Симеон І, Симеон ІІ и ХІІ конгрес на БКП

В центъра на Ахелой има скромен мемориал, посветен на битката на цар Симеон Велики с византийците през 917 година. Има паметник, дело на професор Румен Скорчев, а на входа на парка младежкото НДСВ (тогава все още Национално движение Симеон ІІ) е поставило паметна табела, та да се знае кой е инициаторът.


ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Така историята се затваря между първия и втория Симеон, но това не е всичко, понеже малко встрани от главния вход на парка има олющена и попресъхнала чешмичка с надпис “ХІІ конгрес на БКП”. Има и петолъчка. БКП вече я няма, или поне не е онази БКП, НДСВ също се е запътило към историята, обаче, дето се вика, построеното от тях остава.
Страната е пълна с такива паметни знаци, символи на едно минало, което преди 22 години уж всички искахме да загърбим, а все не успяваме. Сега България се сдоби и с музей на тези знаци – музей на социалистическото изкуство, вход 6 лева, за пенсионери и ученици – по 3. Министърът на финансите Симеон Дянков, който при идването си в България каза, че американският му тъст заръчал да се бори с комунистите, вече почна да пресмята кяровете.
Е те това е майсторлък – да се бориш с комунизма и пари да изкараш от това. Не че някои и досега не го правеха, ама сега сякаш има повече естетика.
Експлоатирането на носталгията по социализма не е невиждано, при това не само в България. Например едно от най-символните неща на Германската демократична република – “Трабант”-ът , вече се е превърнал в икона, има фенклубове в цяла Германия, а някои хора изкарват нелоши пари от това.
В България употребата на соцносталгията беше и остава предимно политическа. Социалистическата партия, бивша комунистическа майсторски храни тези настроения и почти на подсъзнателно ниво успява да внуши на все по-застаряващия си електорат, че ако в един прекрасен момент вземе властта единно и безразделно, както беше някога, ще върне ТКЗС-тата, ученическите и студентските бригади, незабравимите нощи с едрите звезди на Ахтопол, работническите и студентските столове, плодовата ракия за 2,90 и така нататък благини на онези години.
И комунистическите, т.е., социалистическите вождове, и електоратът знаят, разбира се, че това е невъзможно, обаче, както казват руснаците “приятно вспомнить”.
Целта на това упражнение обаче не е романтическа, а чисто политическа: беловласите трябва да бъдат убедени, че партията не ги е забравила, нищо че точно тя ги заряза да се оправят със 150 лева пенсия, докато едни отговорни другари станаха за нула време милионери.
Така в сладки спомени и въздишки по незабравимото минало животът се изнизва, ама то това живот ли е? А какво беше едно време, ех…
Сега всичките тези реликви, опредметени и овеществени, са подредени в музей. На социалистическото изкуство.
Обаче се съмнявам, че ще има много посетители. Първо, 6 лева за един пенсионер са много пари. И, второ, кой е луд да дава пари за нещо, което може да си гледа безплатно?
Навсякъде в България.