ДЕН ТРЕТИ
Завършва вторият ден на Декамерон, започва третият. Под ръководството на Неифила
дружината разсъждава за тия, които благодарение на своето умение или са успявали
да получат каквото са искали да имат, или са успявали да си възвърнат изгубеното.
В неделя, когато кралицата станала и накарала да събудят и нейната дружина,
червеното сияние на зората вече преливало в златисти отблясъци, предвестници на
изгряващото слънце. Много преди това на мястото, където щели да отседнат,
сенешалът бил изпратил голяма част от необходимите вещи, заедно с хора, които да
приготвят каквото трябва. Като видял, че кралицата тръгва на път, сенешалът се
разпоредил да натоварят набързо и останалите неща, а когато всичко било готово,
потеглил и той заедно с обоза и слугите, които били останали с дамите и младежите.
Кралицата поела по глуха странична пътека, цялата обрасла в зелена трева и
изпъстрена с цветя, които започвали да се разтварят при докосването на първите
слънчеви лъчи, и се отправила с бавна стъпка на запад; след нея вървели дамите и
тримата младежи от дружината, а пред тях се носела радостната песен на двадесетина
славеи и други пойни птички; така, сред приятни разговори, шеги и смях, те изминали
не повече от две хиляди крачки и преди да удари половината на третия утринен час,
кралицата ги отвела пред голям, разкошен дворец, който се издигал на нисък хълм, с
изглед към долината.
Влезли в двореца, обходили го от край до край и като видели големите зали, чистите и
богато украсени стаи, подредени с всичко необходимо за живеене, изказали своето
възхищение и отправили най-похвални слова към неговия собственик; а когато слезли
долу и огледали просторния, сенчест двор, пълните с отлични вина изби и струящата в
изобилие студена вода, възторгът им станал още по-голям.
После решили да отдъхнат и насядали в голямата лоджия, която гледала към двора и
тънела в зеленика и всякакви цветя, каквито имало по това време на годината; в
същия миг се появил предвидливият сенешал и им поднесъл най-разнообразни
сладкиши и превъзходни вина, та да се подкрепят.
После те накарали да отворят оградената с висок зид градина, която се намирала в
съседство с двореца, и влезли; още на входа се смаяли на нейната неповторима
красота и тръгнали да я разглеждат най-внимателно от единия до другия край. И по
средата, и наоколо градината била прорязана от широки, прави като стрела алеи,
покрити със сводове от лозници, които, по всичко личало, тая година щели да родят
много грозде, защото били натежали от цвят; той изпълвал градината с чудно
благоухание, а то се смесвало с аромата на множество други цветя и треви и
дружината си помислила, че е попаднала сред всички дъхави подправки, каквито може
да им поднесе Изтокът. От двете страни на алеите се нижел истински жив плет от
ясмин, бели и червени рози, поради което човек можел да се разхожда навсякъде под
дъхавите прохладни сенки не само сутрин, ами и по пладне, когато слънцето е високо.
Много време ще е необходимо да ви разказвам колко и какви треви и растения имало
там и как били подредени; едно само ще ви кажа: нямало рядко растение, което да
понася нашия климат и да не било засадено в най-голямо изобилие.
Насред градината се простирала зелена поляна (тя била не по-малко забележителна, а
може би била и най-прелестното нещо от всичко, що се намирало там); поляната била
покрита със ситна зелена тревица, толкова зелена, че тъмнеела, а сред нея пъстреели
безброй цветя; наоколо се извисявали свежите зелени корони на кедрите и на
портокаловите дървета, отрупани със зрели и зелени плодове и с цвят; гледката не
само радвала окото, ами доставяла удоволствие и на обонянието. По средата на
поляната се издигал водоскок от ослепително бял мрамор, с най-прекрасни фигури и
орнаменти; в центъра на водоскока стърчала Колона, а над нея — статуя, из която
високо към небето бликала силна струя вода — дали направо от извора, или по
изкуствен начин, това не знам, — а после се връщала обратно в прозрачния басейн с
приятен ромон; водата била в такова количество, че само част от нея би могла да
движи цяла воденица. Тази вода (става дума за излишната, дето преливала от басейна
на водоскока) изтичала по някакъв скрит път, после отново излизала на повърхността,
за да потече по многобройните, изкусно направени поточета, ограждащи поляната;
водата продължавала по-нататък из цялата градина по също такива поточета, за да се
събере отново в единия й край, откъдето изтичала към долината, образувайки бистър
като сълза поток, и преди да се разлее, задвижвала с голямата си сила и не без полза
за собственика цели две воденици.
Гледката, която представлявала и градината, и прекрасната й уредба, и растенията, и
водоскока, и изтичащите от него ручеи, допаднала извънредно много на дамите и на
тримата младежи и те започнали да твърдят, че ако е възможно да има рай на земята,
биха го направили точно такъв, като тази градина; и не можели да си представят какво
друго биха могли да добавят, за да стане още по-прелестен.
Те се разхождали из градината безкрайно доволни, виели пъстри венци от клопките на
най-различни дървета, наслаждавали се на чуруликането на рояците пойни птици,
които сякаш се надпявали, и изведнъж забелязали още нещо, което ги накарало да
възкликнат възторжено и което, грабнати от приятната гледка, не били забелязали
преди; градината гъмжала от прекрасни животни, може би стотици породи, и те
почнали да си ги сочат един на друг: ето тук подскачат зайци, виж, по-нататък лежат
сърни и сърнета, ей там пък пасат млади елени. А освен тях имало безброй други
животни, които се разхождали кротко, сякаш били опитомени; тази гледка била още
едно удоволствие, което се прибавило към другите.
След като обходили навсякъде и се нагледали ту на едно, ту на друго, те наредили да
сложат масите край хубавия водоскок, изпели шест песнички, изиграли няколко танца,
а после, по волята на кралицата, седнали на трапезата, където им поднесли голям брой
изкусно и добре приготвени най-изтънчени блюда; като се развеселили, те станали от
трапезата и отново се отдали на музика, песни и танци, докато най-сетне кралицата
решила, че станало твърде горещо и който иска, може да отиде да си почине.
Някои се прибрали да си полегнат, а другите, омаяни от красотата на гледката, решили
да останат при водоскока; и докато ония спели, едни от тях седнали да четат романи,
други — да играят шах или дама. Но като ударил деветият час, всички станали,
напръскали си лицето със студена вода и по волята на кралицата се отправили към
водоскока, където насядали в станалия пече обичаен за тях ред, очаквайки да започнат
разказите на предложената от кралицата тема.
Първият, на когото кралицата дала думата, бил Филострато, и той започнал.
НОВЕЛА I
Мазето от Лампорекио се престорва на глухоням, става градинар в една женска обител
и всички монахини се надпреварват да спят с него.
— Прелестни дами, твърде голям е броят на неразсъдливите мъже и жени, които са
напълно убедени, че щом някоя девойка сложи бяло покривало на главата си, а върху
тялото си навлече черно расо, престава да бъде жена и да изпитва присъщите на
жените желания, сякаш, като стане монахиня, се превръща в камък; а когато същите
хора чуят случайно нещо, което да противоречи на тия техни разбирания, се
възмущават така, сякаш е извършен бог знае какъв грях против природата; но те
постъпват така, без да мислят, и забравят, че самите те се чувствуват
неудовлетворени, макар че разполагат с пълната свобода да вършат каквото си искат;
забравят и колко е голямо влиянието на безделието и самотата. Мнозина са и тия, дето
са напълно убедени, че мотиката и лопатата, лошата храна и несгодите лишават
селяните от всякакви похотливи желания и притъпяват техния ум и схватливост. С
малката новела, която ще ви разкажа по волята на кралицата, без да прекрачвам
определените от нея граници, искам да ви обясня колко много се заблуждават всички,
които разсъждават така.
Из нашия край имало, пък и все още съществува, един женски манастир, прочут със
своята святост; но за да не накърня с нещо славата му, аз няма да спомена името му;
и така, не много отдавна, в същия този манастир останали не повече от осем монахини,
заедно с абатисата, и всичките били млади; имало там и някакъв добър човечец, дето
се грижел за прекрасната им градина; но понеже бил недоволен от парите, които му
давали, той, след като си уредил сметките с иконома на манастира, напуснал и се
прибрал в родното си село Лампорекио.
Там го посрещнали най-дружески; сред посрещачите се намирал и някакъв млад
селянин, здрав, силен и красив — колкото може да бъде един селянин, на име Мазето,
който го запитал къде се е губил толкова време. Добрият човечец, който се казвал
Нуто, му обяснил; после Мазето поискал да узнае какво е работил в манастира. Нуто
отвърнал: „Грижех се за тяхната голяма и хубава градина, освен това от време на
време ходех в гората за дърва, носех вода, вършех и други дребни услуги; но
монахините ми плащаха толкова малко, че едва ми стигаше за обуща. Пък и всички те
са млади и са едни такива, сякаш дяволът се е вселил и тях: в нищо не можеш да им
угодиш; случваше се, като копаех градината, някоя да ми каже: «Сложи това тук!»,
друга: «Не онова, а това!», трета пък ми измъкваше мотиката от ръката и викаше: «Не
така!»; дотолкова ми дотягаха, че оставях и работа, и всичко и излизах; затова, било за
едно, било заради друго, реших да не оставам повече там и се прибрах. Като си
тръгвах, икономът ме помоли, ако намеря някой годен за тая работа, да му го пратя, и
аз му обещах: но дано Бог му даде толкова здраве, колкото аз ще се погрижа да му
намеря или да му пратя някого.“
Докато слушал разказа на Нуто, у Мазето възникнало такова силно желание да
попадне при монахините, че едва се сдържал на едно място, тъй като от думите на
Нуто му станало ясно, че ще успее да постигне каквото искал. Но като съобразил, че
ако сподели намеренията си с Нуто, нищо няма да излезе, той му казал: „Добре
направи, че се прибра! Мъжка работа ли е това да стоиш при жени? По-добре с
дяволите, отколкото с тях: от седем пъти шест пъти те сами не знаят какво искат!“ Но
веднага след тоя разговор Мазето почнал да обмисля какво да направи, за да се
промъкне при монахините; той знаел, че ще се справи със задълженията, за които му
говорил Нуто; не се и съмнявал, че ако откажат да го приемат, няма да е заради това;
но се боял, че няма да го приемат заради друго: бил твърде млад и хубав. Дълго
мислил и премислял, най-сетне измислил: „Мястото е доста далеч оттук — рекъл си
той — и никой не ме познава; ако се престоря на глухоням, сигурно ще ме вземат на
работа.“
Речено-сторено; нарамил секирата, облякъл се като бедняк и без да обади някому къде
отива, тръгнал за манастира; като стигнал там, влязъл в двора, срещнал случайно
иконома и му показал със знаци, както правят глухонемите, че го моли да му даде
нещо за ядене, а ако трябва, той ще му. нацепи дърва. Икономът го нахранил на драго
сърце и после го повел към някакви пънове, които Нуто не бил успял да разцепи; но
Мазето бил много як и ги нацепил всичките за съвсем кратко време. Икономът
трябвало да отиде в гората; дал му знак да тръгне с него, а като стигнали, заповядал
му да насече дърва; после докарал пред него магарето и му показал със знаци да
закара дървата у дома му. Мазето свършил всичко с такова старание, че икономът го
задържал няколко дни, за да му свърши някои работи, които били необходими.
Един ден абатисата забелязала Мазето и запитала иконома кой е тоя човек. Той
отвърнал: „Мадона, това е някакъв глухоням бедняк; дойде преди няколко дни да
проси, аз му дадох това-онова и го накарах да свърши много работи, дето трябваше да
се свършат. Ако той знае да гледа градина и пожелае да остане, мисля, че няма да
сбъркаме: ще бъде добър слуга, а тъкмо такъв ни трябва; толкова е силен, че може да
го използуваме за каквото се наложи, пък и няма защо да се боите, че ще седне да
закача нашите девици.“ Абатисата отвърнала: „Прав си. Гледай да разбереш какво
може да върши и се постарай да го задържиш; дай му някой и друг чифт обувки, някоя
стара дреха, прикоткай го, поумилквай му се и го нахрани добре.“ Икономът обещал. А
Мазето, който бил наблизо и се преструвал, че мете двора, чул всичко, каквото си
говорили те, и си рекъл весело: „Ако ме приемете при вас, така ще ви работя
градината, че ще има да ме помните.“
След като установил, че Мазето наистина умее да работи, и то отлично, икономът го
запитал със знаци иска ли да остане при тях, а Мазето му отвърнал също със знаци, че
е готов да върши каквото му заповядат; тогава икономът го приел на работа, наредил
му да гледа градината, показал му какво трябва да прави и го оставил, защото
трябвало да излезе по други манастирски работи. Мазето започнал да работи всеки
ден; монахините почнали да идват при него и да му се подиграват, както людете често
постъпват с глухонемите; говорели му най-неприличните думи на тоя свят и били
убедени, че той няма да ги чуе; а абатисата, предполагайки, че като е без език, той
няма и опашка, не се безпокояла кой знае колко от тая работа и не вземала почти
никакви мерки.
Случило се така, че един ден, когато той се изморил от работа и легнал да си почине, в
градината излеели две млади монахини; приближили се до мястото, където той лежал
и се преструвал на заспал, и почнали да го оглеждат. По едно време едната, очевидно
по-смела от другата, казала: „Ако бях убедена, че мога да ти се допери, бих споделила
с теб една мисъл, която ми е идвала неведнъж на ум и която, кой знае, би могла и за
тебе да бъде от полза.“ Другата отвърнала: „Говори, не се безпокой, никому нищо няма
да кажа.“ Тогава по-смелата рекла: „Не знам мислила ли си някога колко строго ни
държат тук, че не смее да проникне нито един мъж освен стария ни иконом и тоя
глухоням; а аз често съм слушала от жените, дето идват при нас, че всички други
наслади на тоя свят са нищо в сравнение с това, когато жената си има работа с мъж.
Затова на няколко пъти се замислях, ако не може с друг, да опитам поне с тоя глухоням
дали наистина е така. По-подходящ от него за тая работа няма в целия свят, защото,
дори и да поиска, не би могъл никому нищо да каже; нали виждаш какъв е глупак —
брадата му подранила, а умът му закъснял. Искам да чуя какво мислиш ти по тая
работа.“
Другата възкликнала: „Горко ми! Какво си седнала да ми говориш? Нима забрави, че
ние сме дали обет Богу да пазим нашата девственост?“ — „Хайде, хайде — отвърнала
първата, — колко неща му обещават всеки ден и после не ги изпълняват! Щом сме му
обещали нашата девственост, все ще се намери някоя да изпълни обета.“ А другата й
рекла: „Ами ако забременееш, какво ще правиш?“ На което първата, отвърнала: „Ти
почваш да мислиш за бедата, преди да те е сполетяла; случи ли се такова нещо, тогава
Ще му мисля; ще се намерят и хиляди начини, та никой никога да не узнае, освен ако
ние сами не се разприказваме.“
Като чула това, другата, у която възникнало още по-силно желание да изпита що за
животно е мъжът, рекла: „Добре де, какво да сторим?“ Тогава първата казала: „Слушай
какво, сега трябва да е около девет часът; мисля, че всички сестри освен нас са
легнали да спят; ще проверим дали няма някой в градината и ако няма никой, ще
направим следното: ще хванем тоя човек за ръка и ще го отведем в колибата, където
той се крие от дъжда. Едната ще влезе с него, другата ще пази отвън. Той е такъв
глупак, че ще изпълни всичко, което поискаме от него.“
Мазето чул целия разговор и понеже бил готов да им се подчини, чакал само някоя от
тях да го хване за ръката. А те огледали добре навсякъде и се уверили, че отникъде не
могат да ги видят; после монахинята, която първа повела тоя разговор, се приближила
към Мазето и го събудила, а той скочил веднага; тя му се усмихнала, хванала го
ласкаво за ръка и го повела към колибата, докато Мазето се хилел най-глупаво, ала
щом влезли вътре, не я карал да чака много, ами свършил каквото тя искала.
Монахинята постъпила честно и след като получила каквото търсела, отстъпила
мястото на своята дружка, а Мазето, продължавайки да се прави на глупак, изпълнил и
нейното желание; преди да се приберат, и двете пожелали да опитат още няколко пъти
какъв ездач е техният глухоням. А после често споделяли помежду си, че наистина,
както разправяли, тая работа била много приятна, какво ти — нещо повече; затова,
като избирали подходящо време, отивали да се забавляват с глухонемия.
Случило се обаче така, че една тяхна дружка ги видяла през прозорчето на килията си
и разказала на още две монахини; отначало те възнамерявали да отидат и да обадят
за всичко на абатисата, но после размислили, споразумели се и също почнали да
използуват силите на Мазето. По различно време и при разни случаи към тях се
присъединили и останалите три монахини. Най сетне абатисата, която още не била
забелязала какво става, един ден излязла да се поразходи из градината, понеже жегата
била голяма, и се натъкнала на Мазето (който, въпреки че денем работел малко, много
се изморявал от нощната езда); той се бил излегнал и спял под сянката на едно
бадемово дърво целият разголен, защото вятърът бил повдигнал ризата и дрехата му.
Щом го видяла и разбрала, че е сама, абатисата изпитала същото желание, както и
нейните монахини; събудила Мазето и го отвела в килията си, където го държала
няколко дни; монахините тъгували твърде много за градинаря, който не идвал да копае
градината, а абатисата изпитвала отново и отново същата сладост, за която преди била
свикнала да кори другите. Най-сетне го пуснала да излезе от килията и го пратила в
неговата, по често го викала пак при себе си, като при това искала повече, отколкото й
се полагало; Мазето обаче не бил в състояние да задоволява всички, затова решил, че
ако продължава да се преструва на глухоням, може много да си навреди; когато една
мощ бил при абатисата, той си развързал езика и започнал да й говори: „Мадона, чувал
съм да казват, че един петел стига на десет кокошки, но че десетина мъже много
трудно и много лошо могат да задоволят една жена; аз съм принуден да обслужвам
девет и няма да издържа, каквото и да стане; нещо повече, поради това, което вършех
досега, вече не съм в състояние да направя нещо; затова или ми разрешете да си
вървя с Божията благословия, или намерете начин да ми помогнете.“
Като го чула, че проговорил, абатисата, която го смятала да глухоням, си глътнала
езика, но успяла да промълви: „Какво? Какво? Та аз те мислех за глухоням!“ Мазето
отвърнал: „Мадона, аз наистина бях глухоням, но не по рождение, а от една болест,
която ми отне говора; за пръв път тая нощ усетих, че говорът ми се възвръща, заради
което благодаря Богу от цялото си сърце.“ Жената повярвала и го запитала какво
означават думите му, че той трябва да обслужва девет жени. Мазето й разказал
всичко, а абатисата разбрала, че и другите монахини не излезли по-разумни от нея; но
тъй като била все пак разсъдлива жена, не пуснала Мазето, ами решила да си
поговори с монахините и да уреди така работите, че Мазето да не опозори манастира.
Случило се, че точно по това време умрял техният иконом, а монахините, след като
признали една на друга какво са вършили преди това, при всеобщо съгласие и със
съгласието на Мазето така уредили работата, та хората наоколо да повярват, че с
помощта на техните молитви и на милостта на светията, на когото бил посветен
манастира, отдавна онемелият Мазето си е възвърнал говора; после назначили Мазето
за иконом и така разхвърлили работата му, та да не се преуморява. Макар че Мазето
произвел много монасчета, цялата работа се вършела толкова скрито, че се узнало
едва след смъртта на абатисата, когато той бил остарял и искал да се прибере у дома
си вече като богат, заможен човек; щом това се разчуло, веднага му разрешили да се
върне.
Така Мазето се прибрал у дома си остарял, забогатял и глава на семейство, без да
трябва да храни децата си, нито да харчи по тях, защото благодарение на своята
съобразителност успял добре да използува младостта си: върнал се богат там,
откъдето потеглил със секира на рамо, и разправял, че Христос помага така всекиму,
който му сложи рога на шапката.
НОВЕЛА II
Един коняр спи с жената на крал Агилулф; кралят узнава случайно за станалото,
намира коняря и го остригва. Конярят обаче остригва всички други слуги и така се
спасява от зла участ.
Когато Филострато приключил своята новела, по време на която дамите ту
поруменявали, ту се смеели, кралицата наредила на Пампинеа да продължи и тя със
засмяно лице започнала така:
— Някои люде и желанието си да покажат на всяка цена, че знаят и виждат неща, дето
не бива да знаят, понякога постъпват твърде неблагоразумно, смятайки, че като
разкрият чуждите прегрешения, останали незабелязани за другите, ще намалят
собствения си позор, а не виждат, че по тоя начин го увеличават до безкрайност; че
това е истина, искам да ви уверя с помощта на един обратен пример, като ви разкажа
как един човек, смятан може би за по-недосетлив от Мазето, си послужил с хитрост
срещу ума и разума на един велик крал.
Агилулф, кралят на лонгобардите, следвайки примера на своите предшественици,
установил столицата на кралството си в град Павия, в Ломбардия, и се оженил за
Теодолинда, вдовица на бившия лонгобардски крал Аутари, много красива, умна и
много почтена жена, която обаче не попадала на добри любовници. Когато,
благодарение на ума и добродетелите на крал Агилулф, работите на лонгобардите се
пооправили и те заживели известно време в мир и благополучие, станало така, че един
от конярите на споменатата кралица — човек, произхождащ от простолюдието, макар
че във всичко друго стоял много по-високо от своя презрян занаят, — снажен и красив
също като краля, се влюбил безмерно в кралицата; но тъй като ниското му положение
все пак не го било лишило от способността да разбере, че такава любов противоречи
на всякакво благоприличие, той, бидейки разумен човек, не споделял с никого нищо, а
на нея не се осмелявал да загатне за любовта си дори с поглед. И въпреки че не
хранел никаква надежда да бъде харесан някога от кралицата, все пак се гордеел,
задето мисълта му се устремила толкова високо, и като човек, изгарящ от любовен
пламък, изпълнявал най-усърдно — повече, отколкото своите другари — всичко, което
според него можело да се хареса на кралицата.
Случвало се понякога, когато тя излизала на разходка, да предпочете да възседне
коня, за който се грижел той, а не другите; конярят смятал това за най-голяма милост и
не се отделял от стремето й, а когато успявал да се докосне само до дрехата й,
чувствувал се безкрайно блажен.
Но както често виждаме да става, колкото повече намалява надеждата, толкова повече
се разпалва любовта; така се случило и с бедния коняр, комуто било непоносимо
тежко да таи в себе си тази пламенна и безнадеждна страст и да я крие от другите —
както правел той; затова, като не успял да сподави любовта си, неведнъж му идвало да
сложи край на живота си. Обмисляйки по какъв начин да умре, той решил да избере
такава смърт, която да покаже ясно, че е умрял заради любовта, що изпитвал и
продължавал да изпитва към кралицата; накрая пожелал избраният от него начин да
бъде такъв, че да му позволи да си опита щастието, за да задоволи изцяло или отчасти
своето желание. Той не се осмелявал нито да заговори с кралицата, нито да й признае
с писмо любовта си, защото знаел, че и думите, и писмото — всичко ще бъде
напразно; но рекъл да опита с хитрост да прекара с нея поне една нощ; а за да стане
това, нямало друг начин освен следния: да направи опит да се промъкне в нейните
покои вместо краля, за когото знаел, че не винаги спи с нея. И за да разбере как и в
какви дрехи се облича кралят, когато отива при нея, той на няколко пъти се скривал в
голямата зала на кралския дворец, която се намирала между покоите на кралицата и
покоите на краля; и една нощ видял, че кралят излязъл от стаята си загърнат в дълго
наметало, със запалена факла в едната ръка и с бастунче в другата; като стигнал пред
покоите на кралицата, той почукал, без да се обади, два пъти с бастунчето, вратата се
отворила веднага и някой поел факлата от ръката му.
След като видял всичко и почакал, докато кралят излезе и се прибере отново в покоите
си, конярят решил и той да постъпи по същия начин; успял да намери наметало,
подобно на кралското, снабдил се с факла и бастунче, измил се най-старателно в
банята, та да не би миризмата на оборския тор да подразни кралицата и да стане
причина тя да открие измамата, а след това, както обикновено, се скрил в голямата
зала. Когато се уверил, че всички са легнали и спят, той решил, че е настанал часът
или да осъществи любовта си, или по тоя най-достоен начин да си проправи път към
желаната от него смърт; и с помощта на кремъка и огнивото, които носел със себе си,
запалил факлата, загърнал се в наметалото, доближил се до покоите на кралицата и
почукал два пъти с бастунчето на вратата. Отворила му една сънена слугиня, поела от
него факлата и я скрила; а той, без да продума, прекрачил зад завесата, свалил
наметалото си и легнал в постелята, където спяла кралицата. После я сграбчил
страстно в обятията си, но се престорил, че е разстроен (понеже знаел, че когато
кралят е в лошо настроение не искал да слуша нищо) и без да проговори и без да му
кажат нещо, опознал няколко пъти плътта на кралицата. Макар и да не му се искало да
си тръгне, той все пак се боял, да не би ако се забави още, изпитаното от него
удоволствие да се превърне в печал, затова, без да проговори, станал, взел си
наметалото и факлата и се върнал колкото се може по-скоро в своята постеля.
Той тъкмо си бил легнал, когато кралят се надигнал и отишъл в покоите на кралицата, а
тя останала твърде изненадана от това; щом кралят легнал в постелята и я поздравил
весело, виждайки го в добро настроение, тя се престрашила и го запитала: „Какво
става с вас тази нощ, господарю мой? Та нали вие си отидохте преди малко, след като
ми се насладихте необичайно много? Защо се връщате толкова скоро? Пазете се, не
правете такива неща!“ Като чул това, кралят веднага се досетил, че кралицата е била
измамена с помощта на сходство в навиците и на прилика във външността, но тъй като
бил разумен човек и разбрал, че станалото не било забелязано нито от кралицата,
нито от някой друг, решил да се държи така, че тя да не разбере нищо. Мнозина глупци
не биха постъпили като него, а биха почнали да питат: „Кой е идвал тук? Не съм бил аз.
Как стана всичко това? Кой е тоя човек?“ Ако кралят постъпел по същия начин, можело
да станат куп неприятности: щял да обиди без причина кралицата и да й даде повод да
пожелае отново същото, каквото била изпитала преди малко; освен това, ако вдигнел
шум около станалото, щял да се опозори сам, докато, ако си мълчал, никой нищо
нямало да разбере и той нямало да се посрами. Затова, макар и да бил страшно
ядосан, кралят не го показал ни с вида си, ни със словата си и отвърнал: „Мадона,
какво значи това? Нима след като веднъж съм бил вече при вас, мислите, че не съм
способен да дойда пак?“ Кралицата отвърнала: „Разбира се, господарю мой, но все
таки бих ви помолила да се грижите повече за вашето здраве.“ Тогава кралят казал:
„Ще последвам с удоволствие вашия съвет и ще се прибера, без да ви безпокоя
повече.“
Но той така кипял от ярост и негодувание, след като разбрал какво са му сторили, че
грабнал наметалото си и излязъл от стаята; решил, без да вдига много шум, да намери
оня, който извършил тази работа; той предполагал, че трябва да е някой от неговите
хора и че който и да е, няма да успее да се измъкне.
Кралят запалил свещичката на един фенер и се запътил към продълговатата
постройка над конюшните на двореца, където имало много легла и спели почти
всичките му слуги; и като си мислел, че на тоя, дето е извършил каквото той узнал от
кралицата (който и да е той), вследствие положеното усилие нито пулсът ще бъде
спокоен, нито биенето на сърцето — равномерно, тръгнал на пръсти от единия край на
помещението и започнал да опипва внимателно гърдите на всички поред, за да
разбере как бият сърцата им. Всички спели дълбоко с изключение на тоя, дето влизал
при кралицата; той бил още буден, видял краля, досетил се веднага кого е дошъл да
търси и така се изплашил, че сърцебиенето, което получил поради положените по-
преди усилия, се засилило още повече; затова бил напълно убеден, че кралят, щом
забележи това, веднага ще заповяда да го убият.
Конярят започнал трескаво да обмисля какво да прави, но като видял, че кралят е без
оръжие, решил да се престори на заспал и да види какво ще стане по-нататък. А
кралят, след като прегледал мнозина и не открил никого, за когото можел да каже, че е
търсеният от него човек, дошъл при коняря, установил, че сърцето му бие по-силно,
отколкото на другите, и си рекъл: „Ето го! Този е!“ Но понеже не искал никои да разбере
какво възнамерявал да прави, кралят не му сторил нищо, само извадил ножиците,
които носел със себе си, и отрязал кичур от косата му (по онова време мъжете ходели
с много дълги коси), та да може сутринта да го познае по тоя белег; след това излязъл
и се прибрал в покоите си.
Конярят видял всичко и тъй като бил хитро момче, веднага се досетил защо са го
белязали по тоя начин; без да губи време, станал, намерил едни ножици (за щастие в
конюшнята имало няколко, с тях стрижели конете), приближил се на пръсти до слугите,
които спели в помещението, и от всекиго отрязал по кичур коса над ухото. Никой не го
усетил и след като свършил тая работа, той си легнал да спи. На другата сутрин, щом
станал, кралят заповядал, преди да са отворили вратите на двореца, всички слуги да
се явят при него. Нареждането му било изпълнено.
Когато дошли всички и застанали пред него гологлави, той почнал да ги оглежда един
по един, за да открие тоя, на когото отрязал кичура коса; ала като видял, че по-
голямата част от слугите са остригани по един и същи начин, останал изненадан и си
рекъл: „Тоя, когото търся, може да е човек от долен произход, ама е много умен.“ Като
се уверил, че ако си мълчи, няма да открие тоя, когото търсел, той решил да не се
опозорява заради някакво си дребнаво отмъщение; все пак искал да го стресне, па
макар и само с една дума, и заедно с това да му даде да разбере, че той, кралят, знае
всичко; затова се обърнал към всички и казал: „Нека този, който е сторил това, да не го
върши никога вече! А сега си вървете по живо, по здраво.“
Друг на негово място би ги подложил на изтезания, мъчения и разпити, но постъпвайки
така, би разкрил онова, което всеки друг ще се постарае да прикрие; ако откриел
виновника, щял да му отмъсти, но въпреки това нямало да намали, а само щял да
увеличи своя позор и да опетни и честта на жена си. Хората, които чули тия негови
слова, останали твърде изненадани и дълго се питали един друг какво искал да каже
кралят, но никой, с изключение на оня, за когото се отнасяли, не могъл да разбере
нищо. А конярят, който бил умен човек, не продумал ни дума за станалото, докато бил
жив кралят, и никога вече не излагал живота си на такива случайности.
НОВЕЛА III
Преструвайки се, че отива на изповед с най-благочестиви намерения, една дама,
влюбена в някакъв мъж, подтиква един благочестив монах — без той да се досети —
да направи така, че нейното желание да бъде напълно удовлетворено.
Пампинеа замълчала, мнозина от присъствуващите похвалили смелостта и
благоразумието на коняря, както и разумната постъпка на краля; после кралицата се
обърнала към Филомена, заповядала й да продължи и тя започнала с нежен, гальовен
глас:
— Аз възнамерявам да ви разкажа как една красива дама наистина успяла да измами
някакъв благочестив монах; тази случка без съмнение ще допадне на всички миряни,
още повече като се има предвид, че монасите — люде в по-голямата си част глупави, с
чудновати навици и нрави — смятат себе си за всезнаещи и за по-високостоящи от
другите, докато всъщност стоят много по-ниско от тях; не стига това, ами като не умеят
— поради подлата си душа — да си изкарват прехраната, както правят останалите
люде, те все гледат да се приютят там, където има нещо за ядене — също като
свинете. И аз ще ви разкажа тази случка, мили мои дами, не само за да изпълня
даденото ми нареждане, а за да ви докажа, че дори и духовните лица, на които ние,
бидейки прекалено лековерни, се доверяваме твърде много, могат да бъдат и биват
осмивани ловко не само от мъжете, а понякога и от нас — жените.
Не много отдавна в нашия град, където повече изобилствуват измамата и лъжата,
отколкото любовта и верността, живяла дама от благороден произход, надарена от
природата като никоя друга с красота, изящни обноски, възвишена душа и остър ум; но
аз няма да спомена (макар и да ги знам) нито нейното име, нито имената на другите
лица, за които ще стане дума в настоящата новела, защото някои от тях са още живи и
вместо да се смеят, както би следвало да направят, ще се изпълнят с негодувание.
И така, въпросната дама била омъжена за занаятчия — тъкач на вълнени платове; но
тъй като била от знатен род, тя негодувала и не можела да се примири, загдето мъжът
й е занаятчия, смятайки, че никой, колкото и да е богат, щом е от по-долен произход, не
е достоен за жена от благородно потекло. А като разбрала, че въпреки всичкото му
богатство той не умеел друго, освен да се разпорежда да изтъкат такъв, а не инакъв
плат, да каже как да направят основата или да спори с предачките за преждата, тя
решила да се отдава в обятията му само когато не може да му откаже; и за да се
утеши, намислила да си потърси някой по-достоен за това от тъкача.
И ето, че тя се влюбила в един твърде почтен човек на средна възраст, и то толкова
силно, че ако не го зърнела през деня, нощем не можела да мигне от мъка; но
достойният мъж нищо не забелязвал и не й обръщал никакво внимание, а тя, бидейки
твърде предпазлива, не се осмелявала да му намекне за чувствата си нито чрез
посредничка, нито с писмо, понеже се бояла, че работата може да свърши зле. Тя
забелязала, че достойният мъж се среща твърде често с някакъв монах, който, макар
и да бил твърде глупав и недодялан, поради светия живот, дето водел, бил смятан от
мнозина за благочестив и почтен човек; затова решила, че тъкмо тоя монах може да
стане чудесен посредник между нея и нейния любовник; след като обмислила как да
постъпи, тя избрала подходящо време, отишла в църквата, където живеел монахът,
извикала го и му заявила, че ако той няма нищо против, тя би желала да се изповяда
при него.
Монахът я огледал и като заключил, че тя е благородна дама, изслушал я драговолно,
а след изповедта жената му рекла: „Отче, налага ми се да прибягна до вашата помощ и
вашите съвети за едно нещо, за което ще ви разкажа сега. Знам — пък нали и самата
аз ви казах, — че познавате моите роднини и моя мъж, който ме обича повече и от
собствения си живот и — бидейки много богат и властен — е готов незабавно да ми
достави всичко, каквото искам, стига само да го пожелая; затова аз го обичам най-
много от всичко на тоя свят и ако се осмеля да помисля, камо ли да извърша нещо, с
което да опетня неговата чест и неговия живот, то най-безчестната жена няма да
заслужи пъкъла така, както бих го заслужила аз. Та ето за какво става дума: някакъв
мъж, чисто име аз, да си кажа право, не знам, но който ми изглежда твърде заможен, и
ако не се лъжа, често ви посещава (един такъв красив, висок на ръст, ходи обикновено
твърде прилично облечен в тъмни дрехи), не знаейки може би какви са моите
намерения, ме преследва, кажи-речи, непрекъснато; застана ли на вратата, покажа ли
се на прозореца, излезна ли от къщи — той веднага се изпречва пред мен; право да си
кажа, чудя се как не се е появил още и тук. Всичко това ми е твърде неприятно, защото
подобно поведение твърде често става причина за клевети срещу честните жени, без
те да имат някаква вина. На няколко пъти мислех да помоля братята си да го
предупредят да не се занимава с тия неща, но се отказах, защото знам, че мъжете
понякога така предават поръченията, че предизвикват лоши отговори; после си
разменят остри думи, а от думите преминават към дела; за да не стават скандали и да
не се случи нещо лошо, аз си мълчах, докато най-сетне предпочетох да споделя всичко
това с вас, а не с някой друг, не само защото (както изглежда) сте негов приятел, ами
загдето на вас най-вече подобава да правите бележки за такива работи както на
близките си, така и на чуждите хора. Ето защо аз ви моля, в името на бога, да го
смъмрите и да го помолите да престане да се държи така. Вероятно ще се намерят
много други жени, склонни към подобни неща, на които ще бъде приятно да приемат
неговите погледи и ухажвания; на мен обаче всичко това е много неприятно, тъй като
не съм разположена ни най-малко към такива работи.“ Като изрекла това, тя свела
глава и едва не се разплакала.
Светият отец веднага разбрал за кого става дума и след като дълго хвалил дамата за
нейните благочестиви намерения (защото бил напълно убеден, че казаното от нея
отговаря на истината), обещал да направи каквото зависи от него, та споменатият
човек да престане да й досажда; и понеже знаел, че тя е много богата, започнал да й
говори с най-хвалебствени слова за милосърдието и милостинята, като не пропуснал
да й спомене от какво се нуждаел.
А дамата отвърнала: „За бога, моля ви, направете това! Ако той почне да отрича,
кажете му направо, че самата аз съм ви разказала всичко и съм дошла да ви се
оплача.“ После отново се изповядала, получила опрощение и като си припомнила
думите на монаха за благотворителността, дала му скришом пари и го помолила да
отслужи заупокойни молитви за починалите й близки; станала и се прибрала у дома си.
Малко след това, като обикновено, при светия отец пристигнал достойният мъж;
отначало монахът поговорил с него за това-онова, после го дръпнал настрана и почнал
да го укорява най-любезно, загдето (според него) той ухажвал дамата и хвърлял към
нея такива влюбени погледи (както самата тя обяснила). Достойният мъж се учудил не
малко, тъй като никога не се бил заглеждал в нея и рядко минавал край нейния дом,
затова започнал да се оправдава. Но монахът го прекъснал и възразил: „Не се прави
на учуден и не си губи времето да отричаш, защото няма смисъл; тия работи не съм ги
чул от съседите, самата тя ми разказа всичко и много ми се оплаква от тебе; и макар
че подобни неща вече никак не ти приличат, едно ще ти кажа за нея: никога не съм
виждал жена, която да мрази такива щуротии, както ги мрази тя; затова, заради твоята
чест, а и дамата да бъде спокойна, моля те да престанеш с тия неща и да я оставиш на
мира.“
Но мъжът, който бил по-съобразителен от монаха, веднага схванал хитростта на
дамата, престорил се на засрамен, казал, че за в бъдеще ще гледа да не се забърква
в тая работа, сбогувал се с монаха и се запътил право към дома, където живеела
дамата, която седяла непрекъснато край едно малко прозорче, за да го зърне, когато
минава край тях. Щом го видяла да идва, тя му се усмихнала весело и приветливо и
той не се усъмнил ни най-малко, че е изтълкувал съвсем точно думите на монаха;
оттогава, преструвайки се, че го прави по съвсем други причини, той продължил да
минава доста предпазливо все по тая улица, за свое удоволствие и за най-голяма
радост и утеха на дамата.
Минало известно време; дамата, след като забелязала, че и той я харесва, както тя
него, подтиквана от желанието да го накара да се влюби още по-силно в нея и да го
увери в любовта си, отново издебнала подходящо време, отишла в църквата при
светия отец, коленичила пред него и се разплакала. Като видял това, монахът я
запитал състрадателно какво има. Дамата отвърнала: „Отче, вестта, с която идвам при
вас, се отнася не за друг, а за вашия проклет от Бога приятел, от когото ви се оплаках
онзи ден; почнах да мисля, че тоя човек се е родил само да ме мъчи и да ми стори
нещо, което няма да ми донесе радост и което ще стане причина да не се осмеля
никога вече да коленича в краката ви.“
Монахът възкликнал: „Какво? Нима тоя човек не е престанал да ти досажда?“
А ти отвърнала: „Не, разбира се! Напротив, откакто ви се оплаках, тоя човек сякаш
нарочно (тъй като вероятно се е ядосал, задето съм се оплакала от него) започна да
минава вместо по един, по седем пъти край нас. Поне Господ да го беше вразумил да
се задоволи само с едно минаване край нас и с погледите, дето ми хвърля, а той стана
толкова дързък и толкова нахален, че още вчера прати у дома някаква жена да ми
говори разни неща за него и да ми донесе разни глупости; като че ли аз си нямам ни
кесии, ни пояси, та ми пратил една кесия и един пояс. Аз сметнах и продължавам да
смятам това толкова оскърбително за мен, че ако не ме беше страх да сторя грях, а и
от любов към вас, щях да побеснея; но успях да се овладея и реших да не говоря и да
не правя нищо, преди да съм се посъветвала с вас. Освен това, след като върнах
кесията и пояса на тази жена, за да му ги предаде обратно, и е най-груби думи я
изпроводих да си върви, побоях се да не би тя да ги задържи, а после (както те
понякога правят) да каже, че съм ги приела; затова я извиках Да се върне й въпреки че
кипях от възмущение, взех вещите от ръцете й и ги донесох на вас, та вие да му ги
върнете и да му кажете, че не се нуждая от неговите подаръци, защото, благодарение
на Бога и на моя съпруг, аз си имам толкова кесии и толкова пояси, че мога да го удавя
в тях. И ако той и сега не разбере от дума, заявявам ви като на баща, че ще разкажа
всичко на мъжа си и на братята си, пък да става каквото ще; защото предпочитам той
да бъде опозорен, ако трябва да се случи такова нещо, отколкото аз да се покрия със
срам заради него; нали така, отче?“
Като издумала това и продължила да плаче силно, тя измъкнала изпод дрехата си
великолепна скъпа кесия и изящен, разкошен пояс и ги хвърлила връз коленете на
монаха; а той, понеже вярвал на всичко, каквото му казвала дамата, много се
развълнувал, взел ги и рекъл: „Дъще моя, ни най-малко не се учудвам, пък и не мога
да те укоря, задето се терзаеш заради тия неща; мога само да те похваля, че следваш
моите съвети. Онзи ден му се скарах, но той изпълни много лошо каквото ми обеща; по
тая причина, както и заради другото, което е сторил, така ще му натрия носа, че той
няма да посмее да ти досажда повече; а ти, нека Бог те благослови, не се поддавай
толкова на гнева и не разказвай на никого от твоите близки, за да не му се случи нещо
много лошо. Не се бой, че заради тая работа може да бъде опетнена твоята чест,
защото аз съм винаги готов да бъда непоколебим свидетел за твоята честност както
пред бога, така и пред хората.“
Дамата се престорила, че се е поуспокоила, прекъснала този разговор и понеже
познавала много добре неговата алчност и алчността на другите монаси, рекла: „Отче,
напоследък твърде често нощем ми се явяваха насън моите близки; струва ми се, че
са подложени на страшни мъчения и че не искат друго, освен да правя милостиня;
особено майка ми, която ми се стори толкова съкрушена и нещастна, че просто ми
беше жал да я гледам; мисля, че тя се измъчва много заради терзанията, на които ме
подлага тоя враг господен, затова бих искала да отслужите за успокоение на душите им
четирийсетте литургии на свети Григорий и да прибавите към тях й вашите молитви, та
да може Бог да ги избави от тия адски мъки.“ И като казала това, пъхнала в ръката му
един флорин. Светият отец го взел много зарадван, насърчил нейното благочестие с
похвални думи и многобройни примери, благословил я и я пуснал да си върви.
След като дамата си отишла, светият отец, без да разбере, че отново са го изиграли,
пратил да повикат неговия приятел; като пристигнал и видял, че монахът е побеснял от
яд, мъжът тозчас се досетил, че ще получи известия от дамата и зачакал да види какво
ще му каже отецът. Монахът повторил отново каквото му бил казал по-рано и му
наговорил какви ли не гневни и оскърбителни слова, а сетне започнал да го кори за
онова, което той (според разказа на дамата) бил извършил.
Достойният мъж, който все още не можел да разбере накъде клони монахът, отричал,
че не е пращал ни кесия, ни пояс, ала твърде боязливо, за да не разубеди монаха в
това, което навярно му била внушила дамата. Но монахът, който бил страшно
разгневен, кипнал още повече: „Как можеш да отричаш стореното, негоднико? Я ги виж,
самата тя ми ги донесе с плач; погледни ги, не можеш ли да ги познаеш?“ Мъжът се
престорил на много засрамен и измънкал: „Да, да, познах ги; признавам, че не
постъпих добре; щом тя се държи така, то аз ви се заклевам, че отсега нататък няма да
чуете ни дума за подобни неща.“ Дълго си поговорили те, накрая монахът (ама че
овен!) дал на приятеля си пояса и кесията; дал му какви ли не още наставления, дълго
го молил да не се занимава повече с такива неща и след като оня му обещал, пуснал
го да си върви. А достойният мъж, който се зарадвал безкрайно много както за това, че
успял да се увери в любовта на дамата към него, така и за чудесния подарък, щом
излязъл от монаха, побързал да се отправи към дома на дамата и най-предпазливо й
дал да разбере, че е получил и едната, и другата вещ; дамата останала много доволна
от това, но още по-доволна била тя, защото й се струвало, че нейните намерения се
осъществяват от добре по-добре. А за да се увенчаят с благополучен край, тя Чакала с
Нетърпение Деня, когато мъжът й щял да замине някъде; и наистина станало така, че
много скоро на съпруга й се наложило да отиде по някаква работа в Генуа.
Щом сутринта той се качил на коня си и потеглил, дамата веднага отишла при светия
отец, дълго се оплаквала и накрая, обливайки се в сълзи, му рекла: „Отче, дойдох да
ви кажа най-откровено, че не мога повече да понасям; но тъй като онзи ден ви обещах
да не предприемам нищо, преди да се посъветвам с вас, дойдох да ви помоля за
извинение; а за да ми повярвате, че имам причина да плача и да се оплаквам, ще ви
кажа какво направи днес сутринта, малко преди разсъмване, тоя ваш приятел, дето е
истински дявол от пъкъла. Не знам по каква зла за мен орис е успял да научи, че
вчера заран мъжът ми замина за Генуа; и тая сутрин, в часа, който ви споменах, тоя
човек се промъкнал в градината ми, после се покатерил по едно дърво до прозореца
на моята стая, която гледа към градината, отворил прозореца и тъкмо се канеше да
влезе, аз се събудих и се развиках; и щях да продължавам да викам, ако той (още не
беше успял да влезе) не бе почнал да ме моли за пощада, да ме заклева в Името
Божие и във вас и ми каза кой е; като разбрах кой е, аз млъкнах; сторих го заради вас;
после станах и гола-голеничка, както ме е майка родила, изтичах, хлопнах прозореца
под носа му и той комай отиде по дяволите, защото после не го видях повече. Съдете
сам дали това е добра постъпка и може ли да я понесе човек; що се отнася до мен, аз
не мога да търпя повече; и без това от любов към вас много изтърпях.“
Като чул това, монахът побеснял от яд и просто не знаел какво да каже; само успял да
я попита няколко пъти сигурна ли е, че е бил той, а не някой друг, да не би да се е
припознала. Дамата отвърнала: „Слава богу! Има си хас да не мога да го позная!
Казвам ви, той беше, а ако седне да отрича, хич не му вярвайте.“ Тогава монахът
рекъл: „Дъще, какво друго мога да ти кажа, освен че това е голямо нахалство и
безобразна постъпка и че ти си постъпила така, както трябва — изгонила си го. И
понеже досега Господ те запази от позора, аз те моля, след като ти на два пъти
последва моите съвети, да постъпиш и сега по същия начин и да не се оплакваш на
никого от твоите близки; остави всичко на мен, искам да видя дали ще успея най-сетне
да усмиря тоя разбеснял се дявол, когото аз смятах за почтен и свят човек; ако успея
да го спася от тая негова скотщина, добре, ако ли не, още отсега заедно с моята
благословия ти давам и разрешение да постъпиш с него както сама намериш за най-
добре.“ Дамата се съгласила: „Добре, така да бъде, и тоя път не искам да ви ядосвам,
ще ви послушам; но гледайте да го убедите да не ми досажда повече, защото аз ви
обещавам, че повече към пас по тоя въпрос няма да се обръщам.“ И без да добави
друго, тя се престорила на много разсърдеха и си отишла.
Едва дамата успяла да излезе от църквата, когато там се появил достойният мъж;
монахът го извикал, дръпнал го настрана и почнал да го хока с най-грубите изрази, с
които може да бъде хулен човек: нарекъл го и подлец, и клетвопрестъпник, и предател.
Л мъжът, който от предишните два пъти вече знаел какво означават ругатните на
монаха, го слушал най-внимателно и му отвръщал уклончиво, като гледал по този
начин да го накара всичко да му каже. Отначало той промълвил: „Месер, защо ми се
карате така? Да не съм разпънал Христос?“ Монахът отвърнал: „Безсрамник такъв! Чуй
го само какво говори! Седнал да ми говори така, като че ли са минали една или две
години, като че ли времето го е накарало да забрави недостойните си и подли деяния.
Нима от тая сутрин досега вече успя да забравиш за обидата, която си нанесъл на
един човек? Къде беше тая сутрин малко преди изгрев слънце?“
Мъжът отвърнал: „Не знам къде съм бил, но вестта за това е стигнала много бързо до
вас.“ А монахът продължил: „Вярно е, че вестта за това е стигнала до мен; а ти
очевидно си се надявал, че щом мъжът й не е в къщи, тая почтена дама ще те приеме
веднага в обятията си, така ли? Я го гледай тоя господинчо, виж го ти колко ми бил
почтен! Скита нощно време, отваря градините, по дърветата се катери! Какво, ти комай
си решил да покориш тая жена, тая светица, с нахалство, та си седнал да се катериш
нощно време по дърветата и да влизаш през прозорците, а? Тя не може да те понася,
нищо на тоя свят не й е така противно като теб, а ти продължаваш да упорствуваш! Не
стига, че тя самата на няколко пъти ти даде да разбереш какво мисли, ами ти и от
моите упреци не си взе никаква бележка. Хубава работа! Слушай добре какво ще ти
кажа: ако досега тая жена е мълчала и никому нищо не е казвала за твоите постъпки,
правила го е не от любов към тебе, а защото аз я молех най-настоятелно за това; но тя
вече няма да мълчи и ако пак я обидиш, разреших й да постъпи, както тя сметне за
най-добре. Какво ще правиш, ако обади на братята си?“
Като разбрал много добре каквото му било необходимо, достойният мъж успокоил
монаха с най-щедри обещания и си тръгнал.
А на следния ден призори влязъл в градината, покатерил се на дървото, видял, че
прозорецът е отворен, промъкнал се в стаята и се втурнал колкото се може по-бързо в
обятията на своята дама, която го очаквала с горещо желание, и след като го
посрещнала радостно, му казала: „Благодаря много на месер монаха, задето така
добре ти показа пътя, за да стигнеш до мен.“
След това, наслаждавайки се един на друг, те си казали много неща и доста се смели
на глупостта на простия монах; подигравали се и със совалките, гребените и кроената
и прекарали в най-голямо удоволствие. И след като си наредили работата, те
направили така, че да не прибягват до услугите на месер монаха и прекарали заедно
още много такива нощи, с каквито аз моля милостивия Бог да дари скоро и мен, и
всяка божия душица, която желае подобно нещо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар