НОВЕЛА IV
Ландолфо Руфоло обеднява и става корсар; заловен от гснуезците, той претърпява
корабокрушение и се спасява на сандък, пълен със скъпоценности; приютява го една
жена на остров Корфу и той се прибира у дома си забогатял.
Лаурета седяла до Пампинеа и като разбрала, че тържественият завършек е и краят
на нейната новела, без да чака да я подканват, започнала така:
— Прелестни дами, по мое мнение никъде намесата на съдбата не може да проличи
така добре, както при издигането на едни човек от крайна бедност до положението да
стане крал, както се случило с Алесандро в новелата на Пампинеа. И тъй като всеки от
пас, които отсега нататък ще трябва да разказва на предложената тема, е длъжен да
се придържа и нейните граници, аз няма да се посвеня да ви разкажа една новела,
която, макар и да съдържа още по-големи митарства, все пак няма такъв блестящ
край. Зная много добре, че като имате предвид това, вие няма да изслушате така
внимателно моя разказ; но понеже не мога да ви предложа друго, моля за извинение.
Казват, че крайбрежието от Реджо до Гаета е най-живописният край на Италия; там,
съвсем близо до Салерно, високо над морето се издига бряг, който местните жители
наричат брега на Амалфи; той е осеян с малки градчета, с градини и водоскоци, там
живеят много богати люде, умеещи да търгуват както никой друг. Измежду споменатите
градчета се намира едно, наречено Равело, където и сега има богати люде, а в
миналото там живял много голям богаташ на име Ландолфо Руфоло, чието богатство
му се видяло малко, та рекъл да го удвои, но при това загубил всичко и едва не
погубил и себе си. Както всеки търговец, след като си направил сметката, тоя човек
закупил много голям кораб, натоварил го с най-различни стоки, купени изцяло само с
негови пари, и потеглил за Кипър. Ала там заварил множество други кораби, докарали
стоки със същите качества като неговите; и за да успее да разпродаде каквото бил
донесъл, наложило се не само да дава стоката си на безценица, а едва ли не даром;
това, кажи-речи, го разорило.
Дълбоко огорчен от станалото, той се чудел и се маел какво да направи и като видял,
че за съвсем кратко време от богаташ, какъвто бил, стигнал едва ли не до просяшка
тояга, решил или да загине, или чрез грабеж да възстанови загубите си, та да не се
върне като бедняк там, откъдето бил потеглил като най-богат човек. Намерил купувач
на големия си кораб и с получените от продажбата пари, заедно с другите, които взел
от стоките си, закупил малък корсарски кораб, съоръжил го отлично с всичко
необходимо за тая работа и почнал да напада и граби чуждото, и най-вече турците. В
тая му дейност щастието му се усмихнало много повече, отколкото в търговията; за
около година, година и нещо той заловил и ограбил толкова турски кораби, че не само
успял да си възвърне каквото бил загубил в търговията, но и умножил състоянието си
повече от два пъти. Поради това, поучен от патилата си при първата загуба и като
видял, че е понатрупал доста пари, за да не пострада още веднъж, той убедил себе си,
че спечеленото му е предостатъчно, че няма какво повече да желае и затуй решил да
се прибере у дома си със заграбеното; и тъй като се страхувал да закупи стоки, не
обърнал в друго спечелените пари и ценности, а със същото корабче, с което ги бил
натрупал, спускайки веслата на вода, потеглил към дома си.
Като стигнал архипелага, привечер излязъл сироко, който не само духал в обратна на
следваната от него посока, ами вдигнал такива високи вълни, че малкият му кораб
едва ли щял да издържи; затова той се приютил в един защитен от вятъра залив,
образуван от малко островче, с намерението да дочака по-благоприятен вятър. Не
щеш ли, малко след това, бягайки от същото, което и Ландолфо искал да избегне, с
големи мъки доплували в залива и два големи генуезки търговски кораба, които идвали
от Константинопол; хората на тия кораби, като забелязали корабчето и разбрали кой е
стопанинът му — а те били чували, че е много богат човек, — препречили изхода на
залива, и бидейки по природа грабливи и алчни за пари, решили да го завладеят.
Спуснали на сушата част от хората си, въоръжени с арбалети, и ги накарали да заемат
такова място на брега, че никой да не посмее да слезе от корабчето, ако не иска да
бъде пронизан от стрелите им; останалите спуснали лодките и с помощта на морското
течение се приближили до корабчето на Ландолфо, за кратко време успели да го
превземат без особени усилия и да пленят всички гребци, от които не можал да се
спаси нито един човек; после прехвърлили Ландолфо на един от своите кораби,
заграбили всичко, каквото намерили на неговото корабче, и го потопили, а Ландолфо
останал само по една тъпка дрешка.
На следния ден, когато вятърът задухал в обратна посока, двата кораба вдигнали
платна и потеглили на запад; цял ден пътували благополучно, но привечер излязъл
бурен вятър, който вдигнал високи вълни и отдалечил корабите един от друг. Случило
се така, че корабът, на който се намирал клетият Ландолфо, поради силния вятър
заседнал в една плитчина малко по-нагоре от Кефалония, разбил се и станал на трески
подобно на парче стъкло, хвърлено срещу стена; и както обикновено става в такива
случаи, морето се покрило с плаващи стоки, със сандъци и дъски; въпреки че било
тъмно като в рог и морето се вълнувало и се вдигали високи вълни, ония клетници от
кораба, които умеели да плуват, заплували и гледали да се заловят за всяка вещ,
изпречила се пред тях. Между тях бил и бедният Ландолфо, който през деня на няколко
пъти призовавал смъртта да го прибере, защото предпочитал да умре, отколкото да се
завърне у дома си беден, какъвто станал отново; но щом видял смъртта да се
надвесва над него, той се изплашил и подобно на другите се заловил за първата
попаднала му под ръка дъска, с надежда, че може би няма да се удави веднага и Бог
ще му помогне да се спаси. Възседнал дъската, крепейки се доколкото може, и макар
че морето и вятърът го носели ту на една, ту на друга страна, изкарал така, докато се
развиделяло.
Като станало съвсем светло, той се огледал и не видял нищо друго освен море, облаци
и някакъв сандък, люшкан насам-натам от вълните, който понякога идвал толкова
близо до Ландолфо, че той умирал от страх, понеже се боял да не го блъсне и да го
удави; всеки път, когато сандъкът се доближавал, той протягал ръка да го блъсне,
доколкото може, защото останал почти без сили. Не щеш ли, изведнъж във въздуха се
извила вихрушка, спуснала се над морето, блъснала сандъка, а той така ударил
дъската, на която седял Ландолфо, че я преобърнал; Ландолфо я изпуснал, потънал
под вълните и като изплувал отново, подпомогнат по-скоро от страха, отколкото от
собствените си сили, видял, че дъската е доста далеч от него; понеже се страхувал, че
не ще успее да стигне до нея, доплувал до сандъка, който се оказал съвсем близо,
опрял гърдите си на капака му и гледал да го крепи с ръце, за да не се преобърне.
Морето го мятало ту на една, ту на друга страна и той, без да яде, защото нямало
какво, наливайки се с вода повече, отколкото би искал, без да знае къде се намира и
без да вижда около себе си друго освен море, прекарал така целия ден и следващата
нощ. На следния ден, било по Милостта Божия, или поради силата на вятъра нашият
човек, прогизнал почти като сюнгер, склещил здраво ръце о ръба на сандъка (както
виждаме, че правят удавниците, когато се залавят за каквото им попадне), се
доближил до брега на остров Корфу, където случайно се намирала една бедна женица,
дошла тук да мие и лъска с пясък и солена вода своите съдове. Като го забелязала да
се приближава и не можала да различи никакъв образ, тя се изплашила, извикала и се
дръпнала назад.
А той не можел да продума и зрението му било съвсем отслабнало, та затова не й се
обадил; но когато морето го изтласкало към брега, тя видяла сандъка, а като се
вгледала по-внимателно, забелязала първом ръцете му, проснати върху сандъка,
после лицето му и се досетила какво може да бъде това. Подтиквана от състрадание,
жената нагазила в морето, което се било вече успокоило, сграбчила Ландолфо за
косата и го извлякла на брега заедно със сандъка; после, макар и с мъка, откопчала
ръцете му от сандъка, сложила сандъка на главата на дъщеря си, която била с нея,
грабнала Ландолфо като малко дете и го отнесла у дома си, вкарала го в банята и
толкова го разтривала и мила с гореща вода, че. той възвърнал загубената си топлина
и част от силите си. Когато й се сторило, че вече е дошъл на себе си, тя го изкарала от
банята, подкрепила го с хубаво вино и сладкиши и го гледала както могла няколко дни,
докато най-сетне той укрепнал достатъчно, за да може да се окопити и да проумее
къде се намира.
Тогава добрата женица решила, че трябва да му върне сандъка, който била запазила,
и да му каже, че по-нататък той сам трябва да се погрижи за себе си. Така и
направила, а Ландолфо, който съвсем бил забравил за сандъка, все пак го взел, когато
добрата женица го донесла, защото предполагал, че вътре ще намери нещо, което ще
му даде възможност да изкара поне няколко дни; ала сандъкът му се сторил доста лек
и надеждите му се изпарили. Въпреки това веднъж, когато добрата женица не била в
къщи, той отворил сандъка, за да види какво има вътре, и намерил много скъпоценни
камъни, едни обработени, други не, а Ландолфо разбирал от тия неща. Щом ги видял и
си дал сметка за голямата им стойност, започнал да слави господа, задето не го
изоставил, и съвсем се ободрил; но като човек, сполетян на два пъти, и то за кратко
време, от зла орис, за да не пострада трети път, той съобразил, че трябва да бъде
крайно предпазлив, ако иска да стигне до дома си с тия неща; затова завил камъните в
някакви парцали, казал на жената, че сандъкът не му трябва повече и тя може да го
вземе, ако иска, а после я помолил да му даде една торба.
Жената се съгласила веднага; той й поблагодарил най-сърдечно за добрината, която му
сторила, метнал торбата на рамо и си тръгнал; после се качил на една лодка и отишъл
в Бриндизи, а оттам все по брега стигнал до Трани, където срещнал неколцина свои
съграждани, търговци на платове. Разказал им за патилата си и за всичко освен за
сандъка, а те се смилили над него и му дали дрехи; не стига това, ами му дали й кон, и
придружители до Равело, където той казал, че иска да се върне, и го изпратили.
Когато най-сетне се почувствувал на сигурно място, той благодарил на бога, задето му
помогнал да се добере дотук, развързал торбата, разгледал всичко най-внимателно
(нещо, което преди не можел да стори) и установил, че скъпоценните камъни са
толкова много и толкова скъпи, че ако ги продаде на изгодна, та дори и на по-ниска
цена, ще стане два пъти по-богат, отколкото бил, преди да замине.
След като намерил начин да продаде камъните, той изпратил голяма сума пари на
добрата женица в Корфу като награда за услугата, която му сторила, извличайки го от
морето; същото направил и за ония люде, които го облекли в Трани; а остатъка
задържал за себе си и не желаейки да се занимава повече с търговия, живял почтено
до края на дните си.
НОВЕЛА V
Андреучо от Перуджа пристига в Неапол да купува коне; за една нощ му се случват три
премеждия, но се отървава и се връща у дома си с един рубин.
— Камъните, които намерил Ландолфо — започнала Фиамета, чийто ред да разказва
дошъл, — ме накараха да си припомня една новела, изпълнена с не по-малко
опасности, отколкото разказаната ни от Лаурета; но тя се отличава от предишната по
това, че докато там премеждията стават може би в продължение на няколко години, в
моята — както ще чуете — се случват само за една нощ.
Чувала съм да разправят, че в Перуджа живял младеж на име Андреучо ди Пиетро,
търговец на коне; като научил, че в Неапол може да намери коне на по-ниска цена,
Андреучо, който дотогава не бил ходил никъде, сложил в кесията си петстотин златни
флорини и се запътил натам заедно с други търговци. Пристигнал в Неапол в неделя
привечер и като поразпитал ханджията за това-онова, на другата сутрин отишъл на
пазара, огледал много коне, не малко от тях харесал, за доста се попазарил, но за нито
един не можал да се споразумее за цената, а за да докаже, че наистина е купувач
(бидейки неопитен и твърде непредпазлив), често изваждал и показвал пред всички —
и пред когото трябва, и пред когото не трябва — своята кесия с флорини.
Докато се пазарял така и показвал кесията си, случило се, че някаква млада
сицилианка, голяма красавица, готова да зарадва всеки мъж срещу неголяма сума,
минала край него, без той да я забележи; ала тя успяла да зърне кесията му и тозчас
си рекла: „Кой ли ще живее по-добре от мен, ако тези пари станат мои?“ И отминала
по-нататък. С момичето вървяла и една старица, също сицилианка, която, щом
зърнала Андреучо, оставила момичето да продължи, а тя се завтекла да го прегърне;
като видяло това, момичето, без да каже нещо, се спряло малко настрани да почака
старицата. Андреучо се обърнал към старата жена, познал я и много й се зарадвал; а
тя, без да повежда дълъг разговор, обещала да го навести в странноприемницата,
където бил отседнал, и си тръгнала. Андреучо останал да се пазари, но през цялата
сутрин не купил нищо.
Момичето, което отначало забелязало кесията на Андреучо, а после и познанството му
със старицата, решило да опита по някакъв начин да си присвои изцяло или отчасти
парите на Андреучо и почнало да разпитва старата жена кой е този човек, откъде е,
какво прави тук и тя откъде го познава. Старицата разказала за Андреучо такива
подробности, каквито само той би могъл да разкаже за себе си, тъй като тя била
живяла дълго време при баща му в Сицилия, а после и в Перуджа; казала й също къде
е отседнал и защо е дошъл в града.
Като се осведомила най-подробно за роднините му и за имената им, младата жена с
изтънчено коварство намислила как точно да осъществи желанието си; щом се
върнали в къщи, тя натоварила старицата с толкова много работа, че да не й остане
време да прескочи до Андреучо; после извикала слугинята си, която била приучила да
върши подобен род работи, и привечер я изпратила в странноприемницата, където бил
отседнал Андреучо. Като отишла там, слугинята случайно го видяла, че стои там пред
вратата, и го запитала дали познава Андреучо. Когато Андреучо отвърнал, че това е
самият той, тя го дръпнала настрана и му рекла: „Месер, една благородна дама от този
град желае да поговори с вас, ако ви е угодно.“ Щом чул това, той се замислил и
понеже се смятал за красив момък, решил, че дамата трябва да се е влюбила в него,
като че ли в Неапол нямало други красиви младежи; затова побързал да отговори, че е
съгласен и запитал къде и кога дамата желае да поприказва с него. На което слугинята
отвърнала: „Месер, ако ви е угодно да дойдете, тя ви очаква у дома си.“ Без да се
обади в странноприемницата, Андреучо побързал да каже: „Добре, ти върви напред, аз
ще тръгна след тебе.“
Така слугинята го отвела до дома на момичето, което живеело в един квартал, наречен
Малпертуджо[1]; самото име показва с какво се славел този квартал. Но тъй като
Андреучо не знаел нищо, а и нищо не подозирал, той си въобразил, че наистина е
поканен на прилично място, от почтена и любезна дама; влязъл най-спокойно в къщата
след слугинята, която вървяла пред него, изкачил се по стълбата, а когато слугинята
извикала господарката си и известила: „Ето Андреучо“, той видял, че дамата го чака на
горния край на стълбата. Тя изглеждала още твърде млада, била висока, с красиво
лице, доста прилично облечена и нагиздена. Когато Андреучо се приближил, тя слязла
три стъпала, разтворила обятия, увиснала на врата му и останала така известно
време, без дума да продума, сякаш задавена от изблик на нежни чувства; после се
просълзила и като го целунала по челото, изхлипала: „Бъди добре дошъл, мой
Андреучо!“ Смаян от тия милувки, той отвърнал: „Мадона, радвам се, че ви виждам!“
После дамата го хванала за ръка, повела го към гостната си, а оттам, без да му каже
нищо. го въвела в своята стая, която ухаела на рози, на портокалови цветчета и на
какви ли не благовония; там той видял прекрасно легло с балдахин, много рокли, които
според тамошния обичай висели на закачалки, и още други хубави и скъпи неща. И тъй
като бил твърде неопитен, Андреучо наистина повярвал, че си има работа не с коя да
е, а с някоя важна дама.
Седнали на една ракла пред леглото й и тя почнала да му говори: „Твърдо съм
убедена, Андреучо, че ти се учудваш и на моите милувки, и на моите сълзи, тъй като
не ме познаваш, а може и никога нищо да не си чувал за мене; но аз още сега ще ти
кажа нещо, което може би ще те накара да се учудиш още повече: аз съм твоя сестра;
затова ти казвам, че щом Господ Бог ми стори тая милост да зърна преди моята смърт
поне един от братята си (да знаеш само как бих искала да видя всички ви), за мен вече
няма никакво значение кога ще умра, защото ще умра утешена. Ала ти навярно нищо
не знаеш, затова аз ей сега ще ти разкажа всичко. Сигурно ти е известно, че Пиетро —
моят и твой баща — е живял дълго време в Палермо; там имало, пък и все още могат
да се намерят люде, които са го познавали и го обичали твърде много заради
добрината и любезността му; но от всички, които го обичали, моята майка, жена от
добро семейство, по онова време вдовица, го обичала най-много; дотолкова, че
пренебрегвайки страха от баща си и от братята си и своята чест, тя станала толкова
близка с него, че от тази близост съм се родила аз — такава, каквато ме виждаш сега.
После, когато се наложило Пиетро да напусне Палермо и да се върне в Перуджа, той
ме оставил съвсем малка заедно с майка ми и доколкото съм чувала да казват, никога
вече не си спомнил нито за мен, нито за нея. И ако той не беше мой баща, бих го
упрекнала остро за това — имам предвид неблагодарността, с която се отнесъл към
майка ми; да оставим настрана любовта, която той би трябвало да храни към мен, като
към негова дъщеря, при това родена не от някаква си там слугиня или долна жена,
която, подтиквана от най-предана любов, му отдала всичко, и себе си, без дори да знае
кой е. Но за какво ли съм седнала да ти разказвам всичко това? Много по-лесно е да
порицаеш нещо лошо, сторено отдавна, отколкото да го поправиш; така или иначе,
случило се това, което ти разказвам. Той ме оставил съвсем малко момиче в Палермо,
а когато пораснах и станах почти толкова голяма, каквато ме виждаш сега, майка ми,
която беше богата жена, ме омъжи за един благороден и добър човек от Джирдженти, а
той от любов към майка ми и към мен се пренесе да живее в Палермо. И тъй като
беше ревностен гуелф[2], този човек влезе във връзка с нашия крал Карло[3]; но това
стана достояние на крал Федериго, преди те да могат да действуват. Поради тая
причина трябваше да избягаме от Сицилия — и то по същото време, когато аз се
надявах да стана най-знатната дама на острова. И като взехме малкото, що можехме
да носим със себе си (казвам малко, имайки предвид многото, което притежавахме),
ние изоставихме нашите имения и замъци и намерихме приют на тази земя, където
крал Карло ни прие с голяма признателност; и възнаграждавайки ни отчасти за
загубите, които се наложи да понесем заради него, той ни подари още и имения, и
къщи и както тепърва ще видиш, постоянно дава големи средства на моя мъж, който е
и твой зет. Ето, мили мой братко, как попаднах тук, където по Божия Милост, а не по
твоя воля, ми се удаде да те срещна.“ И като изрекла тия думи, тя отново го
прегърнала, просълзила се от умиление и пак го целунала по челото.
Като изслушал тия измислици, които тя му разказала така непринудено, без нито
веднъж да почне да мънка, без нито веднъж да й се запъне езикът, Андреучо си
спомнил, че баща му наистина е живял в Палермо; и знаейки по себе си, че на тая
възраст младежите лесно и с най-голяма охота се отдават на любовни приключения, и
виждайки нежните сълзи, чистите прегръдки и целувки, той приел всичко, каквото тя му
разказала, за повече от истина.
Когато жената млъкнала, той отвърнал: „Мадона, вие не бива да се учудвате много на
моето удивление, защото наистина (дали загдето баща ми, по каквато и да било
причина, никога не е споменавал нищо нито за майка ви, нито за вас, дали за това, че
дори и да е говорил по този въпрос, то не е станало мое достояние) нищо не знаех за
вас, все едно, че не съществувахте. Затова пък ми е още по-драго, задето ви срещнах
тук като моя сестра, още повече, че съм сам-самин в този град и не съм и очаквал
подобно нещо. Право да си кажа, едва ли ще се намери високопоставен човек, на
когото да не сте скъпа, а какво остава до мен, някакъв си дребен търговец. Но, моля
ви, обяснете ми, как узнахте, че съм тук?“ А тя му рекла: „Каза ми го тази сутрин една
бедна женица, която често ме навестява: както сама ми обясни, тя живяла дълги
години при баща ни в Палермо и в Перуджа; и ако не смятах за по-благопристойно ти
да дойдеш у дома, отколкото аз да те посетя на онова чуждо място, отдавна да съм ти
се обадила.“ После започнала да го разпитва най-подробно и поименно за роднините
му, а Андреучо й отговарял за всички; това го накарало да повярва още повече на
каквото трябвало най-малко да вярва.
И тъй като разговорът продължил доста време, а горещината била голяма, тя наредила
да донесат гръцко вино и сладкиши и почерпила Андреучо; после, когато той се
наканил да си тръгва, защото станало време за вечеря, тя не се съгласила по никакъв
начин и като се престорила на много огорчена, прегърнала го и рекла: „Ех, горката аз!
Сега разбрах съвсем ясно колко малко ме обичаш! Та кой би могъл да повярва, че се
намираш у твоята сестра, която виждаш едва сега за пръв път, че си в нейния дом,
където би трябвало да отседнеш още с пристигането си? А ти настояваш да си тръгнеш
и да отидеш да вечеряш в странноприемницата! Нали ще останеш да вечеряме заедно
и въпреки че мъжът ми не е в къщи, което ми е твърде неприятно, аз, макар и да съм
жена, ще съумея да те почета поне малко.“ Като не знаел какво да отвърне, Андреучо
рекъл: „Аз те обичам така, както човек трябва да обича сестра си, но там ще ме чакат
за вечеря и ако не отида, ще бъде неучтиво от моя страна.“ Тогава тя възкликнала:
„Боже мой, като че ли няма кого да изпратя да им съобщи да не те чакат! И много по-
любезно би било, дори смятам, че е твой дълг да пратиш да кажат на приятелите ти да
дойдат да вечерят тук; а после, ако все пак речеш да си тръгнеш, ще можете да се
приберете заедно.“
Андреучо отвърнал, че тази вечер може да мине и без приятелите си и че щом тя иска
така, нека разполага с него, както й е угодно. Тогава тя се престорила, че праща някого
да съобщи в странноприемницата да не го чакат за вечеря; после, след като си
поговорили за това-онова, седнали да се хранят; поднесли им много и разкошни ястия,
а жената успяла доста хитро да проточи вечерята до късно. Когато станали от
трапезата и Андреучо понечил да си тръгне, тя казала, че няма да му позволи по
никакъв начин, защото Неапол не е такъв град, из който човек, камо ли чужденец,
може да ходи нощем; обяснила му, че като пратила да кажат да не го чакат за вечеря,
наредила да ги уведомят, че той няма и да нощува там. Андреучо й повярвал и тъй
като (заблуден от погрешната представа за нея) му било приятно да бъдат заедно,
останал. След вечерята те разговаряли надълго и нашироко за разни работи, станало
късно и тя казала на Андреучо да спи в нейната стая и като оставила при него едно
момче, за да му бъде в услуга, ако има нужда от нещо, прибрала се заедно със
слугините си в другата част на къщата.
Било много горещо; затова, щом останал сам, Андреучо веднага се съблякъл по риза,
събул си и панталоните и ги метнал на леглото, и тъй като у него се появила естествена
нужда да освободи стомаха си от излишната тежест, попитал момчето къде да свърши
тая работа. То му посочило някаква вратичка в ъгъла на стаята и избъбрало: „Ей там.“
Андреучо влязъл уверено, но кракът му стъпил случайно на една дъска, чийто горен
край бил откован от напречната греда, поради което дъската се надигнала и той
пропаднал заедно с нея; все пак Господ толкова го обичал, че Андреучо не се ударил,
макар и да паднал отвисоко; но в замяна на това целият се изплескал с нечистотиите,
с които било пълно това място.
А сега, за да можете да разберете по-добре станалото и онова, дето се случило по-
нататък, ще ви обясня какво представлявало мястото, където паднал Андреучо. То се
намирало — както често се случва да видим — в тесния проход между две съседни
къщи; върху две греди, забити в стените на къщите, били заковани няколко дъски, а
върху тях имало място за сядане; Андреучо паднал именно с една от тия дъски. Като се
посъвзел и разбрал къде се намира, Андреучо, твърде разтревожен от случилото се,
почнал да вика момчето; а то, щом разбрало, че Андреучо е паднал долу, изтичало да
обади за това на своята господарка; тя се втурнала в стаята на Андреучо и почнала
бързо да търси дрехите му. Като ги намерила и напипала в тях парите, които той,
нямайки доверие на никого, от глупост носел винаги със себе си, и като получила
онова, заради което устроила целия този капан, превръщайки се от палермитанка в
сестра на човек, роден в Перуджа, тя престанала да му обръща внимание и побързала
да залости вратата, през която той минал, преди да падне.
Понеже момчето не се обаждало, Андреучо взел да вика още по-силно, но нищо не
помогнало; това му се сторило подозрително и той, макар и късно, почнал да се
досеща за скроената измама. Като се покатерил на ниската стена, която преграждала
мястото откъм улицата, той скочил и се запътил към вратата на добре познатия му
вече дом; дълго тропал, викал, блъскал — никой не се обадил. После се разридал като
човек, който ясно съзнава бедата, в която е изпаднал, и занареждал: „Тежко ми и
горко! Колко малко ми трябваше, за да загубя и петстотинте флорини, и сестра си!“
Наговорил какво ли не още и пак почнал да блъска вратата и да вика; такъв шум
вдигнал, че мнозина от съседите се събудили и станали, защото не можели да понасят
врявата; а една от слугините на оная жена, преструвайки се на сънена, се показала на
прозореца и запитала сърдито: „Кой чука там долу?“ — „Как, нима не ме познаваш? —
учудил се Андреучо. — Аз съм Андреучо, братът на мадона Фиордализо.“ А тя му.
отвърнала троснато: „Слушай, приятелю! Ако си препил, иди да се наспиш, пък утре
ела пак; не познавам никакъв Андреучо, не мога да разбера какви ги дрънкаш; я си
върви и ни остави на мира, остави ни да спим!“ — „Какво? — креснал Андреучо. — Не
можеш да разбереш какво ти казвам ли? Има си хас! Но щом сицилианското родство
се забравя толкова скоро, дай ми поне дрехите, които оставих у вас, и аз ще си отида
по живо, по здраво!“
А тя му отвърнала, едва сдържайки смеха си: „Човече, ти май сънуваш, а?“ Докато
изрекла това, тутакси се отдръпнала и затворила прозореца. Андреучо вече напълно
се убедил, че е изпаднал в беда; мъката едва не превърнала гнева му в ярост и той
решил да си възвърне със сила това, което не успял да получи с думи. Сграбчил един
голям камък и заблъскал по вратата още по-яростно от преди. Поради това мнозина от
съседите, които се били събудили и станали от постелите си още в самото начало,
предполагайки, че той е някакъв нахалник, дошъл да досажда на порядъчната жена, и
си измисля разни врели-некипели, ядосани от непоносимия шум, който той вдигал, като
чукал на вратата, се показали на прозорците и се развикали срещу него, също както
кучетата от една махала лаят чуждо куче: „Ама че простащина! Да дойдеш в такъв час
пред дома на една почтена жена и да дрънкаш глупости! Хей, човече, я си върви, бъди
така добър, остави ни да спим! Ако ли пък имаш някаква сметка с нея, ела утре! Какво
си седнал да ни безпокоиш посред нощ!“ Навярно насърчен от тия думи, някакъв мъж,
който се намирал в къщата — сводникът на жената, когото Андреучо не бил виждал и
за когото нищо не бил чувал, — се показал на прозореца и изръмжал страшно и
заплашително: „Кой е там?“ Андреучо погледнал нагоре, отдето прокънтял гласът, и
зърнал някакъв човек, който (доколкото той успял да различи) му се сторил як мъжага,
с гъста черна брада; той се прозявал и си триел очите, сякаш току-що бил вдигнат от
леглото след дълбок сън. Андреучо отвърнал не без страх: „Аз съм брат на дамата,
дето живее в тая къща.“ Ала оня не дочакал края на отговора му и изръмжал още по-
заплашително: „Не мога да разбера какво още ме сдържа, та не слезна да ти ударя
толкова тояги, колкото са нужни да се пръждосаш, досадно магаре такова, пияницо
недни, дето не ни оставяш да спим!“ После се прибрал и затръшнал прозореца.
Неколцина от съседите, които знаели много добре що за птица бил оня, се заели да
увещават най-приятелски Андреучо: „Човече, за бога, върви си! Да не искаш да те
пречукат тук посред нощ? Върви си за твое добро!“ Поради това, изплашен от гласа и
вида на оня човек и подтикван от увещанията на съседите, които, както му се сторило,
говорели така от състрадание към него, безкрайно огорчен и изпаднал в отчаяние
заради загубата на парите си, Андреучо се запътил към странноприемницата,
следвайки посоката, по която през деня вървял след слугинята, без да знае къде отива.
И тъй като самият той не можел да търпи вонята, която издавал, решил да отиде до
морето, за да се измие; затуй завил наляво и тръпнал по една улица, която се
наричала Каталонска. Като вървял към горния край на града, изведнъж забелязал
двама души, които идвали срещу него с фенер в ръка. Боейки се да не го забележат,
той се притаил в някаква празна постройка, която зърнал наблизо. Не щеш ли, ония
сякаш нарочно влезли в същата къща; единият смъкнал от гърба си някакви сечива и
двамата почнали да ги разглеждат и да разговарят за тях. Докато си говорели,
изведнъж единият рекъл: „А бе каква е тая работа? На какво вони? Такава воня досега
не съм усещал.“ Като казал това, той повдигнал фенера, двамата забелязали клетия
Андреучо и извикали изумени: „Кой е там?“ Андреучо не се обадил, ала те се
приближили с фенера и го запитали какво търси тук такъв изцапан. Андреучо им
разказал всичко от игла до конец. А те, като помислили къде може да му се е случило
това, си рекли: „Трябва да е било в дома на оня негодник Бутафуоко.“ После се
обърнали към Андреучо и единият му казал: „Слушай, човече, въпреки че си изгубил
парите си, ти все пак трябва да благодариш на бога, и то много, задето си паднал
случайно и не си могъл да се прибереш отново в къщата; защото — в това можеш да
бъдеш напълно уверен, — ако не беше паднал, щяха да те пречукат, като заспиш, и
заедно с парите си щеше да загубиш и живота си. А сега и да плачеш, няма никаква
полза — да си върнеш парите, е все едно да смъкнеш звездите от небето; пък оня
човек, само да чуе, че си казал някъде нещо за случилото се, може да те убие.“ И след
като се посъветвали помежду си, те му казали: „Виж какво, ние те съжалихме и акт
речеш да ни помогнеш в една работа, за която сме тръгнали, напълно сме уверени, че
ще спечелиш много повече, отколкото си загубил.“ Изпадналият в отчаяние Андреучо
отвърнал, че е съгласен.
Същия ден бил погребан архиепископът на Неапол, наречен месер Филипс Минутоло;
погребали го с най-разкошни одежди и накити, а на пръста му сложили рубин, който
струвал над петстотин флорини; двамата искали да ограбят покойника и казали това и
на Андреучо. А той, подтикнат повече от алчност, отколкото от разума си, тръгнал с тях;
запътили се те към най-голямата църква на града, но тъй като Андреучо продължавал
да вони страшно, единият казал: „Не можем ли да измислим нещо тоя човек да се
поизмие някъде, за да не издава такъв ужасен смрад?“ Другият отвърнал: „Тук наблизо
има някакъв кладенец, обикновено макарата му си е винаги на място, заедно с едно
голямо ведро; хайде да се отбием там и да го измием на бърза ръка!“ Като стигнали
при кладенеца, видели, че въжето е там, но ведрото го няма; затова решили да вържат
Андреучо за въжето и да го пуснат в кладенеца да се измие, а като свърши, да дръпне
въжето и те да го изтеглят; така и направили.
Не щеш ли, тъкмо го спуснали в кладенеца, двамата забелязали неколцина стражи,
които идвали насам да пият вода; очевидно те били ожаднели я от горещината, я
защото гонели някого. Щом ги зърнали, двамината си плюли на петите и беж да ги
няма; така че стражите, които идвали да пийнат вода, не успели да ги забележат. В
това време Андреучо, който се намирал на дъното на кладенеца и вече се бил измил,
разклатил въжето; а стражите, които умирали от жажда, оставили своите щитове,
оръжия и наметала и започнали да теглят въжето, предполагайки, че на долния му край
е закачено пълното с вода ведро. Щом Андреучо стигнал до ръба на кладенеца,
вкопчил се в парапета и пуснал въжето, а стражите, като го видели, се изплашили,
изтървали въжето и дим да ги няма.
Андреучо се учудил не малко и ако не се бил заловил за парапета, щял да тупне чак на
дъното и да пострада здравата, дори да загине; като излязъл навън и видял оръжието,
каквото знаел, че двамата му другари не притежавали, почнал да се чуди още повече.
Блъскал си главата, но не можал да проумее какво е станало и накрая, оплаквайки
съдбата си, решил да си тръгне; и без да докосва нищо, потеглил наслуки. По пътя
срещнал двамината си другари, които се връщали да го изтеглят от кладенеца; щом го
видели, те се зачудили не малко и го запитали кой го е издърпал от кладенеца.
Андреучо отвърнал, че не знае и им разказал всичко от игла до конец — как е станало,
какво намерил после край кладенеца. Те се досетили каква е работата, прихнали да се
смеят и му обяснили защо са избягали и какви били ония, дето го извлекли от
кладенеца; и без да си губят повече времето, тъй като станало полунощ, запътили се
към главната църква, в която се промъкнали без особени трудности; после се
приближили до мраморния ковчег, който бил много голям, повдигнали с железата си
тежкия капак, колкото да се провре човек, и го подпрели.
Като свършили тая работа, единият от тях се обадил: „Ами сега кой ще влезе вътре?“
Другият отвърнал: „Аз — не!“ — „И аз няма да влезна — казал първият. — Нека тая
работа я свърши Андреучо.“ — „Дума да не става“ — възразил Андреучо, но двамината
се обърнали към него и му се сопнали: „Как така няма да влезеш? Бог ни е свидетел,
че ако не влезеш, така ще те цапардосаме по главата с някой от тия железни пръти, че
ще те пратим на оня свят.“
Андреучо се изплашил и влязъл, като си помислил: „Тия ме накараха да влезна вътре,
за да ме измамят; след като им предам всичко, докато аз се мъча да се измъкна от
ковчега, те ще изчезнат и пак ще си остана с празни ръце.“ Затова решил най-напред
да прибере своя дял и като си спомнил за скъпоценния пръстен, за който му говорили,
щом се спуснал, първата му работа била да го измъкне от пръста на архиепископа и да
го надене на своя; после им подал пасоха, митрията и ръкавиците, съблякъл покойника
по риза, предал им едно по едно всичко и казал, че вече няма нищо. А те
продължавали да твърдят, че там трябва да е и пръстенът и настоявали да го търси
навсякъде; Андреучо все повтарял, че го няма, преструвайки се, че продължава да се
рови и ги накарал доста да почакат. Ала те били не по-малко хитри от него, наредили
му да потърси по-внимателно и издебвайки сгоден момент, издърпали подпората изпод
капака и побягнали, като оставили Андреучо в ковчега.
Човек лесно може да си представи какво е изпитал в тоя миг Андреучо. Той се опитал
на няколко пъти да повдигне капака ту с глава, ту с рамене, ала напразно; накрая,
съкрушен от мъка, припаднал и се свлякъл връз трупа на архиепископа, така че, ако
някой би ги видял в този миг, трудно би могъл да познае кой от двамата е истинският
мъртвец — архиепископът или Андреучо. Когато се посъвзел, Андреучо започнал горко
да ридае, защото разбрал, че с него ще се случи неизбежно едно от двете: или ще
умре от глад и от смрадта на разядения от червеите труп, ако никой ме рече вече да
отвори ковчега, или пък, ако го намерят тук, ще го обесят като крадец.
Докато размишлявал така, потънал в печал, той чул стъпки и гласове на много люде,
които, както се досетил, били дошли в църквата със същите намерения, с каквито се
били промъкнали по-преди той и другарите му. Андреучо се изплашил още повече. Но
когато ония отворили ковчега и подпрели капака, почнали да се препират кой да влезе;
и тъй като никой не се решавал да го стори, най-сетне след дълги препирни някакъв
свещеник рекъл: „От какво толкова се боите? Да не мислите, че ще ви изяде?
Мъртъвците не ядат живи хора: аз ще влезна.“ След тия думи той подпрял с гърди
ковчега, отметнал глава и спуснал краката си вътре, за да влезе. Щом го видял,
Андреучо се надигнал и сграбчил свещеника за единия крак, преструвайки се, че уж
иска да го издърпа навътре. Свещеникът изкрещял от страх и изскочил от ковчега, а
другите се изплашили и хукнали да бягат презглава, сякаш ги гонели хиляди дяволи,
като оставили ковчега отворен. Щом видял тая работа, обзет от неописуема радост,
Андреучо веднага се измъкнал от ковчега и излязъл от църквата по същия път, по който
бил влязъл. В това време почнало да се разсъмва; Андреучо продължил да върви
наслуки, с пръстена на ръката си; излязъл на морския бряг и накрая се добрал до
своята странноприемница, където и стопанинът, и другарите му цяла нощ се
тревожили какво може да му се е случило. Когато той им разказал патилата си,
стопанинът на странноприемницата го посъветвал да напусне веднага Неапол.
Андреучо побързал да последва съвета му и се прибрал в Перуджа; той бил отишъл да
купува коне, а вложил цялото си състояние в един пръстен.
Бележки
[1] Лоша дупка. — Б. пр. ↑
[2] Гуелф — член на средновековна партия в Италия, която поддържала папата. ↑
[3] Крал Карло — крал Шарл I д’Анжу — поддръжник на италианската партия на
гуелфите, заместил Фридрих II като крал на Неапол и Сицилия.
НОВЕЛА VI
След като изгубва двамата си синове, мадона Беритола бива намерена на един остров
заедно с две сърнета; тя отива в Луниджана, където единият й син постъпва на служба
у владетеля на областта, залюбва се с дъщеря му и бива хвърлен в затвора; Сицилия
въстава против крал Карло[1]; майката разпознава сина си, който се оженва за
дъщерята на своя господар; в това време намират и брат му и двамата отново
възвръщат предишното си високо положение.
Дамите, а заедно с тях и младежите, се смели много на патилата на Андреучо,
разказани от Фиамета; когато Емилия разбрала, че новелата е стигнала до своя край,
по нареждане на кралицата започнала така:
— Тежки и досадни са превратностите на съдбата, но тъй като всеки път, щом стане
дума за тях, нашият дух — иначе така склонен да задреме под ласките на съдбата —
се пробужда, аз смятам, че никога не е излишно тия превратности да бъдат
припомнени както на щастливците, така и на нещастните, защото от това първите ще
станат по-предпазливи, а вторите ще намерят утеха. Затова — въпреки че по този
въпрос бе говорено доста и преди — аз възнамерявам да ви разкажа една колкото
истинска, толкова и трогателна новела; макар тя и да има щастлив край, той е
предшествуван от такова силно страдание, че човек едва ли ще повярва то да е било
смекчено от последвалата го радост.
Скъпи мои дами, вие навярно знаете, че след смъртта на императора Федериго II[2] за
крал на Сицилия бил коронясан Манфреди, при когото заемал висока служба един
благородник от Неапол на име Аригето Капече; той имал красива жена, от знатен род,
също неаполитанка, която се казвала мадона Беритола Карачола. Аригето държал в
свои ръце управлението на острова, но като узнал, че крал Карло I победил крал
Манфреди край Беневенто и го убил и че цялото кралство било готово да му се
подчини, Аригето, който нямал голямо доверие в колебливата вярност на сицилианците
и не желаел да стане поданик на врага на своя повелител, почнал да се готви да бяга.
Ала сицилианците узнали за тия му намерения и той заедно с мнозина други
привърженици и служители на крал Манфреди били предадени като пленници на крал
Карло, комуто след това предали и властта над острова. Мадона Беритола, като не
знаела каква е съдбата на Аригето, непрестанно изпитвала страх от тия събития и се
бояла да не бъде опозорена, затова изоставила каквото имала, седнала в една лодка
заедно със сина си Джуфреди, който нямал повече от осем години, и, бедна и
бременна, потеглила за Липари; тук тя родила още едно момче, което нарекла
Скачато[3], наела и дойка и заедно с нея и децата се качила на някакво корабче, за да
се прибере при роднините си в Неапол.
Но последвалите събития били твърде различни от нейните намерения: корабчето,
което трябвало да отиде в Неапол, било отнесено от силния вятър чак на остров
Панца; там те успели да се приютят на завет в едно заливче и зачакали времето да се
оправи, та отново да тръгнат на път. Като слязла с останалите си спътници на острова,
мадона Беритола намерила някакво уединено и закътано място и седнала да си
поплаче за своя Аригето. И почнала да ходи всеки ден там да плаче; но веднъж, докато
била сама с мъката си, в залива се промъкнала една пиратска галера, без никой да я
забележи; пиратите заловили всички на бърза ръка и ги откарали със себе си.
След като се наплакала, мадона Беритола се върнала на брега, за да нагледа децата
си, както обикновено правела, ала не намерила никого; отначало тя се слисала, после
изведнъж се досетила какво може да се е случило и като вперила поглед в морето,
забелязала галерата, която не била отишла много далеч и влачела след себе си
корабчето. Изведнъж Беритола разбрала съвсем ясно, че е загубила не само мъжа си,
но и децата си; и като се видяла сама, бедна и изоставена, без да знае ще успее ли
някой ден да намери някого от тях, тя почнала да призовава мъжа и децата си и
паднала в несвяст на брега. Тук нямало кой да й възвърне изгубените сили било със
студена вода, било с други средства, така че тя останала да лежи дълго в несвяст, а
когато изгубените сили се възвърнали отново в изстрадалата й плът заедно със
сълзите и риданията, тя дълго викала децата си и обикаляла да ги търси от пещера в
пещера.
Щом разбрала, че трудът й е напразен и видяла, че се приближава нощта,
продължавайки все още да се надява, без сама да съзнава на какво, решила да
помисли и за себе си и като се отдалечила от брега, върнала се в същата оная пещера,
където била свикнала да плаче и да се вайка. Тук прекарала нощта, треперейки от
страх, сразена от неизразима мъка; настъпил новият ден и като минал третият час,
подтиквана от глада, тъй като не била хапнала нищо от предната вечер, тя почнала да
яде трева; след като си залъгала глада как да е, продължила да плаче и се замислила
за своя бъдещ живот. И както си стояла така, потънала в мисли, Беритола забелязала
една сърна, която влязла в близката пещера; след малко сърната отново се показала и
изчезнала в гората. Мадона Беритола се надигнала и като надзърнала в пещерата,
откъдето излязла сърната, видяла две малки сърнета, родени вероятно същия този
ден; те й се сторили най-милите и най-скъпи същества на тоя свят и тъй като млякото й
след неотдавнашното раждане още не било пресекнало, тя вдигнала двете животинки и
нежно ги притиснала към гърдите си. Те не се отказали от тази услуга и почнали да
бозаят от нея, както биха бозали от майка си, и оттогава не правели никаква разлика
между нея и майка си. Така благородната жена си представяла, че все пак е успяла да
си намери другари сред тоя пущинак; хранела се с трева, утолявала жаждата си с вода
и колчем се сетела за своя мъж и за децата си и си припомняла предишния си живот,
си поплаквала; но вече се била примирила да прекара живота си и да умре тук, пък и
освен това се привързала към сърнетата не по-малко, отколкото към децата си.
Минали няколко месеца, откак благородната дама, превърнала се в звяр, започнала да
води тоя живот; ала един ден излязла буря и принудила някакво корабче от Пиза да
потърси приют на същото място, където преди спряла и мадона Беритола; корабчето
престояло там няколко дни. С кораба пътувал един благородник на име Курадо, от
рода на маркизите Маласпина, заедно със своята съпруга — достойна и света жена. Те
били ходили на поклонение по всички свети места из Апулия и сега се прибирали у
дома си. Един ден, за да поразсее скуката си, Курадо заедно с жена си и неколцина
слуги и кучета тръгнал да се поразходи из острова; недалеч от мястото, където се
намирала мадона Беритола, кучетата на Курадо се втурнали да преследват двете
сърнета, които вече били пораснали и излизали на паша; подгонени от кучетата,
сърнетата побягнали не в друга посока, а право към пещерата, където седяла мадона
Беритола. Щом видяла какво става, тя скочила и грабнала една тояга, за да прогони
кучетата; в това време пристигнали Курадо и жена му, които вървели след своите
кучета. Като съзрели тая почерняла, измършавяла и обрасла с дълги коси жена, те се
смаяли, а тя се смаяла още повече от тях. По нейна молба Курадо викнал на кучетата
да се махнат, а после след дълги увещания най-сетне успели да я убедят да им
разкаже коя е и какво търси тук; тя им обяснила всичко с най-големи подробности,
разказала патилата си и им разкрила непреклонното си решение да остане на острова.
Като чул това, Курадо, който познавал много добре Аригето Капече, се разплакал от
жалост и изрекъл не малко слова, за да я накара да се откаже от жестокото си
намерение; предлагал й да я заведе у дома си и да я почита като своя сестра, а тя да
остане там, докато Бог не й прати по-щастлива съдба. Виждайки, че мадона Беритола
не приема неговите предложения, Курадо оставил при нея жена си и й казал да се
разпореди да донесат нещо за ядене, после да я облече в някоя от своите рокли,
защото тя била цялата в дрипи, и да направи всичко възможно, за да я вземат със
себе си. Като останала с нея, благородната дама, която проляла не малко сълзи,
оплаквайки заедно с мадона Беритола сполетелите я беди, наредила да донесат храна
и дрехи, но трябвало да положи нечовешки усилия, за да я накара да се облече и да
хапне нещо; най-сетне след големи молби, след като мадона Беритола заявила, че не
желае да отиде никъде, където биха могли да я познаят, жената на Курадо я склонила
да тръгне заедно с тях за Луниджана с двете сърнета и със сърната, която в това
време се върнала и за голямо учудване на благородната дама почнала радостно да се
гали о мадона Беритола. Щом времето се оправило, мадона Беритола се качила на
кораба заедно с Курадо и съпругата му, със сърната и двете сърнета, заради които (тъй
като не всички знаели името й) нарекли мадона Беритола — Кавриола[4]. Вятърът бил
попътен и те скоро стигнали до устието на Магра, където слезли на сушата и се
отправили към своите замъци. Тук мадона Беритола останала да живее при съпругата
на Курадо като нейна придворна; тя облякла дрехи на вдовица, била скромна, честна и
послушна, обичала все така своите сърнета и продължавала да се грижи за храната
им.
Корсарите, които пленили край остров Понца кораба на мадона Беритола, без да
заловят нея, защото не я забелязали, потеглили с останалите към Генуа; като
пристигнали и поделили плячката между стопаните на галерата, станало така, че
заедно с другите неща в полагащия се на някой си месер Гаспарино д’Ория дял се
паднала дойката с двете деца на мадона Беритола; месер Гаспарино изпратил дойката
и децата у дома си и наредил да ги вземат за домашна прислуга.
Дойката, която страдала безмерно поради загубата на своята господарка и заради
бедственото положение, в което изпаднала заедно с децата, дълго плакала и се
вайкала; ала като разбрала, че сълзите няма да помогнат и че тя и децата са
заробени, бидейки мъдра и разумна, макар и бедна женица, дойката изпървом се
посъвзела, доколкото могла, а после огледала мястото, където били попаднали, и
разсадила, че ако някой узнае за произхода на децата, това може лесно да им докара
нови беди на главата. Освен това, като се надявала, че сполетялата ги зла орис някой
ден може все пак да се промени и ако доживеят дотогава, те ще могат да възвърнат
предишното си положение, тя решила да не доверява никому кои са тия деца, докато
не настане сгодно време; затова на всички, които я питали, отговаряла, че децата са
нейни. Голямото момче нарекла не Джуфреди, а Джаното от Прочида; името на малкия
не сменила и най-старателно обяснила на Джуфреди защо е променила името му и
каква беда може да го сполети, ако другите узнаят кой е. Тя му обяснявала това
неведнъж, напомняла му го често и той, като разсъдливо момче, следвал най-
послушно наставленията на мъдрата дойка. И така, зле облечени и още по-зле обути,
принуждавани да вършат най-черната работа, двамата братя, а с тях и дойката,
търпеливо прекарали няколко години в дома на месер Гаспарино.
Ала Джаното, който станал вече на шестнайсет години, бил много по-честолюбив,
отколкото подобавало на един слуга; и като отхвърлил с презрение унизителното си
положение на слуга, напуснал службата си при месер Гаспарино и тръгнал на път с
галерите, които отивали до Александрия. Ходил той къде ли не, но нигде не успял да
постигне нищо. Накрая, може би три или четири години след като напуснал дома на
месер Гаспарино, когато вече пораснал и станал красив, снажен младеж, той узнал, че
неговият баща, когото смятал за мъртъв, е още жив, но лежи в затвора като пленник на
крал Карло. Изгубил почти всякаква надежда, Джансто продължил скитническия си
живот и попаднал в Луниджака, където случайно постъпил на служба у Курадо
Маласпина, комуто, за голямо негово удоволствие, прислужвал най-умело. И въпреки
че той виждал (макар и рядко) майка си, която била при съпругата на Курадо, не
можал да я познае, нито пък тя него — толкова много времето било променило и него,
и нея от оня миг, когато били заедно за последен път. И така, докато Джаното бил на
служба у Курадо, случило се, че една от дъщерите на Курадо, на име Спина, останала
вдовица след смъртта на мъжа си Николо да Гриняно и се прибрала при баща си. Тя
била красива, миловидна и млада — нямала повече от шестнайсет години; веднъж
случайно се загледала в Джаното, а той — в нея и двамата се влюбили пламенно един
в друг.
Не минало много време и тази любов не останала безплодна и продължила много
месеци, преди някой да забележи нещо, поради което те станали прекалено
самоуверени и много по-непредпазливи, отколкото се полага при подобни работи. Един
ден, когато се разхождали из една прекрасна гъста гора, младата жена и Джаното се
отдалечили от дружината си и навлезли навътре в гората; и тъй като им се сторило, че
са изпреварили доста дружината, седнали на китна полянка, осеяна с цветя и треви,
заградена отвсякъде с дървета, и се отдали на удоволствията на взаимната любов. Но
понеже прекарали заедно дълго време (въпреки че поради голямата наслада, която
изпитвали, то им се сторило твърде кратко), те били изненадани отначало от майката
на младата жена, а после и от Курадо. Тежко огорчен от виденото, той, без да обели ни
дума за причината, заповядал на трима свои слуги да ги хванат и да ги отведат
вързани в един от неговите замъци; треперейки от гняв и негодувание, той се заканил
да накаже и двамата с позорна смърт. Майката на младата жена, макар и да била
твърде развълнувана и да смятала, че за тази своя постъпка дъщеря й заслужава
най-сурово наказание, разбрала от няколко думи на Курадо какво възнамерявал да
стори с провинилите се; не можейки да понесе това, тя се втурнала към разгневения си
съпруг и започнала да го моли да не избързва под влияние на обзелата го ярост, да не
става на стари години убиец на дъщеря си и да не цапа ръцете си с кръвта на своя
слуга; помолила го да намери друг начин да удовлетвори гнева си, да нареди например
да ги хвърлят в затвора и там да се помъчат и да поплачат за сторения грях.
Такива и още много други неща му наговорила благочестивата жена, докато най-сетне
Курадо се отказал от намерението си да ги убие и заповядал да ги затворят поотделно
и да ги надзирават строго, като ги държат в големи неудобства и с малко храна, докато
той не вземе за тях друго решение; така и сторили. А какъв бил животът на тия двама
млади в затвора, сред непрекъснат плач и пости, много по-продължителни, отколкото
било необходимо, всеки може да си представи.
И така, след като Джаното и Спина водили такъв страдалчески живот и прекарали там
цяла година, случило се, че Пиетро д’Араона[5] се споразумял с месер Джано ди
Прочида, вдигнал бунт в остров Сицилия и го отнел от крал Карло. Бидейки гибелин[6],
Курадо се зарадвал извънредно много на станалото. Когато Джаното научил за това от
един от своите пазачи, въздъхнал дълбоко и рекъл: „Горко ми! Четиринайсет години,
откак се скитам немил-недраг по света, очаквайки само това събитие, а сега, сякаш за
да ми напомни, че вече на нищо не мога да се надявам, то ме свари в затвора,
откъдето явно няма да излезна, преди да умра!“ — „Какво приказваш? — запитал го
пазачът. — Какво те засягат делата на великите крале? Какво общо имаш ти със
Сицилия?“ Джаното отвърнал: „Колчем си спомня какъв беше там баща ми, струва ми
се, че ще ми се пръсне сърцето; въпреки че, когато избягахме, аз бях съвсем малко
момче, спомням си много добре, че докато беше крал Манфреди, баща ми беше пълен
господар там.“
Пазачът продължавал да го разпитва: „А кой беше баща ти?“ Джаното отвърнал: „Сега
мога да кажа съвсем спокойно името на баща си, защото виждам, че вече не ме
заплашва опасността, която се боях да не ме сполети, ако споменех името му. Той се
казваше и ако е жив, все още се нарича Аригето Капече и аз не се казвам Джаното, а
Джуфреди. Не се съмнявам ни най-малко, че ако бих могъл да се измъкна оттук и да се
върна в Сицилия, там ще имам много високо положение.“ Без да се впуска в повече
разговори, пазачът при първия сгоден случай разказал всичко на Курадо.
А Курадо, щом чул тия неща, без да се издава пред пазача, че това го интересува,
отишъл веднага при мадона Беритола и я разпитал най-внимателно дали има от
Аригето син на име Джуфреди. Жената се разплакала и отвърнала, че ако по-голямото
от двете й деца е все още живо, то трябва да носи същото име и сега би трябвало да
бъде вече на двайсет и две години. Тогава Курадо се досетил, че това е същият
Джуфреди и си помислил, че ако излезе наистина така, той би могъл да направи две
неща едновременно: да прояви голямо милосърдие и да измие срама от себе си и
дъщеря си, като я омъжи за този младеж. Затова повикал тайно Джаното при себе си и
го разпитал най-подробно за предишния му живот.
След като установил по множество признаци, че той наистина е Джуфреди, син на
Аригето Капече, Курадо му рекъл: „Джаното, ти знаеш каква и колко голяма обида ми
нанесе в лицето на моята дъщеря; аз се отнасях с теб така добре и приятелски, че ти,
както трябва да постъпва всеки слуга, беше длъжен винаги да пазиш моята чест и
честта на моето семейство. Мнозина други на мое място биха те наказали с най-
позорна смърт, ако им направеше същото, каквото стори на мен. Но моето милосърдие
не ми позволи да постъпя така. Сега, когато се разкри — както твърдиш, — че си син
на човек от голям род и на благородна дама, аз, ако и ти сам го желаеш, искам да
сложа край на мъките ти, да те избавя от нищетата и злините, в които си изпаднал, а
заедно с това да възстановя и твоята, и моята чест. Спина, която ти облада макар и с
любовна, но непристойна и за теб, и за нея страст, както ти е известно, е вдовица; тя
има голяма и хубава зестра, ти познаваш много добре нравите й, знаеш кои са майка й
и баща й; за сегашното ти положение не казвам нищо. Та, ако ти желаеш, аз съм
съгласен, след като тя стана по нечестен начин твоя любовница, да стане най-
пристойно твоя съпруга, а ти да останеш тук заедно с нея като мой син, докогато
пожелаеш.“
Престоят в затвора изтощил плътта на Джаното, но не сломил доблестния му и
благороден по рождение дух, нито голямата любов, която продължавал да изпитва към
своята любима; и макар да желаел най-горещо същото, каквото му предлагал Курадо,
и съзнавал, че е в ръцете му, той не се отклонил ни най-малко от онова, що му
подсказвало благородството на неговия дух, и отвърнал: „Курадо, ни жажда за власт, ни
алчност за пари, нито нещо друго са ме подтиквали някога да плета предателски
коварни козни против теб или твоето имущество. Обичах дъщеря ти, продължавам да я
обичам и винаги ще я обичам, защото смятам, че тя е достойна за моята любов; и ако
аз — както разсъждават простите люде — съм се свързал с нея не по най-почтения
начин, то съм сторил грях, който винаги е бил присъщ на младостта; да се премахне
този грях, би значело да се премахне и младостта; и ако възрастните си спомнят, че и
те са били млади и рекат да измерят чуждите грехове със своите, а своите — с
чуждите, то и моят грях не би изглеждал толкова тежък, както мислиш ти и мнозина
други; пък и освен това извърших го като приятел, а не като враг. Винаги съм желал да
стане това, което ти сега ми предлагаш, и ако можех да се надявам, че няма да срещна
отказ, отдавна сам щях да го поискам; и сега, след като моята надежда е била толкова
малка, това ще ми бъде още по-скъпо. Но ако ти нямаш намеренията, за които
спомена, аз те моля да не подхранваш у мен лъжливи надежди: нареди да ме върнат
отново в затвора и нека там ме измъчват колкото кажеш ти; и тъй като аз ще
продължавам да обичам Спина, от любов към нея ще обичам и тебе и ще те уважавам,
както и да се отнасяш с мен.“
Като чул тия слова, Курадо се смаял, разбрал, че младежът има благородна душа, че
любовта му е искрена, и е това той му станал още по-мил. Курадо се изправил,
прегърнал го и го целунал и без да се колебае повече, наредил да доведат тайно и
Спина. Тя била побледняла, отслабнала и измършавяла, просто не приличала на себе
си; пък и самият Джаното сякаш бил друг човек, а не той; и двамата по взаимно
съгласие сключили брак пред Курадо по нашия обичай.
След като в продължение на няколко дни — докато още никой не знаел за станалото —
по негово нареждане им носели всичко, каквото пожелаят и каквото им било
необходимо, Курадо решил, че е дошло време да зарадва двете майки; и като повикал
жена си и Кавриола, той рекъл: „Какво бихте казали, мадона, ако ви възвърна вашия
по-голям син, и то като съпруг на една от дъщерите ми?“ Кавриола отвърнала: „Не бих
могла да ви кажа друго освен това, че ще се чувствувам още по-задължена към вас,
отколкото сега, защото ще ми възвърнете нещо, което ми е по-скъпо и от моя живот, и
ако ми го върнете по този начин, както казахте, то вие ще възвърнете отчасти и
загубената ми надежда.“ После млъкнала и заплакала. Тогава Курадо се обърнал към
жена си: „А ти, жена, какво би казала, ако ти доведа такъв зет?“ На което жена му
рекла: „Бих приела не само някой благороден мъж, но дори и някой нехранимайко,
стига вие да го харесвате.“ Тогава Курадо казал: „Надявам се след няколко дни да ви
зарадвам и двете.“ Като видял, че младежите възстановили предишния си вид, той
наредил да ги облекат както се полага и запитал Джуфреди: „Ще ти бъде ли приятно,
ако освен тази радост, която изпитваш сега, видиш и майка си?“ А Джуфреди отвърнал:
„Не ми се вярва мъката, причинена от злочестата й участ, да я държи все още между
живите; но ако все пак е жива, това ще ми достави неизмерима радост, защото мисля,
че с помощта на нейните съвети бих могъл да си възвърна голяма част от моето
състояние в Сицилия.“
Тогава Курадо наредил да извикат и двете жени. И двете поздравили най-радушно
младата невеста и се питали учудени кой ли добър дух е подтикнал Курадо да прояви
такова великодушие, свързвайки я с Джаното; мадона Беритола под влияние на думите
на Курадо започнала да се вглежда внимателно в младежа и тайнствена сила събудила
у нея спомена за детските черти от лицето на нейния син; и без да чака други
доказателства, тя разтворила обятия и се хвърлила на врата му. Избликът на любов и
майчинска радост не й позволил да пророни ни дума, напротив — така пресякъл у нея
всякаква жизнена сила, че тя се свлякла като труп в ръцете на сина си. А той, макар и
да бил слисан до немай-къде, припомняйки си, че я бил виждал често в същия този
замък, без да успее някога да я разпознае, усетил зова на кръвта и проклинайки
предишната си немарливост, я прегърнал нежно и я целунал през сълзи. След като
мадона Беритола се съвзела благодарение на помощта, оказана й най-състрадателно
със студена вода и други грижи от съпругата на Курадо и от Спина, тя отново
прегърнала сина си, разплакала се и занареждала мили слова, изпълнени с майчинска
нежност, целунала го хиляда и повече пъти, а той, приемайки това, я гледал с дълбока
почит.
Тия радостни чистосърдечни приветствия се повторили неколкократно, не без вълнение
и радост за присъствуващите, и всеки разказвал най-подробно на другия за патилата
си; след като Курадо, за всеобщо удоволствие, известил на приятелите си с кого се е
сродил и дал разпореждания да бъде устроено голямо великолепно тържество,
Джуфреди му казал: „Курадо, вие ми доставихте голяма радост с много неща и дълго
време сте се отнасяли най-достойно с майка ми; а сега, за да не остане несвършено
нищо, което ви е по силите, то аз ви моля да зарадвате и майка ми, и мен самия и да
направите празненството още по-весело, като поканите моя брат, когото месер
Гаспарино д’Ория държи у дома си като слуга, защото, както вече ви казах, ни залови в
плен при оня пиратски набег; освен това ви моля да изпратите някого в Сицилия, за да
се осведоми най-точно за положението на острова, да разбере какво е станало с
Аригето, моя баща, дали е умрял, а ако е жив, в какво състояние е, и като се осведоми
най-пълно, да се върне при нас.“
Молбата на Джуфреди се харесала на Курадо и той пратил незабавно свои доверени
хора в Генуа и Сицилия. Пратеникът, който отишъл в Генуа, намерил месер Гаспарино
и го помолил най-настоятелно от името на Курадо да му изпрати Скачато и неговата
дойка, като му разказал най-подробно всичко, каквото Курадо сторил за Джуфреди и
майка му. Месер Гаспарино се смаял, щом чул всичко това, и рекъл: „Аз, разбира се,
бих направил за Курадо всичко, каквото ми е по силите и каквото той би поискал от
мен; вярно е, че от четиринадесет години младежът, когото ти търсиш, живее в моя
дом заедно с майка си, и аз ще му ги изпратя с най-голямо удоволствие; но ти кажи на
Курадо да не бъде толкова лековерен и да не вярва на приказките на Джаното, който
сега се самонарича Джуфреди, защото той е много по-хитър, отколкото Курадо може да
предположи.“
Като казал това и наредил да почетат както подобава достойния човек, той тайно
наредил да повикат дойката и я разпитал най-внимателно за тия неща. Щом узнала за
въстанието в Сицилия и че Аригето е жив, дойната прогонила страха, който я потискал
дотогава, и му разказала всичко от игла до конец, като му обяснила причините, които я
карали да се държи досега по тоя начин.
Като видял, че думите на дойната съвпадат с разказа на пратеника, Гаспарино
започнал да се отнася с доверие към това, което слушал, но понеже бил много хитър
човек, той използувал и други начини, за да се осведоми по-подробно за цялата
работа. И като се натъквал на все повече обстоятелства, които го убеждавали в
достоверността на новината, той се засрамил, задето се отнасял така недостойно с
момчето, и като възмездие за своето държане дал му за жена дъщеря си —
единайсетгодишна красавица, и голяма зестра, защото знаел много добре кой е Аригето
и какво представлява. След устроеното по този случай голямо празненство той се
качил на една голяма галера заедно с момчето, дъщеря си, пратеника на Курадо и
дойната и пристигнал в Леричи; там бил посрещнат от Курадо, а после всички отишли в
един от близките замъци, където било приготвено голямо празненство. А как се
радвала майката, щом видяла отново сина си, каква била радостта на двамата братя и
на тях тримата заедно, когато се събрали отново с вярната дойка, и колко сърдечно те
всички приели месер Гаспарино и дъщеря му, каква почит той самият изразил към
всички и как всички почели Курадо, жена му, челядта и приятелите му — всичко това
не може да се изрази с думи, затова, скъпи мои дами, оставям на вас самите да си го
представите.
А за да бъде радостта най-пълна, господ-бог, който, рече ли да дарява, прави го най-
щедро, благоволил да добави към всичко това и радостната вест, че Аригето Капече е
жив и здрав. Станало така, че в самия разгар на тържеството, когато гостите — и
мъже, и жени, били насядали около трапезите и не били довършили още първото
блюдо, пристигнал пратеникът, дето бил изпратен в Сицилия. Между другото той
разказал, че Аригето бил хвърлен в затвора от крал Карло, но когато в града избухнало
въстанието против краля, народът се втурнал бясно към затвора, избил стражите,
освободил Аригето и го провъзгласил за свой вожд (пали бил заклет враг на крал
Карло), а той ги повел да гонят и бият французите. С това Аригето си спечелил
височайшото благоволение на крал Пиетро, който му възвърнал всичките владения и
титли, поради което Аригето сега заемал висока длъжност и имал добро положение;
пратеникът добавил, че Аригето го приел с най-големи почести и се зарадвал
неизмеримо много за жена си и за сина си, за които не бил чувал нищо, откакто бил
хвърлен в затвора; освен това той изпратил за тях един бързоходен кораб с неколцина
благородни люде, които пристигали след него.
Пратеникът бил посрещнат и изслушан с най-голяма радост и въодушевление, а
Курадо и неколцина негови приятели станали и тръгнали да посрещнат благородните
люде, дошли да вземат мадона Беритола и Джуфреди; приветствували ги най-радушно
и ги отвели на пиршеството, което не било стигнало и до средата. Тук и Беритола, и
Джуфреди, пък и всички останали ги приели с нечувана радост, а те, преди да седнат
на трапезата, поздравили от името на Аригето и благодарили, както най-добре знаели и
можели, на Курадо и жена му за почитта, оказана на съпругата и на сина на Аригето,
като известили, че той поставя и себе си, и всичко, което е в негова власт, на
разположение на домакините. После се обърнали към месер Гаспарино, чиито заслуги
били съвсем неочаквани, и изказали пълната си увереност, че когато Аригето узнае
какво е направил той за Скачато, и нему ще бъде отдадена такава, дори още по-голяма
благодарност. След това седнали да пируват весело на празненството заедно с
младоженците. И не само този ден продължили празненствата, които Курадо уредил за
своя зет и за другите си роднини и приятели; те продължили и през следващите дни.
Когато най-сетне празненствата стихнали и мадона Беритола, Джуфреди и останалите
решили, че е време да тръгват, качили се на бързоходния кораб заедно със Спина и
потеглили, съпроводени от сълзите на Курадо, жена му и месер Гаспарино; и тъй като
вятърът бил попътен, скоро пристигнали в Сицилия. Там, в Палермо, Аригето
посрещнал всички — и синовете си, и дамите, с такава радост, че не би могла да се
опише. Казват, че те живели там дълго и щастливо, споменавайки с благодарност
Господа Бога за сторената им добрина.
Бележки
[1] Крал Карло — крал Шарл I д’Анжу. ↑
[2] Федериго II — Фридрих II (1194–1250) — германски крал и император на Свещената
римска империя, крал на Сицилия и вожд на гибелините. Воювал с папата и
италианските градове. ↑
[3] Прокуден. — Б. пр. ↑
[4] Сърна. — Б. пр. ↑
[5] Пиетро д’Араона — крал Педро III Арагонски, крал на Сицилия след изгонването на
династията Анжу през 1282 година. ↑
[6] Гибелин — привърженик на германските императори в Италия по време на борбите
между императорите и папата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар