Nosce te ipsum!

Nosce te ipsum! - "Познай себе си!". Трудно е да се каже, кой за пръв път е отправил този призив към мислещото човечество. Някой смятат, че това е Талес, други - Хераклит. Също така знаем, че тези думи са били изписани на входа на древния оракул в Делфи.

Но какво означава себепознанието? От една страна то е свързано с изследването на вътрешния свят на конкретната личност, едно състояни на само-рефлексия; от друга страна обаче, то е насочено и към познанието на универсалната човешка природа, която може да бъде мислена както в психологически, така и в метафизически план. В какъвто и смисъл да разглеждаме себепознанието, то се явява пред нас като един екзистенциален акт на личността. То не може да бъде просто кабинетно упражнение по философия или психология. То е житейски процес. То не е изцяло рационална рефлексия, а преживяване.

Повечето съвременни хора обаче не се интересуват от себепознанието. И това е напълно разбираемо. Себепознанието е пътешествие във вътрешния свят на душата, а съвременният човек, рожба на консуматорското, секуларизирано общество просто не притежава вътрешен свят. Онова, което днес наричат "вътрешен свят" е просто едно отражение на външния свят. При хора, чиито единствени стремежи се свеждат до моментното благополучие, които се вълнуват само от онова, което им доставя моментно сетивно удоволствие, чиито интереси са ограничени до една силно стеснена сфера на материалното, напр. - пари, скъпи коли, манекенки и фолк певици (за жените - "бизнесмени", мутри, футболисти...), GSM-и, лъскави витрини, чалга-дискотеки и други неща от този род, може да се каже, че т.нар. вътрешен свят се свежда само до едно плоско отражение на определени аспекти от външния свят, при това определени от няколко деформирани и хипертрофирани нагона.

За да може човек да осъществи екзистенциалния акт на себепознанието той трябва предварително да притежава определени интелектуални заложби, определена съвкупност от познания (да го кажем направо - философски и психологически познания), жизнен опит и специфична духовна нагласа.

Сега бих искал да обърна внимание само на два от многото аспекти на себепознанието, които ми се струват особено важни. Тук умишлено ги представям в негативна формулировка (т.е. - не дефинирам какво себепознанието е, а показвам какво не е), но смятам, че мислещият читател би могъл да извлече от казаното и позитивни определения, които, разбира се, ще зависят от собствената му нагласа към проблема. И тъй:

1. Себепознанието не е нещо, което се учи от учебника по философия или психология. Именно затова и се нарича себе-познание, защото при него индивида има работа със самия себе си. Субект и обект на познанието стават едно. Себепознанието не може да се преподава. Например аз, бих могъл да дам някому определени насоки, принципи и идеи, с които той би могъл да експериментира в своя път към себепознанието, но той сам ще трябва да извърви този път и познанието, което ще постигне в края му (тук думата "край" е взета в напълно условен смисъл, защото себепознанието няма фиксиран край), ще бъде негово лично достижение. В този процес напълно важи Дзен-поговорката: "Учителят дава кофата и въжето, а ученикът трябва сам да извади водата от кладенеца."

2. Себепознанието не може да се осъществи единствено и само според принципите и методите на съвремената психология. Психологията може да ни даде много полезни и практически познания, приложими в конкретни ситуации, но не и цялостното познание за нас самите и за човешката природа в универсален план. Защо? Защото в стремежа си да бъде строга наука, психологията е вътрешно ограничавана от собственият й научен метод и гносеологически предпоставки. Тя например, предпоставя, че духовното е продукт на материалното (на телесното). Подобни проблематични (или по-скоро догматични) предпоставки обаче, са само едно не нужно ограничение. Духовният опит (поне за този, който го има) е реалност от съвсем различен порядък от онова, което е сводимо до физиологията. Тук аз не пропагандирам някакъв мистицизъм или религиозна доктрина. Тъкмо обратното! Това което имам в пред вид е, че човек трябва да бъде отворен към света на опита (бил той сетивен или духовен), без да предпоставя някаква готова теория, без да се затваря в някаква концептуална рамка, пък дори и тя да е скрепена с авторитета на една или друга наука.

Дано все още са останали хора, до чиито уши достига призивът на древния оракул от Делфи: nosce te ipsum!