемат подобни актове на насилие като желана предпоставка за война”. Ерго – българите (тез чисти османлии) и башибозукът, в злодейска хармония и координация, в съучастие с „опортюниста Гладстон и либералната английска преса” и под ръководството на Русия, страстно преследвали една обща цел – Руско-турската освободителна война и разгром на Османската империя.
Срещу този заговор се възправила империята, мобилизирала низама (редовната армия), редифа (запасните) и башибозука (същия башибозук), и ги хвърлила срещу въстаналите българи. В същото време същата тази империя, пазела, охранявала и бдяла майчински над същите тези българи и даже ги въоръжавала, за да се отбраняват от самата нея.
Докато империята обгрижвала българите чрез опияняващо унищожение и с брутален ентусиазъм, „османското командване не било далеч от идеята да издава заповедите за разрушаване на български села и избиване на невинни хора, за да се даде урок на българите”.
Болнавата, митотворческа българска (пардон – османлийска) памет твърди и свидетелства, че тази високоблагородна, макар и далечна „идея” се оказала на един ятаган (или сатър) разстояние. В изпълнение на изричната заповед на Митхад паша: ,,Русия може да дойде да освободи българите, но дотогава няма да оставим нито един жив българин.” Прочее, Митхад е председател на комитета ,,сюлерге” (метла), основан за изтребване на християните.
8. Няма „турски зверства”.
Има „български зверства”. Няма разорение и осквернение на българската земя. Има справедливо възмездие за „българските престъпления”. Маккарти е вдъхновен. Защото добротворната империя дала заслужен урок на „българските грабители и убийци на мюсюлмани”. Защото българите, тези „расисти”, тези „истински зверове”, „изнасилват, грабят и убиват”. Защото „архивите говорят само за българите като потисници на турците” и за „българските злодеяния – масови кланета, отвличания, насилия и грабежи”. Защото „в повечето случаи българите са извършители, а не жертви на злодеяния”. Защото „малобройни са свидетелствата за мюсюлманско безчинство; за българско – има хиляди”.
И кои са тези български зверове, тези български чудовища, тези варвари и главорези? Ботев? Каблешков? Волов? Трендафил Керелов, кметът на Батак, нанизан на копие и опечен жив? Монахините от новоселския манастир „Св. Троица”, поругани и посечени? Погубените старозагорци, на брой 14 000?
Всичките 210 000 българи, избити от април 1876 до март 1878?
Те ще да са изклали невинните, мирни и беззащитни турски орди в Батак, Бояджик, Батошево, Кръвеник, Ново село, Панагюрище, Копривщица, Перущица, Брацигово, Клисура, Любенова махала, Стара и Нова Загора…
9. Няма Освобождение на България.
Има грозен грабеж. Маккарти е покрусен. И определя Освобождението с три фрази: българите „се настаняват върху мюсюлмански земи”, „жънат плодовете на мюсюлманския труд” и „всичко турско става българско”. Това е то, възкресението на българската държава и държавност подир 500 години. Грабеж.
И отново се сещам за Брунбауер. И той разобличи един перфиден български план. Българската държава зорко охранявала „митовете” за „въстанието”, „робството” и „освобождението”, с цел:
- Да монополизира и национализира историята на Родопите;
- Да легитимира една „спорна териториална претенция”, тъй като българските „исторически и етнографски претенции към Родопите са неубедителни”;
- Да узакони едно брутално завладяване и присвояване на Родопите, които са някаква чужда, а не българска земя.
Деконструкторът Брунбауер зачерква „само” Родопите. „Скромно”.
Коректорът Маккарти зачерква цяла България. Радикално.
“Българските зверства”
Брунбауер и Балева отчаяно търсят доказателства за несъществуващи “български зверства”. Маккарти ги “открива”.
Къде ли?
1. В депешите на британския посланик сър Хенри Елиот, за когото “няма никакво значение дали са загинали 10 000 или 20 000 българи”.
2. В циничните речи на британския премиер лорд Биконсфилд, за когото турските злодейства са “празни приказки по кафенетата”, Априлското въстание – непокорство на “някаква си сган”, с която империята процедирала табиетлийски и според принципите си – “да свършва своите отношения с престъпниците с най-бърза разправа”.
3. В официалните отчети на Високата порта и в докладите на имперските комисари, назначени от Портата, която има една цел – да прикрие своите злодеяния; да приравни жертви и палачи; да пришие своите гнусни престъпления на жертвите; да обяви жертвите за престъпници, грабители, вулгарни изнасилвачи, изтънчени мъчители и хладнокръвни убийци, да ги осъди и опозори; да получи похвала и насърчение, а защо не и компенсации (политически и материални) за своите свирепства над поробените българи, и – преди всичко – да оневини себе си.
Имперските комисии, по думите на Иван дьо Вестин, “са съставени от турци и от няколко християни, щастливи, че стоят на изгодната страна на заседателната маса…”
Сред правителствените комисари блестят две доверени и проверени лица: Шакир бей, адютант и дясна ръка на Мидхад паша, и хаджи Иванчо Пенчович ефенди, член на Върховния съд и на Държавния съвет, най-пръв Мидхадов доносник и шпионин. Двама от онази имперска тройка, която осъди и обеси Васил Левски.
В тези депеши, речи, отчети и доклади няма дори един препинателен знак на съжаление или поне съчувствие за неизказаните страдания на българите; няма ни намек, ни упрек, ни укор, ни звук осъдителен срещу смразяващите зверства на Високата порта. За самопризнание и покаяние – да не говорим. Тези документи на безсрамието възхваляват империята, прогласяват нейните зверства за решителност, нейните жестокости – за експедитивност, нейните кървави злодеяния – за енергичност, вулгарната похот на нейните злодеи – за най-висш израз на “отечестволюбие”, а злодеите – за национални герои. Тези позорни документи осъждат престъпните деяния на поруганите български девойчета, на изгорените, обесените, обезглавените български духовници, учители, ковачи, овчари, майки и бащи, братя и сестри; на дядо Дойко Климентов на 105 години и Мария Димитрова на 3 месеца, на Ванчо Вранков и Петра Илиева на 2 месеца, на Юрдан Андреев на 1 месец и едно детенце на 3 дни, некръстено – всички от Батак, посечени всемилостиво от Ахмед ага Барутанлията, крепителят на империята.
Документите, каквито са:
1. Саффет паша, турският посланик в Париж:
“Въстанието избухна в една страна толкова мирна, колкото и благоденстваща… Тези непризнателни българи… въстанаха срещу благодетеля си и клаха, грабиха и гориха мюсюлманите. Но въстанието се потуши без онова проливане на кръв, както се мислеше… Човек би се учудил, че едно въстание, което е имало за цел превръщането на целия Балкански полуостров в една касапница, да бъде потушено за толкова късо време и при това без много загуби и жертви за оплакване.” (Из отчета при откриването на Цариградската конференция на 23 декември 1876 година).
2. Дженюъриъс Макгахан:
“Дизраели беше прав, като забелезваше остроумно, че турците винаги бърже се разпореждат с хората, които им паднат в ръцете. Действително, те бързешком се разправят с християните и в това Дизраели е съвършено прав. Когато той произнасяше своята насмешлива реч, 200 млади моми отдавна лежаха в купа на бездиханните трупове при входа в Батак… Има факти, които са дотолкова ужасни, низки и позорни, че окото се отказва да ги гледа, ухото — да ги слуша, умът — да ги обсъжда… Злодействата на турците, които безчестят жените, секат на части децата и обнизват щиковете си с останките от човешките тела, се потвърждават от стотици свидетели и не само от българите, но от европейските консули във Филибе, от немските чиновници по железницата, от гърците, арменците, свещениците, мисионерите и даже от самите турци…” (“Турските зверства в България”, 1876 година)
3. Уйлям Гладстон:
“Едиб ефенди (председател на имперската комисия за Пловдив – б.а.), изразява изумлението си, че българите са могли да въстанат против своето “бащинско” правителство. Като ги описва като народ мирен, патриархален, покорен, същевременно ги обвинява щедро в убийства, палежи, набивания на кол, опичания на мъже, жени и деца, без разлика, с висша степен на изтънченост… Онези, които обърнаха погледите на Европа към турския Инферно, докладът (от 12 юли 1876 година – б.а.) нарича “съчинители на фантастични разкази, пълни с мрачни епизоди”. Той не се спира изобщо на доказания факт, че телата на убитите жени и деца лежат на купове, открити и непогребани…” (“Българските ужаси”, 5 септември 1876 година)
4. Мусурус паша, турският посланик в Лондон:
“Този съвестен доклад (на Едиб ефенди – б.а.) излага по най-безпристрастен начин най-последните събития, които са се случили в България; той представя нещата в истинската им светлина и показва по най-неоспорим начин коя страна е извършила свирепства, така дълбоко развълнували Високата порта и цяла Европа.” (В писмо до лорд Дерби, външен министър, 4 август 1876 година)
5. Дженюъриъс Макгахан:
“Зрелището, което ни се представи, беше дотолкова страшно, че за цял живот не можем го забрави. В тая гниеща, зловонна купчина на места се виждаха къдрави детски глави, крачка, не по-големи от пръста ми, и ръчици като да са били прострени с молба за помощ. Тука се разлагаха наред под жежките зари на слънцето телата на младенците, които с недоумение са гледали в минутата на смъртта на лъскавото оръжие, облятите с кръв ръце на техните джелати; деца, които са изпуснали духа си посред ужаса, който ги е обзел; моми, които напразно са молили за пощада, и майки, които са се старали да защитят своите рожби. Сега те всички лежат тука безмълвни; не се чува нито плач, нито ужасни викове, нито вопли за пощада. Жетвата гние наоколо по полетата, а жетварите гният на гробищата… Навред ужаси! ужаси! ужаси! ” (“Турските зверства в България”, 1876 година)
6. Уолтър Беринг:
“Гледката, която представляват църквата и църковният двор, трябва да се види, за да може да се опише… хората лежат там, където са паднали, и трудно може да се пробие път до вратата на църквата. Входът ѝ е запречен от страшен труп, проснат през прага. Посетих тази долина на мрака и смъртта на 31 юли… На всяка стъпка по улиците лежаха човешки останки, гниещи и разпадащи се на лятното слънце, тук череп на стара жена, сивите коси – все още на него, там плитка на някое нещастно момиче, разсечено на две от ятаган. Главата, която може би е била украсявана от нея, вероятно е била отнесена от някое от кучетата, за да бъде лакомо изядена…” (1 септември 1876 година, The London Gazette)
7. Д-р Карл Шнайдер:
“Пътят беше постлан с детски черепи и кости; накрая лежаха около 150 бели скелета. Гледката беше страшна…тук са докарали жените и момичетата, отнели им всички пари и ценности, съблекли ги полуголи, отрязали им ушите и носовете, изболи им очите и след това ги заклали като добитък. Дошли кучета и загризали костите… слязохме в долината, покрай воденицата. Отпред стърчеше кървава греда, на нея са опирали жертвите врата си, за да падат главите им по-лесно. Пътят през селото до черквата беше открита галерия с кости… Самата черква бе препълнена от разлагащи се парчета месо, полуизгорени кости, опръскани с кръв дрехи. Полуприпаднали се отправихме навън….Близо до училището бе воденицата, във водите й насам и натам плуваха и сега още труповете на убитите. Близо до воденицата се простира едно мочурище докъм рекичката, то бе пълно с трупове… Пред един череп на дете лежеше майка в дълбока мъка, тя бе поставила в празните очни кухини и в устата без устни цветя и го опяваше с пронизителен плач. В нейно присъствие извадили очите на детето ѝ и след това са захвърлили телцето му срещу стената. Навсякъде – хладнокръвно и кърваво клане…” (“Няма край на турските зверства”, Konstitutionelle Vorstadt-Zeitung и Kölnische Zeitung, 17 август 1876 година)
8. Юджийн Скайлер:
“Башибозуците събрали най-хубавите момичета и ги завели на един хълм, където били запазени за задоволяване страстите на главорезите. Тогава започнало безогледно клане. Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците… Трендафил бил набучен жив на кол и опечен. Бременни жени са били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Училището било изгорено с 200 жени и деца в него… Аз посетих Батак на 1-ви август. Влизайки в селото, минах покрай малка дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа…В черковния двор беше още по-лошо. В него имаше пласт от остатъци от човешки тела, висок около един метър… Нещо повече: жителите са призовани за заплащане данък върху къщите, които са били разрушени, и за освобождаването от военна служба на мъжете, които са били убити… Ахмед ага беше награден с орден “Меджидие” и беше повишен в “юзбашия”. (“Предварителен доклад”, 29 август 1876 година)
9. Иван (Анри Пиер) дьо Вестин
“121 села са били изгорени. Аз отидох да видя едно от тях наслуки – Перущица. Искам да разкажа историята му: размножете я 121 пъти, и истината пак ще бъде по-ужасна… От 350 къщи нищо не останало, абсолютно нищо — не се страхувам, че някой може да ме опровергае — освен църквата, чиито четири стени, макар и разбити от снарядите, са устояли — къс от стена на височина не повече от няколко стъпки. Единственият предмет, който донякъде е запазил облика си, е половината от изображението на свети Павел, единственото, което остава от едно селище…
От 2000 и повече жители, днес са останали само 150 старци и деца, които бродят из развалините… Нито един здрав мъж не е останал, нито една жена…жените са били изнасилени, а децата насечени на парчета. Башибозуците ги хващали за крака или за ръката, разсичали ги с един замах на ножовете си и минавали на следващото. По-сръчните ги разсичали на две през кръста… Една нещастна стара жена плачеше и се луташе безцелно, следвана от шест деца. При всеки завой тя се спираше, за да ги преброи, и ако някое от тях се отдалечеше, надаваше страхотни писъци. Тя беше полудяла… Казват, че ще бъде изпратена една английска анкетна комисия. Ще каже ли тя, че тридесетте хиляди изклани българи съществуват само във въображението на някои зложелатели на правителството?” (Le Figaro, 22, 23, 26 и 28 юни; 4, 5, 24, 29 и 30 юли 1876 година)
10. Уйлям Гладстон:
“Нищо не можа да изтръгне от Портата и една сричка против кланетата. Любимият метод на турците е да описват безчинствата в България като “скорошните събития”, “случките”, “това, което се случи”, “смущенията”, “тъжен епизод”… Аз не съм открил нито един документ от Портата, който да признава, че мохамеданите в България са извършили каквито и да било престъпления. Според Портата няма други виновни, освен българските християни. А свирепствата, с които турците заляха България, от тях, от турците, въобще не са извършвани…” (“Уроци по клане”, 10 март 1877 година).
11. Юджийн Скайлер:
“Аз старателно изследвах тоя въпрос и не намерих никакви доказателства да са извършвали българите каквито и да е насилия и зверства. Няма обезчестени мюсюлманки. Няма мюсюлмани, които да са били подложени на изтезания. Не е било изгорено нито едно турско село. Нито един мюсюлмански дом не е бил ограбен. Нито една джамия не е била оскверненена или разрушена.” (“Предварителен доклад”, 29 август 1876 година).
(Следва – Мълчанието на българските историци)
Няма коментари:
Публикуване на коментар