Душата ми, чешмичка във ръжда,
забравила какво са бистри струи,
сега - отново пълна със вода,
очаква с трепет в менци да нахлуе.
Душата ми се моли сто лета
най-истинският извор пак да бликне.
А, бистра и прозрачна, радостта
във глътките на пътник да откликне.
Пристигна той - задъхан, уморен...
И пак щастливи звъннаха чучури.
А всъщност – любовта се върна в мен,
тъй дълго спала под скали и мури.
Няма коментари:
Публикуване на коментар