Вечен пътник във градския здрач,
сто мечти и тревоги понесъл,
подарявах душата си с плач
и с усмивка - когато съм весел.
Търсех обич със скромна цена.
Гола обич, без златни воали.
С просияли от дъжд колена
и уста – за пожар закопняли.
Търсех... Пътят ми нямаше край
и нощта беше зла и смолиста.
А светът бе подобен на рай
за лъжеца или за артиста.
После само едно не разбрах –
как зората обагри простора,
щом лицето ти ведро видях
сред грима на стотиците хора,
щом в целувките твои открих
вечен пристан за обич гореща.
Пускам мъничка лодка от стих -
нека тя за това те подсеща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар