В един слънчев следобед, за пореден път припомняйки си колко много съм преживяла с тях и какви моменти сме имали, си зададох въпроса - Къде останаха онези следобеди, вечери? Защо всичко така ни омръзна? Защо се променихме?
И какво става, когато разбереш, че всичко е лъжа. Че всеки се опитва да играе с теб игрички... Аз разбрах, разбрах, че не мога да разчитам понякога дори и на най-добрите си приятели. А сега се чудя дали изобщо имам такива?! Все по-често ми показват, че нямам. Все повече не им вярвам. Заблудени сме в собствената си безпътица. А уж сме тръгнали по своя път. Но дали това е нашият път? Или тотално сме объркали посоката. Е, аз и без това не съм никак добра с ориентацията. Предпочитам да не вървя сама. Искам да бъдете с мен, приятели! Как да живея в такава самота? Как да направя крачка напред? Нали уж сме приятели? А вие не чувате, не ме виждате, не питате нищо. Не искам да живея в лъжа! Затова, моля ви, вървете си! По-добре ме оставете!
Човешкото безразличие ме поразява. И с всеки изминал ден аз се удивлявам. Вярна е приказката - няма приятели, само познати. Вярно било, че има огромна завист, вярно е, че всеки се интересува единствено от себе си. А лъжите стават много. Игрите не са за мен. Аз винаги съм била наблюдател!
Няма коментари:
Публикуване на коментар