ДЕН ВТОРИ
Завършва първият ден на Декамерон, започва вторият. Под ръководството на
Филомена се повеждат разговори за хора, които след всевъзможни премеждия и
противно на собствените си очаквания стигат до благополучен край.
Слънчевите лъчи били вече донесли навсякъде новия ден, а птиците го възвестявали
на всеуслишание, чуруликайки радостно по зелените клонки, когато дамите и тримата
младежи, след като станали от сън, тръгнали из градината; дълго се разхождали те ту
в една, ту в друга посока и пристъпвайки бавно из росната трева, виели пъстри венци.
И сторили същото, както предния ден: нахранили се още по хладина, изиграли няколко
танца и се прибрали да си починат; като ударил деветият час, се събудили и по волята
на кралицата пак се събрали и насядали около нея на прохладната зелена поляна. А
тя, красива и привлекателна, с лавров венец на глава, огледала дружината и като
поразмислила, заповядала на Неифила да разкаже една новела, с която да постави
началото на разказите за този ден. Без да възразява, Неифила започнала весело.
НОВЕЛА I
Мартелино се престорва на сакат и дава вид, че е излекуван от мощите на свети Ариго;
но измамата му бива разкрита, бият го и го затварят, има опасност да увисне на
въжето, ала в края на краищата той се спасява.
— Често се случва, скъпи мои дами, човек, като рече да се подиграе с другите и най-
вече със свети неща, не само да не извлече никаква полза за себе си, ами да си
докара и беля на главата. Ето защо, подчинявайки се на заповедта на кралицата да
започна с моята новела разсъжденията на предложената от нея тема, имам намерение
да ви разкажа от какво бил сполетян веднъж един наш съгражданин: отначало работата
тръгнала зле, но — противно на неговите очаквания — завършила твърде щастливо.
Не много отдавна живял в Тревизо немец на име Ариго; той бил беден човек и
пренасял срещу заплащане тежки товари на всеки, който се обръщал към него за
подобна услуга; и всички го смятали за честен човек, който води свят живот. По тази
причина — дали е вярно, или не, не знам — станало така, че като умрял, в часа на
неговата смърт, както твърдят жителите на Тревизо, камбаните на най-голямата
градска църква започнали да бият сами, без никой да се докосва до тях. Всички
сметнали това за чудо и почнали да говорят, че Ариго е светец; жителите на града
хукнали към къщата, където лежало тялото му, и го понесли като свети мощи към
главната църква; после почнали да водят там куци, слепи и сакати — люде, поразени
от всякакви болести, с всякакви недъзи, като че ли, докосвайки се до тялото на Ариго,
всички те щели да оздравеят. Случило се така, че по време на цялата тази бъркотия и
глъчка в Тревизо пристигнали трима наши съграждани: единият се казвал Стени,
вторият — Мартелино, а третият — Маркезе; те посещавали дворовете на синьорите и
развличали всички със своите смехории и с умението си да имитират кого ли не.
Понеже идвали за пръв път в този град, като видели хората да сноват насам-натам,
учудили се и попитали какво става; узнавайки каква е причината, решили и те да
отидат да погледат. Оставили нещата си в една странноприемница, а Маркезе казал:
„Добре де, ние искаме да видим тоя светия, но едно не ми е ясно: как ще се доберем
до него, защото чух да казват, че площадът е заварден от немци[1] и други въоръжени
люде, докарани тук от синьора на града, за да не стават безредици; пък и разправят,
че църквата била толкова претъпкана с народ, че никой вече не може да влезе.“
Тогава Мартелино, който искал да види всичко, възразил: „Нима трябва да се откажем
заради това! Дума да не става! Ще измисля нещо и ще стигнем до светото тяло.“
Маркезе запитал: „Как?“ А Мартелино отвърнал: „Ще ти обясня. Аз ще се престоря на
сакат, а вие двамата със Стеки ще ме придържате — ти от едната, той от другата
страна, уж че аз не мога да вървя сам; вие ще кажете, че искате да ме заведете вътре,
та да може светията да ме изцери, и всеки, щом пи види, ще се отдръпне и ще ни
стори път.“
Маркезе и Стеки одобрили този остроумен начин. Без да се бавят, тримата излезли от
странноприемницата и като стигнали едно усамотено място, Мартелино така се
сгърчил целият — свил ръце, крака и пръсти, изкривил уста и цялото си лице,
изблещил очи, — че заприличал на плашило; и нямало да се намери човек, който, щом
го види, да не помисли, че това е сакат и нещастен. Маркезе и Стеки го вдигнали и с
най-благочестив вид го понесли към църквата, като умолявали смирено всеки срещнат:
„Сторете ни път, ради бога!“ Народът се отдръпвал и скоро, заобиколени от всеобщо
внимание и съпровождани с викове: „Дайте път, дайте път!“, те стигнали до мястото,
където било положено тялото на свети Ариго. Неколцина благородни мъже, които
стояли наблизо, подхванали Мартелино и го вдигнали към тялото, за да може да изпита
веднага целебното му и благотворно действие. Всички почнали да следят най-
внимателно какво ще стане, а Мартелино, след като почакал да мине малко време, се
престорил (нещо, което владеел до съвършенство), че отначало раздвижва един пръст,
после китката на ръката, после цялата си ръка и така постепенно се изправил целият.
Като видял това, народът вдигнал такава врява, възхвалявайки свети Ариго, че тя
можела да заглуши и най-силния гръм.
Не щеш ли, наблизо се случил някакъв флорентинец, който познавал много добре
Мартелино, но отначало, когато го докарали целия сгърчен и превит, не можал да го
познае. Ала след като Мартелино се изправил, той прихнал да се смее и казал: „Бог да
го убие! Когато го докараха, кой можеше да повярва, че на тоя човек нищо му няма?“
Неколцина граждани от Тревизо чули всичко и тозчас попитали: „Ама как така? Та нали
беше целият схванат!“ Флорентинецът отвърнал: „Ами, схванат! Той винаги си е бил
здрав и прав като всеки един от нас, само че, както и вие сами можахте да се убедите,
притежава повече от всекиго умението да се преструва на такъв, какъвто пожелае!“
Щом чули тия думи, хората сякаш само това чакали — втурнали се и закрещели:
„Хванете тоя предател, тоя богохулник, дето се подиграва със светиите, дето се
престори на парализиран, без да е такъв, дето се подигра и с нашия, светец, и с нас
самите!“ Викайки така, те го сграбчили, издърпали го от мястото, където се намирал,
почнали да му скубят косите, разкъсали дрехите му, почнали да го ритат и да го бият с
юмруци; и не се смятал за мъж оня, който не побързал да стори това. Мартелино
пищял: „Смилете се, за бога!“, дърпал се и се бранел, доколкото можел. Но нищо не
помагало, тълпата около него ставала все по-гъста и по-гъста. Като видели всичко
това, Маркезе и Стеки си помислили, че работите отиват зле, но не се решавали да му
се притекат на помощ, защото се страхували за себе си; напротив, развикали се
заедно с другите, че така му се пада, че трябва да го убият, а в същото време си
мислели как да го измъкнат от ръцете на тълпата.
Разгневените люде наистина щели да убият Мартелино, ако на Маркезе не му било
хрумнало следното: навън пред църквата се били струпали почти всички стражи на
синьорията[2] и той се втурнал към тях с възможната най-голяма бързина, застанал
пред изпълняващия длъжността подеста[3] и рекъл: „Помогнете ми, за бога! Там един
разбойник ми отряза кесията със сто златни флорини; моля ви, наредете да го заловят,
та да си получа обратно своето!“ Като чули това, дванадесет стражи се затичали
веднага натам, където продължавали да чешат без чесало клетия Мартелино; с
неимоверни усилия те успели да си пробият път сред навалицата, измъкнали го от
ръцете на тълпата целия раздърпан и покрит със синини и го откарали в двореца на
синьорията.
Последвали ги мнозина, които се смятали подиграни от Мартелино, и щом разбрали, че
са го заловили за кражба, всички започнали да твърдят, че е откраднал и техните
кесии, тъй като не можали да измислят по-подходящ предлог, за да не му останат
длъжни. Като чул това, съдията, който бил твърде суров човек, побързал да го отведе
настрана и започнал да го разпитва. Но Мартелино му отвръщал с шеги, сякаш смятал,
че задържането му е нищо и никаква работа; това разгневило съдията, който
заповядал да го вържат на козел и да го набият здравата; той искал да го накара да
признае в каквото бил обвинен, а после да го обеси. Когато спуснали Мартелино на
земята и съдията го запитал истина ли е това, което разправят за него тия люде,
Мартелино разбрал, че ако отрича, нищо добро не го чака, и рекъл: „Господарю мой,
готов съм да ви призная цялата истина, но преди това наредете всеки, който ме
обвинява, да ви каже къде и кога съм му откраднал кесията, а пък аз ще казвам вярно
ли е, или не.“ — „Добре“ — съгласил се съдията и наредил да повикат неколцина
граждани. Един от тях заявил, че Мартелино му измъкнал кесията преди осем дни, друг
твърдял, че неговата била открадната преди шест дни, трети настоявал, че Мартелино
го ограбил преди четири дни, други пък викали, че техните кесии са откраднати същия
ден.
Мартелино ги изслушал и се обърнал към съдията: „Господарю мой, всички тия хора
лъжат най-безобразно, а аз мога да ви докажа, че говоря самата истина; та аз съм
съвсем отскоро в този град — идвам за пръв път, и ако не е вярно, нека кракът ми не
стъпи никога вече тук — и още щом пристигнах, за моя беда, рекох да видя тялото на
светията; а там, както сам можете да се уверите, хубаво ме наредиха. Че казаното от
мен е самата истина, може да потвърди служителят от синьорията, при когото се
явяват всички чужденци: може да се установи и от неговата книга, и най-сетне — и от
стопанина на странноприемницата, където съм отседнал. Затова, ако установите, че ви
говоря истината, аз ви моля да не ме измъчвате и погубвате по искане на тия
негодници.“
През това време Маркезе и Стеки, като научили, че съдията действува срещу него
най-сурово и заповядал да вържат Мартелино на козел и да го набият, уплашили се
много и си рекли: „Ама че я свършихме: уж да го измъкнем от тигана, а го хвърлихме в
огъня!“ И хукнали презглава да търсят стопанина на странноприемницата, където били
отседнали; намерили го и му разказали какво се е случило, а той прихнал да се смее и
ги завел при някой си Сандро Анголанти, който живеел в Тревизо и бил почитан много
от синьора[4] на града. Те му разказали всичко поред и почнали да го молят да се
застъпи за Мартелино. Сандро се смял много, после отишъл при синьора и го помолил
да изпрати някой да доведе Мартелино. Молбата му била изпълнена.
Хората, които били изпратени да вземат Мартелино, го заварили да стои пред съдията
само по риза, объркан и примрял от страх, защото съдията не искал и да чуе нещо в
негова защита; напротив, тъй като изпитвал известна омраза към флорентинците, той
възнамерявал да го обеси и по никой начин не искал да го пусне да го отведат пред
синьора, та се наложило да го принудят пряко волята му.
Когато Мартелино се явил пред синьора, разказал му всичко от игла до конец и го
помолил, вместо каквато и да е друга милост, да го пусне да си върви, защото, докато
не стигнел до Флоренция, все щял да си мисли, че е с примка на шията. Синьорът се
смял много заради тази случка, подарил на тримата по една дреха и те, след като —
противно на очакванията си — се отървали от голямата опасност, се прибрали живи и
здрави у дома си.
Бележки
[1] „… немци…“ — наемни войски, ландскнехти. ↑
[2] Синьория — така през XIV и XV век се наричали в Италия малките държавици,
начело на които стояли принцове. Така се е наричала и върховната власт във
Флорентинската република. В случая е употребена в по-широк смисъл — като власт,
градско управление. ↑
[3] Подеста — управител на италианските общини през Средните векове, който
раздавал правосъдие, командувал войската по време на война. Обикновено го
извиквали от друг град и заемал длъжността в продължение на една година. ↑
[4] Синьор — синьор на италиански значи господин, но значи и господар, владетел,
властелин.
НОВЕЛА II
Риналдо д’Асти бива ограбен и попада в К.астел Гулиелмо, където намира подслон у
една вдовица; после бива възнаграден за понесените загуби и се прибира жив и здрав
у дома си.
Дамите се смели много на патилата на Мартелино, за които разказала Неифила; от
младежите най-много се смял Филострато, комуто кралицата наредила да продължи да
разказва, тъй като седял до Неифила. Без да чака нова покана, той започнал:
— Прелестни дами, иска ми се да ви разкажа една новела за свети работи, примесени
отчасти с бедствия и любовни приключения; и може би ще бъде полезно да бъде
изслушана особено внимателно от ония, които бродят по несигурните пътеки на
любовта; защото чам често се случва, ако човек не е прочел предварително молитвата
на свети Юлиан,[1] да намери лош прием, макар и да има удобно легло.
И така, по времето на маркиз Ацо да Ферара, някакъв търговец на име Риналдо д’Асти
отишъл по свои работи в Болоня; не щеш ли, като си свършил работата и потеглил
обратно, на излизане от Ферара по пътя за Верона той срещнал някакви люде,
приличащи на търговци, които всъщност били разбойници и нехранимайковци. Той ги
заговорил най-непредпазливо и тръгнал с тях. А те, щом разбрали, че е търговец,
предположили, че носи със себе си много пари и решили при първия сгоден случай да
го ограбят; но за да не възбудят у него никакви подозрения, престорили се на скромни
и порядъчни люде, разговаряли с него за честност и благоприличие и — доколкото
можели и умеели — се държали внимателно и смирено. А Риналдо сметнал, че тази
среща за него е истинска сполука, тъй като бил тръгнал на път самичък, придружен
само от един слуга на кон. Докато пътували — както често става при подобни случаи,
— разговаряли ту за едно, ту. за друго, и от дума на дума стигнали до молитвите, с
които хората се обръщат към бога; единият от разбойниците — а те били трима —
запитал Риналдо: „А вие, почтени човече, кои молитви четете, като тръгвате на път?“
Риналдо отвърнал: „Право да си кажа, в тия работи хич ме няма, не ги разбирам много;
зная само няколко молитви, предпочитам да си живея по старому и не му придирям
много: но все пак имам навик, когато съм на път, сутрин, преди да тръгна от
странноприемницата, винаги да казвам по веднъж «Отче наш» и «Аве Мария» в памет
на бащата и майката на свети Юлиан, след което моля и бога, и него да ми помогнат да
си намеря добър подслон за следващата нощ. Неведнъж досега по време на моите
странствувания ми се е случвало да попадам на какви ли не опасности, но винаги съм
успявал да ги избягна и да пренощувам на добро място, да намеря добър подслон;
затова съм твърдо убеден, че свети Юлиан, в чест на когото казвам молитвите си,
измолва за мен тази Божия Милост. Струва ми се, че ако не кажа молитвите си
сутринта, и пътуването ми няма да е благополучно, и нощуването ми няма да е като
хората!“
Разбойникът, който му задал въпроса, го запитал отново: „Казахте ли молитвата и тази
сутрин?“ Риналдо отвърнал: „Да, разбира се.“ Тогава разбойникът, който вече знаел
какво ще стане по-нататък, си рекъл: „Тая молитва ще ти потрябва, защото, ако не ни
мине котка път, довечера май няма да спиш добре.“ А на него казал: „И аз, подобно на
вас, много съм пътувал, но никога не съм прочитал тая молитва, макар и да съм чувал
мнозина да я препоръчват; при все това винаги съм нощувал добре. И довечера може
би сам ще се убедите кой ще прекара по-добре нощта — дали вие, дето сте прочели
молитвата, или аз, който изобщо не съм я казвал. Вярно е обаче, че вместо нея аз
казвам: Dirupisti или Intemerata или пък De profundis[2], а те, както разправяше на
времето баба ми, били молитви с чудодейна сила.“
И така, те продължили да пътуват заедно, като си бъбрели за най-различни неща, а
разбойниците само чакали сгоден случай, за да изпълнят коварните си намерения;
привечер, като стигнали отвъд Кастел Гулиелмо и се канели да прегазят една река,
тримата решили, че късният час е удобен, а мястото — подходящо: уединено и
закътано. Нахвърлили се върху търговеца, ограбили го, пуснали го да върви пеша,
само по една риза, и на тръгване му викнали: „Хайде, върви и виж дали тая нощ твоят
свети Юлиан ще ти намери добър подслон, а нашият светия сигурно ще се погрижи за
нас.“
Прегазили реката и изчезнали.
Когато видял, че разбойниците се нахвърлили върху господаря му, слугата на Риналдо,
който бил голям страхливец, вместо да му се притече на помощ, обърнал коня си и
препуснал презглава; спрял се чак в Кастел Гулиелмо, където пристигнал вечерта и се
разположил да пренощува, без да се погрижи за нищо друго.
През това време Риналдо стоял бос, по риза, треперел и тракал със зъби (било много
студено, валял непрестанен сняг) и не знаел какво да прави; като видял, че вечерният
здрач бързо се спуска, почнал да се озърта, надявайки се, че все ще намери къде да
се подслони, та да прекара нощта и да не умре от студ. Ала не съзрял нищо, тъй като
наскоро в този край имало война и всичко било опожарено; тогава, гонен от студа, той
хукнал към Кастел Гулиелмо; не знаел къде е избягал слугата му — там или някъде
другаде, но се надявал, че ако успее да стигне дотам, Господ все някак си ще му
помогне. Станало обаче така, че нощният мрак го заварил, кажи-речи, на цяла миля
разстояние от замъка и той стигнал там много късно, когато вратите били вече
залостени, а подвижните мостове — вдигнати, та не можал да влезе. Затова изпаднал
в отчаяние, заплакал неутешимо и почнал да се озърта наоколо, търсейки къде да се
подслони, та поне снегът да не го вали; така съвсем случайно съзрял някаква къща,
издадена малко над крепостната стена на замъка, и решил да отиде там да се
подслони и да дочака деня. Като стигнал под издадената част на къщата, забелязал
една врата; тя била заключена и Риналдо, печален и навъсен, се свил пред прага на
купчина слама, която насъбрал наоколо, оплаквайки се непрекъснато на свети Юлиан,
че с вярата, която имал в него, съвсем не заслужавал такова отношение.
Но свети Юлиан го бил взел под свря закрила и скоро му осигурил много добър
подслон. В крепостта живеела вдовица, нямаща равна на себе си по хубост, която
маркиз Ацо обичал повече от живота си и я държал там, та да му е винаги под ръка.
Тази жена живеела точно в къщата, под която Риналдо отишъл да се подслони.
Случило се така, че предния ден маркизът пристигнал с намерение да прекара нощта
с вдовицата и тайно й пратил вест да му приготвят баня и хубава вечеря; но когато
всичко било готово и вдовицата чакала маркиза, пред вратите на замъка пристигнал
вестоносец и предал на маркиза такова известие, което го накарало веднага да потегли
на път. Той пратил да кажат на вдовицата да не го чака и тозчас препуснал. Жената се
поогорчила и като не знаела какво да прави, решила да се изкъпе в приготвената за
маркиза баня, а после да се навечеря и да си легне. Отишла да се къпе, но банята се
намирала близо до вратата, край която се бил свил клетият Риналдо, и жената чула как
той хленчи и трака зъби, както правят щъркелите с клюн. Тогава тя извикала
прислужницата си и й казала: „Я иди горе на стената и виж кой седи вън пред вратата;
гледай да разбереш какъв е и какво прави там!“ Слугинята отишла, и тъй като
въздухът бил чист и прозрачен, видяла Риналдо, който седял и треперел, както
казахме, бос и по риза. Тя го запитала кой е, а Риналдо треперел толкова силно, че
едва успявал да изговаря думите; той обяснил колкото се може по-кратко кой е, защо и
как е попаднал там; после почнал да я моли жалостиво, ако е възможно, да не го
оставя да умре през нощта от студ. Слугинята се трогнала, върнала се при
господарката си и й разказала всичко; вдовицата също се смилила над него, и като си
спомнила, че има ключ от същата тази врата, която маркизът понякога използувал за
тайните си похождения, казала на прислужницата: „Иди и тихичко му отвори; вечерята
е готова и няма кой да я яде, а има и къде да го подслоним.“
Прислужницата отправила много хвалебствия към дамата за нейната човечност,
отишла да отвори на Риналдо и той влязъл; като го видяла, че целият е вкочанен от
студ, вдовицата му рекла: „Човече, влизай по-скоро в банята, докато е още топла.“ Без
да чака да го подканят още веднъж, Риналдо сторил това с най-голямо удоволствие; и
след като се посгрял и посъвзел, сторило му се, че живее втори живот. Дамата
наредила да приготвят за него някои от дрехите, останали от съпруга й, който бил
починал неотдавна, а когато Риналдо ги облякъл, те така му прилегнали, сякаш му
били шити по мярка; очаквайки по-нататъшните разпореждания на домакинята, той
взел да благодари на Бога и на свети Юлиан, задето го отървали от ужасната нощ,
която мислел, че ще прекара, и задето го довели в това, както му се сторило, чудесно
убежище. След известно време, като си поотпочипала, вдовицата заповядала да
запалят голям огън в камината на една стая, отишла там и запитала какво прави
Риналдо. Прислужницата й отвърнала: „Мадона, той се преоблече и е много красив
мъж, изглежда почтен и благовъзпитан.“ Тогава вдовицата казала: „Иди и го повикай да
дойде тук да се навечеря край огъня, защото знам, че не е ял.“
Като влязъл в стаята и видял дамата, която му се сторила от знатен род, Риналдо я
поздравил най-почтително и благодарил с най-изискани слова за добрината, която му
направила. Тя го огледала, изслушала го и се убедила, че той наистина е такъв, за
какъвто го представила нейната прислужница; после се обърнала към него най-
любезно, поканила го да седне край огъня до нея и почнала да го разпитва как е
попаднал там. Риналдо й разказал всичко от игла до конец. Вдовицата вече била
научила някои подробности за случилото се още когато слугата на Риналдо пристигнал
в замъка; затова повярвала на всичко, което той й разказал, разправила му какво
знаела за неговия слуга и му обяснила как най-лесно ще може да го намери на следния
ден. После масата била сложена, Риналдо си измил ръцете и домакинята го поканила
да вечерят заедно. Риналдо бил едър и висок на ръст, имал хубаво и приятно лице,
изящни и изискани обноски и бил на средна възраст; вдовицата го огледала добре и го
харесала твърде много; нещо повече — тя почнала да го желае, защото, докато чакала
маркиза да прекарат заедно нощта, у нея се събудили похотливи желания.
Когато се навечеряли и станали от трапезата, дамата се посъветвала с прислужницата
си и я попитала дали ще постъпи добре, ако, след като била излъгана от маркиза,
реши да се възползува от благото, което самата съдба й праща. Прислужницата
разбрала желанието на своята господарка и я насърчила — доколкото можела и
умеела — да го задоволи; затова, като се върнала край огъня, където била оставила
Риналдо, домакинята започнала да му хвърля любовни погледи и да му говори:
„Риналдо, защо сте толкова замислен? Нима сте седнали да се тревожите, задето няма
да ви върнат коня и някакви си там дрехи? Горе главата, развеселете се! Чувствувайте
се като у дома си. Ще ви кажа и друго: като ви видях с тия дрехи, които принадлежат на
покойния ми съпруг, стори ми се, че виждам самия него, затова тази вечер пожелах
поне сто пъти да ви прегърна и да ви целуна, и ако не се страхувах, че ще ви бъде
неприятно, сигурно щях да го сторя.“
Щом чул тия слова и видял блясъка в очите на дамата, Риналдо, който не бил глупак,
се приближил до нея с разтворени обятия и рекъл: „Мадона, като си помисля, че само
благодарение на вас и занапред ще мога да се числя към живите и като си представя
само от каква участ ме избавихте, смятам, че ще бъде недостойно от моя страна, ако
не направя всичко възможно, за да ви доставя удоволствие; затова задоволете
желанието си и ме прегърнете и целунете, а за мен да ви прегърна и целуна, ще бъде
повече от удоволствие.“ От повече приказки нямало никаква нужда. Домакинята, която
изгаряла от любовно желание, побързала да се хвърли в обятията му; след като се
притиснала страстно до Риналдо и го целунала хиляда пъти и получила в отговор също
толкова целувки, двамата излезли оттам и отишли в спалнята й, легнали си без
всякакво колебание и чак докато почнало да се зазорява, удовлетворили много пъти
страстта си.
Щом пукнала зората, станали — по желание на домакинята — и за да не може никой да
разбере какво се е случило, тя му дала някакви много стари дрехи, напълнила му
кесията с пари, помолила го да. пази всичко в тайна, показала му откъде да мине, за
да намери слугата си, а после го пуснала да излезе през същата вратичка, през която
влязъл вечерта.
Щом се съмнало, Риналдо си дал вид, че пристига отдалеч, влязъл в замъка, чиито
врати били вече отворени, и намерил слугата си. После се преоблякъл в своите дрехи,
които били в багажа, и тъкмо когато се канел да възседне коня на слугата си, станало
чудо: тримата разбойници, които го ограбили предната вечер, малко след това
извършили ново злодеяние, но били заловени и сега ги докарали в замъка. Те си
признали всичко и Риналдо получил обратно и коня, и дрехите, и парите си; така не
загубил нищо освен два пояса, за които разбойниците не могли да си спомнят къде са
ги сложили. Затова, след като благодарил на Бога и на свети Юлиан, Риналдо яхнал
коня си и се прибрал у дома си жив и здрав, а на следния ден тримата разбойници
увиснали на въжето.
Бележки
[1] Молитвата на свети Юлиан — свети Юлиан е бил смятан за покровител на
пътниците. ↑
[2] Dirupisti, Intemerata, De Profundis — начални слова на два псалма и на една молитва
към Дева Мария. В жаргона на разбойниците обаче значат „бой, заплахи, убийства“. ↑
НОВЕЛА III
Трима млади мъже пропиляват лекомислено имота си и обедняват; изпаднал в
отчаяние, техният племенник се прибира у дома си, но по пътя се запознава с един
абат, който се оказва дъщеря на английския крал. Тя се омъжва за младежа, а той
възвръща на чичовците си всички загуби и предишното им добро положение.
Дамите и младежите изслушали с възхищение приключенията на Риналдо д’Асти,
похвалили набожността му, благодарили и на бога, и на свети Юлиан, загдето оказали
помощ на търговеца, когато изпаднал в крайна беда; освен това — въпреки че по
въпроса били по-сдържани и предпазливи — не сметнали жената за глупава, задето
съумяла да се възползува от благото, което сам Бог й изпратил в нейния дом. И докато
се подсмивали и си приказвали колко ли приятна нощ е прекарала вдовицата,
Пампинеа, която седяла до Филострато, се досетила (както после се и оказало), че е
неин ред да разказва; затова тя се съсредоточила и почнала да обмисля какво да
разкаже, а после по нареждане на кралицата започнала весело и уверено:
— Благородни дами, колкото повече говори човек за превратностите на съдбата,
толкова повече намира — особено ако се стреми да вникне в нейния ход — какво да
разкаже за тях; от това никой не бива да се учудва, защото стига да поразмислим, ще
видим, че всичко онова, което ние от лекомислие наричаме наше, всъщност се намира
в нейните ръце и че тя по свое, неведомо нам, решение прехвърля безспир всичко от
едни ръце в други и го връща обратно, следвайки непознати за нас пътища. И въпреки
че това се проявява най-очевидно всеки ден и във всяко нещо, въпреки че бе доказано
и в някои от разказаните преди новели, все пак, тъй като на нашата кралица й е
приятно да разговаряме за това, аз ще прибавя към вече разказаното (може би не без
полза за слушателите) и тази моя новела, която се надявам да ви хареса.
Живял някога в нашия град знатен човек на име месер Тебалдо, който според някои
принадлежал към рода Ламберти; други пък твърдят, че бил от рода Аголанте, като
изхождат не толкова от някакви други съображения, колкото от занаята, упражняван
по-късно от синовете му, имайки предвид и онова, с което винаги са се занимавали и
продължават да се занимават и днес потомците на рода Аголанте. Но да оставим
настрана въпроса към кой от двата рода е принадлежал Тебалдо; искам да река, че за
времето си той бил много богат човек и имал трима синове: първият се наричал
Ламберто, вторият — Тедалдо, а третият — Аголанте. И тримата били красиви и
стройни младежи; най-големият от тях не бил навършил и осемнадесет години, когато
богаташът месер Тебалдо умрял и им оставил като на свои законни наследници
всичкото си движимо и недвижимо имущество. Като се видели изведнъж толкова
богати, с толкова пари и имоти, те почнали да харчат без мяра и без сметка наляво и
надясно, ръководейки се единствено от собственото си удоволствие: държали голяма
прислуга, притежавали множество породисти коне, кучета и птици, уреждали
непрекъснато празненства, прахосвали много пари за подаръци и турнири, като
вършели не само каквото подобава на благородници, но и всичко, каквото хрумнело на
младежкия им ум.
Но те не водили този живот дълго, тъй като оставеното от баща им богатство се
изчерпало; и понеже не можели да покриват големите разходи само с доходите си,
почнали да продават и залагат имота си; днес продавали едно, утре — друго, докато
един ден разбрали, че са останали почти с празни ръце; така нищетата им отворила
най-сетне очите, заслепени преди от богатството. Затова Ламберто извикал един ден
двамата си братя, напомнил им с каква почит се ползувал баща им и какво е тяхното
положение днес, какво богатство били наследили и в каква бедност са изпаднали
поради неразумното си разточителство; той употребил цялото си красноречие, за да ги
убеди да продадат каквото им било останало още, преди хората да открият цялата им
нищета, и да се махнат заедно и тримата.
Така и направили. Без всякакви сбогувания и прощални тържества те напуснали
Флоренция и без да се спират никъде, стигнали чак до Англия; тук, в Лондон, си купили
малка къщичка, гледали да харчат колкото се може по-малко и се впуснали да печелят
пари с лихварство; и така им потръгнало, че само за няколко години успели да
натрупат страшно много пари. Поради това те се върнали един подир друг с парите си
във Флоренция, изкупили отново голяма част от предишните си имоти, закупили и други
и се оженили; продължили да дават пари под лихва в Англия, като изпратили да се
занимава там с техните работи един свой племенник на име Алесандро. А те си
останали във Флоренция, и като забравили докъде ги било докарало предишното им
разточителство, въпреки че били вече задомени, почнали отново да пилеят по-
безогледно и от преди и всички търговци им имали пълно доверие и им заемали
всякакви суми.
В продължение на няколко години те успявали да покриват разходите си с парите,
изпращани им от Алесандро, който се заел да дава пари взаем на разни барони срещу
техните замъци и другите им доходи и извличал от това значителни печалби. Докато
тримата братя живеели толкова нашироко и когато парите не им достигали, вземали
назаем, разчитайки много на доходите от Англия, станало така, че противно на всички
очаквания в Англия избухнала война между краля и един от синовете му, поради което
островът се разделил на две: едната страна подкрепяла краля, другата — сина му.
Вследствие на това на Алесандро били отнети всички замъци на бароните и той
останал без всякакви доходи, с които да може да се издържа. Като се надявал, че
бащата и синът скоро ще се помирят, а на него ще му върнат всичко — и капитала, и
лихвите, Алесандро не напускал острова, а тримата братя във Флоренция
продължавали да пилеят пари, без да ограничават огромните си разходи, и вземали
все по-големи заеми.
Но след като в продължение на няколко години надеждите на Алесандро не се
оправдали от хода на събитията в Англия, тримата братя не само загубили всякакъв
кредит, ами и внезапно били задържани, защото заемодавците искали да им бъде
изплатено всичко; и тъй като имотите им се оказали недостатъчни да покрият
дълговете, тримата братя останали да лежат в затвора, а техните жени и невръстни
деца се пръснали из селата, едни на една страна, други на друга, бедни и сиротни,
знаейки, че не могат да очакват занапред нищо друго освен вечна нищета. Алесандро,
който през всичките тия години стоял в Англия и все очаквал, че най-сетне ще зацари
мир, като видял, че мир няма да има и по-нататъшното му оставане е колкото опасно
за живота му, толкова и излишно, решил да се върне в Италия и потеглил сам-самичък.
На излизане от Брюге той зърнал случайно някакъв абат-бенедиктинец, който също
така тръгвал на път, съпроводен от множество монаси и слуги и голям обоз; след абата
яздели двамина стари рицари, роднини на краля, към които Алесандро и приближил
като към стари познати и те на драго сърце го взели със себе си.
И така, докато пътували, Алесандро ги запитал най-учтиво какви са тия монаси, които
яздят пред тих, придружени от толкова много слуги, и къде отиват. Единият от рицарите
отвърнал: „Тоя, дето язди пред нас, е наш млад родственик, неотдавна избран за абат
на едно от най-големите абатства в Англия; но тъй като е по-млад и законът не допуска
да заема този сан, отиваме с него в Рим, за да измолим светия отец да отмени за
младежа това ограничение и да го утвърди за абат. Но по този въпрос не бива да се
говори с никого.“ По пътя младият абат яздел ту начело, ту в края на многобройната си
свита, както ежедневно виждаме да правят синьорите, когато пътуват; и станало така,
че докато сновял назад-напред, абатът съзрял Алесандро, който бил твърде млад,
строен и с много красиво лице, а освен това имал изящни и приятни обноски и бил
добре възпитан — повече от това не можело да се иска. Още от пръв поглед той се
поправил на абата, както никой друг дотогава; абатът повикал Алесандро при себе си,
заговорил го най-любезно и почнал да го разпитва кой е, откъде идва и къде отива.
Алесандро му обяснил най-откровено положението си и отговорил на всичките му
въпроси; после се поставил на услугите му въпреки скромните си сили и възможности.
Като чул умните му и смислени слова, като преценил най-вече обноските му и решил,
че Алесандро въпреки не особено почтения си занаят всъщност е благороден човек,
абатът го харесал още повече; изпълнен със съчувствие заради сполетелите го беди,
той почнал да го утешава най-дружески: убеждавал го да не губи надежда, защото,
щом е почтен и достоен човек, Господ ще го издигне отново на същото място, откъдето
го била низвергнала злата съдба, та дори и по-високо; после помолил Алесандро,
който отивал в Тоскана, да бъде така любезен и остане с него, тъй като и той имал
намерение да се отбие там. Алесандро му благодарил за утешителните слова и заявил,
че е готов да изпълни всяко негово нареждане.
Докато продължавали да пътуват заедно, а сърцето на абата, който не свалял очи от
Алесандро, започвало да се изпълва с нови чувства към него, станало така, че след
няколко дни те стигнали до някакво селище, където нямало странноприемници; и тъй
като абатът пожелал да спре там, Алесандро го настанил у един свой добър познат, на
когото, наредил да приготви за абата най-подходящата стая в своя дом; и понеже
станал, кажи-речи, сенешал на абата, като човек, добре запознат с мястото, той
настанил цялата му свита из селището колкото се може по-добре — едни тук, други
там.
След като абатът се навечерял, понеже станало вече късно и всички легнали да спят,
Алесандро попитал стопанина къде да пренощува. Стопанинът му отвърнал: „Да ти
кажа право, не знам; виждаш, че навсякъде е претъпкано, а аз и моето семейство спим
на пейките; в стаята на абата има едни ракли, ако искаш, мога да те заведа там и да ти
постеля, та да прекараш някак си нощта.“ Алесандро възразил: „Как ще отида в стаята
на абата, като знаеш, че е толкова малка и тясна, и тъкмо поради това там не отседна
и никой от неговите монаси? Ако се бях сетил за това, преди да си легнат, щях да пратя
на раклите монасите, а аз щях да отида на тяхното място.“ Стопанинът измърморил: „А
бе то станалото — станало; стига да искаш, там ще можеш да се настаниш добре; по-
удобно място от това никъде няма да намериш; абатът спи, завесата е спусната, аз ще
ти донеса тихичко една завивка и ще си легнеш.“ Като се убедил, че всичко това може
да стане, без да бъде обезпокоен абатът, Алесандро се съгласил и се настанил там
безшумно.
Абатът, който не спял, а, напротив, размишлявал неспокойно за новите си желания, чул
какво си приказвали стопанинът и Алесандро, разбрал и къде е легнал Алесандро; той
останал безкрайно доволен и си рекъл: „Сам Бог ми помага в моите желания; ако сега
не се възползувам от това, подобен случай може дълго време да по ми се представи.“
Решил да се възползува от случая и след като се уверил, че в странноприемницата с
тихо и спокойно, обърнал се шепнешком към Алесандро и го поканил да легне до него;
най-сетно след дълги увещания Алесандро се съблякъл и легнал. Абатът сложил
ръката си на гърдите му и почнал да го гали досущ както правят влюбените девойки с
любимия си; Алесандро се учудил не малко и помислил, че абатът прибягва до тези
милувки навярно подбуден от нечестива страст.
Но абатът сякаш веднага разбрал подозрителните мисли на Алесандро (може би се
досетил сам, а може и Алесандро да е направил някакво движение), усмихнал се и
като смъкнал ризата си, хванал ръката на Алесандро, притиснал я към гърдите си и
рекъл: „Алесандро, прогони глупавите си мисли, пипни тук и ще разбереш какво крия.“
Слагайки ръка върху гърдите на абата, Алесандро усетил две заоблени, твърди и
нежни, сякаш изваяни от слонова кост гърди; щом разбрал, че лежи до жена, той
веднага я прегърнал и понечил да я целуне, но тя му рекла: „Преди да се доближиш
още повече до мен, почакай да чуеш какво имам да ти кажа. Както виждаш, аз съм
жена, а не мъж; напуснах като девойка родния си дом и отивам при папата да ме
омъжи; но за твое щастие или за мое нещастие, щом те зърнах, пламнах по тебе от
такава любов, каквато никоя жена на е изпитвала; затова реших да предпочета за
съпруг теб пред когото и да е друг. Но ако ти не ме искаш за съпруга, стани веднага и
иди на мястото си.“
Макар и да не знаел коя е тя, съдейки по придружаващата я свита, Алесандро
предположил, че девойката трябва да е от знатен и богат род; че е красавица, сам
виждал; затова, като поразмислил малко, отвърнал, че щом тя иска така, на него ще
му бъде много приятно. Тогава девойката седнала на леглото, обърнала се към една
икона, на която бил изписан ликът на Господа наш, надянала на пръста на Алесандро
пръстен и му казала, че са сгодени; а после те се прегърнали и за най-голямо
удоволствие и на двамата се забавлявали най-приятно през останалата част от нощта.
На разсъмване, след като се уговорили какво да правят и как да постъпват, Алесандро
станал и излязъл от стаята по същия път, по който бил влязъл, и никой не разбрал
къде е прекарал нощта; безкрайно радостен, той потеглил отново на път заедно с
абата и свитата му и след няколко дни стигнали в Рим. Минали няколко дни. Абатът,
придружен от двамата рицари и от Алесандро, отишъл право при папата и след като му
оказал дължимата почит, обърнал се към него със следните слова: „Отче свети, вие
трябва да знаете по-добре от другите люде, че всеки, който желае да води порядъчен и
честен живот, е длъжен по възможност да избягва всичко, що би го подбудило да
постъпва иначе; затова и аз, в стремежа си да живея честно и да мога наистина да
изпълня това свое желание, избягах тайно, преоблечена в дрехите, които виждате на
мен, с голяма част от съкровищата на английския крал, моя баща (а той искаше да
даде мен, младото момиче — както вие сам виждате, — на престарелия крал на
Шотландия), и тръгнах на път, за да дойда тук, та сам ваше светейшество да ми избере
някого за съпруг. Накара ме да избягам не толкова старостта на шотландския крал,
колкото страхът, че ако се омъжа за него, поради присъщата на младостта ми слабост
бих могла да извърша нещо в противоречие с Божите Закони и с честта на кралската
кръв на моя баща. Ала като идвах насам с подобни намерения, бог, който най-добре
знае кому какво е потребно, се смили над мен (аз вярвам в неговото милосърдие) и
изпречи пред очите ми тоя, когото му е било угодно да посочи за мой съпруг; този
човек, ей този момък — и тя посочила Алесандро, — когото виждате до мен; обноските
му и доблестта му са достойни за която и да е дама от знатен род, макар че може би в
жилите му не тече кръв, благородна колкото кралската. Него аз си избрах, него искам
за мъж и никога няма да се съглася друг да ми стане съпруг, каквото и да реши баща
ми или който и да е друг човек. И тъй като главната причина, която ме накара да
тръгна на път, вече не съществува, аз все пак пожелах да продължа пътешествието си,
за да посетя светите и достопочтени места, с които е пълен този град, както и ваше
светейшество, за да направя достояние на вас, а заедно с това и на другите, брачния
съюз, сключен между мен и Алесандро само пред бога. Поради това аз най-смирено ви
моля да проявите благосклонност към онова, що е било угодно Богу и приятно на мен,
и да ни дадете вашата благословия; тя ще ни вдъхне по-голяма увереност, че всичко се
върши в угода на тогова, чийто наместник сте вие, за да можем, за слава на всевишния
и вам, заедно да живеем и заедно да умрем накрая.“
Като чул, че жена му е дъщеря на английския крал, Алесандро се учудил не малко и
сърцето му тайно преляло от радост; но още повече се учудили двамата рицари и така
се ядосали, че ако се намирали другаде, а не пред папата, сигурно щели да оскърбят
Алесандро, та и дамата дори. Папата също твърде се учудил на облеклото на дамата и
на нейния избор; но понеже съзнавал, че стореното не може вече да се поправи,
пожелал да удовлетвори молбата й; най-напред успокоил рицарите, като видял, че са
разгневени, помирил ги с дамата и с Алесандро и дал разпорежданията си да бъде
направено каквото трябва. Когато дошъл определеният от него ден, в присъствието на
всички кардинали и на много други знатни люде, стекли се по негова покана на
устроеното от него голямо тържество, той наредил да (въведат дамата, облечена в
царски одежди, която изглеждала толкова красива и привлекателна, че всички я
похвалили най-заслужено; заедно с нея се появил и Алесандро; и той бил разкошно
облечен и по облеклото си, и по обноските си никак не приличал на човек, занимаващ
се с лихварство, а по-скоро на младеж от кралски род, и двамата рицари му оказали
големи почести. Папата наредил да извършат наново и тържествено бракосъчетанието
и след прекрасната и разкошна сватба ги пуснал да си вървят с неговата благословия.
Алесандро и дамата пожелали на тръгване от Рим да се отбият във Флоренция, където
мълвата била вече донесла вестта за тяхната сватба; гражданите ги посрещнали с
най-големи почести, а дамата наредила да освободят тримата братя, като преди това
се разпоредила да изплатят дълговете им и възвърнала имуществата, които
притежавали и те, и жените им. Всички благодарили на Алесандро, а той и жена му
взели със себе си Аголанте и си тръгнали от Флоренция; като пристигнали в Париж,
били приети с почести от краля.
След това двамата рицари отишли в Англия, успели да убедят и успокоят краля и той
простил и на дъщеря си, и на зет си, приел ги най-тържествено, а зетя си не след дълго
посветил в рицарски сан и му подарил Корнуелското графство. Зет му се показал
толкова доблестен и действувал толкова ловко, че успял да помири бащата със сина;
това донесло най-големи добрини на острова, а Алесандро спечелил любовта и
уважението на всички граждани. Аголанте пък успял да си възвърне всичко, каквото му
дължали, и се завърнал във Флоренция като най-голям богаташ, но преди това граф
Алесандро го направил рицар.
А графът и жена му заживели в най-голяма слава и, както разказват някои, с ума и
смелостта си и с помощта на своя тъст малко след това той завоювал Шотландия и
бил коронясан за неин крал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар