| ЕКАТЕРИНА НЕНЧЕВА – ПЕНЕЛОПА ИЛИ ПЕРСЕФОНА |
 Отделни писма и копия от снимки на тази почти забравена поетеса се пазят единствено в къщата-музей на Димитър Димов в София, поради родството й с автора на „Тютюн" и това са единствените налични доказателства за съществуването й, освен стихосбирката й „Снежинки” (1909) и критическите рецепции за нея. В родния град на поетесата – Троян няма музейна сбирка. Няма музейни сбирки и в другите градове, където е живяла, като например град Пловдив, в който Екатерина Ненчева умира през 1920г от туберкулоза, на 34години.Литературният и дебют е през 1903г. в сп. „Летописи” с псевдонима Велирина, след който следва периода от сп. „Мисъл" (1905) и стихотворенията й от „Снежинки" (1909). Три са мъжките фигури, които влияят както на биографията й, така й на творчеството й. Това са Яворов, Пенчо Славейков, Иван Харизанов. Стихотворенията на Ненчева, сравнени и с дебюта на Дора Габе „Теменуги" (1908) показват облика на женския субект в лирика им като очакващ, но от друга страна – се откроява различието в лириката на поетесите, което може да бъде фигуративно определено чрез метафората за Персефона. Нагласата на лирическата говорителка на Габе да бъде отзвук на света, която ще бъде откроена по-ясно в следващите й книги, при Екатерина Ненчева е заменена от готовността за жертване в името на религията любов. Докато при Габе едновременното туптене на влюбените сърца, осигурява сливане на съществата в състояние близо до смъртта, но все пак неотделено от живота, то при Ненчева смъртта се оказа възможност за непрекъснато траене на любовната прегръдка. Това е причината тя да свързва смъртта с най-еротичните изживявания на лирическата си героиня, докато за Габе смъртта се оказва винаги край. Стихосбирката на Ненчева „Снежинки" не представя вариант на отпътуване и напускане на мястото, отредено за чакане, по друг начин освен заедно с любимия образ, независимо дали новото място е земно или отвъдно. Раздялата, съпътстваща любовното чувство е изживявана чрез постоянно завръщане във времето заедно или към призоваване на любимия, докато настоящото е меланхолно време, което не предлага надежди. Стихотворение от Летописи, бр. 121 5 дек 1903 Първата усмивка Унесена аз гледах те любовно А ти... о! ти в спокойствие чаровно Пленително –невинно се усмихна. Тоз миг в душа ми бурята утихна. Божествена усмивка – луч небесен. Снежинки, 1909 Серенада Дълбока нощ – луната грей, - и чезна аз в тъга – самси така, о знам купней и той за мен сега.... Ела, безумец, изтръгни признание, - и с плам на устните ми прилпни и пий нектар от там. Ела, безумец въплати безумния си блян, догдето в сладостни мечти духът ми е пиян. Но ти не чуеш моя глас, не чуеш, ах, ела!... Зефир, донес го тоя час на своите крила!... първа публикация в сп. Мисъл, 1905г. Едни липите сребърни, над нас склонили спотаено клони, те чуха думите кои тогаз сърце ти първи път отрони. И днес самичка, в тази самота, покрай липите ли минувам, - заслушана в техните листа, - пак твойте първи думи чувам... Я. Радева |
Няма коментари:
Публикуване на коментар