Явно е от казаното, че задачата на поета е не да говори за действително станали събития, но за такива, които биха могли да станат – и то възможни по вероятност или необходимост. Така щото историкът и поетът се различават не по това, че единият говори в стихове, а другият – в немерена реч. Защото би могло и съчиненията на Херодота да се сложат в стихове – и въпреки това те биха си останали точно такава история в стихове, каквато са и не в стихове. Съществената разлика се състои в това, че единият говори за действително станали събития, а другият – за такива, които биха могли да станат. Вследствие на това поезията съдържа повече философски и сериозен елемент, отколкото историята: понеже поезията изразява предимно общото, а историята – частното. Общо е това – кой да е човек да говори или върши едни или други неща по вероятност или необходимост: към това се стреми поезията, въпреки че дава имена на действуващите лица. А частно е например – извършеното от Алкивиад или случилото се с него.
Относно комедията това вече е очевидно: защото като съставят фабулата с оглед на правдоподобието, комическите писатели дават случайни имена на лицата, без да засягат определени личности – както това правят съставителите на ямби.
В трагедията обаче се придържат към имената на лица, които са съществували. Причина за това е обстоятелството, че възможното буди доверие: ние не вярваме във възможността на онова, което не се е случвало още; докато е очевидно, че станалото е възможно; иначе то и не би могло да се случи, ако да не беше възможно. Но дори и в някои трагедии срещаме само едно или две познати имена, докато, останалите са измислени – както е например в “Цвете” на Агатона. В тази трагедия са измислени и събитията, и лицата, и въпреки това – тя не по-малко ни се харесва. Тъй щото не бива поетът непременно да се стреми да се придържа към запазените по предание митове, в кръга на които се движат трагедиите. Пък и смешно е да се стреми към това, тъй като и известното е познато на малцина – а все пак доставя удоволствие на всички.
Става ясно от всичко това, че поетът трябва да бъде творец на фабули, а не – на стихове: понеже той е творец доколкото възсъздава – а възсъздава той действия. Даже и когато му се случи да възсъздава действителни събития, той не е по-малко творец, защото нищо не пречи някои събития да бъдат представени като случващи се по вероятност или възможност. И тъкмо поради това той е техен творец.
От простите фабули и действия най-лоши са епизодичните. Епизодичните аз наричам фабулата, в която вмъкнатите действия следват едно подир друго нито по вероятност, нито по необходимост. Такива фабули биват съставяни от слаби поети – понеже са слаби, а от даровити – заради актьорите: като създават своите трагедии за представяне и като разтягат прекомерно фабулата, поетите често биват принудени да нарушават естествената последователност на събитията.
Понеже трагедията е подражание не само на завършено действие, но и на такова, което възбужда страх и състрадание – а това бива преди всичко при такива случаи, когато нещо става неочаквано, и особено, когато то става вследствие на други събития – та и учудването ще бъде по-силно, отколкото при случаи, когато нещо става откъснато и случайно. Пък и от случайните събития предизвикват учудване най-вече онези, които изглеждат като станали преднамерено: както например случаят със статуята на Митий в Аргос – която убива виновника за смъртта на Митий, като паднала върху му, когато той я гледал. Впрочем подобни неща стават не по сляпа случайност. Затова безспорно такива фабули са най-добри.
Aристотел - "поетика" , глава 9
Тази статия е свързана с учебните дисциплини антична литература и литературознание.
Няма коментари:
Публикуване на коментар