НОВЕЛА IV
Дон Феличе показва на брат Пучо как да стане блажен, като се
подложи на покаяние; брат Пучо изпълнява наставленията му, а
в това време дон Феличе се забавлява с жена му.
Когато Филомена, след като завършила своя разказ,
замлъкнала, а Дионео похвалил сладкодумно както
остроумието на дамата, така и молитвата, казана накрая от
Филомена, кралицата се засмяла, погледнала към Панфило и
рекла:
— Хайде, Панфило, продължи нашето забавление с някои весел
разказ!
— С удоволствие — отвърнал Панфило и започнал така: —
Мадона, мнозина са тия, дето, като се стараят да попаднат в
рая, без да забележат, изпращат там другите; както ще узнаете
след малко, нещо подобно се е случило неотдавна и на една
наша съседка.
Чувал съм да разправят, че близо до Сан Бранкацио живял
някакъв добър и богат човек, на име Пучо ди Риниери, който
по-късно се отдал изцяло на благочестив живот — постъпил в
едно от братствата на ордена на свети Франциск и бил наречен
брат Пучо; следвайки духовното си влечение, той нямал
никакви други грижи, защото семейството му се състояло само
от жена му и една прислужница, и много често ходел на църква.
А тъй като бил глупав и простоват, казвал най-редовно своето
„Отче наш“, слушал проповеди, присъствувал на литургиите, не
пропускал ни едно духовно пение, изпълнявано от миряните,
постел и на всичко отгоре се и бичувал, затова се шушукало, че
принадлежал към сектата на самобичуващите се.
Жена му, на име Изабета, била още млада, нямала повече от
двайсет и осем — трийсет години, свежа, красива и
закръгленичка като червена ябълка; поради светостта на мъжа
си, а може би и поради старостта му тя често се подлагала на
по-продължителна диета, отколкото би желала; а когато искала
да си легне и вероятно да се позабавлява с него, той почвал да
й разказва житието на Христа или проповедите на брат
Настаджо, или за плача на Магдалина и други подобни неща. По
това време от Париж се завърнал някакъв монах, принадлежащ
към братството на манастира „Сан Бранкацио“, млад и красив
човек, на име дон Феличе, с остър ум и дълбоки знания, с
когото брат Пучо станал много голям приятел. И понеже дон
Феличе умеел най-добре да разсейва всяко негово съмнение, а
освен това, след като разбрал какво мисли, се показал пред
него като най-свят човек, брат Пучо започнал да го води у дома
си и да го кани кога на обед, кога на вечеря — според случая; и
жената на брат Пучо заради мъжа си станала близка с дон
Феличе и го приемала с удоволствие.
Посещавайки дома на брат Пучо и гледайки жена му такава
свежа и закръгленичка, той се досетил какво може най-много да
й липсва и намислил, ако това стане възможно, да го отмени и
да поеме неговата работа върху себе си, за да не се мъчи брат
Пучо. Хвърлил й той око, поглеждал я често, хитрувал, правил-
струвал, накрая успял да събуди у нея същото желание,
каквото изпитвал и той. Като забелязал това, монахът при
първия сгоден случай заговорил с нея за своето желание; но
макар и да се уверил, че и тя няма нищо против работата да се
увенчае с добър край, нямало как да стане, защото жената за
нищо на света не искала да се среща с монаха другаде освен у
дома си, а това било невъзможно, тъй като брат Пучо никога не
излизал от града. Монахът се пукал от яд; минало доста време,
докато най-сетне му дошло на ум как да направи, та да се
среща с дамата в нейния дом, без да възбужда подозрения,
дори ако и брат Пучо е в къщи.
Затова, когато един ден брат Пучо се отбил при него, дон
Феличе му казал: „Брате Пучо, забелязал съм — и то неведнъж,
— че ти живееш с една мисъл: да станеш светец; струва ми се
обаче, че за да постигнеш намеренията си, ти си поел по един
доста дълъг път; има и друг — по-кратък, но той е известен
само на папата и на неговите най-висши прелати, които го
използуват, ала не искат другите да го знаят, защото в противен
случай цялото духовенство, което се поддържа най-вече с
подаяния, ще се разори веднага, тъй като миряните ще
престанат да му дават милостиня и всичко останало. Понеже си
мой приятел и ми оказа голяма почит, аз ще те науча какво да
правиш, но ако ми обещаеш, че ще следваш тоя път, без да го
откриваш някому.“
Брат Пучо, който изгарял от желание това да стане час по-
скоро, отначало го ударил на молба, после започнал да се
кълне, че никога няма да каже никому нищо, освен ако монахът
не пожелае това, и почнал да го уверява, че ако споменатият
път се окаже по силите му, той е готов веднага да тръгне по
него. Тогава монахът отвърнал: „Щом обещаваш, ще те науча.
Трябва да знаеш, че този, който иска да стане блажен, както ни
учат светите отци, трябва да извърши покаянието, за което ще
ти разкажа сега; но да се разберем: с това не искам да кажа, че
след покаянието ти ще престанеш да бъдеш грешник, какъвто
си и сега; ала греховете, които си извършил до часа на
покаянието, ще се пречистят и следователно ще ти бъдат
опростени; а греховете, които ще извършиш по-късно, няма да
ти бъдат вписани за вечно проклятие; светената вода ще ги
заличи така, както сега става с греховете, които подлежат на
опрощение. Затова първото и най-важно нещо, което трябва да
направиш, е, като започнеш покаянието, да изповядваш най-
усърдно греховете си; след това трябва да почнеш да постиш и
да се въздържащ най-строго от всичко; въздържанието трябва
да продължи четиридесет дни; през това време трябва да се
въздържаш да общуваш не само с други жени, ами и със
собствената си съпруга. Освен това трябва да намериш у дома
си място, откъдето нощем ще можеш да съзерцаваш небето;
там ще отиваш в часа за последна вечерна молитва. На същото
място трябва да има и голяма маса, толкова висока, че като се
изправиш до нея, кръстът ти да опира до ръба й, а наведеш ли
се назад с разперени ръце, да можеш да застанеш като
разпънат, без да отделяш нозе от пода (ако искаш, можеш да се
заловиш с ръце и за някой гвоздей — това можеш да направиш)
и трябва да стоиш така неподвижен и да гледаш към небето чак
до сутринта. Ако ти беше грамотен човек, би следвало през
това време да прочетеш някоя и друга молитва, които аз мога
да ти дам, но тъй като не си грамотен, ще трябва да кажеш по
триста пъти «Отче наш» и «Аве Мария» в чест на светата
троица; докато гледаш небето, трябва непрекъснато да мислиш
за това, че Господ е създал небето и земята, и да си припомняш
страданията Христови в същото положение, в каквото той е
стоял на кръста. А после, когато камбаната удари за утринна
молитва, можеш, стига да искаш, да се прибереш, без да се
събличаш, да легнеш в кревата си и да поспиш; но сутринта
трябва да бъдеш в църква, да изслушаш най-малко три
литургии, да кажеш петдесет пъти «Отче наш» и още толкова
пъти «Аве Мария». След това, ако имаш да свършиш някаква
работа, свърши я, обядвай, но удари ли вечерня, трябва пак да
си в църква да кажеш няколко молитви, които ще ти напиша,
защото без тях не може, а към девет часа вечерта пак да
започнеш отново, както вече говорихме. Надявам се, че докато
вършиш всичко това — както и аз самият някога съм правил, —
още преди да настъпи краят на покаянието, стига да
изпълняваш всичко с преданост и благочестие, ти ще
почувствуваш чудесното блаженство.“ Брат Пучо отвърнал:
„Това не ми се вижда трудно, няма да трае дълго, може да бъде
изпълнено както се следва; затова аз искам в Името Божие да
започна още в неделя.“
И като се върнал у дома си, с разрешението на монаха той
разказал всичко на жена си. Тя разбрала много добре какво
искал да каже монаха с „неподвижното състояние до утринната
молитва“ и тъй като всичко й се сторило много удобно,
отвърнала, че е много доволна както от това, така и от всяко
друго благочестиво дело, което той ще предприеме за спасение
на собствената си душа; а за да помогне Бог покаянието му да
бъде плодотворно, тя е готова да пости с него, но да го следва в
другото — не. Брат Пучо се съгласил и още първия неделен ден
започнал своето покаяние; а месер монахът, след като се
уговорил с жена му, започнал да идва при нея всяка вечер, по
време, когато никой нямало да го забележи, за да вечерят
заедно, и всеки път донасял по нещо, та да си хапнат и пийнат;
след това лягал с нея и карал така до утринната молитва,
когато ставал и си отивал, а брат Пучо се връщал в леглото си.
Мястото, което брат Пучо избрал за своето покаяние, се
намирало в съседство със стаята на жена му, от която го
отделяла тънка стена; поради това, когато монахът почнал да
се забавлява твърде несдържано с жена му, а и тя с него, на
брат Пучо се сторило, че се тресе подът на къщата; затова.
след като казал сто пъти „Отче наш“, той прекъснал молитвите
си, без да се помръдне, извикал жена си и я запитал какво
става. Жена му, която била голяма шегобийка и която в същия
миг може би била възседнала я мулето на свети Бенедикт[1], я
коня на Сан Джовани Гуалберто, отвърнала: „Ах, съпруже мой,
нищо няма, само се мятам в постелята.“ Тогава брат Пучо я
запитал: „Защо се мяташ? Какво е това мятане?“ Жена му
отвърнала, смеейки се (тя била смела, пък и сигурно имала за
какво да се смее): „Нима не знаете защо? Та нали сам вие сте
ми казвали поне хиляда пъти, че който легне гладен, без да
вечеря, цяла нощ се мята в своята постеля.“ Брат Пучо
повярвал, че постите наистина са причина за нейната
безсъница и за нейното мятане в постелята, и отвърнал най-
добродушно: „Жено, нали ти казвах, недей да постиш, ама ти
не, та не; но щом сама пожела така, не мисли за това и гледай
да си починеш. Така се мяташ из постелята, че всичко в къщи
се тресе.“ Жена му се обадила: „Не се безпокой, знам аз какво
да правя; ти си гледай твоята работа, аз — моята!“ Брат Пучо
замълчал и продължил със своето „Отче наш“. На другия ден
жена му наредила да й приготвят постеля в другия край на
къщата и от следната нощ, докато брат Пучо вършел своето
покаяние, тя и монахът прекарвали в най-голямо веселие;
после монахът си тръгвал, жената се прибирала в леглото си,
където малко след това, завършвайки покаянието си, се
прибирал и брат Пучо.
И така, покаянието на брат Пучо продължавало, а заедно с него
продължавали и забавленията на жена му с монаха; и тя
неведнъж му казвала, заливайки се от смях: „Ти застави брат
Пучо да върши покаяние, посредством което ние си спечелихме
правото да бъдем в рая.“ И понеже й било много хубаво след
дългата диета, на която я подлагал мъжът й, тя така свикнала с
монашеската храна, че и след като покаянието на брат Пучо
завършило, намерила начин да се среща и угощава с монаха на
друго място и му се наслаждавала още дълго време.
Та в потвърждение на това, което ви казах в началото на
новелата, ето как станало така, че докато брат Пучо вършел
своето покаяние, надявайки се да попадне в рая, той изпратил
в рая монаха (дето му показал най-краткия път за натам) и
собствената си жена, която, докато живеела с него, изпитвала
голяма липса на онова, с което месер монахът — като
милосърден човек — я надарил най-щедро.
Бележки
[1] Мулето на свети Бенедикт и коня на свети Джовани
Гуалберто — иронична забележка за монаха, по която трябва
да се съди, че е бил от ордена на бенедиктинците и по-точно от
само братство към този орден, основано от свети Джовани
Гуалберто.
НОВЕЛА V
Дзима подарява жребеца си на месер Франческо Верджелези, а
срещу това, с негово позволение, разговаря с жена му; тя
мълчи, но Дзима сам си отговаря от нейно име. и всичко се
нарежда според неговия отговор.
Когато Панфило завършил новелата за брат Пучо, с която
разсмял дамите, кралицата се обърнала към Елиса и с
царствен жест я поканила да продължи; а тя, по стар навик
хапливичка, но не и злорада, започнала така:
— Смятайки се за всезнаещи, мнозина са убедени, че другите
нищо не знаят, но често се случва едва пред свършения факт
да се досетят, че са били изиграни самите те, а не другите;
затова аз мисля, че когато някой реши да изпита без нужда
силата на чуждия ум, той върши голямо безумие. Но тъй като
може би не всички ще се съгласят с мен, аз, следвайки
установения ред, искам да ви разкажа какво се случило на един
благородник от Пистоя.
Живял в Пистоя благородник от рода Верджелези, на име месер
Франческо, много богат и умен, изобщо разумен човек, но
твърде голям скъперник; понеже му се налагало да отиде в
Милано в качеството си на подеста[1], той се снабдил с всичко
необходимо, та да се представи съобразно своето положение;
нямал си само хубав, приличен кон и много се тюхкал, защото
не можел да намери нито един, който да му хареса. По същото
време в Пистоя живял някакъв млад мъж, на име Ричардо; той
не бил от известен род, но бил твърде богат и се обличал
толкова изискано и грижливо, че всички го наричали Дзима[2].
Той бил отдавна, но нещастно влюбен в съпругата на месер
Франческо, много красива и почтена дама, която ухажвал
безуспешно. Дзима притежавал един от най-породистите
жребци в цяла Тоскана, който той пазел и гледал като зеницата
на око го си; и тъй като на всички било известно неговото
увлечение по съпругата на месер Франческо, някой подхвърлил
на благородника, че ако поиска коня от Дзима, оня ще му го
даде, защото е влюбен в жена му.
Нали си бил скъперник, месер Франческо наредил да извикат
Дзима и поискал от него да му продаде жребеца си с тайната
надежда, че Дзима ще му го подари. Като чул това, Дзима се
зарадвал и отвърнал: „Месер, аз няма да ви продам моя
жребец, та ако ще да ми предложите всичко, каквото
притежавате. Стига да пожелаете, мога да ви го подаря, но при
едно условие: ако преди да получите коня, вие ми разрешите да
кажа няколко думи на вашата съпруга, във ваше присъствие,
ала настрана от всички, така че само тя да може да слуша
каквото ще й кажа.“ Подтикван от своята алчност и вярвайки, че
ще изиграе Дзима, благородникът се съгласил на всичко;
оставил Дзима в залата на своя дворец, отишъл в стаята на
жена си, разказал й при какви изгодни условия можел да се
снабди с жребец, после й наредил да отиде и изслуша Дзима,
но да внимава добре: каквото и да й каже той, тя нищо да не му
отвръща.
Дамата порицала много остро постъпката на своя съпруг, но
тъй като все пак трябвало да изпълни неговата воля, се
съгласила и тръгнала след него към залата, за да чуе какво ще
й каже Дзима. А той още веднъж уверил благородника, че ще
спазва уговореното; седнал до дамата в един отдалечен кът на
залата и започнал да й говори: „Достопочтена мадона, аз не
само предполагам, но съм и уверен, че като умна жена, вие
отдавна сте забелязали, и то много добре, колко пламенно ви
обичам заради вашата хубост, превъзхождаща хубостта на
всички жени, които съм виждал. Не искам да се спирам на
вашите достойни за похвала прави и възвишени добродетели,
чиято сила е способна да покори всекиго, дори и най-издигнатия
в духовно отношение човек; затова не е необходимо да ви
доказвам с думи, че моята любов е по-силна й по-пламенна от
любовта, изпитвана някога от мъж към жена, че ще ви обичам,
докато този нещастен живот вдъхва сили на моето тяло, а ако
там, горе, съществува любов както тук, на земята, знайте, че аз
вечно ще ви обичам. Бъдете напълно уверена, че не
притежавате нищо друго (било то драгоценно или нищожно),
което така да ви принадлежи, както аз и всичко, що имам; на
мен — колкото и да съм незначителен — можете да разчитате
винаги, при всички обстоятелства. А като най-убедително
доказателство ви казвам, че за мен ще бъде по-голяма милост
вие да ми заповядвате, а аз според силите си да изпълнявам
вашата воля, отколкото аз самият да имам власт над целия свят
и да искам всички да изпълняват тозчас моите нареждания.
Именно защото (както чувате сега) ви принадлежа до такава
стенен, аз имам основание да отправя молбите си към вашето
милосърдие — единственото нещо, що може да ми дари покой,
щастие и спасение; затова, о скъпа любов моя, о единствена
надежда на моята душа, подхранвана само от любовния пламък
и вярата ми във вас, аз, вашият покорен слуга, ви моля най-
смирено благоволението ви към мен така да порасне, а
суровостта, с която досега се отнасяхте към мен, така да се
смекчи, че най-сетне, утешен от вашето състрадание, да мога
да кажа: на красотата ви дължа любовта, що изпитвам към вас,
а на вашето състрадание — живота си; защото, бъдете уверена,
че ако гордият ви дух не се преклони пред моите молби,
животът у мен ще угасне и аз ще умра, а за вас хората ще имат
основание да кажат, че сте ме погубили. Да оставим настрана
обстоятелството, че със смъртта ми вашата чест нищо няма да
спечели; но аз все пак вярвам, че ако ви обземат понякога
угризения на съвестта, вие ще съжалявате, задето сте
постъпили така, а друг път, когато бъдете в по-добро
настроение, ще си кажете: «Ех, колко лошо постъпих, като не се
смилих над моя Дзима!» Не се ли разкаете, ще ви бъде още
по-тежко. За да не се случи това, съжалете ме сега, докато все
още имате възможност да ми помогнете, смилете се над мен;
само от вас зависи дали ще бъда най-радостният или най-
опечаленият измежду всички смъртни. Надявам се, че вашето
голямо благородство не ще ви позволи да допуснете смъртта да
бъде награда за моята пламенна любов към вас, но че с
радостен и изпълнен с милост отговор ще утешите душата ми,
която тръпне от смут пред вас.“ После Дзима млъкнал,
въздъхнал дълбоко и като пролял няколко сълзи, зачакал
отговора на благородната дама.
А дамата, на която не подействували ни продължителното
ухажване, ни задевките, ни любовните песни при изгрев
слънце, ни нищо от онова, що Дзима вършел от любов към нея,
се трогнала от страстните слова на тоя пламенен любовник и
усетила непознато дотогава ней чувство: разбрала какво значи
да обичаш. Но макар и да си мълчала, спазвайки нареждането
на своя съпруг, стаените й въздишки не могли да прикрият
онова, което тя би показала на драго сърце, ако можела да
отвърне на Дзима.
Дзима почакал и като видял, че тя нищо не казва, доста се
учудил, после започнал да се досеща за хитростта, с която си
послужил благородникът; но като се обърнал към дамата и
видял припламващия от време на време блясък в нейните очи,
когато тя го поглеждала, като забелязал и въздишките, на които
не позволявала да се изтръгнат с пълна сила от гърдите й, той
се пообнадеждил и насърчен от това, решил да постъпи по
следния начин: почнал сам да си отговаря от името на дамата,
която седяла пред него и го слушала. Ето какво казал той: „О,
мой Дзима, много отдавна съм забелязала, че любовта, що
изпитваш към мен, е голяма и съвършена, но сега от твоите
думи я опознах още по-добре и много се зарадвах. Макар и
привидно да съм се отнасяла към теб сурово и жестоко, аз не
бих искала да мислиш, че дълбоко в душата си наистина съм
изпитвала каквото съм показвала; напротив, винаги съм те
обичала, за мен ти си бил най-скъп от всички; но аз трябваше
да постъпвам така, било поради страх от другите, било за да
пазя собствената си чест. Ала настана времето, когато аз ще
мога да ти докажа съвсем ясно дали те обичам и да те
възнаградя за любовта, която ти изпитваше и продължаваш да
изпитваш към мен; престани да страдаш и не губи надежда,
защото след няколко дни месер Франческо трябва да отиде в
Милано като подеста; ти знаеш това, нали от любов към мен му
подари твоя великолепен жребец; обещавам ти и се заклевам
във вярата си и в любовта, която изпитвам към теб, че няколко
дни след като той замине, ние ще се съберем и ще увенчаем
нашата любов с пълен и приятен завършек. А за да не трябва
още веднъж да ти говоря по този въпрос, знай отсега, че в деня,
когато видиш две кърпи за лице, окачени на прозореца на
моята стая, дето гледа към градината ни, ти ще можеш да
дойдеш при мен през градинската вратичка, само че ела късно
вечерта и гледай никой да не те забележи; аз ще бъда там, ще
те чакам и ние ще прекараме цялата нощ в радост и
удоволствия — така, както искаме.“
След като казал това от името на дамата, Дзима продължил да
говори от свое име и отвърнал така: „Скъпа мадона, радостта,
бликнала в мен поради тия ваши слова, ме обърка толкова
много, че едва успявам да намеря думи, за да ви благодаря
както подобава; и ако бих имал възможността да говоря както
аз искам, то времето не би ми стигнало, за да ви отдам най-
пълна благодарност — както бих желал и както би трябвало да
постъпя; по тази причина предоставям на вас да се досетите за
онова, което, независимо от моето желание, сега не мога да
изразя с думи. Искам само да ви кажа, че непременно ще
постъпя както вие ми заповядахте; тогава, ако вследствие
голямото благо, с което се решихте да ме дарите, аз се
поуспокоя, ще се постарая да ви се отблагодаря най-сърдечно,
доколкото ми позволяват силите. Сега няма какво повече да си
казваме; затова, скъпа мадона, нека Бог ви дари оная радост и
оная милост, които вие си пожелаете и нека той ви закриля.“
Дамата пак не продумала ни дума, затова Дзима станал и се
запътил към благородника, а той тръгнал да го пресрещне,
засмял се и го запитал: „Е, какво ще кажеш? Удържах ли си
думата?“ Дзима отвърнал: „Не, месер, защо вие обещахте да
ми разрешите да си поприказвам с вашата жена, а ме
накарахте да разговарям с истинска мраморна статуя.“
Тия слова се. понравили твърде много на благородника, който
имал хубаво мнение за жена си и повярвал, че тя е още по-
добра, отколкото той си мислел; после рекъл на Дзима: „Я ми
кажи, твоят кон ще стане ли мой?“ Дзима отвърнал: „Да, месер,
но ако знаех, че от милостта, която ми оказахте, ще извлека
толкова полза, колкото извлякох, щях да ви подаря коня, без да
ви моля за тая милост. Де да беше рекъл Господ именно така
да постъпя, защото сега се оказа, че купувате моя кон, без да
ви го продавам.“
Благородникът много се смял и понеже успял да се снабди с
кон, няколко дни по-късно тръгнал за Милано, където трябвало
да поеме длъжността подеста. А жена му, като останала сама и
свободна, почнала да размишлява върху думите на Дзима, за
любовта, която той изпитвал към нея, и за коня, който
пожертвувал от любов към нея; и като гледала Дзима да
минава твърде често край нейния дом, си рекла: „Какво правя?
Защо губя младостта си? Оня отиде в Милано и ще остане там
цели шест месеца; кога ще ме възнагради заради тях? Когато
остарея ли? А освен това ще намеря ли някога друг поклонник
като Дзима? Сега съм сама, няма от кого да се боя, защо да не
си поживея весело, докато имам възможност? Друг такъв
сгоден случай я ми се удаде, я не; пък и никой нищо няма да
узнае: но дори и да се разчуе, по-добре човек да го извърши и
после да се разкайва, отколкото да си стои така и да съжалява.“
Речено-сторено. Един ден, както казал Дзима, тя окачила две
кърпи за лице на прозореца към градината; той ги видял,
зарадвал се много и щом мръкнало, се промъкнал тихичко към
вратичката на градинската ограда; вратичката била отворена,
той влязъл, стигнал до вратата на къщата, а там намерил
дамата, която го очаквала. Като го видяла да влиза, тя станала,
тръгнала да го посрещне и го приела с безкрайна радост; той я
прегърнал и целунал сто хиляди пъти и след това я последвал
нагоре по стълбата; без да губят повече време, те си легнали и
познали крайната цел на любовта.
Така станало първия път, но той не бил последен, защото,
докато благородникът бил в Милано, а и след неговото
завръщане Дзима продължил да идва често, за най-голямо
удоволствие и на едната, и на другата страна.
Бележки
[1] Подеста — управител на италианските общини през
Средните векове, който раздавал правосъдие, командувал
войската по време на война. Обикновено го извиквали от друг
град и заемал длъжността в продължение на една година. ↑
[2] Контето. — Б. пр
НОВЕЛА VI
Ричардо Минутоло се влюбва в съпругата на Филипело
Сигинолфо; като разбира, че е ревнива, той я излъгва, че
Филипело е определил среща на жена му в някаква баня;
съпругата на Филипело отива там, въобразява си, че е била с
мъжа си, а накрая се оказва, че се е отдала на Ричардо.
След като Елиса нямала какво повече да каже, кралицата
похвалила остроумието на Дзима и наредила на Фиамета да
разкаже следващата новела. Тя се засмяла, отвърнала:
— На драго сърце, мадона! — и започнала така: — А сега нека
напуснем нашия град, където наред с всичко останало можем
да се сблъскаме с безброй примери за какво ли не, и, както
стори и Елиса, да спрем вниманието си върху случки, станали в
други краища на света; за тази цел ние ще се пренесем в
Неапол и аз ще ви разкажа как една от ония светици, дето се
преструват уж на отвратени от любовта, била накарана от своя
обожател да вкуси плодовете на любовта, преди да е усетила
нейните трепети; това, което ще чуете, ще ви напомня да
бъдете предпазливи при подобни случаи в бъдеще, а случилото
се ще ви развесели.
В древния и така приятен град Неапол, може би най-приятния в
цяла Италия, живял някога млад човек от знатно, благородно
потекло, блестящ със своето богатство, на име Ричардо
Минутоло; макар и да си имал много красива, мила и млада
съпруга, той се влюбил в друга жена, превъзхождаща по своята
хубост (това било всеобщо мнение) всички останали жени в
Неапол; тя била безкрайно честна и почтена, наричала се
Катела и била съпруга на друг, също така благороден младеж,
на име Филипело Сигинолфо, когото обичала най-много от
всичко на света. И така, Ричардо Минутоло обичал тая Катела и
правел какво ли не, за да спечели нейната любов и
благоразположение, но все не успявал да задоволи ни най-
малко своите желания и почти изпаднал в отчаяние; било
поради неумение, било поради слабост, той не можел да се
освободи от това чувство и въпреки че не му се искало да
умира, и от живота си не виждал полза. Живял си той, обзет от
такива настроения, и един ден някакви дами — негови роднини,
седнали да го увещават най-настоятелно да се откаже от тая
любов, заради която само си губи времето, тъй като Катела не
обичала друг освен Филипело, а освен това толкова го
ревнувала, че се бояла дори от птичките, дето летят из въздуха
— да не би да й го отнемат. Щом чул, че Катела е ревнива,
Ричардо тозчас измислил как да постъпи, за да осъществи
своето желание; почнал той да се преструва, че се е
разочаровал от любовта си към Катела и поради това се е
влюбил в друга благородна дама; започнал също така да
показва, че от любов към тая дама устройва и турнирите, и
двубоите, че по тая причина върши и всичко онова, което
обикновено правел заради Катела.
Не минало много време и почти всички неаполитанци, пък и
Катела, повярвали, че той е престанал да обича Катела и се е
влюбил пламенно в другата дама; в това отношение Ричардо
проявил такова постоянство и така успял да убеди всички, че
самата Катела престанала да се държи хладно с него (а тя се
отнасяла така заради любовта, която по-рано той изпитвал към
нея) и при среща го поздравявала най-сърдечно като съсед,
както правела и с всички останали.
Времето било горещо и според обичая на неаполитанците
мнозина мъже и дами излизали да се поразходят край брега на
морето, където обядвали и вечеряли; Ричардо, щом научил, че
и Катела е отишла край морето със своята дружина, се запътил
натам с неколцина свои другари и бил поканен от дамите, които
придружавали Катела, но те трябвало дълго да настояват,
защото Ричардо се преструвал, че не му се иска кой знае колко
да остане при тях. После дамите, а заедно с тях и Катела,
започнали да го закачат за новата му любов; той се преструвал
на много влюбен и с това им давал все повече основания за
такива разговори. По едно време, както обикновено става на
такива места, дамите се пръснали коя на една, коя на друга
страна, а при Кате-ла, където се намирал и Ричардо, останали
само някои от тях; тогава Ричардо, уж на шега, намекнал на
Катела за някаква любов на нейния мъж Филипело, поради
което тя тозчас пламнала от ревност и желание да узнае какво
иска да каже Ричардо. Отначало се сдържала, но накрая не
могла да се стърпи и помолила Ричардо, в името на любовта
към дамата, която той обичал най-много от всичко, да й обясни
какво искал да каже с намека си за Филипело.
Ричардо отвърнал: „Вие ме заклехте в името на толкова скъпо
за мен същество, че не смея да не изпълня каквото и да
поискате от мен; затова съм готов да ви кажа всичко, ако ми
обещаете да не споменавате нищо за това нито пред Филипело,
нито пред когото и да е другиго, преди да се уверите на дело, че
каквото ще ви разкажа сега, е истина; и стига да пожелаете, аз
ще ви науча как да видите всичко със собствените си очи.“
Дамата се съгласила на това условие, защото повярвала, че
казаното от него е истина, и се заклела да не продумва ни дума.
Тогава Ричардо я дръпнал настрана, за да не ги чуе никой, и
казал следното: „Мадона, ако продължавах да ви обичам така,
както ви обичах по-рано, не бих се осмелил да ви разказвам
работи, които мисля, че ще ви причинят терзание; но тази
любов е вече отминала и затова няма да ми бъде така трудно
да ви разкрия цялата истина. Не знам дали някога Филипело се
е почувствувал засегнат от любовта, която изпитвах към вас, не
знам също дали е допускал, че и вие може би ме обичате; така
или иначе, пред мен никога с нищо не се е издавал; сега обаче
той (навярно е изчаквал да мине време, предполагайки, че
няма да бъда вече така подозрителен) като че ли иска да ми
направи същото, каквото, изглежда, мисли, че съм му сторил
аз: сиреч иска да склони жена ми да бъде негова; доколкото ми
е известно, от някое време насам той просто я засипва с разни
тайни послания, за което знам от самата нея; а тя му отговаря
така, както аз й нареждам. И дори тази сутрин, преди да тръгна
насам, заварих у дома си някаква жена, която си шушнеше
нещо с моята съпруга; веднага разбрах каква може да бъде,
затова извиках жена си и я запитах какво иска оная. Моята
съпруга отвърна: «Сводничи, пратил я пак оня Филипело, дето
ти ми го докара на главата, като ме караше да му отговарям и
да му давам надежди; сега ми съобщава, че иска най-после да
знае какво възнамерявам да правя, защото той, стига да
пожелая, можел така да нареди работата, че да се срещнем
тайно в една от градските бани, и настоява много да се видим.
Ако ти (все още не мога да проумея защо) не ме беше забъркал
в тая каша, така щях да му отговоря, че нямаше да посмее да
ме погледне в очите.» Затова си рекох, че той е почнал да
прекалява, че не бива да търпя повече подобни неща и трябва
да ви го кажа, за да видите каква награда сте заслужили с
вашата непреклонна вярност, заради която аз бях стигнал на
крачка от смъртта. А за да не си помислите, че това са празни
приказки, че съм седнал да ви разказвам басни, за да имате
възможност да видите всичко с очите си — ако желаете,
разбира се, — аз наредих на жена си да отговори на жената,
която чакаше, че тя е съгласна да отиде в банята към девет
часа, когато хората вече спят; оная остана много доволна и си
отиде. Вие, надявам се, няма да повярвате, че ще пратя там
жена си; но ако бях на ваше място, щях така да направя, че той
да ме помисли за оная, която очаква да срещне там; бих
останал известно време с него, а после ще му се обадя, за да
разбере с кого всъщност е бил; и след това така ще го наредя,
че да си получи заслуженото; убеден съм, че ако постъпите
така, вие хем ще го засрамите, хем ще отмъстите за обидата,
която той иска да нанесе и на вас, и на мен.“
Щом чула тия приказки, Катела, без ни най-малко да разсъди
кой й разправя всичко това, без да си помисли, че може и да е
лъжа, както обикновено се случва с ревнивите, веднага му
повярвала и почнала да съпоставя тоя случай с други, станали
преди; кипнала изведнъж от ярост и отвърнала, че непременно
ще постъпи така, че това няма да й бъде кой знае колко трудно,
и ако мъжът й дойде там, тя така ще го накара да се засрами,
че той ще има да си спомня за тоя случай всякога, когато види
жена. Ричардо останал много доволен и като видял, че
хрумването му се оказало сполучливо, изговорил не малко
думи, за да я насърчи още повече в нейните намерения и да
прогони всякакво нейно съмнение; накрая я помолил да не
казва никому какво е узнала от него, за което дамата му се
заклела в собствената си чест.
На следната утрин Ричардо се отбил при жената, дето държала
банята, за която споменал пред Катила; обяснил й какво
възнамерява да прави и я помолил да му помогне с каквото
може. Понеже му била твърде задължена, жената отвърнала, че
ще изпълни всичко на драго сърце, и се разбрала с него какво
да каже и как да постъпи. В къщата, където се намирала
банята, имало и една много тъмна стая, без нито един
прозорец, през който да прониква светлина. По заръка на
Ричардо жената подредила тъкмо тая стая, сложила и легло —
най-удобното, което имала; и след като се нахранил, Ричардо се
излегнал на леглото и зачакал Катела.
А тя, след като изслушала Ричардо и повярвала на думите му
повече, отколкото било нужно, привечер се прибрала у дома си
изпълнена с негодувание; за щастие тя заварила там Филипело,
който бил погълнат от някакви свои грижи и може би по тая
причина не й оказал милото внимание, с което обикновено я
посрещал. Като видяла това, тя станала още по-подозрителна и
си рекла: „Ясно: той си мисли непрекъснато за оная жена, с
която утре се надява да прекара в удоволствие и наслада, ала
тая работа няма да я бъде.“ Мисълта за това не й дала покой
почти цялата нощ и тя все мислела и премисляла какво ще му
каже, когато двамата останат насаме.
Има ли смисъл да разказвам по-нататък? Като ударил деветият
час, Катела взела със себе си своята прислужница и без да
промени намеренията си, тръгнала към банята, за която й
говорил Ричардо; стигнала там, намерила оная жена и я
запитала идвал ли е Филипело. А жената, подучена от Ричардо,
отвърнала: „Вие ли сте дамата, която трябва да дойде, за да си
поговори с него?“ Катела казала: „Да, аз съм.“ Тогава жената
рекла: „Щом е така, заповядайте.“
Катела, която била тръгнала да търси каквото най-малко
искала да намери, заповядала на жената да я заведе в стаята,
където се намирал Ричардо; влязла там със забулено лице и
затворила вратата. А Ричардо, щом я видял да влиза, се
зарадвал, станал, прегърнал я и прошепнал: „Добре дошла,
душо моя!“ За да се престори още по-добре, че е другата, а не
тя, Катела също го прегърнала и почнала да го целува и гали,
без да промълви пи дума, защото се бояла, че ако заговори,
той ще и познае. В стаята било тъмно като в рог — толкова
тъмно, че дори и като му свикнели очите, човек нищо не можел
да види, от което, разбира се, и двамата били много доволни.
Ричардо я повел към леглото, където — без да говорят, за да не
би да се познаят по гласовете — двамата останали доста
време, за по-голямо удоволствие и утеха на него, отколкото на
нея; а когато на Катела й се сторило, че е дошло време да даде
израз на стаеното у нея негодувание, тя заговорила пламнала
от гняв: „Ах! Каква злощастна орис се пада на жените! Колко
грешат много от тях, като продължават да обичат своите
съпрузи! Аз, клетата, те обичах цели осем години най-много от
всичко на тоя свят, а ти, както виждам, целият изгаряш и се
топиш от любов към някаква си чужда жена, негодник такъв,
злодей неден! Знаеш ли с коя беше досега? С тази, която ти
толкова дълго време мамеше с лицемерни ласки, преструвайки
се на влюбен, докато всъщност си обичал друга! Аз съм Катела,
а не жената на Ричардо, подли изменнико! Я се вслушай, не
познаваш ли гласа ми? Аз съм Катела. И струва ми се, че
хиляда години няма да ми стигнат, за да те направя за резил
пред всички, както заслужаваш, мръсно куче такова! Ах,
клетата аз, кого съм обичала толкова години? Това подло куче,
което, предполагайки, че държи в обятията си друга жена, за
краткото време, прекарано сега с мен, ме надари с повече
ласки и любов, отколкото за всичките години, откакто му
принадлежа. Ах ти, гадно куче такова! Днес се показа толкова
як и силен, а в къщи обикновено си все слаб и немощен! Но,
слава Богу, ти обработи своето, а не чуждото поле както се
надяваше! Ясно ми е защо нощес не ме и докосна: ти си
възнамерявал да се разтовариш другаде, искал си да се пазиш,
за да се явиш като бодър ездач на бойното поле. Но
благодарение на Бога и на моята предвидливост, каквото
трябваше да стане, стана! Защо не ми отговаряш, престъпни
човече? Хайде, кажи ми нещо! Да не си онемял, докато ме
слушаше? Ей богу, не знам какво ме сдържа, та още не съм
забила нокти да ти издера очите! Ти си мислеше, че ще успееш
да ми измениш скришом, мълчешката. Но, слава Богу, нищо не
успя да направиш! И ти знаеш, ама и аз знам: пуснах след тебе
по-добри кучета, отколкото ти си мислеше.“
Ричардо слушал и се радвал на тия слова, нищо не й
отвръщал, а само я прегръщал, целувал и галел още повече.
Затова тя продължила да говори: „Да, разбира се, ти си
въобразяваш, че сега Ще ме укротиш с твоите лицемерни
ласки, досадно куче недно! Мислиш си, че ще ме успокоиш и
утешиш, но много се лъжеш. Аз няма да се утеша, докато не те
направя за резил пред всички наши роднини и приятели. А нима
аз, престъпни човече, съм по-грозна от жената на Ричардо
Минутоло? Нима тя е по-благородна от мен? Защо не
отговаряш, мръсно куче? С какво съм по-лоша от нея? Махай
се, да не си посмял да ме докоснеш, и без това днес си позволи
твърде много! Знам много добре, че сега, след като разбра коя
съм, ще се опиташ да продължиш насила каквото прави досега.
Ала добър е господ, с негова помощ ще те оставя да попостиш.
Не знам защо не пратя да повикат Ричардо, който ме обичаше
най-много от всичко на тоя свят и пак не би могъл да се
похвали, че съм го погледнала, дори само веднъж! Нима щях да
постъпя лошо, ако го бях направила? Ти се надяваше, че тук ще
си имаш работа с неговата жена и ако тя беше дошла, нямаше
да се откажеш; затова, ако той беше станал мой, ти нямаше да
имаш никакво право да ми се сърдиш.“ Дамата продължила да
говори и да го упреква, а Ричардо, като си помислил, че ако я
пусне да си отиде с тия впечатления, може да последва нещо
много лошо, решил да се обади, за да я изкара от
заблуждението, в което била изпаднала; затова, като я
прегърнал и хванал здраво, та да не може да избяга, той й
казал: „Не се гневете, любов моя! Амур ме научи да постигна с
измама онова, което не успях да имам само чрез любовта,
която изпитвах: аз съм вашият Ричардо.“
Щом чула тия думи и познала гласа му, Катела веднага
понечила да скочи от леглото, но Ричардо не й дал да мръдне;
опитала се да извика, ала той й запушил устата с ръка и казал:
„Мадона, цял живот да викате, пак няма да успеете да върнете
назад станалото, късно е; ако пък се развикате или направите
така, че някои някога узнае нещо за случилото се,
последствията могат да бъдат две. Първо — и това не може да
не ви засяга, — вашата чест и вашето добро име ще бъдат
опетнени, защото и да се помъчите да разправяте, че съм ви
примамил тук с лъжа, аз ще кажа, че това не е вярно, че,
напротив, аз съм ви накарал да дойдете тук, като съм ви
обещал пари и подаръци, а вие сте се разсърдили и сте
вдигнали целия този шум, защото не сте получили каквото сте
се надявали; вие знаете много добре, че хората са по-наклонни
да приемат лошото, отколкото доброто, затова както ще
повярват на вас, така ще повярват и на мен. Стане ли така
между мен и вашия съпруг ще възникне смъртна вражда и
може да се случи или аз да убия него, или той — мен, а това
няма да ви достави нито радост, нито удоволствие. Затова,
сърце мое, откажете се от намерението си, което хем ще
опозори вас, хем ще всади вражда между вашия мъж и мен и
ще изложи на опасност живота на двама ни. Вие не сте
първата, нито последната излъгана жена. Ако съм ви измамил,
направих го не с цел да ви отнема каквото ви принадлежи, а
заради пламенната любов, що изпитвам към вас и съм готов да
изпитвам винаги, оставайки ваш най-покорен слуга. И тъй като
самият аз и всичко, каквото притежавам, и всичко, каквото мога
и каквото струвам, отдавна ви принадлежи, искам от днес
нататък да ви принадлежа изцяло. Вие сте умна и разсъдлива
жена, надявам се, че и в тоя случай ще се покажете такава.“
Докато Ричардо говорел всичко това, Катела плачела, та се
късала и макар да била много разглезена и да съжалявала
много за станалото, нейният разум все пак й подсказвал, че
Ричардо с прав; тя разбрала, че наистина може да стане така,
както й казал той. Затова му рекла: „Ричардо, не знам дали Бог
ще ми даде сили да понеса твоята измама и оскърблението,
което ми нанесе. Аз не искам да викам тук, където дойдох
подтиквана от моята наивност и прекомерна ревност; но
повярвай ми, няма да се успокоя, докато не разбера, че по
един или друг качиш съм получила удовлетворение за това,
което ти ми стори; затова пусни ме, не ме задържай повече; ти
постигна каквото искаше, получи от мен толкова, колкото
искаше; а сега остави ме да си вървя! Пусни ме, моля те!“
Като разбрал, че тя е все още твърде разгневена, Ричардо
решил да не я пуска, докато не се успокои; затова започнал да
я утешава с най-нежни слова и толкова й говорил, толкова я
молил и увещавал, че дамата най-после отстъпила и се
помирила с него, след което, със съгласието и на двамата, те
останали и прекарали дълго време в най-голямо удоволствие.
А дамата, след като разбрала, че целувките на любовника са
много по-сладки от целувките на съпруга, заменила строгостта
си към Ричардо с нежна любов и от тоя ден започнала да го
обича пламенно; проявявайки най-голяма предпазливост, те
често се наслаждавали на своята любов. И нека даде Бог и ние
да се наслаждаваме на нашата.
НОВЕЛА VII
Тедалдо се скарва с любимата си и напуска Флоренция; след
известно време се завръща предрешел като поклонник, среща
се с дарбата, убеждава я, че е сгрешила, спасява от смъртно
наказание нейния съпруг, обвинен в убийството на Тедалдо,
помирява го с братята си, а после се отдава на разумна
наслада с жена му.
Фиамета млъкнала, всички я похвалили, а кралицата наредила
на Емилия да начене веднага своя разказ, та да не губят време.
Емилия започнала така:
— Ще ми се да се завърнем в нашия град, откъдето двете
преждеговоривши предпочетоха да излязат, за да ви разкажа
как един наш съгражданин успял да си възвърне дамата, която
бил загубил.
И така, живял някога във Флоренция млад благородник, на име
Тедалдо дели Елизеи; той бил безумно влюбен в една дама,
която се казвала Ермелина и била съпруга на някой си
Алдобрандино Палермини; благодарение на изисканите си
обноски Тедалдо успял да осъществи желанията си и да се
наслаждава; но съдбата, която е враг на щастливците, се
противопоставила на тая радост; дамата, след като известно
време била благосклонна към Тедалдо, не знам по каква
причина, изведнъж го лишила от своето благоволение и не само
отказвала да приеме неговите послания, ами не искала за нищо
на света да го вижда повече. Поради това той бил обзет от
дълбока печал, но тъй като криел любовта, си, никой не
разбрал каква е причината за неговата мъка; опитал той какво
ли не, за да си възвърне любовта, която (както му се струвало)
изгубил, без да има вина, ала след като се убедил, че усилията
му отиват нахалост, решил да се махне оттук, защото не му се
искало виновницата за неговите страдания да се радва, че той
чезне по нея. Затова, като събрал малко пари, без да се обади
никому — ни на роднини, ни на приятели (освен на един свой
близък, който знаел всичко), Тедалдо напуснал тайно града и
отишъл в Анкона, където се установил под името Филипо ди
Сан Лодечо; тук се запознал с някакъв богат търговец,
постъпил при него на работа като слуга и потеглил с неговия
кораб за Кипър. Търговецът харесал толкова много обноските и
държането на Тедалдо, че му дал не само висока заплата, ами
го направил свой съдружник и му поверил голяма част от
сделките си, които той поел така успешно и с такова старание,
че за няколко години станал добър, богат и известен търговец.
Погълнат от тия свои занимания, той често се сещал за своята
жестока дама и макар да бил дълбоко засегнат от тая любов,
изпитвал силно желание да я види отново, но проявил такова
упорство, че успял да издържи цели седем години.
Ала не щеш ли, веднъж, като бил в Кипър, чул една песен,
съчинена някога от самия него; песента разказвала за любовта,
която той изпитвал към дамата, за нейната любов към него и за
радостта, която тя му доставяла; в същия миг Тедалдо си
помислил, че не е възможно дамата да го е забравила и
желанието му да я види отново така се разпалило, че той не
успял да издържи и решил да се върне във Флоренция. Затова,
след като си уредил работите, взел със себе си един слуга и
потеглил за Анкона; там изчакал да пристигнат вещите му,
пратил ги във Флоренция при един свой другар от Анкона, а
самият той се преоблякъл като поклонник, завръщащ се от
гроба господен, и се запътил тайно за Флоренция, съпроводен
от слугата си.
Като пристигнал тук, отседнал в една малка странноприемница,
стопанисвана от двама братя, намираща се близо до дома на
дамата. И първото нещо, което направил, било да застане пред
нейния дом, за да я зърне, ако му се отдаде случай; ала видял,
че вратите са залостени, а прозорците — затворени, и се
разтревожил да не би дамата да е умряла или пък да се е
преместила другаде. Обзет от силно безпокойство, той се
отправил към къщата, където живеели неговите братя; като
стигнал там, за голямо свое учудване видял, че Четирима от тях
стоят пред вратата, облечени в черно от главата до петите; и
тъй като знаел, че за времето, откакто бил напуснал града, се е
изменил твърде много, пък и бил така облечен, че трудно
можели да го познаят, той се приближил смело към един
обущар и го запитал защо тия мъже са облечени в черно.
Обущарят отвърнал: „Облечени са в черно, понеже преди две
недели техният брат, на име Тедалдо, който напусна отдавна
нашия град, е бил убит. Доколкото разбрах, те са заявили пред
съда, че е бил убит от някой си Алдобрандино Палермини
защото Тедалдо обичал жена му и се бил върнал тайно, за да
се види с нея. Алдобрандино е задържан.“ Тедалдо се учудил
не малко как е възможно някой толкова да прилича на него, та
така да се припознаят, и съжалил Алдобрандино за сполетялата
го беда. Като узнал, че дамата е жива и здрава, привечер той се
прибрал в странноприемницата, изпълнен с най-различни
мисли; седнал да вечеря със слугата си, а после го настанили
да спи едва ли не в най-горния кат на къщата. Легнал си той, но
дали защото го безпокоели тежки мисли, или защото постелята
била неудобна, а може би и поради оскъдната вечеря не можал
да заспи чак до полунощ; на едно време, както лежал буден, му
се сторило, че някой се спуска от покрива, а след малко през
пролуката на вратата в стаята проникнала светлина. Тедалдо се
промъкнал на пръсти до пролуката, за да разбере какво става,
и видял една млада, доста хубава девойка със светилник в
ръка, към която се приближавали трима мъже, навярно
спуснали се от покрива; те я поздравили най-приятелски, а
после единият от тях й казал: „Слава Богу, най-сетне ще можем
да си отдъхнем спокойно, защото научихме от достоверно,
място, че братята на Тедалдо Елизеи са посочили като
виновник за смъртта му Алдобрандино Палермини, а той
признал всичко и присъдата вече е подписана; въпреки това
трябва да пазим най-строго мълчание, защото научат ли някой
ден, че ние сме го убили, ще изпаднем в същата опасност, в
каквато се намира сега Алдобрандино.“ След като казали това
на девойката, която се зарадвала извънредно много, те слезли
надолу и отишли да спят.
А Тедалдо, който чул всичко, седнал да размишлява на колко
много и на какви заблуди може да стане жертва човешкият ум:
най-напред се сетил за братята си, които оплакали и погребали
чужд човек вместо него; после се замислил за невинния мъж,
обвинен по невярно подозрение и осъден на смърт с помощта
на лъжливи доказателства; накрая почнал да разсъждава за
сляпата жестокост на законите и управниците, които уж в
старанието си да установят истината, много често със своята
жестокост принуждават хората да дават лъжливи показания и
се представят за ревностни служители на правосъдието и на
бога, докато всъщност служат само на неправдата и на дявола.
После почнал да размишлява как да спаси живота на
Алдобрандино и решил какво да каже и как да постъпи.
Сутринта Тедалдо станал, освободил слугата си и щом решил,
че времето е удобно, отправил се сам към дома на своята
дама; когато стигнал там, видял, че вратата е оставена
отворена, влязъл и като съзрял дамата да седи на пода в една
малка зала на долния етаж, цялата потънала в сълзи и печал,
едва не заплакал от жалост; приближил се към нея и рекъл:
„Мадона, не се измъчвайте: утехата не е далеч от вас.“ Щом
чула тия слова, дамата повдигнала очи и продължавайки да
плаче, го запитала: „Добри човече, ти ми изглеждаш чужденец,
комай си поклонник; какво знаеш ти за моята утеха или за
моята печал?“ Поклонникът отвърнал: „Мадона, аз идвам от
Константинопол, току-що пристигнах, Бог ме прати, за да
превърна сълзите ви в радост и да спася мъжа ви от смърт.“
Дамата възкликнала: „Щом идваш от Константинопол и си
току-що пристигнал, откъде знаеш кой е моят мъж и коя съм
аз?“ Тогава поклонникът започнал от самото начало и й
разказал цялата история за злочестината на Алдобрандино,
обяснил й коя е тя, откога е омъжена и много други неща, които
знаел за нейното минало; дамата останала много учудена и
понеже го помислила за пророк, паднала на колене пред него и
почнала да го моли в Името Господне да побърза, щом е дошъл
да спаси Алдобрандино, защото нямало много време.
Преструвайки се на много свят човек, Поклонникът Казал:
„Мадона, станете й слушайте внимателно какво ще ви кажа, но
да знаете, че не бива да го разказвате никога никому. Господ
Бог се смили да ми разкрие, че бедата, дето ви е сполетяла
сега, ви е изпратена заради един грях, сторен от вас на
времето. Господ е благоволил да пречисти този грях донейде
чрез сегашните ви страдания; но неговата воля е вие да го
изкупите изцяло, иначе ви чакат още по-големи нещастия.“
Тогава дамата изхлипала: „Месер, аз съм извършила много
грехове и не знам кой измежду тях е угодно Богу да изкупя! Ако
сте научили нещо, кажете ми, аз ще направя каквото мога, за
да го изкупя.“ — „Мадона — рекъл полковникът, — много добре
ми е известно за кои ваш грях става дума, ала аз ще ви питам
не за да науча повече подробности, а за да може вие самата,
като го разкажете, да изпитате още по-големи угризения на
съвестта. Но да не бъдем голословни. Я ми кажете, помните ли
да сте имали някога любовник?“ При тия думи дамата
въздъхнала дълбоко и много се учудила, защото мислела, че
това се е запазило в тайна, въпреки че след убийството на
човека, когото погребали уж като Тедалдо, приятелят на
Тедалдо, който знаел за тяхната любов, се изпуснал най-
неблагоразумно, споменал нещичко и хората почнали да
шушукат. Тогава тя отвърнала: „Виждам аз че Бог ви разкрива
всички хорски тайни, затова не възнамерявам да крия от вас и
моите. Вярно е, че на младини бях много влюбена в нещастния
младеж, за чиято смърт сега обвиняват моя съпруг; много
плаках аз заради смъртта на тоя човек и продължавам да
страдам и да се измъчвам, макар че преди той да замине, бях
почнала да се отнасям с него жестоко и студено; но нито
неговото заминаване, нито продължителното му отсъствие, нито
нещастната му кончина — нищо не бе в състояние да го
изтръгне от сърцето ми.“
Поклонникът рекъл: „Вие никога не сте обичали клетия младеж,
който е убит; вие сте обичали Тедалдо Елизеи. Я ми кажете:
защо му се разсърдихте на времето? Обиди ли ви той с нещо?“
Дамата отвърнала: „Не, той никога с нищо не ме оскърби;
причина за моя гняв станаха словата на един проклет монах,
пред когото веднъж се изповядах. Когато му разказах за
любовта си към тоя човек, за това, че съм много близка с него,
той така ме изплаши, че и днес още, сетя ли се за това, тръпки
ме побиват: почна да ми разправя, че ако не се откажа от тая
връзка, щяла съм да попадна право в устата на дявола, във
вечния мрак на преизподнята, че за наказание щели да ме
хвърлят в огъня. Толкова се изплаших, че реших да прекратя
близостта си с Тедалдо, затова и престанах да приемам
неговите писма и послания; но аз съм убедена, че ако той,
вместо да замине от отчаяние, както предполагам, бе останал и
бе продължил да настоява, а аз бих видяла как се топи от мъка
като сняг на слънце, твърдата ми решителност щеше да бъде
сломена, защото никога не съм изпитвала по-силно желание от
това.“
Тогава поклонникът се обадил: „Мадона, точно този грях ви кара
сега да се измъчвате. Знам много добре, че Тедалдо никога за
нищо не ви е принуждавал: когато сте се влюбили в него,
сторили сте го по ваше желание; харесали сте го, сама сте
поискали той да дойде при вас, а след като сте станали много
близки, вие сте се показали толкова ласкава и мила с него, че
тоя човек, който ви е обичал и преди, след това се е влюбил
във вас хиляда пъти по-силно, та и повече. Ако наистина е било
така (а аз знам, че е било така), какво би могло да ви накара да
се разделите с него по такъв жесток начин? Трябвало е да
размислите по-рано и ако сте допускали, че после ще се
разкайвате заради лошата си постъпка, изобщо да не правите
така. Той е станал ваш, но и вие сте станали негова. Понеже е
бил ваш, вие сте имали право да се разпореждате с него като с
ваша собственост, и ако пожелаете, да постъпите така, че той
да не бъде вече ваш; но да пожелаете да му отнемете себе си
мимо волята му, и то след като сте му принадлежали, това вече
е било нечестно, все едно, че сте извършили кражба. Трябва да
знаете, че аз съм монах и познавам много добре всички нрави
на монасите; затова смятам, че аз повече от който и да е друг
имам основание да се изкажа за тях с известна свобода (за
ваша полза, разбира се); искам да ви припомня някои неща за
тях, та занапред да ги познавате по-добре, отколкото ги знаете
сега. Някога е имало достойни и свети монаси, но у тия, дето
сега наричат себе си монаси и искат и людете да ги смятат за
такива, няма нищо монашеско освен расото; ама и то не е
монашеско, защото, ако на времето основателите на
монашеските ордени са се разпореждали расата да бъдат тесни
и прости, от грубо платно, като доказателство, че обличайки
тялото си в такава проста дреха, те изразяват презрението, с
което техният дух се отпием към всичко мирско, то днешните
монаси си шият широки, двойни и лъскави раса от най-тънко
плитко, придавайки им най-изящен, архиерейски вид, и по се
срамуват да се перчат с тях в църквите и по площадите, както
правят миряните със своите дрехи. И както рибарят гледа да
улови с мрежата си в реката колкото се може повече риба, така
и те, загръщайки се в широките поли на своите раса, гледат да
примамят е тях колкото се може повече светици, вдовици и
други наивни жени и мъже; това е най-голямата им грижа,
повече от всичко друго. Та за да бъда по-близо до истината,
искам да ви кажа, че тия хора не носят монашески раса, а по-
скоро само цвета, който би трябвало да има расото. Докато
някогашните монаси са ратували за спасение на човешките
души, днешните ламтят само за жени и богатства; те винаги са
влагали и продължават да влагат всичките си сили, за да
плашат глупците с крясъци и разни страшни изображения, да
им внушават, че могат да изкупят греховете си с милостиня и
молитви, за да могат пък те, дето са станали монаси не от
набожност, а поради низостта на своята душа, да получават
всичко наготово, без да работят; един ще им донесе хляб, друг
— вино, трети — ядене, а те ги залъгват, че така щели да
успокоят душите на починалите си близки. Разбира се, вярно е,
че милостинята и молитвите изкупват греховете; но ако тия,
дето правят подаяния, се вгледат на какви хора дават
милостиня или ако ги познаваха, те щяха да запазят всичко за
себе си или пък биха предпочели да го хвърлят на свинете. И
понеже монасите знаят, че на тях ще им бъде толкова по-добре,
колкото по-малък е броят на заможните люде, всеки от тях се
стреми с крясъци и заплахи да отнеме от ближния си онова,
което той самият иска да притежава. Те порицават мъжете,
отдаващи се на сладострастие, за да може, след като
порицаните се откажат, жените да останат за тях, които
порицават; осъждат и проклинат лихварството и незаконните
печалби, та след като почнат да ги събират, уж от името на
църквата, да могат да си шият по-широки раса и да се доберат
я до епископство, я до някой друг висок сан, и то със същите
пари, които според собствените им слова осъждат на гибел и
проклятие тия, дето ги притежават. Почнат ли да ги корят за тия
им дела и за другите безобразия, дето вършат, те отговарят:
«Правете каквото казваме, а не каквото вършим»; защото
смятат, че това е достатъчно да облекчи всяка душевна тежест,
сякаш на паството му е по-лесно да бъде непреклонно и твърдо
като желязо, отколкото на неговите пастири. При това повечето
от тях знаят колко малко люде, като чуят тоя отговор, ще
последват думите, а не делата им. Днешните монаси се стремят
да ви накарат да вършите каквото те искат: сиреч да им
пълните кесиите с пари, да им доверявате своите тайни, да
пазите целомъдрието си, да бъдете търпеливи, да прощавате
обидите, да не злословите; това са все хубави, почтени, свети
неща, но защо ви говорят за всичко това? За да имат те самите
възможност да се занимават с всички ония неща, които иначе
не биха могли да вършат, ако с тях се занимаваха само
миряните. Кой не знае, че без пари тяхното тунеядство не би
могло да продължава? Ако почнеш да харчиш парите си за
собствено удоволствие, монахът не ще може да безделничи в
своя манастир; ако почнеш да се навърташ около жените, за
монасите няма да има място при тях; ако не търпиш и не
прощаваш обидите, монахът не би се осмелил да влезе в твоя
дом, за да скверни семейството ти. Но защо да се спирам
подробно на всяко нещо? Те сами се обвиняват всеки път, щом
почнат да се оправдават по тоя начин пред хората, които
разбират. Щом не са сигурни, че ще могат да се въздържат и да
водят свят живот, защо не си седят в къщи, вместо да стават
монаси? Ако пък все пак са решили да се посветят на
монашеството, защо не последват другото свещено слово на
евангелието: «Христос започна да твори и да поучава»? Нека и
те първо започнат да творят, а после да тръгнат да поучават
другите. Досега през целия си живот съм виждал хиляди мъже
да ухажват, обичат и посещават не само светските жени, ами и
тия, дето са в манастирите; сред тях винаги са били и ония,
които вдигат най-много шум от амвоните. Нима трябва да
следваме техния пример? Който иска да постъпва така, негова
си воля, но Бог ще каже дали той постъпва благоразумно. Да
предположим все пак, че монахът, който пи се е скарал, е бил
прав, а именно, че нарушението на съпружеската вярност е
тежък грях. Но нима не е тежко престъпление да ограбиш един
човек? Нима не е още по-жестоко да убиеш точи човек или да
го принудиш да се скита немил-недраг по света? Всеки ще
каже, че е така. Ако една жена стане любовница пи някой мъж,
това е природен грях; но да обереш някого, да го убиеш или
прогониш — топа вече е злосторничество. Преди малко ви
доказах, че вие сте ограбили Тедалдо, като сама сте му отнели
себе си, след като сте станали негова собственост с ваше
доброволно съгласие; а сега твърдя, че доколкото е зависело от
вас, вие сте го и убили, защото, след като сте започнали да се
отнасяте към Тедалдо все по-жестоко, на него не му е оставало
друго, освен сам да сложи край на живота си; а законът гласи,
че тоя, който е станал причина за извършено зло, е виновен
наравно с оня, който го е извършил. Не можете да отречете, че
вие сте причина той да отиде в изгнание и да се скита немил-
недраг по света цели седем години. Така че с всяка една от
трите гореспоменати постъпки вие сте извършили много по-
голям грях, отколкото когато сте се любели с него. А сега да
видим друго: може би Тедалдо е заслужавал такова отношение?
Не, разбира се; вие сама признахте това, а да не говорим, че
доколкото знам, той ви обича повече и от собствения си живот.
Никоя друга той не е превъзнасял така над останалите жени, за
никоя друга не се е изказвал с такова уважение и с такива
хвалебствия както за вас, и то на места, където е бил уверен,
че споменаването на вашето име няма да възбуди подозрение и
няма да опетни честта ви. Цялото му богатство, неговата чест,
неговата свобода — всичко е било във ваши ръце. Нима той не
е бил от благороден произход? Нима не е изпъквал с красотата
си сред другите свои съграждани? Нима не е притежавал
добродетелите, които трябва да има всеки млад човек? Та нали
всички са го обичали и уважавали, нали за всички е бил винаги
желан гост? И на това вие не можете да кажете, че не е така.
Тогава как можахте заради думите на някакъв си тъп, глупав и
завистлив монах да се решите на такава жестока постъпка
спрямо тоя човек? Не мога да разбера заблудата на тия жени,
които пренебрегват и подценяват мъжете, вместо да си съберат
ума и да видят какво са те и с какво благородство Бог е
надарил мъжа в сравнение с всяка друга жива твар; та те би
трябвало да се гордеят, когато някой ги обича, най-много за него
да милеят, да правят каквото могат, за да му угаждат, та да не
престане да ги обича. А вие сама си знаете как сте постъпили
под влиянието на оня монах, дето сигурно е някакъв търтей,
готованец и лицемерен чревоугодник; а може би е искал да
заеме мястото на оногова, когото се е стараел да прогони.
Божието Правосъдие, що отмерва най-справедливо
последиците на всяка постъпка, не с пожелало да остави без
възмездие именно тоя ваш грях; затова както вие сте се
постарали да отнемете себе си от Тедалдо, така и вашият мъж
без вина е изпаднал и все още се намира в опасност заради
Тедалдо, а вие се измъчвате. Ако желаете да се избавите от
това страдание, длъжна сте да обещаете и най-вече да
изпълните следното: ако някой ден Тедалдо се завърне от
продължителното си изгнание, вие ще трябва да му възвърнете
вашата милост, вашата любов, благосклонност и близост и да го
възстановите в същото положение, каквото е заемал, преди да
повярвате така неразумно на оня смахнат монах.“
Поклонникът завършил словото си, а дамата, която го слушала
най-внимателно, си мислела, че обвиненията му са напълно
справедливи; тя била уверена, че сполетялата я мъка е
наказание, пратено й именно за тоя грях, както казал той,
затова рекла: „Приятелю божи, признавам, че всичко, за което
говорихте, е вярно и че благодарение най-много на вашите
слова можах да разбера какво представляват монасите, които
досега смятах за свети люде; признавам без колебание, че
постъпвайки така с Тедалдо, аз съм направила голяма грешка;
ако е възможно, готова съм на драго сърце да изкупя грешката
си по начина, за който вие ми споменахте. Но как да го сторя?
Тедалдо няма никога вече да се завърне: той е мъртъв; затова
не разбирам защо трябва да ви обещая нещо, което не може да
се изпълни.“
Тогава поклонникът отвърнал: „Мадона, както Бог ми разкри,
Тедалдо съвсем не с мъртъв; той е жив и здрав и ще бъде
много доволен, ако може да разчита на вашата милост.“ Дамата
възкликнала: „Какво говорите! Та аз го видях да лежи проснат
пред вратата ми, прободен на няколко места с нож, държах го в
прегръдките си, пролях много сълзи над застиналото му лице,
та всичко това може би е станало причина за ония клевети,
които после се разчуха.“ Поклонникът отвърнал: „Мадона,
каквото и да казвате, аз ви уверявам, че Тедалдо е жив; ако
обещаете и изпълните онова, за което говорихме, надявам се,
че скоро ще го видите.“ Тогава дамата казала: „Ще го направя,
ще го направя на драго сърце и нищо друго няма да ми достави
такава радост, както да видя мъжа си свободен, а Тедалдо —
жив.“
Тогава Тедалдо си рекъл че е време да се открие на дамата, да
я утеши и обнадежди за спасението на мъжа й, затова казал:
„Мадона, за да ви успокоя относно вашия съпруг, налага се да
ви разкрия една голяма тайна, която ще трябва да пазите и да
не разправяте, докато сте жива.“ Те били сами в един уединен
кът на къщата, тъй като дамата имала пълно доверие на
поклонника, който й се сторил много свят човек; Тедалдо
извадил пръстена, подарен му на времето от дамата след
последната нощ, която прекарали заедно, и който той
съхранявал най-грижливо, показал й го и я запитал: „Мадона,
познавате ли тоя пръстен?“ Щом го видяла, дамата го познала и
отвърнала: „Да, месер, някога аз го подарих на Тедалдо.“ Тогава
поклонникът станал, отхвърлил от себе си поклонническите
дрехи, снел шапката си и като заговорил на флорентински,
рекъл: „А мене познавате ли ме?“
Когато дамата разбрала, че пред нея стои Тедалдо, мигом се
вцепенила от страх, както хората се плашат от мъртъвците,
когато ги видят да ходят като живи; и не се втурнала да
посрещне Тедалдо като човек, завръщащ се от Кипър, а
понечила да побегне, обзета от ужас, сякаш той се бил върнал
от гроба. Ала Тедалдо й казал: „Не се бойте, мадона, аз съм
вашият Тедалдо, жив и здрав, никога не съм умирал, никой не
ме е убивал, каквото и да мислите и вие, и моите братя.“ Щом
се поокопитила и познала гласа му, дамата се вгледала по-
внимателно в него и след като се уверила, че той наистина е
Тедалдо, разплакала се, хвърлила се на врата му, целунала го и
рекла: „Добре дошъл, мили мой Тедалдо!“ А Тедалдо, след като
я прегърнал и целунал, рекъл: „Мадона, сега не е време за по-
сърдечно посрещане; искам да изляза и така да уредя всичко,
че вашият Алдобрандино да се прибере у дома си здрав и
читав; надявам се, че до утре вечер ще получите вести, които
ще ви зарадват; ако, както предполагам, бъда в състояние да
ви успокоя относно неговото освобождение, бих искал още тази
нощ да дойда при вас и да ви разкажа всичко много по-
спокойно, отколкото бих могъл сега.“
Като облякъл отново поклонническите дрехи и сложил своята
шапка, той целунал още веднъж дамата, успокоил я с няколко
добри думи, сбогувал се с нея и се запътил към мястото,
където бил затворен Алдобрандино, чиито мисли били
изпълнени повече със страх от близката смърт, отколкото с
надеждата да бъде освободен; Тедалдо влязъл при него със
съгласието на пазачите уж да го утеши и като приседнал край
него, казал му: „Алдобрандино, аз съм твой приятел, пратен от
Бога да те снася, защото Бог се смили над тебе заради твоята
невинност; затова, ако ти от уважение към него речеш да ме
удостоиш с една малка милост, за която ще те помоля сега,
можеш да бъдеш уверен, че утре, преди още да мръкне,
вместо да чуеш очакваната от тебе смъртна присъда, ще
узнаеш, че си оправдан.“
Алдобрандино отвърнал: „Почтени човече, макар че не те
познавам и не си спомням да съм те виждал някъде, щом си
решил да се погрижиш за моето спасение, сигурно, както
твърдиш, си мой приятел. Трябва да ти кажа, че аз наистина не
съм извършил това, за което, както разправят, трябва да бъда
осъден на смърт; вярно е, сторил съм други грехове, които
може би и ме докараха до тоя хал. От уважение към Господа
Бога ти казвам, че ако той сега наистина се смили над мен, аз
не само ще обещая, а ще изпълня на драго сърце и нещо по-
голямо, камо ли малко; затова искай каквото ти е угодно,
защото, ако бъда освободен, непременно ще изпълня всичко.“
Тогава поклонникът казал: „Не искам от теб друго, освен да
простиш на четиримата братя на Тедалдо, задето са те
докарали до това положение, предполагайки, че ти си
виновникът за гибелта на техния брат; искам, ако те помолят да
им простиш, да ги приемеш като братя и твои приятели.“
Алдобрандино отвърнал: „Само оскърбеният знае най-добре
какво нещо е сладостта на отмъщението и страстта, с която се
стреми към него; въпреки това, ако Бог се погрижи за моето
спасение, ще им простя на драго сърце, дори прощавам им
още сега; и ако изляза оттук жив и свободен, ще се постарая да
постъпя както ти е угодно.“
Поклонникът останал доволен от тия негови думи и без да
добави друго, помолил Алдобрандино да не изпада в униние,
тъй като по всяка вероятност още преди края на следния ден
щял да чуе сигурна вест за своето спасение. Като излязъл
оттам, Тедалдо се запътил към синьорията и заявил тайно пред
благородника, комуто тоя ден принадлежала властта, следното:
„Господарю мой, всеки е длъжен според силите си да спомага
за разкриване истината за всичко, що се случва; най-вече пък
люде с вашето положение, за да не бъдат наказвани тия, дето
не са извършили никакво престъпление, а истинските
виновници. Дойдох при вас, за да стане именно така, за ваша
чест и за зла участ на тия, дето са я заслужили. Както знаете,
вие сте се, отнесли с най-голяма строгост към подсъдимия
Алдобрандино Палермини, защото мислите, че сте успели да
докаже те, че той е убил Тедалдо Елизеи, и сте готов да го
осъдите; това съвсем не е вярно, аз ще ви го докажа още преди
полунощ, като предам във ваши ръце убийците на тоя младеж.“
Достойният мъж, комуто било жал за Алдобрандино, се
вслушал драговолно в думите на поклонника и след като той му
разказал още много неща около тая работа, по негово указание
заловил по време на първия им сън двамата братя, стопани на
странноприемницата, и техния слуга без всякаква съпротива, а
когато рекъл да ги подложи на изтезания, за да узнае как стои
работата, те не издържали и всеки поотделно, а после всички
заедно признали, че са убили Тедалдо Елизеи, без да го
познават. Като ги попитали защо са постъпили така, те
отвърнали, че са извършили убийството, понеже в тяхно
отсъствие той досаждал много на жената на единия от тях и
искал да я принуди да задоволи желанията му.
Като узнал това, поклонникът поискал разрешение от
благородния господар да си върви и отишъл скришом в дома на
мадона Ермелина, където я намерил съвсем сама, тъй като
всички други били легнали да спят; тя го очаквала с еднакво
желание както да научи добри вести за съпруга си, така и да се
помири окончателно с Тедалдо. Като се приближил към нея, той
възкликнал весело: „Прескъпа мадона, радвай се, защото утре
твоят Алдобрандино ще се завърне при теб здрав и читав.“ И за
да й вдъхне още по-голяма увереност, той й разказал най-
подробно какво бил направил.
Дамата, която след двете станали като изневиделица събития
(завръщането на живия Тедалдо, когото тя наистина оплаквала,
убедена, че е мъртъв, и вестта, че Алдобрандино, когото пък се
канела да оплаква след няколко дни, ще бъде избавен от
сполетялата го опасност) била обзета от такава радост, каквато
едва ли някой е изпитвал, прегърнала най-любовно Тедалдо и
го целунала; после те си легнали заедно в постелята и с общо
съгласие се помирили на драго сърце по най-прелестен и весел
начин, доставяйки си един на друг и радост, и утеха.
Призори Тедалдо станал, обяснил на дамата какво
възнамерява да прави, отново я помолил да запази всичко в
най-строга тайна, облякъл поклонническите дрехи и излязъл от
дома, за да се заеме, когато му дойде времето, с работите на
Алдобрандино. Щом съмнало, синьорията, която била убедена,
че всичко е достатъчно ясно, веднага пуснала на свобода
Алдобрандино, а след няколко дни главите на престъпниците се
търкулнали на същото място, където било извършено
убийството. Алдобрандино, след като бил освободен за голяма
радост на него самия, на жена му и на всички техни приятели и
роднини, разбирайки напълно ясно, че дължи живота си на
намесата на поклонника, го поканил да живее в неговия дом
през цялото време, докато пожелае да остане в града; тук и
той, и жена му се надпреварвали да му оказват почести и да му
се радват, особено жена му, която знаела много добре за кого
прави това.
След няколко дни Тедалдо решил, че е дошло време да помири
Алдобрандино със своите братя; при това той научил, че те не
само се почувствували подиграни след неговото освобождение,
ами от страх ходели въоръжени; затова напомнил на
Алдобрандино за даденото обещание. Алдобрандино отвърнал,
че е готов да го изпълни. Тогава поклонникът го помолил да
устрои на следния ден голямо пиршество, на което по негово
желание заедно със своите роднини и жените им Алдобрандино
трябвало да покани и четиримата братя, и техните съпруги;
после добавил, че той сам щял да отиде веднага да ги покани
от негово име на пиршеството и помирението. Алдобрандино се
съгласил; поклонникът отишъл при четиримата братя и след
продължителни увещания, необходими при такива случаи, най-
сетне успял да ги убеди с помощта на неопровержими доводи,
че трябва да възобновят дружбата си с Алдобрандино и да го
помолят за прошка. Накрая ги поканил на следния ден на обед
у Алдобрандино заедно с жените им; те повярвали на честната
дума и приели поканата на драго сърце.
И така, на следния ден към обед четиримата братя на Тедалдо,
облечени в черно, както си ходели, придружавани от неколцина
свои приятели, пристигнали в дома на Алдобрандино, който ги
очаквал; тук, пред всички, които били поканени на пиршеството
от Алдобрандино, те хвърлили на земята своето оръжие и се
поставили на негово разположение, молейки го да им прости
каквото му били сторили.
Алдобрандино се просълзил, приел ги най-приятелски, целунал
ги в устата и с няколко кратки слова им простил нанесеното
оскърбление. След тях пристигнали техните жени и сестри, и те
облечени в черно; те били посрещнати сърдечно от мадона
Ермелина и другите дами. После мъжете, а наравно с тях и
жените били нагостени както подобава на такъв богат пир,
където всичко заслужавало най-голяма похвала с изключение
на мълчанието, причинено от неотдавнашната скръб, що личала
по черните дрехи на близките на Тедалдо; затова неколцина от
присъствуващите порицали предложението на поклонника да се
устрои този пир — нещо, което той веднага доловил. И когато
дошло време (както си бил намислил от преди), той станал,
докато другите все още продължавали да ядат плодове, и
рекъл: „За да бъде весело, на тоя пир му липсва само Тедалдо,
когото ще ви покажа сега, тъй като вие не можахте да го
познаете, въпреки че се намира непрекъснато сред вас.“
Като казал това, той съблякъл поклонническите си одежди и
останал само по една дреха от зелена коприна. Всички
втренчили поглед в него с най-голямо изумление и дълго го
разглеждали, преди някой да се реши да повярва, че това
наистина е Тедалдо.
Тедалдо забелязал това и започнал да им разказва надълго и
нашироко за роднините, за разни случки в техния род, за
собствените си патила. Тогава братята му и останалите мъже се
разплакали от радост и се втурнали да го прегръщат и целуват;
последвали ги и дамите — чужди и близки — всички с
изключение на Ермелина. Тогава Алдобрандино я запитал:
„Какво става, Ермелино? Защо и ти не поздравиш Тедалдо,
както направиха останалите дами?“ А дамата отвърнала пред
всички: „Уверена съм, че никоя от тук присъствуващите дами не
би искала да го приветствува с по-голяма охота, отколкото аз.
Та нали съм му задължена повече, отколкото който и да е друг,
защото благодарение на неговата помощ ти се върна при мен.
Но непристойните слова, изречени в дните, когато ние
оплаквахме оногова, когото мислехме за Тедалдо, ме карат да
се въздържам.“
Алдобрандино възразил: „Хубава работа! Нима мислиш, че ще
повярвам на тия, дето лаят? Полагайки усилия за моето
спасение, той доказа, че това е лъжа; а ти знаеш много добро,
че аз никога не съм давал ухо на подобни приказки; стани
колкото се може по-скоро и иди да го прегърнеш.“
Дамата, която само това чакала, побързала да се подчини на
мъжа си, надигнала се от мястото си, целунала Тедалдо, както
направили в останалите, и го поздравила. Великодушието на
Алдобрандино се поправило и на братята на Тедалдо, и на
всички присъствуващи там мъже и жени; то помогнало да бъде
заличена всякаква вражда, възникнала у някои по причина на
предишните слухове.
След като всички поздравили Тедалдо най-радостно, той сам
смъкнал от братята си черните дрехи и траура от своите сестри
и снахи и поискал да им донесат веднага други дрехи. Те се
преоблекли и всички захванали да пеят, да играят и да се
веселят; така пирът, започнал с мълчаливо начало, завършил с
шумен край. После всички вкупом, както били в най-весело
настроение, отишли в дома на Тедалдо, където седнали да
вечерят; и там продължили празненството и през следващите
дни.
Дълго време флорентинците гледали на Тедалдо като на
възкръснал човек, като на някакво чудо, и у мнозина, та дори и
у братята му тлеела искрица съмнение: той ли е, или не е той;
те не били напълно уверени и може би дълго още нямало да
вярват, ако една случка не им доказала ясно кой всъщност е
бил убит. Ето какво се случило: веднъж край дома на Тедалдо
минали някакви войници от Луниджана; като видели Тедалдо, те
се спуснали към него и казали: „Здравей, Фациоло!“ Тедалдо,
който бил заедно с братята си, отвърнал: „Вие сте се
припознали.“ А те, щом чули гласа му, се смутили и го помолили
за извинение с думите: „Вие наистина приличате, и то много
повече, отколкото може да си представи човек, на един наш
другар, на име Фациоло от Понтремоли, който дойде тук преди
около две-три недели, и ние не можахме да разберем какво се
е случило с него. Вярно е, че се учудихме на вашите дрехи,
защото и той бе войник като нас.“
Като чул това, най-големият брат на Тедалдо се приближил и
запитал как е бил облечен Фациоло.. Те му обяснили и се
оказало, че убитият бил облечен в същите дрехи, за които
споменали войниците. По това, а и по разни други белези
всички се уверили, че убитият е бил Фациоло, а не Тедалдо,
вследствие на което съмненията на братята на Тедалдо и на
всички останали напълно се разсеяли. А Тедалдо, след като
станал отново богат човек, продължил да обича своята дама,
която престанала да му се кара; и двамата, действувайки най-
предпазливо, дълго време се наслаждавали на своята любов.
Да даде Бог и ние да се насладим на нашата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар