“Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех предвид моя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си управлението, заявявам по най-тържествен начин, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел спрямо отоманското императорско правителство, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на вероизповедание. Отправям се (към респективните правителства на Силите) с молба да признаете това ново положение и моля да ходатайствувате пред негово величество султана да санкционира съединението за избягване на ненужни кръвопролития, защото народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт.”
ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Тази телеграма, според свидетелството на Симеон Радев, изпраща княз Александър І Батенберг непосредствено след съединението на Княжество България с автономната област Източна Румелия на 6 септември 1885 година. Телеграмата е документ от едни други времена. В тях и българските политици, и българите като народ не се страхуват да отстояват своето и, ако потрябва, да се бият за него.
Два месеца по-късно българите доказват това, разбивайки в една кратка, но съдбоносна война по-многобройната и по-добре обучена сръбска армия и потвърждавайки дума по дума написаното в Батенберговата телеграма.
Когато сръбската армия е разбита при Сливница, а крал Милан е пред абдикация, Сърбия прави постъпки пред Великите сили за примирие. Те от своя страна ходатайстват пред султан Абдул Хамид, който има сюзеренни права и на Княжеството, и над Източна Румелия, да упражни влияние върху Александър І Батенберг да спре войната.
На това княз Александър І отговаря с телеграма до великия везир. В нея пише: "Заявявам, че свещеният мой дълг спрямо падналите на бойното поле и моята военна чест ме задължават да не предлагам и да не приемам никакво примирие преди съвършеното оттеглюване на сръбските войски от България и да не се съглася на мир, освен като се намеря в земята на неприятеля."
Продължението е известно. След победата в Сръбско-българската война вече никоя от Великите сили дори не повдига въпроса за възвръщане на статуквото и двете Българии стават една. На фасадата на Народното събрание в София е изписан девизът, който стои там и досега: Съединението прави силата.
Обаче щеше да е също толкова вярно, ако беше написано Силата прави съединението.
Съединението на България е постигнато със силата на народа, който в онези години е вярвал, че може да постигне всичко независимо кой стои насреща. Срещу Русия, срещу Турция, срещу Германия - само с вярата, че несправедливостите трябва да бъдат поправяни.
Но народът е вярвал в собствената си сила, в способността сам да чертае съдбата си.
В днешно време този дух изглежда безвъзвратно изгубен. В продължение на половин век след комунистическия преврат българските управници не правиха нищо, без да са попитали Кремъл, а след рухването на комунизма наставниците на България не само не изчезнаха, но и се увеличиха.
И всякакви треторазредни дипломати се упражняват да ни поучават за това и онова, а по-наглите даже направо ни диктуват. И ние обикновено се подчиняваме.
Ако бяха постъпвали така предците ни, вероятно щяха да ни трябват визи, та да идем до Пловдив. Обаче тогава са се намерили силни и решителни хора и затова днес България е това, което е.
Хубаво ще е да си спомняме това не само веднъж годишно на 6 септември.
Честит празник, българи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар