1 май - ден на гнева

БСП организира ден на гнева на 1 май. Както се пее в Интернационала – На крак, о, парии, презрени, на крак, о, роби на труда”. С цялото уважение към т.нар. политическа класа, кой от всичките, които държаха речи на 1 май, е “роб на труда”? За потиснати и унижени няма какво да се говори.

Ето Румен Овчаров, оратор, гневен социалист. Срещу какво е гневен? Кара “Ауди” за 200 000 лева, само кучето му изяжда храна за толкова пари, с колкото двама пенсионери ще изкарат поне два месеца.

Или Корнелия Нинова, млада и хубава жена. Приватизаторка на “Техноимпекс”, изпълнителен директор на “Булгартабак”, на 28 години назначена за директор на голямо държавно предприятие, собственичка на акции за десетки хиляди левове и на какво ли не още.

Какъв роб на труда е Сергей Станишев, чието първо работно място беше министър-председател на Република България? Както казваше за него Бойко Борисов, перифразирам свободно, аз докато съм ял филия с мас, на тебе “Волга”-та ти е докарвала манджата от стола на УБО.

И изобщо цялата първомайска трибунка, наред.

Не е работата в това, че всичките водачи са богати. Навсякъде богатите управляват, така е нареден светът. А че са станали богати от политиката, че, като са станали богати, са забравили за тези отдолу, за тези, които им махат с червените знаменца и в крайна сметка с гласовете си са ги пратили там, където са.

Забравили са, че основното им задължение е да направят така, че и тези, които ги избират, да имат възможност да живеят човешки и достойно. Живеят в измисления си свят, където да оставиш 100 лева в кафето на хотела срещу Народното събрание е нещо обичайно, всекидневно, докато в същото време горе-долу толкова е пенсията е на половин милион българи.

Даже не и забравили, може никога да не са го знаели.

И на 1 май се събират, пеят бунтовни песни и се гневят.

Срещу кого?

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Офшорки. Живот като на Сейшелите

Стана така, че повечето български партии заприличаха на офшорки. В българския език офшорка е по-скоро мръсна дума; в повечето други езици също. Офшорните компании са измислени, за да може да се плащат по-малко данъци: фирмата работи например в България, обаче плаща данъци на Бахамските острови, където те са по-ниски (то няма накъде, нали сме с най-ниските данъци в света, ама ето на, имало, въпреки това).

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
20 декември 2011 / 12:14

Обаче другото не по-малко важно качество на една офшорка е анонимността. Не се знае кой е собственикът. Поради това си качество в България офшорките често се ползват и за да се приватизира нещо, без да се разбере кой е действителният купувач. Офшорките се ползват също така и когато даден човек се опасява, че може да му вземат собствеността.

Така постъпи например спонсорът и земляк на Първанов Людмил Стойков, когато тръгна делото за присвояване на пари по програма “Сапард” – прехвърли собствеността на офшорни фирми, регистрирани, ако не се лъжа, в Белийз. И други правят като него, има бая български фирми, регистрирани примерно на Сейшелите и къде ли не още по света.

И ако в бизнеса това все пак е законно, макар и неморално, в политическия живот модата на офшорките почва да става отвратителна. Политическата офшорка се създава, за да се осребрят определени електорални настроения. Качена на тях, офшорката влиза в парламента, в някои случаи участва пряко във властта и като изтече срокът, отмине благоприятният момент, офшорката се закрива или се оставя да чука на тихи обороти, щото не се знае, може пак да потрябва за нещо.

Класически пример за офшорна партия например е НДСВ. Имало е и други – Бизнесблокът на Жорж Ганчев, Демократична алтернатива за републиката (ДАР) и още много.

Най-общо казано, вредността на политическата офшорка е не толкова в нейната анонимност, колкото в нейната нетрайност. Понеже знае, че е еднодневка, политическата офшорка по правило се държи безотговорно. Тя няма нужда да изпълнява обещания, трябва само да ги дава, тъй като не е предвидено да стои дълго на сцената и да носи отговорност за това, което прави. Като отмре, на нейно място се появява нова офшорка и така животът си върви… като на Сейшелските острови.

Може и малко да се лъжа, но политическият проект на г-жа Меглена Кунева, който тя обяви преди дни – “България на гражданите” – ми изглежда точно като офшорка.

Г-жа Кунева си има партия – НДСВ. От нейно име тя беше министър по европейските въпроси, европейски комисар за защита на потребителите и беше избрана за депутат в Европейския парламент, от което се отказа. Кое налага сега да се прави нова партия, засега – само сдружение? Не може ли да се използва НДСВ, я какво хубаво име си има – Национално движение за стабилност и възход? Таман обединява и двете неща, които са важни за България – стабилност си имаме, сега предстои да възходим.

Обаче не. Изтекъл е срокът на ендесевейската офшорка. И е дошло време за нова.

А дали собствениците са същите?

Казва ли ти някой.

Спасяването на редник Евро

На 9 декември лидерите на Европейския съюз се събраха в Брюксел, за да решават съдбата на еврото. По програма имаше и други въпроси, като например приемането на България и Румъния в Шенген, но холандците веднага наложиха вето и Съветът се концентрира предимно върху паричните проблеми.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
15 декември 2011

Какво решиха

Най-общо лидерите на 27-те страни членки се споразумяха (не всички) за следното:

1. Страните от еврозоната трябва да имат балансиран бюджет, като дефицитът в него не може да надхвърля 0,5 %.

2. Ако това условие бъде нарушено, следват автоматични санкции (не е казано какви).

3. Тези санкции не влизат в сила, ако 85 % от страните се обявят против тях.

4. Правилото за балансиран бюджет трябва да влезе в националните конституции.

5. Споразумението трябва да бъде подписано до края на март 2012 година.

6. Страните в еврозоната, както и останалите членове на ЕС, които са изявили желание да участват, трябва да потвърдят в срок от 10 дни, че ще предоставят на Международния валутен фонд под формата на двустранни заеми 200 милиарда евро.

7. Общият европейски механизъм за стабилност ще остане действащ до средата на 2013 година, като таванът от 500 милиарда евро ще бъде преразгледан (вероятно в посока нагоре) през март 2013 година.
Кой е за

Планът се подкрепя от Франция и Германия, както и от Европейската комисия, а от страните в еврозоната засега само Ирландия е изразила резерви. Президентът на Румъния Траян Бъсеску вече обяви, че страната му ще подкрепи споразумението. Министър-председателят на България Бойко Борисов също заяви подкрепа.

Кой е против

Против споразумението веднага се обявиха Великобритания и Унгария, които не членуват в еврозоната. Резерви изрази и Швеция, която също не ползва общата европейска валута, а чешкият министър-председател Петер Нечас заяви, че страната му се нуждае от време, за да проучи споразумението и не приема да й се поставят срокове. Полша, която председателства Европейския съюз и също е извън еврозоната, засега е предпазлива и липсват официални изявления в която и да е посока. Все пак премиерът Доналд Туск заяви в реч пред Европейския парламент в Брюксел, че “Европа трябва да избира “между националния егоизъм и общностния път”. Преди срещата официалната позиция на полското председателство беше, че проблемите на еврото трябва да се решават от страните в еврозоната, но и останалите държави от ЕС трябва да имат глас.

Реакциите

Пазарите посрещнаха резултатите от срещата на върха скептично. Почти веднага след нея еврото падна до годишен минимум и се търгуваше в съотношение 1:1,3009 спрямо долара. Водещите рейтингови агенции потвърдиха намерението си да коригират в посока надолу рейтингите на банки и финансови институции в еврозоната, и дори на някои държави, включително на Франция. “Стандарт енд пуърс” прогнозира рецесия в Европа.

Зад кулисите

Говори се, че страните от еврозоната са поели ангажимент за 150 милиарда евро за спешния фонд от 200 милиарда, който трябва да бъде потвърден до 20 декември. Простата сметка показва, че останалите 50 милиарда трябва да бъдат осигурени от страните от ЕС извън еврозоната, които потвърдят участие. Лидерите на страните извън еврозоната, включително в България, се кълнат, че участието в споразумението няма да струва нищо на данъкоплатците.

Възможно ли е еврозоната да се разпадне

Да. Поне е напълно възможно броят на страните членки да бъде редуциран. На първо място в списъка, разбира се, е Гърция, чието връщане към драхмата вече не е само академичен въпрос. В Германия също се чуват гласове за връщане на марката, но това е радикален ход, който едва ли ще събере достатъчно подкрепа. В Холандия българският кошмар, лидерът на Партията на свободата Геерт Вилдерс, преди по-малко от два месеца предложи с нехарактерен за него кротък тон да се изследва възможността страната да се откаже от еврото и да приеме отново гулдена. Той призова експертите и политиците просто да обмислят тази възможност. Със сигурност и други страни, които се чувстват достатъчно силни, разглеждат възможността да се откажат от еврото, макар официално да не го обявяват.

Ще изчезне ли еврото

Макар българският финансов министър да нарече тази възможност реалистична, изчезването на еврото е малко вероятно. В много голяма степен отказът от единната европейска валута ще причини огромни сътресения и вероятно ще преформулира изцяло европейския съюз, ако не го и погуби. Загубите за страните от еврозоната, а също и за останалите членки на ЕС ще бъдат неизчислими. Щети ще понесат и всички други икономики, включително Китай, Америка, Япония и Русия. Затова смъртта на еврото няма да бъде допусната.

Последиците

Евровълненията ще имат мащабно политическо отражение на целия континент. Те вече причиниха разкол в управляващата коалиция между консерватори и либерали във Великобритания, а най-вероятно главните действащи лица в драмата – кацлерът на Германия Ангела Меркел и президентът на Франция Никола Саркози - ще претърпят поражения на предстоящите избори. Политически катаклизми ще има и в останалите страни на континента, особено в тези, чиито лидери не успеят да убедят избирателите, че са действали в техен интерес.
В икономически аспект е ясно, че предстои затягане на коланите. Много е вероятно през цялата 2012 година общият икономически растеж на ЕС да бъде отрицателен, а за 2013 година е рано да се правят прогнози. Със сигурност предстои орязване на доходи и съкращаване на държавни разходи, по правило – на социални плащания. Вероятно безработицата в целия ЕС, която сега е около 10-11 процента, ще продължи да расте. Може да се прогнозира нарастване на социалното напрежение и интензификация на протестите.

Де е България

Истината е, че спасяването на еврото ще стане с или без участието на България. Българската подкрепа е по-важна в чисто политически аспект, макар че вероятно Брюксел ще иска и финансов принос. Почти е невъзможно това да бъде избегнато, въпросът е колко точно ще ни искат. Част от условията на новото споразумение бяха инициирани още далеч преди срещата на 9 декември и предстои да се види каква подкрепа ще имат те в Народното събрание.

При всички случаи обаче простото “да” на Брюксел едва ли е най-доброто решение.

Политиката била умряла. Да. И кой я уби?

“На тези избори умря политиката. Виждаме, че силни са тези, които владеят добре технологията на изборния процес. Това беше състезание на технолозите, не на личности и политики”, рече в петък президентът Първанов, а в понеделник замина за любимия си Азербайджан. Я за да си поговори с Илхам Алиев, син на Гайдар Алиев, я за да си постреля за последно като държавен глава. Я и двете.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Прав е Първанов. Политиката е мъртва. А кой я уби? Кой вкара технолозите в българската политика, черпейки направо от богатия съветски опит?

Първанов стана президент за първи път през 2001 година, отказвайки да присъства на телевизионните дебати, на които бяха всички останали кандидати за президент. Тоест отказа да говори за това, за което днес иска – за политика. Скри се. Остави другите да се бият помежду си, не каза нищо конкретно, не произведе нито една запомняща се политическа визия. И стана президент.

При втория мандат тактиката беше почти същата. Политически дебати нямаше, технолозите произведоха удобна конструкция, при която най-сериозният опонент на Първанов беше Волен Сидеров, а понеже повечето българи бяха отвратени и не гласуваха, се наложи да има втори тур. Ама и това беше сметнато от технолозите.

На балотажа също нямаше никаква политика, на фона на систематично сатанизирания Сидеров Първанов си спечели, без дори да му се наложи да си отваря устата. Това си беше майсторлък, висше постижение на политическата технология, даже Костов призова да се гласува за Първанов. Каква политика, какви пет лева.

Между тези две действия беше тройната коалиция. Преди изборите на 25 юни 2005 година предварителните анализи сочеха, че БСП е на ръба на абсолютното мнозинство – около 120 депутати. Това криеше поне два сериозни риска, донякъде противоречиви един на друг.

Първо, ако БСП добиеше самостоятелно мнозинство, Станишев щеше вероятно да състави самостоятелно мнозинство и – което беше страхът на Първанов – щеше да се бетонира в партията. Влиянието на президента отиваше на кино, политическите му перспективи – също.

Второ, ако социалистите поемеха самостоятелно управлението, при провал отговорността щеше да се стовари изцяло върху партията и не е ясно дали тя щеше да издържи и този път цяла.

За да не се случи това, тихо и тайно технолозите създадоха всички условия за възхода на “Атака”. Без много шум партията получи близо 300 000 гласа, взети предимно от избирателите на БСП, и, като се тегли чертата, червените останаха с 82 мандата, крайно недостатъчни за мнозинство.

И настана Първаново време. Тройна комбинация. Тройна печалба. Станишев – под контрол, Доган – във властта, президентът има последната дума, триумф на политиката. На Първановата политика.

Всички тези комбинации и хитрости, нескриваната вяра, че както и да гласуват хората, ние след това все пак ще я наредим, както на нас ни харесва, създадоха всеобщо отвращение, насадиха усещането, че политиката не е начин да управляваме заедно общите си дела, а само средство едни, точно определени, хора да узаконяват периодично своята власт.

Затова днес Първанов разправя, че политиката е умряла.

А, стига, бе.

Симеон І, Симеон ІІ и ХІІ конгрес на БКП

В центъра на Ахелой има скромен мемориал, посветен на битката на цар Симеон Велики с византийците през 917 година. Има паметник, дело на професор Румен Скорчев, а на входа на парка младежкото НДСВ (тогава все още Национално движение Симеон ІІ) е поставило паметна табела, та да се знае кой е инициаторът.


ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Така историята се затваря между първия и втория Симеон, но това не е всичко, понеже малко встрани от главния вход на парка има олющена и попресъхнала чешмичка с надпис “ХІІ конгрес на БКП”. Има и петолъчка. БКП вече я няма, или поне не е онази БКП, НДСВ също се е запътило към историята, обаче, дето се вика, построеното от тях остава.
Страната е пълна с такива паметни знаци, символи на едно минало, което преди 22 години уж всички искахме да загърбим, а все не успяваме. Сега България се сдоби и с музей на тези знаци – музей на социалистическото изкуство, вход 6 лева, за пенсионери и ученици – по 3. Министърът на финансите Симеон Дянков, който при идването си в България каза, че американският му тъст заръчал да се бори с комунистите, вече почна да пресмята кяровете.
Е те това е майсторлък – да се бориш с комунизма и пари да изкараш от това. Не че някои и досега не го правеха, ама сега сякаш има повече естетика.
Експлоатирането на носталгията по социализма не е невиждано, при това не само в България. Например едно от най-символните неща на Германската демократична република – “Трабант”-ът , вече се е превърнал в икона, има фенклубове в цяла Германия, а някои хора изкарват нелоши пари от това.
В България употребата на соцносталгията беше и остава предимно политическа. Социалистическата партия, бивша комунистическа майсторски храни тези настроения и почти на подсъзнателно ниво успява да внуши на все по-застаряващия си електорат, че ако в един прекрасен момент вземе властта единно и безразделно, както беше някога, ще върне ТКЗС-тата, ученическите и студентските бригади, незабравимите нощи с едрите звезди на Ахтопол, работническите и студентските столове, плодовата ракия за 2,90 и така нататък благини на онези години.
И комунистическите, т.е., социалистическите вождове, и електоратът знаят, разбира се, че това е невъзможно, обаче, както казват руснаците “приятно вспомнить”.
Целта на това упражнение обаче не е романтическа, а чисто политическа: беловласите трябва да бъдат убедени, че партията не ги е забравила, нищо че точно тя ги заряза да се оправят със 150 лева пенсия, докато едни отговорни другари станаха за нула време милионери.
Така в сладки спомени и въздишки по незабравимото минало животът се изнизва, ама то това живот ли е? А какво беше едно време, ех…
Сега всичките тези реликви, опредметени и овеществени, са подредени в музей. На социалистическото изкуство.
Обаче се съмнявам, че ще има много посетители. Първо, 6 лева за един пенсионер са много пари. И, второ, кой е луд да дава пари за нещо, което може да си гледа безплатно?
Навсякъде в България.

Наглост. Комунистическа наглост 04 август 2011

Президентът Първанов подписа указа за обнародване на промените в Кодекса за социално осигуряване, чрез които става възможно повишаването на т.нар. вдовишки пенсии. Държавният глава изтъкна, че не е съгласен с начина, по който изглежда законът, обаче подписва, понеже иначе възрастните хора няма да могат да получат парите си.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Разбира се, Първанов използва сгодата, та да клъвне правителството и подчерта, че “пенсионерите са принудени да плащат допълнително високата цена на кризата и неспособността на управляващите да се справят с нея”. Както си му е редът, той напомни, че пенсиите не са индексирани от две години и че “с този закон не се помага на нуждаещите се от социална закрила пенсионери, майки, болни, работещи в тежки условия на труд и други категории лица, а само на част от тях”.

Най-гадното при Първанов е, че, когато прави подобни изяви, той казва истината. Само че премълчава къде е той самият в цялата работа.

Да, истина е, че пенсионерите, болните, бедните най-много страдат – не само в кризата, но и въобще. Понеже светът, към който тръгнахме през 1989 година, но сме далече от стигане, е такъв: той е за можещи, активни, способни да поемат отговорности хора. За останалите – децата, болните, пенсионерите, трябва да се погрижим всички ние. Специално за пенсионерите даже не е нужно да се грижим, достатъчно е просто държавата да не им изхарчва парите, които те добросъвестно са си събирали 40 и повече години.

Но не.

Властимащите, неизменна част от които повече от 20 години е и самият президент на републиката Георги Седефчов Първанов, а също и партията му, БКП, систематично похарчваха – в добрия случай, а в по-лошите и направо крадяха тези пенсионерски пари. Затова сега пенсия от 150 евро в България се брои за висока, докато комшиите от Гърция например се мръщят на 600.

Изключително безотговорното управление на пенсионните фондове е докарало нещата там, където са те в момента: огромна част от населението, приблизително 2 милиона души, е принудена да преживява средно с около 260 лева месечно, при това ограбвани ежесекундно от монополната икономика, която им измъква левчетата от джоба за ток, вода, отопление, лекарства и медицинска помощ.

Първанов е пряк участник и виновник за това, 10 години е президент, председател, а преди това заместник-председател на БСП, шеф на парламентарна група, той е вземал важни и засягащи ужасно много хора решения. Например се е скъсал да лобира за АЕЦ “Белене”, в която са потънали милиарди левове. И които са откъснати от залъка на бедна България.

И какво ли не още.

И този човек, вместо на края на мандата си да застане честно пред хората и да каже “дами и господа, другарки и другари, уважаеми сънародници, извинявайте, не се справихме, не стана както я мислехме”, държи назидания и поучения.

Наглост. Комунистическа наглост.

“Лукойл” бил монополист. Да, ама не е само той

03 август 2011 / 12:38

Министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков подаде сигнал до Комисията за защита на конкуренцията за проверка дали “Лукойл” имал монополно положение на пазара на горивата. Министърът изтъкна, че у него са възникнали съмнения дали това не е така от мотивите на Софийския административен съд, който в решението си относно лиценза на “Лукойл” е записал, че компанията е единствен доставчик на гориво за редица големи фирми.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Това че у министъра чак сега са възникнали подозрения, само по себе си е много интересно. Но е факт, че покрай отнемането на лиценза на “Лукойл” стана ясно, че фирмата има договор за доставка на гориво например на БДЖ, по силата на който железниците нямат право да купуват от друг доставчик.

На нормален език това означава, че ако БДЖ си намерят от някъде по-евтино гориво, не могат да си купят, понеже съгласно договора подлежат на санкция. После България имала пазарна икономика.

Същността на пазарната икономика е, че пазарът определя цените. За да може това да става така, е необходимо да бъдат осигурени условия за конкуренция. Това ще рече, че за една стока има два, три и повече доставчици, които, за да спечелят клиенти, непрекъснато свалят цените, подобряват качеството на стоката и на обслужването, измислят нови неща, въвеждат ефективни производства и практики и непрестанно се стремят да понижават стойността на продукта.

В България това не е така.

Ето още примери.

Няма реална конкуренция при доставката на електрическа енергия например. По силата на държавно закрепени договори страната е разделена на три големи части, всяка от които може да получава ток от една-единствена компания.

Също като при БДЖ и “Лукойл”. Пазарът е затворен и на него, с благословията на държавата, не може да стъпи никой друг.

Съответният доставчик няма никакъв стимул да сваля цената и да подобрява качеството, понеже клиентът няма къде да иде.

Същото е при водата, при парното, при снабдяването с газ, да не говорим за доставките на оборудване за индустрията, при които на много места също има фактически монопол.

Но дори и там, където на пръв поглед има множество играчи и се предполага жестока конкуренция, пазарната икономика я няма.

Например при мобилните оператори. Те са три, обаче условията им си приличат като две капки вода и на практика конкуренция между тях няма.

Същото е и при банките.

И така нататък.

Разбира се, има и примери за реална конкуренция.

Например при интернет доставчиците я има и в резултат качеството непрекъснато се вдига, а цените падат. Донякъде е така и при доставчиците на телевизионни програми, особено на цифровите.

Обаче като цяло пазарът е силно монополизиран, картелиран и участниците в него нямат никакъв стимул да гонят по-ниски цени и по-високо качество. Напротив, те имат сметка от запазване на сегашното положение.

Цялата тази идиотска конструкция, която бяхме приучени да величаем като пазарна икономика, е създадена с решителната намеса на държавата. Било със законодателни актове, било с друга нормативна уредба, а нерядко и по криминален начин благодарение на подкупни държавни чиновници.

Крайният ефект е, че в много голяма част българският бизнес, особено този, който е ориентиран изцяло за вътрешния пазар, е неефективен, работи с изключително раздута норма на печалба, не пести и не свива разходите и в края на краищата е тотално зависим от държавата, от политическата власт, понеже с един подпис всичкото благоденствие може да иде на кино. Това е и основната предпоставка за гигантската корупция в България.

Но най-тежкото последствие от тази псевдопазарна икономика е, че се изсмукват доходите на хората. Отнемат се всички шансове някой да натрупа някакви пари и да подхване нещо свое. Да създава блага за себе си и другите. Тоталната бедност на България се корени точно там – в по същество монополната икономика.

Няма никакъв начин нещо да се промени, ако не признаем, че този монопол е създаден с решаващата помощ на държавата, на политическата власт и че не може да бъде разбит с пазарни средства. Ако държавата продължава да е на страната на монопола, както е досега, никаква конкуренция не може да има, понеже тя, държавата, може да смачка всеки.

Единственият изход е отваряне на всеки монополен пазар, стимулиране на появата на повече играчи, а там, където по обективни причини това е невъзможно – жестока регулация, контрол на цените и разходите, всякакви мислими мерки за защита на потребителите, били те хора или фирми.

Не е за вярване, че може скоро да стане.

Ама кой знае?

Случката с майка ми

На 29 май 1985 година в Брюксел, на стадион “Хейзъл”, малко преди да започне финалният мач между “Ювентус” и “Ливърпул” за Купата на европейските шампиони, привърженици на двата отбора се сбиха. Част от хората се опитаха да избягат и в резултат на струпването се срути стена. Загинаха 39 души.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Въпреки някои колебания, мачът все пак се игра и беше спечелен от “Ювентус” след гол от спорна дузпа на Мишел Платини, което беше първа титла за отбора в турнира. Това обаче днес почти не се помни, помни се трагедията на “Хейзъл”.

На другия ден шефовете на УЕФА, които взеха решението мачът да се играе, бяха разкъсани от пресата. Те предпочетоха да не загубят пари вместо да се смирят пред смъртта и реакцията беше подобаваща.

Под натиска на общественото мнение веднага след мача УЕФА взе радикални решения. Всички английски отбори бяха изхвърлени “за неопределено време” от европейските клубни турнири (забраната продължи 5 години плюс още една за “Ливърпул”), а в самата Англия започна реформа на футбола и сигурността по стадионите. В резултат на това днес да се иде на мач в Англия е по-безопасно, отколкото на опера в някои други страни.

Трябва да се има предвид, че решението на УЕФА да изхвърли английските отбори беше взето в период, в който те тотално доминираха в Европа – в десетилетието преди мача в Брюксел англичаните бяха взели 7 от десетте титли в турнира за Купата на европейските шампиони.

И УЕФА, и английските клубове загубиха вследствие на това много пари, но нямаше как, ножът беше опрял до кокала. Това беше зряла реакция на зряло общество, чиято вяра, че човешкият живот е висша ценност му е донесла небивали в световната история просперитет и благоденствие.

Тази аналогия не е много пряка, обаче е допустима.

Тези дни гледах едно българско телевизионно предаване, от категорията на т.нар. реалитита. На единия от участниците междувременно беше починала майка му и той обясняваше как въпреки “случката с майка ми” е решил да не прекъсва участието си.

В журито бяха достолепни хора – няколко български представители в конкурса на “Евровизия”, имаше и един носител на орден “Стара планина”. Ама никой не се обади. Дето се вика, на тях им плащат за друго.

Самото предаване беше режисирано така, че да почне с момчето, чиято майка е починала. Трагедията не е за изпускане, едната песен не стига, та да се пребори конкуренцията.

Въпреки оскотяването и самозабравянето, тези шоута все пак се правят от интелигентни хора и те няма как да не си дават сметка, че такъв тип предавания рушат пряко устоите, върху които се крепи цялото общество.

Дали е само за пари или има и други скрити причини, но голяма част от българските телевизионни предавания сякаш целенасочено газят през всякакви морални и човешки норми, възпитават и учат на неща, които са разрушителни за хората и за обществото.

Малко или много човекът се води, може да бъде насочван в една или друга посока и отговорността на тези, които са в позицията да водят, е огромна. И когато в 8 часа вечерта по телевизиите няма какво друго да се гледа, “случката с майка ми” става господар на умовете и душите.

А от дългогодишното промиване на мозъци малцина са в състояние да разберат какво всъщност става. И дори и тези, които разбират, просто изключват телевизора вместо да протестират.

Обяснението за всичко е, че “хората искат да гледат това”.

И как няма да искат, да не би да им се предлага нещо друго?

Не е прав Васил Левски. Ние сме извън времето

„Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме”, пише Васил Левски в писмо до Панайот Хитов през 1871 година. Тази мисъл е много популярна и често се цитира, но много малко се замисляме, че всъщност за българите времето не е реалност и не е ценност; ние обичаме да живеем сякаш времето ни е безкрайно и няма никакво значение.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Модерните български политолози, пиари и икономисти обичат да говорят за тайминг – времето, в което би трябвало да се извърши едно действие, за да има резултат. Говоренето е едно, действителността е съвсем друга. Съвременна България почти нищо не е свършила навреме.

Последният пример е приватизацията на “Булгартабак”. Интерес първоначално проявиха три фирми, една от които тютюнева – “Бритиш-американ тобако” (БАТ). Накрая остана само една, контролирана от руската Външнотърговска банка предимно финансова компания, и тя даде за цигарения холдинг малко над 100 милиона евро.

Преди 7 години, при последния опит за приватизация на “Булгартабак” БАТ даваше 200 милиона евро, но тогава ДПС се възпротиви, икономическият вицепремиер Лидия Шулева беше уволнена, а отцепилото се от НДСВ “Новото време” влезе в правителството.

Една година по-късно Сърбия продаде цялата си тютюнева индустрия на “Филип Морис” и БАТ за общо 605 милиона евро. Тогава сърбите произвеждаха около 10 000 тона цигари годишно, предимно за вътрешния пазар, а “Булгартабак” – около 5 пъти повече, по-голямата част за износ.

Ако някой роден разбирач може да ми обясни хубаво защо при това положение сръбските цигарени фабрики струват 3 пъти повече от българските, ще му се поклоня доземи.

Оттогава досега мина много време и сега вече “Булгатабак” е още по-евтин. Решаващо, разбира се, е времето: криза е, мерките срещу пушенето всеки ден се затягат, вътрешният пазар се е отворил и “Булгартабак” вече не е монополист.

Обаче има и друго. Пак сърбите например отхвърлиха тази година офертата на “Телеком Аустрия” за 51 процента от телекома си. Австрийците даваха 1,1 милиарда евро, сърбите искаха с 300 милиона повече.

И пак за сравнение – държавната БТК беше продадена от правителството на Симеон Сакскобургготски през 2004 година за 230 милиона евро. При фактически монопол във фиксираната телефония, огромен сграден фонд и GSM лиценз почти без пари. По-късно при препродажбите цената надхвърли 1 милиард евро.

Така или иначе се вижда: сърбите, а и другите около нас все някак си уцелват времето, а ние все сме извън него.

Ще прощава Апостолът.

Парите движат света. Но и го закопават

Един мой състудент, който сега е на относително високо ниво в общинската администрация на голям град, ми каза преди известно време, че най-печелившият бизнес в момента е източването на здравната каса. “Никой вече не се занимава със строителство, обществени поръчки и тем подобни”, каза той. “Парите са в касата и се изкарват без много работа, трябва само писане”.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Това, разбира се, е общоизвестно. Вместо да бъде пазарен инструмент за осигуряване на достъпно и добро здравеопазване, в българския си вариант здравната каса е много повече ефикасен начин за прехвърляне на обществен ресурс в частни ръце.

Пилеенето на пари обаче е по-малкият дерт. По-важното е, че парите превръщат лекуването на хората, което по принцип е една от най-благородните професии, в една грозна и отблъскваща мутация.

У пациентите се е настанило трайното подозрение, че докторите са в състояние да измислят и несъществуваща болест, само и само да приберат парите от клиничната пътека. И съответно доверието между лекуващ и лекуван отива на кино. А без доверие нищо не става на този свят – било в политиката, било в банките, където и да е.

Но не е така само в здравеопазването.

Така е например и в образованието. Изкарването на пари отново е изместило центъра на занятието - ученикът и студентът, също и както пациентът в здравеопазването – се разглеждат преди всичко като дойна крава, а не като хора, които трябва да получат знания и умения.

Това може да се види още при печатането на безброй учебници и помагала, агресивно продавани на загрижени родители, но също и във все повече комерсиализиращата се, в лошия смисъл на думата, система на висшето образование. Към това се добавят частни уроци, купени изпити и дипломи, всеобщо развращаване на идеята за образованието като пряк път за успеха в живота.

Този синдром се е настанил и в реалната икономика. Всичко, което е стока или услуга от първа необходимост, неща, чиято употреба не може да бъде избегната, надува цени и няма нищо общо с класическите пазарни принципи. Това е особено видно в монополизираните сектори, но практически съществува навсякъде.

Например няма никакво пазарно обяснение защо електричеството постоянно поскъпва, след като консумацията устойчиво намалява. Но има друго обяснение: без ток не може, следователно хората ще плащат колкото им кажем.

Също като при доктора; за здраве пари се не жалят.

Но ако все пак чистата икономика може донякъде да бъде оставена сама на себе си, макар че това в българските условия не е много работещо, е абсолютно неприемливо най-важните социални сфери, каквито са образованието и здравеопазването, да се израждат в нещо съвсем различно.

Това ще има катастрофални последици; то вече има.

Ще вземем пари от Либия. На Видовден

В Сърбия има Видовден. Празнува се официално и всенародно всяка година на 15 юни. С Видовден са свързани някои от най-значимите събития в историята на Сърбия, като например Косовската битка, състояла се между войските на сръбския княз Лазар и султан Мурад І. На същия ден през 1921 година сръбският крал Александър І Караджорджевич обявява конституцията на Кралството на сърби, хървати и словенци, наречена по-късно Видовденска. 7 години по-рано Гаврило Принцип застрелва в Сараево австроунгарския престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд, след което започва Първата световна война.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

На същата дата през 1989 година на Косово поле Слободан Милошевич произнася прочутата си реч, в която заявява, че сърбите никога повече няма да бъдат унижавани и която го изстрелва към върховете на политиката. Може би случайно, но може би не, на същата дата през 2001 година Милошевич е предаден на Хагския трибунал. И – тук вече няма място за случайности – на същата дата през 1990 е приета Хърватската конституция, а през 2008 година влиза в сила Косовската конституция. На същата дата отделилата се от Сърбия Черна гора влиза в ООН.

Изобщо в Сърбия Видовден си е съвсем реален.

В България този празник почти не се празнува, но изразът “Ще дойде Видовден” е навлязъл в езика и има значение, че ще дойде време за разплата, за възмездие и справедливост. Дали защото в България Видовден идва рядко или почти никога, но доста българи употребяват израза “на Видовден” в смисъл, че това няма никога да стане.

Сега, когато от месеци насам една от водещите световни новини е падането на режима на Муамар Кадафи в Либия, мнозина български политици, а и обикновени наблюдатели са на мнение, че за България е дошъл Видовден и че най-после ще получим възмездие за изтърпените унижения, а и допълнителни благини под формата на петролни концесии, поръчки за строителство и други добре платени неща.

Макар да ми се иска да стане така, реализмът говори друго.

След една продължителна и все още несвършила (а не се знае и кога и дали изобщо ще свърши) гражданска война Либия е съсипана страна. Разрушени са основни инфраструктури, най-вече в петролната промишленост, но също сгради и пътища, водопроводи и други съоръжения.

Според самите бунтовници от момента, в който те установят контрол върху страната, възстановяването на нефтодобива ще отнеме 15 месеца, според добронамерени независими оценки ще идат най-малко две години. Това ще струва много пари, а либийските, колкото и да ги има, ще бъдат похарчени непосредствено за възстановяването на държавата.

Така че на първа линия при разпределянето на либийските печалби ще бъдат хората с пари, петролните компании, авантюристи и рискувачи.

С цялото уважение към държавата, България не разполага с потенциал да се бори сама даже за малко парченце от тази баница. Нито има свободни пари, нито достатъчно политическо влияние, кадрово сме в състояние да предложим обслужващ и изпълнителски персонал, но едва ли повече.

Това няма за цел да обижда българската държава – просто възможностите ни са толкова. И ще е хубаво реално да си ги преценяваме и да не се изхвърляме много.

Понеже Видовден идва редовно, но само в Сърбия. В България – почти никога.

Криза е. Но не за всички

Американският конгрес остана възмутен от експертно проучване за годишните заплати на изпълнителните директори на големи компании в страната. Експертен доклад разкрива, че възнагражденията на 25-те изпълнителни директори, които надвишават данъците, са по около 17 млн. долара за миналата година. Така например изпълнителният директор на eBay е получил 12 и половина милиона. Компанията "Боинг", която е платила на изпълнителния си директор 14 млн. долара, е платила 13 млн. федерални данъци и е похарчила 21 млн. за лобиране и рекламни кампании. Шефът на "Дженеръл електрик" пък през 2010 г. е изкарал над 15 млн. долара, а компанията си е върнала данъци от държавата в размер на над 3 млрд. и същевременно е инвестирала 42 млн. долара в лобиране и политически кампании.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

В същото време около 20 милиона американци са без работа, милиони са с просрочени ипотеки и/или са загубили жилищата си, а страната е натрупала най-големия дълг в цялата си история. За да спасява задниците на банкерите и на точно тези изпълнителни директори, за което бяха похарчени над 1 трилион долара.

Хората, а и конгресмените, които зависят от гласовете на хората, отказват да приемат, че когато от всички се изискват жертви и икономии, има и такива, които продължават да си получават тлъстите заплати. И не само това, но и намират начини да не плащат данъци.

В кризисни времена това е от съществено значение: не можеш да искаш от другите, ако сам не дадеш.

България не е Америка, ама ние по нищо не се различаваме от американците. Стигнали сме ги не, ами даже сме ги и задминали.

Докато т.нар. обикновени хора затягат коланите, приемат да им бъдат намалявани заплатите, да им плащат осигуровки на измислени ставки, докато безработицата непрекъснато расте, а цените се увеличават всеки ден, събратята на американските директори не са склонни да се разделят ни най-малко с привилегиите си, високите си заплати и луксовете, с които са свикнали.

И не само това.

Купуват се скъпи коли, правят се луксозни и лъскави офиси, пилее се пара.

Например ако човек се вгледа, ще види, че колите на енергийния монополист ЧЕЗ са огромни “Мицубиши”-та или “Тойоти”. Купени с парите на тези, които всеки ден биват убеждавани, че няма как токът да не поскъпва. Че гарантирана печалба от 12% е най-нормалното нещо на света.

Може ли ЧЕЗ да си купи по-евтини автомобили? Може ли да не поръчва скъпи и прескъпи консумативи? Да пести всяка стотинка, както правят милионите българи?

Може, но не се налага.

На “Цариградско шосе” в София за броени месеци беше вдигната огромна и с лъскави прозорци сграда. В нея се нанесе българският филиал на банка, за която се твърди, че е толкова закъсала, че трябваше да се обедини с друга банка, та да не се срути.

Обаче ако някой е много закъсал, дали строи офиси за няколко милиона евро? Ако човек няма какво да яде, дали си купува екскурзия до Бахамите? Ако няма пари за нови обувки на детето, не си ли носи то старите до скъсване? Не ни ли казват всеки ден, че няма достатъчно пари, та се налага раково болните да почакат за лекарствата?

И изобщо, как да повярваме, че е криза, когато виждаме това, което виждаме?

Поглед през Дунава. За хората и за бюджетните дефицити

Има и друга гледна точка към българската действителност и тя е румънска. Според една статия, публикувана тези дни в един от големите румънски вестници – “Адевърул”, България е задминала Румъния в почти всичко: курортите и хотелите са по-хубави от румънските, туристите са много повече, данъците са по-ниски и е по-евтино.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Затова, пише авторката Елена Думитру, румънски фирми се местят в Русе и София, румънците си регистрират колите в България, а множество чужди инвеститори минават южно от Дунава в търсене на по-добри условия.

Не ще и дума, добре е за националното самочувствие да получаваме признание, че сме по-напред от някого, па макар и от Румъния. Макар че истината изисква да се каже, че в годините след 1989-а Румъния успя да привлече доста повече от т.нар. стратегически инвеститори.

Например “Рено” пое завода на “Дачия” в Питещ и произвежда евтини и непретенциозни автомобили, които се продават много добре, включително и в България. “Нокия” премести голям свой завод от Бохум, Германия, в Клуж и произвежда мобилни телефони, които също се продават добре. Факт е, че в Букурещ са и централите на много излъчвани в България комерсиални телевизии, затова и често гледаме реклами на румънски.

И какво ли не още. Румъния е три пъти по-голяма от България страна и това не е без значение – пазарът има повече потенциал и при равни други условия световните корпорации не се колебаят и избират Букурещ вместо София.

Обаче, вижда се, тези стратегически предимства не топлят обикновените румънци – те хвърлят едно око през Дунава и установяват, че българите са по-добре. Кусурът на румънската статия е чисто български – тя се фокусира върху макроикономическите показатели. По тях България изглежда наистина прекрасно: ниски данъци, конкурентни разходи за бизнес, стабилна банкова система, приемлив на фона на останалата Европа бюджетен дефицит.

Кучето е заровено обаче по-надолу.

Въпреки тези обективно добри показатели средният българин в никакъв случай не живее по-добре от средния румънец. И той е натискан постоянно от енергийни и други монополисти, и той не е в състояние да погледне отвъд битийните нужди и да се погордее с успехите на държавата си, да се почувства европеец не само институционално, като редовен гражданин на Европейския съюз, но и фактически – с права и възможности, които за повечето жители на Стария континент са даденост.

И България, и Румъния изгубиха много време, влязохме заедно в НАТО и ЕС след другите и гоненето на формални показатели замъгли смисъла от голямата политика, от наистина големия успех на приобщаването към Европа.

Хората се умориха от чакане и затова констатации от вида “комшията е по-добре” не топлят никого. Това е безмислена конкуренция и ние няма да й обръщаме внимание, стига да постигнем онези неща от живота, които ще ни направят -  и нас, и румънците – истински, а не на книга европейци.

То значи да не бъдем ограбвани, тероризирани, изстисквани, да работим нормално за нормални пари, да имаме мостове на всеки 100 километра по Дунав, да пътуваме, да се радваме на живота.

Докато това не стане, все едно е кой ще бъде напред – България или Румъния.

Защото важни са преди всичко хората, не само брюкселските критерии.

И ний сме европейци. Да му се не види (коментар на Георги Даскалов)

От 1 септември Гърция увеличи данък добавена стойност за ресторантьорите от 13 на 23 процента. В отговор ресторантьорите казаха, че това ще убие бизнеса им, ще изгони туристите към съседните държави и обявиха, че спират всички плащания към държавата. Това, разбира се, си е типично гръцки отговор.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

За разлика от Гърция ние сме си добре. На нас не вдигат данък добавена стойност, поради което и никакви протести и отказ от плащания няма. Всичко си върви както трябва, има финансова и – най-вече – банкова стабилност, няма сътресения и други подобни неща.

Покрай световната криза това, което става при комшиите обаче, и ние българите взехме да се интересуваме какво е положението по света и какво плащат другите.

Например българският потребител на туристически услуги, освен ако не е организиран, т.е., групов турист, дължи 20 процента ДДС върху цената на услугата. Т.е. българската държава е доста по-сурова към гражданите си, отколкото до вчера беше гръцката.

Четейки това-онова, научаваме също така, че в повечето държави от Европейския съюз има различни ставки за ДДС. Например храни и стоки от първа необходимост много често са напълно освободени от ДДС, т.нар. нулева ставка.

В България всичко се стриже с 20%. Няма значение дали става дума за бебешки храни, детски дрешки, книги, учебници и прочие глезотии. Щом купуваш – даваш 20 процента.

Това, наред с монополите и картелите, е основна причина храните в България често да са по-скъпи, отколкото са в Германия. Например ако един хляб в Германия струва 50 евроцента и за него не се плаща ДДС, в България дори да струва 40 цента, цената му ще бъде колкото е в Германия заради 20-те процента ДДС.

Когато се повдигне глас, че поне основните храни трябва да бъдат освободени от ДДС, следва железният аргумент, че това ще отвори вратички за неплащане на данъка. Чунким сега търговци са се избили да плащат и сякаш не се краде по два-три милиарда от ДДС годишно.

Удивително е, че европейският опит в България работи само в едната посока. Когато трябва да се повишават данъци и акцизи – така е в Европа, но когато се посочи, че в повечето европейски страни има диференцирани ставки поне за храните, детските дрехи, книгите и учебниците – това са глупости и социализъм.

В резултат на това българите харчат за храна около 40 процента от доходите си, докато за Европейския съюз този показател е 16-17 процента.

Времената са трудни и най-реалната помощ за хората би било, ако властта направи така, че у тях да остават малко повече пари. Ако например падне ДДС за сиренето, ако сега то струва 7 лева, би трябвало вече да се продава за 5,60. Ако едни детски обувки са 30 лева, без ДДС ще са 24. И така нататък.

Нека се почувстваме и ние поне малко европейци. Да му се не види.

Силата прави съединението (ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ)

“Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех предвид моя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си управлението, заявявам по най-тържествен начин, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел спрямо отоманското императорско правителство, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на вероизповедание. Отправям се (към респективните правителства на Силите) с молба да признаете това ново положение и моля да ходатайствувате пред негово величество султана да санкционира съединението за избягване на ненужни кръвопролития, защото народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт.”

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Тази телеграма, според свидетелството на Симеон Радев, изпраща княз Александър І Батенберг непосредствено след съединението на Княжество България с автономната област Източна Румелия на 6 септември 1885 година. Телеграмата е документ от едни други времена. В тях и българските политици, и българите като народ не се страхуват да отстояват своето и, ако потрябва, да се бият за него.

Два месеца по-късно българите доказват това, разбивайки в една кратка, но съдбоносна война по-многобройната и по-добре обучена сръбска армия и потвърждавайки дума по дума написаното в Батенберговата телеграма.

Когато сръбската армия е разбита при Сливница, а крал Милан е пред абдикация, Сърбия прави постъпки пред Великите сили за примирие. Те от своя страна ходатайстват пред султан Абдул Хамид, който има сюзеренни права и на Княжеството, и над Източна Румелия, да упражни влияние върху Александър І Батенберг да спре войната.

На това княз Александър І отговаря с телеграма до великия везир. В нея пише: "Заявявам, че свещеният мой дълг спрямо падналите на бойното поле и моята военна чест ме задължават да не предлагам и да не приемам никакво примирие преди съвършеното оттеглюване на сръбските войски от България и да не се съглася на мир, освен като се намеря в земята на неприятеля."

Продължението е известно. След победата в Сръбско-българската война вече никоя от Великите сили дори не повдига въпроса за възвръщане на статуквото и двете Българии стават една. На фасадата на Народното събрание в София е изписан девизът, който стои там и досега: Съединението прави силата.

Обаче щеше да е също толкова вярно, ако беше написано Силата прави съединението.

Съединението на България е постигнато със силата на народа, който в онези години е вярвал, че може да постигне всичко независимо кой стои насреща. Срещу Русия, срещу Турция, срещу Германия - само с вярата, че несправедливостите трябва да бъдат поправяни.

Но народът е вярвал в собствената си сила, в способността сам да чертае съдбата си.

В днешно време този дух изглежда безвъзвратно изгубен. В продължение на половин век след комунистическия преврат българските управници не правиха нищо, без да са попитали Кремъл, а след рухването на комунизма наставниците на България не само не изчезнаха, но и се увеличиха.

И всякакви треторазредни дипломати се упражняват да ни поучават за това и онова, а по-наглите даже направо ни диктуват. И ние обикновено се подчиняваме.

Ако бяха постъпвали така предците ни, вероятно щяха да ни трябват визи, та да идем до Пловдив. Обаче тогава са се намерили силни и решителни хора и затова днес България е това, което е.

Хубаво ще е да си спомняме това не само веднъж годишно на 6 септември.

Честит празник, българи.

Уволниха Дамян Лазаров. А трябваше да разтурят цялата комисия

Преди няколко дни премиерът Борисов поиска и получи оставката на шефа на Комисията за защита на потребителите Дамян Лазаров. Сбърка. Не трябваше да го уволнява. Трябваше да закрие цялата комисия.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Тази комисия е една от най-ненужните институции в държавата, а отгоре на това е и вредна. Първо, защото създава лъжлива привидност, че потребителят е защитен. Второ, понеже създава големи възможности за корупция. И трето, почти не защитава потребителите, но затова пък активно пречи на бизнеса и е инструмент за нечестно разчистване на неудобни конкуренти. И четвърто, разбира се, яде пари от бюджета. От нашите пари.

Затова и трябва да се закрие, та поне да няма илюзии, че българският потребител не е оставен на волята и добрината на монополите.

Няма друга държава в Европа, в която законът и търговските практики да са установени толкова крещящо във вреда на потребителите.

Например, ако ви изгори електрически бойлер в гаранция, трябва да го закарате в сервиза на продавача лично, да чакате, докато ви се подпише протокол за повредата и с него, пак лично, да идете обикновено на друго място, та да си получите нов. Това е хабене на време, нерви и пари без всякаква вина и не може да се види в цивилизовани държави.

Това обаче е сравнително малък кахър.

Никъде в нормалната част на Европа банка не може да вдига лихвен процент по вече сключен договор за кредит по свое усмотрение и по свои сметки. Не че повишение не е възможно, но неговият таван е фиксиран и двете страни са се съгласили за това при подписването на договора. В България обаче може и никакви комисии не могат да променят това.

Никъде, не само в Европа, но и в по-голямата част на света, не може институция или икономически субект да получава направо, без съдебен процес изпълнителен лист. В България обаче това си е уредено в закона – банките могат да получат такъв изпълнителен лист и да пристъпят директно към удовлетворяване на претенциите си.

Но ако клиент на банка има претенции, па били те и основателни, трябва да мине през съдебен процес, та да си вземе своето.

Навсякъде по света, ако човек не ползва дадена стока или услуга, той не дължи нищо. Но в България абонатите на топлофикациите трябва да плащат за парно, въпреки че са се отказали.

Българският потребител няма право да си избира доставчиците на ток, на вода, мотаят го с месеци и години, ако не е доволен и иска да си смени примерно мобилния оператор, ако токът спре или, не дай си, боже, стане причина да изгорят уреди, обезщетения не се полагат и какво ли не още и всичко това е записано в закона.

Той е така направен, че е в угода не на потребителя, а на икономически силните, на монополистите и на картелите.

Тогава защо ни е това декоративно украшение Комисия за защита на потребителите?

Тодор-Живковият социалистически рай

На 7 септември 2011 година се навършват 100 години от рождението на Тодор Живков. През 35 от тях той беше начело на комунистическата държава. Почина през 1998 година, но още преди да умре, култът към него доби изключителни размери, даже по-големи, отколкото когато беше държавно налаган.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Струва си да се припомни, че през 1989 година, една седмица, след като беше принуден да подаде оставка от ръководните си постове от БКП и държавата, Живков беше изключен от партията, а живковизмът беше порицан и заклеймен като зло. Днес част от тези, които го изключваха тогава, ще идат да се поклонят на паметника му в Правец.

Много ирония има на тоя свят, наистина.

Някога портретите на Тодор Живков по силата на държавната принуда висяха във всеки кабинет – от този на звеновода в последното ТКЗС на републиката до тези на Живковите заместници. Днес портретите в кабинетите вече ги няма, но пък се появиха на други места – по кафенета, кръчми, закусвални, работилници, автомобилни сервизи и къде ли не още.

Не е пресилено да се каже, че една немалка част от народа изпитва истинска, неподправена, но – и това трябва да се каже – умело подклаждана носталгия по Тодор-Живковите времена. Много популярен например е изразът за построените от Живков две Българии и как алфата и омегата на днешното време е и ние да построим поне една.

Дума да няма, изминалите години след 1989-а насложиха върху личността на Тодор Живков няколко пласта. Докато през 1989 година отрицанието беше всеобщо, днес изглежда в голяма степен приемливо той да бъде възхваляван, да бъде изтъквана държавническата му мъдрост, а и, това също става част от митологията – неговата гениална правешка хитрост.

Струва ми се, че голяма част от носталгията по Живков се дължи на чиста емоция, на, както се казва в народните песни, “жалба по младост”. Бяхме млади, бяхме хубави, бяхме пълни с енергия. Следователно и времето е било хубаво, и – пак следователно – Живков е бил добър.

Без емоция обаче трябва да се припомнят и онези неща, които през 1989 накараха повечето българи от сърце да се зарадват, когато разбраха, че Живков е паднал.

В Живковия рай например през повечето време имаше една-единствена телевизия, която излъчваше от 5 до 10 вечерта. За да гледаш телевизия на цветен телевизор, трябваха много връзки или няколкодневно чакане пред съответния магазин, често - безрезултатно. Повече се чакаше за кола – за “Москвич” и “Трабант” 5 години, за “Лада” – 15. На екскурзия в чужбина можеше да се иде само след разрешение от партийните и държавните органи.

За доста от специалностите в университетите и институтите се искаше бележка от милицията, за да може изобщо да се кандидатства. С изключение на столицата, навсякъде в страната месо и кренвирши се докарваха само във вторник и петък, а на много места – само в петък. На някои места изобщо не се докарваха.

Ако някой искаше да се премести да живее, примерно от Шумен в София, беше забранено. Разбира се, имаше и вратички, Тодор-Живковият рай имаше много вратички. Например можеше да се ожениш/омъжиш за софиянка/софиянец. Или да си намериш работа в някое партийно или държавно учреждение. Ама за това трябваха яки връзки.

И по-нататък: с години се чакаше например за домашен телефон, ученето в чужбина беше възможно предимно в Съветския съюз, и то за избрани хора, внуци и правнуци на активни борци против фашизма и капитализма влизаха в университетите без изпит, номенклатурата имаше специално снабдяване и привилегии, Държавна сигурност слухтеше навсякъде и можеше да ти съсипе живота за нула време, съпрузи се развеждаха, за да могат да си запазят законно придобитите жилища и така нататък.

Още по-рано Тодор Живков и неговите другари избиха десетки хиляди българи, понеже не мислеха като тях, затвориха или заточиха други десетки хиляди по същите причини, отнемаха събирана с векове собственост, изселваха хора от жилищата им, за да се настанят самите те и изобщо вършеха всички онези неща, които накараха почти всички българи да се зарадват, когато на 10 ноември 1989 година Тодор-Живковият рай рухна.

Днес това е забравено, нещо повече – хора, които дори не са били родени или са били невръстни по онова време, убедено твърдят, че тогава е било много хубаво.

Обаче не беше.

Всичко това не означава, разбира се, че днес сме цъфнали и вързали. Не сме.

Ама това е друга тема.