Декамерон - ДЕН Втори - новела 7, 8 и 9

НОВЕЛА VII

Султанът на Вавилония изпраща една от дъщерите си за жена на владетеля на Гарбо;

по различни причини за четири години тя преминава от място на място през ръцете на

деветима мъже. Когато най-сетне се завръща девствена при баща си, отново бива

изпроводена за жена на владетеля на Гарбо, съгласно първоначалните му намерения.

Ако Емилия била продължила още малко своята новела, навярно младите дами щели

да се разплачат от състраданието, което събудили у тях патилата на мадона Беритола.

Но понеже разказът свършил, кралицата пожелала Панфило да продължи, като

разкаже своята новела. Момъкът, който бил извънредно послушен, започнал така:
— Прелестни дами, човек трудно може да проумее от какво ще има най-голяма изгода;

често сме виждали как мнозина, предполагайки, че като забогатеят, ще си живеят без

страхове и грижи, не само се обръщат с такава молба към Бога в молитвите си, но се

стремят най-упорито към богатствата без оглед на всякакви трудности и опасности; а

после, когато те успеят, намират се люде да ги убият, за да присвоят богатото

наследство, въпреки че, преди ония да забогатеят, са ги обичали и са бдели над живота

им. Други са успявали да се измъкнат от низините и да се издигнат до висините на

царската власт след хиляди опасни схватки, проливайки кръвта на своите братя и

приятели; в тая власт те са се надявали да намерят търсеното върховно щастие, а

вместо това са виждали и изпитвали не само безбройните, страхове и грижи, що

съпровождат властта, ами са узнавали с цената на собствения си живот, че от златните

чаши на царската трапеза се пие и отрова. Имало е и такива, които страстно са

жадували да притежават телесна сила и красота, други пък — да имат много

украшения, без да съзнават, че пагубните им желания стават причина за тяхната

кончина или окаяно съществование. Затова, без да се спирам поотделно на всяко едно

човешко въжделение, аз мога да твърдя, че няма такова, което людете биха могли да

изберат напълно съзнателно като застраховано от превратностите на съдбата; защото,

ако искаме да постъпваме правилно, ние би трябвало да устроим живота си така, че

да пожелаем да вземем и да притежаваме само това, що ни дарява онзи, който

единствен знае от какво се нуждаем и може да ни го даде. Но ако людете грешат, като

желаят най-различни неща, то вие, прелестни дами, грешите най-вече в едно: стремите

се да бъдете красиви, и то дотам, че без да се задоволявате с прелестите, с които ви е

дарила природата, с учудващо изкуство се стараете да ги умножавате; затова за мен

ще бъде удоволствие да ви разкажа за съдбоносната хубост на една сарацинка, която

поради своята красота за някакви си четири години трябвало да се омъжва девет пъти

поред.
Изминало е доста време, откакто във Вавилония[1] живял султан на име Беминедаб и

докато той царувал, много неща ставали по негово желание. Измежду многобройната

си мъжка и женска челяд имал той дъщеря на име Алатиел; според думите на всички,

успели да я зърнат, тя била най-красивата жена на света по онова време. И тъй като за

съкрушителното поражение, което султанът нанесъл на пълчищата на нападналите го

араби, голяма помощ му оказал владетелят на Гарбо[2], султанът обещал да му даде

за жена дъщеря си Алатиел, която той поискал като знак на особена милост; и като я

качил на един голям, добре снабден и въоръжен кораб, заедно с почетна свита от мъже

и жени и какви ли не разкошни дарове султанът я отпратил към Гарбо, призовавайки

над нея закрилата Божия.
Щом видели, че времето е благоприятно, моряците вдигнали платната, потеглили от

пристанището на Александрия и с попътен вятър плавали благополучно няколко дни;

не щеш ли, когато били вече задминали остров Сардиния и им се струвало, че са близо

до целта на своето пътешествие, изведнъж излезли насрещни ветрове, които били

толкова яростни и така люшкали кораба с девойката и моряците, та те на няколко пъти

си помислили, че загиват. Все пак, бидейки ловки, изкусни и силни, моряците успели да

издържат два дни в борба с безбрежното разлюляно море; когато настъпила третата

нощ от започването на бурята (която при това не стихвала, а ставала все по-яростна) и

не знаели къде се намират, пък и не можели да определят това нито чрез познатите на

моряците начини, нито на око, тъй като небето било забулено с облаци и било тъмно

като в рог, някъде около Майорка те разбрали, че корабът се е пробил и потъва. И

понеже не виждали друг начин за спасение — пък и всеки се грижел за себе си, не и за

останалите, — спуснали в морето една лодка и капитанът и моряците скочили в нея,

смятайки, че е по-добре да се доверят на лодката, отколкото на пробития вече кораб;

след тях почнали да скачат в лодката един след друг и останалите мъже от кораба,

въпреки че ония, които били вече в нея, ги гонели с ножове в ръце. И тъй,

възнамерявайки да избягнат смъртта, те налетели право на нея, защото претоварената

лодка не могла да издържи на бурята и потънала и всички загинали. А в това време

корабът, тласкан от силния вятър, макар и да бил пробит и почти пълен с вода (на него

останали само девойката и нейните прислужнички, които били като пребити от бурята и

лежали полумъртви от страх), се носел стремително напред и се блъснал в брега на

остров Майорка; силата на удара била толкова голяма, че корабът се забил почти

целият в пясъка, може би на един хвърлей камък от брега, и останал там през нощта:

вятърът вече не можел да го помръдне, само морето се блъскало в него. Като се

съмнало и бурята поутихнала, девойката, която била почти полумъртва, надигнала

глава и макар да била останала без сили, почнала да вика ту един, ту друг от свитата

си, ала напразно: тия, чиито имена зовяла, били много далеч. И понеже никой не

отговарял и не виждала никого, тя се учудила и много се изплашила; като се

понадигнала, доколкото могла, видяла, че придружаващите я дами и прислужнички

лежат по палубата; побутнала ту една, ту друга, викала ги по няколко пъти и най-сетне

разбрала, не малко от тях са живи, а останалите — коя от смущения в стомаха, коя от

страх — всички били измрели; и тя още повече се изплашила. Въпреки това,

подтиквана от нуждата да се посъветва с някого, тъй като била съвсем сама й не

знаела, пък и не можела да разбере къде се намира, тя почнала да дърпа останалите

живи, и то така силно, че те една по една се надигнали; като разбрала, че и те не знаят

къде са мъжете и видяла, че корабът се е разбил в брега и е пълен с вода, тя горчиво

заридала заедно с тях.
Вече наближавал деветият час, а те не виждали нито на брега, нито другаде някой

човек, който да се смили над тях и да им помогне. Около деветия час на връщане от

своето имение оттам минал случайно един благородник на име Перикон да Висалго;

той пътувал на кон, придружен от неколцина слуги; щом забелязал кораба, веднага се

досетил какво се е случило и тозчас наредил на един от слугите си да се покатери на

кораба и да му каже какво има там. След като успял, макар и трудно да се качи на

кораба, слугата намерил девойката и нейните спътнички, струпани боязливо под носа

на кораба.
Като го забелязали, те се разплакали и почнали да го молят да се смили над тях, но

когато най-сетне проумели, че нито той може да ги разбере, нито те него, помъчили се

да му обяснят със знаци сполетялото ги нещастие. Слугата огледал всичко колкото се

може по-добре и после разказал на Перикон какво е видял. Перикон заповядал да

вземат жените и да смъкнат най-ценните неща, каквито имало и каквито изобщо

можели да се носят, и ги отвел в замъка си. Тук жените се подкрепили, нахранили се и

починали и по богатите им дрехи той се досетил, че спасената от него жена трябва да е

от твърде знатен род; бързо я разпознал, като гледал почитта, която останалите

оказвали единствено на нея. И макар девойката да била доста пребледняла и

отслабнала от бурното морско пътуване, нейните черти се сторили на Перикон толкова

прелестни, че той веднага решил да я вземе за жена, ако тя не е омъжена, а ако не

може да му стане жена — да спечели любовта й.
Перикон имал мъжествен вид и бил доста як; той наредил в продължение на няколко

дни да се грижат за нея колкото се може по-добре и когато тя съвсем се поправила,

уверил се, че девойката е необикновено красива; той много се измъчвал, задето не

можел да я разбира, нито тя него и така не можел да узнае коя е. Въпреки това,

възпламенен до безумие от нейната красота, той се опитвал с най-ласкави и любовни

обноски да я накара да задоволи смирено всичките му желания. Ала нищо не

постигнал: тя се противопоставяла най-решително на неговите ухажвания, а това

разпалвало още повече страстта на Перикон. Като забелязала това и след няколко дни

престой по обичаите на хората се убедила, че е попаднала сред християни, и то на

такова място, че и да каже коя е (ако съумее да го стори), едва ли би имала полза,

девойката разбрала, че с течение на времето чрез насилие или с любов все ще трябва

да задоволи желанията на Перикон, ала решила да запази достойнството си въпреки

сполетялата я зла съдба. Затова заповядала на своите прислужнички, които били

останали само три, да не казват никому кои са, освен ако не попаднат на такова място,

където да са сигурни, че ще им помогнат да се освободят; убеждавала ги най-

настойчиво да запазят и своето целомъдрие, като казала, че що се отнася до нея, няма

да бъде обладана от никой друг освен от мъжа си. Прислужничките я похвалили и

обещали, доколкото зависи от тях, да изпълнят нейната заръка.
А Перикон, чиято страст се разгаряла от ден на ден, колкото по-често виждал край

себе си предмета на своето желание и колкото повече му отказвали, като разбрал, че

ласкателствата не помагат, пуснал в ход какви ли не хитрости, запазвайки насилието

като последно средство. На няколко пъти той забелязал, че девойката харесва виното,

което тя не била свикнала да пие, понеже й го забранявала нейната религия; затова

намислил да я обладае с помощта на виното, което е и пръв помощник на Венера; като

се престорил, че не обръща внимание на нейното отвращение, една вечер той устроил

голямо празненство с вечеря, на което дошла и девойката; когато седнали край

отрупаната с какво ли не трапеза, той заповядал на слугата да й поднася най-различни

вина, смесени заедно. Слугата изпълнил най-старателно поръчението, а тя, без да се

въздържа, увлечена от приятните напитки, пила повече, отколкото приличало на

нейната чест; поради това, забравяйки сполетелите я беди, девойката се развеселила

и като видяла, че няколко жени почнали да играят танци от Майорка, станала и

заиграла така, както танцували в Александрия.
Перикон веднага си помислил, че наближава часът, когато желанието му най-сетне ще

се изпълни, наредил да носят още ястия и напитки и проточил угощението до късно

през нощта. Най-сетне, когато гостите си отишли, той влязъл заедно с девойката в

стаята й; а тя, забравила повелята на своята чест, разгорещена от виното, започнала

да се съблича без всякакъв свян пред Перикон, сякаш се намирала пред някоя от

своите прислужнички, и се вмъкнала в постелята. Перикон не се поколебал ни най-

малко и я последвал; загасил всички свещи, легнал бързо до нея и като я взел в

обятията си, отдал се на любовни забавления, без да срещне и най-малка съпротива от

нейна страна. След като изпитала това удоволствие (тъй като преди това нито веднъж

не била узнала с какъв рог бодат мъжете), сякаш разкайвайки се, задето дълго време

не е скланяла пред ухажванията на Перикон, без да чака покапа за подобни сладки и

приятни нощи, тя започнала често сама да го вика при себе си, и то не с думи, защото

не можела да се разбере с него, а с жестове.
Но пред голямата наслада, която изпитвали тя и Перикон, се изпречила друга, по-

жестока любов, сякаш съдбата не била доволна, че от годеница на владетеля на Гарбо

превърнала момичето в любовница на някакъв си рицар.
Перикон имал брат на двадесет и пет години, красив и свеж като роза момък, на име

Марато. Той видял Алатиел, харесал я много и тъй като по държането й му се сторило,

че и тя го харесва, решил, че ако има нещо, което му пречи да получи каквото иска от

нея, това е само строгият надзор на Перикон; така у него се породила коварна мисъл,

а мисълта била последвана незабавно от престъпно деяние. Тъкмо по това време в

пристанището хвърлил котва някакъв натоварен със стока кораб, който трябвало да

отпътува за Киаренца в Романия[3]; стопани на кораба били двамина млади генуезци,

които били вдигнали платна и чакали само попътен вятър, за да потеглят. Марато се

договорил с тях на следната нощ да го вземат на кораба заедно с жената. Като уредил

тая работа, щом почнало да се свечерява, той премислил добре какво да прави и се

запътил тайно към дома на нищо неподозиращия Перикон, заедно с неколцина свои

най-верни приятели, които посветил в намеренията си; както се били уговорили, той се

скрил в дома на брат си.
Късно през нощта Марато отворил на приятелите си и те се отправили към стаята,

където Перикон спял заедно с момичето; отворили вратата, убили заспалия Перикон,

грабнали дамата, която в това време се събудила и се разплакала, и я заплашили, че

ако вдига шум, ще я убият. Като задигнали голяма част и от скъпоценностите на

Перикон, те се измъкнали, без никой да ги забележи, и тръгнали бързо към брега,

където Марато и дамата му се качили незабавно на кораба, а приятелите му се

върнали по домовете си. Моряците използували силния попътен вятър и потеглили

веднага. Дамата оплаквала продължително и горчиво както предишното си нещастие,

така и последвалата втора беда, но Марато (с помощта на свети Расти-в-ръка, с когото

Бог ни е удостоил) започнал така да я утешава, че тя свикнала с него и забравила

Перикон. И вече си мислела, че всичко се е наредило благополучно, но съдбата, сякаш

недоволна от стореното досега, й готвела ново огорчение.
Както вече споменахме на няколко пъти, Алатиел била голяма хубавица, а освен това

имала и изящни обноски и младите стопани на кораба така се увлекли по нея, че като

забравили всичко останало, мислели само как да й услужват и да й се харесат, пазейки

се непрекъснато да не би Марато да се досети за причината на тяхното поведение. Като

разбрали, че и двамата са влюбени, посъветвали се тайно и взели решение да

направят тази любов обща, сякаш на любовта може да се гледа като на стока или

печалба. Но като видели, че Марато я пази най-зорко и това ще попречи на техните

намерения, сговорили се помежду си и веднъж, когато корабът се носел стремително

по вълните с опънати от вятъра платна, те се доближили зад гърба на Марато, който

стоял на кърмата и гледал морето, без да подозира нищо, сграбчили го и го хвърлили.

Корабът изминал повече от миля, преди някой да успее да забележи, че Марато е

паднал във водата. Щом дамата чула за случилото се и разбрала, че няма как Марато

да бъде прибран на кораба, отново горко се завайкала. Двамата влюбени веднага

дошли при нея и почнали да я утешават с нежни слова и щедри обещания, въпреки че

тя трудно можела да ги разбере и оплаквала не толкова загубата на своя жених,

колкото злочестата си орис. След като я увещавали дълго (това те правили не веднъж

и не дваж) и като им се сторило, че тя почти се е утешила, почнали да се стоварят кой

пръв да легне с нея. Но тъй като всеки искал да бъде пръв и не могли да се

споразумеят, започнали да си разменят груби думи и стигнали до люта кавга, която

възбудила гнева им: извадили ножове, нахвърлили се яростно един срещу друг и

започнали да си нанасят удар след удар, без другите, дето били на кораба, да могат да

ги разтърват; единият тозчас паднал мъртъв, а другият останал жив с многобройни

рани по тялото си.
Дамата се огорчила дълбоко от станалото, защото оставала отново сама, без да може

да разчита на помощ и съвет от някого, пък и се страхувала твърде много да не би

приятелите и роднините на двамата генуезци да й отмъстят. Но молбите на ранения и

скорошното пристигане в Киаренца я избавили от смъртна опасност. Тя слязла на брега

с ранения и двамата отседнали в една странноприемница, а мълвата за

необикновената й красота се разнесла бързо из града и стигнала до ушите на принца

на Морея[4], който по това време се намирал в Киаренца и пожелал да я види.
След като я огледал и открил, че тя е много по-красива, отколкото се говорело, той

изведнъж се влюбил в нея толкова силно, че не можел да мисли за нищо друго; а щом

узнал как е стигнала до Киаренца, решил, че тя трябва да бъде негова. И докато той

търсел най-удобния начин да стори това, роднините на ранения, узнавайки за

намеренията на принца, веднага му я изпратили; принцът се зарадвал извънредно

много, останала доволна и дамата, тъй като си помислила, че се е отървала от голяма

опасност.
Принцът забелязал, че освен красотата тя имала и царствени обноски, и като не можел

по друг начин да разбере коя е, решил, че е от знатен род и я заобичал още повече;

отрупал я с почести и се държал с нея не като с любовницата като че ли му била

съпруга. Затова тя се почувствувала много добре, поправила се, развеселила се, а

хубостта й така разцъфтяла, че из цяла Романия за друго не се и говорело.
Мълвата стигнала и до Атинския херцог, млад, красив и представителен мъж, приятел и

роднина на принца, и той пожелал да я види; под предлог, че идва на посещение

(нещо, което често правел), херцогът пристигнал в Киаренца с бляскава почетна свита

и бил приет много тържествено и с големи почести. След няколко дни двамата

заговорили за красотата на тая жена и херцогът запитал наистина ли тя е така

изумително красива, както се говорело, а принцът отвърнал: „Много повече, но аз бих

желал ти да се увериш в това не чрез моите слова, а със собствените си очи.“

Херцогът започнал да проявява нетърпение и тогава принцът го повел към покоите,

където се намирала жената. Като узнала за тяхното посещение, тя ги приела много

любезно и весело. Те я накарали да седне между тях, но не могли да поведат с нея

приятен разговор, защото тя не разбирала никак или почти никак техния език; затова и

двамата се захласнали в нея, и най-вече херцогът, който просто не можел да повярва,

че тя е смъртно създание. Той си въобразявал, че като й се любува, удовлетворява

желанието си, а не забелязал, че по тоя начин поглъща любовна отрова; така херцогът,

влюбвайки се най-пламенно в нея, сам се обрекъл на злочеста орис.
Когато двамата се отделили от нея и херцогът останал сам и имал възможност да

поразмисли, той дошъл до заключението, че няма по-щастлив човек от принца, задето

притежава такова прекрасно създание. После през главата му преминали много и

най-различни мисли, безумната му любов надделяла над чувството за чест и той

намислил — да става каквото ще, по да лиши принца от това щастие и сам да

ощастливи себе си. И като решил, че трябва да побърза, потъпкал и разум, и чувство

за справедливост и се отдал изцяло на коварните си замисли-. Сключил злодейски

сговор с най-доверения слуга на принца, на име Чуриачи, и един ден наредил да

приготвят тайно за път конете му и багажа; а на следната нощ Чуриачи вкарал тихо

херцога и един негов другар — и двамата въоръжени — в стаята на принца. Дамата

спяла, а те забелязали принца да стои прав, съвършено гол (поради голямата

горещина), край един прозорец с изглед към морето, за да се поразхлади на духащия

от тая посока ветрец.
Херцогът, който се бил уговорил предварително с другаря си какво трябва да вършат,

се промъкнал на пръсти до прозореца и забил ножа си в хълбока на принца така, че го

пронизал от край до край, а после бързо го сграбчил и го изхвърлил навън. Дворецът

се издигал високо над морето, на самия бряг, а прозорецът, до който стоял принцът,

гледал към няколко къщи, разрушени от морските вълни, където много нарядко идвали

люде, и както предвидил херцогът, никой не чул шума от падането на трупа на принца.
Щом видял, че работата е свършена, придружителят на херцога измъкнал едно въже с

примка, което носел нарочно със себе си, и като се престорил, че иска да прегърне

Чуриачи, бързо метнал примката на врата му и веднага я затегнал, така че Чуриачи не

успял да каже гък; херцогът му се притекъл на помощ, двамата удушили Чуриачи и

неговият труп последвал тялото на принца.
След като свършили и тая работа и разбрали, че никой не е чул нищо — нито жената,

нито някой друг, — херцогът взел една свещ, доближил се до постелята и отвил

внимателно жената, която спяла дълбоко; огледал я от главата до петите, любувал й се

дълго, и колкото я харесвал облечена, гола му се сторила несравнимо по-красива.

Затова пламнал от силно желание и без да се смущава от току-що извършеното

престъпление, легнал до нея с неизмити още от кръвта ръце и я обладал, а тя

помислила в просъница, че това е принцът. След като се позабавлявал известно време

с нея, изпитвайки най-голяма наслада, херцогът станал, извикал своите хора и им

заповядал да вземат дамата, без да вдигат шум; те я изнесли през тайната врата, през

която той влязъл, качили я на един кон и херцогът и свитата му потеглили колкото се

може по-тихо и се върнали в Атина. Понеже бил женен, той настанил безкрайно

опечалената дама не в Атина, а в едно от прекрасните си имения край морето, недалеч

от града; той пазел присъствието й в тайна и наредил да я обслужват както подобава с

всичко необходимо.
На следната заран придворните на принца го чакали да се събуди, чакали, а като

минал деветият час, разтворили вратите, които били само притворени, и като не

намерили никого, помислили, че принцът може да е отишъл някъде тайно, за да

прекара няколко приятни дни с хубавицата си, и не се обезпокоили ни най-малко. Не

щеш ли, на другия ден някакъв луд се промъкнал в развалините, където лежали

труповете на Чуриачи и на принца, измъкнал тялото на Чуриачи и почнал да го влачи с

въжето на шията му. Мнозина го познали и се смаяли, но успели да прикоткат лудия и

да го накарат да ги отведе там, откъдето бил измъкнал трупа; какво било тяхното

изумление и всеобща печал, когато намерили и трупа на принца, когото погребали с

най-големи почести; след това се заели да търсят виновниците за страшното

престъпление и като установили, че Атинският херцог е изчезнал, измъквайки се тайно,

започнали да подозират — както всъщност и било, — че той е свършил тая работа и е

отвел със себе си дамата. Затова провъзгласили веднага за принц брата на убития и

почнали всячески да го подбуждат към мъст; след като се убедил с помощта на редица

още доказателства, че работата стои точно така, както предполагали, новият принц

отправил призив за помощ към своите приятели, роднини и поданици в разни краища,

успял бързо да събере голяма, силна и блестяща войска и потеглил на война срещу

Атинския херцог.
Като узнал това, херцогът се приготвил да се брани с всички сили; на помощ му се

притекли голям брой благородници; изпратени от императора на Константинопол,

пристигнали и синът му Константин, и племенникът му Емануил с многобройна и

бляскава войска; херцогът и най-вече херцогинята, която била тяхна родственица, ги

приели с най-големи почести. Войната се приближавала с всеки изминат ден; тогава

херцогинята, като издебнала удобен момент, поканила и двамата в покоите си и

заливайки се в сълзи, им разказала от игла до конец цялата история и причините за

войната; тя изтъкнала и обидата, която херцогът й нанесъл с оная жена, дето само си

въобразявал, че я държи скритом от хората; оплакала се, че за нея това е голяма

обида и ги помолила за честта на херцога и за нейна утеха да потърсят удовлетворение

по най-добрия според тях начин. Младежите вече знаели каква била работата, затова

не разпитвали повече херцогинята; утешили я, доколкото могли, вдъхнали й надежда и

след като узнали къде се намира оная жена, се оттеглили.
Тъй като били чували много пъти най-похвални слова за нейната изключителна хубост,

пожелали да я видят и помолили херцога да ги заведе при нея; а той, забравяйки какво

се случило с принца, когато я показал на него самия, обещал да изпълни желанието

им. Наредил да приготвят великолепно пиршество в приказната градина на имението,

където живеела жената, и ги поканил на следния ден с неколцина други гости.

Константин, който седял до Алатиел, почнал да я оглежда и се смаял; той си рекъл, че

такава хубост не е виждал и че и на херцога, и всекиму другиму ще бъде простено, ако

извърши предателство или друго нечестно дело, за да обладае такава прелест; след

като я погледнал няколко пъти, възхищавайки й се все повече, с него се случило

същото, както с херцога.
Когато си тръгнали, той вече бил влюбен в нея; поради това се отказал от всякаква

мисъл за война и почнал да обмисля как да постъпи, за да я отнеме от херцога, като

същевременно успял да скрие от всички, че е влюбен. Докато той изгарял от любовен

пламък, дошло време да излязат на бой срещу принца, който наближавал владенията

на херцога; поради това и херцогът, и Константин, и всички останали, съгласно

установения ред, излезли от Атина и се отправили да отбраняват границата и да

попречат на принца да се придвижи по-нататък.
След като престояли там няколко дни, Константин, който не преставал да мисли за

дамата, се досетил, че сега, когато херцогът не е при нея, той ще може твърде лесно

да постигне желанието си. Престорил се на болен, за да има повод да се върне в

Атина, с позволение на херцога предал командуването на Емануил и се прибрал в

Атина при сестра си.
След няколко дни, като се заговорили за оскърблението, което според нея херцогът й

нанасял, държейки при себе си оная жена, Константин казал на сестра си, че стига тя

да поиска, той може да й окаже голяма помощ, като открадне жената и я отведе със

себе си. Уверена, че Константин е готов да стори това от обич към нея, а не към оная

жена, херцогинята отвърнала, че много ще се зарадва, стига работата да се нареди

така, че херцогът никога да не узнае, че това е станало с нейно съгласие. Константин й

обещал; тогава херцогинята му разрешила да постъпи както намери за добре.
Константин се разпоредил да приготвят тайно една бързоходна лодка и една вечер

наредил да я откарат близо до градината, където живеела дамата, като обяснил на

хората си какво трябва да вършат. После, придружен от други свои доверени лица, той

се отправил към двореца, където живеела дамата. Тук бил приет най-радушно от

прислугата й и от самата нея; по негово желание двамата се запътили към градината,

придружени от нейната прислуга и от свитата му.
Под предлог, че иска уж да й каже нещо от името на херцога, той я повел към една

врата, водеща към морето, която била отворена вече от негов човек; повикал лодката с

установения предварително знак и заповядал да грабнат веднага дамата и да я

натоварят на лодката; после се обърнал към нейните слуги и казал: „Никой да не е

посмял да мръдне или да гъкне, ако не иска да отиде на опя свят; аз не искам да

открадна любовницата на херцога, а да измия срама, който той причини на сестра ми.“
Никой не се осмелил да му възрази; Константин се качил на лодката с хората си,

разположил се до дамата, която плачела, и заповядал да спуснат веслата на вода и да

потеглят. Хората му не гребели, а летели и още на разсъмване пристигнали в Егина.

Константин слязъл на брега да си почине и се позабавлявал с дамата, която оплаквала

съдбоносната си хубост; после отново се качили из лодката и след няколко дни

пристигнали в Хиос. Боейки се от укорите на баща си, както и да не му откраднат

жената, която похитил, Константин решил да остане на това място, защото му се

сторило най-безопасно. Дамата оплаквала няколко дни своето нещастие, но след това

Константин успял да я утеши и тя, както правела и преди, започнала да намира

удоволствие в това, що й поднасяла съдбата.
Докато ставали всички тия неща, Осбек, който тогава бил повелител на турците и

водел непрекъснати войни с императора, случайно пристигнал в Смирна и научил, че и

Хиос Константин се отдавал на сладострастие с някаква открадната от него жена, без

да взема никакви мерки за охрана; затова една нощ Осбек потеглил натам с няколко

леки, въоръжени кораба, промъкнал се незабелязано с хората си в града, изловил

мнозина направо в постелите им, преди да се опомнят и разберат, че са ги нападнали

врагове; останалите, които успели да се събудят и грабнали оръжие, били избити.
След като запалили града и натоварили корабите си с плячка и пленници, те се

отправили обратно към Смирна. Като пристигнал там, Осбек, който бил млад човек,

почнал да оглежда плячката и видял красавицата; щом разбрал, че тя е същата, дето

била заловена в леглото на Константин, докато спяла, той безкрайно й се зарадвал и

без да му мисли много, я взел за жена; вдигнал сватба и си заживял весело с нея в

продължение на няколко месеца.
Преди тази случка императорът бил почнал да преговаря с владетеля на Кападокия

Базан, като му предлагал той да нападне от една страна Осбек с войските си, а

императорът да се спусне от другата; договор още не били сключили, защото Базан

искал някои неща, които императорът смятал за неприемливи; но щом узнал какво е

станало със сина му, той се натъжил много, изпълнил незабавно исканията на

владетеля на Кападокия и го подканил — доколкото можал — да нападне веднага

Осбек, а той се готвел да се спусне срещу него от другата страна.
Като узнал какво му кроят, Осбек веднага вдигнал на крак войската си и преди двамата

владетели да успеят да го обградят, потеглил на бой срещу владетеля на Кападокия,

оставяйки красивата си жена в Смирна, под охраната на един свой верен слуга и

приятел. Не след дълго той влязъл в бой с владетеля на Кападокия, сражавал се и

паднал убит. а войска та му била разбита и разпръсната.
Така Базан започнал да напредва безпрепятствено към Смирна и навсякъде людете му

се покорявали като на победител. Слугата на Осбек, на име Антиох, който трябвало да

охранява красавицата, макар и да бил доста възрастен, като я видял каква е хубавица,

веднага се влюбил в нея, престъпвайки дадената дума на своя приятел и повелител; и

тъй като тя знаела неговия език (а това й било много приятно, защото дотогава в

продължение на няколко години живеела като глухоняма, без да може да разбере

никого и без никой да може да разбере пък какво иска да каже тя), Антиох станал

толкова близък с нея, че малко след това, без да ги е грижа за техния господар, който

отишъл на война, те превърнали тази близост не само в приятелство, а и в любов,

забавлявайки се до забрава в постелята.
Но като чули, че Осбек е претърпял поражение и е убит, а Базан се приближава и по

пътя си заграбва каквото му попадне под ръка, те решили да не го дочакат да влезе в

Смирна и като взели голяма част от скъпоценностите на Осбек, заедно потеглили тайно

за Родос. Ала не минало много време и Антиох легнал смъртно болен; случайно дошъл

да го навести някакъв търговец от Кипър, когото той много обичал и който бил негов

голям приятел.
Чувствувайки, че краят му вече настъпва, Антиох решил да му остави и цялото си

имущество, и своята прелестна дама; затова, малко преди да издъхне, той повикал и

двамата и се обърнал към тях със следните думи: „Виждам аз — и не греша, — че

скоро ще свърша; много ми е мъчно, защото никога не ми се е искало толкова да

живея, както сега. Вярно е, че умирам доволен от едно нещо: и без това трябва да

умра, но поне ще издъхна в ръцете на двама души, които обичам най-много от всичко

на този свят: в твоите ръце, скъпи приятелю, и в ръцете на тази жена, която, след като

опознах, обикнах повече и от себе си. Вярно, мъчно ми е, задето след смъртта ми тя

ще остане тук самичка, нали е чужденка — без да има кой да й помага или поне съвет

да й даде; щеше да ми бъде още по-тежко, ако не знаех, че ти си тук и от обич към мен

ще се погрижиш за нея така, както би се погрижил за мене самия. Затова те моля

горещо, в случай че умра, да вземеш под твоя закрила и моето имущество, и нея, като

постъпиш и с едното, и с другото така, както намериш, че ще бъде най-добре за

успокоение на душата ми. А тебе, скъпа жено, умолявам да не ме забравяш след

смъртта ми, та да мога там да се похваля, че тук на земята ме е обичала най-

красивата жена, която природата е създала. И ако вие ми дадете надежда и за едното,

и за другото, то аз ще напусна тоя свят напълно утешен.“ Когато слушали тия негови

слова, и приятелят му — търговецът, и жена му плачели; а когато свършил, почнали да

го утешават и се заклели във вярата си, в случай че умре, да направят каквото той

искал. Не след дълго той издъхнал и те го погребали с най-големи почести.
След като минали още няколко дни и кипърският търговец свършил работата си в

Родос, и вече имал намерение да се прибере в Кипър с някакъв каталонски кораб,

запитал хубавицата какво мисли да прави, защото той ще трябва да се завърне в

Кипър. Жената отвърнала, че ако това му е угодно, тя ще го последва на драго сърце и

с надеждата, че от обич към Антиох той ще я гледа и ще се грижи за нея като за

сестра. Търговецът отвърнал, че е съгласен да изпълни всяко нейно желание, а за да я

предпази от неприятности, които биха могли да й се случат до пристигнете им в Кипър,

я представил за своя жена. Когато се качили на кораба и се настанили в каютата, която

им отредили при кърмата, за да не се случи така, че делата да противоречат на

думите, той легнал заедно с нея на тесния одър. По тази причина станало нещо, за

което не мислели нито тя, нито той, когато потеглили от Родос; възбудени от тъмнината,

от удобствата и от топлата постеля, чието влияние не е никак малко, те забравили

приятелството си и любовта към покойния Антиох и подтиквани от едно и също

желание, възбуждайки се взаимно, се задоволили още преди да пристигнат в Бафа[5],

откъдето бил кипърецът. Като пристигнали там, тя живяла известно време с търговеца.

Не щеш ли, в същото време в Бафа пристигнал да урежда някаква своя работа един

благородник на име Антигон, чиято възраст била голяма, умът му още по-голям, ала

парите му малко, тъй като въпреки многобройните услуги, които правел на кипърския

крал, съдбата била винаги враждебна към него. Веднъж, като минавал край дома,

където живеела хубавицата (по това време кипърският търговец заминал да кара стока

в Армения), той я съгледал на прозореца и привлечен от красотата й, втренчил поглед

в нея и почнал да я оглежда, понеже си спомнил, че я бил виждал някъде, но къде —

не можел да се сети. А хубавицата, която дълго време била играчка в ръцете на

съдбата и чиито патила вече се приближавали към своя край, щом погледнала Антигон,

веднага си спомнила, че го била виждала в Александрия на служба при баща й, и то на

не малки длъжности.
Това изведнъж събудило у нея надеждата, че той би могъл да й даде съвет как да си

възвърне предишното положение, и тъй като знаела, че търговецът не е в къщи,

наредила да извикат Антигон колкото се може по-скоро. Когато се явил пред нея, тя го

запитала срамежливо дали той е Антигон от Фамагуста, или се е припознала.
Антигон потвърдил предположението й и добавил: „Мадона, струва ми се, че ви

познавам, само че не мога да си припомня къде съм ви виждал; затова ви моля —

стига това да не ви е неприятно — да подскажете на моята памет коя сте.“ Щом

разбрала, че този човек наистина е Антигон, тя се разридала, хвърлила се на врата му,

а той се слисал и не знаел какво да прави, като минало известно време, тя го запитала

не си ли спомня да я е виждал някога в Александрия. Тогава Антигон веднага се

досетил, че това е Алатиел, дъщерята на султана, за която предполагали, че се е

удавила в морето, и понечил, както се полагало, да я поздрави с поклон, но тя го

възпряла и го поканила да седне до нея.
Антигон така и направил, а после я попитал най-почтително по какъв начин, кога и

откъде е попаднала тук, защото в цял Египет, след като минало толкова време, били

убедени, че тя е загинала в морето. Жената отвърнала: „Де да беше се случило така,

че да не трябваше да водя тоя живот, дете ми се наложи да карам; мисля, че и баща

ми би пожелал същото, ако научи какво ми се с случило.“ И като изрекла тия думи,

горко заридала, поради което Антигон й казал: „Мадона, не се отчайвайте без нужда; я

по-добре, ако обичате, разкажете ми какво ви е сполетяло, какъв живот сте водили; ако

е рекъл господ, може да стане така, че цялата работа да свърши от добре по-добре.“ А

хубавицата отвърнала: „Антигоне, щом те зърнах, стори ми се, че виждам баща си; така

ти се зарадвах, че ти се обадих, въпреки че можех и да не го сторя; но го направих,

подтикната от любовта и нежността, които съм длъжна да храня към него; с малцина би

могло да се случи, като ги видя, да се зарадвам така, както се зарадвах, щом зърнах

тебе и те познах. Затова ще ти разкажа — както бих го сторила и пред баща си —

всичко онова от моята злочеста орис, що съм таила досега в себе си. След като ме

изслушаш, ако решиш, че можеш да намериш начин да ми възвърнеш предишното ми

положение, то аз те моля да направиш това; а ако мислиш противното, моля те никому

да не споменаваш, че си ме виждал, нито пък, че си чувал нещо за мен.“
И като издумала това, продължавайки да плаче, разказала всичко случило се с пея от

деня, когато станало корабокрушението в Майорка, та до това време. Антигон се

разплакал от жалост и след като поразмислил малко, рекъл: „Мадона, тъй като при

сполетелите ви беди не са разбрали коя сте, бъдете уверена, че ще ви върна на баща

ви и вие ще му бъдете още по-скъпа, а след това ще станете и съпруга на владетеля на

Гарбо.“ Тя го запитала как ще стане това и той й обяснил всичко най-подробно; а за да

не би някой друг случайно да се намеси, Антигон побързал да се прибере във

Фамагуста и като се явил пред краля, му казал: „Господарю мой, стига да пожелаете,

вие бихте могли да спечелите голяма слава за себе си, а на мен, бедния, да помогнете

много, без това да ви струва кой знае колко.“
Кралят запитал как ще стане това. Тогава Антигон отвърнал: „В Бафа е пристигнала

младата и красива дъщеря на султана, за която отдавна се говореше, че се е удавила;

а тя, за да запази честта си, е трябвало да понесе какви ли не несгоди и сега е в

бедствено положение и желае да се прибере при баща си. Ако вие благоволите да

наредите да я придружа дотам, на вас това ще донесе слава, а за мен ще бъде твърде

изгодно; уверен съм, че султанът никога няма да забрави подобна услуга.“
Кралят, подтикван от царското си чувство за честност, отвърнал веднага, Че одобрява

предложението; изпратил своите хора в Бафа, наредил им да доведат Алатиел във

Фамагуста, където той и жена му я посрещнали, като устроили в нейна чест невиждано

празненство, оказвайки й най-бляскави почести. А когато кралят и кралицата почнали

да я разпитват за преживените от нея премеждия, тя им отвърнала както я бил научил

Антигон и всичко им разказала. След няколко дни, по нейно искане, кралят я изпратил

на султана; придружавала я бляскава свита от мъже и дами под водителството на

Антигон; излишно е дори да питате дали султанът посрещнал с радост и нея, и Антигон,

и придружаващата го свита.
След като Алатиел си поотпочинала, султанът пожелал тя да му разкаже как е успяла

да остане жива и къде е била толкова време, без да му прати известие. Алатиел, която

помнела добре какво я бил научил Антигон, седнала до баща си и почнала да

разправя: „Татко мой може би на двайсетия ден след заминаването ни връз нашия

кораб връхлетя буря, разби го и през нощта ни захвърли на някакъв бряг на запад,

край едно място, наречено Агуаморта; какво е станало с людете от нашия кораб, не

знам, нито пък успях да узная нещо; спомням си само, че като съмна и аз сякаш

възкръснах от смъртта за нов живот, жителите от околността бяха успели вече да

забележат нашия заседнал кораб и се стичаха отвсякъде, за да го ограбят. Отначало аз

и две мои слугини бяхме свалени на брега, някакви младежи ги сграбчиха двете и

побягнаха с тях — едните на една страна, другите на друга; какво е станало с тях, не

успях никога да узная; а когато двама младежи ме хванаха — аз се дърпах, ритах и

плачех — и ме повлякоха за плитките, случи се следното: докато те ме теглеха по пътя,

за да ме вкарат в една гъста гора, оттам минаха четирима мъже на коне; щом ги

зърнаха, тия, дето ме влачеха, ме пуснаха и побягнаха. Като видяха това, четиримата

мъже, които изглеждаха видни хора, препуснаха към мен и ме разпитваха много, и аз

много им говорих, ала нито те успяха да разберат мен, нито аз — тях. След като се

съветваха какво да правят, те ме качиха на един кон и ме заведоха в една женска

обител, при жените, които живеят там според тяхната вяра; какво ми говориха — не

знам, мога само да кажа, че ме приеха най-сърдечно, уважаваха ме и аз заедно с тях

служих с най-голямо благоговение на свети Расти-в-Дълбокдол, когото жените в тая

страна почитат извънредно много. След като прекарах с тях известно време и научих

малко езика им, те почнаха да ме разпитват коя съм и откъде съм; но аз, като знаех

къде се намирам, страхувах се да кажа истината, за да не ме изгонят като противничка

на вярата им; затова отвръщах, че съм дъщеря на знатен човек от Кипър и когато той

ме пращал в Крит да се омъжа, излязла буря, която ни довлякла дотам и корабът ни се

разбил. А когато най-старшата измежду тези жени, която наричат «абатиса»[6], ме

запита искам ли да се завърна в Кипър, аз отвърнах, че нищо не желая така, както

това; но тя пазеше честта ми и не пожела да ме довери на никого от тия, дето отиваха в

Кипър; най-сетне, преди около два месеца, от Франция пристигнаха неколцина почтени

люде с жените си; един от тях се случи роднина на абатисата. Като чу, че отиват в

Ерусалим да посетят гроба, където е погребан оня, когото те почитат като свой бог,

след като е бил убит от юдеите, тя ме представи на тях и ги помоли да ме отведат при

баща ми в Кипър. Как ме почитаха тия достойни люде, с каква само радост ме

посрещнаха и те, и жените им — за това бих могла много да разказвам. И така,

качихме се на един кораб и след известно време стигнахме в Бафа; добре, ама като

пристигнахме там, аз не познавах никого и не знаех какво да кажа на тия почтени люде,

които настояваха да ме отведат при баща ми, съгласно заръката на оная почтена дама;

тогава Господ ми се притече на помощ (може би му бе дожаляло за мен), като ме

срещна на брега с Антигон тъкмо когато слизахме в Бафа. Аз побързах да го повикам и

за да не ме разберат почтените люде и жените им, казах му на нашия език да ме

посрещне като своя дъщеря. Той веднага ме разбра, посрещна ме извънредно

радостно и доколкото му позволяваше неговата бедност, почете достойните люде и

жените им и ме отведе при краля на Кипър, който ме прие с най-големи почести и ме

изпроводи при вас. Но аз не съм в състояние да ви разкажа всичко. Ако съм

пропуснала нещо, нека то бъде добавено от Антигон, който Много пъти е слушал от

мене разказите за моята съдба.“
Тогава Антигон се обърнал към султана й рекъл: „Господарю мой, тя ви разправи

същото, което често разказваше на мен; същото, което ми разказаха и почтените мъже

и дами, които я доведоха. Едно само пропусна да ви каже — предполагам, че го е

сторила, задето не би било добре самата тя да го каже, — а именно, че тия достойни

мъже и дами, с които пристигна, хвалеха благонравния живот, който тя водила с ония

благочестиви жени, и нейните добродетели и достойни за похвала нрави; да знаете

само как плакаха, колко сълзи проляха тия мъже и жени, когато ми я предадоха и

трябваше да се разделят с нея. Ако трябва да ви разказвам за тия неща най-подробно,

няма да ни стигне не само тоя ден, ами и следващата нощ; ще спомена само — и това

ще е достатъчно, — че доколкото може да се заключи от техните слова и от онова,

което успях да видя, вие можете да се гордеете, че имате най-красивата, най-честната

и най-достойната дъщеря от всички останали властелини-венценосци.“
Всичко това зарадвало безкрайно много султана и той неведнъж се обръщал с молба

към Бога да му помогне да се отплати както трябва на всички, дето помогнали на

дъщеря му, и най-вече на кипърския крал, който я изпроводил при него с такива големи

почести; и след няколко дни, като наредил да приготвят най-богати дарове за Антигон,

разрешил му да се прибере в Кипър, а на краля изказал голямата си благодарност с

писмо и нарочни пратеници за всичко, което той бил направил за дъщеря му. А след

това, за да довърши започнатото, сиреч, за да стане дъщеря му жена на владетеля на

Гарбо, той му обяснил всичко и освен това му писал, че ако иска да я има, нека

проводи хора да я вземат. Владетелят на Гарбо се зарадвал извънредно много,

изпратил да я вземат с най-големи почести и най-радушно я приел. А тя, след като

познала може би десет хиляди пъти осмина мъже, легнала при него като девственица и

като го уверила, че наистина е такава, живяла дълго време весело и щастливо с него.

Ето защо хората почнали да казват: „Уста от целувка не пати — като нов месец се

злати!“
Бележки
[1] Вавилония — така наричали Египет в Средните векове. ↑
[2] Гарбо — от арабската дума „ал гарб“ — западен; държава в Средновековието,

заемала Източно Мароко и областта около Оран в днешен Алжир. ↑
[3] Романия — източният край на Пелопонес. ↑
[4] Морея — име, дадено през Средните векове от венецианците на Пелопонес. ↑
[5] Бафа — древният град Пафос. ↑
[6] Абатиса — игуменка на женски католически манастир.


НОВЕЛА VIII

Анверският Граф става жертва на клевета и отива в изгнание, оставяйки двете си деца

на различни места; после се връща тайно от Шотландия, разбира, че те са добре и

става коняр във войската на френския крал; когато се доказва, че е невинен, той бива

възвърнат в предишния си сан.

Дамите дълго въздишали, слушайки разказа за различните приключения на

хубавицата; ала кой знае каква е била истинската причина за тия въздишки? Възможно

е някои да са въздишали не толкова от жал, колкото от копнеж по подобни чести

бракове. Но хайде да не говорим за това сега, защото след като те се посмели над

последните думи, казани от Панфило, а кралицата разбрала, че с тях завършва и

новелата, обърнала се към Елиса и й наредила да продължи съгласно установения

ред; Елиса сторила това най-охотно и започнала своята новела така:
— Необятно е полето, из което сме се впуснали да бродим днес, и няма човек, който да

не е в състояние да се състезава с голяма лекота не само с един, а с десет подобни

разказа — така изобилно съдбата го е осеяла с неочакваните си и сурови

превратности; затова, желаейки да ви разкажа за една от тях (а те са безчет), ще ви

кажа следното: Когато Римската империя преминала от французите в ръцете на

германците, между двата народа избухнала голяма вражда и се повела жестока,

непрекъсната война; поради това, както за защита на собствената си страна, така и за

да нападнат чуждата, френският крал и синът му, след като събрали силите на цялото

си кралство, а така също и на своите приятели и роднини, които можели да им

помогнат, струпали безчислена войска за поход срещу врага. Но преди да потеглят, за

да не оставят кралството без управление, познавайки Анверския граф Гуалтиери като

благороден и умен човек, верен техен приятел й васал — който, макар и да бил твърде

опитен във военното изкуство, изглежда, предпочитал удобствата пред трудностите на

войната, — назначили го за свой наместник да управлява цяла Франция, а те се

отправили на път. Гуалтиери почнал да изпълнява поверената му длъжност разумно и

мъдро, съветвайки се за всичко с кралицата и нейната снаха; и въпреки че те били

оставени под негова закрила и власт, той ги почитал като господарки и по-старши по

сан.
Споменатият Гуалтиери бил красив мъж — истински хубавец на около четиридесет

години, приятен и благовъзпитан както може да бъде един благородник като него; а

освен това бил и най-привлекателният и изискан рицар измежду всички лични по онова

време люде и полагал много грижи за своята външност.
И така, когато френският крал и синът му били на войната, за която споменахме, а

Гуалтиери (чиято съпруга била починала, оставяйки го сам с две малки деца — момче

и момиче) често се отбивал в двореца при двете дами да разговаря с тях за работите

на кралството, случило се така, че съпругата на престолонаследника му хвърлила око

и любувайки се много на външността му и на обноските му, пламнала тайно от безумна

страст по него; тя била млада и свежа, знаела, че той няма жена и затова си мислела,

че няма да й бъде трудно да получи каквото иска от него. Предполагайки, че нейният

свян е единствената пречка за това, решила да се пресрами и да му признае всичко.

Един ден, като останала сама и времето й се сторило подходящо, пратила да го

повикат под предлог, че иска да си поговорят за най-различни неща. Графът, чиито

мисли били твърде далеч от намеренията на дамата, се запътил незабавно към

нейните покои; по нейно желание седнали на леглото в стаята, където били съвсем

сами; графът на два пъти питал защо го е извикала, ала не получил никакъв отговор;

най-сетне, подтиквана от любов и поруменяла от срам, треперейки цялата, насмалко

да се разплаче, тя започнала да говори с пресеклив глас: „Скъпи и мили приятелю,

господарю мой! Вие сте мъдър човек и знаете много добре колко слаби (по различни

причини) могат да бъдат и мъжете, и жените — едни повече, други по-малко; поради

това един справедлив съдия не би трябвало да отсъжда еднакво наказание за един и

същи грях, извършен от люде с различни достойнства. Та кой би могъл да отрече, че

един бедняк или една бедна жена, които трябва да изкарват с труд прехраната си, в

случай че се отдадат на любов и последват нейните подбуди, заслужават много повече

да бъдат порицани, отколкото една богата, живееща в охолство дама, на която не

липсва нищо, що отговаря на нейните желания? Уверена съм, че никой не би могъл да

го стори. Поради това аз смятам, че споменатите условия трябва да извинят до голяма

степен високопоставената дама, ако тя изпита любовно увлечение; тя ще бъде

напълно оправдана, ако си избере разумен и доблестен любовник, ако, макар и

влюбена, успее да постъпи именно така. Понеже, както ми се струва, аз притежавам и

двете условия, а освен тях и други, които ме подбуждат към любов, сиреч моята

младост и отсъствието на съпруга ми, то нека те ми послужат, за да защитя пред вас и

себе си, и пламенната си страст; и ако те окажат върху вас някакво влияние, каквото

би трябвало да оказват на разумните люде, то аз ви умолявам да ме посъветвате и ми

помогнете за каквото ще ви попитам. Ето за какво става дума: понеже в отсъствието на

моя съпруг аз не мога да се противопоставям на призивите на плътта и на влиянието

на любовта, чиято сила е такава, че е надвивала и продължава да надвива всеки ден

не само слабите жени, а и силните мъже и понеже, както сам виждате — живея в

доволство и безделие, аз се оставих да бъда надвита от любовния порив и да се

влюбя; знам, че това е нечестно, ако се разчуе, макар да го смятам почти за честно,

ако остане скрито. При това Амур ми оказа такава милост, че не само не ме лиши от

нужния разум за избора на любовник, но ми помогна много, посочвайки вас като човек,

достоен за любовта на жена от моя ранг; ако не се лъжа, аз ви смятам за най-

красивия, най-приятния, най-изискания и най-мъдър рицар, който може да се намери в

цялото кралство Франция; освен това мога да добавя, че живея без мъж, както и вие

живеете без жена. Затова, в името на любовта, що изпитвам към вас, моля ви да не ме

лишавате от вашата обич и да се смилите над младостта ми, която чезне по вас така,

както ледът се топи от огъня.“ След тия думи последвал такъв порой от сълзи, че тя,

макар и да искала да му се моли още, не била в състояние да промълви повече ни

дума и задавяйки се в сълзи, отпуснала глава на гърдите на графа.
Графът, който бил наистина честен и доблестен рицар, започнал да порицава с най-

строги упреци тая безумна страст и да отблъсква дамата от себе си, докато тя била

готова да му се хвърли на врата; той се клел и твърдял, че би се оставил по-скоро да го

разкъсат, отколкото да позволи на себе си или на когото и да е друг да постъпи по тоя

начин и да опетни честта на своя повелител.
Щом чула това, дамата бързо забравила любовта си, побесняла от гняв и рекла:

„Значи, така, вие, негодни рицарю, се подигравате над моята любов! Вие искате да ме

накарате да умра, но нека Бог ме накаже, ако аз не направя така, че да умрете вие или

да ви пратя на оня свят!“ И като изрекла тия слова, тя в миг се хванала за косата,

заскубала я и я раздърпала цялата, после раздрала дрехите си и закрещяла колкото й

глас държи: „Помощ! Помощ! Анверският граф иска да ме изнасили!“ Като видял това,

графът, който се боял повече от завистта на придворните, отколкото от упреците на

собствената си съвест, и се опасявал, че коварството на дамата ще бъде посрещнато с

по-голямо доверие, отколкото неговата невинност, станал, измъкнал се колкото може

по-скоро от стаята и двореца и побягнал към дома си; без да губи време, той качил

децата си на коне, възседнал своя кон и препуснал към Кале.
При виковете на дамата мнозина се завтекли на помощ; като я видели и узнали защо

се е развикала, те не само повярвали веднага на думите й, ами и добавили, че графът

дълго време използувал и приятните си обноски, и своята изисканост, за да постигне

целта си. Затова всички се втурнали яростно към дома на графа, за да го заловят; а

като не го намерили, разграбили жилището му и после го сринали до основи. Вестта за

станалото, и то в тоя изопачен вид, в който се разпространявала, стигнала и до

войската, и до краля, и до сина му; те се разгневили и осъдили и графа, и потомците

му на вечно изгнание, обещавайки богати дарове на оня, който им го доведе жив или

мъртъв.
Графът, който бил съкрушен, задето поради бягството си от невинен станал виновен,

пристигнал с децата си в Кале, не казал кой е, нито пък някой го познал, прехвърлил се

веднага в Англия и облечен бедно, продължил към Лондон; преди да влезнат в града,

той дал най-подробни наставления на децата си, главно за две неща: първо — да

понасят най-търпеливо теглото, на което съдбата ги подхвърлила заедно с него, без да

имат някаква вина; второ — да бъдат много внимателни и ако им е скъп животът — да

не казват никому откъде са и чии деца са. Синът му се наричал Луиджи и бил може би

на девет години, а дъщеря му се казвала Виоланта и нямала повече от седем;

доколкото позволявала крехката им възраст, те разбрали твърде добре напътствията

на баща си и потвърдили на дело това по-късно. А за да се уреди всичко по-добре, той

намислил да промени и имената им; така и направил — момчето нарекъл Перото, а

момичето — Джанета.
Когато пристигнали в Лондон, облечени като бедняци, те тръгнали по улиците да

просят милостиня, както виждаме да правят френските скитници. Една заран, когато

отишли да просят в някаква църква, случило се една знатна дама, съпруга на един от

маршалите на английския крал, на излизане от църквата да зърне графа и двете деца,

които просели милостиня, и го запитала откъде е и негови ли са тия деца. Той

отвърнал, че е от Пикардия и че заради престъпление, извършено от по-големия му

спи (голям негодник), наложило се той да се махне оттам с другите си две деца, дето са

сега с него.
Дамата била твърде милозлива, позагледала се в момичето, което много и харесало,

защото било хубавичко, мило и приветливо, и рекла: „Слушай, почтени човече!: Ако си

съгласен да ми дадеш това момиче, ще го взема при себе си; много ми харесва. Ако от

нея излезе жена на място, когато му дойде времето, ще се погрижа да я омъжа добре,

та да не се блъска.“ Това предложение допаднало твърде много на графа, който

отговорил веднага, че е съгласен, разплакал се, предал й дъщеря си и поръчал на

дамата да я гледа добре.
След като наредил дъщеря си, и то знаейки добре къде, той решил да не остава

повече на това място; просейки, двамата с Перото пребродили острова и стигнали до

Уелс; това им струвало доста усилия, тъй като не били свикнали да ходят пеша. Тук

живеел друг маршал на краля; той имал просторно жилище и много слуги; графът и

синът му често се отбивали и неговия двор, за да си изпросят нещо за ядене. Там били

синът на маршала и децата на други знатни люде и когато те се занимавали с разни

детски игри, като бягане и скачане, Перото започвал да играе с тях и скоро изпъкнал

като най-ловък от всички в състезанията, които те устройвали. Маршалът видял

момчето няколко пъти, харесал твърде много държането му и обноските му и запитал

кое е. Отвърнали му, че момчето е син на някакъв бедняк, който понякога идвал тук да

проси милостиня. Маршалът наредил да поискат момчето от бащата; графът, който за

друго не молел бога, се съгласил драговолно, макар че не му било никак леко да се

раздели със сина си.
И така, след като настанил и сина, и дъщеря си, той решил да не остава повече в

Англия, успял да се промъкне в Ирландия и отишъл в Станфорд, където се настанил

на работа при един рицар на тамошния граф, изпълнявайки всичко, що се полага да

върши един слуга или коняр; тук той прекарал дълго време в големи лишения и

несгоди, без никой да го познае.
Виоланта, наречена Джанета, която живеела в Лондон у знатната дама, с течение на

времето пораснала, станала голяма и красива и спечелила обичта и

благоразположението и на дамата, и на нейния съпруг — на всички в тоя дом, както и

на всички, които я познавали; нямало човек, който, след като види нейните обноски и

държане, да не се съгласи, че тя заслужава най-голямо благополучие и почести.

Поради това знатната дама, която я взела от баща й, без да знае за него друго освен

това, което сам той й бил казал, решила да омъжи момичето по най-достоен начин,

съобразно неговото положение. Но господ, който справедливо оценява заслугите на

людете, знаейки, че тя е момиче от знатен род и понася последиците на чуждото

престъпление, без да е виновна, отсъдил иначе; затова трябва да вярваме, че за да не

попадне благородното момиче в ръцете на човек от простолюдието, той благоволил да

нареди следното. Знатната дама, у която живеела Джанета, имала от своя съпруг само

един син, когото и тя, и мъжът й обичали безкрайно много; обичали го те както се

полага на син, а още и за това, че по своите добродетели и достойнства той

превъзхождал другите: имал добри обноски, бил много смел, мъжествен и голям

хубавец. Той бил шест години по-голям от Джанета и като видял колко с красива и

мила, така се влюбил, че не виждал нищо друго освен нея. Но понеже си мислел, че тя

е от по-долен произход, не само не се осмелявал да я поиска от баща си и майка си за

жена, ами се боял да не го упрекнат, задето се е влюбил в такова момиче, и затова,

доколкото можел, прикривал любовта си, което пък я разпалвало много повече,

отколкото ако би я изявил; и станало така, че от мъка легнал тежко болен.
Мнозина лекари били извикани да го лекуват, но след като изследвали различните

признаци, те не могли да открият болестта му и загубили всякаква надежда, че

момчето ще оздравее; а бащата и майката били обзети от такава печал, такава мъка ги

налегнала, че по-голяма не биха могли и да понесат; те неведнъж го питали и го молели

със сълзи на очи да им каже от какво се е разболял, а той им отвръщал или само с

въздишки, или пък, че чувствува как час но час чезне. Веднъж, когато край момчето

седял един млад, но много учен лекар и държал ръката му на онова място, където те

търсят пулса, в стаята влязла Джанета, която от уважение към майката се грижела за

момъка най-усърдно. Щом я зърнал, младежът не промълвил ни дума, нито пък се

размърдал, но усетил, че любовният плам в сърцето му бликва с още по-голяма сила,

поради което и пулсът му станал много по-ускорен от обикновено; лекарят веднага

забелязал това и се учудил, ала не казал нищо и решил да проследи докога ще трае

сърцебиенето. Щом Джанета излязла от стаята, и сърцебиенето престанало, поради

което лекарят помислил, че макар и отчасти, все пак е успял да разбере причината за

болестта на момчето.
След малко, под предлог, че уж иска да попита за нещо Джанета, той наредил да я

извикат, като продължавал да държи ръката на младежа. Девойката дошла веднага;

още преди тя да прекрачи прага, пулсът на младежа забил по-бързо, а щом излязла,

сърцебиенето престанало. Лекарят решил, че няма какво повече да се колебае,

надигнал се и като извикал настрана бащата и майката на младежа, казал им:

„Здравето на вашия син не зависи от помощта на лекарите, то е изцяло в ръцете на.

Джанета; както можах да доловя по някои признаци, момчето я обича най-пламенно,

въпреки че тя, доколкото разбирам, не забелязва това. А сега знаете как да постъпите,

ако ви е скъп неговият живот.“ Щом чули това, благородникът и жена му се зарадвали

— нали все пак се намерил начин да спасят момчето, макар и да им било твърде

неприятно, че средството било същото, от което най-много се страхували, а именно —

да омъжат Джанета за сина си.
Затова, след като лекарят си отишъл, те влезли при болния и майката се обърнала към

него със следните думи: „Сине мой, никога не съм мислила, че ще скриеш от мен някое

твое желание, още повече, когато знаеш, че ако то не бъде изпълнено, ти ще се

чувствуваш зле; та ти би трябвало да си напълно уверен и преди, и сега, че няма

такова нещо, дори и непристойно, което би ти доставило удоволствие и което аз да не

съм готова да извърша за теб така; както бих го направила за себе си; но въпреки че ти

постъпи така, Господ Бог се показа по-милостив към теб, отколкото самият ти към себе

си, и за да не умреш от това страдание, той ми посочи причината за болестта ти; и тази

причина не с друга, а безпределната любов, която изпитваш към една девойка, няма

значение коя е. Ти наистина не би трябвало да се свениш и да криеш, че си влюбен,

защото това е присъщо, на възрастта ти; и ако не беше влюбен, бих счела, че си

някакъв нищожен човек. И така, сине мой, няма какво да се пазиш от мен, бъди

откровен и ми кажи, без да се страхуваш, какво искаш; захвърли надалеч и мъката, и

грижата, дето са те налегнали и са причина за твоята болест; успокой се и бъди

уверен, че за каквото ме помолиш да ти помогна, ще направя всичко, що мога, защото

те обичам повече и от собствения си живот. Прогони и свян, и боязън и ми кажи с какво

мога да ти помогна за твоята любов; ако установиш, че не полагам никакви усилия и не

съм ти с нищо полезна, смятай, че аз съм най-жестоката майка, раждала някога

синове.“
Като чул какво казала майка му, младежът отначало се засрамил, после размислил и

решил, че никой не би могъл да изпълни желанието му по-добре от нея и като прогонил

обзелия го свян, отвърнал: „Мадона, не друго ме подтикна да скрия любовта си, а това,

че неведнъж съм забелязвал как мнозина възрастни люде просто не искат да си

припомнят, че и те някога са били млади. Но тъй като виждам, че вие сте

благоразумна, аз не само няма да отричам онова, за което, както сама казвате, сте се

досетили, ами ще ви призная всичко, при условие че вашето обещание бъде

последвано от дела според възможностите ви; само така ще можете да ме изцерите.“

Разчитайки твърде много на онова, което не успяла да постигне по намисления от нея

начин, майката го подканила, да й открие всичките си желания, защото тя веднага щяла

да нареди работата така, че той да постигне каквото иска. „Мадона — рекъл тогава

младежът, — възвишената красота и похвалните обноски на нашата Джанета,

невъзможността да я накарам да забележи моята любов, нито пък да я подтикна да се

смили над мен, както и това, че никога не се осмелих да споделя чувствата си с когото

и да било — ето какво ме докара до състоянието, в което ме виждате; и ако онова,

което ми обещахте, не последва скоро, бъдете уверена, че няма да живея дълго!“
Майката разбрала, че в случая утехата ще принесе по-голяма полза от упреците,

затова се усмихнала и казала: „Ех, сине мой, та за това ли легна болен? Успокой се!

Щом оздравееш, всичко ще наредя.“ Изпълнен с надежда, младежът много скоро

показал признаци на бързо подобрение, а майката се зарадвала много и започнала да

обмисля как най-добре да изпълни обещанието си. Един ден тя повикала Джанета и

най-любезно я запитала има ли си любовник.
Джанета пламнала от срам и отвърнала: „Мадона, момиче като мен, прогонено от

собствения си дом и принудено да живее, прислужвайки на другите, не бива, пък и не

му приляга да се занимава с любов.“ Майката казала: „Ако си нямате любим, ние ще ви

намерим; ще си заживеете весело и ще можете да се наслаждавате още повече на

красотата си; защото не прилича на такава красива девойка като вас да живее без

любовник.“ А Джанета възразила: „Мадона, вие ме измъкнахте от беднотията, в която

живеех с баща си, отгледахте ме като собствена дъщеря и аз би трябвало да

изпълнявам всяко ваше желание; но в това няма да ви угодя и вярвам, че не ще

сгреша. Решите ли да ми намерите съпруг, него ще обичам, друг — не, защото от

наследството на моите предци не ми е останало друго освен честта, която

възнамерявам да пазя и браня, дорде съм жива.“
Дамата разбрала, че тия думи означават точно обратното на онова, което тя

възнамерявала да постигне, за да сдържи обещанието към сина си, въпреки че като

умна жена в себе си похвалила момичето. „Какво говориш, Джанета — рекла дамата,

— ами ако негово величество кралят — а той е млад рицар — пожелае да се наслади

на любовта на такава красива девойка като теб, ще му откажеш ли?“ Джанета

отвърнала без колебание: „Кралят би могъл да си послужи с насилие, ала с моето

съгласие той няма да получи от мен нищо, което да не е честно и почтено.“ Като

разбрала каква е душата на девойката, дамата се отказала от тези разговори и

намислила да я подложи на изпитание; казала на сина си, че щом той оздравее, ще ги

сложи двамата в една стая: нека той се опита да получи от момичето това, което

желае, защото не било прилично тя да уговаря девойката и да я иска за сина си като

някаква сводница.
Но младежът не искал и да чуе такова нещо и изведнъж се почувствувал много зле;

щом видяла това, майката разкрила на Джанета какво мислела да направи, ала

момичето държало на своето и било по-непреклонно от когато и да било; тогава тя

отишла при мъжа си и му разказала всичко; колкото и да им било тежко, решили да

омъжат Джанета за сина си, предпочитайки да го гледат жив, макар и оженен за

неподходяща за него жена, отколкото мъртъв, без да е оженен. След дълги разговори и

размишления накрая така и направили; Джанета много се зарадвала и благодарила с

изпълнено с преданост сърце на бога, задето не я забравил; но продължавала да

твърди, че е дъщеря на пикардиец. Младежът оздравял, двамата отпразнували

сватбата си най-весело и заживели щастливо.
През това време Перото, който останал в Уелс при маршала на английския крал, бил

вече пораснал и също така спечелил благоволението на своя господар; той станал по-

красив и по-мъжествен от когото и да било друг на острова и в цялата страна нямало

равен нему нито на турнирите, нито на състезанията, нито във военното изкуство,

поради което, наричан от всички Перото пикардиеца, той си спечелил навсякъде

известност и слава. А господ, който не забравил сестра му, скоро доказал, че си

спомня и за него; това се случило, когато в страната се появила смъртоносна чума,

която покосила, кажи-речи, половината от населението, без да говорим за това, че

повечето люде, дето оцелели, от страх потърсили убежище в други краища и страната

изглеждала съвсем напусната и обезлюдена. По време на чумата умрели господарят

на Перото — маршалът, жена му, синът му и мнозина други — негови братя,

племенници и роднини; оцелели само една от дъщерите му, вече мома за женене,

неколцина слуги и Перото.
Когато чумата позатихнала, със съгласието и по съвета на малцината останали живи

люде от областта девойката се омъжила за Перото, защото бил смел и достоен мъж и

го направила господар на всичко, каквото й останало в наследство; не минало много

време и английският крал, който узнал за кончината на маршала, познавайки много

добре доблестта на Перото пикардиеца, го назначил на мястото на покойния, като го

направил свой маршал. Ето какво се случило, за кратко време с двете невинни деца

на Анверския граф, които той оставил и ги мислел за загубени.
Минали цели осемнадесет години, откак Анверският граф избягал и напуснал Париж;

едни ден у тоя човек, който живеел в Ирландия в най-голяма бедност и изтърпял какво

ли не, се появило желание да разбере, ако това. е възможно, какво е станало с децата

му. Затова, като се уверил, че външността му в сравнение е преди напълно се е

променила, усещайки, че вследствие продължителната работа е станал много по-як,

отколкото през младежките си години, които прекарвал в безделие, графът, облечен

като последен бедняк, напуснал човека, при когото живял дълго време, и потеглил за

Англия; отишъл там, където на времето оставил Перото, разбрал, че той е станал

маршал и важна особа, видял го, че е здрав, як и голям хубавец; зарадвал се много, но

решил да не му се обажда, докато не разбере какво е станало с Джанета.
Поради това потеглил отново на път и се спрял чак като стигнал в Лондон; там

разпитал най-предпазливо за дамата, при която оставил на времето Джанета, и за

нейното положение и узнал, че Джанета се е омъжила за сина на същата дама; станало

му много драго и като се уверил, че децата му са живи и са се наредили добре, решил,

че сполетелите го преди беди са дребна работа. И тъй като много му се искало да види

дъщеря си, той започнал да ходи да проси в съседната къща; един ден там дошъл

Джакето Ламиен — така се наричал съпругът на Джанета — и като го видял толкова

беден и стар, смилил се над него и заповядал на слугата си да го отведе в неговия дом

и да му даде да яде колкото му душа иска; слугата изпълнил това с най-голяма охота.
Джанета била родила на Джакето няколко деца — най-голямото нямало повече от осем

години, а от тях по-хубави и по-мили деца нямало в целия свят; щом видели, че графът

седнал да се храни, те се струпали около него и почнали да му се радват, движени от

някаква тайнствена сила, сякаш чувствували, че това е дядо им. А той, знаейки, че са

негови внуци, започнал да ги гали и ласкае с най-голяма любов и децата за нищо на

света не искали да се отделят от него, въпреки че наставникът, комуто било възложено

да се грижи за тях, ги приканвал Да си тръгнат. Като чула всичко това, Джанета излязла

от стаята си, отишла, където бил графът, скарала се на децата си и ги заплашила с

бой, ако не се подчинят на своя наставник. Децата се разплакали и почнали да викат,

че искат да останат при тоя добър човек, който ги обича повече от техния наставник;

при тия думи и Джанета, и графът прихнали да се смеят. Графът станал, за да почете

дъщеря си не като дъщеря, а както бедняк следва да почете такава дама, и когато

погледнал Джанета, душата му се изпълнила с безкрайна радост. Но тя не могла да го

познае пито тогава, нито после, защото той се бил изменил страшно много в сравнение

с преди — остарял, целият побелял, с голяма брада, а освен това бил отслабнал и

помургавял — по-скоро приличал на друг човек, отколкото на графа. Щом дамата

разбрала, че децата не искат да се разделят с него и се разплакали, когато понечили

да ги отведат, казала на наставника да им разреши да останат още малко.
Децата останали при добрия човек, а бащата на Джакето, който в това време се

прибрал в къщи, научил за станалото от наставника. Понеже не обичал Джанета, той

казал: „Остави ги, дано даде Господ добро да не видят! Отишли са там, отдето им е

потеклото; нали по майчина линия произхождат от просяк, нищо чудно, че около просяк

се и завъртяха.“ Графът чул тия думи и много се натъжил, но нямало що да стори —

свил рамене и преглътнал това оскърбление, както бил преглъщал много други. А

Джакето, който чул как се радват децата му на тоя добър човек (въпреки че това не му

било кой знае колко приятно, но той толкова ги обичал, че не искал да ги гледа да

плачат), наредил да назначат тоя човек на някаква работа, стига той да пожелае да

остане у тях. Графът отвърнал, че би останал на драго сърце, но че може само да

гледа, коне, тъй като през живота си не се бил занимавал с друго. И така, дали му един

кон, за който да се грижи, а след като свършвал с коня, той започвал да забавлява

децата.
Докато съдбата направлявала Анверския граф и децата му по този начин, както

разказахме, случило се така, че кралят на Франция, след като сключил ред примирия с

германците, умрял и на престола се възкачил синът му, чиято жена била същата,

заради която бил прогонен графът. Щом свършило последното примирие с германците,

новият крал възобновил кръвопролитната война; в негова помощ, като на нов

родственик, английският крал изпратил голяма войска, предвождана от неговия

маршал Перото и от Джакето Ламиен — сина на другия маршал, с когото потеглил и

добрият човек и без някой да го познае, останал дълго време във войската като коняр;

понеже бил вещ и опитен, със съвети и дела тук той помогнал много — много повече,

отколкото се искало от него. Но докато траяла войната, френската кралица се

разболяла тежко; усещайки, че е на смъртно легло, тя се разкаяла за всички свои

грехове и се изповядала най-благочестиво пред Реймския архиепископ, когото всички

смятали за най-свят и добър човек; разказвайки му за греховете си, тя казала и за

голямата несправедливост, сторена на графа по нейна вина. И не се задоволила да

каже това само на него, ами в присъствието на мнозина други почтени люде разказала

всичко, както си било, и ги помолила да се застъпят пред краля, за да може графът,

ако е жив, а ако не — някое от децата му поне, да бъде възстановен в предишния му

сан.
Не минало много време и кралицата напуснала земния живот, като била погребана с

най-големи почести. Нейната изповед била предадена на краля и след като въздъхнал

горестно заради злото, сторено несправедливо на тоя достоен човек, той наредил да

оповестят на цялата войска, а освен това и на много други места, че който му посочи

къде се намира Анверският граф или някое от децата му, ще бъде най-богато

възнаграден; защото вследствие изповедта на кралицата той не го смята за виновен в

онова, за което са го осъдили на изгнание, и че има намерение да го възстанови в

предишния му сан, че дори и още по-високо.
Графът, който продължавал да служи като коняр, чул за това и знаейки, че всичко е

истина, отишъл веднага при Джакето и го помолил да го придружи до Перото, тъй като

искал да им покаже оногова, когото кралят търси. Когато тримата се събрали заедно,

графът се обърнал към Перото, който също имал намерение да се открие кой е:

„Перото, Джакето, който е тук с пас, е женен за сестра ти и не е получил от нея никаква

зестра; затова, за да не остане сестра ти без зестра, аз искам не друг, а той да получи

голямата награда, обещана от краля за теб — сина на Анверския граф, за Виоланта,

която е твоя сестра, и за мен — Анверския граф, вашия баща.“ Щом чул това, Перото

се втренчил в него, познал го веднага, хвърлил се в краката му и разплакан казал:

„Бъди добре дошъл, татко мой!“ Джакето, след като чул думите на графа и видял как

постъпил Перото, бил обзет от такава радост и от такова изумление, че просто не

знаел какво да прави; все пак той повярвал на чутите слова и като се засрамил много

за обидите, които баща му изрекъл по-рано за графа-коняр, хвърлил се облян в сълзи

в краката му и го помолил най-смирено да му прости за всички предишни оскърбления

— нещо, което графът направил най-великодушно, и му помогнал да се изправи на

крака.
Тримата си говорили надълго и нашироко за случилото се на всеки един от тях, заедно

плакали, заедно се радвали; после Перото и Джакето казали на графа да се

преоблече, но той не се съгласил по никакъв начин; искал най-напред Джакето да бъде

сигурен, че ще получи обещаната награда, и да го представи на краля, ама така, в

дрехите на коняр, та кралят да се засрами още повече.
И така, Джакето, последван от Перото и графа, се явил пред краля и му заявил, че ще

му представи графа и неговите деца, ако той го награди съгласно оповестеното

съобщение. Кралят заповядал веднага да донесат определената за всички тях награда,

която се сторила на Джакето изумителна, и потвърдил, че Джакето може да я вземе,

стига наистина да покаже графа и децата му, както обещал. Тогава Джакето се обърнал

и като избутал пред себе си графа-коняр и Перото, казал. „Господарю мой, ето бащата

и сина; дъщерята, която е моя жена, не е тук, но с Божия помощ и нея скоро ще

видите.“
Щом чул това, кралят се втренчил в графа й Макар той да се бил променил твърде

много в сравнение с преди, след като го поогледал, го познал (графът бил паднал на

колене пред него) и с почти насълзени очи го накарал да стане; целунал го и го

прегърнал, приветствувал най-любезно Перото, а после веднага се разпоредил да

дадат на графа такова облекло, такава прислуга, коне и други украшения, каквито се

полагали на благородния му сан; нареждането било тозчас изпълнено. Освен това

кралят оказал голяма почит на Перото и поискал да узнае всичко за неговото минало. А

след като Джакето получил големите награди, задето посочил графа и децата му,

графът казал: „Вземи тия награди, които дължиш на щедростта на негово величество

краля, и не забравяй да кажеш на баща си, че твоите деца, които са и негови, и мои

внуци, не са по майка от просяшко потекло.“
След като получил наградите, Джакето извикал жена си в Париж, с която дошла и

свекървата; пристигнала и жената на Перото; всички прекарали най-весело с графа, на

когото кралят възвърнал всичкото му имущество и го издигнал в по-висок сан от преди.

След това, с негово разрешение, всички се завърнали по домовете си, а графът живял

до края на живота си в Париж в най-голяма слава и почит, повече откогато и да било.

НОВЕЛА IX

Бернабо от Генуа, измамен от Амброджоло, изгубва цялото си състояние и нарежда да

убият собствената му жена, която е невинна; тя обаче се спасява, преоблича се в

мъжки дрехи и постъпва на служба при султана; после намира измамника, извиква

Бернабо в Александрия, където измамникът бива наказан, а тя се облича отново в

женски дрехи и се връщат с мъжа си забогатели в Генуа.

Щом Елиса изпълнила задължението си, разказвайки своята трогателна новела,

кралица Филомена — красива и висока на ръст дама, най-веселата и най-приятна на

вид измежду всички — се позамислила и рекла:
— Трябва да съблюдаваме договореното с Дионео и тъй като остана да разказваме

само аз и той, първо аз ще кажа моята новела, а той — нали сам си го измоли като

особена милост — ще трябва да вземе последен думата.
Като казала това, тя започнала така:
— Простите хорица често споменават една поговорка, която гласи, че измамникът под

краката на измамения попада; струва ми се, че истинността на това не би могла да

бъде потвърдена другояче освен с доказателства от станали случки и събития. Затова,

скъпи мои дами, следвайки нашето намерение, у мен възникна желанието да ви

покажа, че това, което казват, е истина; пък и на вас няма да бъде неприятно да ме

изслушате, тъкмо ще се научите как да се пазите от измамниците.
В Париж, в една странноприемница, се събрали неколцина големи италиански

търговци, дошли там, както обикновено се случва, кой по една, кой по друга работа;

една вечер, след като си похапнали и се поразвеселили, те се разприказвали за разни

неща И от дума на дума почнали да говорят за жените си, които оставили в къщи. По

едно време някой се обадил на шега: „Не знам какво прави жена ми, ала знам много

добре, че падне ли ми тук момиче и ми хареса, оставям настрана любовта, която

изпитвам към моята съпруга, а от тукашната си доставям каквото мога удоволствие.“

Друг забелязал: „И аз правя така, защото и да вярвам, че жена ми ще се опита да

потърси някакво приключение, тя ще го стори, и да не вярвам — пак ще го стори;

затова нека и ние постъпваме както постъпват те: каквото повикало, таквоз се

обадило.“ Намесил се трети търговец и стигнал, кажи-речи, до същото заключение: с

една дума, изглежда, всички били съгласни, че съпругите им в тяхно отсъствие не си

губят времето.
Само един, на име Бернабо Ломелино от Генуа, казал обратното, твърдейки, че Бог му

бил оказал особена милост, като му отредил за съпруга жена, надарена с всички

добродетели, каквито би трябвало да притежава не само една жена, ами и всеки рицар

или благородник; сигурно в цяла Италия нямало друга като нея; била красива, все още

млада и запазена, пъргава и силна, и нямало работа, присъща на жена — като да везе

коприна или друга подобна, — която тя да не умеела да върши по-сръчно от всякоя

друга. После добавил, че нямало слуга или сенешал, който да умее да прислужва на

своя господар на трапезата по-добре от нея, тъй като тя била отлично възпитана,

разсъдлива и умна. Похвалил я още, че умеела да язди много добре, да отглежда и

обучава птици за лов, да чете, пише и пресмята по-добре, отколкото ако била

търговец; и след като изрекъл за нея какви ли не още похвали, стигнал до онова, за

каквото говорели, и почнал да се кълне, че от нея нямало по-честна и по-целомъдрена

жена; той бил напълно убеден, че ако му се наложи да живее далеч от дома си десет

години, та дори и завинаги, тя никога нямало да погледне друг мъж с такива

намерения.
Между седналите на приказки търговци имало и някакъв млад човек, на име

Амброджоло от Пиаченца, който след последната похвала, изречена от Бернабо за

собствената му жена, се запревивал от смях и го запитал подигравателно дали

императорът не му е дал тази привилегия, предпочитайки го пред всички останали

мъже. Бернабо се посмутил и отвърнал, че не императорът, а господ, който има малко

повече власт от императора, го бил дарил с тая милост.
Тогава Амброджоло казал: „Бернабо, аз ни най-малко не се съмнявам в твоята

увереност, че говориш самата истина; но доколкото ми се струва, ти не си вникнал

много в същността на тия неща, защото, ако беше вникнал — а ти не си чак толкова

глупав, — щеше да забележиш у жена си доста неща, които щяха да те накарат да

бъдеш по-сдържан, когато говориш по тия въпроси. А за да не си помислиш — след

като се изказахме така свободно за собствените си жени, — че го сторихме, защото

смятаме, че имаме за съпруги същества, устроени по-различно от твоята, и за да те

уверя, че разсъждаваме така, подтиквани единствено от естествено благоразумие, бих

желал да си поговорим с теб по тоя въпрос. Винаги съм чувал да казват, че мъжът е

най-благородната твар измежду всички сътворени от Бога смъртни, а след него — и

жената; но мъжът — както изобщо се твърди и както се вижда от делата му — е много

по-съвършен. Бидейки по-съвършен, той е длъжен да бъде и по-твърд: така е и в

действителност, а жените изобщо са много по-непостоянни; защо е така, може да бъде

доказано с множество естествени причини, които засега възнамерявам да премълча.

Щом мъжът, който е много по-твърд, не може да се въздържи, нито да устои не само

пред молбите на някоя жена, ами и пред желанието, що изпитва към оная, която той

харесва, и прави всичко възможно да бъде заедно с нея (и това му се случва не

веднъж в месеца, а хиляди пъти на ден), нима можеш да очакваш, че жената —

непостоянна по природа — ще съумее да устои на молбите, ласкателствата, на

подаръците и на хиляди други средства, към които ще прибегне влюбеният в нея

мъдър мъж? Нима наистина мислиш, че тя ще се въздържи? Аз пък мисля, че колкото

и да се опитваш да убедиш самия себе си, ти не вярваш в това: нали сам казваш, че

твоята съпруга е жена, че е от плът и кръв като всички други. Щом е така, тя би

трябвало да изпитва същите желания и да притежава същите сили, за да се

противопоставя на присъщите на природата си подбуди; затова е напълно възможно,

макар и да е най-честната жена на тоя свят, тя да върши същото, каквото вършат и

останалите; колкото и да се горещиш, невъзможно е да докажеш обратното, нито пък

да го отречеш, както правиш ти.“
Бернабо отвърнал така: „Аз съм търговец, а не философ, затова ще ти отговоря като

търговец. Зная, че това, за което говориш, може да се случи само на ония глупачки,

дето нямат никакъв срам; а разумните жени така пазят честта си, че бдейки над нея,

стават по-силни и от мъжете, които нямат такава грижа; моята съпруга е тъкмо от тия

жени.“ Амброджоло рекъл: „Наистина, ако всеки път, когато жените вършат ония

работи, на челото им поникваше рог, като доказателство за стореното от тях, мисля, че

малко жени щяха да ги вършат; пък то, не само че не им пониква рог, ами у разумните

жени не остава и никаква следа, никакво последствие; а нанесеният срам и опетнената

чест проличават само когато излязат наяве; затова, могат ли да го вършат тайно,

вършат го; ако не постъпват така — правят това от глупост. Едно да знаеш:

целомъдрена е само жена, която никой не е пожелал, или оная, дето иска, ама никой

не я чува. Макар и да знам, че така трябва да бъде, защото природата го иска, нямаше

да говоря толкова нашироко по тоя въпрос, както правя сега, ако не бях изпитвал това

неведнъж, и то не с една жена. Едно ти казвам: ако ми се случи да бъда заедно с

твоята жена-светица, уверявам те, че за кратко време ще я отведа там, където съм

отвеждал и много други като нея.“ Бернабо се ядосал и отвърнал: „Ако продължаваме

да спорим и да си чешем езиците, доникъде няма да стигнем: ти ще кажеш едно, аз

друго, накрая нищо няма да излезе. Но тъй като ти твърдиш, че всички жени са

податливи, пък и се мислиш за толкова ловък, за да те уверя в честността на жена ми,

аз съм готов да ми отрежат главата, ако някога успееш да я накараш да ти се отдаде за

твое удоволствие; ако не успееш, не искам да загубиш друго, освен да заплатиш

хиляда златни флорини.“
Амброджоло, който се бил разгорещил по време на спора, възкликнал: „Бернабо, какво

ще правя с кръвта ти, като спечеля? Но щом искаш да ти докажа това, за което става

дума, заложи пет хиляди златни флорини, на които навярно не държиш толкова,

колкото на собствената си глава, срещу моите хиляда; ако ти не ми определиш срок, аз

се задължавам да отида в Генуа и за три месеца от деня на моето тръгване оттук да

задоволя желанието си с твоята жена; и като доказателство за това да донеса някоя от

нейните вещи, които са й особено скъпи, и такива белези, че ти сам да се убедиш в

истинността на думите ми; ала искам да се закълнеш, че през това време няма да се

връщаш в Генуа, нито пък ще пишеш на жена си по тоя въпрос.“
Бернабо се съгласил с най-голяма охота и въпреки че другите търговци, които били

там, се опитвали да развалят работата, защото знаели, че от това може да възникне

нещо много лошо, двамата толкова се разгорещили, че пряко волята на другите

написали собственоръчно поетите от тях задължения и се подписали. В изпълнение на

този облог Бернабо останал, а Амброджоло отишъл колкото се може по-скоро в Генуа.
След като престоял там няколко дни и се осведомил най-предпазливо за названието на

квартала и за нравите на дамата, той чул за нея същите, та дори и по-хубави неща от

тия, дето му казал Бернабо, и си рекъл, че неговата постъпка е истинско безумие.

Въпреки това той се запознал с някаква бедна женица, която посещавала често дамата

и която дамата обичала твърде много, и след като не могъл да я предума да свърши

друго, успял да я подкупи, за да го вкара в един сандък, с измислено от него

устройство, не само в дома, а направо в покоите на дамата; като поставили там

сандъка, жената, съгласно дадените й от Амброджоло указания, помолила да й го пазят

за няколко дни, защото щяла уж да отсъствува по някаква своя работа. И така,

сандъкът останал в покоите на дамата, а през нощта, когато разбрал, че тя е заспала,

Амброджоло го отворил със сечивата, които носел със себе си, и пристъпил в стаята,

където горяла една свещ; това му позволило да разгледа и разположението на стаята,

и рисунките в нея, и всички по-забележителни неща и да ги запечата в паметта си.

Сетне се приближил до постелята и като се уверил, че дамата и момиченцето до нея

спят дълбоко, отмахнал внимателно завивките и видял, че гола тя е също тъй хубава,

както и облечена; ала не открил никакъв белег, за който би могъл да разкаже, освен

една малка бенка под лявата гръд, около която блестели като злато няколко руси

косъма; щом съзрял това, той пак я завил внимателно, въпреки че като я гледал така

хубава, пожелал да легне до нея дори с риск за живота си. Ала като знаел, че в това

отношение тя е непристъпна и неумолима, не посмял да го стори. Почти през цялата

нощ той се разхождал свободно из стаята й, измъкнал от раклата някаква нейна

торбичка и една горна дреха, няколко пръстена и колани, сложил всичко в своя сандък,

влезнал вътре и отново го затворил както преди; така направил две нощи поред, без

дамата да разбере или усети нещо.
На третия ден, както се били уговорили, оная жена се върнала да прибере сандъка си

и го пренесла там, откъдето го била докарала; след като излязъл от сандъка и

възнаградил жената, както й бил обещал, Амброджоло се завърнал в Париж със

споменатите вещи колкото се може по-скоро, за да не пропусне уречения срок.
Тук той свикал търговците, присъствували по-рано на разговора и облога, и заявил

пред тях и пред Бернабо, че печели, защото е изпълнил всичко така, както се бил

похвалил, че ще го направи; за да докаже, че говори истината, най-напред описал

стаята, как била изрисувана и украсена, а след това показал донесените от него вещи,

принадлежащи на дамата, твърдейки, че ги е получил лично от нея. Бернабо признал,

че стаята е точно такава, каквато я описал Амброджоло, потвърдил също, че

показаните вещи наистина принадлежат на жена му ала заедно с това той казал, че

Амброджоло може да се е осведомил за стаята на жена му от някой слуга, че по същия

начин може да се е добрал и до донесените от него вещи; затуй, ако Амброджоло не

посочи още доказателства, той няма да го признае за победител, защото смята, че това

не е достатъчно. Тогава Амброджоло рекъл: „Аз мисля, че то е достатъчно, но щом

искаш да кажа още нещо, ще кажа. Ще ти кажа, че твоята съпруга, мадона Джиневра,

има под лявата си гърда доста голяма бенка, около която има пет-шест косъма,

блестящи като злато.“
Щом чул тия думи, на Бернабо му се сторило, че забиват нож в сърцето му — толкова

силна болка изпитал; лицето му се променило и макар да не продумал нито дума,

станало повече от ясно, че казаното от Амброджоло е самата истина; след като се

посъвзел, той промълвил: „Синьори, това, което каза Амброджоло, е вярно; нека дойде

когато пожелае, за да му изплатя парите.“
На следния ден той дал парите на Амброджоло, а един ден по-късно напуснал Париж и

се отправил към Генуа, кипящ от яростна омраза против жена си. Като наближил града,

не пожелал да продължи, а отседнал в някакво свое имение на двадесетина мили от

града и изпратил в Генуа един от най-доверените си слуги с два коня и писмо, в което

съобщавал на жена си, че е пристигнал и че тя трябва да дойде при него, придружена

от слугата; а на слугата заповядал тайно: щом той и жена му стигнат на място, което му

се стори най-подходящо, да я убие, без да я жали, и да се върне при него. Когато

слугата пристигнал в Генуа, за да предаде писмото и изпълни каквото му било

поръчано, дамата го приела най-радушно, а на следната сутрин яхнала коня и

придружена от слугата, потеглила към своето имение; така, пътувайки заедно и

разговаряйки за най-различни неща, те стигнали в дълбока, уединена долина,

заобиколена отвсякъде от високи скали и дървета; слугата си рекъл, че мястото е

подходящо да изпълни заръката на господаря си без каквато и да е опасност за самия

него, измъкнал ножа си, сграбчил дамата за ръката и рекъл: „Мадона, помолете се Богу

за душата си, защото ще трябва да прекратите пътешествието си и да умрете!“
Щом видяла ножа и чула тия думи, дамата ужасно се изплашила и изхлипала: „За бога,

смили се над мен! Преди да ме убиеш, кажи ми поне с какво съм те обидила, за да

заслужа такава участ?“ Слугата отвърнал: „Мадона, мен вие с нищо не сте оскърбили,

а с какво сте наскърбили съпруга си, не знам; знам само, че той ми нареди да ви убия

без ни най-малко милост, тук, на пътя; заплаши ме, че не го ли сторя, ще ме обеси. А

вие знаете колко съм му задължен и дали мога да му откажа, когато той ми заповяда

нещо; Бог ми е свидетел, че ми е жал за вас, но не мога да постъпя иначе.“
Дамата се разплакала и го замолила: „За бога, смили се над мен! Недей заради някой

друг да ставаш убиец на човек, който никога не те е обидил! Господ, който всичко

вижда, знае много добре, че аз никога не съм извършила нещо, заради което трябва да

получа от мъжа си такова възмездие. Но да не говорим сега за това; стига да

пожелаеш, ти би могъл да угодиш едновременно и на бога, и на господаря си, и на мен,

като постъпиш по следния начин: ще ми дадеш ризата си и твоето наметало, а ти ще

вземеш моите дрехи, ще ги отнесеш на твоя и мой повелител и ще му кажеш, че си ме

убил. Аз ти се заклевам в живота, който ще ми подариш, че ще изчезна и ще се скрия

на такова място, че нито ти, нито той, нито пък който и да е друг в този край ще чуе

някога нещо за мен.“
Слугата, който се готвел да я убие без особено желание, бързо се смилил пад нея, взел

дрехите й, дал й съдраната си риза и едно наметало, оставил й малкото пари, които тя

носела у себе си, и я помолил да напусне колкото се може по-скоро тия места; после

взел коня й, оставил я сама в долината и отишъл при господаря си, комуто казал, че не

само изпълнил каквото му било заповядано, ами оставил трупа и да бъде разкъсан от

цяла глутница вълци. След известно време Бернабо се прибрал в Генуа, а когато

стореното от него се разчуло, всички го упрекнали най-сурово.
Като останала сама и безутешна, дамата почакала да се стъмни, преоблякла се

доколко могла и се запътила към една къщурка, която съзряла наблизо; тук една

старица и дала всичко, каквото било необходимо, и тя стеснила и скъсила по своя

мярка ризата на слугата; от своята риза пък си ушила чифт гащи, остригала си косите и

след като заприличала на моряк, тръгнала към морето, където за щастие срещнала

един благородник каталонец, на име сеньор Ен Карар, който бил слязъл от кораба си

— спрял недалеч от това място, край Алба, — за да се поразхлади на една чешма. Тя

го заприказвала, договорила се да постъпи на работа при него и се качила на кораба

му, като заявила, че се казва Сикурано от Финале. Почтеният човек й дал по-хубави

дрехи и тя започнала да му служи толкова добре и така изкусно, че скоро спечелила

неговото благоразположение.
Не минало много време, каталонецът натоварил кораба си със стока и отплувал за

Александрия, като занесъл на султана и няколко сокола за лов; султанът често го канел

на гощавка и забелязвайки обноските на Сикурано, който винаги придружавал

господаря си и му прислужвал, така го харесал, че помолил каталонеца да му го

отстъпи; каталонецът изпълнил молбата на султана, въпреки че не му било особено

приятно.
С примерната си служба Сикурано за кратко време успял да спечели обичта и

благоразположението на султана, както преди, когато служел при каталонеца; дните

минавали, дошло време както всяка година в Акри[1], който бил владение на султана,

да се състои годишното сборище на християнски и сарацински търговии — нещо като

панаир, където за охрана на търговците и стоките султанът изпращал всеки път освен

другите си служители и някой от своите сановници, заедно с голяма стража; като

дошло уреченото време, той решил да изпрати за тази цел Сикурано, който вече бил

научил отлично техния език. Така и сторил. Когато Сикурано пристигнал в Акри като

предводител и началник на стражата за охрана на търговците и стоките, той почнал да

изпълнява добре и усърдно своите задължения, обикалял и надзиравал навсякъде и

видял мнозина търговци от Сицилия, Пиза, Генуа, Венеция и от други краища, на

Италия, с които се сближавал на драго сърце, защото му напомняли за родния край.
Не щеш ли, веднъж, като спрял пред сергията на някакви венециански търговци,

между другите скъпоценни вещи той видял една торбичка и един пояс, които веднага

познал, че са негови, и се учудил не малко; но успял да се овладее и запитал най-

учтиво чии са тези вещи и дали се продават. Тук се намирал и Амброджоло от

Пиаченца, който бил докарал много стоки с един венециански кораб; като разбрал, че

началникът на стражата пита кому принадлежат тия вещи, той пристъпил няколко

крачки напред и казал, смеейки се: „Месер, тия вещи са мои; не ги продавам, но ако ги

харесвате, ще ви ги подаря с най-голямо удоволствие.“
Като видял, че Амброджоло се смее, Сикурано се усъмнил да не би да се е издал с

нещо пред него, ала успял да запази спокойствие и отвърнал: „Ти сигурно се смееш,

задето войскар като мен се интересува от женски вещи, а?“ Амброджоло възразил: „Не,

месер, не се смея за това, а за начина, по който се сдобих с тях.“ Тогава Сикурано

рекъл: „Хайде, ако не е неприлично, разкажи ни как е станало и нека Бог ти помага.“ —

„Месер — рекъл Амброджоло, — тия неща и още някои други ми ги даде една почтена

дама от Генуа, на име мадона Джиневра, жена на Бернабо Ломелино, през нощта,

когато спах с нея; тя ме помоли да ги запазя от любов към нея. А се засмях, защото си

припомних глупостта на Бернабо, който прояви такова неблагоразумие, че заложи пет

хиляди златни флорини срещу хиляда за това, че не ще успея да склоня жена му да

изпълни моите желания; аз пък успях и спечелих облога, а той, който би трябвало да

накаже по-скоро себе си заради собствената си глупост, отколкото нея за онова, що

вършат всички жени, като се върнал от Париж в Генуа — както чух по-късно, —

заповядал да я убият.“
Щом чула тези думи, дамата веднага разбрала причината за гнева на Бернабо, а

заедно с това й станало съвсем ясно, че тоя човек е причина за всичките и беди;

затова се зарекла тая работа да не му се размине безнаказано.
Сикурано се престорил, че разказът много му харесал и успял така хитро да влезе под

кожата на Амброджоло и да се сближи с него, че след панаира търговецът отишъл с

него и с цялата си стока в Александрия, където Сикурано му помогнал да открие

сергия и му дал доста от собствените си пари; като видял, че тая работа е твърде

изгодна за него, Амброджоло останал там с най-голямо удоволствие. Сикурано, който

искал колкото се може по-скоро да убеди Бернабо в своята невинност, правил-струвал,

докато най-сетне с помощта на неколцина познати търговци от Генуа, намиращи се по

това време в Александрия, успял да извика Бернабо в тоя град с разни, измислени от

търговците предлози; и понеже Бернабо бил много обеднял, Сикурано се споразумял

тайно с един свой приятел да го прибере у дома си, докато Сикурано не реши, че е

настанало време да извърши онова, което бил намислил.
През това време Сикурано успял да накара Амброджоло да разкаже своето

приключение и на султана, а султанът, като го чул, доста се смял; но когато пристигнал

Бернабо, Сикурано решил, че няма защо повече да отлага и като издебнал подходящ

момент, помолил султана да извика при себе си Амброджоло и Бернабо и ако не успее

с добро, да застави Амброджоло да каже истината пред самия Бернабо: как стои

работата с жената на Бернабо, за която той се хвалел, че е спал с нея. И така, щом

Амброджоло и Бернабо се явили пред него, султанът в присъствието на мнозина се

обърнал най-строго към Амброджоло и му заповядал да каже истината — как е успял

да спечели от Бернабо пет хиляди златни флорини; тук бил и Сикурано, човекът, в

когото Амброджоло имал най-голямо доверие, но който сега бил страшно разгневен и

го заплашвал с най-тежко наказание, ако не признае истината.
Поради това, заплашван и от едната, и от другата страна, пък и вследствие принудата,

не очаквайки друго наказание, освен да го накарат да върне петте хиляди златни

флорини и вещите, Амброджоло си признал чистосърдечно, в присъствието на

Бернабо и на останалите, как станало всичко. След като Амброджоло млъкнал,

Сикурано, сякаш изпълнявайки волята на султана, се обърнал към Бернабо и го

запитал: „А ти как постъпи с жена си след тая измама?“ Бернабо отвърнал: „Обзет от

ярост заради загубата на парите си и заради срама, с който помислих, че жена Ми Ме е

опозорила, заповядах на слугата си Да я убие и тя, както той после ми разказа, била

веднага разкъсана от глутница вълци.“
След като това било казано в присъствието на султана и той чул и разбрал всичко, без

все още да проумее намеренията на Сикурано, който устроил цялата работа и водел

разпита, Сикурано му казал: „Господарю мой, вие видяхте съвсем ясно доколко тая

почтена жена може да се гордее с любовника си и със съпруга си; нейният любовник я

лишава от честта й, като опетнява доброто и име с лъжи, и едновременно с това

разорява съпруга и; а нейният мъж, доверявайки се повече на чуждите лъжи, отколкото

на истината, която знае от дългогодишен опит, взема, че заповядва да я убият и да я

хвърлят на вълците; не стига това, ами и нейният мъж, и нейният любовник толкова я

обичат, че не могат да я познаят, макар и да са прекарали дълго време с нея. И тъй

като ваша милост разбра ясно какво заслужават и двамата, ако вие, в знак на особена

милост към мен, благоволите да накажете измамника и да простите на измамения, аз

ей сега ще покажа тая жена и на вас, и на тях.“
Султанът, който, що се отнася до това, бил готов да угоди на всяко желание на

Сикурано, отвърнал, че е съгласен и му казал да доведе дамата. Бернабо останал като

гръмнат — той бил уверен, че жена му е мъртва; не по-малко бил учуден и

Амброджоло, макар и да предчувствувал вече, че работата ще свърши зле за него и

няма да му се размине само с връщане на парите; затова просто не знаел какво да

прави — дали все още да се надява, или повече да се страхува от появата на дамата.
Щом султанът дал съгласието си, Сикурано паднал на колене пред него, мъжкият глас

изчезнал заедно с желанието му да се представя за мъж и той казал: „Господарю мой!

Аз съм клетата нещастна Джиневра; цели шест години се скитах немила-недрага по

света, преоблечена като мъж опозорена по най-престъпен начин от лъжите на тоя

подлец Амброджоло, а този жесток и недостоен мъж бе наредил на своя слуга да ме

убие и да ме хвърли на вълците.“ И като раздрала дрехите си и показала гърдите си, тя

доказала на султана и на всички останали, че е жена; после се обърнала към

Амброджоло и го запитала с треперещ от ярост глас кога — както се хвалел по-рано —

е спал с нея. Той я познал, онемял от срам и не можал да каже пи дума. А султанът,

който винаги я мислел за мъж, бил толкова изумен, че не можел да повярва на очите и

ушите си; струвало му се, че всичко това е сън, а не действителност. Най-сетне, след

като се поокопитил и се уверил, че всичко е истина, топ възхвалил с най-топли думи

поведението, постоянството и добродетелните нрави на Джиневра, която дотогава се

наричала Сикурано. Султанът наредил да и донесат най-подходящи за нея женски

дрехи и да доведат жени, които да й правят компания, а по нейна молба простил на

Бернабо смъртното наказание, което той заслужавал; Бернабо, като познал жена си,

хвърлил се облян в сълзи в краката й и почнал да я моли за прошка; макар и да не

заслужавал, Джиневра му простила най-великодушно, накарала го да се изправи и

нежно го прегърнала, както се полага на съпруг.
След това султанът наредил да вържат веднага Амброджоло на кол на някое по-високо,

изложено на слънце място в града, да го намажат с мед и да не го отвързват, докато

сам той не се строполи на земята. Така и направили. После султанът заповядал да

дадат на дамата всичко, което принадлежало на Амброджоло, а то не било никак малко

— възлизало на повече от десет хиляди дублони[2] — и като устроил великолепно

тържество, отдал почит на Бернабо като съпруг на Джиневра, а на Джиневра — като на

най-почтена жена, и я дарил с най-скъпоценни вещи, със сребърни и златни съдове и с

толкова много пари, че се събрали още десет хиляди дублони.
А щом тържеството свършило, наредил да приготвят един кораб и им разрешил да се

приберат в Генуа, когато пожелаят; те се завърнали в Генуа като най-богати и най-

весели хора и били посрещнати с най-големи почести, особено Джиневра, която всички

смятали за мъртва, но после почитали до края на дните й като най-добродетелна и

умна жена.
А Амброджоло, след като бил вързан на кола и намазан с мед, се мъчил страшно и не

само умрял, ами още същия ден бил изяден до кости от мухите, осите и стършелите,

които в оная страна се срещат в голямо изобилие; белите му кости се крепели на

жилите и стояли така дълго време, без някой да се докосне до тях, за да напомнят на

всеки, който ги зърне, за стореното от него злодеяние. Така измамникът попаднал под

краката на измамения.
Бележки
[1] Акри — град Сен Жан д’Акър в Сирия, превзет през 1191 година от кръстоносците. ↑
[2] Дублон — старинна монета.