Към какво трябва да се стремим и какво да избягваме при съставянето на фабули, и как ще бъде постигната целта на трагедията – би трябвало да говорим непосредно подир току-що казаното.
Тъй като съвършената трагедия трябва да има състав не прост, а заплетен – и да подражава възбуждащи страх и състрадание събития (понеже това е присъща особеност на такива произведения), то преди всичко става ясно, че не бива да се изобразяват нито изпадащи от щастие в нещастие добри хора – защото това не е нито страшно, нито жално, а възмутително; нито пък – възмогващи се от нещастие към щастие лоши хора – защото това съвсем не е трагично. В последния случай няма нищо от необходимото [за постигане на целта на трагедията]: нито човечно съчувствие, нито състрадание, нито страх. Също така не би трябвало да се изобразяват изпадащи от щастие в нещастие прекомерно безнравствени хора – понеже такъв състав на събитията може и да възбуди човечно съчувствие, но не и състрадание, нито страх; състрадание впрочем се поражда при вида на невинно страдащия, а страх – при вида на нам подобния. Ето защо такъв случай не ще предизвика нито състрадание, нито страх.
Остава следователно онзи, що стои по средата между тях. А такъв е онзи герой, който не се отличава нито с доблест, нито със справедливост и изпада в нещастие не поради порочност и низост, но вследствие на някаква грешка, който при това е бил в голяма слава и щастие – както например Едип, Тиест и видните мъже от такива родове. Затова добрата фабула трябва да бъде по-скоро проста, а не двойна – както твърдят някои- и да представя не преход от нещастие към щастие, но тъкмо напротив – от щастие към нещастие, и то не поради лошавина, а вследствие на голяма грешка: героят трябва да бъде такъв, какъвто казахме, или по-скоро по-добър, но не по-лош. Доказателство за това е действителността: защото докато по-преди поетите са използували случайни фабули, днес най-добрите трагедии се въртят около няколко родове, като например тези на Алкмеона, Едипа, Ореста, Мелеагра, Тиеста, Телефа и други такива, на които се е случвало или да претърпят, или да извършат ужасни деяния.
Такъв именно състав притежава, според нашата поетика, най-добрата трагедия. Затова и грешат онези, които упрекват Еврипида, че прави това в своите трагедии, и задето повечето от тях свършват с нещастие. Та именно това, както се каза, е правилното. Ето и най-убедителното доказателство: на сцената и на театралните състезания се оказват най-трагични тъкмо такива произведения, стига добре да са представени. И Еврипид – макар в други отношения да не разпорежда добре своя материал – все пак се явява като най-трагичен от поетите.
Вторият вид трагедия – наричан първи от някои – притежава двоен състав на събитията, както “Одисея”, и в края – съдбата на добри и лоши е противоположна. Този вид се счита първи – поради низкия вкус на публиката: понеже поетите творят с оглед на предпочитанията на зрителите. Тъй обаче се възбужда чуждо на трагедията удоволствие – по-присъщо на комедията: защото там героите, макар и да са най-големи врагове в преданието – както Орест и Егист например – излизат на край [на сцената] като приятели, и никой никого не убива.
Aристотел - "поетика" , глава 13
Тази статия е свързана с учебните дисциплини антична литература и литературознание.
Материалът е споделен от vivafolk98
Няма коментари:
Публикуване на коментар