На 7 септември 2011 година се навършват 100 години от рождението на Тодор Живков. През 35 от тях той беше начело на комунистическата държава. Почина през 1998 година, но още преди да умре, култът към него доби изключителни размери, даже по-големи, отколкото когато беше държавно налаган.
ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Струва си да се припомни, че през 1989 година, една седмица, след като беше принуден да подаде оставка от ръководните си постове от БКП и държавата, Живков беше изключен от партията, а живковизмът беше порицан и заклеймен като зло. Днес част от тези, които го изключваха тогава, ще идат да се поклонят на паметника му в Правец.
Много ирония има на тоя свят, наистина.
Някога портретите на Тодор Живков по силата на държавната принуда висяха във всеки кабинет – от този на звеновода в последното ТКЗС на републиката до тези на Живковите заместници. Днес портретите в кабинетите вече ги няма, но пък се появиха на други места – по кафенета, кръчми, закусвални, работилници, автомобилни сервизи и къде ли не още.
Не е пресилено да се каже, че една немалка част от народа изпитва истинска, неподправена, но – и това трябва да се каже – умело подклаждана носталгия по Тодор-Живковите времена. Много популярен например е изразът за построените от Живков две Българии и как алфата и омегата на днешното време е и ние да построим поне една.
Дума да няма, изминалите години след 1989-а насложиха върху личността на Тодор Живков няколко пласта. Докато през 1989 година отрицанието беше всеобщо, днес изглежда в голяма степен приемливо той да бъде възхваляван, да бъде изтъквана държавническата му мъдрост, а и, това също става част от митологията – неговата гениална правешка хитрост.
Струва ми се, че голяма част от носталгията по Живков се дължи на чиста емоция, на, както се казва в народните песни, “жалба по младост”. Бяхме млади, бяхме хубави, бяхме пълни с енергия. Следователно и времето е било хубаво, и – пак следователно – Живков е бил добър.
Без емоция обаче трябва да се припомнят и онези неща, които през 1989 накараха повечето българи от сърце да се зарадват, когато разбраха, че Живков е паднал.
В Живковия рай например през повечето време имаше една-единствена телевизия, която излъчваше от 5 до 10 вечерта. За да гледаш телевизия на цветен телевизор, трябваха много връзки или няколкодневно чакане пред съответния магазин, често - безрезултатно. Повече се чакаше за кола – за “Москвич” и “Трабант” 5 години, за “Лада” – 15. На екскурзия в чужбина можеше да се иде само след разрешение от партийните и държавните органи.
За доста от специалностите в университетите и институтите се искаше бележка от милицията, за да може изобщо да се кандидатства. С изключение на столицата, навсякъде в страната месо и кренвирши се докарваха само във вторник и петък, а на много места – само в петък. На някои места изобщо не се докарваха.
Ако някой искаше да се премести да живее, примерно от Шумен в София, беше забранено. Разбира се, имаше и вратички, Тодор-Живковият рай имаше много вратички. Например можеше да се ожениш/омъжиш за софиянка/софиянец. Или да си намериш работа в някое партийно или държавно учреждение. Ама за това трябваха яки връзки.
И по-нататък: с години се чакаше например за домашен телефон, ученето в чужбина беше възможно предимно в Съветския съюз, и то за избрани хора, внуци и правнуци на активни борци против фашизма и капитализма влизаха в университетите без изпит, номенклатурата имаше специално снабдяване и привилегии, Държавна сигурност слухтеше навсякъде и можеше да ти съсипе живота за нула време, съпрузи се развеждаха, за да могат да си запазят законно придобитите жилища и така нататък.
Още по-рано Тодор Живков и неговите другари избиха десетки хиляди българи, понеже не мислеха като тях, затвориха или заточиха други десетки хиляди по същите причини, отнемаха събирана с векове собственост, изселваха хора от жилищата им, за да се настанят самите те и изобщо вършеха всички онези неща, които накараха почти всички българи да се зарадват, когато на 10 ноември 1989 година Тодор-Живковият рай рухна.
Днес това е забравено, нещо повече – хора, които дори не са били родени или са били невръстни по онова време, убедено твърдят, че тогава е било много хубаво.
Обаче не беше.
Всичко това не означава, разбира се, че днес сме цъфнали и вързали. Не сме.
Ама това е друга тема.
Няма коментари:
Публикуване на коментар