| ИСТОРИЯ НА СОНЕТА |
 Сонетът е исторически устойчив жанр. Първомайсторът му е Джакомо да Лентино, който през 1230 г издава сборник с 25 сонета. Джакомо да Лентино е бил съветник на краля на Неапол, Фредерик II, който е бил покровител на изкуствата и порочния и развратен живот в Неапол. Джакомо да Лентино в стоите сонети използва реторически похвати. По-късно тази реторика изчезва и е заменена с метафора. Сонетът е схващан като средство за убеждаване - най-често в искреността на чувствата. Сонетът е разпространен през Ренесанса като едно от задължителните умения на придворния.Сонетът се счита като наследник на провансанската песен. Тя представлява дълго стихотворение без строг алгоритъм на броя на строфите, но вътрешно е било разделено на две части. Външната форма много е приличала на сонета. Формата на английския сонет е модифицирана от Томас Уайът. Той пише през първата половина на 16 век по заповед на Хенри VIII. Пише в следната структура: 12-стишие плюс финално двустишие. Всички Шекспирови сонети са такива като изключение от това правило е 126-тия сонет, който е от 12 стиха. Сонетите на Шекспир внасят чернокосата дама и това е отклонение тъй като до тогава сонетната дама е руса (Петрарка - името на първия поет, който е писал за русата дама Лаура). При Шекспир сонета достига и гъвкавост, той е интегриран в част от други произведения - ако се вгледате по-внимателно в диалозите на Ромео и Жулиета ще видите, че те си говорят чрез сонети. През XVII век в Германия сонетът е в своя разцвет. Там се запазва формата, но стихотворението не се мисли като сонет. В българската литература също се среща сонетната форма в много стихотворения, които не се мислят като сонети (например "Елегии" на Димчо Дебелянов). |
Няма коментари:
Публикуване на коментар